Страница 1 от 1

Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири - Сет Греъм-Смит

Пуснато: 12 декември 2014, 19:33
от tufr
Изображение

Индиана, 1818 г. Лунната светлина огрява едностайна колиба в гората, където деветгодишният Ейбрахам Линкълн е коленичил до леглото на болната си майка. Тя страда от нещо, което наричат „млечната болест“.
– Момчето ми – прошепва тя, преди да умре.
Едва по-късно покрусеният Ейб ще научи, че фаталната болест на майка му всъщност е дело на вампир.
Когато разбира истината, младият Линкълн ще отбележи в дневника си: „Оттук насетне животът ми ще бъде посветен на неуморно самоусъвършенстване и неотслабваща вяра. Ще се превърна в господар на ума и тялото си. И всичко това с една-едничка цел...“ Надарен с легендарния си висок ръст, със силата и умението да върти брадвата, Ейб тръгва по пътя на отмъщение, който ще го отведе до Белия дом.
Макар Ейбрахам Линкълн да е възхваляван заради факта, че спасява Съединените щати и освобождава милиони роби, благородната му борба срещу силите на немъртвите остава в сянка в продължение на стотици години. Или поне докато Сет Греъм-Смит не се натъква на Тайният дневник на Ейбрахам Линкълн, превръщайки се в първия жив човек, чиито очи са имали щастието да го прочетат след повече от 140 години.
Като се опира на фактите от дневника, с грандиозния биографичен стил, използван от Дорис Киърнс Гудуин и Дейвид Маккъла, Смит за пръв път реконструира истинската житейска история на най-великия американски президент – и едновременно с това разкрива мрачната история зад кулисите на Гражданската война и ролята, която вампирите изиграват в зараждането, развитието и избегнатата на косъм гибел на американската нация.

Откъс:

Факти

1. В продължение на повече от 250 години, между 1607 и 1865 г., вампирите процъфтяват из сенките на Америка. Малцина хора вярват в тях.

2. Ейбрахам Линкълн е сред най-талантливите ловци на вампири на своето време и води личен дневник за войната, на която посвещава целия си живот.

3. Слуховете за съществуването на този дневник са една от любимите теми за разговор в средите на историците и биографите на Линкълн. Повечето от тях считат тези слухове за мит.



Въведение

Не мога да говоря за нещата, които съм виждал, нито очаквам утеха за изпитаната болка. Ако беше така, тази нация щеше да се потопи в още по-дълбока и различна лудост или би сметнала своя президент за умопобъркан. Истината, опасявам се, трябва да живее своя живот в мастилото на хартията. Скрита и забравена, докато и последният споменат тук не стане на прах.
Ейбрахам Линкълн, личен дневник,
3 декември 1863 г.


I

Все още кървях... ръцете ми трепереха. Поне доколкото ми бе известно, той все още беше тук – наблюдаваше ме. Някъде през необятната бездна на пространството работеше телевизор. Някой говореше за обединение.
Без значение.
Пръснатите пред мен книги сега бяха най-важното. Десетте подвързани с кожа книги с разнообразни размери – всяка една в различна отсянка на черното или кафявото. Някои – просто стари и захабени. Други – на път да се разпаднат в напуканите си корици, със страници, които сякаш биха се отронили при първия най-лек дъх. Редом с тях лежеше връзка писма, пристегнати здраво с червен ластик. Част от писмата бяха с обгорели краища. Други – пожълтели като цигарените угарки, пръснати по пода на мазето. Единственото, което се открояваше сред цялата тази древност, бе самотен, ослепително бял хартиен лист.
От едната му страна бяха имената на хора, които не познавах. Без телефонни номера. Без електронни пощи. Само пощенските адреси на деветима мъже и две жени, а на дъното на страницата – набързо надраскано съобщение:
Очакват те.
Някъде там гласът продължаваше да говори. Колонизатори... надежда... Селма.
Книгата в ръцете ми бе най-малката от десетте и без съмнение най-крехката. Избледнялата ѝ кафява корица бе издраскана, зацапана, силно износена. Месинговата закопчалка, която някога бе опазвала тайните ѝ, отдавна бе счупена. По страниците вътре всеки квадратен сантиметър бе запълнен с мастило – част от него точно толкова тъмно, колкото и в деня, когато бе засъхнало; друга част – дотам избледняла, че едва го разчитах. Общо към гръбнака на книгата едва се крепяха 118 страници, изписани на ръка и от двете страни. Бяха изпълнени с лични копнежи, теории, стратегии, груби рисунки на хора със странни лица. Имаше преразкази от втора ръка и подробни списъци. Докато ги четях, виждах как умението на автора да се изразява писмено се развиваше от предпазливия ръкопис на дете до плътно нанизаните думи и изречения на млад мъж.
Дочетох и последната страница, хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че все още съм сам, и отново отгърнах на първата. Трябваше да прочета всичко отново. Още сега – преди разумът ми да е насъскал кучетата срещу опасните вярвания, които започваха да превземат ума ми.
Малката книжка започваше със следните шест абсурдни, хипнотизиращи думи:
Това е дневникът на Ейбрахам Линкълн.
Райнбек е едно от онези градчета в северната част на щата, които времето е забравило. Градче, където семейните магазинчета и познатите лица ви гледат от двете страни на улицата – дом на най-старата странноприемница в Америка (където, както с гордост би ви информирал всеки местен, генерал Вашингтон веднъж лично е отпуснал морната си, лишена от перука, глава на възглавницата); странноприемница, която все така предлага своите удобства на разумни цени. Това е градче, където хората си подаряват едни на други домашно бродирани кувертюри и използват печки на дърва, за да отопляват домовете си; и където не един и два пъти съм ставал свидетел как на нечий перваз изстива току-що опечен ябълков пай. Мястото си е направо за стъклено преспапие със сипещ се снежец.
Подобно на повечето неща в Райнбек магазинчето на Ийст Маркет Стрийт е живо въплъщение на отмиращото минало. От 1946 година насам местните жители са разчитали на него за всичко, от таймери за варене на яйца до ширити, моливи и коледни играчки. Ако не го продаваме, не се нуждаете от него, твърди гръмко избеляла от слънцето табела на витрината. А ако все пак ви потрябва, ще го поръчаме. Вътре, между линолеума на шахматни квадрати и суровата луминесцентна светлина, ще откриете всички дреболии на земята, натъпкани и организирани в сандъци. Цените – написани с пастел. Приемат дебитната ви карта без ентусиазъм. Това бе домът ми от осем и половина сутринта до пет и половина вечерта. Шест дни в седмицата. Всяка седмица.
Винаги съм подозирал, че след завършването си ще свърша в магазина, както през всяко едно лято от петнадесетата си годишнина нататък. Не бях част от семейството в точния смисъл на думата, но Джан и Ал винаги са се отнасяли с мен като към свое дете – давайки ми работа точно когато най-много се нуждаех от нея; като ми подсигуряваха джобни пари, докато учех. Така както виждах ситуацията, им дължах шест пълни месеца, от юни до Коледа. Такъв беше планът. Шест месеца работа в магазина през деня и работа по романа ми през вечерите и уикендите. Предостатъчно време да завърша първата чернова и да я изгладя, както трябва. Манхатън беше само на час и половина път с влак и тъкмо там щях да отида, когато приключех, мушнал под мишница два килограма спонтанна, проверена за правописни грешки, възможност за успех в живота. Сбогом, Хъдсън Вали. Здравей, поредица от публични четения.
Девет години по-късно все още бях в магазина.
Някъде между женитбата ми, преживяната автомобилна катастрофа, раждането на детето ми, изоставянето на романа, започването и изоставянето на около пет други романа, раждането на второто ми дете и опитите да задържа глава над наводнението от сметки се бе случило нещо изцяло неочаквано и потискащо типично: беше престанало да ме е грижа за писането в замяна на всичко останало: Децата. Брака. Ипотеката. Магазина. Изгарях от жлъч при гледката на местните жители, пазаруващи от дрогерията на „Си Ви Ес“ надолу по улицата. Купих си компютър за по-добра инвентаризация. Основно търсех нови начини да привличам хора през вратата. Когато антикварната книжарница в Ред Хук фалира, купих част от стоката им и я разположих под наем в дъното на магазина. Разиграване на лотарии. Разпродажби. Безплатен безжичен интернет. Каквото и да е, само за да ги убедя да прекрачат прага. Всяка година опитвах нещо ново. И всяка година едва успявахме да преживеем.
Преди да се заговорим, Хенри1 бе посещавал магазина в продължение на година или там някъде. Дотогава бяхме разменяли обичайните любезности; нищо повече. „Хубав ден.“ „До скоро.“ Знаех името му само защото го бях научил по обичайните клюкарски канали на Маркет Стрийт. Говореше се, че е купил една от най-обширните къщи покрай Шосе 9G и е наел армия от местни строители, за да я стегнат. Беше малко по-млад от мен – може би на около двадесет и седем – с разрошена тъмна коса, целогодишен тен и различен чифт слънчеви очила за всяка ситуация. Личеше си, че има пари. Дрехите му се набиваха на очи: маркови тениски, вълнени блейзъри, джинси, струващи повече от колата ми. Но не беше като останалите богаташи, които минаваха през магазина. Летуващите задници, които си умираха да превъзнасят „сладурското“ ни градче и „очарователното“ ни магазинче, профучаващи покрай табелката „Моля, не внасяйте храна и напитки“, понесли огромните си чаши с безкофеиново кафе, без всякакви намерения да похарчат и цент. Хенри имаше възпитание. Беше мълчалив. И най-хубавото от всичко – никога не си тръгваше, без да е похарчил поне петдесет долара за отживелиците, които в днешно време можете да намерите само из специализираните магазини: сапун „Лайфбой“, кутии с вакса за обувки „Анджелъс“. Идваше, плащаше в брой и си тръгваше. Хубав ден. До скоро. След което един ден през есента на 2007 година вдигнах очи от бележника си със спирала, и ето че той стоеше от другата страна на тезгяха – вторачен в мен така, сякаш току-що бях казал нещо отблъскващо.
- Защо се отказа? – попита той.
- Не... не разбрах?
Хенри посочи бележника пред мен. Винаги държах по един близо до касата, в случай че внезапно ми хрумнеше блестяща идея или наблюдение (никога не се случваше, но пък, semper fi2, разбирате). През изминалите четири часа бях нахвърлял половин страница с идеи за истории от по един ред, нито една от които не си заслужаваше второто изречение. Долната половина на листа се бе превърнала в драсканица на човече, показващо среден пръст на гигантски разярен орел с остри като бръснач нокти. Надписът под карикатурата гласеше: Да се подиграеш на присмехулник. Тъжното бе, че идеята ми беше една от най-добрите за последните седмици.
- От писането. Стана ми интересно защо си се отказал.
Сега вече аз се вторачих в него. Поради някаква причина внезапно ме бе връхлетяла представа за човек, носещ фенер – ровещ в потъналите в паяжини рафтове на мрачен склад. Мисълта не беше приятна.
- Съжалявам, но не...
- Не разбираш. Не, извини ме. Беше грубо от моя страна да те прекъсвам.
Господи... сега пък ми идваше да се извиня, задето ми бе поднесъл извиненията си.
- Няма защо. Просто... какво те наведе на...
- Приличаш на писател. – Той посочи стелажа със заемни книги в дъното на магазина:–Очевидно си ценител на книгите. От време на време те виждам да пишеш... Допуснах, че е нещо като хоби. Просто ми стана любопитно защо не си го превърнал в професия.
Разумен въпрос. Малко надут (какво, само защото работех в магазин за всичко, не можех да бъда професионален писател?), но достатъчно разумен, че в помещението отново да повее малко свеж въздух. Отговорих му по откровения, потискащо типичен начин, който се свеждаше до: „Животът е онова, което ти се случва, докато си зает да кроиш планове“. Това поведе след себе си дискусия за Джон Ленън, което доведе до дискусия за „Бийтълс“, което доведе до дискусия за Йоко Оно, което ни доведе до никъде. Разговаряхме. Попитах го как му се струва районът. Как се очертава реставрацията на къщата. С какво точно се занимава. Отговори ми задоволително на всички тези въпроси. Но макар да го направи и въпреки че си стояхме там и си говорехме възпитано – просто двама млади мъже, убиващи малко време, – не успявах да се отърся от усещането, че протичаше друг разговор. Разговор, в който не участвах. Усещах как въпросите на Хенри стават все по-лични. Усещах същото и със собствените си отговори. Попита за жена ми. За децата. За писането. Поинтересува се за родителите ми. За какво съжалявам. А аз отговарях на всичко. Давах си сметка, че е странно. Не ми пукаше. Исках да му кажа. На този млад богаташ с разрошена коса, прескъпи джинси и тъмни очила. На този тип, чиито очи никога не бях виждал. Когото едва познавах. Исках да му кажа всичко. Просто се изля от мен, сякаш бе отпушил камък, заседнал в устата ми с години – камък, който бе удържал бента на всичките ми тайни. Загубата на майка ми, когато бях дете. Проблемите с баща ми. Бягството ми. Писането. Съмненията. Досадната увереност, че съществува нещо повече. Недостигащите пари в семейството ми. Борбата ми с депресията. Времената, когато обмислях повторно бягство. Времената, когато бях мислил за самоубийство.
Почти не си спомням да съм му казал и половината. Може би не бях.
В един момент помолих Хенри да прочете недовършения ми роман. Ужасявах се от мисълта, че той или който и да е друг би могъл да го прочете. Ужасявах се дори от идеята аз да го прочета. Но независимо от това го помолих.
- Не е необходимо – отговори той.
Това (до този момент) бе най-странният разговор, който бях водил в живота си. По времето, когато Хенри се извини и си тръгна, имах чувството, че бях пробягал на спринт поне петнайсет километра.
Повече не се повтори. Следващия път, когато дойде, разменихме обичайните любезности; нищо повече. Хубав ден. До скоро. Купи сапун и вакса за обувки. Плати в брой. Заредиха се все същите дни. Хенри идваше все по-рядко.
Когато дойде за последен път, през януари 2008 година, носеше малък пакет – увит в кафява хартия и привързан с канап. Остави пакета до касата, без да каже и дума. Сивият пуловер и аленият му шал бяха поръсени със снежец, по слънчевите му очила имаше водни капчици. Не си направи труда да свали очилата. Това не ме учуди. Върху пакета имаше бял плик с името ми – част от мастилото се бе смесило с разтопените снежинки и се стичаше.
Посегнах под тезгяха и заглуших звука на малкия телевизор, който държах за дните, когато имаше мачове на Янките. Днес бях пуснал новините. Беше първата сутрин на основните избори в Айова и Барак Обама се съревноваваше рамо до рамо с Хилари Клинтън. Каквото и да е, но да минава времето.
- Бих искал да ти дам това.
За момент го изгледах така, сякаш бе казал последното на норвежки.
- Един момент, донесъл си го за мен? По какъв...
- Съжалявам, колата ме чака. Прочети първо бележката. Ще държим връзка.
И това беше. Проследих как излиза през вратата и се отправя навън в студа, като се питах дали позволява на когото и да е да си довърши изречението, или се случваше само на мен.

II

През остатъка от деня пакетът остана под тезгяха. Умирах си да отворя проклетото нещо, но тъй като не знаех кой всъщност е този човек, не възнамерявах да рискувам да се натъкна на надуваема кукла или килограм хероин на черна смола точно когато в магазина решеше да се появи някое момиче скаут. Оставих любопитството си да ме разяжда, докато улиците не се стъмниха, а мисис Келъп най-сетне се спря на по-тъмното от зелените кълбета прежда (след мъчителен деветдесетминутен дебат), а после заключих вратите няколко минути по-рано. Тази вечер бродягите можеха да вървят по дяволите. Коледа бе минала, а и така или иначе търговията не вървеше. Освен това всички си бяха у дома и гледаха разиграващата се драма между Обама и Хилари в Айова. Реших да изпуша тайно една цигара в мазето, преди да се отправя за дома и да проверя какви са резултатите. Пътьом взех подаръка на Хенри, изгасих флуоресцентните лампи и засилих звука на телевизора. Ако имаше някакви важни новини, щяха да отекнат надолу по стълбището.
В мазето нямаше кой знае какво. Като се изключеха няколкото претъпкани с инвентар кашона до стените, представляваше просто празно помещение с мръсен бетонен под и една-единствена провесена четиридесетватова електрическа крушка. До една от стените бяха прилепени старо метално бюро тип „танк“, върху което стоеше компютърът за инвентаризация, кантонерка с две чекмеджета, където пазехме стари сведения, и два сгъваеми стола. Бойлер. Електрическо табло. Две прозорчета, надничащи към улицата горе. Преди всичко тук прекарвах време в пушене в студените зимни месеци. Придърпах по-близкия от сгъваемите столове към бюрото, запалих една и започнах да развързвам канапа на стегнато опакования...
Писмото.
Мисълта просто изскочи като някоя от онези блестящи идеи или наблюдения, заради които държах бележника наоколо. От мен се очакваше първо да прочета писмото. Извадих ключодържателя с швейцарско ножче от джоба си (7.20 долара с ДДС, по-евтино, отколкото бихте го намерили където и да било другаде в окръг Дъчес, гарантирано) и отворих плика с бърз замах. Във вътрешността му имаше само един ослепително бял лист, сгънат на две, съдържащ списък с имена и адреси, напечатани от едната му страна. От другата някой беше написал на ръка:
Преди да отвориш този пакет, бих искал да поставя някои условия.
Първо, разбери, че това не е подарък, а заем. В избран от мен момент ще поискам от теб да върнеш вещите в него. В този смисъл се нуждая от твърдото ти обещание, че ще ги опазваш на всяка цена и че ще се отнасяш към тях със същата грижа и уважение, които би проявил към всяка друга ценна вещ.
Второ, съдържанието на този пакет е с изключително чувствителен характер. Моля да не го споделяш или обсъждаш с никого освен с мен и единадесетте човека, изброени от другата страна, докато не получиш разрешението ми за противното.
Трето, получаваш тези вещи назаем с очакването да съставиш ръкопис по тях със, да кажем, съществен обем и очакващ одобрението ми. Можеш да отделиш толкова време, колкото сметнеш за нужно. След като завършиш ръкописа по задоволителен начин, ще бъдеш възнаграден повече от добре.
Ако не можеш да се съобразиш с което и да е от тези условия поради каквато и да е причина, моля да спреш и да изчакаш отново да се свържа с теб. Ако обаче си съгласен, можеш да продължиш.
Вярвам, че смисълът на животa ти е свързан с това.
Е, по дяволите, сега вече нямаше начин да не го отворя. Разкъсах хартията, разкривайки свитък писма, здраво пристегнати с червен ластик, както и десет подвързани с кожа книги. Отворих книгата най-отгоре на купчината. В същия момент от нея на бюрото изпадна кичур руса коса. Вдигнах го и започнах да го въртя между пръстите си, докато четях първия попаднал ми откъс от страниците, между които бе стоял:
... ми се иска просто да изчезна от лицето на тази земя, защото нийде на нея не е останала любов. Отнеха ми я, а заедно с нея и всички надежди за...
Хипнотизиран, прегледах набързо остатъка от книгата. Някъде нагоре по стълбите женски глас изброяваше имена на държави. Страници и страници, всеки сантиметър от тях – запълнен с плътен ръкопис. С дати като 6 ноември 1835 година, 3 юни 1841 година. С рисунки и списъци. С имена като Спийд, Бери и Сейлъм. С една дума, изскачаща отново и отново:
Вампир.
Другите книги бяха същите. Променяха се само датите и майсторството на пишещия. Прегледах всички.
Там, където за пръв път видях как жени и деца биват продавани като... предпазни мерки, защото ни бе известно, че в Балтимор гъмжи от... беше грях, който не можех да простя. Бях принуден да понижа...
Две неща ми се струваха очевидни: книгите бяха написани от един и същи човек и до една бяха много, много стари. Отвъд това нямах представа какво представляват или какво би заставило Хенри да ми ги даде назаем. А след това се натъкнах на първата страница от първата книга и онези шест абсурдни думи: Това е дневникът на Ейбрахам Линкълн. Изсмях се високо.
Всичко си идваше на мястото. Започвах да се забавлявам. Забавление като ритник в зъбите. Не защото държах в ръцете си отдавна изгубения дневник на Великия освободител, но защото бях подценил някого по толкова цялостен начин. Бях взел мълчаливостта на Хенри за вид уединение. Бях възприел случайния му интерес към мен за отвореност към света. Но вече беше ясно. Този тип очевидно беше смахнат. Или това, или ми въртеше номер. Някоя от онези измами, които разиграваха богаташите с прекалено много свободно време. Но пък нямаше как да е измама, нали? Кой би си дал целия този труд? Или пък... беше ли това изоставеният роман на Хенри? Грижливо опакован комплект с упражнения по творческо писане? Сега вече се почувствах ужасно. Да. Да, разбира се, че бе това. Отново прегледах книгите, очаквайки да открия дребни издайнически следи от XXI век. Малки пукнатини в бронирания екстериор. Нямаше такива – поне доколкото можех да преценя на пръв поглед. Освен това нещо друго не ми даваше мира: ако всичко пред мен бе някакъв вид хоби, за какво служеха единадесетте имена и адресите? Защо Хенри искаше от мен да пиша за книгите, а не да ги пренапиша? Стрелката на компаса отново започваше да се насочва към „смахнат“. Възможно ли беше? Наистина ли вярваше, че тези десет малки книжки бяха... не, нямаше как да го вярва наистина. Нали?
Нямах търпение да кажа на жена си. Едва се сдържах да споделя с някого за неподправената лудост във всичко това. Сред завидната поредица от психари от малки градчета този тип държеше палмата на първенството. Изправих се, събрах книгите и писмата, размазах фаса от цигарата си с пета и се обърнах към...
Нещо стоеше на петнайсет сантиметра от мен.
Отстъпих объркано назад и се препънах в сгъваемия стол, падайки, блъскайки тила си в ръба на старото метално бюро. Очите ми изгубиха фокус. Вече усещах топлината на кръвта, стичаща се през косата ми. Нещо се наведе над мен. Очите му бяха чифт черни стъклени топчета. Кожата му бе прозрачен колаж от пулсиращи сини вени. А устата – устата му едва побираше мокрите, лъскави кучешки зъби.
Беше Хенри.
- Няма да те нараня – каза той. – Просто искам да го проумееш.
Улови яката ми и ме вдигна от земята. Чувствах как кръвта тече надолу по врата ми.
Припаднах.
Хубав ден. До скоро.

III

Имам инструкции да не навлизам в подробности относно мястото, където Хенри ме отведе същата нощ, нито какво ми разкри. Достатъчно е да кажем, че от изживяването буквално ми се повдигаше. Не от преживян ужас, но от вината, че бях част от тях, волно или неволно.
Бях с него за по-малко от час. За това кратко време разбиранията ми за света бяха сринати със земята. Всичко онова, което мислех за смъртта, за пространството, за Бог... се промени из основи. За това кратко време започнах да вярвам – с абсолютна доза сигурност – в нещо, което би ми прозвучало като чиста лудост само час преди това:
Вампирите съществуват.
Не можах да мигна цяла седмица – първо от ужас, после от вълнение. Оставах в магазина до късно всяка вечер, ровейки из книгите и писмата на Ейбрахам Линкълн. Сверявайки невероятните твърдения в тях с железните „факти“ от възвеличаваните му биографии. Покрих стените на мазето с хартиен пласт от стари фотографии. Хронологии. Родословни дървета. Започнах да пиша до ранни зори.
През първите два месеца жена ми проявяваше загриженост. През вторите два стана подозрителна. На шестия бяхме разделени. Боях се за собствената си безопасност. За безопасността на децата ми. За здравия си разум. Имах толкова много въпроси, но Хенри бе изчезнал. Най-накрая събрах достатъчно кураж да интервюирам „единайсетте човека“ от списъка му. Някои проявиха просто нежелание. Други бяха враждебно настроени. Но с тяхна помощ (колкото и неохотна да бе) бавно започнах да съшивам парчетата от тайната история на вампирите в Америка. Ролята им в раждането, израстването и избегнатата на косъм гибел на нацията ни. И на единствения човек, спасил народа от тяхната тирания.
В продължение на седемнайсет месеца пожертвах всичко заради тези десет подвързани с кожа книги. За този свитък с писма, пристегнат здраво от червения ластик. В известен смисъл това бяха най-хубавите месеци в живота ми. Всяка сутрин се събуждах на онзи надуваем дюшек в мазето на магазина и чувствах, че животът ми има смисъл. Съзнанието, че върша нещо истински важно, дори и да го правех в пълна самота. Дори и да бях изгубил разсъдъка си.
Вампирите съществуват. И Ейбрахам Линкълн е един от най-великите ловци на вампири на своята епоха. Дневникът му – започващ на дванадесетата му годишнина и продължил до деня на убийството му – е едновременно удивителен, сърцераздирателен и революционен документ, който хвърля светлина върху много от значимите моменти в американската история и прибавя неизмерима дълбочина към представата ни за човек, когото и бездруго вече смятаме за комплицирана личност.
За Линкълн са написани повече от 15 000 книги. За детството му. За умственото му състояние. За сексуалните му предпочитания. Възгледите му за раса, религия и законодателство. Повечето от тях съдържат голяма доза истина. Други дори са намеквали за съществуването на „таен дневник“ и „обсебеност по окултното“. И все пак нито една от тях не съдържа и дума, свързана с най-важната борба в живота му. Борба, която в края на краищата се простира през бойните полета на Гражданската война.
Оказва се, че издигнатата над всичко легенда за Честния Ейб, онази, която ни вменяват още на ученическия чин, в същината си е безчестна. Нищо повече от скърпени полуистини и пропуски.
Онова, което ще прочетете, едва не съсипа живота ми.
Онова, което ще прочетете, най-сетне е истината.
- Сет Греъм-Смит
Райнбек, Ню Йорк,

януари 2010 г.



1 Това не беше името му по онова време. За да има някаква последователност, навсякъде в книгата говоря за него, използвайки истинското му име, в това число и тук. – б. а.

2 От semper fidelis (лат.) – винаги верни – мото на американските морски пехотинци – б. пр.