Страница 1 от 1

"Шадоу Стрийт 77" от Дийн Кунц

Пуснато: 11 април 2014, 13:21
от deadface
Изображение

"Шадоу Стрийт 77" от Дийн Кунц
Добре дошли на Шадоу Стрийт 77.
Някога тук се издигала огромна къща в ренесансов стил, построена през далечната 1889 г. от милионера Андрю Пендълтън. През 1897 г. жена му и двете му деца изчезнали безследно, а Андрю изгубил разсъдъка си и се застрелял.
Домът бил купен от богат собственик на въглищни мини, който живял в него до 1935 г. Тогава икономът му внезапно полудял, избил цялото семейство заедно с прислугата и се самоубил. Осем от 16-те трупа така и не били открити.
През 1938 г. къщата се сдобила с трети собственик – петролен магнат, който бил ерген и умрял в съня си през 1972 г. След смъртта му домът бил преименуван на "Пендълтън" и превърнат в жилищна кооперация с 23 луксозни апартамента, като по време на ремонта част от строителните работници изчезнали загадъчно.
Днес къщата има разнородни обитатели, сред които бивш сенатор, бивш морски пехотинец и виден учен, като никой от тях и не подозира за мрачното минало на постройката, белязано от лудост, загадки и смърт.
Единствено застаряващият Сайлъс Кинсли, който живее на последния етаж, е запознат с историята, защото е обсебен от нея. И пак само той е забелязал, че зловещите инциденти се случват на всеки 38 години, винаги през декември.
А сега е декември и от последния инцидент са изминали точно 38 години...
Откъси

Той приглади мократа си коса назад... и тогава видя нещо тъмно да се движи към него под водата. Не беше забелязал никого да влиза в басейна след него. Трептящите светлини и сенки по набраздената повърхност силно изкривяваха приближаващата фигура. Съпротивлението, когато си под вода, е по-голямо, отколкото ако плуваш на повърхността, но този плувец се движеше с лекотата на торпедо. Усилието за постигането на такъв напредък трябваше да принуди човека да си поеме дъх, преди да довърши трийсетметровата дължина, но той явно се чувстваше като риба във водата.
За пръв път от времето, когато служеше във флота, Бейли се почувства пред непосредствена смъртна опасност. Без да губи и секунда да се съмнява в инстинкта си, той се обърна, подпря длани върху ръба на басейна и се изтласка на колене навън. Някой го хвана за левия глезен. Можеше да го дръпне обратно във водата, ако не беше започнал да рита силно с десния си крак, най-вероятно в лицето на нападателя си.
Освободил се, Бейли се изправи на крака, направи с олюляване две крачки по матовите плочки и се обърна, изведнъж останал без дъх, обзет от ирационален страх, че се намира в присъствието на нечовешко създание, някакво митично чудовище, което вече не е просто митично. Нищо не го нападна.
Лампите под водата не бяха така ярки както преди. Всъщност цветът на светлината се беше променил от бял в приглушено жълт. Ивицата от сини плочки по ръба на водата изглеждаше зеленикава.
Тъмният силует се размърда под повърхността, плавно и бързо се отправи обратно към стъпалата. Бейли забърза около басейна, за да огледа по-добре плувеца. Вече яркожълт, басейнът имаше вид на замърсен с нещо, чист на някои места, но мътен на други. Трудно беше да се видят подробности за човека... или нещото... във водата.
Струваше му се, че различава крака, ръце, човешка фигура и в същото време общото впечатление беше за нещо неимоверно странно.
Първо, плувецът не риташе с крака, което беше почти задължително за придвижване под вода без плавници, освен това не загребваше и с ръце. Извиваше тялото си подобно на акула с движения, непосилни за човек.
Ако Бейли беше повече благоразумен и по-малко любопитен, щеше да откачи халата си от закачалката, на която висеше, да обуе джапанките и да се отправи бързо към стаята на охраната в северното крило на сутерена. Девън Мърфи щеше да бъде там. Бейли обаче беше прикован от зловещото излъчване на плувеца, от неземната атмосфера, настанила се в помещението.
Сградата се разтресе съвсем леко. От основите на "Пендълтън" се надигна тътен и Бейли погледна пода пред себе си почти в очакване да види пукнатини около фугите на плочките, но това не се случи.
След лекото потреперване цветът на водата в басейна отново се промени: от цвят на урина, примесена с гной, стана червен. Стигнал до стъпалата, плувецът се извъртя с лекотата на змиорка и се насочи към онзи край на басейна, към който беше избягал Бейли.
На местата, където не беше мътна, водата беше с цвят на сок от боровинки. В тинестите участъци приличаше на кръв и гнусното петно започна да се разпростира още по-бързо. Трепкащите отражения от водата по белите плочки на тавана и стените се преобразиха във фалшиви огнени езици. Дългото помещение помръкна и притъмня, а сенките се уголемиха, подобно на дим, прииждащ на талази.
Приближаващ далечния край на басейна, плувецът изглеждаше размазан, въпреки че още се виждаше в замърсената вода. Никой човек не би могъл да преплува три дължини толкова бързо, без нито веднъж да му се наложи да си поеме дъх.
Лекият трус продължи пет или шест секунди и половин минута след утихването му в сградата настъпи тишина, а светлината от лампите в басейна премина от червена в жълта и после пак в бяла. Фалшивите огнени езици, плъзгащи се по гладките стени, се превърнаха отново в танцуващи крила от светлина и помещението се озари. Мътната вода се избистри. Загадъчният плувец се беше изпарил.
Бейли Хоукс стоеше, стиснал в юмруци отпуснатите до тялото си ръце, и от него капеше вода, образувала локва. Сърцето му може да биеше по-слабо, отколкото когато някога се бе озовавал под вражески огън, но въпреки това достатъчно силно, че да го чува как блъска.

*

Когато тътенът се надигна не от разкъсваното от бурята небе, а от земята под сградата, пръстите на Туайла замръзнаха от тревога и перцето се вдигна от струните. С отзвучаването на последните акорди тя почувства как "Пендълтън" се разтърсва. Грамитата й и наградите от Асоциацията на кънтри музикантите издрънчаха по стъклените лавици във витрината зад пианото.
В очакване на надвиснало бедствие остана загледана във високия прозорец, докато назъбените светкавици разцепваха небето и накъсваха падащите струи дъжд с някаква апокалиптична мощ на блясъка си, заличаващ околните сгради по Шадоу Стрийт. Когато треперенето, идващо от земята, отмина и силни гръмотевици разтърсиха следобеда, светкавиците и дъждът се съюзиха за миг и накараха четирилентовия паваж да изчезне. Изгубиха се улиците в подножието на града, сградите и светлините от тях. Под светлинното небесно шоу като че остана само един обширен, пуст пейзаж с дълъг хълм и мъртвешка равнина под него, подобна на море от високи треви с групи черни дървета сред тях, чиито клони се протягаха като костеливи ръце към сивата мрачнота.
Това видение трябва да бе измамен ефект от светкавиците или мокрите от дъжда стъкла, нищо повече, защото щом фойерверките престанаха, градът отново си беше там, както и сградите и парковете. Гъст трафик пъплеше нагоре и надолу по дългия булевард, дъждът се лееше по черната настилка, а отраженията от фаровете проблясваха и се сливаха с червените вадички, оставяни от стоповете.
Туайла откри, че е станала от стола и е оставила китарата на килима, без да осъзнава това. Стоеше до прозореца. Това, което видя, не можеше да е друго, освен оптическа измама. И все пак устата й пресъхна в очакване на следващата поредица от светкавици. При новата серия градът не изчезна, а остана на мястото си. Пустата шир, която зърна преди, не се появи отново. Мираж. Илюзия.
Тя се обърна и погледна към витрината зад пианото. Нито една от наградите не беше паднала, но разтърсването на сградата беше реално, а не ефект от светкавиците или дъжда, замъглил прозореца.

*

С изключени компютри, работещ под светлината на една лампа, той още беше на бюрото си малко след три часа, когато блъскането на дъжда по северните прозорци привлече вниманието му. Чак сега забеляза колко е притъмняло навън. Беше се смрачило два часа по-рано от обикновено. Снижаващите се облаци бяха огромни и сиви като козината на котките на сестрите Къп и сякаш не просто надвисваха над града, а го обгръщаха и се настаняваха за дълъг нощен сън.
Проблесна серия от светкавици, а после пак и пак. Ярките отблясъци очертаха геометрични сенки от рамките на френските прозорци, преминаха през слабо осветената стая и за кратко се отразиха по стените.
Последвалият миг след това гръм, достатъчно силен да възвести Армагедон, не накара Бейли да стане от стола. Когато лампата на бюрото му угасна обаче, той бързо се изправи на крака при следващия залп от светкавици, защото този път освен сенките от рамките на прозорците помръдна и друга сянка. Разкривена и ужасно бърза. Премина през стаята като отражение на неодушевен предмет, съживен от светкавиците, но всъщност като че ли подсказа появата на неканен гост.
Имаше човешки ръст и подрипна. Безличният тъмен силует приличаше повече на пантера при пъргавото си приземяване. Бейли се извъртя от стола, отскочи от него и понечи да последва призрака, ако изобщо беше такъв. Нещото убягваше от погледа му, бързо като живак с невероятно плавното си и непрекъснато движение сред трепкащите в пулса на бурята сенки и просветвания.
Черният силует не се отбеляза на стената като дограмата, а сякаш проникна в мазилката. Светкавиците хвърлиха последните си отблясъци, светлината от месинговата лампа на бюрото се засили, а Бейли се втурна да търси нещото, което стените нямаше как да поместят в себе си.

*

Едва предишния ден Сайлъс научи, че кръвопролитната история на "Пендълтън" не е приключила през 1935 с убийствата, извършени от Нолан Толивър. Не само че по-неотдавна бе имало проява на насилие от странен характер; очевиден беше фактът, че инцидентите се случваха през точно определен период от време, на всеки трийсет и осем години с разлика от дни, което означаваше, че скоро може да се очаква подобно зверство.
Маргарет Пендълтън и двете й деца София и Алегзандър бяха изчезнали вечерта на втори декември 1897 година. Трийсет и осем години по-късно, на трети декември 1935 година, бяха убити семейство Осток и седем от прислужниците им. През 1973 година, трийсет и осем години след трагедията с Осток, никой не беше живял в "Бел Виста", тъй като по това време сградата бе преустройвана в луксозен комплекс с апартаменти; нямаше загинали обитатели. Въпреки това в края на ноември и началото на декември същата година занаятчии и работници, извършващи преустройството, били толкова обезпокоени, че някои от тях напуснали работата си и през всичките години така и не бяха споделили какво са видели. С единия от тях, Пери Кайзър, Сайлъс имаше среща в пет часа.
Той напълни отново чашата си с кафе. Не беше прибрал брендито. Поколеба се и реши този път да не прибавя от него.
Щом затвори бутилката, долови движение с периферното си зрение, нещо тъмно и мигновено. С учестен пулс той се обърна към отворената врата на коридора. Светлината от кристалните аплици на тавана разкриваше стени, боядисани в кремаво, персийска пътека, блестящ махагонов под, но нито следа от вмъкнал се нарушител.
Скорошните открития бяха опънали нервите му. Ако съдбата на "Пендълтън" й вещаеше отново да се превърне в дом на смъртта, както и друг път през декември, времето може би изтичаше. Беше четвъртък, първи декември 2011 година.

*

Бейли светна всички лампи и полилеи в дневната, трапезарията, кухнята, спалнята, гостната и двете бани. Остави ги включени дори и след като се увери, че никой не се спотайва в апартамента. Не се беше уплашил от това, което видя. Беше по-скоро любопитен. Колкото по-светло беше, толкова повече се увеличаваше вероятността да го види – ако изобщо нещо се появеше – следващия път.
Не си губеше времето да обмисля възможността създанието в басейна или фантомът, минал през стената, да са били плод на халюцинация. Той не употребяваше наркотици. Не прекаляваше с пиенето. Ако имаше тумор в мозъка или друго опасно за здравето заболяване, не беше забелязал признаци до момента. От опит знаеше, че посттравматичният стрес, причинен от ужаса на бойното поле, беше до голяма степен измислен от психиатрите с цел заклеймяване на войната.
Извади пистолет от най-долното чекмедже на нощното шкафче в спалнята си. Деветмилиметровата берета имаше пълнител с двайсет патрона, удължена цев и мерник за нощно виждане. Беше купил оръжието след завръщането си към цивилния живот и никога не го беше използвал другаде освен на тренировки по стрелба.
Вече въоръжен, не знаеше какво да направи сега. Ако нещата, които беше видял, не бяха истински свръхестествени привидения, то бяха поне паранормални. И в двата случая пистолетът нямаше да е от особена полза. Все пак възнамеряваше да го държи под ръка.
Застана до леглото с оръжие в ръка и се почувства объркан и някак глупав. По време на война идентифицирането на враговете никога не беше представлявало проблем за него. Те бяха онези, които искаха смъртта му, стреляха по него и хората му. Може и да бягаха, когато изненадващата атака не им донасяше бърза победа, но не се изпаряваха. За да оцелеят в престрелка, за да победят в нея, морските пехотинци имаха нужда не само от постоянство; необходимо бе да са добри в стратегията и в тактиката, което означаваше, че трябва здраво да се придържат към реалността, да притежават способността да разсъждават ясно. Сега стоеше с беретата в очакване на материализирал се от стената враг, поява на чудовище, израз на ирационалното, сякаш не беше морски пехотинец и никога не е бил, а бе герой от филма "Ловци на духове".
Както се случи при басейна единайсет часа по-рано, от земята под "Пендълтън" се надигна тътен. Този път се усили бързо, стана по-шумен от предишния път и сградата се разтресе за около пет-шест секунди, преди звуците и треперенето да утихнат. Той не изпитваше и капка съмнение, че това сеизмично явление по някакъв начин е свързано с мистериозния плувец и тъмния призрак, минал бързо през кабинета му. Опитът му като финансов анализатор, както и този от бойното поле, му подсказваха, че съвпаденията са рядкост и наоколо е пълно с връзки, които само чакат да бъдат открити.
Бейли чу гласа веднага след като тишината и равновесието се завърнаха в "Пендълтън". Тих и злокобен, той звучеше като водещ на новините, съобщаващ за бедствие по радиото в съседна стая, целостта на думите беше нарушена, значението им – недоловимо, ала гласът присъстваше, интимен като любовно мълвене.
Когато се наведе да чуе радиото с часовник на нощното шкафче, стори му се, че гласът идва от другия край на стаята. Приближи се до шкафа, в който беше поставен телевизорът, отвори вратичките и откри единствено тъмен екран; този път чу говора зад гърба си, струваше му се, че е още по-близо и въпреки това отново бе неразбираем.
В която и част на спалнята да отидеше, невидимото същество проговаряше от отсрещния ъгъл, сякаш се подиграваше с него.
Бейли влезе в банята до спалнята и гласът със сигурност присъстваше там, както преди това в стаята. Звучеше, сякаш долиташе иззад огледалото, след това от решетката към въздухопровода на тавана, а после – от гипсокартонените панели на самия таван.
Докато Бейли продължаваше да броди из ярко осветените стаи, стиснал пистолета в отпуснатата си надолу ръка с дуло, насочено към пода, гласът взе да става по-мрачен и заплашителен. Посоката, от която се носеше, се сменяше все по-често, сякаш говорещият бе побъркан вентрилог, поддал се на страха, че от двама им с куклата само тя е реалната.