Страница 1 от 1

"Кървави книги" том 2 от Клайв Баркър

Пуснато: 05 март 2013, 09:45
от deadface
Изображение

"Кървави книги" том 2 от Клайв Баркър


Готови ли сте за нова разходка в стряскащото въображение на Баркър? Този път ще се спуснете с него до дълбините на страха, за да откриете същността на чистия, неподправен ужас; ще се състезавате с Дявола в надпреварата на века за спечелване на души и ще разберете защо не трябва да спите с жени, способни да ви убият със силата на желанието си; ще бъдете погребани живи в пясъка на пустинята, за да научите, че кръвта вода не става, и ще се убедите, че звярът си остава звяр, дори да е облечен като джентълмен.

Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.
До момента Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки, част от които са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър". Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.
Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас.
Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот.
Така че внимавайте къде стъпвате.


Ето малко от съдържанието на този том:


Ужас

На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност.
В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език тинитус – бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи.
Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му.
Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.
Сам.
Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.
Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно.

* * *

Деветнадесета: Тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите й гърди, лицето й е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предишните снимки.
- Миеше се редовно. Не оставяше да изминат и дванадесет часа, без да се измие от главата до петите.
- Месото изглежда...
- Развалено?
- Тъмно.
- В малката й стая е доста топло, има и няколко мухи. Открили са месото и са го нацвъкали с яйца. Да, вече е порядъчно развалено.
- Това част от плана ли е?
- Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно й се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата й, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението й към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото, и страха, че ще умре. Кое ще надделее?
Стив също бе хванат натясно.
От една страна тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената.
Следващите седем снимки – от двадесета до двадесет и шеста – показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене...
После двадесет и седмата.
- Виждаш ли?
Тя взема месото.
Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици – яйцата на мухите. Гадост.
- Тя го захапва.
На следващата снимка лицето й е заровено в месото.
На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи?
Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.
Тридесета: Седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.
Тридесет и първа: Тя спи. Главата й е заровена в преплетените й ръце.
Тридесет и втора: Станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.
Тридесет и трета: Спи.
- Колко време е изминало? – попита Стив.
- Пет дни. Не, шест.
Шест дни.
Тридесет и четвърта: Фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.
Тридесет и пета: Отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.
Тридесет и шеста: Тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор.
Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.
Седи спокойно под масата като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето й отново е безизразно, цялата й енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата й преминат.
Стив гледаше втренчено фотографията.


Адска надпревара

Този септември Адът излезе по улиците и площадите на Лондон от ледените дълбини на Деветия кръг и беше толкова студен, че не успя да го стоплии дори зноят на циганското лято. Както винаги, бе подготвил плановете си внимателно, защото плановете са си планове, което ще рече несигурни. Този път постъпи малко по-педантично от обикновено, като провери всяка подробност по два и по три пъти, за да е сигурно, че има всички шансове да спечели важното състезание.
Никога не му бе липсвал състезателен дух, беше изправял огъня срещу плътта милион пъти през вековете; случваше се да спечели, но по-често беше губил. В крайна сметка облогът и двубоят лежаха в основата на неговия успех. Без стремежа на хората да се конкурират, да се пазарят и обзалагат, Пандемониум отдавна да е опустял. Танци, надбягвания с кучета, надсвирване: всичко беше състезание, в което с достатъчно съобразителност можеше да спечели някоя и друга душа.
Затова през един ясен ден Адът се появи в Лондон – за да се състезава и да спечели, ако успее, достатъчно души, които да обрече на вечни мъки през идните столетия.

* * *

В една тясна безименна алея западно от "Фетър Лейн", където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха и побързаха да се пъхнат в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда на стената и ги последва.
На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, на сгради със зазидани прозорци и лющеща се боя и на миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата – нечий изгубен домашен любимец. Рояк мухи се издигаха от трупа и кацаха по него, ту стреснати, ту настървени от глад.
Камерън се промъкна колкото се може по-тихо до отворената врата. Предпазливостта му се оказа излишна. Тримата мъже отдавна бяха напуснали тъмния коридор. Въздухът в преддверието бе студен и миришеше на влага. С безстрашен вид, но свито сърце, Камерън влезе в сградата със зазидани прозорци. Тапетите в коридора имаха лайнян цвят, боята на цокъла – също. Сякаш вървеше във вътрешността на черво - черво на мъртвец, студено и гадно. Стълбището в дъното на коридора бе срутено и блокираше достъпа до горния етаж. Мъжете явно не бяха продължили нагоре, а надолу.
До неизползваемото стълбище имаше избена врата и Камерън чу гласове, които идваха изпод земята.
"Сега или никога", помисли си той и отвори вратата само колкото да се промъкне в тъмнината зад нея. Въздухът беше леден. Не просто студен или влажен, а мразовит. За миг си помисли, че е влязъл в хладилен склад. Дъхът му излизаше като пара, направо му идеше да затрака със зъби.
"Късно е да се връщам", каза си Камерън, и заслиза по хлъзгавите, сякаш покрити със скреж стъпала. Тук тъмнината не беше толкова непрогледна. В долния край на дългото стълбище мъждукаше бледа светлина, чийто студен блясък нямаше нищо общо с дневната светлина. Камерън погледна с копнеж към отворената врата зад себе си. Видя му се доста примамлива, но той бе любопитен, много любопитен. Не му оставаше друго, освен да продължи да слиза.
Миризмата, която изпълваше мястото, го удари в ноздрите. Камерън имаше слабо обоняние, а вкусовите му рецептори бяха дори по-зле, както обичаше да казва жена му. Тя твърдеше, че той не може да различи чесън от роза и вероятно бе права. Обаче миризмата в това подземие му напомни за нещо, което предизвика киселини в стомаха му.
Кози. Миришеше – ех, жена му да беше тук, та да й каже, че се е сетил – на кози.
Вече беше в долния край на стълбите, намираше се на шест, може би дори на девет метра под земята. Гласовете все още звучаха приглушено, сякаш идваха иззад втора врата.
Стълбището свърши и Камерън се озова в малка стая. Стените й бяха зле варосани и надраскани с неприлични графити, главно изображения на сексуални сцени. На пода имаше канделабър със седем гнезда. Две от опушените свещи бяха запалени и горяха с мръсен, почти синкав пламък. Сега миризмата на кози бе по-силна и примесена с отвратително сладникав аромат, достоен за турски бордей.
В стаята имаше две врати и разговорът идваше иззад едната. Като стъпваше предпазливо по хлъзгавия под, той се приближи до нея и наостри уши, за да чува по-ясно гласовете. Звучаха напрегнато.
- ...побързай...
- ...правилните умения...
- ...деца, деца...
Смях.
- Вярвам, че утре всички ние...
Отново смях.
Изведнъж му се стори, че гласовете смениха посоката си, сякаш говорещите се приближаваха към вратата. Камерън отстъпи три крачки назад по ледения под, като едва не събори свещника. Пламъчетата потрепнаха и запращяха.
Трябваше да избере – или стълбите, или другата врата. Стълбите бяха пътят за бягство. Ако ги изкачеше, щеше да е извън опасност, но никога нямаше да разбере. Никога нямаше да узнае защо тук беше толкова студено, защо бяха сини пламъчетата, защо миришеше на кози. Вратата предоставяше възможност. Като отстъпи към нея, без да отделя очи от отсрещната врата, Камерън натисна леденостудената месингова дръжка. Тя се завъртя с известно затруднение и той се скри зад нея, точно когато се отвори отсрещната врата. Двете движения бяха в абсолютен синхрон.
Господ беше с него.
Докато затваряше вратата обаче, разбра, че е направил грешка. Господ изобщо не беше с него.
Игличките на студа пронизаха главата, зъбите, очите, пръстите му. Имаше чувството, че са го хвърлили гол върху айсберг. Кръвта сякаш застина във вените му; слюнката замръзна на езика му, усети боцкане по лигавицата на носа си, тъй като слузта по нея се превърна в ледени кристалчета. Студът сякаш го парализира, не можеше дори да се обърне.
Като движеше едва-едва ръцете си, Камерън заопипва джобовете си с пръсти, толкова вцепенени, че можеха да ги отрежат, без да усети.
Запалката залепна за дланта му. Влажните му от пот пръсти вече се бяха покрили със скреж. Той се опита да я запали като щит срещу тъмнината, като щит срещу студа. След многократни опити от нея най-сетне изскочи малко пращящо пламъче.
Помещението бе голямо: истинска ледена пещера. Стените и неравният таван засияха с множество блестящи искрици. Над главата му висяха остри като копия ледени сталактити. Подът, на който едва се крепеше, се спускаше под наклон към една дупка в средата на помещението. Краищата и стените на отвора, широк метър и половина-два, бяха така плътно покрити с лед, сякаш в мрака се бе изливала внезапно замръзнала река.
Камерън се сети за Ксанаду от поемата, която знаеше наизуст.
Видения от друг Албион…
Където Алф – свещената река тече,
провира се през пещери необозрими
и чезне в дълбините на мрачното море.
Ако тук долу наистина бе имало море, то бе замръзнало. Застинало навеки като смъртта.
Не му оставаше друго, освен да се задържи прав, за да не се подхлъзне по наклонения под към неизвестността. Пламъчето на запалката трепна и угасна, сякаш духнато от леден полъх.
- Мамка му – изруга Камерън и потъна обратно в непрогледна тъмнина.
Така и не разбра дали гласът му привлече вниманието на тримата отвън или Бог напълно го изостави в този момент и ги подтикна да отворят вратата. Но тя зейна така внезапно, че блъсна Камерън и го събори. Напълно вцепенен от студ, той не можа да запази равновесие и се просна на ледения под, а помещението се изпълни с миризмата на кози.


Джаклин Ес – последна воля и завещание

Боже мой, мислеше си тя, това не може да е живот. Ден след ден: скуката, досадната работа, разочарованието.
Господи, молеше се тя, избави ме, освободи ме, разпъни ме на кръст, ако трябва, но ме спаси от нещастието.
Вместо да чака спасителната благословия, един скучен ден Джаклин извади ножчето от самобръсначката на Бен, заключи се в банята и си сряза китките.
Когато Бен застана от другата страна на вратата, тя почти не разбра какво й казва заради туптенето в ушите си.
- Вътре ли си, скъпа?
- Махай се - каза му или поне така й се стори.
- Прибрах се по-рано, любима моя. Нямаше голямо задръстване.
- Моля те, махни се.
От усилието да говори се свлече от тоалетната чиния в локвата кръв, която вече изстиваше върху белите плочки на пода.
- Скъпа?
- Махни...
- Скъпа.
- Се.
- Добре ли си?
Нещастникът вече блъскаше по вратата. Не разбира ли, че тя не може, че тя няма да му отвори?
- Отговори ми, Джаки.
Тя изохка. Не успя да сподави стона си. Болката не беше толкова силна, колкото очакваше, но се чувстваше зле - все едно я бяха ритнали в главата. Все пак той нямаше да успее да се добере навреме до нея, дори да разбие вратата. Вече не. Беше късно.
Бен разби вратата.
Джаклин вдигна очи и го изгледа през сгъстения от усещането за смърт въздух - толкова плътен, че с нож да го режеш.
- Прекалено късно – каза му тя или поне така й се стори.
Но не беше.

* * *

"Боже мой - помисли си, – ама че самоубийство. Жива съм."
Наетият от Бен лекар се оказа прекалено любезен. Само най-доброто - така й обеща. Само най-доброто за моята Джаки.
- Няма нищо – увери я лекарят, - което да не можем да оправим с малко усилие.
"Защо не говори направо? И без това не му пука. Няма представа как се чувствам."
- Често си имам работа с женски проблеми като вашите – довери й той с добре заучено съчувствие. – Сред жените на определена възраст се срещат с епидемична честота.
Та тя е само на тридесет. Какво се опитва да й каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза?
- Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте.
"О, да, само аз съм – помисли си Джаклин. – Вътре в главата ми, съвсем сама и си нямаш идея какво е."
- Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце.
"Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли тоя?"
Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше във всички други посоки, само не и към нея.
- Знам – продължи той, - какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени...
Този пък какво знае за женските нужди?
"Ти не си жена", помисли си тя.
- Моля? – попита той.
Нима това последното го каза на глас? Тя поклати глава: отказ да говори. Лекарят продължи, набра пак инерция.
- Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Имате нужда от малко кураж, както и от нещо, което да ви помогне да спите нощем.
Започваше да я нервира, при това сериозно. Снизходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща; ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа.
- Разбира се, неведнъж съм подлагал пациентите на терапия. Но между нас...
Той я потупа леко по ръката. Бащинско докосване по опакото на дланта й. Жест, който би трябвало да я поласкае, да я окуражи, може би дори да я съблазни.
- ...между нас да си остане, това е свързано с прекалено много приказки. Безкрайни приказки. Честно, каква полза от тях? Всички си имаме грижи. Колкото и да говориш, не можеш да се освободиш от проблемите си, нали?
"Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена..."
- Казахте ли нещо?
Тя поклати глава.
- Стори ми се, че казахте нещо. Моля, не се притеснявайте да говорите открито с мен.
Джаклин не отговори и на него изглежда му омръзна да фамилиарничи. Стана и отиде до прозореца.
- Мисля, че най-доброто решение за вас...
Падаше й се в контражур – затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората.
- Мисля, че най-доброто решение за вас...
Какво знае той с този ханш и тези рамене? Прекалено мъжествен е, за да я разбира.
- Мисля, че най-доброто решение за вас е терапия с успокоителни...
Погледът й се премести върху кръста му.
- ...и почивка.
Сега мислите й бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли:
"Стани жена."
И щом абсурдната идея й хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни отново и отново в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му – плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима.
Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса.
"Боже мой – помисли си, - ама че убийство. Дори не го докоснах."

* * *

Когато си напълно обсебен от някого, да го наблюдаваш по време на сън може да бъде ужасно преживяване. Някои от вас навярно познават вцепенението, до което води взирането в черти, които не можем да разгадаем, понеже не можем да надникнем в съзнанието на другия. Както казах, за нас, напълно обсебените, това е ужасно. В подобни мигове си даваме сметка, че не съществуваме за това лице, не съществуваме за тази личност. Затова когато този лик е застинал, когато тази личност е изгубена в собствения си непознаваем свят, човек се чувства дезориентиран, лишен от цел. Като планета без слънце, която кръжи в мрак.
Така се чувствах и аз през онази нощ, докато се взирах в необикновените черти на Джаклин и тъкмо размишлявах над обзелото ме вцепенение, когато лицето й започна да се променя. Очевидно сънуваше, но що за сънища бяха това? Плътта й се движеше, мускулите, косата, мъхът по бузите – всичко се движеше по законите на някакви вътрешни приливи и отливи. Устните й се отделиха от костта и се издигнаха в лигава кула от плът; косата се завихри около главата й, сякаш се намираше под вода; бузите се нагънаха и в тъканта им се образуваха бразди и хребети като ритуалните белези на воин. Бушуващи и пулсиращи десени от плът се надигаха и почти моментално се променяха. Тази нестихваща метаморфоза така ме ужаси, че навярно съм издал някакъв звук.


Кожите на бащите

Двигателят се закашля, задави се и умря. Зад прозорците на мустанга се надигна жалостив вой и Дейвидсън внезапно осъзна вятъра по пустинния път. Опита се да запали отново мотора, но той отказа. Отчаян, мъжът отлепи потни длани от волана и се огледа. Във всички посоки едно и също: горещ въздух, горещи скали, горещ пясък. Аризона.
Отвори вратата и стъпи на напеченото от слънцето прашно шосе. Напред и назад, то се простираше чак до светлия хоризонт. С присвити очи можеше да различи далечните планини, но щом се опиташе да фокусира поглед, очертанията се размиваха в трептящата мараня. Слънцето вече прогаряше главата му, защото русата му коса бе взела да оредява. Дейвидсън отвори капака на колата и се взря безпомощно в двигателя, изпълнен със съжаление, че не разбира нищо от устройство на автомобила. "Боже - помисли си, - защо не правят проклетите коли по-понятни?"
Тогава чу музиката.
Беше толкова далечна, че отначало звучеше само като свирукане в ушите му, но постепенно се усили.
Особена музика.
Как звучеше ли? Като минаващ през телефонни кабели вятър, без определен източник, без ритъм, студена въздушна вълна, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Той се опита да я пренебрегне, но тя не преставаше да звучи.
Дейвидсън погледна над вдигнатия капак, но музиканти не се виждаха - пътят беше пуст и в двете посоки. Едва когато се вгледа на югоизток, съзря миниатюрни фигури, които вървяха, подскачаха или танцуваха в самия край на зрителното му поле, размити от маранята. Дългата процесия, ако беше такава, вървеше през пустинята успоредно на шосето. Изглежда пътищата им нямаше да се пресекат.
Той погледна отново към бавно изстиващите вътрешности на автомобила, а след това пак към далечната редица на танцьорите.
Нуждаеше се от помощ: в това нямаше никакво съмнение.
Тръгна към тях през пустинята.
Извън шосето неотъпканият от колите прахоляк се стелеше свободно по земята и при всяка стъпка се вдигаше чак до лицето на Дейвидсън. Напредваше бавно и макар да подтичваше, фигурите се отдалечаваха. Хукна с всички сили.
Сега, въпреки бученето на кръвта в ушите му, чуваше музиката по-ясно. Нямаше никаква мелодия, само усилващи се и заглъхващи звуци на множество инструменти: вой, бръмчене, свистене, барабанене и тътен.
Началото на процесията изчезна в далечината, но участниците в празника (ако беше такъв) продължаваха да се точат. Дейвидсън смени леко посоката, за да им пресече пътя, и погледна през рамо, за да провери изминатото разстояние. Стомахът му се сви от внезапно чувство за самота, когато видя дребната като бръмбар кола под надвисналото над пътя нажежено небе.
Затича се отново. След около четвърт час започна да различава шествието по-ясно, въпреки че водачите му още не се виждаха. Реши, че е някакъв карнавал, макар че беше странно да попадне на подобно събитие насред тази пустош. Последните танцьори от процесията определено бяха с карнавални костюми. Носеха маски и украшения за глава - ярко оцветени пера и пърхащи във въздуха панделки, - които ги караха да изглеждат по-високи от човешки бой. Какъвто и да бе поводът за празнуването, те се държаха като пияни: залитаха, тичаха, подскачаха, въртяха се и падаха по очи върху горещия пясък.
Дейвидсън се задъхваше от изтощение и беше ясно, че изостава. Вече нямаше нито сили, нито воля да догони процесията, която се отдалечаваше все по-бързо.
Той се спря, подпря длани на коленете си, защото тялото вече не го държеше, и се втренчи изпод мокри от пот вежди в изчезващото си спасение. После събра колкото силица му беше останала и изкрещя:
- Спрете!
В първия момент не последва никаква реакция. След това, като присви очи, му се стори, че един-двама от празнуващите спряха. Дейвидсън се изправи. Да, май го гледаха - усети погледите им върху себе си.
Тръгна нататък.
Някои от инструментите бяха замлъкнали, сякаш вестта за неговото присъствие се разпространяваше сред музикантите. Нямаше съмнение, че са го видели.
Дейвидсън ускори ход и от маранята започнаха да изплуват все повече подробности.
Забави крачка. Сърцето му, разтуптяно от усилието, заби още по-учестено.
- Мили боже - каза си и за първи път през всичките тридесет и шест безбожни години, които бе прекарал на този свят, думите му прозвучаха като истинска молитва.
Намираше се на четиристотин метра от процесията, но знаеше, че очите не го лъжат. Макар и да го боляха, все пак му позволяваха да разпознае кое е папиемаше и кое – плът, да различи халюцинация от деформирана реалност.
Фигурите в края на шествието - онези, които се бяха спрели да го изчакат, - бяха чудовища с външност, по-кошмарна и от най-безумния кошмар.
Първото чудовище бе високо пет-шест метра. Покритата му с шипове кожа висеше на дипли върху мускулите, главата му представляваше конус от оголени зъби, разположени върху алени венци. Другото имаше три крила и тривърха опашка, която шибаше прахта с ентусиазма на влечуго. Третото и четвъртото бяха свързани в едно чудовищно цяло, което бе по-отвратително и от съставните си части. Всяка половина на този симбиотичен ужас бе забила крайници в другата, сякаш се опитваше да проникне дълбоко в плътта на своя партньор. И макар че езиците на двете глави бяха преплетени, ужасяващото творение надаваше кошмарен вой.
Дейвидсън отстъпи крачка назад и се огледа за колата си. В това време едно от съществата - цялото черно-червено - изпищя пронизително. Въпреки че ги деляха четиристотин метра, звукът се вряза болезнено в мозъка на човека. Той погледна пак към процесията.
Пищящото чудовище бе напуснало мястото си в шествието и сега тичаше към него върху ноктестите си крака. Обзет от неконтролируема паника, Дейвидсън усети, че съдържанието на червата му се изсипва в панталоните.
Съществото се приближаваше със скоростта на гепард и ставаше все по-голямо с всяка изминала секунда, така че мъжът виждаше все повече подробности от чудовищната му анатомия: лишените от палци ръце със зъби върху дланите, главата, на която имаше едно-единствено трицветно око, мускулите на раменете и гърдите, дори щръкналите му от гняв или (пази боже) от похот гениталии, които бяха разклонени като чатал и се блъскаха в корема му.

* * *

Бараката на гърба на къщата беше убежището на Луси. Когато Юджийн се връщаше пиян от Уелкъм или внезапно го обземеше ярост, защото яхнията беше студена, тя се скриваше вътре, за да се нареве на спокойствие. Никой никога не бе проявявал съчувствие към Луси, най-малко Юджийн, а и тя нямаше никакво време да изпитва съжаление към себе си.
Днес причината за яростта на Юджийн беше старият източник на раздразнение - детето.
Старателно отглежданата и възпитавана рожба на тяхната любов бе кръстена на брата на Мойсей, Аарон, което означаваше „възвишен”. Прелестно момченце. Най-красивото в целия район. Едва петгодишно, а вече бе така очарователно и вежливо, че всяка майка от Източното крайбрежие би искала да си има такова.
Аарон.
Гордост и радост за Луси, детето бе достойно да бъде герой на детска илюстрована книжка; създадено да танцува, създадено да очарова дори самия дявол.
Точно това дразнеше Юджийн.
- Малкият проклетник е момче, колкото си и ти - каза той на Луси. - Дори и наполовина не е. Става само за манекен на луксозни обувки и за продавач на парфюми. Или за проповедник, да, за проповедник.
Той посочи момчето с кривите си пръсти с изгризани нокти.
- Ти си позор за баща си.
Аарон го погледна спокойно.
- Чуваш ли ме, момче?
Юджийн извърна поглед. Големите очи на детето, приличащи повече на кучешки, отколкото на човешки, предизвикаха гадене в стомаха му.
- Не го искам в къщата си.
- Но какво е направил?
- Не е нужно да прави нещо. Стига ми, че е такъв какъвто е. Знаеш ли, че хората ми се присмиват? Подиграват ми се заради него.
- Никой не ти се подиграва, Юджийн.
- Напротив…
- Не и заради момчето.
- Какво?
- Ако ти се присмиват, то не е заради него. Присмиват се на теб.
- Затваряй си устата!
- Хората знаят какъв си, Юджийн. Познават те добре, както и аз.
- Казвам ти, жено…
- Жалък си като улично псе, все говориш какво си видял и от какво се страхуваш...
Той я удари, както бе правил много пъти преди. От удара й потече кръв, както бе ставало многократно през изминалите пет години, но независимо че залитна, първата й мисъл бе за момчето.
- Аарон - каза тя с насълзени от болката очи, - ела с мен.
- Остави това копеле! - Юджийн целият трепереше.
- Аарон.
Детето стоеше между майка си и баща си и не знаеше кого да послуша. От объркването, изписано на лицето му, сълзите на Луси рукнаха още по-силно.
- Мамо - каза малкият много тихо. Въпреки объркването, очите му гледаха мрачно. Преди Луси да измисли как да разведри обстановката, Юджийн сграбчи детето за косата и го придърпа към себе си.
- Слушай баща си, момче.
- Да.
- Трябва да отговаряш на баща си с "да, сър", нали? Кажи: "Да, сър".
Лицето на Аарон се озова навряно във вонящия чатал на джинсите на баща му.
- Да, сър.
- Той остава с мен, жено. Повече няма да го водиш в онази шибана барака. Той остава с баща си.
Битката бе загубена и Луси го знаеше. Ако продължеше да настоява, само щеше да изложи детето на по-голям риск.
- Ако го нараниш…
- Аз съм негов баща, жено - ухили се Юджийн. - Да не мислиш, че ще нараня собствената си плът и кръв?
Момчето бе притиснато между бедрата на баща си в едва ли не неприлично положение. Но Луси знаеше, че съпругът й е на ръба да избухне, а тогава би станал неконтролируем. Тя вече не се безпокоеше за себе си - беше изживяла своите щастливи моменти, - но момчето беше толкова уязвимо.
- Защо не се изметеш, жено? Ние с момчето искаме да останем сами, нали?
Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице.
- Нали така?
- Да, татко.
- Да, татко. Да, разбира се, татко.
Луси напуска къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше "възвишен". Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше.
Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх.
- Ти си болнав, момче - каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. - Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти - прасе, знаеш ли какво щях да направя?
Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му.
- Знаеш ли какво щях да направя, момче?
- Не, татко. Какво щеше да направиш?
Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук.
- Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя?
- Не, татко.
- Няма ли да ти хареса?
- Не, благодаря, татко.
Лицето на Юджийн стана сурово.
- Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб.
В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство.
Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си.
Аарон не издаде звук.
- Мога да те убия, момче.
- Да, сър.
- Какво ще кажеш за това?
- Нищо, сър.
- Трябва да кажеш: "Благодаря, сър".
- Защо?
- Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.
- Да, сър.


Нови убийства на улица "Морг"

Филип Лаборто се взираше в Луис над празната очукана маса, имаше уморено и отнесено изражение. Преди това се бяха здрависали – единствената позволена форма на физически контакт.
- Отчаян съм – каза той. – Тя е мъртва. Моята Натали е мъртва.
- Разкажи ми какво стана.
- Имам малък апартамент в Монмартр. На улица "Мартир". По-точно квартира за забавления с приятели. Знаеш в какъв вид поддържа жилището ми Катрин, на Номер единайсет човек не може да се отпусне. Двамата с Натали прекарвахме доста време в апартамента, всички в къщата я познаваха. Беше толкова добра, толкова красива. Готвеше се да следва медицина. Страхотно момиче. И ме обичаше.
Филип все още беше красавец. Всъщност неговата елегантност, одухотвореното му лице и спокоен чар щяха винаги да са на мода сред жените.
- В неделя сутринта излязох, отскочих до сладкарницата. И когато се върнах...
Думите му секнаха.
- Луис...
Очите му се напълниха със сълзи на безсилие. Беше му толкова трудно да го изрече, че устата му отказваше да възпроизведе необходимите звуци.
- Недей... – започна Луис.
- Искам да ти разкажа, Луис. Искам да знаеш, искам да я видиш такава, каквато я видях аз, за да разбереш какво има... какво има... какво съществува на този свят.
По лицето му рукнаха потоци от сълзи. Той сграбчи Луис за ръката и я стисна болезнено силно.
- Беше цялата в кръв. В рани. Кожата й беше одрана... косата изтръгната. Езикът й беше на възглавницата, Луис. Можеш ли да си представиш? Беше го прегризала от ужас. Лежеше на възглавницата. А очите й плуваха в кръв, сякаш беше плакала с кървави сълзи. Тя беше най-милото същество, което се е раждало, Луис. Беше красива.
- Стига.
- Искам да умра, Луис.
- Не.
- Не искам да живея повече. Вече няма смисъл.
- Ще те оправдаят.
- Не ме интересува, Луис. Сега ти трябва да се грижиш за Катрин. Прочетох за изложбата...
Той почти си усмихна.
- Радвам се за теб. Стана както обичахме да се шегуваме преди войната, нали? Че ти ще станеш известен, а аз...
Усмивката беше изчезнала.
- ...ще се прочуя. Сега по вестниците пишат ужасни неща за мен. Че съм старец, който спи с млади момичета, а това, както знаеш, не ме прави любимец на обществото. Сигурно си мислят, че съм изпаднал в бяс, защото не съм успял да го вдигна. Точно това си мислят, убеден съм. – Филип изгуби инерция и млъкна, после продължи: - Трябва да се погрижиш за Катрин. Тя има пари, но няма приятели. Прекалено е студена, нали разбираш. Носи голяма болка в себе си и това кара хората да я избягват. Трябва да останеш с нея.
- Ще го направя.
- Знам. Знам. Затова ще бъда доволен да...
- Не, Филип.
- Да умра. Нищо не ни остана, Луис. Светът е прекалено жесток.
Луис си помисли за снега и плаващите ледени късове, и внезапно проумя желанието на приятеля си да умре.

* * *

Когато се върна на Ке дьо Бурбон, откри, че Катрин вече се е прибрала. Щом я видя, веднага разбра, че ще чуе нещо ново. Сивата й коса, обикновено вдигната на кок, беше разпусната и падаше свободно по раменете й. Лицето й имаше нездрав жълто-сив оттенък под светлината на лампата. И цялата трепереше, въпреки че в апартамента с централно отопление беше задушно.
- Какво има? – попита той.
- Ходих до апартамента на Филип.
- Аз също. Беше заключен.
- Имам ключ, резервният ключ на Филип. Исках да взема малко дрехи и да му ги занеса.
Луис кимна.
- И?
- Там имаше някой.
- Полицай?
- Не.
- Ами?
- Не го видях добре. Не съм сигурна. Беше облечен с дълго палто, с шал на лицето. Шапка. Ръкавици. – Тя направи пауза. После: - Държеше бръснач, Луис.
- Бръснач?
- Разтворен бръснач, като онези, които използват бръснарите.
Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака.
Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат.
- Бях ужасена.
- Нарани ли те?
Катрин поклати глава.
- Изпищях и той избяга.
- Не каза ли нещо?
- Не.
- Може би е бил приятел на Филип?
- Познавам приятелите на Филип.
- Тогава на момичето. Неин брат.
- Може би. Обаче...
- Какво?
- Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър.
Луис я прегърна с една ръка.
- Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб.
- Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство...
- Утре ще говоря с Невестулката.
- Невестулката?
- Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото.
- Видя ли се с Филип?
- Да.
- Добре ли е?
Луис не отговори дълго време.
- Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал.
- Но той не е направил нищо.
- Не можем да го докажем.
- Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го...
- И откъде да започна?
- Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове.

* * *

Ключът от квартирата на Филип на улица "Мартир" изгаряше като лед ръката на Луис и въпреки че отдавна минаваше полунощ, когато стигна до моста, той зави и тръгна по булевард "Севастопол", продължи на запад по булевард "Бон Нувел", после свърна отново на север към площад "Пигал". Преходът беше дълъг и уморителен, но му се щеше да повърви в студа, за да прочисти главата си от емоции. Отне му час и половина да стигне до улица "Мартир".
Беше събота вечер и в повечето апартаменти беше шумно. Луис се качи на третия етаж, като се стараеше да стъпва тихо и присъствието му остана незабелязано във всеобщата врява. Ключът се превъртя безпроблемно, вратата се отвори.
Стаята беше частично осветена от уличните лампи. Леглото, което заемаше централно място, беше голо. Навярно криминолозите бяха отнесли чаршафите и одеялата, за да ги изследват. Пръските кръв по матрака изглеждаха черни в полумрака. Други следи от жестокото убийство нямаше.
Луис се пресегна към ключа на лампата и го натисна. Не се случи нищо. Пристъпи към вътрешността на стаята и вдигна очи към фасунгата. Крушката беше счупена.
Замисли се дали да не се откаже, да остави квартирата на тъмнината и да се върне на сутринта, когато сенките щяха да бъдат по-малко. Но докато стоеше под счупената крушка, очите му започнаха да привикват към полумрака и той различи очертанията на голям тиков скрин до отсрещната стена. Навярно щяха да му трябват не повече от няколко минути, за да намери чисти дрехи за Филип. В противен случай щеше да се наложи да се върне на следващия ден – още едно дълго пътешествие в снега. По-добре да го направи сега и да спаси старите си кости.
Стаята беше голяма и тънеше в безпорядък след посещението на полицията. Луис тръгна да я прекосява, като ругаеше и се спъваше – първо в една съборена лампа, после в парчета от ваза. Воят и крясъците от партито на долния етаж, което изглежда беше в апогея си, заглушиха всичкия шум, който той вдигаше. Оргия ли беше това или побой? Звуците, които чуваше, можеха да бъдат и от двете.
Задърпа най-горното чекмедже на скрина и накрая го отвори, после затършува в дълбините му за нещата, от които Филип щеше да има нужда: чиста тениска, чифт чорапи, красиво изгладени носни кърпи с инициали.
Кихна. Мразовитото време беше увеличило храчките в гърдите и слузта в синусите му. Понеже носните кърпи му бяха под ръка, Луис си издуха носа в едната, за да прочисти запушените си ноздри. Тогава за пръв път усети миризмата в стаята.
Миришеше на влага и развалени зеленчуци, но имаше един по-силен, доминиращ мирис. Парфюм; натрапчивият аромат на парфюм.
Обърна се в тъмната стая и докато костите му пукаха, видя сянката зад леглото. Голяма сянка, грамадна фигура, която сякаш порасна пред очите му.
Беше мъжът с бръснача, веднага го позна.