Страница 1 от 1

"Проходът" от Джъстин Кронин (постапокалиптичен роман)

Пуснато: 28 септември 2011, 06:57
от deadface
Изображение

"Проходът" от Джъстин Кронин

След излизането си в Щатите "Проходът" остава 8 поредни седмици в списъка с бестселъри с твърди корици на "Ню Йорк Таймс". Литературните критици го сравняват със "Сблъсък" и "Подпалвачката" на Стивън Кинг и го обявяват за най-добрия постапокалиптичен роман за вампири от "Аз съм легенда" на Ричард Матисън насам. Книгата привлича вниманието на продуцентската компания на Ридли Скот и в момента по нея се готви филм. Сценарист на филма ще бъде Джон Логан (Последният самурай, Гладиатор), а режисьор - Мат Рийвс (Чудовищно, Покани ме да вляза).


Случи се бързо. За 32 минути един свят загина и се роди друг.

Настъпва немислимото: след пробив в системата за сигурност на таен проект на правителството на САЩ се появяват чудовища, създадени в ужасяващ военен експеримент. Думите не стигат, за да се опишат последствията от този пробив - след него настъпва нощ на хаос и поголовно изтребление. Една нация, а след това и целият свят, осъмват променени завинаги. На оцелелите им остава да се включат в незнаеща край битка и бъдеще, където господстват страх, мрак, смърт, а участта им е далеч по-лоша от смъртта. Докато цивилизацията се разпада до първобитна среда, населявана от хищници и плячка, двама души бягат и търсят убежище. Агентът от ФБР Улгаст се измъчва заради стореното от него. Шестгодишното сираче Ейми е спасена от невъобразим по своята чудовищност научен проект, отключил апокалипсиса. За Ейми бягството от огнището на трагедията е началото на много по-дълга одисея, обхващаща километри и десетилетия до онзи миг и онова място, където трябва да спре хода на събитията - които никога не е трябвало да се случват.


Стивън Кинг е така впечатлен от романа, че го обявява за една от най-добрите книги за 2010 г.: "Този епичен роман е събитието на годината и най-добре още сега си го отбележете в календара. Рядко се появява толкова магическа книга. Прочетете петнайсет страници и историята ще ви заинтригува; прочетете трийсет и тя така ще ви завладее, че ще продължите да я четете до късно през нощта. Въздейства с неумолимостта и пълнотата на фентъзи-епосите. Какво друго да добавя? Следното: прочетете ли тази книга, светът на всекидневието около вас ще се стопи. Послушайте чичо си Стиви, този роман е преживяването, което не искате да пропуснете."


"За литературата появата на "Проходът" се равнява на появата на еднорог в природата." - Wall Street Journal
"Една от най-страховитите книги за 2010." - National Post
"Напомня толкова силно на "Сблъсък", че трябваше да се уверим, че Джъстин Кронин не е новия псевдоним на Стивън Кинг." - Booklist
"Може би най-добрата книгата през това лято." - USA Today
"Блокбастър..." - New York Times Book Review
"Вълнуваща и епична." - Los Angeles Times
"Една от най-добрите научнофантастични книги за 2010." - San Francisco Chronicle



Джъстин Кронин е носител на наградите "ПЕН/Хемингуей" и "Стивън Крейн".

*

Прав ли е Кинг? Преценете сами:


ТРЪГНА МАЛКО СЛЕД СЕДЕМ. Когато се опита да запали тойотата, бездействала и събирала прах седмици наред, колата издаде протяжен, хриптящ протест, но най-накрая двигателят захъхри и запали. Сутрешната мъгла над езерото тъкмо беше започнала да се разнася. Включи на скорост и дългото пълзене по пътя започна.
Най-близкият истински град беше на около четирийсет и пет километра, но Улгаст не искаше да се отдалечава толкова. Щеше да загази, ако тойотата се повредеше, както и Ейми. Във всеки случай горивото му привършваше. Тръгна по пътя, по който бяха пристигнали, като спираше на всяко разклонение, за да свери местността със спомените си. Не видя други коли, което не го изненада на това отдалечено място. И въпреки това пълната им липса го разтревожи. За три седмици светът, към който се връщаше, някак беше станал друг.
Тогава видя надписа: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН. В мрака през онази първа нощ му се беше сторил много по-голям, отколкото в действителност. Всъщност представляваше малка къща на два етажа с овехтели от времето дъски на покрива. Къщурка в гората, като в приказките. На паркинга нямаше други коли, освен стар ван, модел от средата на деветдесетте, паркиран отзад в тревата. Улгаст излезе от тойотата и се изправи пред вратата.
На вратата имаше половин дузина кутии за продажба на вестници, всичките празни, освен една: Ю Ес Ей Тъдей. Четеше огромното сензационно заглавие, разпростряно на първа страница от прашната, отворена врата. Измъкна един брой и видя, че целият вестник всъщност е от две прегънати страници. Стоеше на вратата и четеше.


ХАОС В КОЛОРАДО
Щатът на Скалистите планини опустошен от вирус-убиец
Границите са затворени

Съобщава се за огнища на заболяването в Небраска, Юта, Уайоминг
Президентът е поставил армията в състояние на тревога, обръща се към нацията с искане да се запази спокойствие пред тази “Безпрецедентна терористична заплаха”

ВАШИНГТОН, 18 май. Президентът Хюз заяви тази нощ, че се предприемат “всички необходими мерки”, за да се ограничи разпространението на така наречения вирус на колорадска треска и да накаже виновните, като заяви: “Правдивият гняв на Съединените американски щати ще се стовари светкавично върху враговете на свободата и престъпните правителства, които им предоставят убежище.”
От Овалния кабинет президентът лично отправи обръщението си към нацията, след началото на кризата преди осем дни.
“Съществуват неоспорими доказателства, че тази опустошителна епидемия не е природен феномен, а дело на антиамерикански екстремисти, действали на наша територия, но поддържани от враговете ни зад граница – завява Хюз пред разтревожената нация. – Това е престъпление не само срещу народа на Съединените щати, но и срещу човечеството.”
Речта му идва ден след като е съобщено за първите случаи на заболяването в щати, съседни на Колорадо, часове след като Хюз се разпорежда границите на Колорадо да се затворят и въоръжените сили да се поставят в бойна готовност. Всички вътрешни и чуждестранни полети са отменени с президентска заповед, което е довело до пълен хаос в националните транспортни центрове, хиляди хванати в клопка пътници не виждат как да се приберат у дома.
С цел да успокои страната и да се пребори със засилващите се критики за бавната реакция на администрацията, Хюз се обръща с искане към нацията да се приготви за неимоверна битка. “Тази вечер моля за вашето доверие, вашата решимост и вашите молитви – казва президентът на народа си. – И камък няма да остане непреобърнат. Правосъдието ще се въздаде светкавично.”
Президентът не посочва изрично кои групи или нации са под прицела на федералните действия. Отказа да даде и допълнителни подробности за природата на доказателствата, разкрити от администрацията, които сочат, че епидемията е дело на терористи.
На въпрос за вероятен военен отговор говорителят на президента Тим Роумър заявява пред репортерите: “На този етап все още не сме предприели нищо.”
Докладите от местните власти в щата показват, че вече към петдесет хиляди души вероятно са починали. Не е ясно колко от жертвите са загинали от самата болест и колко са били разкъсани от хищническите атаки в лапите на заразените. Първите симптоми на заразата били: замаяност, гадене, висока температура. Заболяването се проявява след кратък инкубационен период от около шест часа, в някои случаи следва
невероятно увеличаване на физическата сила и агресивността.
“Пациентите полудяват и избиват наред – е казал представител на здравните власти в Колорадо, помолил за анонимност. – Болниците приличат на военни зони.”
Шанън Фрийман, говорител на Центровете за контрол на заболяванията в Атланта, омаловажила тези сведения като “истерия”, но признала, че връзките с властите в зоната, обявена под карантина, са прекъснати. “Знаем само, че заболяването протича с висока смъртност, стигаща до петдесет процента – заявила Фрийман. – Освен това не
можем да сме сигурни за случващото се там. Най-доброто, което може да се направи, е всички да останат по домовете си.”
Фрийман е потвърдила сведенията за нови огнища на епидемията в Небраска, Юта и Уайоминг, но е отказала по-нататъшен коментар. “По всичко личи, че е така – били думите й и добавила: – Всеки, който смята, че е бил изложен на заразата, трябва да съобщи на най-близките органи на реда или в отделение за спешна помощ. На този етап
съветваме хората да постъпят по този начин.”
Градовете Денвър, Колорадо Спрингс и Форд Колинс, които са във военно положение от вторник, тази вечер са почти обезлюдели, тъй като жителите им са пренебрегнали заповедите на губернатора на Колорадо Фриц Милей да “се евакуират на място” и панически напускат градовете на тълпи. Ширят се непотвърдени слухове, че щатските органи на реда имат заповед да използват сила, за да връщат бежанците от границата, а има и сведения, че военни части от Националната гвардия на Колорадо са започнали да евакуират болните от болниците и да ги преместват на неназовано място.

СТАТИЯТА ПРОДЪЛЖАВАШЕ. Улгаст четеше и четеше. Обкръжавали болните и ги разстрелвали, изглеждаше ясно дори между редовете. Улгаст си помисли: 18 май. Вестникът беше от преди три, не, преди четири дни. Двамата с Ейми бяха пристигнали в лагера сутринта на 2 май.
Описаното във вестника се бе случило за осемнайсет дни.
Зад магазина дочу шум, достатъчно силен, за да му подскаже, че го наблюдават. Сгъна вестника и го притисна под ръка, обърна се и влезе през мрежата на входа. Тясно място, с мирис на прах и запустение, натъпкано до тавана с всевъзможни стоки: необходими за лагеруване стоки, облекло, инструменти, консерви. Над вратата висеше огромна еленова глава до украсено с мъниста килимче, което водеше към задната част на сградата. Улгаст си спомни как като момче с приятелите си идваше тук да си купува сладки и комикси. Тогава до предната врата имаше въртяща се стойка: Сказания от Криптата, Фантастичната четворка, поредиците за Рицарят на мрака, любимеца на Улгаст.
На маса зад тезгяха седеше едър, плешив мъж, с карирана фланелена риза. Джинсите му бяха изпънати от чифт червени тиранти. На бедрото му лежеше кожен кобур за малък револвер, 38-ми калибър. Кимнаха си един на друг предпазливо.
– Вестникът струва два долара – каза мъжът.
Улгаст извади две банкноти от джоба си и ги постави на тезгяха.
– Имате ли по-нов брой?
– По-нов не съм видял – отвърна мъжът, докато пъхаше банкнотите в касата. – Доставчиците не са се появявали от вторник.
Което означаваше, че днес е петък. Не че имаше значение.
– Трябват ми някои продукти – каза Улгаст. – Муниции.
Мъжът го огледа, гъстите му сиви вежди се присвиха оценяващо.
– Какво имаш?
– Спрингфийлд, 45-и калибър – отвърна Улгаст.
Мъжът избарабани с пръсти по тезгяха.
– Ами да видим. Знам, че го носиш.
Улгаст измъкна оръжието иззад кръста си. Същото, което Лейси беше оставила на пода в лексуса. Пълнителят беше празен – дали тя беше изстреляла патроните или някой друг, Улгаст не знаеше. Може и да беше споменала за това, но не помнеше. В целия хаос беше трудно да се каже какво се случваше. Във всеки случай оръжието му беше познато. Стандартно оръжие за Бюрото. Освободи пълнителя и дръпна затвора, за да покаже на мъжа, че е незареден, и го постави на тезгяха.
Мъжът взе оръжието с огромната си ръка и го огледа. Завъртя го, огледа го на светлината и Улгаст видя, че разбира от оръжия.
– Волфрамова рама, скосена цев, титанов ударник, къс ход на спусъка. Красота – погледна изпитателно Улгаст. – Бил сте от федералните, убеден съм сто процента.
Улгаст напрегна всички сили, за да изглежда невинен.
– Може да се каже, бил съм някога. В предишен живот.
Мъжът печално се усмихна. Постави оръжието на тезгяха.
– Предишен живот – унило поклати глава.– Май всички сме живели предишен живот. Нека погледна.
Мина зад завесата и след миг се върна с малък кашон.
– Това е всичко, което имам за 45-и калибър. Държах ги заради един приятел, който се пенсионира от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия. Взимаше си по дузина кутии с бира за в гората и стреляше по тях, след като ги изпразни. Наричаше го ден за рециклиране. От известно време не съм го виждал. Вие сте първият човек, който наминава от повече от седмица насам. Можете да ги вземете.
Постави кутийката на тезгяха: петдесет патрона с вдлъбнати върхове. Наклони глава към тезгяха.
– Хайде, няма полза от тях в кутийката. Ако искате, заредете.
Улгаст освободи пълнителя и започна да поставя патроните.
– Откъде мога да взема още?
– Няма да намерите, освен ако не слезете до Уайтривър.
Мъжът потупа гръдната си кост, два пъти, с показалец.
– Казват, че трябва да се целите право тук. Един изстрел. Падали като покосени, ако уцелите. Иначе – край с вас. Вие сте история. – Лицето му беше спокойно, не изразяваше нито удовлетворение, нито страх. Със същото изражение би съобщил на Улгаст и прогнозата за времето. – Няма значение кой е, дори да е била милото ви старо бабче. Ще ви изсмуче кръвта до капка, преди да се прицелите втори път.
Улгаст зареди и затвори, издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта и провери предпазителя.
– Къде го чухте?
– Интернет. Има всичко – повдигна рамене. – Конспиративни теории, разкрития за правителството. Вампирски истории. Половината от тях звучат смахнато. Не се знае къде свършват смислените неща и къде започват глупостите.
Улгаст остави оръжието обратно в хлътнатината на гърба си. Помисли дали да помоли мъжа да използва компютъра му, за да научи новини за себе си. Но научи достатъчно. Напълно възможно беше той да знае повече от всеки жив човек. Видял беше на какво са способни Картър и останалите.
– Да ви кажа нещо. Има един, нарича се “Последната база в Денвър”. Качва видеоблог от небостъргач в центъра. Разправя, че се е барикадирал там с мощна пушка. Има добри снимки, трябва да видите как се движат копелетата – мъжът отново потупа гръдната си кост. – Само не забравяйте какво ви казах. Един изстрел. Втора възможност няма. Движат се нощем, по дърветата.
Мъжът помогна на Улгаст да събере необходимите му провизии и да ги занесе до колата: консерви, сухо мляко и кафе, батерии, тоалетна хартия, свещи, гориво. Две въдици и кутия с принадлежности. Слънцето вече беше високо и ярко, около тях въздухът изглеждаше замръзнал в тишина, точно като тишината преди оркестърът да засвири.
Зад колата двамата си стиснаха ръце.
– Качвате се към Мечата планина, така ли? – попита мъжът. – Ако нямате нищо против въпроса ми?
Не виждаше защо да крие.
– Откъде разбрахте?
– По пътя, откъдето дойдохте – сви рамене мъжът. – Там горе няма друго освен лагера. Не знам защо така и не успяха да го продадат.
– Идвал съм като дете. Странно, но си е все същото. Предполагам, че така е по тези места.
– Мъдро. Мястото е добро. Не се притеснявайте, няма да кажа на никого.
– И вие трябва да се махнете от тук – каза Улгаст. – Отправете се нагоре високо в планините. Или идете на север.
Улгаст прочете в погледа на мъжа, че взима някакво решение.
– Елате – каза най-после. – Ще ви покажа нещо.
Поведе Улгаст обратно в магазина и мина през обшитата с мъниста завеса. Зад нея се намираше малко жилищно пространство. Въздухът беше застоял и тежък, а мракът по-плътен. На прозореца жужеше климатик. Улгаст спря на прага, докато очите му привикнат. В центъра на стаята имаше голямо болнично легло, на което спеше жена. Горната част на леглото беше повдигната под ъгъл от 45 градуса. Виждаше се изпитото й лице, наклонено на една страна, към светлината, която проникваше през затворените прозорци. Завита беше с одеяло, но Улгаст видя, че е много слаба. На масичка до нея
имаше дузина шишенца с хапчета, марли и мазило, хромирано легенче, спринцовки в опаковки. До леглото стоеше бледозелена кислородна бутилка. Ъгълът на одеялото беше дръпнат и откриваше голия й крак. Между пожълтелите й пръсти бяха втъкнати памучни тампони. В долната част на леглото имаше стол, а на него Улгаст видя пила за нокти и различни шишенца с лак.
– От край време обичаше да има красиви крака – тихо каза той. – Тъкмо я лакирах, когато дойдохте.
Излязоха от стаята. Улгаст не знаеше какво да каже. Положението беше ясно: мъжът и съпругата му оставаха тук. Двамата излязоха отново на огрявания от слънцето паркинг.
– Има множествена склероза – обясни мъжът. – Надявах се да успея да я задържа у дома колкото е възможно по-дълго. Така се уговорихме, когато започна да се влошава миналата година. Трябваше да изпратят сестра, но такава отдавна не е идвала – запристъпва на чакъла и се прокашля. – Според мен вече никой не отговаря на домашните повиквания.
Улгаст му каза името си. Мъжът се казваше Карл, а жена му – Марта. Имаха двама големи синове, единият в Калифорния, другият във Флорида. Карл работел като електротехник долу в Карвалис, Орегон, докато не купили магазина и не се оттеглили тук.
– Мога ли да направя нещо за вас? – попита Улгаст.
Вече се бяха ръкували, но отново го сториха.
– Просто останете жив – отвърна Карл.
Улгаст караше по обратния път към лагера, когато се сети за Лайла. Спомените бяха част от друга епоха, от друг живот. Живот, който вече беше приключил, за него и за всички. Спомняйки си за Лайла, той се сбогуваше.

АВГУСТОВСКИТЕ ДНИ бяха дълги и сухи. Тогава се случи пожарът.
Улгаст усети дима един следобед, докато работеше в двора. От сутринта във въздуха се носеше парлива мъгла. Изкачи се на покрива и огледа, но видя само дърветата, езерото и планините, които се простираха надалеч. Нямаше как да разбере на какво разстояние е пожарът. Знаеше, че вятърът може да носи дима от пожарите на стотици мили.
Два месеца след пътуването си до магазина на Милтън не беше слизал от планината. Изградили си бяха всекидневен ритъм: Улгаст спеше докъм обед, после работеше до смрачаване. Вечеряха, плуваха, после почти половината нощ четяха и играеха на разни игри. Като пасажери на дълго презокеанско пътешествие. Открил беше кутия с игри в едно от бунгалата. Известно време оставяше Ейми да победи, но скоро откри, че няма нужда да го прави. Тя беше схватлив играч, особено на Монополи, купуваше имот след имот, бързо пресмяташе наемите, които носеха, и радостно броеше парите си. Какво ли й говореха иначе известните наименования на различни места? Една вечер се приготви да й чете книга, която и преди бяха чели, но тя искаше отново да я чуе, когато Ейми взе книгата от ръката му и на трепкащата светлина от свещта започна да чете на глас. Не й се налагаше да спира на трудните думи в книгата, написана с непривичен, старомоден синтаксис. Кога си се учила да четеш, попита я той изумен, щом спря, за да обърне страницата. Ами и преди сме я чели, обясни му тя. Сигурно съм я запомнила.
Светът отвъд планината се превърна в спомен, който всеки ден се отдалечаваше все повече. Така и не успя да накара генератора да заработи, дълго време се надяваше, че успее да поправи радиото, преди да се откаже. Ако се случваше онова, което предполагаше, разсъди той, по-добре да остане в неведение. Как би му помогнала информацията? Къде другаде биха могли да отидат?
Сега обаче имаше горски пожар. От запад към тях се носеше плътна стена от задушлив дим. Следобедът на следващия ден вече беше ясно, че трябва да бягат, пожарът приближаваше. Ако се прехвърлеше от тази страна на реката, нямаше какво да го спре. Улгаст натовари тойотата и нагласи увитата в одеяло Ейми на мястото до шофьора. Имаше и напоен с вода плат за всеки от тях, който да поставят на лицето си и очите, които смъдяха.
Не бяха изминали и три километра, когато видяха пламъците. Дим обвиваше пътя, не можеше да се диша. Духаше силен вятър, който разпалваше пожара в тяхна посока, нагоре по планината. Трябваше да се върнат обратно.
Не знаеше с колко време разполагат, преди пламъците да стигнат до тях. Нямаше как да намокри покрива на къщата, налагаше се да чакат отвън. Затворените прозорци поне предлагаха защита от дима, но след смрачаване и двамата вече кашляха и едва дишаха.
В една от пристройките имаше кану. Улгаст го завлече до брега на езерото, после свали Ейми на ръце по стълбите. Не спря да гребе, докато не стигнаха до средата на езерото. Наблюдаваше пламъците, които бушуваха в планината и напредваха към лагера. В безмилостността си гледката беше поразително красива, сякаш дверите на ада се разтваряха. Ейми лежеше срещу него в кануто. Ако се страхуваше, то по нищо не й личеше. Нищо не можеха да направят. Движилата го през целия ден енергия го напусна и той заспа против волята си.
На сутринта се събуди и видя, че лагерът е невредим. Все пак пламъците не се бяха прехвърлили през реката. По някое време през нощта вятърът беше променил посоката си и насочил пламъците на юг. Във въздуха все още се носеше гъст дим, но знаеше, че опасността е отминала. В късния следобед чуха силен гръмотевичен тътен, сякаш над главите им се разлюля огромен лист ламарина, и след това се изсипа пороен дъжд. Цяла нощ валя. Не вярваше на късмета им.
На сутринта реши да използва последния бензин, за да слезе от планината и да види как са Карл и Марта. Този път и Ейми идваше с него. След пожара не искаше изобщо да я изпуска от погледа си. Почака да се смрачи и тръгнаха.
Пожарът беше дошъл съвсем близо. На около километър от входа на лагера дърветата бяха овъглени, а земята изгоряла и оголена, като бойно поле след сражение. От пътя Улгаст виждаше трупове на животни, не само дребни като опосуми и еноти, но също елени, антилопи и дори на мечка, свита до дънера на почерняло дърво, сякаш е ровила земята за глътка въздух, преди смъртта да я застигне.
Магазинът стоеше невредим и потънал в мрак, но, естествено, електричеството беше спряло. Улгаст каза на Ейми да изчака в колата, извади фенерчето и отиде до вратата. Заключено беше. Затропа, силно и упорито, викаше Карл по име, но никой не му отговори. Накрая счупи прозореца с фенерчето.
Карл и Марта бяха мъртви. Лежаха прегърнати един до друг в болничното легло на Марта. Карл я беше прегърнал през раменете, изглеждаха заспали. Отначало предположи, че са се задушили от дима, но по въздуха в стаята Улгаст разбра, че са мъртви по-отдавна. На нощното шкафче имаше наполовина празна бутилка от скоч, а до него сгънат вестник, като онзи първия, тревожно тънък, с огромно, набиващо се в очи заглавие, от което отвърна поглед, като предпочете да го сгъне в джоба си и да го прочете по-късно. Постоя за кратко до леглото, където лежаха телата им. После затвори стаята и за пръв път заплака.
Зад магазина все още стоеше ванът на Карл. Сряза градински маркуч и изтегли тойотата близо до задната част на вана, за да източи съдържанието от резервоара на вана в колата си. Не знаеше къде може да се наложи да идат, но сезонът на пожарите не беше приключил. Допуснал беше грешка, почти фатална, оказа се сварен неподготвен. Откри празна туба за бензин под навес зад къщата и след като напълни резервоара на тойотата, напълни и нея. После Ейми му помогна да събере провизии от магазина. Взе всичката храна, батерии и газ, които реши, че може да помести, постави ги в кутии и ги
занесе до колата. После се върна в стаята, където лежаха труповете, и внимателно, затаил дъх, измъкна револвера на Карл от кобура на кръста му.

ПРИЗОРИ, КОГАТО ЕЙМИ НАЙ-НАКРАЯ ЗАСПА, Улгаст извади вестника от джоба на якето си. Този път беше от една страница, с дата 10 юли, почти преди месец. Кой знае как се беше сдобил с него Карл. Вероятно е слизал до Уайтривър, а после заради видяното и прочетеното е сложил край на живота им. Навсякъде из къщата имаше лекарства. Не му е било трудно да се справи със задачата. Улгаст без страх извади вестника от джоба си, изпълнен със зловеща сигурност какво му предстои да прочете. За него нови щяха да са единствено подробностите.


ЧИКАГО ПАДНА
“Вампирският” вирус стигна Източното крайбрежие.
Милиони мъртви

Границата на зоната под карантина се премества на изток към централната част на Охайо
Калифорния се отделя от Съюза, обяви, че ще се защитава
Индия заплашва с ракетни удари, твърди, че ще прибегне до ядрени удари с “ограничено действие” срещу Пакистан

ВАШИНГТОН, 10 юли. Президентът Хюз е наредил на американската армия да напусне днес Чикаго, след тежките загуби през нощта. Армията и Националната гвардия претърпяха поражение от многобройните сили на Заразените, които нахлуваха в града.
“Загубихме велик американски град – заявява президентът Хюз в отпечатано изявление. – Молитвите ни са с гражданите на Чикаго и воюващите мъже и жени, които отдадоха живота си, за да ги защитят. Ще пазим спомена за тях в тази велика борба.”
Нападението е станало на смрачаване, когато заемащите позиции по Южната магистрала американски военни части съобщили за неизвестен брой заразени пред зоната на градския бизнес център.
“Личеше, че нападението е организирано” – заяви генерал Гарсън Уайът, командир на Централната карантинна зона, който определи събитията като “тревожно развитие”.
“Установен е нов отбранителен периметър по шосе 75 от Толидо до Синсинати – казал Уайът на репортерите рано сутринта във вторник. – Това е нашият нов Рубикон.”
На въпросите за огромния брой войскови части, които дезертирали от позициите си, Уайт отговори, че не му “било известно да има такива”, нарече слуховете “безотговорни.”
“Това са най-смелите мъже и жени, с които съм имал честта да служа” – заяви генералът.
Нови огнища на болестта са регистрирани в градовете от Талахаси, Флорида, Чарлстън, Южна Каролина, до Хелена, Масачузетс и Флагстаф, Аризона, както и в южен Онтарио и северно Мексико. По оценка на Белия дом и Центъра за контрол на заболяванията, жертвите надхвърлят трийсет милиона. Пентагонът завишава броя на заразените с още три милиона.
Обширни части от изоставения в неделя Сейнт Луис тази вечер горят, както и част от Мемфис, Тулса, Де Мойн. Наблюдатели съобщават, че са видели нисколетящ самолет над прочутата арка на града, мигове преди пламъците да лумнат и бързо да погълнат търговската част на града. Никой от администрацията не е потвърдил слуховете, че пожарите са част от усилията на федералното управление да унищожи инфекцията върху главните градове от Централната карантинна зона.
Бензинът е в силен недостиг или липсва навсякъде в страната, същевременно транспортните коридори продължават да са претоварени от хора, които бягат от разпространяващата се зараза. Трудно се намира храна, както и медикаменти – от превръзки до антибиотици.
За много от останалите в безизходица бежанци се оказва, че няма къде да отидат, а ако има, то няма как да стигнат до това място.
“В капан сме, както и всички останали”, казва Дейвид Калахан пред ресторант Макдоналдс в източен Питсбърг. Калахан бил на път със съпругата и двете им малки деца от Ейкрон, Охайо. Обикновено пътят им отнемал около два часа, но този път продължавал двайсет. Останали почти без гориво, Калахан отбил на бензиностанция в предградието Монровил, но открил, че бензиновите колонки са празни, а храната в ресторанта е свършила преди два дни.
“Заминаваме при майка ми в Джонстаун, но сега разбирам, че заразата е стигнала и до там”, казва Калахан, докато военен конвой от петдесет коли преминава по пустата, водеща на запад лента от пътя.
“Никой не знае къде да иде, – казва той. – Тези същества са навсякъде.”
Макар болестта все още да не се е разпростряла извън САЩ, Канада и Мексико, държавите по света очевидно се готвят за заплахата. В Европа Италия, Франция и Испания са затворили границите си, докато други се запасяват с медикаменти или налагат забрани за пътуванията между градовете. Общото събрание на ООН, което се среща за пръв път в Хага, след като освободи седалището си в Ню Йорк в началото на седмицата, е приело резолюция за международна карантина, която затваря морските и въздушните пътища на разстояние триста километра от границите на континента Северна Америка.
На цялата територия на САЩ църквите и синагогите съобщават за рекорден брой посетители, като милиони вярващи се събират на молитва. В Тексас, където вирусът вече е широко разпространен, кметът на Хюстън, Бари Уутън, авторът на бестселъри и някогашен глава на Църквата “Светото величие на Библията”, която е най-многобройна в страната, са обявили града за “Изход към Рая” и призовават жителите му и бежанците от други краища на щата да се съберат на стадиона в Хюстън, за да се приготвят за “нашето възкачване към трона Господен, не като чудовища, ами като Божи мъже и жени.”
В Калифорния, където заразата едва сега започва да се разпростира, на среднощно заседание миналата нощ щатският законодателен орган бързо е приел Първи закон за отделяне на Калифорния от Съюза, като прекъсват връзките си със Съединените щати и се обявяват за суверенна нация. Първото действие като президент на Република Калифорния на бившия губернатор Синди Шоу е било да постави военните части на САЩ и законоопазващите сили на територията на щата под командването на Националната гвардия на Калифорния.
“Сами ще се защитаваме, всяка нация има право да се защитава – е казала Шоу пред събранието, под оглушителни аплодисменти. – Калифорния и всичко, което тя представлява, ще устои.”
В отговор на новините от Сакраменто, говорителят на администрацията на Хюз Тим Роувър заявява пред репортерите: “Това е абсурд. Пределно ясно е, че сега не е време за който и да било щат или местно правителство самостоятелно да се нагърбва с безопасността на американския народ. Позицията ни е, че Калифорния остава част от Съединените щати.”
Роумър също така предупредил, че всеки военен или полицай, който се противопостави на федералните сили, ще понесе строги санкции.
“Нека да е ясно – заявил Роумър. – Ще бъдат третирани като вражески бойци.”
В сряда независимостта на Калифорния е била призната от правителствата на Швейцария, Финландия, малката южнотихоокенска република Палау и Ватикана.
Правителството на Индия, очевидно в отговор на изтеглянето на американските военни сили от Южна Азия, вчера е повторило предишните си заплахи да използва ядрено оръжие срещу бунтовническите сили в източен Пакистан.
“Сега е времето да спрем разпространението на ислямския екстремизъм – заявил индийският министър-председател Суреш Митра пред парламента и добавил: – Кучето-пазач спи.”

ЗНАЧИ ТАКА СТОЯХА НЕЩАТА, помисли си Улгаст. Ето че краят беше настъпил. Краят, който той предугади и който си представяше. Чувал беше в авиацията да се използва един термин, с който обясняват как така в ясен ден самолет може да падне като покосен от небето. Надвит от обстоятелствата. Това се случваше сега. Светът, човешката раса, беше надвита от обстоятелствата.
Грижи се за Ейми, каза му Лейси. Ейми е твоя. Спомни си как Дойл постави ключовете на лексуса в ръката му, целувката на Лейси по бузата му, как Дойл тичаше след тях, махаше им и крещеше “Тръгвайте, тръгвайте”, как Лейси изскача от колата, за да повика звездите – така мислеше вече за тях Улгаст, като за човешки звезди, пламтящи със смъртоносна светлина – да се спуснат отгоре й.
Времето на дрямката, на почивката, приключи. Улгаст щеше да будува по цели нощи до вратата с револвера на Карл в едната ръка и спрингфийлда в другата. Нощта беше хладна, температурите под десет градуса. Улгаст напали печката, след като се прибраха от магазина. Взе вестника и го сгъна наполовина веднъж, после още веднъж и още веднъж, отвори вратата на печката. Пъхна вестника в огъня и удивено видя колко бързо изчезна.

ЛЯТОТО СВЪРШИ, дойде есента и светът ги остави на мира.
Първият сняг заваля през последната седмица на октомври. Улгаст цепеше дърва в двора, когато забеляза с ъгъла на окото си първите снежинки, падащи като едра перушина. Навил беше ръкавите на ризата си и когато спря и вдигна лице, усети студа по изпотената си кожа. Разбра, че е дошла зимата.
Заби брадвата в дръвника, отиде в къщата и извика нагоре по стълбите:
– Ейми!
Тя се показа на горното стъпало. Кожата й виждаше толкова малко слънце, че беше снежнобяла като порцелан.
– Виждала ли си сняг?
– Не знам. Май не.
– Навън вали сняг. – Той се засмя с глас, в който имаше радост. – Не бива да го пропускаш. Хайде.
Докато я облече с палто и ботуши, с очила и шапка и нанесе тънък слой слънцезащитен крем навсякъде по откритата й кожа, снегът се беше засилил. Ейми излезе в бялата вихрушка тържествено, като изследовател, който стъпва за пръв път на непозната планета.
– Какво ще кажеш?
Тя изви глава и изплези език, инстинктивен жест, за да улови и опита вкуса на снежинките.
– Харесва ми – заяви тя.
Имаха подслон, храна и огрев. Още два пъти ходи до магазина на Милтън през есента, защото знаеше, че дойде ли зимата, пътят ще е непроходим, и взе всичката останала храна там. Разпределил беше консервите, сухото мляко, ориза и боба и според него запасите щяха да им стигнат до пролетта. Езерото беше пълно с риба, а в едно от бунгалата беше открил свредел. Доста прост инструмент за риболов на леда. Резервоарът за газ все още беше наполовина пълен. Ето че зимата дойде. Той я приветстваше, усещаше съзнанието си привикнало на ритъма. В крайна сметка никой не беше дошъл насам, светът ги беше забравил. Двамата бяха затворени далече, в
безопасност.
До сутринта натрупа сняг до колене. Слънцето се показа през облаците и заблестя ярко. Улгаст прекара целия следобед в разчистване на пъртина между натрупаните нацепени дърва и къщата, а после запроправя друга пъртина към къщурката, която планираше да използва като ледница, сега след като вече беше зима. Вече живееше почти напълно нощен живот, полесно беше да се приспособи към ритъма на Ейми, а и блясъкът на снега на слънцето явно го заслепяваше, като избухнала пред погледа му експлозия.
Вероятно, помисли си той, обикновената светлина действа по този начин на Ейми през цялото време. След настъпването на нощта двамата излязоха в задния двор
– Ще ти покажа как да правиш ангели в снега – каза й той. Легна по гръб. Над него небето беше сияйно и звездно. Вечерта щяха да сушат мокрите си дрехи на печката, да седят на светлината на огъня и да пият горещо какао.
– Движи ръцете и краката си ето така – каза й.
Тя легна до него. Мъничкото й тяло беше леко и гъвкаво като на гимнастичка. Заразмахва ръце и крака.
– Какво е ангел?
За миг Улгаст се замисли. Подобна тема не беше изниквала в досегашните им разговори.
– Ами това е нещо като призрак, според мен.
– Призрак. Като Джейкъб Марли – чели бяха “Коледни песни”, или поскоро Ейми му ги беше чела. След като една вечер през лятото разбра, че тя може не само да познава буквите, ами да чете гладко, с чувство и изразително, Улгаст само седеше и слушаше.
– Май да. Но не внушава страх като Джейкъб Марли. – Продължаваха да лежат един до друг на снега. – Ангелите са... ами добри духове. Духове, които бдят над нас от рая. Или поне някои хора мислят така.
– Ами ти?
Улгаст се изненада. Така и не успя да привикне съвсем с прямотата на Ейми. Откровеността й го смайваше с детското в нея, но често думите и въпросите й към него криеха мъдрост.
– Не знам. Майка ми вярваше. Тя беше много религиозна, много вярваща. Баща ми май не. Той беше добър човек, инженер. Не мислеше по този начин.
За миг замълчаха.
– Тя е мъртва – тихо каза Ейми. – Знам го.
Улгаст се изправи. Очите на Ейми бяха затворени.
– Кой е мъртъв? – попита и веднага разбра кого има предвид Ейми: Майка ми. Майка ми е мъртва.
– Не си я спомням – каза Ейми. Гласът й беше безстрастен, сякаш му говореше за вече известен му факт. – Но знам, че е мъртва.
– Откъде знаеш?
– Чувствам го – очите на Ейми срещнаха тези на Улгаст в тъмното. – Мога да усетя всички тях.

ПОНЯКОГА В РАННИТЕ ЧАСОВЕ, точно преди зазоряване, Ейми сънуваше. Улгаст чуваше тихите й викове от съседната стая. Скърцането на пружината на леглото й, докато тя се мяташе в съня си. Не бяха точно викове, а шепот, като гласове, които преминаваха през нея в съня й. Понякога тя се събуждаше и слизаше долу в голямата стая на къщата, единствената с големи прозорци, с изглед към езерото. Улгаст я наблюдаваше от стълбището. За кратко оставаше неподвижна на светлината и сред топлината на печката, с обърнато към прозорците лице. Очевидно продължаваше да спи, а Улгаст знаеше, че е по-добре да не я буди. После се обръщаше, качваше се по стълбите и отново си лягаше.
Как така ги чувстваш, Ейми?, попита я той. Какво чувстваш? – Не знам, беше му отвърнала тя, не знам. Тъжни са. Толкова са много. Забравили са кои са били. – Кои са били, Ейми? А тя отвърна: Като всеки. Били са като всеки.
Улгаст сега спеше на първия етаж на къщата, на стол с лице към вратата. Движат се нощем, беше му казал Карл, по дърветата. Имаш възможност за един изстрел. Какви са тези същества по дърветата? Хора ли бяха, както някога и Картър беше човек? В какво са се превърнали? Ами Ейми. Ейми, която сънуваше гласове, чиято коса не растеше, която изглежда рядко спеше, вече беше съвсем сигурен, че само се преструва, почти не ядеше, можеше да чете и да плува сякаш си спомня живота и уменията на друг, а не своите собствени – и тя ли беше една от тях? Вирусът е инертен, беше казал Фортес. Ами ако не беше? Нямаше ли и той, Улгаст, да се разболее? Но той не беше болен, чувстваше се както обичайно, което означаваше, осъзна той, просто изумен, като човек живеещ в сън, изгубен сред безсмислени знаци, че светът го използваше по някакъв начин, който той не разбираше.
Една нощ през март чу шум от двигател. Снегът беше тежък и дълбок. Имаше пълнолуние. Заспал беше на стола. Още в съня си осъзна, че чува шум от двигател, който се спуска по дългата пътека към къщата. Сънуваше кошмар и този шум се беше превърнал в грохота от пожара през лятото, който настъпваше по планината към тях. Двамата с Ейми бягаха между дърветата, димът и пламъците ги обграждаха, той я изгуби.
В прозорците проблесна светлина, на площадката пред вратата се чуха стъпки, тежки, тромави. Улгаст се изправи бързо, всичките му сетива бяха нащрек. В ръка държеше оръжието си. Махна предпазителя. На вратата почукаха с три тежки удара.
– Има някой отвън – беше Ейми. Улгаст се обърна и я видя застанала долу
до стълбището.
– Качвай се! – със строг шепот й нареди Улгаст. – Хайде, бързо!
– Има ли някой? – разнесе се мъжки глас от площадката пред вратата. – Виждам дим! Ще се отдръпна!
– Ейми, качи се горе, веднага!
По вратата отново се заудря.
– В името Божие, ако някой ме чува, отворете вратата!
Ейми се качи по стълбите. Улгаст отиде до прозореца и погледна навън. Не беше кола, нито камион, ами сноумобил с привързани към шасито контейнери. На светлината от фаровете видя на площадката мъж с дебело яке и ботуши. Присви се, поставил ръце на коленете.
Улгаст отвори вратата.
– Отдръпнете се – предупреди той. – Да виждам ръцете ви.
Мъжът немощно вдигна ръце.
– Не съм въоръжен – каза той. Дишаше тежко и Улгаст видя кръвта, ярка струя, която се стичаше надолу по якето му. На врата му имаше рана.
– Болен съм – каза мъжът.
Улгаст пристъпи и се прицели.
– Омитай се!
Мъжът се свлече на колене.
– Исусе – простена. – Исусе Христе.
После вдигна лице и рухна на снега.
Улгаст се извърна и видя Ейми, застанала на прага.
– Влизай вътре, Ейми!
– Точно така, миличка – каза мъжът, вдигна окървавената си ръка и махна немощно. Избърса устата си с опакото на ръката си. – Послушай татко си.
– Ейми, веднага вътре, казах!
Ейми затвори вратата.
– Така е добре – каза мъжът. Стоеше на колене и гледаше Улгаст. – Не бива да вижда подобни неща. Исусе, чувствам се като парцал.
– Как ни откри?
Мъжът поклати глава и плю в снега.
– Не дойдох да ви търся, ако това искате да кажете. Шестима се бяхме скрили на около шейсет километра от тук. В ловния лагер на един приятел. Там сме от октомври, след като превзеха Сиатъл.
– Кои са те? – заразпитва Улгаст. – Каква е станало в Сиатъл?
Мъжът сви рамене.
– Каквото и навсякъде другаде. Всички са болни, измират, разкъсват се един друг, появява се армията, после бам и мястото се изпарява. Някои казват, че било работа на ООН, други на руснаците. Може да са и марсианците, мен ако питате. Тръгнахме на юг, към планините, мислехме, че ще изкараме там зимата, а после да стигнем до Калифорния. Тогава ни надушиха копелетата. Не успяхме дори веднъж да стреляме. Изметох се от там, но една от тях ме ухапа. Кучката се изви изотникъде. Не знам защо не ме уби като останалите, но разправят, че така правели – немощно се усмихна. – Май съм извадил късмет.
– Проследиха ли ви?
– Да пукна, ако знам. Подуших дима от къщата ви на километър и нещо от тук. Не знам как успях. – Изглеждаше съсипан и окаян. – В името на Бога, умолявам ви. Сам бих го направил, ако имах оръжие.
За миг Улгаст не разбра какво иска от него мъжът.
– Как се казваш? – попита Улгаст.
– Боб – мъжът облиза бавно устните си. – Боб Сандърс.
Улгаст му махна със спрингфийлда.
– Трябва да се махнем от къщата.
Тръгнаха между дърветата, Улгаст го следваше на пет крачки. Мъжът вървеше бавно в дълбокия сняг. На всеки две-три стъпки спираше задъхан, за да почине, опрял ръце на колене.
– Знаеш ли кое е най-странното? – каза той. – Преди бях поведенчески анализатор. Живот и нещастен случай. Пушиш, караш без предпазен колан, обядваш хамбургери всеки ден – можех да ти кажа кога ще умреш с точност до месец. – Подпираше се на едно дърво за равновесие. – Май никой никога вече няма да държи сметка за тези неща, нали?
Улгаст не каза нищо.
– Ще го направиш, нали? – попита Боб, зареял поглед сред дърветата.
– Да – отвърна Улгаст. – Съжалявам.
– Всичко е наред. Не се тормози за това. – Дишаше тежко, облизваше устни. Обърна се и докосна гърдите си като Карл, преди много месеци, за да покаже на Улгаст къде да стреля. – Точно тук, нали? Можеш първо да ме застреляш в главата, ако искаш, стреляй веднъж и тук за по-сигурно.
Улгаст успя само да кимне, съсипан от честността на мъжа, от деловия му тон.
– Можеш да кажеш на дъщеричката си, че съм те нападнал – добави. – Не бива да разбира. Изгори трупа ми след това. Бензин, керосин, нещо, което отделя много топлина.
Наближаваха брега на реката. На лунната светлина гледката внушаваше почти неземно спокойствие, окъпана в синьо сияние. Под снега и леда Улгаст долавяше шума от тихото ромолене на реката. Това място, както и всяко друго, беше подходящо, помисли си Улгаст.
– Обърни се – каза той. – Погледни ме.
Но мъжът на име Боб, сякаш не го чу. Направи още две стъпки в снега и спря. Започнал беше неконтролируемо да се съблича, махаше окървавеното яке, хвърли го в снега, махна тирантите на прогизналите си панталони, за да съблече през глава пуловера си.
– Казах да се обърнеш.
– Знаеш ли кое е най-тъпото? – каза Боб. Махна терморизата си и коленичи да развърже ботушите си. – На колко години е дъщеря ти? Винаги съм искал да имам деца. Защо ли не си родих?
– Не знам, Боб – Улгаст вдигна спрингфийлда. – Изправи се с лице към мен, веднага.
Боб се изправи. Настъпи промяна. Опипваше с пръсти кървавия прорез на врата си. По тялото му премина нов спазъм, но в изражението на лицето му се четеше удоволствие, почти сексуално. На лунната светлина кожата му сякаш засвети. Изви гръб като котка, с наситен с радост поглед.
– О, това е добре – каза Боб. – Това наистина е... страхотно.
– Съжалявам – каза Улгаст.
– Чакай! – Изведнъж Боб отвори очи, протегна ръце. – Задръж малко!
– Прости ми, Боб! – повтори Улгаст и натисна спусъка.