Форуми на Моята библиотека

"Дивотиите, които плещи баща ми" от Джъстин Халпърн

След като приятелката му го зарязва след тригодишна връзка, двайсет и осем годишният Джъстин се озовава отново в родния си дом в компанията на седемдесет и три годишния си баща Сам Халпърн, определян от сина като „Сократ, но по-сърдит и доста по-зле с прическата“. Бащата никога никому не е цепил басма, винаги се е изказвал в прав текст – каквото на душата, това на езика – и изживяващият се като кандидат-писател Джъстин започва да записва бисерите на баща си и да ги оповестява в блога си в Туитър. Намерението му е просто да запази черно на бяло чутото, но негов приятел пуска в интернет линк към блога. Отзвукът изумява всички и главно самия Джъстин – броят на четящите бащините му мъдрости започва да расте лавинообразно и не след дълго почитателите на новия Сократ надскачат един милион, а към 14 януари 2011 г. последователите на Сам Халпърн са вече 1 900 000. Поощрен от случващото се, Джъстин започва да заплита около най-фрапантните философски изказвания на баща си една топла, любвеобилна, синовна мемоаристика, която прераства в книга, а по-конкретно в „Дивотиите, които плещи баща ми“. Книгата незабавно се изкачва на първо място във всички класации за най-продавани книги и е адаптирана за телевизията, като сериалът вече се радва на огромен успех.

„Тази жена си я биваше... Не била за твоята уста лъжица? Сине, нека жените сами преценят защо не искат да те чукат, не го прави вместо тях.“
„Няма нищо по-лошо от това да си лъжец... Добре де, най-лошото е да си нацист, но лъжец е на второ място. Нацист на първо, лъжец на второ.“


Откъси от книгата:

"На двайсет и осем живеех в Лос Анджелис и от три години имах връзка от разстояние с гаджето си, което живееше в Сан Диего. В петък обикновено висях по три часа и половина в задръстването и пъплех с форд рейнджъра, модел 1999 година, за да измина двестата километра по магистралата до Сан Диего. Колата ми току решаваше да изгасне. Радиото се беше прецакало, та ловях само една станция и по нея пускаха парчета комай на една-единствена изгряваща рап звезда – Фло Рида. Нищо не може да се сравни с това, да попаднеш в задръстване на магистрала, двигателят да ти гасне час по час, воланът ти сам да се заключва и някакъв диджей да се дере:
– А сега МОЯТ ЛЮБИМЕЦ Фло Рида с новия си хит „Всичко отначало“! Нека купонът започне сега!
Накратко, беше ми дошло до гуша от тази връзка от разстояние. Затова, когато през май 2009 година ми предложиха от Maxim.com работа, която можех да върша навсякъде, тутакси се възползвах от възможността. Можех да се преместя и да заживея с гаджето ми в Сан Диего. Единствената засечка в плана ми беше, че гаджето не се въодушеви колкото мен. Като казвам „не се въодушеви колкото мен“, имам предвид, че когато й се явих на вратата, за да й съобщя лично добрата новина, тя скъса с мен.
Докато карах обратно, изведнъж осъзнах, че сега вече не само си нямам гадже, но и няма къде да живея, защото вече бях казал на хазайката в Лос Анджелис, че в края на месеца се изнасям. Точно тогава двигателят ми угасна. Седях в колата и се опитвах трескаво да го запаля, когато ми хрумна, че единствените хора, които познавам в Сан Диего и които биха могли да ме подслонят, са майка ми и баща ми.
Въртях напред-назад ключа на запалването, а в гърлото ми заседна буца. Хрумна ми още, че семейството, излязло да си прави барбекю на верандата, пред която бях спрял, може да ме помисли за перверзник, който се е отбил да си спретне една бърза. Добре, че след минута двигателят запали и аз отпраших към нашите.
Причината да се притесня толкова много и толкова бързо бе, че да моля баща ми за нещо, беше, като да се явя да защитавам някого пред Върховния съд: трябваше да изложа ясно фактите, да ги превърна в неоспорим довод и после в своя подкрепа да се позова на прецеденти от предишни дела. Малко след като се изтърсих неканен в скромната тристайна къща на родителите ми в предградието на Сан Диего Поинт Лома,
аз вече излагах пред тях във всекидневната за какво става въпрос. Незабавно се позовах на делото „Татко срещу брат ми Даниъл Халпърн“, когато Дан изпадна в „преходен период“ и в резултат на това се премести при нашите. Някъде по средата на пледоарията татко ме прекъсна.
– Добре де. Господи, за какво ми разтягаш тия шибани локуми! Знаеш, че можеш да останеш тук. Само ще те помоля да си прибираш дърмите, та стаята ти да не мяза като след групов секс. А, да, съжалявам, че гаджето те е зарязало."

"Влязохме вътре и татко даде знак на оберкелнерката, че искаме маса за двама. Една от сервитьорките ни заведе в ъгъла в дъното на ресторанта, където имаше квадратна масичка, сгушена до по-голяма правоъгълна, на която бяха насядали шест колежанчета с вид на махмурлии, включително двама с тениски на Щатския университет в Сан Диего. Масите всъщност бяха долепени една до друга, делеше ги само един сгънат лист, който уж да създава усещане за преграда. Седнахме и татко поръча на келнерката две чаши портокалов сок. Когато тя се отдалечи, той насочи вниманието си към мен.
– Аз съм мъж и обичам секса – заяви той.
Колежанчетата до нас се смразиха, после избухнаха в приглушен смях. Все по-паникьосан, си дадох сметка, че баща ми смята направо тук, в „Денис“, да проведе с мен разговора за секса, както го разбира той.
– Не... не, татко. Какви ги говориш? Дали да не се откажем от това място? Не е ли по-добре да отидем другаде? Мисля, че не е хубаво да ядем тук. Хайде... хайде да си тръгваме.
– Какви ги дрънкаш? Тъкмо се настанихме. Кухнята в „Денис“ не е от най-добрите, но ти и без това през цялото време се храниш с боклуци – отвърна той точно когато сервитьорката остави тежко двете чаши портокалов сок.
Виждах с крайчеца на окото, че колежаните са ни зяпнали с баща ми, сякаш бяха платили за това. Вече очаквах някой да извади огромна кутия пуканки. Без изобщо да забелязва, че съм все по-притеснен, татко продължи и ми съобщи, че навремето „се е забавлявал много“ и е спал с колко... абе с много жени.
– Не можеш да ме наречеш хубавец. Никога не съм бил. Но изобщо не ми пукаше. Ти не си грозно момче. По-хубав си от мен. Но никой не ни плаща да ни снима, нали?
Кимнах и тъкмо го направих, когато чух как едно от колежанчетата казва: „Леле!“, което послужи за знак останалите отново да се запревиват от смях."

"След около седмица-две едно момче, на име Маркъс, ме потупа по рамото по време на тренировката. След като се обърнах, то ми заяви:
– Татко каза, че баща ти е гъз.
Не знаех какво да отговоря, затова стоях известно време и мълчах. Накрая рекох:
– Не, не е гъз. Баща ти греши.
Точно тогава по пищяла ме удари една топка и след като се обърнах, видях, че ми е било ред да застана на линията и татко е метнал по мен топката, защото не внимавам.
– Внимавай, сине! Не стой сякаш си си заврял палец в задника.
Не ми помагаше особено в опитите да го защитя.
От тренировка на тренировка родителите и глезльовците се нахвърляха все повече на татко. Той искаше да се учим да играем бейзбол, а не се получаваше. Тренировките все повече се превръщаха в упражнение по търпимост и сдържаност.
Накрая, по време на една тренировка през май, търканията достигнаха връхната си точка. През този ден температурите бяха високи, беше горещо и на децата не им се правеха упражненията за загряване, които татко бе усвоил във флота. След няколко спринта от единия до другия край на игрището едно от хлапетата се вдигна на бунт и отказа да се подчинява на заповедите.
– Пълна тъпотия. Нали уж играем бейзбол, какво е това търчане! Знае го всеки истински треньор – кресна съотборникът ми, застанал предизвикателно пред татко.
В мига, в който звукът от неподчинението на момчето достигна до ушите на безстрашния ни водач, татко реагира по същия начин, както Брус Уилис в края на „Шесто чувство“, когато разбира, че през цялото време е бил мъртъв: пълно стъписване и объркване, последвани от дълбоко вдишване на въздух в опит да се поуспокои. Усилията му да не губи самообладание не се увенчаха с успех.
Караницата набра скорост и стана неуправляема, докато накрая татко се разкрещя:
– В такъв случай си го тренирайте сами тъпия отбор, а мен ме целунете отзад!
Каза го на няколко четиринайсетгодишни хлапаци и на един ужасен заместник-треньор, на име Ранди, който се занимаваше с отбора само защото жена му го беше зарязала и той искаше да се поразсее с нещо. Не бих нарекъл баща си емоционално устойчив в онзи момент.
– Твои са, Ранди. Приятна работа!
Татко отиде разярен при колата и отпраши. За беда бе толкова ядосан, че забрави да вземе и мен. Живеехме на пет километра от игрището и в онзи миг не изгарях от желание да моля някой от другите родители да ме откара – всички деца ме бяха зяпнали, а Ранди изглеждаше така, сякаш – аха – и ще ревне, затова реших просто да се прибера пеш.
След един час, когато до нас оставаха две пресечки, татко ме пресрещна с колата и смъкна прозореца.
– Мамка му, забравих да те взема, нали? – Аз кимнах. – Извинявай. Но няма да тренирам повече онзи тъп отбор!"

"Вечерта седнахме с татко да вечеряме само двамата, защото мама се беше забавила в службата. Когато ме попита как е минало при лекаря, отговорих как от прегледа се е установило, че съм здрав.
– Освен това ми предписа нещо за Гърчовете – допълних.
– Какво нещо? – възкликна татко и веждите му се превърнаха в стръмна планина от косми.
– Ами нали знаеш, каза, че не бил сигурен каква е причината за Гърчовете, затова, нали знаеш...
– Не, не знам. Светни ме – процеди през зъби баща ми.
Отвърнах, че съм изпълнил рецепта за лекарство на име золофт.
– Веднага ми донеси тъпите хапчета – кресна той с протегната ръка, сякаш щях да направя така, че хапчетата да се появят като с вълшебна пръчка.
– Какво? Защо? Какво те притеснява?
– Нямаш представа за какво е тая тъпотия. Това е антидепресант. За хора в депресия. Ти в депресия ли си?
Отговорих, че според мен не съм, но че ми е писнало от тия Гърчове. Че не мога да спя от тях и звучи смехотворно, когато се опитвам да обясня на хората защо една или друга част от тялото ми най-неочаквано се сгърчва като от спазъм.
Татко си пое дълбоко въздух.
– Гледаш така, сякаш аха и ще напълниш гащите. Успокой се малко – подкани ме той. После си седна пак на стола. – Виж сега, представи си, че имаш ферма. И гледаш във фермата няколко овце. И всяка нощ идват вълци, които ти изтрепват овцете. Това е проблем, който искаш да решиш. Можеш да отидеш и да сложиш около фермата няколко противопехотни мини – всеки път щом до фермата се приближи вълк, той стъпва на някоя от противопехотните мини и хвръква във въздуха. А ти си мислиш: „Проблемът е решен.“
Татко ме гледа втренчено известно време и накрая аз включих, че иска да му отговоря на въпроса.
– Нямам представа какви ги говориш – рекох.
– Господи, може ли да си толкова тъп! Казвам ти следното: може и да си се преборил с вълците, но всички наоколо ще те мислят за побъркан смотаняк, който се е охарчил за противопехотни мини, за да се отърве от вълци. Ето как ще те възприемат и това ще е първото, с което ще те свързват. И не само това – сега знаеш само един начин да се отърваваш от вълци – като ги вдигаш във въздуха. Схващаш ли за какво ти говоря?
Той се облегна на стола и няколко мига двамата само мълчахме и се гледахме.
– Ще си пия хапчетата, татко.
– Мамка му! Няма да ги пиеш, и точка по въпроса.
Той се изстреля от стола и нахълта в стаята ми. Чух го как тършува като побеснял, как отваря и затваря чекмеджета, как дърпа ципа на раницата и тършува вътре. Когато се върна в трапезарията, държеше шишенцето золофт. Отиде с войнствена крачка до мивката, изсипа в канала хапчетата за двайсет долара и за по-сигурно включи машинката за мелене на отпадъци.
– След време ще ми благодариш – заяви, след като се върна на масата и продължи да яде.
– Какво ще кажа на лекаря? – попитах аз.
– Изобщо не ме интересува. Иди и му кажи да ме целуне отзад."

"За уважението към личното пространство: Я се разкарай оттук, мамка му, имам си работа."

"За страха: Когато лайното започва да се дърпа, разбираш що за стока са хората. Или поне лайната им."

"За играчките, които разхвърлям навсякъде из къщата: Мамка му, току-що седнах върху пикливия ти шофьор на камион... Оптимус Прайм? Изобщо не ми пука как се казва, дръж го далеч от местата, където си слагам задника."

"За безопасността на децата: Само да си посмял да докоснеш ножа! Не ти трябва нож... Изобщо не ми пука, научи се да си мажеш маслото с лъжица."

"За купоните с преспиване: В шкафчето има чипс и във фризера - сладолед. Не си играйте с ножове и огън. Е, хайде, аз моята част си я изпълних, отивам да лягам."

"За играчките, които не ми дават: Извинявай, но ако брат ти не иска да си играеш с боклуците му, значи няма да си играеш с тях. Боклуците са си негови. Негово право е да се държи като стиснат гъз и да не ти ги дава. И ти имаш право да се държиш като стиснат гъз - просто гледай да не е много често."