Форуми на Моята библиотека

http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=488

"Покани ме да вляза" от Йон Линдквист

Оскар и Ели. И двамата жертви, всеки по свой начин. Може би затова стават най-добри приятели. И сега всеки разчита на другия за своето спасение. Оскар е плахо и затворено дванайсетгодишно момче, което живее с майка си в мрачен жилищен комплекс в покрайнините на Стокхолм. Той мечтае да срещне отсъстващия си баща, ежедневно е преследван, тормозен и унижаван от съучениците си, подмокря леглото, когато го е страх. Ели е момичето, което се премества да живее в съседство. Тя не ходи на училище и никога не излиза на улицата денем. Тя е двестагодишен вампир, затворен завинаги в тялото на дете и обречен да се храни само със свежа кръв. Но тя променя изцяло малкия свят на Оскар, докато големият остава все така сив и враждебен.
Митът, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен, е превърнат от автора в леко зловещ, но чудесен символ на близостта и доверието.

Представям ви ексклузивен откъс от "Покани ме да вляза" на Йон Линдквист - първият шведски роман за вампири, който се превърна в световен бестселър. Романът е публикуван в над 11 държави, в това число САЩ, Китай и Русия, а в Норвегия бе избран за най-добър роман на годината. През 2008 година един от най-добрите шведски режисьори засне филм по книгата - Let the Right One In (2008), а тази година предстои да излезе американски римейк от режисьора на "Чудовищно" (Cloverfield) Мат Рийвс - Let Me In (2010).


"Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.
- Навън е студено.
- С шапка съм.
- На главата?
- Не. На краката.
- Не е смешно. Знаеш как си…
- Чао засега.
- …с ушите.
Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното” си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.
Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.
Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият – седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.
Кървава луна…
Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:
- К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?
Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.
- Ето какво става. Ако някой ме зяпа.
Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:
- Хайде, квичи като прасе.
Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.
Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.
Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?
Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.
- Здрасти.
Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.
- Казах: здрасти.
- Чух те.
- Тогава защо не отговаряш?
Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.
Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от кукли за изрязване по детските страници в „Журнал за дома”. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.
Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.
- Какво правиш?
Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.
- Тренирам.
- За кое?
- Ако дойде убиецът.
- Какъв убиец?
- Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.
Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.
- Страх ли те е?
- Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?
- Да.
- Къде?
- Там – момичето посочи входа до този на Оскар. – До теб.
- Откъде знаеш аз къде живея?
- Виждала съм те на прозореца.
Бузите на Оскар пламнаха. Докато се чудеше какво да каже, непознатата скочи от катерушката и се приземи пред него. Скок от над два метра височина.
Сигурно е гимнастичка или нещо подобно.
Тя беше висока почти колкото него, само че много по-слаба. Розовият пуловер прилепваше плътно по крехкото й тяло без наченки на бюст. Очите й бяха черни, огромни върху бледото личице. Тя вдигна ръка пред него, сякаш да го възпре. Пръстите бяха дълги, тънки като клечки.
- Не мога да се сприятеля с теб. Просто да знаеш.
Оскар скръсти ръце. Усети дръжката на ножа през якето.
- Тоест?
Крайчецът на устата й мръдна в някакво подобие на усмивка.
- Непременно ли трябва обяснение? Просто казвам. Да знаеш.
- Да, да.
Тя се обърна и тръгна към входа си. Беше направила няколко крачки, когато Оскар подхвърли:
- Да не си мислиш, че аз искам да сме приятели? Толкова си глупава.
Тя спря. Остана неподвижна за миг. После се обърна и тръгна обратно към Оскар, застана пред него. Сплете пръсти и отпусна ръце.
- Какво каза?
Оскар скръсти ръце още по-здраво, притисна длан към дръжката на ножа и сведе поглед.
- Глупава си… щом говориш така.
- Сериозно?
- Да.
- Ами извинявай. Но това е положението.
Стояха на половин метър разстояние и мълчаха. Оскар продължаваше да гледа надолу. Лъхна го странна миризма откъм момичето.
Преди година кучето му Боби имаше инфекция на лапата и накрая се принудиха да го умъртвят. Последния ден Оскар не отиде на училище, лежа няколко часа до болното куче да се сбогува с него. Тогава Боби миришеше също както непознатата. Оскар сбърчи нос.
- Ти ли смърдиш така?
- Сигурно.
Той вдигна поглед. Съжали за думите си. Тя изглеждаше толкова… крехка с тънкия си пуловер. Оскар смени позата си и махна с ръка.
- Не замръзваш ли така?
- Не.
- Защо?
Тя сви вежди, намръщи се и за миг му се видя много, много стара. Като бабичка, която всеки момент ще заплаче.
- Май съм забравила как става.
Тя се извърна бързо и тръгна към своя вход. Оскар я гледаше. Щом момичето стигна до тежката входна врата, той си помисли, че ще трябва да я дръпне с двете ръце, за да я отвори. Напротив, тя хвана бравата само с едната ръка и я дръпна така силно, че вратата се удари с трясък в металния ограничител, оттласна се и се затръшна зад нея.
Той бръкна в джобовете си, беше му тъжно. Мислеше за Боби. Спомни си го в изкования от баща му малък ковчег. И кръста, който беше изработил по ръчен труд – как се счупи, докато го забиваха в замръзналата земя.
Трябва да направи нов.

*

Йоке Бенгтсон се кикотеше на връщане от киното. Егати забавния филм, „Екскурзия с водач”. Особено онези двамата, дето през целия филм се шматкаха да търсят „Кръчмата на Пепе”, жестоки образи. И когато единият прекара мъртвопияния си авер през митницата в инвалидна количка: „invalido”. Адски готино.
Май нямаше да е зле да отиде на такова пътешествие с някого от тайфата. Но с кого ли?
Карлсон е толкова скучен, че в негово присъствие часовниците спират, ще му призлее от него още на втория ден. Морган е невъзможен, когато се напие, а няма да пропусне, ако е чак толкова евтино. Лари става, ама е толкова кекав. Накрая сигурно и него ще трябва да тика в инвалидна количка. „Invalido.”
Не, Лаке е човекът.
Можеше да си прекарат наистина готина седмица там, на юг. От друга страна, Лаке е беден като църковна мишка, никога не би могъл да си го позволи. Налива се с бира и пуши всяка вечер. Да му прави компания – да, ама няма кинти за пътешествие до Канарските острови.
Ще трябва да се примири с положението; никой от тайфата в китайския не става за съвместно пътуване.
Може ли да тръгне сам?
Да, нали Стиг-Хелмер във филма точно това прави. Нищо че е пълен загубеняк. После срещна Уле, намери си мадама и така нататък. Хич не беше зле. Бяха минали осем години, откак Мария го заряза, взе и кучето, та оттогава не бе познал друга в библейския смисъл.
А дали изобщо би го харесала някоя? Може би. Във всеки случай не изглежда чак толкова смотан като Лари. Е, алкохолът беше белязал и лицето, и тялото му, въпреки че донякъде се контролираше. Днес например не беше близнал и капка, макар да стана почти девет часът. Сега се прибира вкъщи и ще удари някой и друг джин с тоник, преди да отиде до китайския.
Наистина трябва да си помисли за пътешествие. Май ще стане като с всичко друго, което бе възнамерявал да направи или да започне през последните години: нищо. Но нали не е забранено да се мечтае.
Вървеше по алеята на парка между улица Холберг и блакебергското училището. Доста тъмно беше, уличните лампи бяха на трийсетина метра една от друга, а китайският ресторант светеше като фар горе на възвишението вляво.
Дали да не зареже тази вечер предпазливостта и да отиде направо в китайския… Не. Твърде скъпо е. Другите ще решат, че е спечелил от лотарията или нещо такова, ще го сметнат за някой гаден скръндза, дето не черпи. Най-добре първо да се прибере и да удари питиетата вкъщи.
Мина покрай обществената пералня; на комина й светеше самотно червено око, отвътре тътнеше приглушен шум.
Една нощ, когато се прибираше пиян до козирката, поради някаква халюцинация му се привидя как коминът се отлепя от покрива и се плъзва надолу по склона към него с бумтене и съскане.
Той се просна на алеята, закрил главата си с ръце в очакване на удара. Когато най-накрая се огледа, коминът се извисяваше на обичайното си място, висок и неподвижен.
Лампата до моста под улица Бьорнсон беше повредена, а пътят отдолу – свод от мрак. Ако беше пиян сега, най-вероятно щеше да се качи по стъпалата до моста и да продължи по улица Бьорнсон, макар този път да беше малко обиколен. Когато се напиеше, му се привиждаха какви ли не щуротии, затова винаги спеше на светната лампа. Сега обаче беше напълно трезвен.
Но и в момента предпочиташе да мине по стълбите. Пиянските глупости тревожеха вече дори трезвото му съзнание. Така че той се спря на алеята и обобщи наум положението: „Ставам параноичен.”
Обаче виж как стоят нещата, Йоке, чуй ме. Ако не се стегнеш и не преодолееш мижавото разстояние под моста, няма никога да отидеш и на Канарските острови.
Как така?
Ами така - защото веднага се сдухваш и от най-нищожния проблем. Във всяка ситуация действаш по закона за най-малкото съпротивление. Да не си въобразяваш, че ще събереш кураж да телефонираш в някоя туристическа агенция, да си извадиш нов паспорт, да накупиш каквото трябва, изобщо ще дръзнеш да скочиш в неизвестното, като не ти стиска да изминеш това нищожно разстояние?
И това е вярно. И сега какво? Ако мина под моста, това ще означава, че отивам на Канарските острови, че може и да стане?
На бас, че още утре ще се обадиш да резервираш билет. Тенерифе, Йоке. Тенерифе.
Той тръгна, изпълнен с фантазии за слънчеви плажове и коктейли с чадърчета. По дяволите, ще замине. Тази вечер няма да ходи в китайския, не. Ще си остане вкъщи да прегледа обявите. Осем години. Дявол да го вземе, крайно време е да се стегне.
Тъкмо започна да си представя палми, да се чуди дали на Канарските острови има палми, дали имаше във филма, когато чу звук. Глас. Спря, ослуша се. Откъм стената при свода на моста долови ридания.
- Помощ…
Очите му започнаха да привикват към мрака, но успяваше да различи единствено очертанията на купчини листа, които вятърът беше навял под моста. Стори му се като детски глас.
- Ехо? Има ли някой там?
- Помогни ми…
Огледа се. Наблизо нямаше жива душа. Откъм мрака долиташе шумолене, сега вече различи и движение сред листата.
- Моля те, помогни ми.
Изпита огромно желание да се махне. Но не можеше, естествено. Дете беше пострадало, може би е било нападнато от някого…
Убиецът!
Убиецът от Велингбю се е появил в Блакеберг, само че този път жертвата е оцеляла.
Уф, по дяволите.
Не искаше да се забърква в нищо. Нали щеше да заминава за Тенерифе. Но нямаше как. Пристъпи по посока на гласа. Шумата изпука под краката му; той вече виждаше тялото. Лежеше свито на кълбо в сухия листак.
По дяволите, по дяволите.
- Какво е станало?
- Помогни ми…
Очите на Йоке се бяха нагодили към тъмнината и той видя как детето протяга към него бяла ръчичка. Тялото беше голо, вероятно ставаше дума за изнасилване. Не. По-отблизо видя, че детето не беше голо, а със светлорозов пуловер. Колко да е голямо? На десет-дванайсет години. Може би само са го набили „другарчетата” му. Но ако е момиче, по-скоро е нещо друго.
Приклекна до детето, взе едната му ръка в своята.
- Какво е станало?
- Помогни ми. Вдигни ме.
- Боли ли те?
- Да.
- Какво ти е?
- Вдигни ме…
- Да не е нещо с гръбнака?
В казармата беше санитар и знаеше, че хора с травма на врата или гръбнака не бива да се местят, преди да се обездвижи главата.
- Боли ли те гърбът?
- Не. Вдигни ме.
Какво, по дяволите, да прави? Ако занесе детето у дома си, полицията може да си помисли…
Ще трябва да го занесе в китайския и оттам да викне линейка. Добре. Тялото на детето беше доста дребно и слабо, вероятно беше момиче, и той, макар да не бе в най-добрата си форма, сигурно щеше да успее да го пренесе толкова наблизо.
- Окей. Ще те занеса до едно място, откъдето ще можем да се обадим. Става ли?
- Да… благодаря.
Сърцето го заболя от това „благодаря”. Как бе могъл да се поколебае? Що за мерзавец е? Но ето че се беше беше окопитил и щеше да помогне на малката. Подпъхна лявата си ръка под коленете, а другата под тила й.
- Окей. Вдигам.
- Мм.
Беше съвсем лека. Вдигна я много лесно. Най-много двайсет и пет килограма. Може би страдаше от недохранване. Кофти семейни отношения, анорексия. Може да я е малтретирал пастрокът или някой друг. Гадна работа.
Момичето обгърна врата му и опря буза на рамото му. Той щеше да се справи.
- Как е?
- Добре.
Йоке се усмихна. Обля го топлина. Добър човек е все пак. Представи си физиономиите на останалите, когато внесе момичето в ресторанта. Най-напред щяха да се зачудят в какво се е забъркал, а после ще разберат и ще го обсипят с похвали: „Добре си направил, Йоке”, и така нататък.
Тръгна към китайския, улисан в илюзиите си за нов живот, за оттласкване от дъното, и внезапно усети болка в шията. Какво, по дяволите? Сякаш го беше ужилила оса – той понечи да вдигне ръка, да я отпъди, да опипа мястото. Но да не вземе да изпусне детето!
Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.
- Какво правиш, да те вземат мътните?
С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.
- Стига, дявол да го вземе!
Пусна я. И то не съзнателно, а с инстинктивно движение: да ми се маха тази гадост от шията!
Тя обаче не падна. Напротив, стисна тила му в желязна хватка – божичко, колко силно беше малкото телце! – и се вкопчи с крака в тялото му. Беше го стиснала като ръка, сграбчила кукла, а челюстта й не спираше да се движи.
Йоке хвана главата й, опита да я отблъсне от шията си – все едно да се мъчи да откърши жилав клон на бреза. Беше като залепнала за него. Притискаше го толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх.
Залитна назад, бореше се за глътка въздух.
Челюстта на момичето вече не се движеше, сега се чуваше само тихо примляскване. То не отпускаше хватката си нито за миг, напротив – като започна да смуче, я стегна. Чу се изпукване и в гърдите му лумна болка. Няколко счупени ребра.
Не му стигаше въздух, за да изкрещи. Немощно я удряше с юмруци по главата, докато се олюляваше сред сухите листа. Виеше му се свят. Далечните лампи на парка танцуваха пред очите му като светулки.
Загуби равновесие и падна назад. Последното, което чу, беше пращенето на шумата под тила му. В следващия миг главата му се удари в паважа и светът потъна в мрак.

*

Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.
Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.
Нещо не беше наред с главата.
Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.
Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.
Шията.
По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията –
устните й са докоснали кожата му
– това обаче не обясняваше тази… верижка…
Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.
Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.
Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно – алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…
Това е просто мъртвец.
Да. Но… главата.
Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.
Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…
Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.
Защо? Защо е това… с главата?
За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи”. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.
Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?
Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.
Какво да прави с трупа?
Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.
В крематориума.
Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.
Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.
Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.
Колко далече е водата? Може би на неколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще. И всичко да свърши. Още по-добре.

Но никой не се появи. Целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.
Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.
Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.
Беше го направил.
Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.
Във водната повърхност се оглеждаха звезди."





Йон Айвиде Линдквист (р. 1968 г.) е израснал в Стокхолм с мечтата да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. Първо става илюзионист и дори заема второ място в скандинавския шампионат за фокуси с карти. След това започва да се изявява като комик и сценарист, пишещ за театъра и телевизията. Книгата му "Покани ме да вляза" жъне световен успех, а филмът по нея, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия, в това число на голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата „Златен Мелиес” на Фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език.

*

И малко отзиви за книгата:

- Линдквист изцяло пренаписа вампирския роман.
в. "Дейли експрес"
- Ужасяваща свръхестествена история, която е същевременно затрогващ разказ за приятелството и спасението. Мрачното иносказание на Линдквист би се приело като самоцелно насилие, ако не беше написано толкова интелигентно и не разтърсваше с посланието си.
в. "Таймс"
- Силата на Линдквист като писател е в начина, по който владее времето и пространството. Монотонната сивота в живота на Оскар придобива други измерения на фона на кървавите вакханалии и затвърждава Скандинавия като култова територия, където баналната нормалност е най-ужасяващ кошмар.
в. "Гардиан"
- Напомня за Стивън Кинг, но от най-добрия му период. Молете се сънищата ви да не бъдат споходени от прочетеното, затова ви препоръчваме да четете на слънчева светлина.
сп. "Тайм Аут"






Не знам дали филмът "Let the Right One In" ви е харесал, но мога да ви уверя, че романът го превъзхожда във всяко едно отношение. Йон Линдквист е забележителен разказвач и думите му са като истински вампири - захапят ли ви веднъж, няма пускане

Търсете книгата в края на март или началото на април по всички книжарници!

Книгата вече е по книжарниците!

Още малко информация за автора:

Йон Айвиде Линдквист (роден през 1968 в Блекбърг, Швеция) е шведски автор на романи и разкази.
Линдквист е израснал в Блекбърг (предградие на Стокхолм). Дебютният му роман "Låt den rätte komma in" ("Покани ме да вляза") – вампирска история на ужаса, публикувана през 2004 - постига огромен успех в Швеция, а после и в други държави. През 2005 излиза втората му книга - "Hanteringen av odöda" ("Да се справиш с немъртвите"), - в която се разказва за зомбита или "възкръснали мъртъвци" в района на Стокхолм. През 2006 той издава третата си книга - "Pappersväggar" ("Хартиени стени") – сборник с разкази на ужаса. През 2007 разказът му "Tindalos" е отпечатан на части в шведския вестник "Dagens Nyheter" и е качен като безплатна аудиокнига на уебсайта на вестника, като в ролята на четец е самият автор.
Творбите на Линдквист са публикувани от шведското издателство "Ордфронт" и са преведени на много езици, сред които английски, немски, италиански, норвежки, датски, полски, холандски и руски.
Преди да стане професионален писател, Линдквист работи в продължение на дванадесет години като илюзионист и комик. Като тийнейджър обича да забавлява с фокуси туристите, които минават по улица "Västerlånggatan" в Стокхолм.
Освен писател, Линдквист е и сценарист. Автор е на сценариите на драматичния сериал "Kommissionen" на шведската телевизия "Sveriges", на голяма част от сериите на телевизионния сериал "Reuter & Skoog", както и на игралния филм "Let the Right One In" по едноименния му роман.
Продуцентската компания "Tre Vänner" е откупила правата на втория му роман - "Hanteringen av odöda" - и възнамерява да го екранизира.
Линдквист е голям фен на английския певец и текстописец Стивън Мориси и в интервютата си твърди, че шведското заглавие на дебютния му роман произлиза от неговата песен "Let the Right One Slip In" ("Покани да влезе който трябва"). Нещо повече - когато разбира, че "Покани ме да вляза" ще бъде преведен на английски, първата мисъл на Линдквист е колко се радва, че Мориси ще може да прочете книгата, кръстена на негова песен.

Интервю на Линдквист за популярния сайт http://www.aintitcool.com :

Северняка: Ще им кажеш ли как се роди книгата, каква е нейната история?

ЙАЛ: Да. Написах тази книга преди седем години и тя беше отхвърлена от ужасно много шведски издателства, но накрая беше публикувана от "Ордфронт" и... Имаш предвид как се роди историята или как се появи книгата? Историята? Добре, това беше първият ми роман, който пожъна съвсем неочаквано невероятен успех в Швеция, а аз започнах да го пиша, понеже исках да опиша мястото, на което съм израснал – Блекбърг, едно от предградията на Стокхолм, - както правех преди, когато бях комик; тогава разказвах често за Блекбърг или по-скоро за един измислен Блекбърг със съперничещи си банди и за живота в него по онова време. А после, когато започнах да пиша първия си роман, се върнах към града и създадох един Блекбърг, в който е напълно възможно да живее вампир. Описах го като място, на което един 12-годишен вампир би могъл да съществува, при това подходих съвсем сериозно към темата, като загърбих каквито и да било... романтични представи за вампирите или неща, които съм срещал преди за тях. Вместо това се съсредоточих върху въпроса: Ако едно дете остане завинаги на 12-годишна възраст и трябва да се скита насам-натам, да убива други хора и да пие кръвта им, за да продължи да съществува – как би изглеждало битието на подобно дете? Ако се оставят настрани всякакви романтични клишета. И тогава, докато пишех книгата, ми хрумна, че това ще бъде едно абсолютно ужасно битие. Едно окаяно, гадно и самотно съществуване. Така се роди Ели.

Северняка: Очевидно е, че си чел и анализирал вампирска литература, че си проучвал съществуващите митове. Покрай написването на книгата ли го направи или е нещо, което си правил и преди?

ЙАЛ: Аз съм стар почитател на хоръра. Бил съм на Фестивала на фантастичните филми и на нещо, наречено Фестивал на ужаса в Лондон... Всеки от зрителите там знае повече от мен за този жанр, въпреки че аз си вадя хляба с него. Но да, чел съм вампирски романи и съм гледал вампирски филми преди да напиша книгата. Само че... когато става дума за хорър, вампирският жанр ми е най-безинтересен, има други, по-стойностни филми. Не чета такива книги и не гледам такива филми... Все още гледам ужаси, това е сигурно. Но ми се струва малко... досадно, че когато вляза в някоя книжарница и отида в секцията за ужаси, едва ли не половината книги са за вампири.

Северняка: Така е.

ЙАЛ: И... Сигурен съм, че сред тях има хубави книги, но просто не мога... нямам сили... да ги търся

Северняка: Повечето са еднакви.

ЙАЛ: Да, има разни поредици... Не. Просто нямам сили.

Северняка: Това ли беше една от причините да започнеш да пишеш хорър? Преминал си от комедията към ужаса, защото си фен на хоръра?

ЙАЛ: Да, би могло да се каже. Опитах се да пиша в други жанрове, както и да пиша по-традиционна литература, но това доведе до сериозна борба с езика и реших да действам като... добре, "Как би писал един ИСТИНСКИ писател? Хмм... вероятно така..." и започнах да конструирам дълги и тежки изречения, а стилът ми беше много обмислен, но много лош. Получи се, едва когато реших да пробвам да напиша хорър – жанр, който наистина познавам и обичам... Трябваха ми доста години, за да стигна до това решение. На колко бях тогава? На 32 или там някъде. Когато най-накрая реших да напиша нещо в този жанр, писането за пръв път ми потръгна и си казах: "Мили боже – това е ЛЕСНО! Мога да го направя. Знам какво ще се случи във всеки следващ момент. Просто трябва да напиша историята по най-добрия възможен начин. Няма да се тревожа за езика или за това, че пиша литература. Просто ще се потопя в една колкото се може по-вълнуваща и сърцераздирателна история, и ще го направя по най-добрия начин, на който съм способен."

Северняка: Човек остава с впечатлението, че в "Покани ме да вляза" има много неща от собственото ти детство. Така ли е?

ЙАЛ: Да, отчасти. Това, което казвам в края на книгата – че историята в нея е истинска, но се е случила по малко по-различен начин, е съвсем вярно. Животът ми приличаше доста на живота на Оскар. И вероятно съм копнеел за същото избавление като него, затова за мен беше много важно да ми позволят да напиша сценария на филма. Можеше да съсипя историята, да не успея да напиша сценарий, но вината щеше да е само моя и нямаше да се сърдя, че някой друг ми е провалил историята. От всички книги, които съм написал, тази ми е особено близка.

Северняка: Преди две-три години чух слух, че ако някой прелисти училищния годишник на Блекбърг от началото на 80-те, ще открие доста от героите в книгата, при това със същите имена.

ЙАЛ: Да, вярно е. Променил съм само фамилиите.

Северняка: Книгата е много детайлна за разлика от филма, който е много, много икономичен. Казвам го в добрия смисъл.

ЙАЛ: Така е.

Северняка: Повечето описани в нея места още ли съществуват?

ЙАЛ: Да, да. О, да. Има и такива като китайския ресторант, в който висят онези пияници, който вече не е китайски ресторант, а се казва "Пържено и грил", но в него кибичат същите алконавти. Изглеждат по същия начин и са същите хора. Посетих го преди няколко години и тогава там беше Морган, беше Лаке, беше (смее се)... Наистина. Другите места... Не, Блекбърг не е толкова променен; построили са няколко апартамента тук-там, но центърът изглежда по същия начин; мястото, на което израснах и на което живее Оскар, още изглежда така; училището... да, и то не е променено особено.

Северняка: Смяташ ли, че е когато пишеш хорър е важно в историята да има и драма?

ЙАЛ: О, да, по дяволите. В противен случай си прецакан. Какво имам предвид? Просто... Мисля, че това е най-важното нещо, защото един хорър престава да е хорър, не е достатъчно хорър или изобщо не е хорър, когато не ми пука за хората, на които се случват разни гадни неща. Какво искам да кажа? Имаш едно малко семейство и се появява една генетично мутирала гризли, която е открила "каца с мед" в гората, става наистина опасна и убива момчето и майката, само бащата оцелява. Ако те не са ми достатъчно симпатични, ако начинът, по който разговарят помежду си, не е успял да ме убеди, че наистина държат един на друг или просто се мотаят наоколо, опитвайки се да изглеждат добре като актьори във филм – защо, по дяволите, да ми пука какво ще им стори онази мечка? Мисълта ми е, че... в един филм можеш да вземеш герой, за когото не даваш пет пари, да го разфасоваш бавно с моторен трион и просто (да го захвърлиш)... "О, да..." Но ако някой, за когото наистина те е грижа, стъпи върху пирон... Това е най-важното и мисля, че заради него толкова много хоръри не са успешни. Защото в действителност не ми пука за онези хора. Онзи тип с рязаната тениска, той е героят. Той е онзи, който ще ги спаси от хижата насред гората и от убиеца-психопат, който е откраднал всички градински инструменти с намерението да ги използва. И аз знам, че той е героят, но той е толкова отблъскващ и самовлюбен, че си мисля: "Удари го пръв с търнокопа. Нека да е пръв, за да не се налага да го гледам повече". Ако случаят е такъв, значи авторът не се е справил успешно.

Северняка: Искам да те попитам... В момента Мат Рийвс снима американска версия на "Покани ме да вляза". Какво мислиш за нея и изобщо за римейковете на Холивуд? Особено когато става въпрос за такава лична история като твоята.

ЙАЛ: Трудно ми е да... Филмът на Томас е перфектен, наистина, и не мога да си представя как би могъл да се направи по-добър филм. НО, трябва да призная, че бях много щастлив, когато разбрах, че Мат Рийвс ще се заеме с холивудската продукция; помислих си, че е страхотно, че ще бъде той. Нямам нищо общо с избора му, но преди година гледах "Чудовищно" и реших, че е много добър. Или, ако трябва да съм по-точен, помислих си, че това е една преексплоатирана тема, реализирана по един напълно нов, страхотен начин. Именно затова ми хареса. Освен това Мат ми написа имейл колко много харесва оригиналната история, как се отъждествява с нея, как възнамерява да й отдаде дължимото и как няма търпение да започне снимките, защото това не е просто някаква си задача, която са му тръснали. "Ще заснемеш този филм, Мат! И по-чевръсто!" Той наистина иска да направи филма. А това според мен е едно страхотно начало.

Северняка: Значи е прочел книгата и всичко оставало?

ЙАЛ: Прочел е книгата и тя много му е харесала, а аз на свой ред съм много доволен, защото чух, че се е заел собственоръчно да напише сценария. Това ще бъде една съвсем нова адаптация.

Северняка: Чудесно.

ЙАЛ: Той ще направи нов филм по книгата, а не римейк на шведския филм. И това според мен е най-вълнуващото в случая.

Северняка: Въпреки това продължавам да се сещам за първата си мисъл – че в книгата има толкова много неща, които липсват във филма. Например завръщането на Хокан.

ЙАЛ: Завръщането на Хокан, Виргиния, която пие собствената си кръв... Виргиния е пример за пълна вампирска трансформация и това, до което тя води... Има толкова много други неща, които могат да се вземат от книгата и да се направи един съвсем различен филм; може да се направи един много по-брутален филм на ужаса. И аз нямам нищо против, стига той бъде направен правдиво, с отдаденост и с таланта, който наистина смятам, че Мат Рийвс притежава. Затова си мисля, че от този филм може да излезе нещо; той ще бъде съвсем различен и определено ще ми бъде интересно да го видя.

Северняка: Наистина се радвам да чуя, че мислиш така, защото хората са доста скептични, ако се съди по коментарите в новинарския раздел на "Не е ли страхотно".

ЙАЛ: Да, но такова е отношението им и към всички други римейкове, нали?

Северняка: Да, освен това не са чели книгата и не знаят колко е брутална на моменти.

ЙАЛ: Да, ако е отявлен римейк, не съм сигурен, че ще бъда особено доволен, не и ако просто изплагиатстват и изкопират шведския филм. Ако случаят е такъв, не мисля, че ще бъда настроен толкова позитивно. Но сега историята ще бъде пресъздадена наново, така, както той вижда нещата, затова мисля... Мисля, че е вълнуващо.

Северняка: Добре, ти си написал книга за вампири, написал си и книга за з... оживели мъртъвци (романа "Да се справиш с немъртвите"). Не съм сигурен дали можем да използваме думата със "з".

ЙАЛ: "Възкръснали мъртъвци" – така ги наричат вече.

Северняка: Точно така, възкръснали мъртъвци.

ЙАЛ: Проклет да съм, ако знам как се наричат в английския превод. Възкръснали мъртъвци?

Северняка: Има ли други поджанрове на хоръра, които би искал да...

ЙАЛ: Не, определено не. Това е, това са двете централни теми. Може би нещо за върколаци, но наистина... Имам идея за върколак, но не е нищо особено – Сега Ан наостри уши! (смее се). Не, няма да има върколак. Това беше прекалено... един филмов сценарист дори ми писа, само за да провери дали "Скоро няма да пишеш нещо за върколаци, нали?" "Не, няма." "А, добре. Защото в момента правя точно това, така че... Благодаря." (смее се). Не, но... в последния ми роман има духове. Само че това са доста странни духове, нямат нищо общо с традиционните призраци. Чел ли си я? "MÄNNISKOHAMN"? (английското заглавие още не е уточнено).

Северняка: Не, публикувана ли е вече?

ЙАЛ: Да, излезе през май (тази година). Има два призрака на тийнейджъри, които карат мотопед и през цялото време цитират "Семейство Смит". Така че не са традиционни духове. Вместо да дрънчат с вериги, цитират "Семейство Смит". Писал съм и за тролове. Но в следващите ми книги няма да има такива неща, изобщо няма да има чудовища. Нищо от широкоразпространените филми и книги на ужаса.

Северняка: Значи ще бъдат по-скоро драматични или хумористични?

ЙАЛ: Не, следващата ми книга е по-скоро... В нея няма нищо свръхестествено, но ще бъде доста... - освен ако не смяташ, че способността на едно бебе да пее съвършено правилно е свръхестествена... - ще бъде доста странна. Не ми остава да пиша за много неща. Мумии? О, по дяволите, не. Май не ми остава нищо друго.

Северняка: Първата мисъл, която ми хрумна навремето, беше, че не знаеш нищо за Хокан. Може да е бил с Ели от съвсем малък.

ЙАЛ: ... И това е почти загатнато във филма. Той свършва по такъв начин, че зрителите остава с впечатлението, че Оскар се превръща в нов Хокан.

Северняка: Да. Такъв ли е замисъла?

ЙАЛ: Мисля, че Томас нарочно остави финала отворен. Но знам, че много хора са стигнали до извода, че Ели се е сдобила с нов помощник, който ще я последва. Това НЕ е моята версия. Написал съм кратък епилог на епилога, който показва моята версия на финала и който ще бъде публикуван след няколко години. Става дума за 5-6 страници. Дотогава ще господства версията на Томас. Тя е един много добър финал на филма. Перфектна е. Но се различава от моята. В книгата е загатнато, че Ели взима Хокан от канавката, когато вече е голям и покварен.

Северняка: Въпреки това някои неща в книгата ме навеждат на мисълта, че не знаеш със сигурност дали Ели е такава, каквато твърди, че е; че може би... Може би използва Оскар, а може би не. И ти не знаеш със сигурност.

ЙАЛ: Не. И по-добре. Мисля, че е по-добре, че финалът е отворен. Но в момента има толкова спекулации около книгата... Харесва ми отворения край на романа. Но въпреки това ми се иска да му дам един много по-щастлив завършек.

Северняка: Може би в следващия сборник с разкази? (последният му сборник с разкази, "Pappersväggar", включва кратък епилог на романа "Hanteringen av odöda")

ЙАЛ: Да, точно така. Така ще направя.

Северняка: Част от героите във филма... Почти всичко – местата, героите, обстановката – сякаш са взети направо от книгата. Но майката на Оскар и Хокан са малко по-различни. Това умишлено ли е или се дължи на съкращаването на историята?

ЙАЛ: Ами... Томас виждаше по различен начин майката на Оскар, затова я направи такава. Освен това... има една много хубава сцена с нея и Оскар – когато той иска да му разкаже приказка, но тя не знае никакви приказки и започва да пее, после моментът отминава и той се отдръпва от нея, - майката наистина е чудесна. Но сцената беше изрязана. Все пак те са второстепенни герои. Хокан е един от централните персонажи в романа, но ролята му във филма е значително по-малка. Това се е получило така, защото вниманието е съсредоточено върху Оскар и Ели, и сцените с тях са точно толкова дълги, колкото е необходимо. За целта са изрязани сцени, свързани с живота и съдбата на по-маловажните герои. Това е голямата разлика с книгата, в която е разказано всичко за Лаке, всичко за Хокан и... Наистина е добре всеки да прочете книгата, особено ако филмът му е харесал.

Северняка: Напълно съм съгласен. Даже изпратих няколко бройки на приятели в Щатите. Другото, което наистина ми харесва, е, че дори тези двама герои да са малко по-различни, всичко останало (във филма) е уловило атмосферата на книгата и е напълно възможно понякога Оскар наистина да възприема по този начин майка си – малко по-стресирана, а Хокан малко по-страшен, така че в крайна сметка няма нещо, което да е в противоречие (с книгата).

ЙАЛ: И аз смятам така. Освен това за повечето сцени, които са променени или добавени, са виновни промените, които сам съм направил в сценария, въпреки че има две-три неща, които са дело на Томас и изобщо не фигурират вътре. Например онзи момент с Виргиния и окървавената топка памук. Това беше начин да... Обмисляхме продължително дали да направим сцената, в която тя пие от собствената си кръв, но Томас се отказа от нея и вместо това направихме тази. Мисля, че в книгата можеше да бъде по същия начин. Сцената е добра. Можех да я опиша точно така. Защото (в книгата) има един момент, в който тя се порязва с една скарида или нещо от сорта и започва да пие кръв от пръста си.

Северняка: Обаче заглавието подхожда повече на книгата, отколкото на филма, защото в книгата ги има всички онези второстепенни истории за Томи и майка му, и всичко опира до това кого ще поканиш – когото трябва или когото не трябва.

ЙАЛ: Да, така е. В нея се говори доста за минаването през погрешни врати и ходенето на погрешни места. Тя е за пресичането на прагове. Но това го има и във филма благодарение на сцената, която убедих Томас да включи; той ми напомни, че не я иска във филма, но аз му казах, че ТРЯБВА да бъде включена, просто ТРЯБВА. Говоря за сцената, в която Ели влиза, без да е поканена и започва да кърви. Томас каза, че не вижда как би могъл да направи добре тази сцена. Но аз му казах – ще се наложи да измислиш как. (смее се) Защото трябваше да я има във филма, а след това той беше много горд от начина, по който я направи.

Северняка: Да, това е едно от нещата, за които бях сигурен, че също ще стане дума.

ЙАЛ: Мисля, че се получи, когато той реши да използва онези кадри в страшно близък план, това беше ключово. Ухото, линията на косата и... стана. Той не можеше да си представи как Ели просто стои там и започва да (се преструва, че тече кръв навсякъде)... не го искаше. Но щом си го представи, разбра как да го направи.

Северняка: Да, наистина. Той е много...

ЙАЛ: Умен е.

Северняка: Абсолютно. Ще продължиш ли да пишеш само за Швеция или ще станеш международен писател?

ЙАЛ: Какво говориш, Ан? Не, очевидно е, че ще пиша за Швеция. Би било глупаво да постъпя другояче. "Покани ме да вляза" е толкова трудна, толкова шведска книга. Пълна е с подробности за Швеция, Швеция през осемдесетте, и въпреки това се радва на огромен успех в Австралия. Не можеш да си правиш такива планове. Ще се получи зле. В следващата книга, която пиша, съм отделил важно място на "ALLSÅNG PÅ SKANSEN" (музикалното събитие на Швеция), а би било много глупаво да го описвам от международна гледна точка. Андерс Лундин (водещ на "ALLSÅNG"), да... Но да се надяваш, че всичко ще бъде наред и да пишеш... Имам предвид, че съм силно обвързан с Швеция и шведското (битие) и трябва да използвам това за основа на всичко, което пиша. Просто трябва да продължа да го правя. Ако се опитам да пиша нещо друго и започна да си мисля: "Не, това не е подходящо за Холандия. Не трябва да казвам нищо лошо за лалетата. Ще кажа, че лалетата са хубави."... Не става така, просто не се получава.

Северняка: А ако пишеш от позицията на собствения си опит може да се получи?

ЙАЛ: Надявам се, стига да се опитам да го изразя колкото се може по-внимателно и правдиво от гледна точка на собствените си възприятия и това, което чувствам... Започнах от "Ето ги образите и ще намеря пътя си до тях по един или друг начин; не знам как тези образи ще станат част от историята, но знам, че трябва да станат. Просто трябва да променя това или онова и да направя така, че по някакъв начин да стигнем до момента, в който ще получим този образ." Исках да има момче, Томи, което да е затворено в себе си... това беше една от основните сцени – да бъде заключено в непрогледно тъмна стая заедно с онова, от което се страхува най-много. Това е нещо като... основна хорър сцена. Когато Томи е заключен заедно с Хокан в бомбоубежището... Нещо от сорта на: Мога ли да го направя, мога ли да подходя достатъчно сериозно, мога ли да направя тази сцена наистина гадна? После трябваше да измисля цял куп нишки, които довеждат до заключването му вътре заедно с Хокан, за да успея да напиша сцената, чието написване се оказа много забавно. Онази (другата) сцена на изнасилване беше ужасно мъчна за написване, но сцената с Томи и Хокан беше истинско забавление. Само трябваше да й намеря приложение... стана 6-7 страници дълга и беше страшно мрачна. Да опишеш нещо, без да използваш визуални възприятия, само мисли. Това беше забавно.

Северняка: Какъв е следващият ти проект?

ЙАЛ: Следващият ми проект е филм по "Да се справиш с немъртвите", после ще видим дали с Томас можем да направим друг филм по онази книга (сочи "MÄNNISKOHAMN"), но може би ще изчакаме да видим как ще се развият нещата. Освен това в момента пиша петия си роман, озаглавен "LILLA STJÄRNA" (английското заглавие още не е уточнено).

Северняка: Онзи за бебето, което може да пее?

ЙАЛ: Онзи за бебето, което може да пее. За беззащитни тийнейджъри с електрически инструменти. (смее се)

Северняка: Много ти благодаря.

© Превод – Иван Атанасов, 2010 г.