Страница 1 от 1

За българската душевност

МнениеПуснато: 04 януари 2019, 03:20
от Ф р а к с
Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън - града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България. Студент съм в Бирмингам - уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи (единият даже имаше кожено яке върху анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас.

Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж - утре били на на работа в консервната фабрика.

Забравих да ви кажа имената им - Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена - по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори - Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, братле, льохман, копеле и много други.

Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата - шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд.

Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом! Тоя е мръднал, в България по какво ходят?!? Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас - ти измий онова, ти донеси това. Единия правеше салата по най-безумния начин - реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода!?! Сложи вътре ряпа и краставици - лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма, пълна с хляб, лук и магданоз - поредното безумие.

Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории - забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя, не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?!?

Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват "резервно пиене" - имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата - по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия "Планета". Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги!

В почивния си ден обикаляха околността. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал - направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко! Малоумници!

От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чукаха даже и местни. Англичанки, представяте ли си?!? Аз чукам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо ебане (както те му викат) - девойката все едно я колят - викове, стенания, падат предмети... Добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза - все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по шибаната им пътека, а българинът доволно си чеше корема и зяпа след нея. Сяда на пейката пред нас, а от там тръгва другият с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци! Те знаят ли, че ние, англичаните, сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни? А те, нещастниците, идват да ни слугуват от 60-годишната си държавица.

Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем - тия имали държава преди нашата. Пребивали авари, византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация на високо алкохолни продукти.

Да си футболен фен е страхотно. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг - Уест Бромич. Прибрах се, а в къщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: "Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете!". Седнах на дивана и се огледах - стаята беше изчистена като болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното. Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг - подготвяха се.

Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек!?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя - щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби - просто летях, щях да размажа веселите българчета.

Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение да чакам автобуса. 120 паунда - ебал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох... Чугунен студ вкамени тялото ми - българите пееха! Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха. Крещях несвързано: "Защо, мамка му, се радвате, дебили долни?!?". Единия спря музиката и рече: "Хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение! И да паднем, и да бием - пак ще се напием!". Вече нямах сили - исках да умра от срам, исках да съм силен и различен... Исках да съм българин!

Тия двамата си купиха Ауди А6, производство 99-та. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) - изпод нея капеха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая - гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха - водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта. Умирах от кеф - бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или "фанахме" с тел.

Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми, казвах "Фак!". Ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: "Майка ти тъпа да еба!" и добавяше: "В гъзъ да еба!". Балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие - чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как резонираше с безкрая на всемира, окриляйки изстрадалия човешки дух!

Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища като Париж, Виена и т.н.... В родината им имало къде по-знаменити места.

Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале - прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора - за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло - спирала водата, а когато времето било най-хубаво - спирал токът. Интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствена в Слънчевата и в коя да е друга система. Примерно: не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни "потребителски" (?!?) такси и няма вселенска сила или бог, който да го спре.

Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна традиция, че на пияно не се брои - няма проблем, че са чукали в Англия.

Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях - бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име - Стефан. Естествено, не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо. Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им - навсякъде ме гледаха като принц.

Срещнах и много български момичета - не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни - няма такава красота! Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв. С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях.

Тя се казва Вяра. Типична българка - красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина - Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато в къщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали...