Страница 1 от 1

Тъмнина.

Пуснато: 14 февруари 2016, 02:36
от RinsMontiel
Преди време срещнах едно момиче - с прогресираща слепота, но изпълнено с мечтата, че някой ден, експериментите, които се правят върху болестта му, ще доведат до лечение. Позволих си наглостта да открадна тази негова мечта и да я сбъдна в роман, като добавих и идеи от собственото си въображение. И понеже ще се включат и вампири, ако някой ден това момиче прочете историята ми, бих му казала: "Усмихни се! Едва ли ще срещнеш вампири, но аз вярвам, че и твоята мечта, и част от моята история ще изскочат от кутийката въображение, в която са стаени, и ще се превърнат в реалност!
____________________________________________________________________________________________________________________________
Това е история за мечтите, страховете и колко далеч е склонен да стигне човек, за да сбъдне мечтите си. Ана винаги е усмихната. Излиза с приятели. Завършила е университет и работи работа, която харесва. Но дълбоко в душата си, усеща тъга и непреодолима мъка. Ана бавно ослепява. Докторите са съгласни да изпробват нов метод на лечение, но искат огромна сума пари. Твърдо решена да избегне живот във вечна тъмнина, Ана се обръща към единствения човек, който я има - нейният шеф. Жесток и сякаш изпълнен с омраза към цялата човешка раса, той променя живота на младата жена завинаги. Защото Николас Хегел не е човек, а човешкият свят, който е изградил, е просто фасада на друг, изпълнен с кръв, унижения и борба за оцеляване.

Първа Глава
Очната болница в Ню Йорк изглеждаше необичайно весела днес. Вероятно някой празнуваше рожден ден.
Това си мислеше Ана, докато минаваше през плъзгащите се врати на чакалнята. Опита се да преброи колко пъти го бе правила през последните две години и колко пъти сърцето й се бе пречупвало пред болката и мъката, които заемаха всяка частица от помещението.
Всъщност, това последното беше лъжа. Никакви болка и мъка не бяха видими с просто око. Криеха се в бръчките от притеснение по лицата на лекарите и слепите, блуждаещи очи на деца и възрастни. Случайните посетители не забелязваха нищо. Нищо, освен стените. Докторите ги наричаха "опит да разведрят мястото", пациентите ги наричаха "стените на извънземните".
Представляваха дълги, бели, правоъгълни стени, опасващи всеки коридор от болницата. Нарочно бяха оставени бели, за да могат децата да залепят рисунките си на тях. Ана се огледа и от двете си страни, опитвайки се да открие най-новото творение на Джони. Най-накрая забеляза самият него на игралната зона в ъгъла. С език, изплезен навън, той рисуваше отново и не я забеляза. Тя се наведе над него.
- Па! - извика и той скочи от стола си.
Ана започна да се смее. Джони се намръщи и кръстоса ръце, по начин, по който Ана беше виждала майка му да прави, когато му се караше. В цялото си четиригодишно величие, изглеждаше невероятно смешен.
- Колко пъти съм ти казвал да не правиш това? - той размаха пръст.
- Съжалявам, но изглеждаше толкова съсредоточен, че не можах да се сдържа.
Джони продължи да се цупи още няколко секунди, после грабна ръката й и я поведе в обратната посока. Спря пред една от стените и посочи към една от рисунките.
- Виж, нарисувах я тази сутрин! Доктор Бърч я хареса толкова много, че реши да я закачи. Дори премахна една друга рисунка, за да направи място за моята!
Ана погледна към изрисувания лист. Представляваше Супермен, летящ над небостъргачите. Или поне това трябваше да бъде. Тя забеляза, че рисунките на Джони изгледаха все по-зле и буца заседна в гърлото й.
Джони бе пациент на доктор Бърч дълго преди нея. Страдайки от същото заболяване, двамата се бяха сближили през годините, независимо от разликата във възрастта им. Той я обичаше като по-голяма сестра, а тя като сина, който знаеше, че не й бе отредено да има. Сега, той гледаше към нея, без реално да я вижда, и тя внезапно се запита кога ли и нейното зрение щеше да се влоши, колкото неговото.
В далечния край се отвори врата и доктор Бърч излезе. Беше нисък мъж, със закръглена фигура и весело изражение на лицето, което изчезваше в мига, в който наоколо нямаше деца. Той обичаше малките си пациенти твърде много, за да им позволи да разберат колко болни са в действителност. Така че скриваше тревогата и съжалението си и се преструваше, че поне за момента всичко беше наред. Ана го знаеше и това само увеличаваше уважението, което изпитваше към него.
Доктор Бърч се наведе и здрависа Джони.
- Как си, шампионе? Показа ли на Ана рисунката, която нарисува сутринта? На мен много, много ми харесва!
Лицето на детето засия.
- Наистина ли? Нали като оздравея, ще рисувам още по-добре?
Доктор Бърч и Ана се спогледаха. Джони нямаше как да оздравее.
- Разбира се! Рисунките ти ще бъдат толкова добри, че хората ще плащат, за да ги разгледат!
Бяха моментите като този, които всички известни, помпозни хора, с тяхното благотворително лицемерие, трябваше да видят. Не ставаше въпрос за физическата или психическата болка. Ставаше въпрос за това, какво може да отнеме една болест. Джони нямаше бъдеще. Майка му работеше двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, за да плаща вечно нарастващия куп с разходи, а баща му бе умрял. Да, именно това трябваше да видят хората, включително и фирмата, в която работеше тя самата.
Доктор Бърч остави Джони на една сестра и я поведе към кабинета си. Покани я да седне. Всички следи от веселост бяха изчезнали от лицето му, а изражението му помръкна съвсем, когато извади папка с документи от шкафа. Задържа една снимка срещу светлината и въздъхна.
- Както знаете, миналата седмица забелязах, че зоната на мъртви клетки в ретината е нараснала. За съжаление, изследванията го потвърдиха.
Ана кимна и пребледня. Доктор Бърч внимателно я изгледа. Дълга, кафява коса и кафяви очи, овално лице с млечна кожа и плътни устни. Ако беше достатъчно повърхностен, щеше да я помисли за красива, и понеже не беше, първото нещо, което забеляза, бе нейната младост. Бе твърде млада, за да носи подобен товар. Правеше го, обаче, с изправени рамене и високо вдигната глава - нещо, достойно за възхищение. С почти детински инат не позволяваше на реалността да я пречупи.
Докторът прочисти гърло.
- Въпреки това, точно като си заминахте, ми се обадиха. Следващият месец, японски офталмолози ще дойдат тук, в Ню Йорк, за да изнесат доклад за болестта. Направили са нов тип очна операция - трансплантирали са стволови клетки в ретината на възрастна жена. Изпратих всички Ваши изследвания и, за моя изненада, се съгласиха да Ви прегледат и евентуално да направят трансплантацията.
Сърцето на Ана спря, после заби по-бързо. Лъч надежда проблесна в съзнанието й.
- Ще възстановят зрението ми? Ще мога да виждам отново? Ако операцията е успешна, тогава, може би, ще се съгласят да я направят и върху дете - Джони ще може да оздравее...
Доктор Бърч се усмихна на развълнувания й порой от думи.
- Е, ами, японката от нула сега има близо петдесет процента зрение, така че, да, това е целта.
- А колко ще струва?
Усмивката му изчезна. Погледна я с почти засрамено изражение.
- Нали знаете, че подобен тип експериментални лечения струват скъпо. Предвид факта, че са нови и сложни за изпълнение..Не съм сигурен, но мисля, че ще трябват 100 000 долара.
Лъчът надежда угасна.
- Какво?!
- Горе-долу. Може да бъдат и по-малко, но Вие пригответе тази сума, за всеки случай.
- Доктор Бърч, как може да говорите такива неща...?
- Много пари са, знам. Трансплантацията трябва да се извърши, докато все още има живи клетки в окото. Във Ваш интерес е да намерите парите възможно най-скоро. Състоянието Ви се влошава.
Доктор Бърч не можа да каже повече.Не знаеше дали Ана осъзнаваше, че плаче. Най-накрая се бе пречупила, помисли си той кисело. Понякога хората не плачеха, защото бяха слаби. Плачеха, защото са били силни прекалено дълго време.

Re: Тъмнина. Въведение, Резюме и Първа Глава

Пуснато: 16 февруари 2016, 13:23
от Anтоnia
Здравейте,
това е началото на вашата история, нали?
Прочетох и ми хареса. Единственото, което много ми извади очите е: "Очната болница в Ню Йорк изглеждаше необичайно весела днес." Според мен правилното е: В очната болница в Ню Йорк изглеждаше необичайно весело днес.
Интересно ми е кога и как ще се появят вампирите.
Поздрави,

Re: Тъмнина.

Пуснато: 20 февруари 2016, 19:16
от RinsMontiel
Втора Глава
Николас Хегел погледна през прозореца от петдесетия етаж на сградата, която гордо наричаше своя собственост. От такава височина, Ню Йорк изглеждаше невероятно малък. Улиците бяха просто сиви нишки, хората забързани мравки, а колите детски играчки – гледка, която му харесваше. Тя придаваше на влиятелната му натура усещане за власт.
Петдесет етажа по-надолу, гледайки срещу неговия офис, се разпростираше градина с пейки и фонтани, която бе наредил да построят, за да могат служителите му да отпочиват. Обичаше да наблюдава и тях – нищожните еднодневки, които загиваха, изживявайки своята част от вечността, която така и не опознаваха. А той познаваше вечността твърде добре и горчива усмивка се разля по устните му.
Съдбата, ако имаше за него изобщо такава, го бе лишила от правото да умре. Бе го дарила с възможността да живее вечно, но и цената на този дар бе вечна – жажда, която никога не стихваше, огън, който бушуваше във вените, и който никога не изгасваше достатъчно, за да даде на душата покой. Сетивата му бяха изострени, перфектни, но виждаха, чуваха и усещаха неща, за които съзнанието можеше само да копнее – страстна целувка в мрака, породена от любов, а не от похот, звънлив смях на дете, сетния дъх на старец, който щастливо прегръщаше смъртта. Да, съдбата наистина го бе дарила с вечен живот, но в замяна бе изтръгнала сърцето му и бе изваяла лицето му красиво, за да го превърне в статуя – прекрасна, но студена и празна отвътре.
Той понечи да се отдръпне, но съзря в градината една от своите служителки, която кръстосала крака, четеше поредния любовен роман за вампири и усмивката му стана подигравателна. Така човеците наричаха създанията като него през последните два века и половина, и каква странна дума бяха избрали! През средновековието поне боравеха с по-специфични имена, като кръвопийци, например, а представите им бяха далеч по-близки с действителността. Ако можеше да срещне някой от въображаемите си съвременници, вероятно би им се изсмял.
Това обаче не биваше да го учудва. От средновековието до сега, жените не се бяха променили особено в копнежите си, които бяха станали още по-разюздани. Демокрацията беше направила наглостта и дързостта им по-явна. От тях лъхаше на нечистоплътност толкова силно, че жаждата му за кръвта им изчезваше мигновено.
Внезапно пред очите му изникна образа на жена и Николас се намръщи. Анастасия Родригес. Все още се питаше защо изобщо я бе наел. Вярно, кандидатурата й бе блестяща, но блестящи бяха и стотици други. Почти неволно, той се пресегна и измъкна папката с документите й.
Анастасия Родригес го гледаше сериозно от малката, правоъгълна снимка. Изражението й бе насочено към обектива с професионална учтивост и нищо повече. Всъщност, осъзна той, от цялата й автобиография лъхаше на професионализъм – престижен университет, топ десет на дипломираните студенти, препоръки от преподаватели и бивши работодатели без нито един упрек. Но редовете за лична информация бяха оставени празни. Нямаше информация за семейното й състояние, нито за интересите й извън работата, липсваха допълнителни контакти. Сякаш Анастасия Родригес нямаше друго в живота си, освен работата си.
В ума му проблеснаха спомени от двата пъти, когато я беше видял. Поради ненавистта му към нежния пол, в компанията му работеха съвсем малък брой жени, така че сред множеството от мъже, лесно се открояваха. Първият път я бе зърнал съвсем случайно да чака асансьора, притиснала класьор към гърдите си, и нетърпеливо да потропва с крак. Направили му бяха впечатление закопчаната до горе бяла риза и дългата до колене права пола, стегнатата на кок коса и почти незабележимия грим по лицето й. Облеклото й изпъкваше още повече сред другите жени, които идваха на работа с изискани, но прозиращи блузи и надигащи се нагоре поли, и с грим, чиято яркост ги превръщаше в уличници.
Вторият път я беше видял отблизо, когато бе решил да свика съвещание – единственият път, в който си бе позволил да събере толкова човешка кръв на едно място. Тя седеше на отсрещния край на дългата, алабастрова маса, точно срещу него. Бе упрекнал работата й - по-скоро, за да се заяде, отколкото, за да я поправи – и тя бе вдигнала очи към него. Николас потръпна при спомена за тези очи върху себе си – изпълнени с толкова болка и тъга, че за първи път от стотици години, нещо сякаш го присви отляво.
Хората страдаха откакто свят светува и човешката болка отдавна не го впечатляваше. Но ето, че нейната болка го бе поразила не със своето съществуване, осъзна той, а със своята дълбочина. Припомни си колко пласта безгрижност и веселост я прикриваха и остана потресен от факта, че с нетипично любопитство беше отвърнал на този поглед, за да го разшифрова и да проникне в душата отвъд него.
През месеците, последвали този неволен сблъсък, Анастасия Родригес като че ли се бе превърнала в заглушител на всяко друго човешко същество в сградата. Усещаше присъствието й дори през тридесетте етажа, които деляха неговия офис от малката й кабинка на двадесетия етаж. Нейното дихание, нейните стъпки и глас сетивата му усещаха най-остро, нейна беше кръвта, за която гърлото му гореше с ярост, с която дори Помпей не бе горял. През нощта, когато сградата опустяваше, а прохладният вятър сменяше въздуха, той си казваше, че жаждата и сетивата създаваха това фалшиво усещане за интерес и привързаност към нея. Но с настъпването на сутринта, осъзнаваше, че се заблуждава.
Анастасия Родригес пробуждаше в него нещо, което преди векове го бе докарало до лудост и го бе погубило. И Николас намрази себе си. Намрази и нея, така както никога досега не бе мразил през своето вечно съществуване.

Re: Тъмнина.

Пуснато: 24 февруари 2016, 16:31
от Anтоnia
Браво! Става още по-интересно!
Ще чакам с нетърпение продължението!
Поздрави,

Re: Тъмнина.

Пуснато: 03 март 2016, 01:07
от RinsMontiel
Трета Глава
Кейси Милър набра отново номера на Ана. В кабинката, с големината на носна кърпичка, в която работеха двете, беше топло и задушно, а климатикът работеше на пресекулки като издаваше ужасен, хриптящ звук. От отсрещната линия прозвуча набиране и шеговитият глас на Ана прозвуча в ухото й:
- Здравейте! В момента не мога да говоря, но оставете съобщение веднага след сигнала. Ако ви познавам и физиономията Ви не ме дразни , ще Ви се обадя обратно.
Кейси въздъхна и прекъсна линията. Притеснението й нарасна. По-рано през деня необичайно оживление бе обхванало всички – предстоеше проверка от началника. Отначало се учуди, не за първи път Марк ги посещаваше, но после разбра, че не шефът на рекламния отдел щеше да ги посети, а шефът на цялата компания – някой си господин Хегел. Ето това вече се случваше за първи път.
Откакто работеше на това място, тя не помнеше някога да е виждала собственика или той някога да е слизал на долните етажи. Вместо това, беше разпределил фирмата на отдели и беше назначил хора, които да отговарят за тях - до един мъже и до един задници. Но, помисли си с малка усмивка, с Марк техният отдел бе извадил късмет. Добродушен и мразещ напрежението, той правеше всичко възможно да цари приятелска атмосфера.
- Не искам да бъда като Хегел – повтаряше често - когато ме погледне, кълна ви се, сякаш кръвта изчезва от вените ми.
- Може би е вампир! – подхвърляше някой на майтап и Марк избухваше в смях.
Огромният часовник на стената тиктакаше, стрелките му безмилостно приближаваха към края на работното време, а Ана все още не идваше. Двете се бяха запознали в Нюйоркската очна болница, където четиригодишният син на Кейси Джон прекарваше по-голямата част от детството си. Оттогава, всеки път, когато Ана отиваше в болницата, Кейси я молеше да го нагледа. Ана нито веднъж не й бе отказала, въпреки че отиваше, за да бори собствените си страхове и мъки. Тънка струйка пот се стече по гърба на Кейси и внезапно нова тревога легна на гърдите й. Ами ако нещо не беше наред с Джони? Не, не. Ако нещо се беше случило, доктор Бърч отдавна щеше да се свързал с нея. Нали така се бяха разбрали, а и доктор Бърч бе мъж, който държеше на думата си. Тъкмо посягаше за пореден път към телефона, когато Ана най-накрая прекрачи прага на стаичката.
- Къде, за Бога, се губиш? Знаеш ли, че шефът идва? И нямам предвид Марк, а...- внезапно млъкна.
Ана бе вдигнала глава и я гледаше с празен поглед. Под очите й се бяха образували сенки, а по скулите й още личаха следи от сълзи. Косите й бяха разрошени от пръсти, които яростно ги бяха дърпали. Лицето й по принцип бяло и гладко като мрамор, сега беше мъртвешки бледо и сбръчкано. За няколко часа, беше остаряла до неузнаваемост.
Кейси отвори уста, потресена, сетне я затвори. Срам я обхвана от глава до пети, заради упрекващият тон, с който я бе посрещнала. Но Ана дори не го бе забелязала. Залитна и се стовари тежко върху най-близкия стол. Сетне отново впи пръсти в кичурите си и дълго мълча. Изчака достатъчно, за да се увери, че гласът няма да й изневери, но когато заговори, той все пак пресекна.
- Джони е добре. Днес е рисувал и лекарят го е похвалил. Няма неочаквани промени в състоянието му. Помоли да му купя спагети за обяд, които изяде с помощта на медицинска сестра.
Отново се проточи мълчание, а тиктакането на часовника стана болезнено силно. Внезапно Ана зарида и Кейси подскочи уплашено.
-Защо плачеш? Доктор Бърч лоши новини ли ти каза?
- Не, напротив. Каза, че вероятно е намерил лечение на болестта. Японски лекари ще трансплантират стволови клетки в ретините ми.
Широка усмивка се разля по устните на Кейси, но бръчка на объркване се появи между веждите й.
- Тогава защо са тия сълзи? Това е невероятно! Нали толкова силно вярваше, че ще се намери лекар, който да се осмели да лекува слепотата. – тя повтори насърчителните думички, с които Ана толкова пъти я беше ободрявала.
Но Ана не се усмихна.
- Как мога да не плача, Кейси? Трансплантацията струва сто хиляди долара. Сто хиляди долара!
- Сто хиляди долара? – Кейси подсвирна. – Това са…много пари.
- Аз нямам толкова пари. Божичко, какво ще правя? Какво ще правя? – и Ана отново скри лице в шепите си.
Кейси я изгледа със стегнато гърло. За момент си представи зрението на Джони да зависи от такава огромна сума. Как би постъпила в такава ситуация? Та, дори нямаше открита спестовна сметка.
- Ако имах някакви допълнителни пари, щях да ти ги дам, Ана. Но нямам.
Двете потънаха в напрегната тишина. Стрелките показваха осем, рекламният отдел беше опустял. По това време, Кейси отдавна беше пристигнала при Джон. Е, тази вечер той можеше да почака. Затова когато Ана я помоли да не се бави допълнително, поклати глава.
- Ще отида по-късно. Ще му се реванширам като остана през нощта.
Ана се изправи и започна да кръстосва малкото помещение. Беше се успокоила достатъчно, за да разсъждава несъзнателно на глас.
- От спестявания имам десет хиляди долара, а от приятели мога да събера максимум още толкова. Това прави двадесет хиляди. – говореше делово, със същия тон, с който представяше на Марк резултатите от поредната рекламна кампания. – Останах в болницата до обяд, после отидох до банката, за да взема заем. Отказаха ми.
Спря рязко и се обърна към Кейси с невярващо изражение.
- Представяш ли си? Отказаха ми.
- Защо?
- Сумата била твърде голяма, трябвало да представя залог, в случай че не успея да я върна. А аз нямам какво да заложа.
Внезапно Кейси се оживи, започна да тършува из чекмеджетата по бюрото си. Със светнали очи измъкна куп листи, намачкан и изпокъсан от многото местене. Беше трудовият договор, който бе подписала преди близо пет години. Ана я погледна неразбиращо.
- Прочети последната страница. „Права и задължения на служителя“. В нея пише, че всеки служител, който не е на изпитателен срок, може да поиска заем от собственика на фирмата в размер до сто хиляди долара. А на теб ти трябват точно толкова.
Ана го взе предпазливо, като че ли се боеше, че докосне ли го, щеше да изчезне завинаги.
Убедена, че проблемът е вече наполовина решен, Кейси си тръгна с олекнало сърце. Останала единствена в отдела, Ана седна на бюрото и под светлината на настолната лампа започна да чете. Думите бяха наистина там, напечатани с черно мастило, открояващи се върху бялата хартия. Но колкото бяха истински, толкова бяха и измамни, защото сбъдването им зависеше от нечия добра воля. А тя знаеше, че господин Хегел не беше известен с добротата си.
Ако трябваше да бъде искрена, беше го виждала един единствен път, преди година и половина, когато всички отдели бяха свикани на съвещание. Въпреки това, никога не бе разговаряла с него и не разполагаше със собствени впечатления за характера му. Малцина бяха хората, които се отчитаха директно пред него. Тази форма на политика беше странна, но още по-странна бе еднаквостта на мненията им. Всички до един го описваха като студен, отчужден и плашещ. Плашещ. Това бе думата, която и Марк беше използвал, когато един ден, примрели от любопитство, двете с Кейси го бяха притиснали в офиса си.
- Той е плашещ. – бе им казал Марк. – Не толкова, заради външния си вид, с който изглежда, сякаш може да счупи черепа ти с голи ръце. Има нещо в него, зло, безсърдечно. Точно така, безсърдечен е подходящо определение. Липсва живец в очите му. Липсва му сърце, което да му придава човечност.
Ана се опита си припомни как изглеждаше господин Хегел, но спомените й бяха избледнели. На бюрото на Кейси откри изрязана статия от вестник, посветена на отдавна минал рекламен проект. Кейси я беше запазила, заради последният ред, който я споменаваше като част от проекта. Това, което привличаше вниманието, обаче, беше огромната снимка на господин Хегел над статията. „Николас Хегел, собственик на “Hegel Advertisement Corporation” гласеше надписът под нея. Ана приближи изрезката към светлината и се взря в лика му.
Фотографът го бе уловил от кръста нагоре. Стегнат торс, с мускулести ръце и широки рамене. Кожата му, където не бе покрита, контрастираше заслепяващо с черните риза и сако, прилична досущ на парченца бял тебешир върху черна дъска. Лицето му изглеждаше направо умопомрачително – силна долна челюст, изпъкнали скули и открито чело, над което се спускаше назад светло руса коса. Сините му очи пронизваха със своето безразличие и студенина. Тя си помисли, че се дължи просто на цвета им, но после се сети, че и Кейси имаше сини очи, а нейните бяха топли и отзивчиви. „Очите са прозорец към душата“ сети се неволно. Не обичаше да се води по чуждото мнение и със съжаление трябваше да признае, че Марк, може би, имаше право.
Въздъхна и ядосано захвърли статията. Какво я интересуваше, в крайна сметка, дали това, което се говореше за господин Хегел, бе истина? Закри здравото си око и светът потъна в тъмнина. С едното вече не виждаше изобщо. Проклета да беше, ако позволеше и с другото да се случи същото. Стисна решително зъби. Безсърдечен или не, тя щеше да вземе заема, дори и да трябваше да продаде душата си, за да го върне.
***
Първо влезе в тоалетната. Премахна всички следи от сълзи, оправи косата и грима си и щипа бузите си, докато не порозовяха. Накрая се огледа критично в огледалото и се намръщи. Трябваше да изглежда напълно спокойна и уравновесена, но не външният вид я тревожеше. Боеше се, че когато заговори, гласът й щеше да пресекне от вълнение и надежда. Припомни си правилата, които си бе поставила – „Говори кратко и ясно, поемай си дълбоко дъх след всяко изречение. Не го гледай в очите, за да не се смутиш. Ако те попита за какво ти трябват парите, отговори кратко, без да се впускаш в подробности.“ Отражението й се усмихна насърчително.
Кабинетът на господин Хегел се намираше на последния етаж, но тя никога не бе го посещавала. Очакваше да изглежда като останалите етажи, с мраморни плочки и светлосиви стени, затова се изненада, когато стъпките й заглъхнаха в килим. Беше бял и покриваше излъскан, тъмнокафяв под. Стените бяха в мек бежов цвят, също като бюрото на рецепцията, огромните декоративни вази от двете му страни и креслата, пръснати навсякъде. По средата на всичко това се издигаше фонтан и ромолеше приятно.
Ана се оглеждаше с широко отворени очи. Отказваше да приеме, че е част от сградата, приличаше по-скоро на стая на някой аристократичен дом от миналото, като онези, които бе виждала в историческия музей.
Толкова беше изненадана, че отначало не осъзна, че на рецепцията няма никого. Ами, сега? Тя се спря несигурно пред единствената врата на етажа, изработена в същия старомоден стил, зад която знаеше, че се намира кабинетът на господин Хегел. Коректно ли беше да влезе? Приемаше ли той в – тя погледна часовника си – в девет и половина вечерта? Някои отдели работеха дори до десет, но в случая не за тях ставаше въпрос. Изпод вратата светеше, което означаваше или че господин Хегел още работеше, или че бе забравил да изгаси светлините.
Тя се ослуша, но не долови никакъв шум. Бе настъпила мъртвешка тишина. Пое си дъх, повдигна ръка…и вратата се отвори. Но насреща нямаше никого. За секунда се ужаси, после разтърси отривисто глава. Щеше да надзърне в кабинета и ако господин Хегел наистина отсъстваше, щеше да си излезе и да затвори след себе си.
Прекрачи прага и замръзна изумено на мястото си. Не знаеше какво точно бе очаквала, но определено не така си бе представяла работното място на своя мистериозен шеф. По описанията за него, въображението й бе рисувало мрачни картини – слабо осветена стая, с груби стени и тъмни цветове.
Кабинетът на Николас Хегел беше бял. Ослепително бял и абсурдно модерен, пълна противоположност на старомодната мебелировка в коридора. Помещението бе огромно, широко и ярко осветено. Срещу вратата, гледаше прозорец , заемащ цялата стена, от който се разкриваше Ню Йорк и неговите нощни светлини. С гръб към прозореца беше бял кожен стол, а пред стола имаше бяло бюро с нестандартен дизайн, върху което бяха нахвърлени папки и химикалки, а най-обикновен лаптоп тихо бръмчеше. Стъклена масичка и две бели кресла учтиво очакваха своите посетители.
Ана се завъртя като пумпал, за да огледа и останалата част. Беше си обещала просто да надзърне, но откри, че не е в състояние да спази обещанието си. По едната стена висяха картини в черни рамки, а другата подпираше рафт с книги – справочници, речници и една енциклопедия по..фехтовка? Над рафта беше окачена огромна карта на света. Полилеят над главата й беше бял, също и килима под краката й. От толкова много белота я заболяха очите и й се догади. Като в някоя болница, хрумна й и ръцете й затрепериха. „Господи, нека не ме обземе пристъп на паника, не и тук“, помисли си и се втурна към книгите. Грабна енциклопедията по фехтовка и впи поглед в първата страница, която й попадна, в отчаян опит да разсее съзнанието си.
- Шпагата не е оръжие, подходящо за една жена.
Тя се обърна и едва не извика от уплаха.
Николас Хегел стоеше пред нея и я гледаше изпитателно.
- Никой ли не Ви е учил да не пипате чуждите вещи без позволение?
- С-съжалявам, аз просто…
Той се пресегна да вземе енциклопедията, наведе се над рамото й и я върна обратно на рафта. После впи очи в лицето й. Ана застина.
Лицето му изглеждаше точно като на снимката от вестника, но фотоапаратът не бе успял да запечата силата и енергията, която то излъчваше. Същата волева брадичка, същите изпъкнали скули, същите пронизващо сини очи, които я гледаха с безразличие и които я смразиха. Наставническият тон, с който я бе укорил, първоначално я смути, после я вбеси. Тя направи крачка напред, за да го накара да се отмести, но той не помръдна. На свой ред реши да го изгледа надменно и чак тогава осъзна колко по-ниска бе от него със своите метър и шейсет.
Николас стискаше зъби и броеше наум. Още преди тя да влезе, бе усетил кръвта й и бе застинал. Сега гърдите му горяха, сякаш бяха натикали факла в гърлото му. Налагаше се да отстъпи назад, възможно най-далеч. През отворената врата нахлуваше свеж въздух и той жадно го пое. После кръстоса ръце зад гърба си.
- На какво дължа посещението Ви, госпожице Родригес?
Тя отново се смути. Гласът й изчезна. „Кажи му го директно, Ана, не увъртай“.
- Бих желала да взема заем в размер на сто хиляди долара.
Видя как по лицето му се изписа изумление за част от секундата, преди да отново да възвърне предишното си безразличие. Студенината в очите му се подсили от още нещо, отвращение, потрес, може би, но не се появи дори искра на заинтересованост или на желание за съдействие. Той се отдръпна назад, чак до срещуположната стена, обърна й гръб и заговори на картините:
- Защо, ако мога да знам, Ви е необходима такава огромна сума пари?
- Причината е лична, господин Хегел, и неотложна.
- Съжалявам, но не мога да Ви отпусна заем. В момента се намираме в..затруднено финансово положение.
Лъжеше я. Нещо в Ана прекипя. Беше проверила най-старателно „финансовото положение“ на компанията и знаеше, че бе повече от завидно.
- Лъжете! – обвинението отекна ясно и силно – Лъжете, господин Хегел. Приходите държат превес повече от десет години. Разходите са сведени до минимум. Компанията разполага с достатъчно средства, за да отпусне заем на всичките си работници.
- Добре, много добре! – Николас се бе обърнал и обикаляше бавно около нея. Устните му се разтегнаха в зла усмивка – Личи си, че умеете да си врете носа, където не трябва. Но разберете: няма да ви отпусна заем.
Сърцето на Ана се сви. Побиха я тръпки. Затвори клепачи и усети, по-близо от всякога, деня, в който нямаше да има значение дали очите й бяха отворени или не. „Вечна тъмнина, това ще виждам, ще живея в свят, в който светлината не съществува. Не, за Бога, не!“ Следващите й думи прозвучаха тихо, почти неуловимо.
- Моля Ви, господин Хегел! Нямам към кого другиго да се обърна. Моля Ви!
Стъпките му спряха и той се извърна към нея. Колко безжизнено я гледаше! Колко бледо бе лицето му! Колко мъртво изглеждаше тялото му и каква яма прозираше под кожата на гърдите му, там, където трябваше да бъде сърцето! И тогава Ана го осъзна. Николас Хегел нямаше сърце, което да му вдъхне дори частица човечност. Може би, имаше органа, с двете му камери и двете му предсърдия, но нямаше сърце.
- Добре. Ще Ви дам парите, но при едно условие.
Това я изтръгна от мислите й и я накара да застане нащрек.
- Какво условие?
- В замяна на стоте хиляди долара, искам Вашата кръв.
Тя го погледна учудено.
- Молите ме да даря кръв?
Смехът му отекна о стените наоколо.
- О, Анастасия! Толкова си наивна! Даряването на кръв е нещо толкова човешко… - Николас превъртя ключа в ключалката и заключи вратата. – А аз, Ана, не съм човек.
С едно примигване се озова пред нея и й се усмихна широко. Сините му очи станаха черни и два дълги, кучешки зъба проблеснаха на изкуствената светлина.

Re: Тъмнина.

Пуснато: 11 април 2016, 19:46
от tuly
Много добър и завладяващ разказ, чакам продължението...не за да разбера какво става накрая,а за да видя дали и в разказа Ви доброто побеждава злото,като във всеки филм, или ....