Моите страхове
Пуснато: 18 януари 2016, 16:41
МОИТЕ СТРАХОВЕ
Нормална ли съм? Постоянно изпитвам притеснение и страх. Опитвам да се самоконтролирам, но не винаги успявам. Надявам се да съм реалист, но май по-скоро клоня към песимист. Привидно изглеждам добре, стремя се много да не ми личи, но изпитвам притеснения във всеки аспект от живота си.
В десетки случаи установявам, че първата реакция която изпитвам при зададен въпрос е негативна. Искам с цялото си същество да кажа „НЕ”. Ужасна съм! Сама съм си наложила да броя до 10, да обмисля пак въпроса и тогава да реша какъв да е отговора. Не ми е лесно. С всички тези въпроси, които идват от децата: „Може ли да ми купиш …..?”, „Може ли да отида да играя еди къде си, но далеко от погледа ми”,” Може ли да не чистя сега, а малко по-късно?”, а по късното както се досещате не идва. „Може ли да си купя поредната пластмасова играчка-боклук от магазина?”. Искам да извикам „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. НЕ МОЖЕ”. После се замислям. Ами ако точно сега са се събрали децата да играят, защото да не пусна и моите с тях? Ако всички техни приятелчета имат от тази играчка, защо да не им я купя? Започвам да се лутам кое е правилно – да кажа Да или да кажа Не. И това са само ежедневните прояви на нерешителност, която изпитвам. А тя - породена от страх да не станат разглезени децата, или аз да се превърна в прекалено строга майка.
В развитието през последните години на семейството ми, аз първа слагам контра на новите възможности и посоки. Мисля си, че задължително нещо се обърка. Времето до сега ми показа, че не съм права Разбирам, че съм започнала да мразя промените, а ги мразя защото ме е страх. А не бях такава преди. Прочетох че песимистите вярват, че ги очаква най-неблагоприятното развитие на нещата, но не са готови за него. Вярно е!
Страхувам се, че ще възпитам песимизъм в децата си!
Страхувам се, че и на моят съпруг ще му писне да слуша от мен какво може да се обърка и, как нищо няма да се получи!
Страхувам се, че остарявам. Не искам!
Страхувам се, че съм заменима!
Страхувам се, че съм посредствена!
Страхувам се!
Не всичко е черно! Аз мога да се променя! Дължа си го! Вече съм и мъничко смела. До скоро не можех да си представя, че ще пиша въобще. Никога не съм се престрашавала да седна и да пиша. Изпитвах голям страх от провал. Един ден видях картинка, на която беше изобразено човече, как се катери и под всяко стъпало пишеше етапите на промяна и вземането на решение. Оказа се, че аз стоя на едно и също стъпало от дълго време. Искам нещо да се случи, но не правя нищо, за да го постигна. Ядосах се на себе си, но и се мотивирах. Така след точно един ден имах написан първият си разказ-пътепис. Беше публикуван в сайт и към момента е четен 700 пъти. Не съм го и помисляла, да не говорим за мечтала. Не мога да ви опиша колко горда се чувствах със себе си. Знам, че не съм писател, но само за това че се осмелих да пиша ме освободи. Направих си подарък, ей така импулсивно го реших! Продължавам да пиша, Дай Боже да става все по-добре!
А за това колко съм неуверена ще разберете като ви кажа, че след като написах пътеписа не можех да събера смелост да го покажа на никого. Единственият човек на света, с когото го споделих, бе голямата ми дъщеря. Четях й, явно вълнението и трепета от повторното преживяване на събитията й въздействаха силно. През цялото време ме гледаше с ококорени очи и с отворена уста. Това ми даде необходимия кураж, за да го пратя на сайта. Дори и след като го публикуваха не смеех да го покажа на семейството и приятелите си. Отново този стискащ гърлото страх – Ами ако не го харесат? Ако на въпросът ми „Как ти се струва?” се чудят какво да ми отговорят само, за да не ме засегнат? Мина доста време преди да мога, без свит корем, да предлагам на своите приятели и познати да прочетат и следващите ми писания.
И сега ме е страх, но щом пиша за това значи има подобрение. Тая в себе си и още две желания. От онези, за изпълнението на които ще ми трябва кураж. Надявам се скоро да мога да преодолея себе си, да започна отнякъде, за да мога да се поздравя. Сега по-ясно от всякога знам, че най-важна е първата крачка. Веднъж да се осмелиш да започнеш! Може да не съм успешна, но искам да УСПЕЯ да пробвам. Знам че няма да ми е леко, но сама ще си давам надежда. Искам точно такъв пример да дам на дъщерите си. Да пробват! Не всичко и не на всяка цена, но това което силно желаят трябва да имат кураж да щурмуват!
Нормална ли съм? Постоянно изпитвам притеснение и страх. Опитвам да се самоконтролирам, но не винаги успявам. Надявам се да съм реалист, но май по-скоро клоня към песимист. Привидно изглеждам добре, стремя се много да не ми личи, но изпитвам притеснения във всеки аспект от живота си.
В десетки случаи установявам, че първата реакция която изпитвам при зададен въпрос е негативна. Искам с цялото си същество да кажа „НЕ”. Ужасна съм! Сама съм си наложила да броя до 10, да обмисля пак въпроса и тогава да реша какъв да е отговора. Не ми е лесно. С всички тези въпроси, които идват от децата: „Може ли да ми купиш …..?”, „Може ли да отида да играя еди къде си, но далеко от погледа ми”,” Може ли да не чистя сега, а малко по-късно?”, а по късното както се досещате не идва. „Може ли да си купя поредната пластмасова играчка-боклук от магазина?”. Искам да извикам „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. НЕ МОЖЕ”. После се замислям. Ами ако точно сега са се събрали децата да играят, защото да не пусна и моите с тях? Ако всички техни приятелчета имат от тази играчка, защо да не им я купя? Започвам да се лутам кое е правилно – да кажа Да или да кажа Не. И това са само ежедневните прояви на нерешителност, която изпитвам. А тя - породена от страх да не станат разглезени децата, или аз да се превърна в прекалено строга майка.
В развитието през последните години на семейството ми, аз първа слагам контра на новите възможности и посоки. Мисля си, че задължително нещо се обърка. Времето до сега ми показа, че не съм права Разбирам, че съм започнала да мразя промените, а ги мразя защото ме е страх. А не бях такава преди. Прочетох че песимистите вярват, че ги очаква най-неблагоприятното развитие на нещата, но не са готови за него. Вярно е!
Страхувам се, че ще възпитам песимизъм в децата си!
Страхувам се, че и на моят съпруг ще му писне да слуша от мен какво може да се обърка и, как нищо няма да се получи!
Страхувам се, че остарявам. Не искам!
Страхувам се, че съм заменима!
Страхувам се, че съм посредствена!
Страхувам се!
Не всичко е черно! Аз мога да се променя! Дължа си го! Вече съм и мъничко смела. До скоро не можех да си представя, че ще пиша въобще. Никога не съм се престрашавала да седна и да пиша. Изпитвах голям страх от провал. Един ден видях картинка, на която беше изобразено човече, как се катери и под всяко стъпало пишеше етапите на промяна и вземането на решение. Оказа се, че аз стоя на едно и също стъпало от дълго време. Искам нещо да се случи, но не правя нищо, за да го постигна. Ядосах се на себе си, но и се мотивирах. Така след точно един ден имах написан първият си разказ-пътепис. Беше публикуван в сайт и към момента е четен 700 пъти. Не съм го и помисляла, да не говорим за мечтала. Не мога да ви опиша колко горда се чувствах със себе си. Знам, че не съм писател, но само за това че се осмелих да пиша ме освободи. Направих си подарък, ей така импулсивно го реших! Продължавам да пиша, Дай Боже да става все по-добре!
А за това колко съм неуверена ще разберете като ви кажа, че след като написах пътеписа не можех да събера смелост да го покажа на никого. Единственият човек на света, с когото го споделих, бе голямата ми дъщеря. Четях й, явно вълнението и трепета от повторното преживяване на събитията й въздействаха силно. През цялото време ме гледаше с ококорени очи и с отворена уста. Това ми даде необходимия кураж, за да го пратя на сайта. Дори и след като го публикуваха не смеех да го покажа на семейството и приятелите си. Отново този стискащ гърлото страх – Ами ако не го харесат? Ако на въпросът ми „Как ти се струва?” се чудят какво да ми отговорят само, за да не ме засегнат? Мина доста време преди да мога, без свит корем, да предлагам на своите приятели и познати да прочетат и следващите ми писания.
И сега ме е страх, но щом пиша за това значи има подобрение. Тая в себе си и още две желания. От онези, за изпълнението на които ще ми трябва кураж. Надявам се скоро да мога да преодолея себе си, да започна отнякъде, за да мога да се поздравя. Сега по-ясно от всякога знам, че най-важна е първата крачка. Веднъж да се осмелиш да започнеш! Може да не съм успешна, но искам да УСПЕЯ да пробвам. Знам че няма да ми е леко, но сама ще си давам надежда. Искам точно такъв пример да дам на дъщерите си. Да пробват! Не всичко и не на всяка цена, но това което силно желаят трябва да имат кураж да щурмуват!