Страница 1 от 1

Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 18 ноември 2015, 18:52
от cattiva2511
| Н. К. Перфилова
| Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

> Пролог

Светлана Владимировна изнервено се разхождаше напред-назад по персийския си килим. Това й действие дразнеше околните, но никой не каза и дума.
— И какво, сега онзи идиот те съди, така ли да го разбирам? — крякна тя.
Людмила Василевна се усмихна и отпи голяма глътка от водката си. Беше поредната петък вечер, през която четирите млади жени, трябваше да прелистват някоя книжка и да си пресъздават историята. Всичко щеше да е просто чудесно, ако Людмила не си бе отворила устата.
След като гостите пристигнаха в апартамента, намиращ се на улица „Новий Арбат“*1, цялата квота от хора се настани в хола и зачака своята приказка. Точно преди Светлана да заговори, нейната приятелка спомена, че шефът на дискотеката, в която до скоро работи като диджей, щял да заведе дело. Какъв бе проблемът на Туменко (така се казваше дъртия пръч)? Е, може Людмила и да не каза цялата истина на половинката си, как точно напусна. Тя не само фрасна въпросния господин, след като той се опита да я „оправи“ в задната стаичка на клуба, но може и ма-а-алко да го е понаритала, когато субектът бе повален на земята. Също така на излизане изпочупи част от скъпа техника. На Светлана й бе предоставена информацията само за един избит жълт зъб, и за нанесените щети върху пулта… който не бе от най-професионалните, да си го признаем. Дърт скъперник!
Така-а-а! Развратникът, с виснал корем и лош дъх, дотичал при полицаите, целият в синини и с две счупени ребра, и подал оплакване срещу бившата си служителка Людмила Василевна Езерская.
— Как можа да го допуснеш? Не си глупава, за Бога! — виеше Владимировна. Трите й приятелки, от гимназията, мълчаливо наблюдаваха кавгата… ако можеше да се нарече кавга. Всъщност Светлана викаща, крачеше като лъв в клетка, докато нейната половинка спокойно си отпиваше всеки път, когато гласа на първата ставаше прекалено висок.
Александра и Василиса се бяха привързали изключително много към двете жени. Макар, че се познаваха, със самата Светлана, още от училищната скамейка, тяхното истинско приятелство започна едва преди няколко седмици. След като, при едно от редовните си посещения, прекараха цяла вечер, наливайки се с алкохол, и преразказваха един роман, така както на тях… или по-скоро на Светлана… й е удобно, трите установиха, че тази жена е единствената им истинска другарка. Е, да, Вася и Александра имаха доста познати в ГУМ*2, където работеха в един бутик… само че не от онези намазани магазини, като на Диор*3 или Прада*4… о-о-о, не. Вася и Александра работеха в една „клетка“, която предлагаше по-евтини дрешки, с неизвестна марка. Заплатата им бе повече от мизерна, така като шефът им все се оправдаваше, че се намират на Червеният площад*5, тоест плащал безусловно високи наеми и не остават пари от печалбата, та как да се бръкне за повече. Това не беше никак вярно! Магазинът винаги работеше на пълен оборот, дрехи идваха през вечер, защото парцалите се разграбваха като топъл хляб, през десетте часа на усилена работа. Самите дрешки като дрешки не струваха много, доставяха им ги от Владивосток*6, където шефът им бе сключил договор с една китайска фабрика… китайците превземаха пазара малко, по малко… Това, обаче, никак не вълнуваше двете жени. Важното бе, че те не взимаха високи заплати, носеха евтини парцалки, от същия този магазин, които пуснати веднъж в пералнята губеха цвета си. Това им положение ги депресира и озлоби към Светлана Владимировна, която в гимназията бе почти плешива, с виснало шкембенце и лоши зъби.
Ето на, нещата се обърнаха. Те си останаха при мама и тати, в случая на Вася само при мама, така като тати избяга с по-млада жена, докато дъщеря му била само на пет. Едвам връзваха двата края и дори отказаха цигарите… защото нямаха пари, не по здравословни причини. Но пък от друга страна грозното пате Сватлана, се превърна в красив лебед, с изключително добра работа… последния път сподели, че ще става и съдружник… как да не я намрази човек?
Обаче, има и „обаче“! Хората се подиграваха на двоицата, не открито, зад гърба им, естествено. Наричаха ги с всякакви гадни имена. На Вася и лепнаха прякора „высокий человек низенького роста“*7, а на Александра „Баба Яга — костяная нога“*8. Всички знаеха за тези обидни имена… всички, освен Светлана, Людмила и Лидия. Двете, недоволни от живота жени, нямаха други приятели, освен тези в магазина и тези в апартамента на шикарната улица „Новий Арбат“. Виждаха как Светлана споделя с тях. Как, наскоро добавилата се към триото Людмила, също разказва за невзгодите си, но те самите нямаха куража да кажат истината за себе си.
Защо Светлана бе важна за тях, въпреки различията си? Когато тя искаше да каже нещо го правеше в очите. Нейната половинка, макар и доста по-вулгарна и някак доста по-забавна, непрекъснато се шегуваше с тях, но го правеше без злоба и никой не й се сърдеше. Вася знаеше, за себе си, че акъла й не е на най-високо ниво, Саша пък виждаше какво представлява в огледалото… но откакто започнаха да се събират, за да упражняват новото си хоби, в този прекрасен апартамент, двете жени се чувстваха много повече от това, което са…
Лидия… Е, Лидия още бе със смесени чувства от цялата тази история. В гимназията тя бе „вървежната“, тя бе тарторът на групата, тя бе красивата. Всъщност веднага щом навря главата си в задните части на кравите Лидия се промени. Мечтата й умря и това я направи абсолютно апатична към себе си. През целия си живот бе имала точно едно гадже, който бе и първият й мъж, но всичко свърши щом завърши училище и започна да учи ветеринарна медицина. Прекалено заета, за да обръща внимание на половинката си, той просто я замени. Тя дори не се разплака тогава, нямаше и за какво. Когато й предложиха стаж в една голяма ветеринарна клиника Людмила бе на седмото небе… до втория работен ден. Спря да си купува нови дрехи, започна да пуши по три кутии цигари на ден, спря да се грижи за външния си вид и здравето си… състаряваше се преждевременно и то само, защото работата й я караше да се чувства зле. Като робот тя ставаше в пет часа сутринта и до седем вечерта бе в клиниката. Би трябвало да почива събота и неделя, но така като постоянно й звъняха развълнувани фермери, тя прекарваше уикендите си на открито. Все се намираше по някоя кравичка, която отказвала да си изяде яденето и стопанинът й си помислил, че добичето ще мре.
Както и да е, не това е важното. Важното е, че Людмила не можеше да се примири с факта, че Светлана:
А) — има щастлива връзка.
Б) — печели страшно много пари, от работа, която всъщност харесва.
В) — станала е ослепителна красавица, въпреки факта, че го е постигнала с намесата на доктори.
Г) — сега тя е новият най-важен човек в групата.
А-а-а, и Д): да не забравяме, че вкара и любовницата си в цялата тази схема.
И въпреки това Людмила не можеше да изкаже тези си чувства на глас. Първо, толкова много се изолира от света, че не й остана никой друг. Второ петъчните им вечери, всъщност, бяха единственото хубаво нещо в живота й.
Докато трите жени се вглъбяваха в собствените си проблеми и мисли, Светлана Владимирова спря да крачи, сложи ръце на кръста си и се извика така, че всички, освен половинката й, подскочиха.
— Ти изобщо не ме слушаш! Какво ще правим? Този ще ти вземе и долните гащи, като приключи с теб!
— Чудно ми е какво точно ще ми вземе? Апартаментът е на твое име, прехвърлих всичките си сметки, отново на твое име доста отдавна, дори колата ми е твоя, по дяволите! — отново отпи от чашата си Людмила. Тя не бе глупава, импулсивна и груба да, но не и глупава. Когато се запозна със Светлана видя, че това е жената за нея. Людмила тъкмо припечели първите си пари с музика, ала все още работеше в магазин за цигари и алкохол. Веднага щом рублите започнаха да текат тя се остави в ръцете на новото си гадже, защото то бе финансов гений. Така Василевна много бързо забогатя, но не направи грешката да управлява сама средствата си, или да има нещо свое за пред държавата. Знаеше, че нещо такова, един ден може да се случи… е, добре де, не точно това, но нещо подобно със сигурност.
— Защо не отиде в полицията, когато този мизерник ти посегна, а седя и чака той да се добере до тях пръв. Знаеш как е „който превари, той завари“!
— И какво точно щях да им кажа? Погледни ме, няма ми нищо. Шишкото дори не успя да посини ръката ми! Да не говорим, че всички в онова място ме мразят, защото не си затварям устата и си знам цената. Сега, сто процента, ще застанат на страната на онзи миризлив гном, дори и да го ненавиждат!
— Защо просто не се държиш мило с хората? — попита уплашено Вася. Тя може и да бе глуповата, според Людмила, но пък бе толкова наивна, че нямаше как да й се разсърдиш за каквото и да било.
— Защото, Василиса хората не ме понасят, така като съм различна — Вася се нацупи с красивото си пухкаво личице. Не обичаше пълното си име. Винаги е мразила приказката за „Василиса прекрасная, Василиса премудрая“*9. Още от дете всички я подиграваха, че никак не прилича на въпросния персонаж, че майка й никога не би й дала такова име, ако знаела колко шоколада, наведнъж, може да погълне отрочето й.
— Ето виждаш ли, Вася е права! Всички се опитваме да се държим добре с теб, но не-е-е. Целият свят те мрази, защото си лесбийка, нали така? Ако не парадираше толкова много…
— Може би трябва да правя като теб? Да си въртя задника, да пърхам с мигли, да оголвам изкуствени цици и прочее, пред всеки в панталон…
— С това си изкарвам хляба…
— Ти си счетоводител, за Бога, не проститутка!
— Така ли, а колко такива като мен има на пазара? Как щях да си купя апартамент и да поддържам стандарта ни, ако не бяха моите изкуствени цици?
— Аз също…
— Парите ти свършиха преди месеци, любов моя, да не говорим, че не взе и заплата от последното си работно място — Светлана млъкна рязко. Бе спестила на Людмила факта, че харчеше повече отколкото изкарваше. На Светлана това не й пречеше, дори никак. Е, поне не за сега. Всъщност много от известните клубове искаха да притежават диджей точно като нейната приятелка, но Людмила отхвърляше предложение след предложение, поради толкова нелепи причини, че на Светлана й се замота главата. Единият бил хомофоб, другият бил педофил, третият бил… плешив, а такива хора я притеснявали. Накрая, само и само, за да „угоди“ на любовта на живота си, Василевна се хвана в онази злополучна дискотека.
— Наистина ли нямам нищо?
— Всъщност съм ти заделила една сумичка, за черни дни, така да се каже, но доходите ти отдавна секнаха, но не и харчовете. Виж, нямам нищо против това положение, но според теб, когато имаме дете, ще можеш ли да му дадеш добър пример, с цялото това държание? — ето на, Светлана засегна болната тема.
— И как по-точно ще си имате дете? — повдигна вежда Лидия.
— Ще си осиновим, естествено, ти как мислиш? — жената се усмихна, към начумерената гостенка. — Как ти звучи: аз ще съм Брат Пит, а това ще е моята Анджелина Джоли? — отново се обърна към ядосаното си гадже. — Стига, Свет, нещата не са толкова зле, ще се справим някак с онази гад и толкова… няма ли да ни разкажеш приказка и да успокоиш малко хормоните си, за тази вечер?
— Всъщност Вася ми даде книгата още в неделя, но не съм се сетила, с какво да я преплета… по-лесно ми е да се карам с теб, слънце на моя живот.
Щом Светлана употреби това обръщение Людмила разбра, че се е отървала. Покани с пръст половинката си, да седне до нея на дивана, докато другите три останаха в краката им, насядали на огромни възглавници по пода. Приличаха на римска картина. Гай Юлий Цезар и Клеопатра, прегърнати, съзерцават своите подчинени… поне така си го представяше Василевна. Липсваха само тогите…
— Да ти помогна ли, Свет, а? Кое е книжлето?
— „Любов на разсъмване“*10…
— Тези авторки не могат ли да намерят някакви други начини да си наименуват романите?
— Всъщност книгата не е толкова лоша, любов! — облегна се на нея Светлана. В интерес на истината, въпреки че дочете последната страница в понеделник, тя не помнеше за какво иде реч. Трябваше да импровизира, но този й проблем изчезна щом чу новините за предстоящия съдебен процес… а че такъв ще последва, е сигурно, както е сигурно, че слънцето ще изгрее. Не, дори по-сигурно от това! Людмила Василевна Езерская бе горда и ината и никога не би се съгласила да плати на онова прасе, та да се приключи филма.
— Аз всъщност имам идея за филм… — подаде Вася.
Всички повдигнаха въпросително вежди. „Идея“ и „моя“ не бяха присъщи в речника на Вася.
— Нима и каква е тя? — опита се да се подиграе Лидия. Бе абсолютно сигурна, че няма да харесат предложението й…
— Ами, нали ви казах, че се запознах с един мъж…
— Стига глупости! — отряза Лидия. Вася я погледна обидено, но после продължи, сякаш не я е чула.
— Запознахме се на работа, той е германец, а знаете, че езика ми се отдаваше в училище. Е, не съм добра, но… ами разбираме се и…
— Ще стигнеш ли до някъде с това? — попита Александра. Както и другите така и тя не вярваше на Вася. Всеки ден бяха заедно на работа, след това не се виждаха, но в край на сметка, нямаше как това момиче да си намери мъж, без Александра да разбере. Пък и не за пръв път се хвалеше за нещо подобно, а то просто не беше истина.
— Ами вчера ме заведе на кино, купи ми пуканки и донесе роза…
— Господи, кой филм гледахте? — въздъхна Светлана. Обичаше Вася, но тя имаше уникалната способност да заобикаля темата.
— „Люси“*11…
— Добре, не знам дали ще ми се получи, но аз също го гледах… любов, ще ми помагаш ли, че не си спомням добре лентата?
— Че как иначе? — всъщност нямаше да го направи, но да ядоса, отново, половинката си, Людмила не желаеше!



[*1 „Новий Арбат“ — една от най-известните и живописни улици в Централен административен окръг, район „Арбат“, Москва. Дълга около километър, улицата се води за един от „тузарските“ райони в мегаполиса.]
[*2 ГУМ — (Главный универсальный магазин) — в превод на български Главен универсален магазин. Построен през 1890 г., Екатерина Велика, съчетава елементи от руската средновековна архитектура и от модерното строителство — стоманени обкови и стъклен покрив, като сега в магазина има над 200 маркови бутици.]
[*3 Диор — една от най-големите модни къщи в света, носеща името на основателя си Кристиян Диор.]
[*4 Прада — италианска луксозна модна къща, специализирана в „готова за носене кожа“, както и модни аксесоари — чанти, обувки, часовници, парфюми и прочее. Основана е през 1913 от Марио Прада.]
[*5 Червеният площад — (на руски „Красная площадь“, от древноруското красный — красен, прекрасен, красив, (съвр. значение: червен) е централният и най-стар площад на град Москва.]
[*6 Владивосток — е разположен на брега Японско море, на полуострова Муравьов-Амурски. Градът е най-важният руски град, що се отнася до достъпа до Азиатско-тихоокеанския регион.]
[*7 „высокий человек низенького роста“ — от руско детско стихче, пълно с антоними. В превод на български „висок човек, с нисък ръст“.]
[*8 Баба Яга — костяная нога — бабата-вещица от славянските фолклорни приказки. В Русия Баба Яга се изобразява с дълга гърбица и крив нос. „Баба Яга — костяная нога“ в превод на български „Баба Яга с костеливия крак“.]
[*9 „Василиса прекрасна, Василиса премудрая“ — в сборника „Народни руски приказки“ събран от А. Н. Афанасиева са разказани 104 истории с персонажа Василиса. В приказката „Царевна-лягушка“ (Принцесата жаба) Василиса става от „премудра“ и „прекрасна“.]
[*10 „Любов на разсъмване“ — автор Лайза Клейпас, година на издаване 2008, оригинално заглавие „Seduce Me At Sunrise“.]
[*11 „Люси“ — „Lucy“ американски филм от 2014 година. Сценарист и режисьор Люк Бесон.]

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 19 ноември 2015, 18:40
от cattiva2511
> Първа глава

Всичко започна много отдавна… или много напред в бъдещето… зависи от гледната точка.
Лондон 1855 г.
Най-после си бе у дома. Клиперът от Кале бе спрял на пристанището, а Уинифред Хатауей се взираше в мрачния град. Бяха изминали три години и три месеца от как бе заминала, което правеше тридесет и девет месеца, което правеше сто шестдесет и осем седмици, което правеше хиляда сто осемдесет и шест цяло и седемдесет и три дни, което правеше… Стоп!
Уин Хатауей искаше да се върне към нормален живот, ала ако продължаваше да използва така мозъка си, това нямаше да стане.
Да започнем с това, какво се бе случило на споменатата Уинифред и какво я доведе до това да не чувства себе си човек:
Уин бе родена в дом на интелектуалци. Притежаваше любящ баща и грижовна майка. Имаше три сестри и един брат. До тук добре. Така! Един ден нейното семейство намери едно пребито циганче и го прибра в дома си, за да го излекува, но поради факта, че то бе оставено от своите, заживя в новия си дом. За нещастие бащата на Уин се спомина от инфаркт, а майка й, неспособна да понесе такава мъка, си отиде малко след него. Какво представляваше живота на младата Хатауей по това време? Ами тя бе влюбена в циганското момче, сестра й Амелия въртеше къщата, двете й сестри се отдаваха на странности, а брат й се готвеше за бъдещето. Вярно, хората ги гледаха малко накриво и често ги одумваха, но това никак не я притесняваше. Не след дълго, батко й Лео, току-що излюпил се архитект, се влюби в местно девойче. Всичко щеше да е наред, ако спомената особа не се разболя от скарлатина. Така като Уин и брат й бяха на гости на Лора Дилард, така се казваше годеницата на Лео, самата Уин и влюбеният Хатауей прихванаха от инфекцията и легнаха с треска да чакат смъртта.
Какво стана? Мерипен, циганинът, по който чезнеше Уин, оправи положението като спаси брата и сестрата с беладона*… Бъдещето щеше да е просто чудесно, ако не бяха две обстоятелства. Първо — Лео се побърка от мъка, по загубата на истинската си любов. Второ — дробовете на Уин станаха негодни за употреба. „Негодни за употреба“, никога не би използвала такива думи преди… Госпожица Хатауей се превърна в ледена кралица, с крехко здраве, което автоматично я изхвърли от мнозинството. Гледаха я като напукана чаша, готова всеки момент да се счупи, естествено безвъзвратно. Тогава, в един прекрасен момент, сестра й Амелия се влюби в някакъв ром, който се оказа доста богат. Името му бе Кам Роан. Това накара Уин да вземе решение да изостави гнездото и заедно, с покрусения си брат, да замине за Франция, където в една клиника, оглавявана от доктор Джулиан Хароу, да поправи крехкото си здраве и най-накрая да бъде истински с мъжа, когото обичаше от дете.
Всичко до тук казано, изглежда като живота на една напълно нормална личност… но съдбата й не се разви според предначертания план. В началото Уин бе много обнадеждена, че нещата ще се наредят и един ден тя ще се поправи, под сигурните ръце на добрия доктор. Да, но не стана така. Пращаше писма на семейството си, всеки ден, в продължение на година, а на Мерипен, чието истинско циганско име знаеше само тя, пишеше в същия график. Казваше им, колко напредва, колко е добре и тем подобни други глупости… всъщност истината бе друга. С всяка изминала секунда дишаше все по-тежко, с всяка изминала минута се уморяваше от живота все повече, с всеки изминал ден усещаше смъртта да чука на вратата й. Каза на упорития доктор да спре да пуска брат й в клиниката, защото не желаеше той да види на къде вървят нещата. Искаше да умре в самота, в блян за живота, който не можеше да има. Една вечер, борейки се за глътка въздух, сама в леглото си, Уин се предаде. Щеше да си отиде и чак когато я намереше камериерката, на другия ден, светът щеше да узнае каква лъжкиня е.

* * *

Докато оплакваше нещастната си съдба и почти изгубила съзнание Уин осети една ръка да я гали по челото. С труд повдигна клепачите си и се взря в черните очи на възрастен мъж. Самият човек, бе на около шестдесет години, с побеляла коса и брада. Тъмнокожият субект я гледаше, някак с почуда и умиление, но не казваше нищо, само приглаждаше мокрите кичури, паднали по лицето й.
— Кой сте вие? — попита с толкова тих глас, че сама себе си не чу.
— Животът ни е бил даден преди милион години… — започна да говори мъжът.
Искаше да попита толкова много неща, но вече не можеше да говори. Само притвори очи и продължи да се бори за така скъпоценния кислород, който вече почти не достигаше до мозъка й. Чуваше говора му, но не различаваше думите.
— Ако животът е започнал преди милиард години, то първите нервни клетки се появяват четиристотин хиляди години по-късно… — какво искаше този човек? Защо просто не я оставеше да си отиде. От присъствието му Уин се напрегна, чу свистенето на собствените си дробове, което отекваше в ушите й. — Тук започва познатият ни живот. Формиращият се мозък е едва няколко милиграма…
— Ако искате… — задъха се тя — да ми кажете нещо… по… съществ…
— Ще стигна и до там, има време! — усмихна й се непознатият. Време? Тя нямаше време, не виждаше ли, че умира? — В такъв мозък все още няма признаци на разум. Той действа по-скоро като рефлекс. Един неврон — жива си, два неврона — движиш се. Повечето животински видове на Земята използват от три до пет процента от мозъка си. Тук идва и човекът, той ползва цели десет процента… не звучи много, нали, но виж какво е постигнал…
Уитни поклати уморено глава. Затвори очи, усмихна се горчиво и зачака смъртта. Не изглеждаше толкова зле в сравнение са дрънкането на стария човек.
— Аз съм професор Норман. Имам едно предложение за теб Уинифред Хатауей. Искаш ли да го чуеш, или предпочиташ да оставиш ограниченото си съзнание просто да изчезне завинаги? — Уин искаше да отговори, но нямаше сили дори да отвори устата си. — Виждам, че си заинтригувана. Ако искаш да ти подаря живот можеш ли да мигнеш два пъти? Ако пък искаш да те оставя на съдбата ти, мигни три пъти.
Уин се напрегна, започна да й причернява. Умираше. Не искаше да си го признае, но за пореден път видя лъч светлина в мрачните си мисли. Премигна веднъж. Можеше да откаже, но какво значение имаше всичко това, когато така или иначе щеше да умре? Премигна втори път. Може и да не е добра идея да се доверяваш на непознат чернокож старец, със странни церове, но какво толкова щеше да стане ако опита? Най-много да се спомине малко по-болезнено. Но алтернативата… алтернативата да живее изпълни бавните й, от липса на кислород, мисли. Така като професорът все още чакаше, тя поклати глава, за да му покаже, че повече няма да мига. Той показа белите си зъби, като й се усмихна. Извади от джоба на черното си сако, направено от кожа, някаква спринцовка и като заби иглата в ампула, пълна със синя течност, изтегли съдържанието й. Преди да направи каквото и да било друго, той отново я погали по челото.
За пет минути, което правеше триста секунди… което правеше цяла вечност за Уинифред Хатауей, нещата коренно се промениха. Професор Норман, със странните си дрехи, странен акцент, странната си спринцовка и странно лекарство подари на Уин живот… но не точно човешки живот.

* * *

Тримата — Уинифред, Лео, който вече бе и лорд Рамзи, и Джулиан бяха настанени в хотел „Рътлидж“. Седяха един до друг, върху огромни фотьойли, в приемния салон на Уин. Брат й и доктора пиеха по чашка бренди, докато тя седеше тихо и ги наблюдаваше. Можеше да контролира собствения си метаболизъм, докато „нормалните“ хора — не. Дали лорд Рамзи отново щеше да се отдаде на разруха като се напива и дрогира в евтини бардаци? Нямаше да му го позволи!
— Уин, да отидем да видим Амелия и Кам, късно е, но със сигурност ще се зарадват да ни видят — тя се усмихна и кимна, погледна към Хароу. Той отпи още една глътка от кехлибарената течност и повдигна веждите си.
— А, сигурно искате срещата да протече по семейному? — Уин отново кимна. Преди го имаше за най-добрият човек в целия голям свят. Беше толкова красив и приветлив. Много от реалните пациенти, в клиниката му, се шегуваха, че повечето жени си остават „болни“ само за да са около него.
— Добре, ще ви оставя тогава. Пожелавам ви приятна вечер, Уин, ще се видим утре, нали? — тя кимна за трети път. Като се изправи, Хароу отиде до нея, наведе се и я целуна по бузата. Тя не изрази отвращението си. В край на сметка не можеше да си позволи да го изгуби, така Норман щеше да си я прибере обратно… от Джулиан зависеше дали може да остане завинаги със семейството си.

Почукаха на вратата, която водеше към стаите на новото семейство. Отвори им младо, симпатично момиче.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — обърна се то към Лео.
— Дошли сме да се срещнем с госпожа и господин Роан.
— Моля за извинение, сър, но те току-що се усамотиха за вечерта.
— Кажи им, че сестра им се завърна и иска да си поговорят! — нареди Уин. Искаше да ги види, а това дете й пречеше. От както стана част от редиците на професор Норман, единственото нещо, което, според нея, което я правеше все още нещо подобно на човешко същество, бе нейното семейство. Мерипен, от друга страна, се превърна в нейна идея фикс… явно не само хората се вманиачават, такива като нея също.
Момичето подскочи от твърдия глас на младата и красива жена, но само се усмихна плахо и се отдалечи.
— Знаеш ли, трябва да ме оставяш аз да се оправям с такива като нея. С едно намигване може да свършим чудеса. Повечето жени изпитван непреодолимо желание към развратници.
Уин се усмихна на брат си. Самоуверен и весел… да, това приличаше на стария Лео. Сега й се искаше да може да прочете мислите му, за да се увери, че външността не лъже, но за жалост не се бе развила до там.
Въведоха ги в приемната, където Амелия и Кам Роан ги очакваха.
— О, Уин! Мечтаех си… толкова се надявах… — втурна се жената към Уинифред, с широко отворени ръце, за да я прегърне. В сините й очи светеха сълзи. Тя бе щастлива.
— Толкова си красива, сестричке! — намигна й ромът, мъжът на сестра й.
— Виждам, че онзи доктор Хароу е свършил чудеса, толкова ми се иска да му благодаря за това, което е направил с теб.
— Можеш да го направиш утре сестричке. Явно младият доктор, който съвсем не прилича на доктор, а по-скоро на женска фантазия, има личен интерес от нашата Уин. Настанен е в хотела…
— Да не би да те ухажва? — Амелия хвана ръката на сестра си и двете се настаниха на канапето.
— Опитва се…
— Получава ли му се?
— Не бих заложила на това… как е Мерипен? — искаше да се увери, че е физически здрав… толкова болести спохождаха хората. Не знаеха как да изолират и неутрализират вируса. Тя също не можеше да го прави преди и до къде я докара това?
— Ами… станал е по-корав… и затворен, и мрачен…
— А физически?
— Физически е добре, наистина. Управлява имението, работи много, направи много подобрения, успя да спечели много партньори, съгласува доста добри сделки. Знаеш ли, той е в хотела сега, на третия етаж, стая номер двадесет и едно.
— Това е добре.
— Не ходи там тази вечер, скъпа…
— Не се притеснявай за мен! — усмихна се Уин. Почувства се почти щастлива… почти. Когато се видеше и с Кев, тогава вече щеше да е щастлива. Поне така се надяваше.

* * *

— Добър вечер, мистър Рътлидж! — поклони се висок мъж, на около четиридесет години, със сериозно лице и оредяваща коса. Зад него, скръстил ръце на гърба си, стоеше азиатец, доста възрастен, но въпреки това изглеждащ добре.
Хари се усмихна и се поклони по същия начин на новодошлите. Със своята професия на хотелиер знаеше не малко за различните нации и техните култури. Опитваше се винаги да се държи според наложени порядки, защото хората значеха пари, а той умееше да прави пари.
— Знаем, че часът е доста късен, но искахме да се срещнем с вас, за да обсъдим някои наши желания.
— Заповядайте, моля, седнете! — посочи Хари столовете на посетителите си. Не знаеше какво може да искат от него, новите му гости по това време на денонощието, но каквото и да бе то щеше да им го даде. Той бе бизнесмен, издигнал се от нищото, умееше да разпознава цената на всеки един отделен индивид… ако не притежаваше тази дарба, никога не би стигнал до тук.
— Моето име е Роджър, може да ме наричате Роджър — заговори отново, след като се настани на стола, бъдещият плешивец. — Това е господин Янг, аз ще говоря вместо него…
— Не говори ли английски? — повдигна скептично вежди Хари.
— Разбира се, че говори, мистър Рътлидж, но не иска да го прави! — Хари се усмихна снизходително и кимна. С толкова пари, колкото той знаеше, че азиатецът притежаваше, можеше да прави каквото си иска.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Днес в хотела се е настинала една жена, казва се Уинифред Хатауей. Господин Янг иска да уредите среща между него и нея… насаме.
— За какво ще става на въпрос на тази среща? — сводник на азиатеца, обаче, нямаше да става.
— Това е от личен аспект, мистър, така че нека темата се запази за господин Янг и младата дама.
— Ако не ми кажете…
— Уверявам ви, че не е това, за което си мислите! Господин Янг има бизнес предложение — „бизнес предложение?“ Хари много добре знаеше, коя е въпросната дама. Семейството й често посещаваше хотелът му. Бяха ексцентрици, но притежаваха достатъчно средства, за да си го позволят. За въпросната бе разбрал, че се била завърнала от една клиника в Париж, където се лекувала от някакви проблема с дихателните пътища. До колкото разбра, дори след лечението, едва ли жената някого щеше да бъде напълно здрава. Не можеше да позволи нещо лошо да я сполети… поне не и докато се намира в неговия хотел.
— Бизнес предложение, казвате? Не мога да се съглася с молбата ви. Ако искате вие, или вашият шеф, да се срещне с госпожица Хатауей, то може да го направите в ресторанта на хотела, където тя, най-вероятно, ще се храни със семейството си.
— Нейното семейство не ни вълнува, мистър, така че бихме искали господин Янг и госпожицата да обсъдят делата си насаме.
— Ако не знам за какви дела става въпрос, няма как да ви уредя такава среща.
— Госпожицата наскоро се е върнала от една клиника във Франция. Господин Янг е заинтересуван от лечебното заведение, това е всичко. Иска да поговори с дамата, за да разбере, дали авторитета на болницата е такъв, какъвто се представя пред света.
Хари си пое дъх и се замисли. Това можеше и да е вярно, но можеше и да не е. Ако това бе единствената причина на азиатеца да иска да види жената, какъв бе проблемът да го направи пред семейството й?
— Аз все още…
— Могат да се срещнат във вашия кабинет, ако чуете или заподозрете нещо нередно, можете да се намесите във всеки един момент. Това ли ви притеснява, мистър?
— Така да бъде… — кимна хотелиерът. Щом можеше да опази гълъбчето от дискредитиране, защо да не остави дядото да опита късмета си с нея. Може пък и да бе достатъчно богат, че да покори сърцето на една такова момиченца, с крехки дробове…


[* Беладоната е силно токсично растение, съдържащо алкалоида атропин.]

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 20 ноември 2015, 19:26
от cattiva2511
> Втора глава

Трети етаж, номер двайсет и едно. Уин вдигна качулката на пелерината върху главата си, скривайки лицето си, докато крачеше по тихия коридор.
Трябваше да намери Мерипен, да го види, да установи, че е здрав.
Почука на вратата. През дългите месеци в казармата, които бяха точно двадесет и пет, тя си представяше тази среща. Представяше си как сърцето й ще прескочи един удар, как главата й ще се замае, как ще усеща свиването на стомаха си…
— Не съм изпращал за жена тази вечер! — отвори вратата той. — Няма значение, мога да те използвам, влизай!
Уин се подчини на пряката заповед и пристъпи прага на стаята му. За сега реши да играе играта му.
— Предполагам, уведомили са те, че съм циганин? — Уин кимна. — И това няма значение за теб? — тя поклати глава. — Разбира се, че не, щом парите са добри.
Като я сграбчи за раменете я обърна с гръб към себе си. Изтласка я до ръба на близката маса, сложи ръката си на врата й, за да я наведе напред, и прошепна в ухото й:
— Сложи ръцете си на масата!
Всичко щеше да е добре, ако той не я беше объркал с друга. Искаше да се почувства желана, така както тя го желаеше. Живя според каноните на обществото, е добре де, доколкото те не включваха масови атаки, само и само за да се добере отново до онзи трепет, който преди изпитваше в близост до него.
Вечер, когато се прибираха в общите помещения еволюиралите, (така за себе си ги нарече тя) не говореха, не споделяха, не се смееха. Тя също не изпитваше подобни нужди. Мислите й течаха толкова бързо, по една напълно хармонична права линия. Анализираше ситуациите, учеше се със скоростта на светлината, постъпваше така както „изчисляваше“ че трябва да постъпи. Но преди не бе така, преди тя се усмихваше искрено, постъпваше неразумно, допускаше грешки.
Осети как мъжът повдига полата й. Можеше да го остави да продължи, но не и тази вечер. Той и семейството все още бяха нейният маяк, така че каквото и да се случеше щяха да са заедно, ала не така и не сага.
— Така ли се държиш вече с жените, Кев?
Замръзна зад гърба й. Обърна я рязко към себе си и свали качулката от главата й. Навря пръстите си в косите й, като извади всички фуркети, които задържаха водопада от сребърни, прави снопове коса…
— Не съм в настроение, пусни ме! — изрече студено тя и натисна срещу гърдите му с две ръце. Той се олюля и падна на земята с отворени крака.
А какво бе очаквал? Тя се е променила, не можеше вечно да е онази Уин, тази, за която копня толкова дълго и която никога не можеше да бъде негова, защото той е различен. Циганин — без земя, без пари, без положение.
— Здрав си! — констатира ледено жената пред него. Какво се е случило, та в очите й угасна онзи пламък? Невинен, любящ пламък. Преди тя го молеше да бъдат заедно и той едва не се предаде, защото това бе най-съкровената му мечта, още от дете. Сега тя го гледаше отвисоко, с леденото си лице и очи, изпълнени със странна и напълно осезаема сила.
— Аз… какво правиш тук? Трябваше да ме предупредиш! Повече не идвай по това време сама в стаята ми!
— Твоите хормонални проблеми не могат да ми навредят, Кев. Исках да се уверя, че си добре, лека нощ!
— Ще те изпратя…
— Не е необходимо.
— Напротив, опасно е да се разхождаш сама, посред нощ, в този хотел.
— Мога да се грижа за себе си! — усмихна се. Въпреки това Кев стана от пода и излезе заедно с нея. Подаде й ръката си за опора по стълбите, но още преди да се е усетил тя ги бе преодоляла и го очакваше в подножието им.
Силна! Неговата Уин, е станала силна и независима. Нали това искаше за нея? Не искаше повече да гледа, как живее като инвалид. Нали за това бленуваше? Тогава, какво е това чувство на загуба, което изпълни цялото му същество?

* * *

На следващия ден Мерипен се запъти към стаята на семейство Хатауей, за редовната си закуска сред тяхната компания. Цяла вечер се бе въртял в леглото си, сънувайки еротични сънища свързани с Уин. Но в тях те бе топла и отзивчива, а не студена и далечна, както при срещата им. Щеше да се извини за неловкото начало и щеше да остави, поставената от нея, дистанция.
Още щом влезе в стаята, гледката разкрила се пред очите му, го закова на място. Уин бе облечена в странна раирана риза, със също така раирани дълги и широки долни гащи. Тя седеше едва ли не по бельо, пред цялото семейство.
— Добро утро, Мерипен, добре ли спа? — усмихна му се Лео, като го подмина и се настани на масата. На същата тази трапеза седеше и един непознат. Висок, красив, със светли коси, сиви и умни очи, той се бе присламчил до неговата жена и й подаваше огромна бяла чаша, пълна с димяща течност.
— Нашата Уин е станала фен на кафето, можеш ли да си представиш? — попита Амелия, също така усмихната, както и брат си. Те всички бяха доволни, че Уинифред се е завърнала в семейното огнище.
Кев стисна устни и се настани сред тях. Не откъсваше поглед от младия мъж, отровен поглед, при това.
— Това е доктор Хароу, на него дължим изцелението на нашата Уин! — каза гордо Лео. Все едно този бе древноримски бог! На Кев му се прииска да разкраси малко наглата физиономия на натрапника.
В този момент Уин му хвърли един замислен поглед. Наклони главата си на една страна, после погледна към мъжа до себе си и отново върна вниманието си към Кев. Сви вежди и проговори:
— Ако Джулиан те притеснява, Мерипен, мога да го помоля да ни остави! — каза високо и ясно, като генерал пред рота.
Джулиан? Тя наричаше този тип по малко име?
— Да! Не ми харесва! — процеди той през зъби.
Тъкмо преди Уин да помоли „добрия“ доктор да си тръгне Роан секна думите й:
— Извини се на доктора, фрал! Не ни притеснява ни най-малко, дължим много на добрия човек!
— Какво значи „фрал“? — повдигна веждите си Хароу.
— „Брат“ на цигански… или поне на този му диалект. Така като ромите нямат книжовна версия, техните диалекти са повлияни от преобладаващите езици на страните, в които се намират. До голяма степен диалектите са взаиморазбираеми, на само в една и съща езикова група — всички погледи се устремиха към Уин. Тя никога не е била чак толкова голям фен на етническите езикови наследства.
— Извини се на човека, Мерипен! — настоя отново Роан, като свъси вежди срещу циганина. Вторият тръсна глава. Не харесваше този човек, не го искаше близо до нея, особено така, че да може да я докосва. Явно прочела мислите му Уин се обърна към Хароу.
— В тази ромска култура мъжът не обича, когато неговата жена бъде докосвана от друг мъж, така че Джулиан седни по-далеч от мен!
— Ти не си… — не можа да продължи, защото видя, как докторчето наистина стана и се премести един стол разстояние от Уинифред. Все едно й се подчиняваше като кученце. Що за истински мъж трябва да си, да се огъваш така пред една жена?
— Не мислих, че ти харесват първобитни начини на мислене, Уин?
— Всъщност всеки отделен индивид, който използва определен дял от мозъка си, има собствено виждане на нещата. Чистият анализ, не е достъпен до такова съзнание. То не действа логично, подава се на различни пориви и внушения, които поддържат масата в едно цяло.
— Да-м, мисля, Уини, че си станала интелектуалка… това на вас ли дължим, докторе? — обърна се усмихнат Лео към Хароу.
Преди въпросният мъж да отговори, на вратата се почука. В стаята влезе едно младо момиче, което се поклони и помоли да види госпожица Уинифред Хатауей, била пратена при нея. Пуснаха я, макар с озадачени погледи. Тя пристъпи към жената и й подаде някаква бележка. Уин само я разгъна за секунда и я смачка и върна на камериерката. В отговор девойката кимна и напусна стаята.
— Не успя да прочетеш… — започна Лео.
— Напротив! Ще ме извините ли, имам малко работа — тръгна да става от масата. Сети се за нещо и спря. Погледна към Кев. — Не ме следвай, ще разбера!
След тези думи тя напусна помещението, за да си смени дрехите, надяваше се Мерипен.
— Какво й става?
— А ти какво очакваше, за цялото това време й прати само едно писмо, а преди да започне интензивния процес по лечението, тя ти писа всеки ден.
— Аз…
— И знаете ли, какво имаше в това писмо, драги деца? — размаха театрално ръцете си Лео. — Това писмо обясняваше предимствата на овчия тор. Момичето си изплака очите, а насреща си получава едно-единствено послание, свързано с фекалии.
— Торта не бе овча… — запъна се отново циганина.
— Мерипен, не можеш да пращаш писмо, с каквато и да било тор вътре, на дама! — ухили се Кам насреща му. О, как искаше да му избие зъбите в момента. Не обичаше подигравателната усмивчица на наглото му личице. Тогава се сети, че на масата все още седи докторът-спасител. Той се хилеше ядно насреща му и явно се забавляваше от създалото се неудобно положение за Мерипен. Погледна го кръвнишки и избоботи под нос думи на така наречения си „местен диалект“, значещ единствено ромски за него.
— Какво каза току-що? — попита го докторчето.
Кам се засмя. Точните думи на неговия приятел бяха „Ка кслиа ма пе туте“, което в превод значеше Мамка ти! Въпреки това Роан сподели:
— Каза, че много се радва, че сте спасили нашата сестра от болестта й.
— „Те малавел лес и менкива“ — добави Кев — Дано чумата да те тръшне!
— Сега пожела градината ви да се напълни с таралежи… това е символ на щастие при циганите.
Мерипен го изгледа злобно, докато докторчето щастливо и доволно си пиеше чая.

* * *

Хари Рътлидж очакваше въпросната госпожица в кабинета си. Толкова лесно се получи всичко. Прати й бележчица, в която я помоли да го посети, сама, във въпросната стая и тя приела на мига. Да, до тук със съмненията, че девойката е срамежлива. Явно тя е очаквала срещата със стария азиатец, а той се притесни да не засегне по някакъв начин репутацията й.
Не след дълго Уин Хатауей влезе, гордо изправена, в кабинета му. Спря се, погледна лакея, който я въведе и със знак му показа, че присъствието му е нежелано.
— За какво искате да ме видите, мистър?
— Не ви потрябва много време да приемете… но не аз искам да ви видя, госпожице. Става въпрос за един господин, не се притеснявайте, обаче. Срещата няма да бъде забелязана от никого. Нищо няма да застраши доброто ви име…
— Кой иска да ме види?
— Господин… — докато Хари говореше в стаята нахълтаха, без никакво предупреждение, Ричард и господин Янг. Е това поне му спести обясненията.
Старият мъж погледна студено и изпитателно жената пред себе си, поклони се и проговори:
— „Нихао, ни ж…“ („Здравейте, как с…“)
— „Хао ба, ни шия яо шенме?“ („Добре, какво искате?“)
Хари отвори и отново затвори уста. Тези Хатауей бяха пълни с изненади. Ричард подхвана хотелиера за ръка и му кимна към вратата.
Щом останаха сами господин Янг седна на широкото канапе в ъгъла и покани жената да се настани срещу него. Тя поклати глава и остана права и очакваща. Янг продължи да говори на собствения си език.
— Как се измъкна от редиците на професор Норман?
— Не съм.
— Тогава как така си тук, сега?
— Да речем, че ме пуснаха да си ида при семейството.
— Излъгал те е.
— Мога да усетя, когато някой лъже.
— Не и такъв като стареца, опасявам се. Той иска да постигне нещо с това, но просто още не знаеш какво… мога да ти предложа сделка, на която едва ли можеш да откажеш!
— Спести си приказките, Янг, знам кой си и какво представляваш. Знам какво си направил, знам и защо бягаш сега.
— Грешиш, моя продукт бе много по-добър от този на Норман, той е един последовател, докато аз съм творецът!
— Така ли, Янг, я ми кажи тогава, как са ръцете на твореца? — усмихна се сладко жената и излезе от кабинета. Янг погледна към дланите си, облечени в черни ръкавици.
Хари се стресна, когато я видя да излиза толкова скоро. Тя се обърна към него, на входа, и проговори с леден глас:
— Внимавайте с кого започвате да си играете, мистър, за да не се опарите! Извинете ме! — кимна рязко и остави озадачения мъж след себе си.

* * *

Кев беше мрачен и леко пиян докато се прибираше към хотела. Беше обещал да помогне, въпреки волята си, на Кам Роан да открие близките си. Естествено, това, което двамата разбраха, след като посетиха циганския катун, разположен не много далеч от града, никак не му хареса.
Кев бе израсъл в обкръжението на един барон, който го бе направил бойното си куче. Още от ранна детска възраст ромът се научи да причинява болка и да не страда от огризания на съвестта след това. Днес разбра няколко неща — че не е чист циганин, че е кръвен роднина на натрапника в рода Хатауей, че истинския му баща се опитвал да ги затрие, докато били още деца, и че е изтеглил късата сламка откъм семейство. Докато неговият по-малък брат бил обгрижван от своите, Кев бе малтретиран и оставен да умре.
Влизайки в хотела видя Уин да се движи надолу по стълбите, под ръка с един стар слуга на име Чарлз. Поне вече беше облечена прилично… и не бе заедно с оная мърша. Може и Кев да не можеше да си позволи да я има, може тя и да трябваше да се ожени за един истински джентълмен, с положение и пари, но онзи Хароу сякаш не бе точно човекът способен да я направи щастлива. Мисълта тя да бъде в чужди ръце не го блазнеше, дори го караше да изпитва ярост, но не можеше да си позволи да го изкаже на глас, дори пред себе си, още по-малко пред нея. Ако тя отново тръгнеше да го преследва, не знаеше колко време ще издържи, преди да се предаде в нежните й, болнави, ръце.
— Къде отиваш? — попита намусено Мерипен.
— Само до Хайд парк и обратно — усмихна се тя. От колко време не бе свободна просто да се разхожда безгрижно и безцелно. Единственото време, когато излизаше от казармите, бе за някоя атака, това никак не можеше да се нарече „безгрижно и безцелно“. Радостта да е отново сред близките си я правеше крайно щастлива. Не онази обикновена дума, която ползваха хората, за да изразят слаби моменти състояние. Не, думата като дума, не можеше да опише възторга от това, което ставаше в душата й… не че имаше такава. Хората приемаха електрическата съвкупност, движеща телата им за душа, но те не знаеха истината.
— Кой те придружава? — той се притесняваше за нея, искаше да я пази. Откога никой не бе изпитвал загриженост към нейната личност. Та кой би могъл да я защити, по-добре от самата нея?
— Чарлз…
— Аз ще те придружавам! Така като те гледам ми приличаш на някое гълъбче, готово да бъде оскубано от местни гангстери, крадци или дори по-лошо. Чарлз, остани тук, не мога и теб да те наглеждам!
Докато вървяха по алеите на Хайд парк Кев бе мрачен. Уин, от своя страна, нарочно не се опитваше да се сближат физически прекалено бързо. Не знаеше какво да очаква, когато мечтата й се превърне в реалност. Дали това щеше да я направи истински завършена като човек, или щеше да си отнеме единственото нещо, за което сега можеше да се хване?
Двама улични продавачи, единият с връзка кресон*1 в ръка, другият с чадъри ги приближиха. Мерипен им се нацупи и те се обърнаха, за да си тръгнат, когато изведнъж единия се спря, извади един девет милиметров Макаров*2, от пелерината си, и го насочи към нейния циганин.
Така като Кев за пръв път виждаше подобен пистолет, в началото не разбра точно какво става. Когато качулката на въоръжения мъж падна назад, Мерипен видя присвитите очи на азиатец. Млад на не повече от тридесет и нещо, този човек искаше да му причини вреда, не на Уин на него… значи ирландският му баща е разбрал, че синовете му са тръгнала да търсят корените си и от страх, най-вероятно, за наследството си, отново е наел хора, които да ги неутрализират.
Щеше бързо да се отърве от азиатеца, но за няколко секунди човечеца вече лежеше стенещ на земята. Кев затвори очи и върне, малко по-бавно, картините, които се разкриха пред очите му.
Така, жълтият индивид насочи странен пистолет към него. Уин вдигна, облечения в рокля, крак и изби оръжието от ръцете му. Той посегна да я удари, но тя само натисна с две пръстчета врата му, като се наклони на една страна, за да избегне ръката на нападателя. Онзи се оцъкли и веднага падна назад, като не можеше повече да помръдне. Изглеждаше като парализиран. Единствено очите му се движеха насам-натам, ала той си остана проснат на улицата.
Като отвори очите си циганинът видя как Уинифред вече е вдигнала странният пистолет и извади от дръжката му един продълговат метален елемент. За още секунда тя разглоби останала част от него и го хвърли на земята, като прибра първата придобивка в чантичката си. Обърна се към озадачения и стъписан придружител и се ухили толкова широко, че почти показа кътниците си.
— Трябва да се върнем в хотела, Кев! Изведнъж изпитах острата нужда да си побъбря с един стар досадник… — врътна се и закрачи към хотела. Мерипен тръсна глава и се затича след нея. Още не можеше да проговори и още не знаеше какво стана току-що. Но за да разбере трябваше да помисли, а точно сега това не би му се отдало.



[*1 Кресон — градинско растение от семейство Кръстоцветни. Кресонът е известен като лек за язви по кожата, дезинфекцира устната кухина и храносмилателния тракт.]
[*2 Макаров — руски полуавтоматичен, самозаряден пистолет. Разработен е от оръжейния конструктор Николай Макаров през 1948 г.]

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 21 ноември 2015, 17:58
от cattiva2511
> Трета глава

Кев продължаваше да тича, след жената. Тя влезе като хала в хотела и отиде до дългия дървен плот, който представляваше регистрацията на „Рътлидж“. Издърпа дебела книга, от ръцете на стреснат нисък човечец в малки очилца и за няколко мига прелистване разбра това, което й е нужно и се насочи към стълбите.
Докато тя се приближаваше, явно към целта си, Мерипен се сблъска с Лео.
— Какво става, по дяволите? — попита озадачен лорд Рамзи.
— Не знам, но ще ти разкажа по-късно… — едва отговори задъхано той и продължи да преследва ядосаната жена. Съответно Лео тръгна след тях.
Не след дълго се озоваха пред врата, която Уин изрита и същата се предаде под силата на крака й и падна напред с оглушителен трясък. Една жена, носеща поднос, се стресна от внезапната атака насочена към имуществото на шефа си. Като отвори широко очи се затича, в неизвестна за останалите посока.
Уинифред пристъпи прага на огромен приемен салон. Вътре седяха около десетина азиатци, които само за миг се окопитиха и тръгнаха срещу нея, със заплашителна осанка. Кев и Лео веднага се затичаха да спасяват положението, но… не им се наложи.
Първият насочил се към Уин протегна ръце, сякаш за удар, но тя го хвана за яката, повдигна го и го запрати към други двама. Тримата паднаха на земята. Четвърти насочи пистолет, като този, който Мерипен видя в парка, но Уин го стисна са китката и извъртя ръката му срещу самия него. Чу се изстрел и червенина се разля върху ризата на нападателя. За щастие бе се ранил в рамото. Изпусна оръжието си и падна на пода, държащ се за кървящото място. Уинифред взе пистолета в ръце и го насочи към останалите. Те се спряха като заковани и хвърлиха уплашен поглед към нея.
— „Та зей наали“ („Къде е той“)
Така като Лео и Мерипен не разбраха нищо от това, което тя каза, просто си стояха на входа на апартамента, без да обелят и дума. От друга врата, съвсем спокойно, влязоха двама мъже. Единият явно бе този, когото момичето търсеше, защото се обърна към него на родния му език, с гневни думи.
— Ако нещо застраши, отново, близките ми, ще те убия!
— Целта ми не е да застраша семейството ти, а да ми обърнеш внимание.
— Не ми пука за целта ти, видя ли някое от кучетата ти в близост до тези, които обичам, ще съжаляваш, че Люси не те довърши навремето!
— Аз не съм заплахата за тях, госпожице, дори напротив. Трябва да се притесняваш от Норман, той е истинската угроза.
— Който и да се опита да ги нарани ще се разкайва. Внимавай ти да не попаднеш под същия знаменател!
— отвърна Уин, като захвърли пистолета и се обърна, вече на чист английски, към втрещените си придружители: — Проблемът е решен, вече може да обядваме!
Кев и Лео й направиха път, та да може тя да напусне помещението, пълно с или контузени азиатци или с уплашени такива. На входа ги спряха трима от персонала на Хари Рътлидж, докато той самия гневно ги изблъскваше от пътя си, за да види с очите си, какво се случва.
— Какво, за Бога, става тук? — изкряка хотелиерът.
— Не се притеснявайте, мистър, господин Янг ще заплати за нанесените щети — ухили се доволно тя и остави цялата тази бъркотия зад гърба си.
— Какво стана току-що, Мерипен? — шепнешком попита Лео.
— Ако знаех, със сигурност, щях да отговоря първо на себе си…

* * *

Мина цял ден, но никой не говори или не потърси Уин. Лео разказа, при това доста цветущо, в началото на семейната вечеря, относно изпълнението й. Самата Уинифред се бе затворила в покоите си, като каза на една камериерка да предупреди цялата рода, че не желае да се вижда, в момента, с тях. Всички бяха загрижени и озадачени, но не направиха опит да се изпречат на пътя й.
Сега Хатауей плюс Мерипен, плюс доктор Хароу, плюс мис Маркс, седяха мълчаливо и ядяха, без да знаят какво да си кажат един на друг. Всеки се бе замислил над нещо, което сам не разбираше, но не даваше гласност на съмненията си.
— Може Уин да е била ухапана от върколак и сега се превъплъщава… — започна разсъжденията си Беатрикс, най-малката сестра. Тя обожаваше да чете и често фантазиите й се преплитаха с нейната си реалност. Също така девойката бе голям фен на животинското царство, за това рядко се разбираше с двукраки.
Единствената жена, която не изглеждаше ни най-малко притеснена бе Маркс, новата и… единствената, всъщност, гувернантката на двете по-млади сестри Хатауей. Лео не я бе харесал от първия момент, в който я видя. Тя бе безлична, слабовата жена, вечно вкисната, с безцветна, опъната назад, коса.
— Вие какво мислите, мис Маркс, дали нещо е ухапало Уин? — лорд Рамзи обожаваше да се дразни с нея. Жената повдигна главата си и го погледна замислено. Усмихна се, за пръв път тя наистина се усмихна, поклати глава и продължи да се храни мълчаливо, без да го удостои с отговор.
— Доктор Хароу, какво точно сте направили със сестра ни? — все едно чак сега се сети да попита Амелия. Някак до този момент семейството просто забрави, че до преди няколко дни сестра им бе в неговата клиника.
Младият доктор затвори очи и потърка глава с две ръце.
— Не мога да знам какво е станало днес. До сега Уин никога не се е държала агресивно…
— За вас, докторе, тя е госпожица Хатауей! — гневно го прекъсна ромът. Джулиан му се усмихна на криво, но не влезе в спор.
— Госпожица Хатауей никога не се е държала така, както го описа лорд Рамзи. Може въображението…
— Сестра ми едва не преби десетина жълти човечета, а до колкото разбрах, в парка е парализирала друго такова джудже.
— Моля те, не наричай обидно хора, от друга етническа група! — застъпи се за цял Китай Амелия.
— Всъщност, ако не ни вярвате, питайте Хари Рътлидж, който изяде половината мухи на хотела си, когато завари какво е сторила нашата мила, неагресивна сестричка!
— Лорд Рамзи, наистина смятам, че положението не е било, чак толкова…
— Слушате ли ме изобщо, докторе? Сестра ми разби масивна, дъбова врата, сякаш е дървена преградка на градска тоалетна. Говори на език, който даже не знам от коя част на Азия произлиза и застреля мъж със собствения му пистолет. Нещо повече, дъртия жълтурко, едва не й падна в краката, когато тя му се скара, Бог знае, за какво! — всъщност Лео леко се забавляваше, въпреки притесненията си. Това никога не можеше да си представи, че ще види, дори и след милион години… или в як пиянски делириум.
— Никога… — запъна се докторчето, което явно криеше нещо, поне според Кев. В началото, когато ги нападнаха в парка, той реши, че е мишена. Когато, обаче, Уинифред нападна „китайската мафия“ на хотел „Рътлидж“ разбра, че тя много добре знае кои са тези хора и какво искат. Нещо не бе наред. Трябваше да разбере, колкото се може по-бързо.

През това време Уин не бе със семейството си и не искаше да говори с тях, защото не знаеше какво да им каже. Истината? Не, със сигурност не и това. Подаде се на гнева си, че онзи проклет бивш наркобарон може да й отнеме близките.
Не можеше да допусне, сега, когато отново е тук, нещо да застраши мирното й съществуване. Умори се от цялата тази гнусотия около прословутия синтетичен наркотик. Не бе се развила, чак до там, че да бъде като другите „еволюирали“. Все още имаше мечти, все още изпитваше напълно човешки емоции, но умножени десетократно. Ако някой посегнеше на нещо нейно, щеше да изтръгне грабливата лапа.
Всички и всичко, което обичаше щеше да остане невредимо, каквото и да й струваше това. Дори ако трябваше да се изправи срещу редиците на професор Норман, или да се опълчи на целия, проклет, престъпен свят, тя щеше да го направи…

* * *

Сутринта след инцидента, напълно спокойна, Уин влезе в салона на семейство Хатауей, нейното собствено, за да закуси с близките си.
Прекрачвайки прага на стаята всички погледи на присъстващите се впериха в нея, но никой не си отвори устата. Тя се бе облякла в жълта рокля, реши повече да не се разхожда с пижамата си, подарък й от нейния приятел комисар Пиер Дел Рио. Преди се бе оправдала пред фамилията, че това са дрехите, с които е тренирала тялото си, докато се е възстановявала в клиниката. Край! От тук нататък нямаше да им даде повод да си мислят, че е ненормална, в което и да било отношение.
Всичко щеше да се нареди, ако Кам Роан не си отвори устата и не я поздрави на цигански, при което Уин веднага му отвърна на същия езиков диалект.
— Значи освен китайски, сега знаеш и ромски, сестричке! — ухили й се мъжът. Уинифред се нацупи. Като най-умния човек в стаята правеше изключително елементарни грешки. Добре де, вече наистина край. Това бе последната.
— Толкова години близо до Мерипен, както и толкова време прекарано в твоята компания, братко нямаше как да не понауча нещичко, но чак пък да говоря — не!
Придърпа стола, този до Джулиан и седна, като стисна силно отпуснатата му ръка, под масата. Не можеше да си позволи той да разруши плановете й. Трябваше да го убеди, че инциденти като вчерашния никога повече няма да се повторят, особено в присъствието на странични наблюдатели. Ако Хароу дадеше пълен отчет, с вложено лично мнение, професор Норман щеше да прати да я върнат обратно. Естествено, че тя нямаше да се подчини, но да се изправи сама пред цялата му армия не бе най-умното нещо на света.
Тишина обгърна стаята, докато Лео не се стърпя и не попита, въпросът глождещ и всички останали:
— Какво, за Бога, стана вчера?
— Малко си изпуснах нервите.
— Ако това, което направи е „изпускане на нерви“ напомни ми да не ти се мяркам пред очите, ако някой наистина те ядоса, Уин! — парира я той.
— Никога не бих наранила никого от семейството, знаеш го, нали? Както и да е, лекарствата, които приемах, ме направиха малко по-раздразнителна, това е всичко.
— А факта, че се проявяваш като Херкулес? Това също ли е страничен ефект от лекарствата?
— В клиниката доста се упражнявах физически.
— Ахам, разбира се. Кляканията и ставанията, са те направили китайска бойна машина. Как не се сетих! А от къде познаваш онзи жълтурко?
— Разбрахме се да не обиждаш хората заради произхода им, Лео — скастри го голямата му сестра. Той свъси вежди. В момента обсъждаха странната касапница, която причини Уин, а фамилията му го порицаваше относно нетолерантността му. Да, ето за това мислеха, че семейството му е странно.
— Не ги познавам, но видях този човек в хотела и когато другият нападна Мерипен в парка, направих връзката, това е.
— Само защото и двамата са били азиатци, реши, че този богат, богат човек е поръчител на покушението! Да-а-а, сега разбирам, как не се сетих по-рано! — иронизира той, като се удари, за по-голям ефект, по челото. Уинифред му се намръщи. Знаеше, че преди я имаха за мила, добра и доста скромна личност. Че как иначе, вечно беше болна и отпаднала. Но сега нещата се променяха, а тя не знаеше как да им замаже очите. Дори и глупак не би повярвал на историите й, съшити с бели конци. Семейството й бе изтъкано от всичко друго, но не и от глупаци. Баща им им даде добро образование и различно мислене. Така погледнато на нещата, сега Уин не можеше да прецени дали тази им странност е благословия или проклятие.
— Виж, това повече никога няма да се повтори, Лео, така че защо просто не го забравим…
— Бих могъл да забравя, ако се напиеш като свиня, след което излезеш гола по улиците на Лондон, възседнала кон като лейди Годайва*1. Но, по дяволите, как да забравя, че преби половината китайско население в Лондон с голи ръце?
— Поне не бях гола, по това време?
Никой повече не проговори. Мерипен не откъсваше поглед от нея, както и не му остана скрито това, че тя държи ръчичка на докторчето, под масата. Нещо ставаше, той щеше да стигне до дъното на цялата тази каша. Това, на което стана свидетел предния ден, го накара да разбере, че има нещо в онази клиника, което вони от километри, като мокро куче. За сега неговите проблеми остават на заден план. Уинифред винаги е била по-важна от самия живот, така че нямаше да остави темата просто така. Но за да стигне до истината трябваше да не привлича вниманието към себе си. Да не си отваря устата и да не задава въпроси, както правеше Лео. Така едва ли щеше да получи по-правдоподобни отговори.
— И все пак, ще ходим ли на бала у семейство Хънт, преди да си идем у дома в Хампшир? — попита невинно Попи, ни в клин, ни в ръкав.
Уин искаше да отиде. Да е сред нормални хора, които се забавляват, които танцуват и се смеят и си говорят глупости. Тя щеше да прави същото сред тях. Да върти очички възторжено, да се хили глуповато и да клюкари с дърти свраки. Да, това искаше да направи, преди да се прибере на село, да огледа къщата и да направи всичко, което трябваше да се направи, за да превърне дома си в непревземаема крепост, при това без останалите да разберат какво се върши под носа им.
— Не мисля, че идеята сега е много добра… — започна Амелия.
— Моля те, не прави това! Така ми се иска да изляза малко сред хора и да си прекарам добре. От толкова време не съм била на такъв тип социално събитие, че нямам търпение да го направя! — погледна я Уин. Въпреки, че думите й съдържаха молба, тонът бе заповеден.
Голямата сестра кимна, след като погледна мъжа си, който ухилен и направи знак, че е съгласен.
Отново тишина. Изведнъж Амелия пребледня, наведе се към Мерипен и прошепна, като си мислеше, че само той може да я чуе:
— Лошо ми е…
— Бременна си, за това! — констатира Уин. Двамата, Кев и Амелия, впериха втрещен поглед към нея. Първо как успя да ги чуе, второ как разбра, че Амелия е бременна, само по израза на стомашното й неразположение?
Уинифред стисна зъби. Усмихна се нежно на цялото си семейство и стана от масата.
— Искам да… почета, точно така, ще почета малко в стаята си. Нямам търпение да идем на бала, а вие момичета? — врътна се и изчезна.
Ако семейство Хатауей бяха нормални хора, сигурно не биха приели точно по този начин създалата се ситуация. Да не забравяме, обаче, че в живота им се случиха толкова странни неща, че това не бе от най-тревожните. След като Лора почина, Лео доста дълго бе преследван от призрака й, Беатрикс бе горда собственичка на цяла зоологическа градина (таралежи, порове, кози, паяци… каквото си намери изобщо), Попи четеше толкова много, че на практика вярваше във всичко свръхестествено… да си го признаем, семейството не бе от най-обикновените. Така като един оплешивяващ господин ги увери, че снощната „неразбория“ няма да бъде разгласена, поне откъм скандал не се притесняваха. Това за сега бе достатъчно, поне за повечето от тях.

* * *

Анабел и Саймън Хънт не бяха типичната лондонска двойка сред аристокрацията. Причината за това бе, че самият Саймън, син на месар, се издигнал до високите кръгове на обществото. Въпреки не-синята си кръв, хората не пропускаха да се наврат в дома му, така като споменатата личност бе червива с пари.
Уин се опитваше да се забавлява, но имаше едно малко неудобство. Мерипен бе като куче пазач зад полата й. Не позволяваше на никой да се приближи до нея. Това я развесели и ядоса едновременно. Естествено, че той беше неин, но това не означаваше, че за тази последна нощ, която искаше да прекара нормално, постоянно трябва да се върти около семейството си. Самотата я потискаше толкова дълго време, че копнееше да се потопи сред хора.
Тъкмо, отпратил поредния джентълмен, дръзнал да се доближи, Кев мярна Хароу, а вниманието на Уин се прехвърли над един, стаен в ъглите, силует. Тя можеше да разпознае всеки един отделен човек, по аромата на гените му и ритъма на сърцето. Усмихна се на фигурата и като издебна захласнатия ром, който сега се мръщеше на докторчето, Уин се плъзна към своя приятел.
— Да отидем някъде, където не могат да ни чуят — беше притеснен. Уплашен! Нещо се е случило!
Двамата, като се оглеждаха да не привлекат внимание, стигнаха до оранжерията. Бяха сами, поне за сега. Седнаха на една каменна беседка и Уинифред зачака да чуе, нещото глождещо комисар Дел Рио.
— Трябва да изчезнеш, а ако държиш на семейството си, не е зле да ги вземеш със себе си!
— Защо? Какво е станало?
— Професор Норман. Чух да си говори заедно с професор Лайнъл… знаеш, че откакто стана всичко това и за момент не съм се отделял от тези хора. Всичко ми изглеждаше правилно в началото. Явно, обаче, винаги, когато се замесят користни интереси, нещата се променят.
— Говори по същество, Пиер, не те разбирам.
— Ти носиш същото ДНК като Люси. Ти и тези, които са ти роднини, сте способни да достигнете нейните…
— Възможности? Развитие? Капацитет?
— Да, да, може и така да се каже. Явно добрият професор не иска да спаси хората си, не това е била целта му. Като нацистки луд учен, той е правил опити да направи нова Люси… Явно информацията, която тя му даде е била така закодирана, че нито един от неговите опитни мишки не може да я разшифрова. Това, което той има е прекалено малко, знанията и на най-развития му пациент не е достатъчно. Цялото това фиаско, по дяволите, е, за да получи това, което иска най-много на света, тоест отговор.
— Какво засяга това, моето семейство?
— Професорът реши, че ти липсва искрата, която да накара мозъка ти да еволюира, или нещо подобно. В казармите си се закотвила на едно място, дори адреналина от нападенията над престъпните групировки, не е дал началния тласък от… нещото, което да те превърне в новата по-висша форма на живот, достойна да смели и предаде информацията оставена му от нея.
— Иска да използва любовта ми към близките, за да ме провокира да се развия…
— Точно така, поне така разбрах от разговора му. Знаеш, че не разбирам нищо от това, което се случва около мен. Не мога да проумея и половината от нещата, които вършат хората на професор Норман. Това ме направи идеален служител, но ти си единствената, която според мен не заслужава всичко това. За разлика от останалите ти не знаеше в какво се въвличаш, когато си приела неговото предложение за помощ. Сега, обаче, след като е толкова близо, ако той не получи това, което иска от теб, ще го получи от тези, които са ти близки, така като носите едни и същи гени, поне това ми стана ясно. Твоето семейство е в опасност, Хароу ще направи нужните…
— За това толкова лесно ме пусна да си ида у дома. Аз си мислех, че мога да различавам химичните процеси, настъпващи в тялото, когато някой лъже. Професорът е едно, но онази мижитурка Хароу да ме преметне? Добре, аз мога да контролирам тялото си, пълновластен господар съм на всичките си процеси, но не мога да контролирам други същества, нямам власт над материята и със сигурност нямам власт над времето. Тези, които ще дойдат за мен ще имат много повече сила, за това единственото решение, за в момента, е да се покрием някъде…
— Има хора, които са готови да ни помогнат, хора избягали от казармите. Те се опълчват на реда, поставен им от професора, но не могат да стигнат до теб открито, не още. Имат щаб, там ти и твоите близки ще намерите пристан, поне на първо време. Не се доверявай на никого, не разчитай и на вътрешните си сили, или както там ги наричаш, защото създателите ти знаят на какво си способна, в момента, и няма да оставят нищо на случайността. Всеки може да работи за Норман, всеки може да е заплаха. Намери начин да стигнеш до тук — Пиер й подаде лист с цифрови координати. — Там ще си сред такива, като теб. Изчезни веднага, не чакай нито ден.

След тридесет минути Уинифред се върна в балната зала. До нея пристъпи Амелия, като я дръпна в една ниша и прошепна:
— Видели са те да прекарваш доста време в оранжерията, с някакъв мъж. Скандалът ще се разгори всеки момент. Ела с мен в библиотеката, за да измислим какво да правим, преди да си попаднала в устата на цялата тази сбирщина.
Уин кимна и последва сестра си. В кабинета видя намръщения Мерипен, озадачения Кам, загрижения Хънт, развеселения Лео и безразличния поглед на Хароу.
След като вратата се затвори зад гърба на двете жени, Уин пристъпи към доктора. Усмихна му се сладко и хвана с две ръце главата му. От страни изглеждаше, сякаш иска да го целуне, но когато се чу пропукване и главата на Джулиан застана на една страна, като на извит врат на кокошка, стана ясно, че не това са били намеренията й.
— Ето това не е „изпускане на нерви“ — промърмори втрещения й брат. Уинифред остави тялото на доктора да се свлече на скъпия килим и обърна вниманието си към огромния домакин.
— Съветвам ви, да не давате гласност на този инцидент. Поне не и докато аз и семейството ми не напуснем дома ви. Не искате да ме правите свой враг, предполагам? — Саймън дълго мижа, преди да вземе решение какво да каже, за това, което току-що видя. Само, че когато най-накрая мозъка му роди правилните думи Уинифред отново проговори: — Не забравяйте, че жена ви и децата ви са под този покрив. Не желаете нещо да ги сполети, само защото не приемате заплахи, нали? Не съм сама, господин Хънт…
Саймън кимна и се отпусна на близкото кресло. Той не бе глупав, нямаше да даде и косъм да падне от главата на жена му и трите му сина. Ако трябваше само да остави тази особа да си иде тихо, заедно със семейството си, за да ги опази, така да бъде. Не бе за пръв път сред редици от крадци и убийци, нямаше нищо общо с доктора с тъмно минало, така че какво му влизаше в работата какво ще стане с тези хора?
След като прецени, че домакинът няма да направи нещо, с което да застраши тяхната и негова сигурност, жената се обърна към стъписаните си роднини:
— Ще поседим още десетина минути на бала, ще се направим, че сме засегнати от слуховете, които са се разпространили за мен, след което ще напуснем, леко обидени и засрамени, този дом. След което, без да протестирате, ще изпълнявате всяка моя заповед. Така ще останем заедно, здрави и най-вече живи!
Уинифред излезе от кабинета, спря се на вратата и с ръка им показа да се връщат в салона, за да започнат играта си.

* * *

Лео се бе облегнал на седалката в каретата си, където се намираше заедно с двете си по-малки сестри и Амелия. Файтонът бе управляван от Уинифред, докато каретата зад тях се движеше с помощта на мис Маркс, съдържаща останалата част от семейството му.
Планът на Уинифред се разви точно така, както им го описа. За негово голямо учудване никой не протестира и не направи нищо, за да препъне Уин. Той самият се терзаеше от хиляда въпроса, но също като останалото стадо, вървеше след овчаря, без да „блее“ допълнително.
След като напуснаха дома на Хънт, който се появи заедно с тях в салона, като заключи кабинета си, клюкарите разнесоха името на сестра му, като есенни листа под ураган, сред аристократите. Подмятания, шушукания, подигравки… нормалните неща сред такъв вид хора. Точно на десетата минута семейството се качи в двете си карети и потегли обратно към, за учудване на Лео, хотел „Рътлидж“.
Влизайки в приемния салон на наетите си стаи родата се настани на диваните и креслата, за да види какво ще направи от тук нататък тяхната „мила“ и „добра“, при това „болнава“ сестра. Тя и мис Маркс… да, да, точно така, изсъхналата стара мома, оставиха недоумяващото семейство само, като ги предупреди да не мърдат от местата си.
След около четиридесет минути в стаята нахълтаха те двете, под ръка със самия собственик на проклетия хотел, придружавани от странно облечен мъж, непознат за Хатауей. Лео се усмихна, когато видя физиономията на хотелиера — бе не по-малко озадачен и не по-малко стресиран от тях самите. Хвърляше недоумяващи погледи към мис Маркс и злобни такива към Уин. През това време, Уинифред и въпросната Маркс се бяха преоблекли в странни панталони, със зелен цвят и множество джобове по тях. Блузи, които подчертаваха всяка извивка на тялото, явно тези на Маркс били скрити от корсетите, с които се е пристягала, кожени якета и огромни колани… никога през живота си лорд Рамзи не бе виждал подобни тоалети, но никога не бе виждал и сестра си с голи ръце да прекършва нечий врат.
— Трябва да се преоблечете, в тези си дрехи сте трудно подвижни! — нареди Уин, като хвърли към сестрите си по една торба в ръцете. — В саковете ще намерите всичко необходимо, ако имате проблем, с каквото и да било, помолете Маркс да ви помогне.
С тези думи въпросната подаде ръка на стресираните дами и ги покани да я последват. Уинифред се обърна към Хари Рътлидж и го покани с глава, да се присъедини към мъжката част от семейството си. Той неохотно седна до Кам Роан.
— Много е важно да изпълнявате заповедите ми, ако искате да запазите живота си. Хората, които ще дойдат за нас, няма да се откажат, докато не съберат всички, с генни, подобни на моите.
— Уин, какво си направила… — заекна Кев. Кам вече никак не изглеждаше развеселен, но не изглеждаше и уплашен. Сякаш се готвеха да пият чай, а не да бягат, през нощта, бог знае къде и бог знае от какво и от кого.
— Оцелях, а за да запазя и вас, ще трябва да направя някои неща. Но преди това, трябва да ви оставя на безопасно място. Хари, мога да те наричам така, нали? — неохотно хотелиерът кимна, все още онемял от всичко случващо се. — Сестра ти е една много силна личност, която знае как да те опази, така както ти преди си опазил нея. Познавам я достатъчно дълго, за да преценя, че не е заплаха за мен. Това означава, че докато тя е на моя страна, ще пазя както нея така и теб, но ако направиш нещо глупаво, дори тя не може да ти помогне. Ще изпълнявате заповедите ми безусловно и всичко ще бъде наред!
След като жените се върнаха в стаята, облечени в широки и удобни панталони и пуловери, Уин подаде по една чанта, която нарече пътнически сак, на всеки поотделно, настани една част от домочадието в едната карета, а останалите в другата.
Ето как Лео, лорд Рамзи, се озова по пътя, водещ до „безопасно място“, заради нещо, което не бе направил… поне не и този път!

* * *

Настана нощта на втория ден. Амелия се примоли на Уинифред, през една от почивките им за естествени нужди, да спрат тази вечер в някой хан, та да си починат. Уин категорично отказа. Спряха каретите, забутани дълбоко в гората, като водачите им избраха едни доста стръмни, но проходими естествени пътеки, за да може да стигнат до мрачното място. Близо до тях имаше поток. Никой не знаеше точно къде се намират, така като Уинифред им нареди да не си отварят перденцата по прозорчетата, за да не привличат внимание. Самата тя и Маркс се бяха дегизиралия с похабени наметки и с огромни мъжки шапки, които закриваха лицата и косите им.
Щом Хатуей слязоха да се разтъпчат, Маркс набързо събра дърва, извади странно средство от джоба си, което като кибрит се подпали и така запали и огън, на който да сготвят, а после и да се постоплят. Да, ама не! Когато видя какви ги върши бившата наставница Уин събра доста пясък и го изсипа върху пламъците.
— Никакъв огън! — само каза тя и отиде до поточето, явно за да се измие.
Когато всеки привърши, със санитарните и физиологичните си нужди, отбора бегълци се събра и седна в кръг, около негорящата клада. Техният тартор отвори сака си и извади някакви странни продълговати предмети, които представляваха метални кутии. Уин се настани на земята, отвори кутията и започна да яде, посредством бяла, лека лъжица, който вървеше в комплекта.
Лео не виждаше нищо апетитно в ръцете си, вдигна въпросително вежди и се вгледа в Маркс с ням въпрос.
Докато отваряше своята собствена придобивка гувернантката му се усмихна сладко и започна да яде, без да каже нищо. През това време, двете по-малки сестри, се опитваха да преборят металния пръстен, така както бяха видели да прави сестра им, но не им се получаваше. Амелия, естествено, подаде щафетата на мъжа си, докато Мерипен, така бе погълнат от Уин, че дори не погледна какво държи. Хари през това време пък, въртеше кутията в ръцете си и живо я изучаваше. Явно обкова за него представляваше по-голям интерес, от съдържанието.
Мъжът, който беше с тях в началото изчезна някога някъде, Лео дори не разбра кога и къде. Установи, че тази вечер щяха да прекарат една студена и най-вероятно гладна нощ насред дивите гори на Англия. Ако поне знаеше причината щеше да му е къде-къде по-лесно да приеме цялото това положение.
— Помогни на Попи и Беа! — заповяда Уин Хатуей. Маркс кимна и отвори капачето на кутиите за двете сестри.
— Какво е това? — попита скептично най-малката Хатауей.
— Консервирано пиле с ориз — отговори им мис Маркс, с топъл глас. — На дълъг път този вид храна се запазва достатъчно дълго и не се нуждае да се приготвя. Преди да тръгнем, аз и сестра ви, събрахме провизии и достатъчно оръжия, та да ни стигнат до крайната цел.
— Коя е крайната цел? — не се предаваше Беа.
— Едно място, построено под земята, от хора, които могат да ни помогнат, скъпа. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, щом сме със сестра ви.
— Защо, за Бога, трябва да бягаме? — ядосано попита Лео.
— Защото гените ви са интересни, за даден тип хора, които могат да ви сторят зло.
— Уинифред върколак ли е? — попита Беатрикс, като обърна поглед към небето, за да прецени, дали тази вечер луната е пълна.
— Не, скъпа, не е. Всичко е много по-различно от това, което изглежда, но повярвайте ми трябва да се доверите на сестра си и каквото и да става трябва да останем заедно, защото мнозинството е по-силно.
— Какво са ти причинили в онази клиника? — за пръв път, от много време, отвори уста Кев.
— Да речем… — дъвчейки бързо започна да говори Уин, — че не се оправях. Умирах, всъщност, но една вечер получих предложение да се излекувам и аз приех.
— Тогава ли отказа да ме виждаш? — Лео започваше да разбира.
— Не, помолих да не те пускат при мен, поне в началото, защото щеше да видиш, че всичко, което ви казвах, е лъжа. Белите ми дробове отказваха да работят правилно и щях да се спомина сам-сама. Не исках да ви го причинявам, да чакате заедно с мен. Една вечер най-накрая виждах и самият финал на съществуването си, но тогава…
— Дойде доктор Франкенщайн*2 — Маркс направи гримаса. Раздразнено Уин й махна с ръка, за да прекрати с приказката си. Трябваше някак да обясни на семейството си заплахата, която ги дебне, както и факта какво е тя самата.
— Сега ползвам двадесет процента от капацитета на мозъка си…
— Едва толкова? Направили са те глупава? — попита притеснено Попи.
— Не, хората използват десет процента от капацитета на мозъка си, аз използвам повече от всички останали. Мога да контролирам собственото си тяло, метаболизъм и асимилирам информацията по-бързо. Други от редицата са по-развити от мен… почти всички в интерес на истината. Някои вече дори могат да контролират материята, но за сега никой не успя да достигне пълен капацитет, за да контролира и времето. Въпреки това, професор Норман, с помощта на по-еволюирали, както и от частични знания оставени му от единствения индивид, достигнал сто процента капацитет, построи съоръжение, с което може да се придвижваме във времето и пространството…
— Този професор с господин Янг ли работи? — намеси се Хари.
— Не, Янг е бивш наркобарон, който се е родил на двадесет и седми април хиляда деветстотин шестдесет и втора година в град Сеул, Южна Корея. Не знам как е стартирал, но през две хиляди и десета вече оглавявал организираната престъпност в Пекин, Китай… разработил нов вид наркотик и така всъщност се случи всичко това. Едно от мулетата му предозира със субстанцията и намери професор Самюел Норман, който двадесет години се е трудил над теорията си за мозъчен капацитет…
— Не разбирам, две хиляди и десета? — всъщност Хари бе толкова погълнат от разговора, че дори забрави притесненията, които го глождеха до сега.
— Вече ви казах, че съществуват машини за преместване във времето и пространството. Само човек, достигнал сто процента капацитет, може да го прави сам, без чужда намеса. На двадесет процента съзнанието се отваря и разширява всичко останало, пречките падат една след друга, индивида колонизира собствения си мозък. В началото професорът е мислил, че веднъж стартиран процеса не може да се спре, но това не е вярно. Останала малка част от синтетичния наркотик, който абсорбира, нека го наречем, пациент нула. Самюел Норман направи копие на оригинала и започна да експериментира с хора, единствено с тяхното съгласие. Много от тях умираха, други достигнаха едно определено ниво и спираха. Някои се закотвяха на такъв етап, че при неблагоприятна среда клетките им избираха безсмъртието, с други думи самодостатъчност и самоуправление, което понякога води до саморазрушение. Лошото е, че веднъж достигнат капацитет, над двадесет и пет процента, индивида започва да не изпитва болка, страх, желание. Сякаш всичко, което го прави човек замира. Колкото по-малко се чувства човек, толкова повече познанието в главата му експлодира… това цели и професор Норман, да се добере до познанието. Моите чувства, са все още напълно явни, дори повече от това. Аз имам желание, а желанието ми е да опазя всички, които обичам. Оказва се, че моите гени, както и на моето семейство, предполагам, са различни. Ние носим едно и също ДНК.
— ДНК? — Хари бе очарован от тази жена.
— През хиляда осемстотин шестдесет и девета година швейцарски лекар на име Фридрих Мишер ще открие микроскопично вещество в, напоена с кръв и секрет, превръзка. Ала чак през хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година, екип от канадски и американски учени ще покажат ясно, че дезоксирибонуклеиновата киселина, всъщност пренася генетична информация…
— Щом като този професор контролира времето, защо просто не отиде там, където е този, така наречен пациент нула, и не…
— Професор Норман не контролира времето, придвижва се в него. Това е наука, която никой от нас наистина не разбира напълно. Правило е, че един човек не може да съществува два пъти в едно и също време и пространство. Когато Люси е била заедно с екипа му, той самият е присъствал, живял е, съществувал е, а това означава, че не може да се върне в собственото си минало, което сега прави бъдеще… — не можеше да им обясни всичко за една вечер. Уин рязко си пое въздух и довърши: — Трябва да поспите!
— Ти няма ли да си починеш?
— На мен ми трябва много по-малко сън, не се притеснявайте за това. Мога да контролирам умората на мозъка си, така че ще ви пазя. Ще почина, когато събудя рано Маркс.
Жените влязоха и се свиха в каретите, докато на мъжете им бе подадено по едно одеяло и налягаха по земята. Никой не знаеше какво всъщност да мисли. Мерипен бе поразен. Неговата малка и сладка Уин, за която тайно мечтаеше цял живот, се бе превърнала в един диктатор, който опазваше живота им. Това го караше да се чувства потиснат и ненужен. Лео, от своя страна, се опитваше да намери нещо, поне малко смешно, в цялата тази история, но хумора му убягваше. Хари Рътлидж вече въртеше милион научни въпроси, за които искаше да разпита жената. Кам се притесняваше единствено за жена си и бъдещето си дете, пък и не разбра същността и на една дума, която чу тази вечер. Единственото, което се загнезди в съзнанието му е, че някой ще погне семейството, заради нещо, което носеха в себе си и то бе ценно. В край на сметка, той винаги е знаел, че Хатауей са различни, защо и това да не им се случи?


[*1 Лейди Годайва — аристократка, която, според легендата, е яздила кон гола по улиците на Ковънтри в Англия, с цел да спечели премахване на потискащия данък, наложен от съпруга й върху поданиците си.]
[*2 доктор Франкенщайн — по романа на Мери Шели „Франкенщайн или модерният Прометей“, публикувана анонимно за пръв път през 1818 г. В книгата доктор Виктор Франкещайн създава чудовище, като използва мъртви хора, за да докаже теорията си, че електричеството е в основата на създаване на живот. Никъде в книгата не се казва как точно се нарича това чудовище, макар много хора по погрешка да го наричат с името на създателя си „Франкенщайн“.]

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 22 ноември 2015, 18:24
от cattiva2511
> Четвърта глава

На сутринта Беа и Попи седяха до реката и миеха съня от очите си. Поточето бе близо до лагера, но достатъчно далеч, за минутка усамотение. Не говореха, не знаеха какво да кажат. Вярно, че семейството им не бе от най-редовните, но изминалите събития надвишаваха стократно всичко случило им се до този момент.
Да вземем Попи. Тя, като сестра си, обичаше да чете… не, тя обожаваше да чете. Научни статии, романи, биографии… всичко, което попаднеше в малките й ръчички. Само че, заради ума си, не можеше да си намери подходящ кандидат-съпруг. Само да си отвореше устата и контетата губеха интерес. В край на сметка тези хора не искали да си играят шах с нея в леглото, бе споменал веднъж брат й.
Беатрикс… любителката на животни. Събираше всяка твар, която се изпречеше на пътя й. Веднъж, за кратко, гледа дори слон. Бе горд собственик на трикрака котка, пор, таралеж, коза, няколко всъщност, муле… списъкът никога не свършваше. Беа криеше и тайна, е не такава като на Уин, но нейна си лична тайна. Веднъж, когато момичето бе на гости на празноглавата си приятелка Прю Мърсър двете се заговориха относно поклонника на красавицата. Капитан Кристофър Фалън, който Беа помнеше като егоистичен и арогантен тип. Веднъж дори каза, че мястото й е в обора при конете, а не при хората… Само че сега този индивид се връщаше от армията. По времето прекарано на фронта Беа си кореспондираше с него, от името на момичето с вятър между ушите. Влюби се в капитана, не можеше да го отрече… проблема й изглеждаше велик, до момента на вчерашното им бягство. Сега романтичните й блянове, както любовта й към животните, а и да не забравяме клептоманията, не бяха на първо четене.
— Готови ли сте, дами? — попита зад гърба им Рътлидж, изпратен да ги съпроводи до лагера.
— Да, почти… Беа?
— Върви, идвам след малко.
Попи погледна въпросително Хари. Той кимна и предложи ръката си. Какво можеше да се случи на най-малката сестра, толкова близо до човека с напредналия мозък? Закрачиха, хотелиера и средната Хатауей, към бивака. Скоро щяха да тръгнат. Уин не им остави много време да се помайват. Докато вървяха Попи не се стърпя и попита:
— Как така вие и Катрин Маркс сте брат и сестра? Тя какво прави с Уин? Защо не изглеждате никак притеснен от цялото това нещо…
— На всички наведнъж или на всеки по отделно трябва да отговоря? — ухили й се той. — Така, първо, да, вярно е, че аз и Катрин сме брат и сестра, поне по майка. Нещата за нея не се развиха доста добре, обаче. Моята майчица избягала от баща ми в Ню Йорк, който също притежаваше хотел. Стигайки в Лондон се сдобила с нов мъж и дъщеря. Когато мама, милата мама починала, бащата на Катрин я оставил при баба й и леля й, тоест неговата майка и сестра. Те притежавали бардак и продали сестра ми на едно богато копеле… извинете за езика… но аз дойдох навреме и я спасих от лапите му.
— Значи вие сте рицарят на бял кон?
— По-скоро толкова нехаех за нея, а докато се опомня, че става въпрос за единствения ми останал роднина, се появих в последния момент.
— А сестра ви? Как така знае толкова за неща свързани с Уин, които дори ние, нейното семейство, не разбираме?
— Ето това ми е леко трудно да обясня, защото самият аз не знам. Вечерта, когато тръгнахме, Кат дойде в стаята ми, измъкна ме от леглото и каза, че ако ми е мил живота трябва да я последвам. След това вече знаете останалото. Относно спокойното ми поведение. Аз съм няколко неща, Попи. Първо съм пълен работохолик, второ държа на реда и трето съм нещо като любител конструктор-изобретател. Нещата, които научавам от сестра ви, са ценни знания за мен. Оръжията, които ми показват, тя и Кат, са невероятни…
— Мразя оръжия. Веднъж ме простреляха по погрешка и от тогава…
— Да, но като приемем факта, че бягаме и се крием, за да спасим някакви ваши кръвни ценности, мисля че оръжията са силно необходими.
Попи погледна замислено мъжа до себе си. Не очакваше този човек да е точно такъв. Преди си мислеше, че собственика на хотела трябва да е стар и грохнал. Усмихна се, с този поне можеше да се говори, за разлика от другите намазани франтове, които срещаше по баловете.

* * *

Беатрикс за последно си изплакна лицето в студената вода. Всъщност много се радваше на новите си дрехи. Госпожица Маркс й каза, че панталоните й се наричали джинси. Обожаваше модела и свободата, които й даваха. И друг път бе носила мъжки дрехи, особено когато бягаше из гората да си намира нови животни, но тази странна и разтегателна материя я възхищаваше.
Докато девойката изразяваше мислено любовта си към еластичните си гащи някой запуши устата й. Тя започна да се бори, но това не доведе до никъде. Искаше да се откъсне от нападателя си, поне до толкова, че да може да извика, ала човекът зад нея със сигурност притежаваше повече мускули от нея самата. В един момент на натрапника, явно просто му писна, от нейното безсмислено мятане. Беа почувства удара по главата, видя звездите в небето отблизо и потъна в мрак.

Беатрикс отвори очи. Размърда крайниците си, поне не я е вързал, тайнственият нападател. Огледа се! Какво да види? Четирима азиатци я наблюдаваха похотливо, други трима правеха нещо, но не можеше да разбере точно какво. Бяха отворили чанти, подобни на тези на сестра й, докато нетърпеливо търсеха нещо си из вътрешността им. Относно въпросните първо — споменати Беа не си правеше погрешни заключения. Знаеше точно какво им се върти в главата. Неведнъж бе виждала животните да се чифтосват, така че имаше представа за какво става въпрос. Не изгаряше, обаче от желание, тези индивиди от мъжки пол да я яхнат и захапят за врата. Не, не, не. За това и дума да не става.
— Кои сте вие и какво искате от мен? — попита момичето, но никой не й отговори. По някое време те започнаха да контактуват помежду си на език, който тя не разбираше. Или не говореха английски, или просто не искаха да комуникират с нея. Не че тя гореше от нетърпение да чуе, защо са я отвлекли, но трябваше поне да разбере мотивите им.
Тъй като Беатрикс Хатауей не мислеше себе си за страхливка реши да действа. Изправи се, замисли се точно за две секунди и хукна да бяга в обратна посока на лагера. Мъжете се разсмяха зад гърба й и тръгнаха по петите й.
Беатрикс бягаше колкото й държат краката. Слава Богу, че тези азиатци не бяха много по-високи от нея, иначе доста бързо щяха да я настигнат. Всъщност те така или иначе щяха да го сторят, бе въпрос на време. Беа не беше глупава, те си играеха с жертвата си. Даваха й преднина, та да се почувства поне малко по-спокойна, след което щяха да се докопат до плячката си. Дали бяха от онези, които искаха кръвта й за някакви луди експерименти? Дали бяха от онези, които сестра й преби в хотела и сега искаха да си го върнат, на човек, на когото можеха?
Каквито и цели да преследваха момичето нямаше да се даде без бой. При тези мисли нещо се хвърли върху й и я повали на земята. Беа падна напред, като заби нос в пръста. Не можеше да се помръдне, защото човекът седящ отгоре й я притискаше с тежестта си. Усети как започна да дърпа панталоните й надолу. Планът му, явно, бе да я изнасили. Беа отвори устата си и така се разпищя, че подплаши всички птици наоколо. Мъжът изруга, обърна я по гръб и залепи една звучна плесница на бузата й. Това, вместо да я укроти я озлоби. Надигна, някак си, тя самата не разбра как, краката си нагоре и удари човека в гърба, със свити колене. Това не го просна напред, какъвто бе и замисълът й, но поне освободи ръцете си, когато нападателя изгуби равновесие и се подпря на земята. Веднъж свободни, тези същите ръце докопаха близкия камък и го стовариха върху главата на азиатеца. Мъжът изсумтя, по челото му се стече ручей кръв, но все още се намираше върху нея. Халоса го повторно и този път той падна… само че върху й. Дълго го блъска и рита, та да го претърколи и веднъж щом се изправи отново хукна. Естествено това забавяне, а и силата на гласовите й възможности, бе довела останалата пасмина право при нея. Спря рязко, като видя, че е заобиколена от мъже…

През това време капитан Кристофър Фалън се разхождаше в гората заедно с кучето си Албърт. Кристофър се бе завърнал наскоро, когато разбра, че брат му се е разболял от туберкулоза и починал, което поставило малкият брат начело на имотите на семейството.
Крачеше напрегнат. Още не можеше да си обясни колко силно го бе променила армията. Преди бе забавен и лековерен младеж, а сега бе мъж, който заставаше нащрек от всеки по-рязък звук. Постоянно очакваше атака, мъчеха го кошмари, непрекъснато бе в мрачно и вглъбено настроение. Въпреки всичко това, Кристофър, притежаваше любовта на една жена, умна и забавна жена, която му даде сили да се справи, поне малко, с трудностите на собственото си наранено съзнание. Щеше да намери Прудънс Мърсър, след като уреди делата си тук, щеше да й предложи и щеше да се ожени за нея.
Спря на място, когато чу пронизителен женски писък. Какво за Бога?…
Тръгна по посока на звука, като следваше бойният си другар Албърт-кучето. Не след дълго визуализира това, което преследваше. Скри се зад едно дърво, като държеше изкъсо каишката на псето си, за да не издаде присъствието им. Шестима азиатеца бяха наобиколили дребно девойче, облечено в странни мъжки дрехи. Косата на момичето бе разрошена, погледа решителен, а стойката дори заплашителна. Не че можеше да стори нещо на толкова много нападатели. Разпозна я. Това бе една от онова лудо и шумно семейство, което живееше в съседство. Приятелката на Прудънс. Ясно, трябваше да й помогне.
Забеляза как единият тръгна заплашително към нея. Тогава капитанът пусна кучето си и то скочи върху непознатия.
Беатрикс видя жълтия си спасител и вдигна поглед към Кристофър… Кристофър? Да, а не съществувало такова нещо като съдба! Без да губи време Беатрикс грабна една голяма пръчка и удари един от азиатците по главата. Явно адреналина й даде сили, защото този път, от първия си опит, повали човека на земята. Видя, затъпкан в панталона му един от онези пистолети, които се подвизаваха в чантата на мис Маркс. Предната вечер тя поне я научи как се зареждат тези неща… доста по-лесно от съвременните им оръжия… как да освободи предпазителя… относно самата стрелбата нямаше проблем. Беатрикс притежаваше доста точен мерник, още от дете. Като взе пистолета в ръка и дръпна към себе си металната част, представляваща въпросният предпазител, Беа насочи дулото към онзи, който бе тръгнал по посока на Албърт, та да спаси приятеля си. С един точен изстрел, всъщност той учуди доста самата Беа, азиатеца падна с дупка в челото.
Кристофър се стресна от звука на гърмеж и погледна с разширени очи младата жена. Тя държеше странен пистолет и уби, без да й мигне окото, този който искаше да нарани кучето му. Това бе спусъкът, който включи онази част на мозъка му, която го караше да спира да разсъждава…
— Добре ли сте? — попита го загрижено младата Хатауей, надвесена над него от едната му страна, докато Албърт го ближеше по лицето от другата.
— Какво стана? — помнеше всичко до момента, в който чу изстрела.
— Ами нещо малко подивяхте, капитане. Напердашихте доста жълтурковци, обаче! — усмихна се победоносно странната птица. — Ако сестра ми Амелия чуе, че говоря така за някой с различен цвят на кожата, ще измие устата ми със сапун… но вие няма да кажете нищо, нали?
— Не, няма…
— Добре! Така наритахте доста от тези хора, но в един момент ми се стори, че ще нападнете и мен, за това ви ударих по главата с дръжката на пистолета. Не застрелях никого повече, а и като видях как сте се развихрили, прецених, че няма да ми е нужно.
— Какво искаха от вас тези хора? — Кристофър се изправи и седна на земята, като се премъкна към едно дърво, за да се облегне.
— Ами-и-и, не съм много сигурна. Или искаха да си правят разни експерименти, или искаха да ме убият, защото сестра ми ги преби, или просто се оказах в злополучна случайност.
— Сестра ви, какво?
— Сестра ми Уин преби доста такива като тях, защото техният шеф… „бивш наркобарон“ го нарече тя… я ядоса и тя…
Кристофър поклати глава. Или го бе ударила доста силно и сега думите не можеха да се навържат в съзнанието му, или по време на отсъствието му девойчето тотално е изперкало и е започнало да говори глупости. Както и да е! Щеше да я прибере у тях и да не се занимава повече с това побъркано семейство.
Стана и като с една ръка се държеше за главата, другата протегна към нея.
— Да вървим, ще ви изпратя до дома.
— Това може да се окаже малък проблем. Не знам точно къде е семейството ми. Не се настанихме вкъщи, тези ме отвлякоха до един поток, който за жалост не ми е познат. Аз много добре се ориентирам в горска среда, но като не знам от къде съм дошла, как да се върна обратно?
— Близо сме до дома ви…
— Това виждам, но не мога да ида там. Сестра ми дава заповеди, а ако искаме да оцелеем всичките, трябва да ги изпълняваме…
— Сестра ви, какво?
— Сестра ми Уин дава заповеди. Каза по никакъв начин да не показваме носа си на познатите ни места. Това ни прави лесна плячка… мисля че много ще я харесате, прилича на истински генерал.
Капитанът отново поклати глава. Да-а-а, съвсем се е смахнала горката. А какво да очаква човек, с такова семейство?
Докато обмисляше как да върне момичето на техните, без да трябва да я дърпа за косата до дома й, иззад дърветата излезе още една висока жена, с кестенява коса и подобни странни мъжки дрехи. Когато младата Хатауей видя жената се затича към нея и я прегърна. Другата й отговори на прегръдката и огледа нападалите в несвяст китайци.
— Повечето не са мъртви, но… — Беа наду гърди. — Единият го „оправих“ лично аз и то с пистолета, на онзи руснак.
Руснак? Оправила била? Всички се бяха побъркала около него. Или побърканият е той? Точно за това не искаше да контактува с тази фамилия. Искаше тих и скромен живот, като държеше в ръцете си любовта на живота си, а не тези гръмогласни и странни Хатауей да го объркват с брътвежите си.
— Да вървим, Уин ще ми откъсне главата, ако не те докарам скоро в стадото й.
— Госпожице Маркс…
— Мисля, че вече официалностите не са необходими. Наричай ме Кат, става ли? — Беа кимна усмихнато.
— Може ли капитана да ни придружи? — Катрин се загледа замислено в лицето на шокирания мъж. Беше доста симпатичен, в интерес на истината. Но да мъкнат още хора със себе си не бе добра идея… особено непознати.
— Виж, Беа, не можем да подбираме всеки по пътя и да ги водим с нас. Хората не са наранени животни, като тези, които спасяваш.
— Но него го познавам. Той ни бе съсед в Стоуни Крос, така че няма проблем. Пък и докато беше на фронта си писахме всеки ден. Така като жената, с която той искаше да свърже живота си, е леко неграмотна и доста ограничена, аз се наех да пиша от нейно име — погледна към слисания капитан. Никога не би издала тайната си така, като бомба в спокойна вода, но от как започна да бяга, за да спаси нещо, което беше собственото й „ДНК“ или нещо подобно, Беатрикс осъзна, че всеки момент може да се прости с живота. Защо тогава да пази тайни като тази?
— Била сте вие?
— Да! — гордо кимна момичето. Катрин поклати глава и се обърна към капитан Фалън:
— Искате ли да ни придружите, капитане?
— Аз… — това бе жената, за която бленуваше. Не Прудънс, тази тук. Дали е лъгала в писмата си, така както е лъгала относно автора им, или наистина мислеше всичко, което му описа в тях? Не знаеше… но искаше да разбере. Усмихна се криво, това със сигурно не бе добра идея, но се чу да казва: — Да!

* * *

След четири часа неуморно ходене тримата стигнаха до бивака на семейство Хатауей. Кристофър се огледа зашеметен. Една от сестрите стоеше по средата, с ръце на кръста, и казваше на някакви мъже какво да правят. Кой какво да хване и къде да го прибере и тем подобни. Другата сестра се бе облегнала на едно дърво и се хилеше над нещо, което един великан й шепнеше в ухото. Още една… да, да, още една сестра, седеше на един камък и проверяваше всякакви различни, непознати за него, пистолети и пушки. Трима мъже, двама цигани и един русоляв, маршируваха под показалеца на първата спомената личност.
— Какво става тук? — наведе се над ухото на госпожица Маркс. Тя намести очилата си и се ухили доволно.
— Мисля, че Уинифред е оставили голямата си сестра да ръководи поне подреждането на багажа.
— Аз все още не разбирам…
Жената, проверяваща арсенала си, стана и се запъти към новодошлите. Погледна критично към Беатрикс и когато установи, че нищо не й се е случило попита Катрин:
— Норман?
— Янг! — Уин кимна и вече обърна вниманието си към мъжа с тях.
— Това е капитан Фалън…
— Знам кой е, няма нещо, което да съм забравила, Беа. Спомням си дори вкуса на кърмата на мама. Какво прави с теб?
— Спаси ме от разбеснелите се жълти човечета.
— Няма да търпя да обиждате повече хората, в мое присъствие! — развика се регулировчика зад гърба на посрещача. Русолявият мъж се ухили победоносно и намигна на сестра си. Това бе лорд Рамзи, просто в първия момент Кристофър не можа да го познае. Никой не приличаше на себе си. Облечени в мъжки дрехи жени, раздърпани и мръсни мъже… все едно се намира на фронта, от който се бе отървал.
Най-логичното нещо, което можеше да направи бе да се обърне и да хукне така, все едно дявола го гони за опашката. Да, ама нямаше да го направи!

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 30 ноември 2015, 11:46
от cattiva2511
> Пета глава

За голямо учудване на Лео капитанът реши да ги придружи в кратката им „разходка“. Дори сега управляваше една от каретите, докато Катрин Маркс си подремваше, облегната на рамото на Беатрикс.
Когато момичето изчезна, по най-бързия възможен начин Уин прати Катрин по следите й. Явно преумната му сестра с преразвития си мозък вярваше достатъчно на гувернантката с пистолети. Коя или какво бе Катрин Маркс?
— Спите или се преструвате? — не се стърпя той. Беа вече дишаше леко, което значеше, че е в обятията на Морфей. От другата му страна Амелия също похъркваше в такт. Попи пък бе забила нос в една книга. Да, Уин помисли за всички, та взела от Париж две-три книги, които даде на сестра си. Каза, й, че не ги е чела, защото още не били издавани. Едната книга се казваше „Дракула“*1, разказваща се за някакъв древен вампир из Карпатите… скука. Другата книга бе с названието „451 градуса по Фаренхайт“*2, която се разказвала за някакво съпоставяне с утопичните представи на Томас Мор*3. Общо взето тези романчета не привлякоха вниманието на младия граф. И как иначе, когато човека, когото бе вземал за най-скучното и правилно създание на света, изведнъж учеше сестрите му да зареждат и да стрелят с пушки, наречени „автомати М4“*4? Той също искаше да постреля, но не можеше да се унижи до там, че да помоли жената за помощ.
— Спя! — отговори със затворени очи Катрин.
— Ха, знаех си, че сте будна! — доволно изду гърди Лео. Приличаше на горд петел, озовал се единствен в кокошарник пълен с кокошки.
— Ще започнете да задавате въпроси, предполагам? Слушам!
— Колко капацитет от мозъка си ползвате вие? — така ли се подхваща тема, целяща да вкара някоя жена в леглото? Естествено, че не! Какво да се прави, цялото това фиаско направи Лео малко непохватен в ухажването.
— Повече от вас със сигурност, господарю! — отвори очи тя. Извади очилата от джоба на панталона си и ги сложи на носа си, повдигайки вежди в очакване на следващия въпрос.
— Тогава, как така?
— Въпросът ви трябва да бъде перифразиран, но въпреки това ще ви отговоря. Имах не много добро минало, брат ми ме отърва, но аз горда и упорита като коза, започнах да преподавам в една академия за млади дами. Там срещнах едно момиче, което в началото не можеше и името си да каже от притеснение. Един слънчев ден от затворена полуумна девойка се превърна в… не знам, каква дума да употребя. Веднъж се сблъскахме в кухнята. Момичето седеше пред една чаша коняк, която намерила в запасите на готвачката. Започна да ми говори неща, които по това време не разбирах. Как познанията изригвали в мозъка й и не знаела какво да ги прави, как вече не се чувствала човешко същество и все такива неща. Отпи голяма глътка от алкохола и тогава — стана тя каквато стана. Момичето започна да се разпада на съставните си части и не след дълго просто изчезна. Тогава започнах да си пъхам носа не там, където трябва и да търся отговори за неща, които не трябваше да ме вълнуват. Добре, че ме намериха такива, които не са нито като професор Франкенщайн, нито като китайския мафиот. Тези хора бяха като вашата сестра, които не се задържали дълго в редиците на Норман. При тях отиваме и сега.
— За това ли започнахте работа при нас? Заради сестра ми?
— Не. Всъщност с времето започнах да съм в тежест, повече отколкото в помощ. Колкото и да се учех не можех да постигна нещо съществено със себе си, пред такива като хората на Норман. За това започнах да си търся работа, така да се каже в истинския свят. Попаднах на вашето семейство. Щях да живея нормално, тихо и спокойно. Когато, обаче, сестра ви преби онези наркомани, разбрах каква е. Поразпитах свръзките си относно нея и доктора. Всичко ми стана ясно. Разбрах, че един мъж е тръгнал да я търси, защото искал да й помогне да опази себе си и вас, този човек е бивш комисар от парижката полиция, настоящ пазач в казармите на Самюел Норман… това не е важно. Свързах се с този човек, предложих му помощ и така аз отново се включих в играта. Това е всичко.
— А Хари Рътлидж?
— Той е мой брат. Не можех да го оставя в хотел, пълен с ядосани китайци!
Лео затвори очи. Може би трябваше да напише книга, когато приключеше цялото това фиаско. Не-е-е, едва ли някой щеше да се заинтересува от подобни глупости.
Кретаха мирно и спокойно и така като Маркс не проговори повече Лео скоро заспа.
Събуди се от силен шум. Каретата се клатеше и явно препускаше с поголовна скорост, докато в един момент просто не се закова на място. Стреснат Лео разтри очи. Погледна Маркс, която вадеше от кобура, разположен на бедрото й… доста еротично всъщност… един от онези пистолети, които нарече „Колт“*5. Другата си ръка плъзна към глезена и извади от ботуша си един голям двуостър нож. Лео, както и всички останали, също имаха по един такъв „Колт“ в запас и искаха или не, трябваше да го носят. Уин точно и ясно даде инструкциите си. Единствено придружителя им, капитан Фалън, не получи играчка за Коледа.
Лео бръкна в колана си и извади пистолета. През това време Амелия, Беа и Попи, се свиха зад гърба им, на него и на Маркс, също подхванали по едно оръжие в ръка, очакващи.
Какво ли е станало с капитана? Дали е мъртъв? Дано не е! Терзаеше се Беатрикс.
Не чакаха дълго, вратата на каретата се отвори и на прага застана един доста мускулест представител на мъжката раса. Сигурно бе поне два и десет висок, с гола глава и почти без врат.
— Ако този е с развит мозък — подигравателно се обърна Лео към Катрин, — то не личи къде точно го държи.
Човекът изръмжа и се хвърли срещу тях. Катрин го простреля в ръката. Това не го спря. Значи Лео се оказа прав, този е от копелетата на Самюел Норман. Лошо!
Кат изрита нападателя в лицето, но без да трепне той я хвана за крака и я издърпа от каретата, като я захвърли на около десетина метра назад. Жената се спря чак когато се удари в едно дърво и тупна на земята. Безвратият се протегна и към Лео. Същият насочи пистолета в лицето му, но преди да стреля една лапа изби оръжието от ръцете му. Огромният го хвана за яката и го изкара от файтона, но вместо да го запрати нанякъде извади от джоба си един, съвсем нов вид за Лео, пистолет и го насочи към врата на графа. Стреля, но оръжието не издаде и звук. Въпреки това Рамзи падна на земята в несвяст.
Беатрикс много се ядоса на Безвратият човек, но прецени, че нейните шансове не са никак по-големи от тези на брат си и гувернантката. В същото време, грамадата отново се обърна към трите жени в каретата… Тъкмо щеше да ги докопа, когато главата му експлодира и жените се покриха в кръв и… да речем неща, за които не искаха да мислят.
Капитан Фалън беше гръмнал въпросният субект в главата, с неговия си собствен, примитивен мускет. И това ако не е ирония?
Не бяха минали и две минути, когато до тях спря каретата, управлявана от Уинифред. Тя слезе от капрата и с бойна крачка се запъти към спасителя на деня. Само че, вместо да му благодари, Уин го повали на земята с идеално право круше.
— Когато кажа да караш след мен, ще го правиш! Не си тук, за да мислиш, а да изпълняваш! — рече тя и се наведе над тялото на мъртвеца. — Имаме късмет, че не е ползвал голям процент от капацитета си — повдигна пистолета, с който бе приспал брат й. Обърна се към пльоснатия на земята лорд Рамзи и извади една стреличка от врата му. Огледа я и се усмихна. — Нищо опасно. Малко ще го поболи главата като се събуди. Добре, всички по местата, трябва да се движим. Хайде!
Кристофър се изправи и се обърна към Беатрикс:
— Наистина е генерал!
— Казах ти, че ще ти хареса!

* * *

Кев седеше до Уинифред на капрата. Пътуваха така вече от час, но нито единият нито другият не проговори. Не това бе целта на Мерипен. Той искаше да контактуват, искаше да попита толкова много неща, искаше да разбере…
— Кога ще стигнем? — зададе въпроса, който никак не го вълнуваше истински.
— С това темпо след пет часа, тридесет минути и деветнадесет секунди.
— Ти… искам да кажа… — Уинифред се обърна към него и наклони глава в очакване. Лицето й не изразяваше нито една емоция, а преди бе като отворена книга за него. Можеше да прочете всичко, което ставаше в душата й, с един поглед в очите. — Мислиш ли като нас?
— Като вас? Нелогично и объркано? Не! Хората приемат себе си за неповторими, създали са си собствен образ, по който съществуват ограничено. Все още не знам всички въпроси и съответно всички отговори, но знам достатъчно. Ако започна да се развивам повече, знанието ще ме погълне изцяло…
— Искаш да кажеш, че знанието е лошо нещо? — ако кажеше това на баща си, онзи щеше да й се подиграва от сутрин до вечер. Нямаше друг човек, когото Кев да е познавал, така поглъщаш информация.
— Не, но желанието за повече е!
— Виждаш ли по-добре от другите хора, имам предвид, можеш ли да видиш на километри разстояние?
— Всъщност много повече от това. Всяко нещо, което живее, е съвкупност от милион нервни окончания и функциите му са безкрайни електрически импулси. Аз виждам всяка една функция, която протича.
— Нека да сменим темата, чувствам се глупав… а чувстваш ли това, което чувстваше преди?
— Кев, върнах се, за да опазя семейството си и да бъда с мъжа, когото обичам! Чувствам ли, според теб?
След точно пет часа, тридесет минути и деветнадесет секунди, или поне така си помисли Мерипен, двете карети спряха до една малка колиба по средата на нищото. Наблизо нямаше ферма, село или град. Уин скочи от капрата, отиде до колибата и почука на паянтовата врата.
— Да-а-а, ако това е новият ни дом, той не може дори да ни побере всичките. Относно защита, мисля, че първият вълк, който иска да издуха тези дъски, ще се справи без проблем!
Вратичката се отвори от едно дете на не повече от десетина години. То излезе на открито и огледа цялата делегация от хора пред дома си. С жест ги покани да го последват.
— Това момиченце ли ще ни предпази от лошите хора с големи пушки? — попита подигравателно лорд Рамзи Катрин Маркс. Естествено, както почти винаги ставаше, не получи отговор.
Хари също бе доста озадачен, ала не си отвори устата. От краткия си опит в общуването с тези хора разбра, че не всичко е такова каквото изглежда и преди да се съмнява в нещо, да разбере какво е то всъщност. Момиченцето, с две красиви черни плитки, ги въведе в дървената колибка. Спря се пред една метална стена, която се оказа врата. Това го установиха, когато тя се отвори, при това сама, като се плъзна на една страна.
— Какво е това? — попита хотелиерът детето-домакин.
— Асансьор! — Асансьор? Хари огледа огромното помещение. В неговия хотел също имаше асансьори, но те се ползваха за пренос на храна и запаси между етажите. Как ли някой щеше да тегли въжета толкова силно, че да помръдне металната стая, плюс пътниците си?
— Как работи?
— Посредством червячна двойка, състояща се от зъбно колело и безконечен винт. Въртящата сила на електродвигателя се предава на фрикционната шайба, в която са положени, свързаните с кабината, носещи въжета.
— Разбираш ли нещо от това, което каза детето? — попита го Попи.
— Всъщност представям си го, поне механиката. Но има термини, които не знам какво означават.
— Това е Ана — прекъсна ги Катрин Маркс. — Тя е на десет, ползва тридесет процента от мозъчния си капацитет.
— Което значи? — не спираше да задава въпроси брат й.
— Което означава, че вече мога да контролирам телата на другите, както и магнитни и електрически вълни, не всички, но по-простите… телевизори, радиа, телефони.
— Мило дете, нали осъзнаваш, че нищо от това, което ни говориш, не ни дава ни най-малка на идея за какво става въпрос? — обади се Лео.
Асансьорът спря! Пасажерите доста изнервени чакаха грамадната метална стая да се отвори и да излязат от нея.
Така и стана, но това, което се разкри пред очите им не можеше бързо да се побере в техните десетина процента капацитет. От малката схлупена колибка групата се озова в огромна стая, цялата направена от метал и стъкло. Стълби, разни движещи се картини…
— Това е мястото, където се крием от хора като Норман — отбеляза Маркс. — За жалост човечеството се ръководи от желанието за власт и печалба. Но професор Норман, живее заради познанието, което не знам дали не го прави дори още по-лош от другите. Ще ви покажат стаите ви…
— Какво е това място, Беа, къде ни доведе?
— Всъщност и аз съм тук за пръв път. Може би трябваше да те предупредя за всичко, преди да те поканя, но постъпих като егоист.
Заведоха гостите си в малки стаички, където да оставят „саковете“ си, да се изкъпят и да се присъединят към мнозинството за вечеря. Хари бе очарован от малката баня. Как са постигнали такова налягане? Пък и топлата вода никога не свършваше. Получиха и нови дрехи, които се оказаха също толкова меки и удобни, както тези, които взеха от Уин. След като се изкъпаха и огледаха металните си покои, които се състояха от едно тясно, двуетажно легло и тоалетка, групата се насочи към трапезарията, начело с Катрин Маркс.
— Къде се намираме? Под земята?
— Може да се каже.
— Какво имаш предвид с това, Маркс?
— Машината, която сътворихме… копие на тази на Норман, за придвижване във времето и пространството може да пренесе определен обем от елементи. Това е максималният обем. Тази ниша под земята бе изкопана, преди повече от две хиляди години, с поставени метални подпори, за да не рухне, когато щаба ни го няма на мястото.
— Не разбирам, по-просто, моля! — нацупи се Лео.
— Така, това е максималният обем, който устройството може да пренася. За това част от нашите хора се върнаха две хиляди години назад, за да се осигури пространство. Хората тук постоянно лавират през времената, за да останат незабелязани.
Лео въздъхна… каквото и да ставаше, нищо не му бе ясно. Даваше вид, естествено, че не е пълен идиот, но се чувстваше точно така. Погледна към останалите. Кам и Амелия вървяха ръка за ръка, като не затваряха устите си, при вида дори на най-малкия болт. Мерипен изглеждаше мрачен, както винаги всъщност. Попи държеше ръчичката на Хари Рътлидж, който пък всеки момент щеше да извади лист хартия и молив, та да прекопира всяка джаджа що види. Беа се бе притиснала към капитана, който все още бе в лек шок. Не че другите не бяха. На всичкото отгоре след армията Хатауей, бягаха Албърт — кучето на капитана, Доджър — порчето на Катрин, подарено й от Беатрикс, Медуза — таралежа на сестра му. Остана Лео са вземе някоя крава, та и тя да се включи в тази процесия!

* * *

Изминаха два дни…
Беатрикс бе готова да откъсне собствения си крак, само и само да излезе и да подиша малко свеж въздух. Какво се случи за тези два, дълги-дълги дни? Нищо, абсолютно нищо! Дори в балните зали се чувстваше по-жива.
След като настаниха „гостите“ си „спасителите“ им се отдадоха на техните си занимания, като просто спряха да обръщат внимание на новодошлите. Беа получи стая, която бе толкова тясна, че дори не би могла да легне напречно в нея. От едната страна на продълговатото помещение се мъдреха две легла, разположени едно върху друго. Попи зае горното. Имаше и малка баня с тоалетна… което може би бе най-привлекателното нещо в цялата ситуация. За тоалетната хартия*6… Беа никога не бе усещала нещо по-меко през живота си, на тези си места по тялото. Чисто удоволствие.
Кам и Амелия бяха настанени в стая от дясната им страна, Мерипен и Лео — от ляво, отсреща се намираха Кристофър и Хари. Уин и мис Маркс до тях. На Попи и бяха предоставени толкова книги, че щяха да й стигнат за цял живот. Хари постоянно бягаше след някого да пита за това или за онова. Изобретенията го привличаха като магнит. Роан и жена му се наслаждаваха един на друг… можете да си представите как. Предложените да видят нероденото си дете, докато все още се намира в утробата на майката, бе посрещнато с неистов възторг.
Лео откри нещо наречено ДВД плейър и не се откъсна от въпросната джаджа в продължение на тези два дни. Беа също се опита да застане мирно и да наблюдава движещите се картини, но да гледаш света, докато си затворен в този метален ковчег, не й се стори привлекателно. Самите им, така наречени домакини, бяха група деца на възраст между девет и петнадесет години. Деца, ала погледа им никак не беше детски. Тръпки полазваха по гръбнака на Беатрикс всеки път, когато срещнеше едно от тези създания. Единствените възрастни бяха мис Маркс, Уин и един стар мъж, който бил някога от обкръжението на професор Франкенщайн (така и не запомни името на злодея, който ги е погнал. Мис Маркс го наричаше с това име, което се заби и в съзнанието на Беатрикс). Защо Беатрикс слагаше споменатите под друг знаменател? Ами защото те бяха различни от останалата част на тази новосъбрана се група.
Този ден, докато Беа бягаше по металните и дълги коридори, трябваше да е поредният скучен и еднообразен такъв. Какво му бе различното? Докато се връщаше в стаята си младата жена се натъкна на капитан Фалън, който също се рееше безцелно заедно с кучето си. Двамата се заговориха за живота, нали знаете онези празни приказки, когато хората няма какво да си кажат. От дума на дума и от поглед на поглед двамцата се награбиха и започнаха да се целуват. За жалост се облегнаха на вратата, зад която бе стаята на Уин и Катрин. Явно масивната метална порта не била затворена, защото се отвори и от килията избяга Доджър, порчето, което мис Маркс осинови от Беатрикс. Животното побягна и така Беатрикс остави, все още задъхания и възбуден Кристофър, и хукна след непослушната животинка.
Вече от двадесет минути най-малката Хатауей претърсваше дългите коридори, в опити да открие непослушното зверче. Страхуваше се, че някое от онези „мили“ дечица можа да му счупи врата. Изглеждаха достатъчно зловещи за това.
Търсейки тя се натъкна на лабораторията. Нейното семейство почти не идваше в тази стая, само Хари от време на време разглеждаше разните микроскопи и други неща, които Беа просто нямаше как да запомни за какво служат. Тази стая я ужасяваше, с всичките му там колби, епруветки и игли, да не говорим, че от белота я заболяваха очите. Видя Доджър да се намъква под една от металните, дълги и студени маси, пълна точно с такива експонати. Навря се под мебелта, за да измъкне зверчето и да го върне в покоите му.
Докато се напрягаше да достигне опашката на немирника в лабораторията влязоха хора. Не знаеше кои са, но реши да не издава присъствието си. Ако бяха членове на семейството не искаше да им признае как се е стигнало до това положение. Ако бяха от домакините… е, не искаше да се среща с тези изобщо.
— Почти съм готов със синтеза на СРН4 — заговори някой. Ясно, това бе старият мъж. Беа дори не помнеше името му, не си говореше с него, даже не го поглеждаше. Беше и напълно безразличен.
— Добре, после какво? — това бе гласът на момичето, което ги посрещна. Малката Ана, с черните си плитки. Тя изглеждаше най-малко страховито от всички останали. Въпреки това Беатрикс и нея не харесваше.
— После, ще изкажеш тезата си пред госпожица Хатауей, че това е единственият начин да победим професор Норман.
— Не вярвам да приеме, докторе. Жената е на много малък етап от развитието си, не може да види нещата ясно и точно. Вкопчила се е в желанието си да задържи емоциите си.
— Ако откаже, имаме цял полк от същите като нея под ръка. Дозата е достатъчна за стартиране на процеса, както и за завършване. Много скоро ще имаме отговорите, които са ни нужни.
Беа искаше да ахне театрално, но това щеше да я издаде. Притисна Доджър до гърдите си, вече успяла да го докопа, запуши устата си и се помоли тази Ана, да не можеше да чуе сърцето й, или движението на кръвта й, или каквото там чуваха тези хора.
Петнадесет минути, след като двамата оставиха Беа сама в лабораторията, тя най-накрая се престраши и изпълзя изпод масата. Сега остана някак си да остане насаме със сестра си и да сподели, дума по дума, разговора, на който стана свидетел.

* * *

Уин, Попи и Мерипен седяха в тясната стая на средната и малка сестра във фамилията. След като Беатрикс предаде дословно това, което чу в лабораторията, голямата й сестра не реагира и не каза абсолютно нищо. Попи се въртеше нервно, а циганинът бе втренчен в непоклатимото лице на любимата си.
— Кажи нещо, Уин, какво мислиш?
— Мисля, че трябва да се махнем от тук, но това няма как да стане със сила. От друга страна, повече не искам да се споменава тази тема, където и да е, пред когото и да било. Аз ще уведомя всеки от семейството. Ще ви изведа от това място и после ще реша какво да предприема! — при тези думи сестрата стана и излезе.
Мина цял ден. Попи започна да се съмнява, че някога отново ще видят слънце. Беше изнервена до краен предел, но се опитваше да диша равномерно и да се държи в ръце. Катрин я бе попитала какво не е наред, но Попи отговори, че това й състояние е в резултат на изолацията, на която досега не бе свикнала.
Вечерта двете сестри лежаха будни на леглата си и гледаха в нищото. Не споменаха вече въпросния инцидент, дори една пред друга, защото не знаеха дали домакините им няма да ги чуят дори на затворени врати. Цялата тази каша им се стори като лош и странен сън, от който нямаше събуждане. Под вратата на малката килия се пъхна една бележка. Любопитна Попи скочи от втория етаж на тесния креват и награби листа хартия, сякаш със самото му отваряне, всички проблеми щяха да бъдат решени.
Двете сестри мълчаливо препрочетоха по три пъти инструкциите върху писмото, след това скъсаха хартията и я пъхнаха парчетата измежду джобовете на широките си сини панталони.

Уин чакаше семейството си до входа на асансьора, който щеше да ги изкара на повърхността. Планът, който доведе до край, бе толкова прост, че чак се учуди на успеха му. Явно домакините им не ги взимаха за някаква реална заплаха. Гостите можеха да се движат свободно, където си поискат без надзор. Така Уин тайно присвои доста голямо количество опиат, който газ пусна във вентилацията на съоръжението. Бе откраднала и противогази, доста примитивни, но вършещи работа. Тайно ги сложи в стаите на семейството и точно ги инструктира кога и как да си сложат, като използва най-простия начин за пренос на информация — листове хартия.
До пет минути и тридесет и две секунди всички бяха заедно. За нейно раздражение Катрин Маркс, както и брат й Хари Рътлидж също бяха сред поканените. Сви вежди под маската си и мълчаливо показа на групата да застанат пред металните врати, които щяха да ги отведат до свободата.
Амелия огледа семейството и приятелите си. С тези неща на лицата, които Уин нарече „противогази“, трудно определи кой, кой е. Зачака сестра си да направи следващия си ход, като притисна с ръце корема си. Имаше толкова много притеснения и съмнения. Не й бе в природата да се оставя друг да се справя с положението, въпреки че при така стеклите се обстоятелства, тя самата бе абсолютно неспособна. Когато сестра й извади един човешки пръст от джоба на кафявото си кожено палто и го доближи до зелената лента, наречена скенер, Амелия притаи дъх. Вратите на асансьора се отвориха и семейство Хатауей нахълта на талази в кабината. Трябваше да се качат и спуснат два пъти, макар че при пристигането си го направиха цели три. Съоръжението не можеше да побере цялата орда от хора. Този път, притиснати един към друг като в буркан, фамилията на точно два курса се оказа в тясната колиба, по средата на нищото, насред горите на Англия.
Веднъж свободни Беатрикс се притисна към капитан Фалън, който успокояващо я прегърна през раменете. Каретите не се виждаха никъде, коне също нямаха… какво щяха да правят, когато онези „дечица“ се събудят, от газа, с който ги бе упоила Уин, и хукнат да гонят семейство Хатауей?
Уинифред поведе „подчинените“ си, след като събра противогазите от тях и с ръка им показа, че иска да са тихи като мишки. Пет часа, цели пет часа, лутане из горите, докараха хората до ръба на силите им. Достигнаха една ферма и Амелия бе готова да се втурне насреща й, но Уин я спря с ръка. Остави ги отново, както винаги, да я чакат, докато тя се запъти към къщата.
Не след дълго госпожица Хатауей се завърна с една каруца, теглена от най-грохналия кон, когото Беа бе виждала някога. Събра чантите-сакове от семейството си и ги натовари в талигата. Показа им, че почивката е приключила и пак трябва да се върнат на път.

* * *

Уинифред бе изстискала всичките сили от родата си. Не отвори уста нито веднъж, откакто преди ден и половина, отново се лутаха из гората. Стъмни се. Кам дойде до нея и я помоли да спрат да починат, защото се притеснявал за жена си, нищо че тя се возеше в каруцата, заедно с багажа. Уин кимна, но едва след цели три часа, спряха, за да си направят бивак. Отново без огън. Напълно в тъмното.
— Искам само да попитам, чия бе великата идея, да вземете тези двамата с нас? — попита напълно безразлично Уин. Дори да бе ядосана, не личеше.
Лео наведе виновно глава. Той вярваше на Маркс, когато тя му каза, че не знае какви са били истинските планове, на хората, на които до скоро се доверявала безусловно. Е, доста лесно прие факта, че работата им не е чиста, но това не го притесни особено. Той и Катрин имаха особена връзка. Да, постоянно се дразнеха, но в край на сметка все повече се привързваха един към друг.
— Аз ги „взех“, както и аз отговарям за тях, сестричке! Сега по-важния въпрос: какво, по дяволите, ще правим?
— Не знам…
— Не знаеш? Така-а-а, да видим, какво си навлякохме на главата. От една страна ни издирва банда жълти човечета. От друга страна ни преследва професор Франкенщайн — всички наричаха Самюел Морган с името, дадено му от Катрин. — И от трета страна сега „децата на царевицата“*7 също са ни по петите.
— „Децата на царевицата“? — попита засмяно Катрин.
— Пристрастих се към онова нещо, ДВД… — усмихна й се в отговор Лео. Гледа толкова много филми, които и половината не разбра точно, но остана очарован.
— Когато си тръгнах от казармите имах план. Взех достатъчно провизии и оръжия, за да направя къщата ни на село едно безопасно място. Когато нещата се объркаха и трябваше да бягаме от една страна бях подготвена, от друга също имах план, да стигнем до безопасно място. Сега имаме слаба защита, не знам къде да ни приютя и със сигурност не знам на кого да вярвам. План? Нямам план, Лео! — това бе напълно вярно. Нещата толкова бързо излизаха от релси, ала мозъкът на Уинифред си седеше на своята си златна среда от двадесет процента капацитет. Вярно, че тя не искаше да се превръща в тези, от които бягаше. Само че, как да предпази семейството си, когато не може да се справи с положението, разчитайки единствено на логична мисъл и здраво тяло? Нямаше да се отчае, но нямаше и нещо, което да й хрумне, та да се измъкнат.
Относно факта кога се намират, Уин знаеше много добре. Все още бяха в хиляда осемстотин петдесет и пета години, но това никак не я успокои. Както каза брат й, по петите им бяха китайски мафиоти, не особено опасни. Професор Норман и неговата армия, абсолютно опасни. „Децата на царевицата“, направо ужасяващи.
Как, за бога, да се отърве от всичките си преследвачи и да се измъкне от цялата тази каша?
— Единственият вариант, който виждам аз… — започна замислено Катрин — е да оставим всички да се избият взаимно.
Каза го на шега, но Уин се усмихна лукаво. Ами да, това е единственото решение. Пречките да се неутрализират една друга.



[*1 Дракула — роман от Брам Стокър, издаден през 1897 г.]
[*2 „451 градуса по Фаренхайт“ — научнофантастичен роман — антиутопия от Рей Бредбъри, за първи път е напечатан в списание „Плейбой“, издаден през 1953 г.]
[*3 Томас Мор — в книгата „Утопия“, издадена 1516 г., Мор описва въображаем остров като място със съвършената социална, правна и политическа система.]
[*4 автоматично оръжие М4 — е американско автоматично оръжие, което се произвежда от „Колт“. Леко и удобно за близък бой. Най-използваното в американската армия.]
[*5 Колт — Става въпрос за модела Колт М 1911, произведен от Дж. М. Браунининг. Моделът представлява полуавтоматичен пистолет, 45-ти калибър, който се използва от американските военни сили от 1911 до 1985 година.]
[*6 макар тоалетната хартия да е изобретена още VІ век в Китай, изобретяването на модерната и комерсиална тоалетна хартия се преписва на Джоузеф Гейти, американски изобретател. Неговата тоалетна хартия започва да се използва от 1860 г. до 1890 г. Много по-късно е изработена и двупластовата тоалетна хартия, докато трипластовата дава начало чак 2008 г.]
[*7 „Децата на царевицата“ — американска филмова серия, стартирала през 1984 по романа Стивън Кинг. Продължава до 2011 г.]

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 12 декември 2015, 11:37
от cattiva2511
> Шеста глава

— Как, за Бога, успяхме да загубим Беа за втори път? — попита раздразнено Лео, лорд Рамзи.
Бяха се настанили в един от имотите на лорд Уестклиф, приятел и съсед на фамилия Хатауей. Къщичката, състояща се от два етажа и дванадесет спални, бе в близост до собствения им дом. Това бе маневра сътворена от Уинифред. Като за начало никой не би претърсвал първо местата, близки до дома им, близки до познатите им. Второ, Уин искаше да събере всичките си неприятели скоро, за да може да се отърве от тях. Какъв точно бе планът на „умната“ му сестра, Лео не знаеше, но в момента и не се интересуваше. Беатрикс Хатауей изчезна за втори път от зорките им погледи.
Така, сега какво стана? — Малката му сестра изчезна, а за капак, Лео завари Попи заедно с онзи Хари, да се опитват да направят още едно попълнение на родата. Просто чудесно!
— Онези главорези, които работеха за господин Янг, бяха небрежни. Оставиха цял куп следи, които можех да открия лесно. Но този път нещата са различни. Сякаш се е изпарила във въздуха.
Предната вечер всички си легнаха доволно, кой където си иска и с когото си иска. На сутринта се установи, че Беа не е в нейната си спалня. До обяд вече бе сигурно, че е изчезнала. Уин не изглеждаше притеснена, то на това каменно лице може ли да разбере човек? Но фактът, че мълчеше не помагаше на останалите.
— Изчезнала е рано сутринта… — започна Кристофър Фалън. Всички погледи автоматично се преместиха върху неговата, нестабилна според Лео, персона. Познаваше го добре. О, как го познаваше, при това. Абсолютно изперкал тип, като онези, за които гледа по филмите. Войници, върнали се от онази война в Ирак, подскачащи при най-малкия звук, склонни към насилие и лесно губещи нишката на реалността. Филмите му липсваха…
— И защо решихте, че е станало сутринта?
— Защото бях с нея почти до четири часа — виновно наведе глава капитана.
Ясно, не само едната, ама и другата малка сестричка, са си хванали другарче за креватна гимнастика, а самият Лео, не можеше да свали мъжките панталони от задните части на Катрин Маркс. Сега кой е развратникът в семейството?

Марк Бенет наблюдаваше спящото момиче. Това бе жената, която видя да се целува с бившия му приятел Кристофър Фалън, в близост до дома на лорд Уестклиф. Бенет следя въпросната личност, откак го забеляза около дома на известния в местността Марк Уестклиф. Капитан Фалън се завърнал у дома, за да получи медалите си за храброст, както и имение и титла в родната Англия. Бенет не можеше да понесе факта, този човек да изживее дълго и щастливо дните си, докато самият Марк страда през остатъка на своите. Съзнанието на войника, доверил се на смелия капитан, бе обременено. Той не виждаше начин да се кротне нейде мирно и тихо… не и със спомените, които носеше в себе си.
Момичето се размърда. Бе млада и красива, но какво да очаква от онзи тип? Той взимаше най-доброто от живота, а това девойче със сигурност бе едно от най-добрите реколти.
Беатрикс отвори очи, в устата си усещаше сухота и лек сладникав вкус. Огледа се, напълно спокойно при това. Може би нещата, които преживя в последно време я направиха толкова апатична към опасностите.
— Къде се намирам?
— Не далеч от дома, госпожице! — проговори болезнено слаб мъж, с черна коса и напълно европеидно лице.
— Така като ви гледам, мистър, не работите за наркобарон от Китай?
Марк се замисли. За какво бръщолевеше девойчето? Защо го гледа така развеселено? Защо за бога не пита, какво смята да й причини? Разви доста сценарии в главата си, как да стигне до същината на проблема, да й обясни какво му е причинил капитан Фалън. Също така щеше да й каже, че иска да си отмъсти, но няма да й направи нищо лошо. Само че в нито един от тези, така наречени разговори, момичето не се държеше така, сякаш е напълно в реда на нещата да стои в хижа, заедно с мъж, когото не познава и който може да й причини вреда.
— Не познавам такъв човек — промърмори под нос.
— За професор Франкенщайн ли тогава? Не, едва ли, така като ви гледам не ми приличате на прекалено развит… за онези деца? Не-е-е, не мисля, че сте и от тях.
— Госпожице, колко хора точно искат да ви отвлекат?
— Да видим. Първо китайците на господин Янг. Даже веднъж успяха, но се справихме с положението. Няма да повярвате, но най-върлия ми спасител, бе едно куче…
— Огромно псе, с жълта козина?
— Да! Значи познавате Албърт? — усмихна му се. Изправи се и седна на леглото, като се подпря на таблата. — Така, следва онзи професор. Ще си призная, че не запомних името му, но Уин ми каза, че няма как да го сбъркам, ако го видя. Бил афроамериканец, което означава чернокож, а тук не се намират много такива хора, нали така? Е, той едва ли ще дойде сам за мен, или за семейството ми, но в край на сметка, мисля, че ще позная хората му. Нали знаете, ходят и говорят като роботи… о, сигурно не знаете какво е робот. Ами това са едни такива…
— Някой друг?
— Да не забравяме и група деца, с най-студените погледи, които някога сте виждали. Брат ми ги кръсти „децата на царевицата“, от филм на ужасите по Стивън Кинг. Знаете ли, господин Кинг има много интересни неща. Доста са плашещи, обаче, аз за това не догледах нито едно от онези ДВД-та, които Лео зяпаше непрекъснато. Особено се уплаших от онова малко момче с нож, дето подгони баща си… мисля, че филма се казваше „Гробище за домашни любимци“. Отвратително нещо, честна дума. Заравяш близките си в една свещена земя, а те представяте ли си, стават и почват да убиват наред. Не, определено не понесох да видя смъртта на беззащитна котка…
Момичето говореше ли говореше, а Марк Бенет се чудеше кой от двамата е по-луд!

* * *

На вратата на къщата се потропа. За отрицателно време Уин стигна до входа на дома. Без дори да помисли, което сега й се случваше доста често, отвори със замах.
Видя висок, слаб човек, който не представляваше никаква заплаха. Нямаше други с него. Беше й непознат, а не приличаше на никого от тези, които биха ги нападнали.
— Какво искате?
— Уинифред Хатауей? — попита отпаднало мъжът.
— Точно така, какво искате?
— Имам нещо, което със сигурност искам да ви върна — рече той. — Сестра ви е в една колиба, близо до вашата…
Непознатият падна на задните си части, когато Уин го хвана за яката и захвърли във вътрешността къщата. Преди да се опомни тя го възседна, като затисна ръцете му. Погледна го строго:
— Странно е, как всеки един човек, започнал да изпитва болка, не може да мисли за нищо друго. Не можеш да пренебрегнеш, електрическите импулси, стигащи до мозъка ти, казващи ти да агонизираш. Не можеш да избягаш от усещането. Всичко друго просто излита от главата ти. Колко време, мислиш, че ще издържиш, преди чувството да те погълне до там, че вече нищо в този свят да не те интересува и да се молиш смъртта да прекрати страданието ти?
— Госпожо, вие не разбирате. Аз… искам да върна сестра ви, не я искам повече! — задавено отвърна Марк Бенет. Въпросната госпожица го извади от релси едва за няколко часа. Не се вълнуваше от това да накара капитана да страда, поне вече не. Беатрикс му обясни мотивите да бъде изоставен на бойното поле, докато Фалън измъквал един от най-неприятните хора на света, така като мислил, че приятелят му така или иначе умирал. Върнал се за него, обаче. Наистина се върнал! Просто тогава Марк вече бил заловен от руснаците… всъщност Бенет би дал дясната си ръка, само и само да накара малката госпожичка да замълчи. Говореше ли говореше ли говореше. Не разбираше почти нищо от тирадите й, но така искаше поне за малко да остане в тишината, със собственото си объркано съзнание, без това на момичето да го побърква още повече.
— Как така Беа попадна при теб?
— Ами… може би малко я похитих… — с този си отговор Марк си докара един юмрук. От устата му текна кръв. Да, Беа не излъга, когато му каза, ме сестра й е странна и доста опасна. Трябва да внимава с нея.
— Казах, че искам да я върна, нужно ли е това? — захленчи той.
Уин въздъхна, стана и пусна жертвата си. В стаята нахълта и онзи, който тичаше подир сестричката й. Капитанът. Не го харесваше, не харесваше никого, който робуваше на собственото си повредено психично състояние… никой, освен семейството си, естествено.
— Марк, ти си жив! — възкликна Фалън. Сега той си изпроси едно круше. Падна до приятеля си и разтърка брадичката си в недоумение.
— Заради теб са похитили сестра ми. Бъди благодарен, че няма да те накарам да си платиш за това. Вземи Маркс и приятеля си и върни Беатрикс, където й е мястото! — нареди ядосано Уин и напусна стаята.
— Много властна жена!
— Тя е по-зла и от османски паша… — Фалън се обърна към съседа си на пода. — Какво е станало? Как така си жив, търсих те…
— Знам, момичето ми предаде. Каза ми защо си спасил първо Фенуик, че си оставил Албърт да ме пази докато се върнеш, че кучето било ранено и за това… Разказа ми и много други неща, всъщност не спря да говори. Господи, винаги ли бърбори толкова?
— Всъщност, не! Има моменти, когато не може да пророни и дума — самодоволно се ухили капитана.

* * *

Маркс остави нещата си на земята, близо до входната врата и се отпусна на стол, зад трапезната маса в дома на лорд Уестклиф.
Ротата се увеличаваше все повече и повече. В семейното лоно на Уинифред вече се намираха и комисар Пиер Де Ламбер, както и бившият похитител на невинни девици — Марк Бенет. Развитата Хатауей постоянно отправяше злобни погледи, към всички онези, които не споделяха нейното ДНК, но не каза и не направи нищо, за да се отърве от натрапниците. Тази вечер щеше са се изложи плана за действие, така че всеки бе напрегнат на стола си и чакаше с нетърпение да чуе, какво е родило съзнанието на „генерала“.
— Направи ли каквото ти казах? — попита Уин Катрин, която тъкмо отпусна брадичка на ръцете си.
— Какво си я помолила да свърши? — попита намусено лорд Рамзи. През двата дни, след завръщането на Беа, Уин и неговата Кат, три-четири пъти говореха насаме. Колкото и добър в подслушването да бе братът, така и не можа да се докопа до тях, докато си бъбреха, защото Уин винаги усещаше присъствието му. Тази сутрин Катрин изчезна и се върна чак сега, а слънцето отдавна вече бе залязло. Не се тревожеше за нея, знаеше много добре, че тя може и сама да се грижи за себе си… дори може би доста по-добре от него. За пръв път през живота си Лео бе до толкова силна личност, е ако оставим на страна сестра му. Катрин бе оцеляла след толкова много и въпреки това, или може би точно заради това, бе станала такава каквато е. Преди, когато загуби Лора, си мислеше какво ли щеше да е, ако жената до него бе силна, достатъчно силна да се пребори с целия свят, ако се наложи, само и само да остане до любовта на живота си. Сега, когато имаше такава жена като Маркс, обаче, Лео му се искаше тя да не е толкова независима. Той ставаше някак излишен. И все пак, да има такова парче не бе за изпускане…
— Да, всичко мина както си го мислихме, нещата ще се наредят. Много лесно се добрах до колибата, казах им, че съм тръгнала с вас, само и само за да не те изпускам от очи.
— Какво си накарала Маркс да направи? — не се оставяше да бъде пренебрегнат брата.
— Да отиде до нашите нови приятели и да им каже, че ще се върна в семейната къща…
— Не каза ли, че дори ти усещаш, когато хората лъжат?
— Точно така, мога да чуя учестения пулс. Винаги, когато човек говори неща, които не са истина, дори без сам да го осъзнава, се издава, като се…
— Тоест, ти с твоите възможности можеш да прецениш кога някой говори истината и кога не? Само че „децата на царевицата“, които дори са по-развити от теб, не са разбрали, че Маркс лъже? Малко странно не мислиш ли?
— Не забравяй, че доктор Хароу успя да ме измами. Нито веднъж не го чух да се напряга, да забърза ритъма на сърцето си, а ме е мамил още от началото. Всеки може да се научи да се контролира с малко дисциплина, Лео. Надявам се Катрин да се е справила с тази задача. Дори и да не е, няма защо да не дойдат да ни потърсят. В край на сметка аз самата не представлявам опасност за тях.
Лео съвсем не беше на това мнение. Някак не му хареса това, че група избеснели дечица просто така ще се оставят да паднат в капан.
— Хари, искам да напишеш бележка, адресирана до господин Янг. Кажи му къде се намирам…
— И как да му обясня, защо изведнъж съм на негова страна?
— Кажи, че съм те взела против волята ти. За теб работата и хотела са всичко, така че, защо да искаш да ми помагаш? При първа възможност си намерил начин да му пишеш… естествено поискай и нещо за тази информация. Дай писмото на Пиер, той ще я занесе до хотела.
— А как ще се свържеш с професор Франкенщайн? — попита отново неспиращия Лео.
— Аз винаги мога да се свържа с професора, лорд Рамзи. Това е задължително за всички, които работим с него, в край на сметка.
Лео въздъхна и се облегна назад в стола си. Дори и с неговия ограничен разум, нещо така му намирисваше в цялата схема, че не можеше да си намери място.

* * *

Прага прекрачи малката Ана…
Коя всъщност е Ана, с красивите черни плитки?
Родена хиляда деветстотин седемдесет и трета година, Ана Страхова живееше със семейството си в малко село Овер сюр Оаз, мястото, където Ван Гог бе прекарал последните три месеца от живота си. Ана бе красиво дете, ала не израсна красива жена. Тогава разбра, че щом няма външни данни, може да има поне вътрешни такива. Започна да учи генетика в университета в Париж. Веднъж присъства на лекция, изнесена от професор Самюел Норман. Бе очарована от този човек, от начина му на мислене и идеите, които защитаваше. Включи се изследователския му екип, но когато жената доказваща неговата теория се появи, не дадоха на Ана шанс да се срещне с нея. Това ядоса доктор Страхова. След нападението от разярени китайци, Ана видя как Самюел Норман държи в ръцете си чистото познание. Това бе нещото, което искаше и самата тя. Взе проба от синтетичния наркотик и изчезна, така или иначе никой не обръщаше внимание на невзрачната жена, а и да си признаем с не особено развит интелект. Тя бе последовател, но не и иноватор.
За две години работа над наркотика, за да направи субстанцията стабилна, Ана постигна успех. Средството бе готово. Тя бе готова. Прие доза, равна на тази на първия човек достигнал абсолютното съвършенство…
Сега Ана бе развила капацитета си на петдесет процента, знаеше какво ще стане и какво е било. Целта й вече бе съвсем различна. Странно, как когато бе все още себе си, тя се притесняваше от това какво ще направи с живота си, каква ще бъде и какво е. Ала след като отвори съзнанието и си възприе истината тези й тревоги вече дори не напомняха за себе си.
— Все още не разбирам, защо изигра целия този театър? — попита намусен професор Картие. Когато разбра, какво е постигнала Ана Страхова Картие откри шанса си. След като загуби жена си и дъщеря си в автомобилна катастрофа, професорът бе отдаден на работата си. Можеха да постигнат толкова много, но неговият дългогодишен приятел и колега Самюел Норман, вместо да стисне възможността с две ръце, се скри от света и създаде изолираните си казарми. Това не бе мечтата на Картие, така че когато доктор Страхова се свърза с него и му предложи да споделят успеха й той се съгласи на секундата.
Нещата щяха да са просто прекрасни, ако Ана не започна да си играе с плячката си. Нещата винаги се нареждаха точно както тя ги иска, но според Картие вече чакаха достатъчно, а сега продължаваха да разиграват спектакли, удължаващи и без това разтегнатото време.
— Защото, така всичко е по-интересно, не мислиш ли? — Ана седна на един висок метален стол, скръсти крака и погледна сякаш през него. Не можеше да си признае, но играта й харесваше. Вярно е, че всичко, което искаше и правеше бе, за да постигне заветната цел, това даваше смисъл на нейното същество, това движеше всяко нейно действие… е почти всяко. Започнала веднъж играта Ана не можеше да се отърве от онова трепетно усещане, присъщо единствено на хората.
— Не!
— Това е, защото си ограничен…
— Не, не е вярно. Цялата фамилия ни беше в ръцете, там където трябваше да бъдат, но не, ти ги пусна да си идат… просто така?
— Не просто така…
Картие се ядоса, погледна към ръката си с липсващ показалец. Когато разбра, че Уинифред Хатауей е пуснала невропаралитичен газ във вентилацията се разяри. Не поради друга причина, а защото това упойващо вещество не действаше на почти нито един от щаба им, освен естествено, на него. Ана бе оставили Уин да си разиграва картите, което бе и причината той да загуби показалеца си. Не можеше открито да се развика на Страхова. Тези хора не познаваха страха, не познаваха яда… и въпреки това Ана протакаше. Защо? Никога до сега, не го бе правила.
— Всичко ще се нареди, скоро ще изпълним предназначението си, не се притеснявай за това! — тя имаше една-единствена цел — да реши проблема. Имаше задача и трябваше да я доведе до естествения й край. Все пак, обаче, колкото и аналитично да мислеше жената-дете тя не можеше да се отърве от това нещо, тази тръпка, това усещане, което я изпълваше докато си играеше.

* * *

— Здравейте, Беа, как сте тази вечер? — на беседката се настани Марк Бенет. Беатрикс изглеждаше леко ядосана, а той бе свикнал да я вижда щастлива. Кристофър имаше такъв дяволски късмет. Бе намерил най-красивото момиче, което Марк някога бе виждал.
— Не мога да го разбера, иска ми се, но не мога! Лео казва, че никога няма да се оправи…
— За капитан Фалън ли говорите?
— Че за кого иначе? — повдигна вежди към него младата Хатауей. — Постоянно се отнася нанякъде, отказва да спим заедно, защото можел да превърти в съня си и разни такива глупости. Казах му, че се нуждае от психоаналитик*, но той явно не е на същото мнение.
— Не разбирам?…
— Това е доктор, който ще му помогне да преодолее войната.
— Дайте му малко време, Бог ми е свидетел, аз още не мога да загърбя всичко. Бях в плен на руснаците, това ме преследва всеки ден, не мога просто така да го загърбя…
— Аз не искам да го загърбва, за Бога! Не това е целта ми. Но не може да се остави спомените да ръководят живота му. Когато си писахме, не знам дали той или аз, но нещата бяха различни. Започва да ми тежи, вечното му всепоглъщане от собствената си персона, аз имам не малко проблеми в момента, не мислите ли? Не само той е важен.
О, тя бе важна. Най-важната. Единствената! Но не неговата, не негова… трябваше да си го повтаря. Какво можеше да й предложи? Нито бе достатъчно богат, като капитана, нито достатъчно красив като него, дори не достатъчно луд. Още откак отвори очи, тази красавица, и започна да бръщолеви за китайци, трупове и деца с ножове Марк я искаше за себе си, точно за това и я върна. Ако не го бе направил, щеше да се опита да я отмъкне от капитана… не че се надяваше да го направи наистина. Нямаше шанс срещу него.

* * *

Уин седеше в дневната на имението Рамзи. Със сигурност Кев бе постигнал небивал успех с къщата. Всичко бе ново, свежо и красиво. Така й се искаше да остане тук заедно със семейството си, мъжа си и да се остави на живота, такъв какъвто бе преди срещата й с професор Норман.
Остана финалното действие. Днес или щеше да се провали с гръм и трясък, нещо което не биваше да позволи да се случи, или да реши проблемите си веднъж и завинаги… при това сама.
— Мисля, че очакваш господин Янг, предполагам? — попита детето, с красивите черни плитки, и се настани на едно кресло срещу Уинифред Хатауей.
Всяка клетка от детето започна да вибрира, докато пред Уин не се появи гнусния китаец.
— Знаеш ли, Янг бе застрелян в деня, когато Люси достигна сто процента капацитет…
През това време Катрин, Лео, Мерипен и Хари се спотайваха в гората, като имаха възможност да наблюдават къщата, но да не издават присъствието си. Очакваха няколко неща, всъщност. Пристигането на професор Франкенщайн, заедно с армия от свръхчовеци, появата на господин Янг, с всичките му от малки жълти човечета, „децата на царевицата“, които в представите на Лео бяха въоръжени със сърп и нож в ръка… не можеше да се отърве от спомените за изгледаните филми.
Седяха така цели часове, ала все още нищо.
— Кат, сигурна ли си, че си предала точно това, което Уин те помоли, на джуджетата? — попита, вече изгубил търпение, Лео.
— Според теб? Вече трябваше да се пренасели, поне около къщата. Не разбирам…

— Хората приемат масата и формата за истина. Това, което виждат, материята, която ги обгражда и съставя.
— Да разбирам ли, че съм попаднала в собствения си капан?
— Нека ти обясня колко точно грешки допусна, откакто се върна при семейството си, както и кое доведе до тяхното осъществяване. Желанието ти да се събереш с близките ти възпира твоето развитие. Приемаш, че кръвта е всичко, но това не е вярно. Единственото нещо, което е катализатор на развитието на мозъка, това е моментното състояние на съзнанието. Ако самото съзнание, като съзнание, не е обременено, то се отваря и развива… твоето, обаче е заето от емоции, които възпират по-нататъшното ти еволюиране.
— Знаеш ли, винаги съм ненавиждала, когато хората говорят и говорят, без да стигат до съществената част…
— Прие, че професор Норман е опасност, като се довери на познатото, тоест на своя приятел. Отново емоциите ти взимат превес над логичното мислене. Прие, че Янг е опасност, защото копнееш да защитаваш, за да бъдеш полезна. Докато твоето съзнание се бори, за да осъществи това ти желание, то не може да се развие, за да достигне истинската си цел.
— Щом не съм важна, тогава защо е всичко това?
— Люси даде всеки въпрос и всеки отговор на професора онзи ден. Само че Норман не е глупав. Не искаше да предостави това познание на масите. С това съм съгласна, хората не са готови и никога няма да бъдат готови за абсолютната информация. Само че, сега, когато съм достигнала този си капацитет, аз знам проблема, но не знам решението. Целта на моето съществуване е да реша този проблем, но трябваше да се добера до това, което притежава той. Ти щеше да ми послужиш за това. Както всяко едно логично създание, намерих друг изход и ти вече не си ми необходима. Твоята сестра носи дете. Наркотикът, който синтезираха хората, е хормонът, който се отделя в шестия месец на бременност и в малки количества е катализаторът действащ за развитието на мозъка. Защо да вземам преработената за човек информация, когато сега мога да черпя направо от извора?
— Искаш детето на сестра ми? Тогава не разбирам, Беа…
— Наистина ли мислеше, че няма да видя процесите съпътстващи присъствието на друго създание в онази стая? Наистина ли мислеше, че толкова лесно можеш да избягаш от хора, едва с помощта на малко невропаралитичен газ? Всяко нещо, което направих, бе логична стъпка към края на това, което целя…



[* Идеята за психоанализата е развита във Виена през 90-те на 19 век от Зигмунд Фройд, невролог, заинтересован от намирането на лечение за пациенти с невроза и хистерични симптоми.]

Re: Какво ще стане ако в роман на Клейпас добавим идея на Бесон…

Пуснато: 28 декември 2015, 14:53
от cattiva2511
> Седма глава

— Мислиш ли, че всичко ще мине добре? — попита Амелия, докато се наместваше върху излегналия си съпруг. Кам остана заедно с жена си и сестрите й, докато останалото мъжко съсловие вардеше развитата му балдъза. Да седят безполезни от страни, докато някой решаваше проблемите им, не бе в същността на нито един от двамата, но знаеха, че ако се опитат да се намесят нещата ще станат по-зле. Нито Кам нито Кев, бяха съгласни изцяло с плана на Уин, за това и останалите тръгнаха след въпросната жена, но той имаше още една по-важна цел — да запази жена си и нероденото им дете.
— Всичко ще се нареди, ще видиш! — утешително погали черната коса на жена си. Самият Кам Роан не бе особено убеден, но не можеше да позволи жена му да се тревожи в това й състояние.
Вратата на спалнята се отвори с гръм и трясък и в помещението нахлуха дъртия професор и банда „деца на царевицата“ след него. Амелия се стресна и веднага се изправи и седна в леглото, докато Кам я прегърна през кръста и притисна към гърдите си. Какво правеха тези тук? Дали нещо не се е случило с Уин?
— Мога ли да ви помоля да ме последвате, госпожо? — попита сякаш дошъл на сутрешна визита, професора.
Амелия започна да се напряга все повече. Нея? Какво може да искат точно пък от нея? Кам веднага скочи зад гърба й и застана пред жена си, готов да я защити със собственото си тяло, защото нямаше нищо друго, с което да го направи. Имаше пистолети, скрити под матрака. Протегна ръката си, все едно да погали успокоително жена си по крака, бръкна и измъкна оръжието. Насочи го към новодошлите, които не се стреснаха ни най-малко от това му действие. Бързо освободи предпазителя и стреля по стария мъж, дръзнал да ги обезпокои. Куршумът спря на сантиметри от набръчканото лице и тупна на килима. Поклащайки глава професора проговори:
— Както виждате аз съм защитен, господине. Защо да го правим по-трудно, от колкото трябва да е всичко това?
В този момент, зад нападателите, се промъкна Попи, като с пръст показа на Кам да не казва нито дума. Идеята й бе да хване някое от дечицата, да насочи пистолет в челото му и като по онези екшън филми да го ползва за разменна монета. Всичко щеше да е просто прекрасно ако изведнъж не се парализира и не се закова на място. Едно от тези ужасни създания се обърна и поклати критично глава.
— Какво искате от нас? — колко тъп въпрос. Амелия се разтрепери. Какво можеха да искат? Естествено, че онова нещо, което притежаваше нейното семейство в кръвта си. Страхотно! Да си преследван за част от себе си, която даже не можеш да назовеш. Амелия така и не разбра до край същността на ценността си.
— Искам само да ме последвате, госпожо, това е всичко!
— Няма да оставя жена си сама… — заинати се Кам, който напълно осъзна, колко безполезна бе борбата му. Попи местеше ужасен поглед от него към групата и обратно, но бе ясно, че не може да помръдне. По дяволите, Кам Роан сигурно бе най-безполезния циганин в историята на рода си.
— Ако настоявате, господине, сте свободен да ни придружите. Вие ще ни направите ли компания, госпожице? — обърна се професора към Попи. Тя искаше да му каже, какво точно иска в момента, но не можеше да помръдне дори мускулите на лицето си. — Добре тогава, нека да тръгваме!
Кам Роан, Попи и Амелия тръгнаха след нападателите си. Дори и да искаха да протестират вече не бяха господари на собствените си тела. Какво още можеше да се случи, по дяволите?
Беатрикс лежеше под своя любим, докато той бързо сваляше дрехите, които им пречиха да се почувстват един друг истински. Тя бе захласната от това усещане, което я пронизваше всеки път щом бяха заедно. Дадоха си обети, че щом веднъж всичко приключи ще се венчаят и ще останат завинаги заедно, както и че капитана ще се опита да се лекува от психическата си нестабилност, придобита в резултат на войната.
— Трябва да вървим! — задъхано ги прекъсна Марк Бенет. Кристофър изруга, изправи се от полуголата жена под себе си и започна да закопчава новият си колан, с названието „Армани“. Досега не бе носил дрехи с имена.
Беатрикс също бързо надигна панталона си и се взря в слабоватия натрапник.
— Отведоха сестра ти и всички, които бяха в къщата…
— Кой?
— Ами… онези „сладки“ дечица, за които ме предупредихте.
— Ти как се отърва?
— Първо, не бях в къщата и второ явно просто не ми обърнаха внимание. Видях как ги товарят на една карета и заминават.
Беатрикс въздъхна тежко. Всичките тези приключения й идваха в повече. Не се разтревожи истински за сестра си и останалата част от роднините си, защото вярваше безусловно на Уин, тя щеше да оправи нещата. Но от друга страна, защо да не се напъне малко и тя?
— Да вървим към имението Рамзи!

Не след дълго тримата стигнаха до стаените си роднини и приятели, които все още чакаха началото на някаква война между родовете, но това така и не ставаше. Никой не идваше, нищо не се случваше. Може би Уин не бе преценила явно неприятелите си, това никак не бе утешителна мисъл. Лео бе убеден, че по-малката му сестра може да се справи с всичко.
Когато видяха новодошлите всички навъсиха вежди едновременно, все едно бяха оркестър под аранжимент.
— Защо сте тук, какво се е случило? — попита разтревожено Маркс.
— Ти как мислиш? Твоите деца отведоха Амелия, Кам и Попи!
— Къде точно бяхте вие по това време? — наклони глава Лео.
— Според теб? Какво става тук, избиха ли се враговете ни?
— Дори не са дошли. Чакаме, ама никой не е влизал в къщата.
— Лео, знаеш, че те имам за един умен човек. Малко луд, но умен. Как може да седите и да дебнете в гората, щом плана не се развива както трябва? — Беа се изправи и тръгна, с уверена крачка, към дома. Откак сестра й се бе върнала по родните места се освободиха всички слуги и работници. На Беатрикс, сега, това не й се стори толкова добра идея.
Делегацията хукна по петите й, като мрънкащо стадо кози. Още щом отвори вратата на семейното имение Беа видя комисар Пиер и сестра си, седнали един срещу друг. Голямата й сестра бе отвлечена от човечетата на господин Кинг, а Уин си гукаше спокойно с въпросния французин.
Пиер обърна главата си в нейна посока, усмихна се криво и проговори:
— Така, щом сте тук, значи бебето вече е при нас. Всичко хубаво, дами!
Беа искаше да удари наглото лице на французина, но сякаш невидима стена се изпречи пред нея. Започна да удря и рита въздуха, но не можеше да пробие барикадата. Като в тунел комисаря си тръгна, като не позволи на никого да го достигне.

* * *

— Значи професор Франкенщайн не е луд учен, китайците се подчиняват на недорасло дете, а целта не са нашите гени, а новото супер-бебе на сестра ни? — Лео се отпусна назад. Това заприлича на зле направена мелодрама.
— Трябва да намерим Самюел Норман и да го помолим за помощ…
— Дали ще ни помогне, когато всъщност ти уби неговият човек, онова докторче? — Кев щеше отново да помогне на семейството, това е ясно. Как, все още не се знаеше. Всъщност плановете им рухваха един след друг. Каквото и да правеха бе грешно… усмихна се. Уин все още се нуждаеше от помощта му, не бе толкова силна и умна, колкото изглеждаше. Това даде малко радост, в тъжното му същество.
— Естествено, че ще помогне. Когато обясня мотивите си, всичко ще се нареди. Проблема е, че нямам достатъчно време…
— Добре, в край на сметка, тогава какво да правим?
— Ана ми каза, че катализаторът за развитие не идва от външно влияние или от генните ни записи. Катализаторът е жаждата за развитие. Ако успея да накарам мозъка си да постигне по-голям капацитет…
— Не, и дума да не става — изправи се Кев. — Това ще те превърна в нещо подобно на онова злобно дете.
— Ана не е злобна, тя няма такива емоции. В развитието си е видяла проблем, сега знанията, които изригват в съзнанието й, са се концентрирали в решаването на този проблем.
— За какъв проблем става на въпрос?
— Не мога да знам, защото не съм го видяла самата аз… — това не бе вярно. Откак говори с Ана Уин усети, че мозъкът и започна малко по-малко да се развива отново. Вече бе достигнала тридесет процента, но скри това от родата. Не искаше да им признае, защото все още усещаше емоциите си, които потискаха и по-нататъшния й прогрес. Трябваше да игнорира този фактор, за да може да разбере, за да може да достигне нужното познание. Нейното съществуване също имаше цел, целта бе запазването на тези, които обичаше. За постигането на целта, на която тя бе готова на всичко, в това число и да се превърна в това, от което се боеше най-много…
Тогава разбра. Еволюцията й се спираше заради този страх, който все още я изпълваше. Почувства как милион импулси препускат в мозъка й. Видя всичко точно и ясно и разбра, какво трябва да се направи. Веднъж абстрахирала се от самото нежелание за познание, то избликна в нея.

* * *

Амелия лежеше на кушетката в лабораторията. Не бе завързана, но бе абсолютно неподвижна. Виждаше лицето на мъжа си, изражението му бе пълно с ужас и тревога. Ако можеше да спести на Кам всичко това Амелия би го сторила, но най-вероятно и нейната физиономия не бе много по-различна от неговата. След като ги доведоха обратно под земята, „децата на царевицата“ оставиха плячката си в лабораторията, като едно остана за пазач. Не говореше, дори не мигаше… просто си стоеше и не даваше и на затворниците да помръднат. Напрегнатата тишина и незнанието плашеше, още повече, тримата Хатауей.
Не знаеха колко време е минало, но в бялата стая влезе онова дете, което ги посрещна още първия път, когато се озоваха на това проклето място. Амелия обърна въпросителен поглед към новодошлата, спомни си, че името й е Ана. Тя изглеждаше най-много човек, от всички тези луди деца.
— Здравейте, радвам се отново да съм ваш домакин!
Не им позволи да говорят, не им позволи да помръднат. Зад нея дотича и лудия професор.
— Какво ще правим сега?
— Ще инжектираме CPH4 в ембриона.
Ще направят какво? Ако досега не изпадна в истерия, то сега вече Амелия го направи. Кам започна да пръхти, защото явно и той като нея не можеше да говори. Чувството на безсилия бе ужасно нещо.
Ана тръгна към легналата жена. В ръцете си държеше странна спринцовка с толкова дълга игла, че очите на Амелия можеха само нея да фокусират. Детето спря пред кушетката, погали Амелия по главата и вдигна блузата й. Намаза корема й с нещо студено. Ако можеше, то Хатауей щеше да започне да трепери от ужас. Всичко свърши. Тя не можеше да наклони главата си, не можеше да гледа какво прави Ана, нито можеше да осети болка. Когато в полезрението й попадна гърба на това изчадие от ада Амелия разбра, че всичко приключи. Какво бяха сторили на детето й?
Кам затвори очи. Това бе единственото нещо, което можеше да движи — клепачите си. Той много добре видя какво стори това детенце. Бе забило огромна игла, най-вероятно в неговото собствено дете. Кам Роан бе сигурен, че това не е убило бебето, не това искаха тези хора. Кой можеше да предположи, че бившият комарджия, циганин при това, ще бъде бащата на най-умното бебе в историята на света? Някак тази мисъл не бе особено успокоителна.

* * *

Познанието правеше Ана арогантна. Отново човешка емоция, но детето нямаше как да го знае. Наркотикът, който ползваше това създание не бе същият, който синтезира професор Норман. Този му вид не можеше да даде достатъчен тласък за пълно развитие.
Уин се усмихна и „нареди“ на асансьора да се отвори.
Нейните роднини не знаеха, че е тръгнала сама към тези, които бяха заплаха. Заплахите се премахват. Всичко не е такова каквото изглежда, дори Ана не можеше да види чистата истина. Тя бе ограничена, макар самата да не го разбираше. Това, което тя виждаше като проблем, всъщност бе решение, което виждаше като спънка, всъщност бе развитие.
Уинифред Хатауей, дори като човек, не виждаше себе си като злобна и отмъстителна. Сега, когато се лиши от пречките, наречени емоции, които възпираха това, на което е способен отделния индивид, тя просто не можеше да мрази. Но въпреки капацитета си, все още нещо човешко в нея изгаряше от нетърпение да види лицето на Ана, когато прозре истината. А, че Уин щеше да й я даде, това бе от ясно по-ясно.
Озовала се веднъж в огромното помещение Уин бе обградена от лилипути. Странно, но колкото и да се развие отделния индивид, нещата си остават същите. Тези същества бяха достигнали различни висоти в еволюцията си, но въпреки това общата цел, поставена им от техния лидер, ги обединяваше. Хората все пак си остават стадни животни, нуждаещи се от нещо, което да ги държи целеустремени.
„Децата на царевицата“ се залепиха за тавана, за да не възпират жената, която търсеше водача на ятото. Махаха с малките си ръчички опитвайки се да преборят собствените си клетки, та да се опълчат на нападателя си. Ако Уинифред притежаваше поне малко състрадание, което преди бликаше от нейното същество, сигурно не би постъпила така, но щом минаваше покрай тези дерзаещи се човечета те се разпадаха. Тя можеше да каже на организма, че вече не е нужен, така клетките я „слушаха“ и постигаха самодостатъчност, което изключваше цялост.
В лабораторията се намираха професор Картие, с липсващ показалец, Амелия в напреднала бременност, Кам и Попи, които бяха оставени да седят на столове до стената, като не можеха да помръднат и мускул.
Красивото дете, с черните плитки, обърна цялото си внимание към новодошлата. Наклони глава и проговори бавно, сякаш на бавноразвиваща се:
— Прекалено късно е, плодът се развива.
Уин се усмихна. Ана все още не разбираше…
Отиде до кушетката, където сестра й я гледаше с уплашените си сини очи. Погали я нежно по челото. Докосна корема й. Бебето бе нормално, здраво момче, което щеше да живее един пълноценен и ограничен живот за собствения си мащаб. Обърна се към Ана и сега Уин проговори, имитирайки снизходителния й тон:
— Дойдох, за да ти дам, това, което искаш! Искаш познание, твое е! — пристъпи към нея хвана лицето й в ръце и се взря в огромните очи.
Кам Роан вече можеше да се движи. Стана от стола и отиде до съпругата си, като хвана ръката й и я целуна. Никога не бе изпитвал такъв страх, както до преди малко. Жената, която обичаше повече от живота си и тяхното дете бяха в опасност, а той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. След като се убеди, че всичко е наред с тях обърна погледа си към Уин и детето с черните плитки. Тях вече ги нямаше в стаята. Втрещеният старец бе облещил очите си в празното пространство и трепереше, свит в ъгъла на бялата стая.

* * *

Седем месеца по-късно…

Семейство Хатауей разшири имението Рамзи. Бяха направили огромен склад под къщата, където поставиха всичко, което събраха от базата на „децата на царевицата“, както и от останалите запаси на Уин. С помощта на записки и таланта на Хари направиха нещо като генератор, който произвеждаше електричество, за да може Лео, лорд Рамзи, да се отдава на новата си страст… тоест филмовото изкуство. С помощта на Катрин Маркс, синтезираха вид гориво, което бе напълно органично и задвижваше генератора.
Лео и Катрин така и не се венчаха, но пък тя предложи за сега да останат заедно, та да видят на къде отиват нещата. Може би един ден…
Самият Лео нямаше нищо против. В край на сметка, след като вниманието му бе закотвено към движещите се картини, манията му да обича намаля. Харесваше жената, но чак пък да я прави единственото нещо, даващо му сила да живее… не-е-е. Относно архитектурните му наклонности. Проектите му станаха дръзки, вече не се придържаше към правилното, правата линия не съпътстваше сградите, които излизаха под молива му. Разбира се, никой не хареса новите му скици, но пък сега къщата им имаше най-неправилните форми и размери за времето си.
Беа и Кристофър не изтраяха дълго заедно. Мъжът се мъчеше всячески да потисне влошаващото му се психическо здраве… напразно. Настаниха го в малка безизвестна клиника, като дадоха точни инструкции относно неговото лечение. През това време Марк Бенет натрупа вес, започна да се интересува от зоология и развитието в животинското царство, под ръководството на новата си жена Беатрикс Хатауей. Искаха да построят клиника за домашни любимци, като щяха да ползват Лео за архитект на сградата. Също така щяха да изучават произхода на видовете, като не отнемаха на господин Чарлз Дарвин*3 възможността сам и пръв да издаде труда си. Беа вече го бе чела, разбира се, но не искаше да спъва човека в начинанието му.
Попи и Хари оборудваха хотел „Рътлидж“ с най-луксозните бани, като се придържаха към времето си. Не живееха в сградата, обаче. Хари предаде щафетата за управление на своя дългогодишен служител господин Валънтайн. Сутрин четеше отчетите относно бизнеса си, на обяд се отдаваше на предметите, които изучаваше, вечерта бе притежание на бъдещата майка на детето му.
Амелия и Кам посветиха времето си на отглеждането на сина си — Рай. Той бе едно доста будно и умно бебе… но само толкова. На заветните седем месеца си гукаше и лапаше пръстчета като всяко едно нормално дете. Единственото неестествено нещо в цялата работа бе, че майка му го е носила едва три месеца, но това можеше да се пренебрегне.
Кев стана нормалния мрачен и неприветлив циганин, какъвто си беше и преди. Работеше от сутрин до вечер, говореше само тогава, когато наистина се налага и се мръщеше дори на Рай.
Една вечер огромната фамилия се бе събрала на вечеря. Лео нямаше търпение всичко това да свърши, защото щеше да гледа „Терминаторът“*1 отново тази вечер. Никой не бе чак толкова умен, та да схване как да се оправи с онази джаджа, дето мести хората във времето. Така Лео остана с едва петдесетина филма под ръка. Всичките ги бе гледал вече, но постоянно ги повтаряше. Дори това е по-добре от нищо, в край на сметка. Ами ако му бяха оставили филми, само като онези романтични, лигави, комедии… тях можеше да си ги гледа и в театъра.
Както винаги разговора не течеше по права линия. Всеки говореше по тема, различна от тази на другия. Това някак бе забавно, защото макар никой никого да не слуша истински, всеки знаеше за какво става въпрос.
Беседата беше прекъсната от икономката на дома госпожа Барнстейбъл.
— Един господин иска да ви види! — този същия господин бе доста странна личност, но госпожа Барнстейбъл отдавна свикна да не обръща внимание на такива незначителни неща. Пък и от как се сдоби с романите, дадени й от Попи, на сестрите Бронте*2 икономката си се закотви в свой собствен романтичен свят и нехаеше за нищо друго.
Фамилията се спогледа разтревожено, добре де — не чак толкова, и след като приключиха с храната се насочиха към салона, който Лео проектира. Сега приемната имаше „барплот“, зад който се намираха различни напитки. Един дървен шкаф, който всъщност бе облицован хладилник задигнат от бункера на „децата на царевицата“, и черпещ електричество от доста скрити кабели, свързващи го с генератора на Хари, винаги бе пълен с лед и студени напитки. Канапета и кресла бяха наредени навсякъде, като повечето бяха с нестандартна форма. Нито едно не подхождаше на другото, но Лео се бе вманиачил по онова китайско учение „фън шуй“, което било много древно, но още непознато за неговите съвременни приятели. Опита се да обясни на колегите си архитекти и дизайнери относно освобождаването на „чи“, но след дълги и скучни безсмислени беседи се отказа. За това пък всеки ден пренареждаше дома си и сътворяваше по някоя нова мебел. Да си признаем стаята не приличаше на нищо, но това бе само началото все пак.
В салона ги чакаше комисар Пиер Дел Рио и един възрастен господин с „афроамерикански“ произход. Ясно това трябва да е професор Франкенщайн.
Родата изгледа злобно французина и Кев се нахвърли върху него с юмруците напред, като за пореден път пренебрегна акъла. Тичайки към обекта на своята омраза циганина се спря, чак когато дулото на един „Колт“ се насочи към лицето му. Спря и започна да рие с крака, като бик пред тореадор.
— Знам, че сте ми ядосани, но ние никога не сме се срещали, така че каквото и да мислите, че съм сторил, не съм! — спокойно занарежда комисаря с типичния си френски акцент.
— Моля седнете, дойдох да говоря с вас от името на сестра ви! — спокойно предложи професор Франкенщайн.
Групата стисна зъби, вярно малко патетично, но все пак се настаниха на неудобните мебели, изработени от филмовия маниак на семейството.
Театралната минутка мълчание приключи и професора заговори:
— Може би се чудите какво е станало с вашата сестра?
— Сигурно същото, което е станало и с онова момиче, което Уин нарече пациент нула. Не сме толкова глупави, професоре. Сестра ни доста говори…
— Сестра ви споделя само това, което е знаела и възприемала в началото на еволюцията си. Нека обясня мотивите си, след което ще ви кажа и къде се намира сестра ви.
— Значи е жива? — с надежда попита Кев. Неговата Уин е жива!
— Мога да ви отговоря направо, но нека започнем от начало. Когато преди години, които още не са дошли за вас, госпожица Люси ми даде познанието си, аз исках да го разкрия на света по най-бързия възможен начин. Когато видях, какво наследство ми е завещано, не го направих. Защо да обременяваме съществуването си, с това, което така или иначе не можем да променим? Хората, в общото си състояние, са щастливи създания, точно защото съществуват по този начин. Въпреки това, исках да се постарая инциденти, като този с Люси повече да не се допускат. Онези, които са под моя протекция, умираха така или иначе, за това им предлагах алтернатива… Дадох на сестра ви живот, като й оставих право на избор как да го живее. Тя копнееше да се върне при вас, за това й оказах тази услуга. Човек трябва да има цел, която да следва. Целта на вашата сестра бе да предпази, тези които обича и да се чувства нормална. Ако отнемете целта на дадено същество, то просто ще стане ненужно.
— Така, добре, вие сте добрият доктор, спасили сте сестра ни и прочее… къде е тя?
— Лорд Рамзи, харесва ми, какво сте сътворили с тази стая! — усмихна му се професора. — Целта на сестра ви бе и катализатора, който даде тласък на еволюцията й. За да ви защити тя отне целта на Ана, което само по себе си направи организма и съществуването й безсмислено, за това и клетките й просто спряха да се възпроизвеждат. За това пък Уин сега е нещо различно, тя е навсякъде… Телесната й обвивка вече не й е необходима, за да съществува. Чистото съзнание, чистото познание е точно това, да се абстрахираме от материята като материя. Мисля, обаче, че на нас пък така също ни е добре — с примитивните ни мозъци, не сте ли съгласни?
— Тоест сестра ни се рее около нас, така ли да го разбирам? — Лео не се отказваше.
— Ако това ви устройва като отговор, то — да. В същото време тя ми сподели, какво се е случило, дойдох просто за да ви кажа да не тъгувате за нея. Тя е точно там, където трябва да е.

Семейство Хатауей бяха най-странното семейство в Хампшир. Банда пълни ексцентрици. Жените имаха право на глас, работеха начело с мъжете си и дори една от тях се сродила с циганин… можете ли да си представите? Лудият млад граф постоянно се подиграваше с уважаваното общество, като наричаше неговите представители с разни странни имена. Например лорд Уестклиф бил „Господар и командир“*4, защото приличал на някой си Ръсел Кроу на борда на своя кораб. Кой, за бога, бе този господин Кроу? Бе нарекъл жената на въпросния лорд „Вивиан“*5, защото тя пък била точната „Хубава жена“… а че е хубава, кой го отрича, но ужасно гръмогласна и без капчица добри обноски. Типична американка, какво да се прави, класата не идва с парите. Да не говорим, че този лорд постоянно гонеше своето „чи“. Да, напълно побъркан човек.
А сестра им, жената на богаташа Хари Рътлидж? Вечно говореше за някаква еманципация сред жените. Добре, че дамите от високите кръгове, с добро семейство и възпитание не й обръщаха внимание. Равни права? Как не! Мъжете са си мъже, жените — жени. Ами другата й идея? Работни синдикати, та простолюдието да си дири правата? Какви права, това бяха работници, прости хора без образование и родословие…
Но капака идваше от онова малко девойче, което вечно се грижеше за някое четириного… или по-лошо. Тя и нейният съпруг отвориха някакво здание, където да лекуват кученца и котенца. Та това бяха аксесоари, за Бога, ако умряха биваха заменени, кой ще даде парите си за лечение? Всъщност доста матрони го правеха, но това да си остане в тайна.
Може би най-нормалните бяха циганина, с жена си и вечно нацупения му брат. Нормални, защото си седяха у дома и не говореха за разни глупости, добиващи незнайно какво.
Да, фамилията Хатауей бе съставена от едни побъркани хора, с лошо възпитание и странни идеи… никой не би пропуснал да попадне в дома им…


[*1 „Терминаторът“ — американски филм от 1984 г. Режисьор Джеймс Камерън, в главните роли Арнолд Шварценегер, Линда Хамилтън и Майкъл Бийн.]
[*2 Сестрите Бронте са английски писателки и поетеси от 19 век. Техните произведения са признати като класически шедьоври от Викторианската епоха в английската литература.]
[*3 През 1859 година Чарлз Дарвин за пръв път издава книгата си „Произход на видовете“. Трудът му се смята за един от основополагащите трудове в историята на науката.]
[*4 „Господар и командир — далечния край на света“ — американски филм от 2003 г. Режисьор Питър Уеър, в главните роли Ръсел Кроу, Джеймс Д'Арси, Ричард Маккейб и др.]
[*5 „Хубава жена“ — романтична комедия от 1990 г. В главните роли Ричард Гиър и Джулия Робъртс. Във филма Робъртс играе бедна проститутка на име Вивиан, която се влюбва в богат бизнесмен, в ролята Гиър.]


> Епилог

— Не разбирам, защо използва всичките книги от поредицата?
— Защото, госпожа Клейпас… ами… книгите са забавни – да, пълни с диалози и никакви действие. Не мога да взема екшън филм и да накарам хората да си говорят постоянно, без да правят каквото и да било.
— Сърдита съм ти! — нацупи устни Вася.
— Защо? Какво съм направила пък сега?
— Беа и капитана бяха любимците ми, чела съм книгата над сто пъти, а ти какво направи? Даде я на друг!
Светлана се усмихна и потупа приятелката си по главата.
— Вася, нали осъзнаваш, че книгата е още на лице и историята си е история… не съм изгорила произведението на автора. Това тук е просто за забава…
— Да, но сега винаги, когато чета ще си спомням за този ти разказ и… няма да е също! — Господи, Светлана бе сигурна, че Василиса ще се разплаче. Стана й тъжно за нея, а дори не разбра защо точно.
Лидия наклони глава и се засмя с глас. Това се чуваше за пръв път — смеха й.
— Ветеринар с иновативна за времето си мисъл… може и аз да си отворя собствена клиника, за котета и кучета, а?
— Идеята не е лоша, ако вложиш в идеята си нещо, което да прави твоята клиника различна, с таланта, който притежаваш можеш да постигнеш много — съвсем сериозно констатира Светлана. Тя виждаше потенциала и никога не би дала ласкателно мнение. Ако помогнеше на Лидия да направи пари, тя щеше да е до нея, за да се облагодетелства. Това не бе користност. Напротив! Най-добрите отношения бяха онези с взаимна полза.
— И от къде да взема пари, та да реализирам идеята си, според теб. Парите, на които се осигурявам, са нищожни. Нито една банка няма да ми отпусне кредит.
— На теб не, но на съдружника на голяма финансова фирма — да!
Светлана бе сигурна, че току-що направи вложение, което да увеличи и без това солидното й състояние. Пък и щяха да й трябват пари, защото не се знаеше до къде ще стигне цялата драма с господин Туменко. Чумата да го тръшне дано, това малко човече!