Страница 1 от 1

Лятна командировка - част 2, глава 2

Пуснато: 22 февруари 2015, 20:41
от Boky
2
Сутринта, като се събудих, мястото до мен бе празно. В кухнята ме чакаха на масата два кроасана, кана с кафе и бележка, под която имаше няколко банкноти. Бележката ме уведомяваше, че към обяд дъщеря му ще дойде да ме вземе, за да отидем на пазар. Втората чаша кафе ме разбуди окончателно, след като бяха погълнати набързо кроасаните. Наближаваше обед, но преди да започна с приготовленията за излизане, реших да се обадя на Ани. Знаех номера й наизуст, затова взех слушалката на стационарния телефон, настаних се в един от фотьойлите и набрах комбинацията.
- Ало, - прозвуча гласът на приятелката ми - споделете.
- Ани, аз съм.
- Свети, момичето ми, добре ли си? Онзи ден минах през офиса ти и видях, че си заспала посред бял ден. Сега приключвам тук и веднага пристигам. Нещо от аптеката?
- Ани, добре съм. И не бързай да тръгваш, защото дълго ще трябва да пътуваш.
- Какво искаш да кажеш? Да не си хукнала пак нанякъде?
- Да, в София съм. При Калин.
- Какво-о, какви ги приказваш, Свети? Да не си полудяла? Този човек те доведе до ръба на отчаянието, а ти си се хвърлила в краката му. Какви ги вършиш момиче?
- Поеми си дъх, Ани. Да, хвърлих се в краката му, но след като разбрах какво се е случило.
Предадох накратко разказа на Данчо, прекъсвана от охканията и ахканията на приятелката ми.
- Така че, сега съм в неговата пижама, в неговата гарсониера и се чувствам най-щастливата жена на света.
- Господи, момичето ми, така ме зарадва. Дано се успокоиш най-после.
- Ани, обаждам се по два повода: първо, тук съм само по едни дънки и тениска. Толкова бързах, че въобще не помислих за багаж. Моля те иди в хотела и ми изпрати някакви дрехи и бельо и също така портмонето от чантата с документите и банковите карти, че съм без стотинка.
- Леле мале, влюбена госпожичке, наистина си се побъркала. Да тръгнеш гола и боса през цялата държава заради един мъж. Добре, добре, веднага отивам. Ще приготвя две чанти и портмонето, но никакви куриери. Ще изпратя един от моите хора да ги донесе. Ще му дам телефона ти, а ти ще го упътиш като пристигне.
- Нямам телефон.
- Какво? И него ли забрави?
- Не. разлетя се на парчета, като разбрах, че не сме си разменили телефоните с Калин. Колкото и глупаво да изглежда, но е вярно. Можеше да не се стигне до това препускане. Дай му на твоя човек номера, който се изписва на дисплея ти. Това е телефонът в дома на Калин. Другият въпрос - намери Танев и му кажи да подготви всички документи за това, което говорихме тогава, в къмпинга. Като е готов, да се обади, ще дойда да подпиша всичко и да приключим сделката.
- Наистина ли ще ме оставиш, Свети, тук сама. Няма да го преживея.
- Ще измислим нещо, Ани. И на мен ще ми е мъчно без теб. Може би, ти ще дойдеш тук. Все ще намерим някакво занимание.
- А, това е много добра идея. Колкото и да е хубаво на морето, омръзва. А и май ще трябва да сменям приятелствата. Тия двамата тук станаха много досадни.
- Ани, така ли се говори на една вече ангажирана жена?
- Извинявай, госпожице Целомъдрие. Няма да се повтори.
Разделихме се с весел смях и се заех бързо с тоалета. Много ми допадна Маргарита. Свръхинтелигентна, с добро чувство за хумор и никакъв житейски опит. Първият ден обиколихме близките магазини за бельо и козметика. Запознах я с основите на науката за формиране на женската визия. А на следващия ден, когато пристигна багажът ми хукнахме по моловете. Вече със сериозно финансово обезпечение, успях да убедя девойката, че трябва да покаже на света великолепното тяло, което притежава. А когато е в подходяща опаковка, това се превръща в тежка артилерия за превземане и на най-скептичния мъжки редут. Обадихме се на Калин и ги поканихме заедно с Карамфила на среща в едно много приятно ресторантче, където щях да се представя официално пред най-близките му хора. Когато влязохме в ресторанта, поканените бяха заели вече местата, но останаха като треснати от двете видения, които се появиха. И не само те, малкото присъстващи изградиха шпалир от погледи, през който преминахме като на парад. Лично собственикът ни посрещна и придружи до ангажираната маса. Двамата мъже, които ни очакваха прави, дълго не можеха да продумат, докато накрая не бяха дръпнати да седнат.
- Аз съм изумен. – пръв се окопити Карамфила. – В компанията на такива феи, човек губи дар слово, дори мърморко като мен. Още повече ме удивлява, че това се прави заради мен.
- Ти си изумен, а аз съм в шок. – обади се и Калин. – Първо, имал съм невиждана красавица за дъщеря. Разбира се никога не съм се съмнявал в това, защото прилича на мен, но когато се появи в такъв вид, започваш да се съмняваш в земния й произход И второ, знаех, че жената която се съгласи да ощастливи всекидневието ми, притежава неустоим чар, но не знам как бих могъл да я удържа от тълпите поклонници, които вече се тълпят на входа. Не знам, Карамфиле, но мисля, че са омагьосани.
- Кажете ни, когато свършите с ласкателствата, - каза през смях Маргарита, - защото ние със Светла сме адски гладни.
- Моля дамите за извинение, но Калин е прав. Само че магьосницата е тук, на масата. Няма друго обяснение за превъплъщението на любимата ми преводачка, освен някаква магия от жена, представяща се за Светла, зад маската на която се крие велика магьосница. Като се прибереш, Калине, погледни в багажа й дали няма някакви вълшебни тикви или други известни атрибути за преобразяване.
Това бе посрещнато с бурен смях и признанието на Маргарита, че действително моя милост е причината за тазвечерното ни представяне. Вечерята тръгнала с такова темпо, продължи по същия начин. Дори моето кратко експозе за личния ми живот, се постарах да представя в шеговита форма, което бе оценено от всички. Следващите дни не можеха да се нарекат скучни. Почти всяка вечер бяхме заедно четиримата, ходехме на театър, посетихме два-три пъти известен пиано бар, с отличен джаз, гледахме новите филми. През деня, подреждах новото си жилище и успях, до голяма степен да го освободя от ергенския му дух. Откликнах и на молбата на Маргарита да й помогна с обзавеждането на апартамента. Ходехме по магазините, избирахме мебели, домакински уреди, правехме консултации с дизайнери за интериора. Така се запознах с майка й. Маргарита ме представи като своя приятелка, спестявайки отношенията ми с баща й. Беше наистина представителна дама. Не можах да намеря повод за забележка в идеалната визия, от върха на обувките, до стилната прическа. Не ми се понрави единствено онази снизходително пренебрежителна физиономия, която неизменно придобиват, контактуващите с елита персони. Десислава остана много изненадана от измененията във външността на дъщеря си и когато разбра на кого се дължи това, не пропусна да ме удостои с формални поздравления, придружени с малко пресилена усмивка. Но това не повлия на настроението ми. Онова леко бодване при запознанството, когато разбрах, че това е бившата на Калин, потъна дълбоко. Нямаше да има премерване на сили, знаех от него, че отдавна е излязла от живота му.
Една новина, свързана със здравословното ми състояние, внесе сериозна промяна. Няколкодневно неразположение, свързано с гадене и повръщане ме отведе при доктора и когато напуснах кабинета му, бях извън себе си от радост и малко уплашена. Докторът установи бременността ми, което щеше да промени из основи досегашния ми живот. Мечтите и надеждите от лятото се сбъднаха. Разбира се, запазих в тайна състоянието си, но сегашното пътуване към Габрово, бе именно в тази връзка. Исках да споделя с някой, минал по този път, всичките си притеснения и да получа съвети за поведението си нататък. Нямаше по-подходящ човек от майка ми. Пристигнахме в града и сръчках момичето до мен. Къщата ни се намираше в едно кварталче над самия град, близо до малка гора. По средата на махалата минаваше поток, който бе замръзнал по това време. Преминах по мостчето и след няколко метра спрях пред портата на дома, в който бях родена и израсла. Не бях идвала от онова злополучно честване на сватбата с Борис и с известен страх влязох в двора и се упътих към къщата. Почуках на вратата и секунди по-късно бях в обятията на мама. Всичките притеснения се стопиха, когато баща ми излезе да ме поздрави, макар и малко студено. Помогна ми за багажа и бързо, бързо ни приюти с Маргарита в затоплената стая на долния етаж. Денят премина в подготовка на трапезата за Бъдни вечер, а когато насядахме всички около масата щях да се разплача. Толкова ми бяха липсвали родителите и дома през тези години, че едва сега осъзнах какво можеше да изгубя. Маргарита се превърна в гвоздея на вечерта. Направо омагьоса старците с лингвистичните си познания. Майка ми, непрекъснато я въвличаше в разговори на любимия й френски, докато баща ми напразно опитваше да си припомни отделни фрази на немски, което караше момичето да се залива от смях. Легнахме късно, защото Маргарита не ме остави, докато не разлистихме детския ми албум, настоявайки да чуе историите за ученическите ми увлечения. Спах като младенец в моминската си стая, но станах рано и слязох в кухнята, където майка ми вече се вихреше с точилка в ръка за Коледната баница.
- Мамо, трябва да ти кажа нещо.- започнах със загадъчен глас, стиснала чашата с кафе.
- Светле, има нещо нали? Знаех си, че не идваш просто така.
- Има мамо. Бременна съм.
- Божичко, момиченцето ми … - изпусна точилката домакинята. – Ама как … наистина ли? Нали не си …
Тя се спусна и ме прегърна, настанявайки ме на един стол, без да обръща внимание, че остави брашното от ръцете си по дрехите.
- Сигурна съм, мамо. Преди два дни бях при доктора. От малко повече от два месеца.
- Господи, Светле, как ме зарадва момичето ми. Доживях, доживях …. – разплака се жената, прегръщайки ме отново и отново. – Най-после и ние да дочакаме тази радост. Внуче, леле божке, колко съм щастлива.
Така ни завари баща ми, който влезе с купчина дърва за печката.
- Ей, какво става тук? Жено, Светла, какво се е случило?
- Радост, старо, голяма радост ни донесе това момиче. Ще ставаш дядо.
- Светле, вярно ли е момичето ми? – пусна дървата на пода и се строполи на един стол мъжът. Гледаше ме невярващо и сълзи напираха в очите му. – Знаех си, знаех си …
Така и не можа да обясни, какво е знаел. Най-накрая се успокоиха и започна проучвателната част.
- Кажи сега, мама, кой е бащата? А вие … заедно ли сте?
- Мамо, каква си. Да, живея при него от известно време. Запознахме се това лято и преди известно време решихме да се съберем.
- А той какъв е? – намеси се и баща ми. – С какво се занимава?
- Научен работник е. Работи в един институт на Академията на науките. Специалист е по металите.
- О, значи е интелигентен човек. А семейството му? Майка му, баща му какви са?
- Тате …
- Добре де, но все пак трябва да знаем нещо за бащата на внучето.
- Момичето, което спи горе в стаята за гости е дъщеря му и това е цялото му семейство. Родителите му са починали преди години. Неудобно ми е да го разпитвам за това.
- Майко мила, значи е сам. – отново взе думата майка ми. – Светле, извинявай за неудобния въпрос, но той ще може ли да ви издържа? В днешно време научните работници не са от най-добре платените. И къде ще живеете?
- Мамо, аз имам достатъчно пари, не се притеснявай за това. А живеем засега в една много симпатична гарсониера. Чувствам се прекрасно в нея.
- Ама, дъще, как гарсониера? Ами детето? Та ти не знаеш какво те чака, момичето ми.
- Мамо, има време. В третия месец съм. Не съм му казала още, така че тепърва ще обсъждаме тези въпроси. Хайде стига, че чувам горе да се тропа. Сигурно Маргарита се е събудила вече. Ще отида да я видя, а ти, мамо, побързай, че баницата ти е още на тесто.
- Ох, божичко, съвсем забравих. Веднага ще я довърша. Хайде, мъжо, оправяй печката.
Закусихме в добро настроение, натоварихме багажа и се събрахме в голямата стая да си вземем довиждане. Сега, след като знаеха коя е Маргарита, родителите ми започнаха да се отнасят с нея сякаш беше втора дъщеря. Майка ми не ни пусна докато не взехме една великолепна погача, току що извадена от фурната, а малко преди да се качим в колата, баща ми, малко несръчно, ме прегърна и целуна по челото. Този жест напълни очите ми със сълзи и бе доказателство, че отново съм се върнала в семейството. Поехме към Прохода на Републиката и след не повече от 2 часа, пресякохме Ямбол и стъпихме на пътя за Средец. Калин беше уговорил среща с някакво момче, което ще ни чака в едно кафене за да ни заведе до станцията. През цялото време, докато пътувахме, Маргарита бърбореше неспирно. Обсъждаше всичко, което срещнехме по пътя, от някое криво дърво или куче, пресякло пътя, до проблемите с климата и изхранването в световен мащаб. Включвах се с кратки бележки, докато в един момент не ме стресна неочакван въпрос, от което едва не изпуснах волана.
- Светла, - изстреля от упор Маргарита, - вие с тате говорили ли сте за сватба?
- Маргарита, - едва успях да овладея изумлението си, - откъде ти идват подобни мисли?
- Защо? Не сте ли обсъждали този въпрос? За мен е интересно.
- Не, не сме го обсъждали. И защо е този интерес у теб?
- Е как, нали съм му дъщеря. Трябва да ти призная, че много бих се радвала да имам най-красивата мащеха на света.
- Маргарита, - извиках за да скрия неудобството си, - накрая ще завършим в някоя канавка. Моля те, нека поне да стигнем до града.
Момичето се заля в смях и ме целуна по бузата.
- Гледай само да не е много дълбока, за да изпълзим някак си. - не спираше малката палавница. - Знаеш ли, мисля, че започвам да те обичам.
- Може да си сигурна, че чувствата са взаимни. - хвърлих й благодарен поглед и бързо навих волана за да не хлътнем в една голяма дупка.
- След като не обсъждате с тате подобни въпроси, ще ти издам една тайна.
- О, нали не е нещо, което ще наруши световния мир?
- Не-е-е, не. Касае само теб. Но няма да ме издадеш, нали?
- Гроб съм.
- Ти значиш много за него.
- Защо мислиш така?
- Бях до него последния месец и съм свидетел как повлия появяването ти върху цялото му поведение. Когато се прибра в София, след командировката, не можах да го позная. Беше отслабнал, с тези белези по лицето от катастрофата, усмивката му го бе напуснала, а настроението - допираше точката на замръзване. Имахме уговорката да ме придружава в Париж и се надявах това да върне предишния ми баща. Но не се получи. Въпреки опитите му да изглежда весел и общителен, чувствах, че това му коства много усилия. Единствено изненадата, която бях подготвила, страхотен блус концерт в зала "Олимпия", го извади за кратко от унеса му, но за кратко. Прибрахме се в София и споделих с Карамфила, който обеща да разбере какво се е случило. Но когато ти се появи онази вечер, на другия ден срещнах същия човек, когото така много обичам. И тогава разбрах какво си за него. Много съм ти благодарна, че ми върна онзи слънчев човек, който ме кара непрекъснато да се смея и до когото се чувствам така сигурна и спокойна.
Бях отбила от пътя, на едно разширение, защото не можех да слушам равнодушно подобни думи. Прегърнах я и така останахме известно време в мълчание.
- Хайде да тръгваме, че онова момче сигурно е замръзнало вече. - освободих я от прегръдката си, целувайки я по главата.
- Е-е, нали ще ни чака в някакво кафене.
- Такава е уговорката, но току виж хукнал да ни търси, защото закъсняваме вече с половин час. Според GPS-а, градът трябва да се покаже след десетина километра.