Страница 1 от 1

Съдбовни приумици ( част 2)

Пуснато: 13 ноември 2013, 19:02
от esenna
Съдбовни приумици
( 2 част)


- Ало, ало, мамо чуваш ли ме? Алоооооо…
- Да, слабо, кажи миличка, как си?
- Добре съм, мамо, не се тревожи, ти как си?
Криси идва ли при теб или все така стоиш сама вечер?
- Идва, тя е заета с детето, нали знаеш, на
работа се виждаме често в съда, когато имат там часове. Какво става с теб?
- Реших да специализирам ’’компютърен
дизайн’’. Много ми е интересно! Kакво ще кажеш, само три месеца в повече?
- Добре, Янче, както искаш.
- Ще ни стигнат ли паричките, мамо? Кажи, ако
има проблем- след месец си идвам. Но така мечтая да си отворя фирма за компютърен дизайн!
- Спокойно, миличка, имаме пари, да се
храниш, чу ли, отдавна не си ми изпращала снимки!
- Добре, мамо, ще затварям, пак ще се
обадя, много те обичам, цунки и гушки!
Яна затвори телефона, плати и забързано се отправи към Университета. След малко започваха най-интересните лекции и тя не искаше да ги изпусне. Беше високо слабо момиче, с права, спусната по раменете й коса, тъмни живи очи, бретонът й се спускаше над високото й чело, младите й красиви устни й предаваха особен чар. Две сладки трапчинки грейваха при всяка нейна усмивка. Завършваше ’’ Компютърни технологии’’ и сега искаше за три месеца да специализира ’’ Компютърен дизайн’’. Винаги беше проявявала интерес към тази специалност и макар и съвсем слабо застъпена в началото на образованието й, тя се занимаваше с тази материя в малкото си свободно време с удоволствие. Беше устремено младо момиче, целенасочено, знаеше какво иска от живота, не се рееше в някакви блянове и незрели мечти. Беше стъпила здраво на земята. Сестра й, с която дори и майка им трудно ги различаваше, беше просто непоправима романтичка и Яна се чудеше, че изобщо от нея ще стане адвокат. Но сигурно беше наследствено от майка й. Тя си знаеше, че прилича на баща си –летец, който при изпитание на нов вид военен самолет загинал трагично и майка й внезапно останала сама с тях двете още в корема си. Сигурно баща й е бил земен човек, нищо, че е обичал небесата, засмя се тя на ум. Влетя в аулата и успя да си намери место на първата банка. След малко влезе и любимият й преподавател- професор Маркофф. Висок, строен, със спортна фигура, бяла коса, тъмни очи и вежди, лека иронична усмивка. Преподаваше спокойно, винаги успяваше да направи аудиторията си част от материята, която разясняваше. Интригуваше, провокираше, караше ги да мислят и всичко това поднесено с лека усмивка и самоирония - не една студентка беше влюбена в него. За Яна той беше еталон за истински мъж, макар и на тази напреднала възраст, поразяваше я с излъчването си. Професор Маркофф прекарал по-голямата част от живота си в ненавист към младостта, сега откриваше в нея неподозиран чар. Не един път си мислеше,че това е сигурен знак, че е остарял. Няколко студенти се отличаваха с интересни идеи и нестандартно мислене, но Яна определено привличаше вниманието му. Много красива, с особено излъчване, интересни предложения и воля да ги осъществи. Наблюдаваше я през всичките четири години. Когато разбра, че ще специализира ’’Компютърен дизайн’’ се зарадва. Имаше места само за десет човека и тя беше първа в списъка му. Работата му с малката група специализанти донесе нова тръпка в дългите му дни и нощи. Яна правеше най-добрите проекти, изработваше ги прецизно и с
любов. Последният час проф. Маркофф раздаде задачите за държавните изпити на студентите си и се уговориха след три седмици да отидат на гости на вилата му да покажат до къде са стигнали с проектите си.
Яна ставаше рано сутрин, отваряше компютъра си и започваше часове наред да работи. Отслабна, само в очите й гореше пламъче, което нощем не й даваше да заспи защото тогава я нападаха идеите й. Нощта и денят се сляха за нея. Майка й се притесняваше,че не се е обаждала вече месец и едно ранно утро не издържа - позвъня в общежитието. Помоли да я свържат с дъщеря й. Яна се обади сънена-беше заспала само час преди този звън.
- О, мами, ти ли си? Защо толкова рано?
- Яна, защо не се обаждаш, какво става с теб, може ли такова нещо?
- Мамо, още месец и завършвам, работя над държавната си работа и ми е много трудно, извинявай, но толкова е интересно и не искам да разочаровам проф. Маркофф. Знаеш ли -той прие само десет студенти да специализираме при него и ни кани в дома си и сега след два дена имаме сбирка на вилата му -да покажем кой до къде е стигнал. Ще бъде много интересно!
- Кой? От къде се взе тоя професор Маркофф?
- Той от първата година ми преподава, мамо, защо, какво има?
- Яна, моля те, бъди внимателна, нали? Тревожа се за теб - на колко години е този професор?
-Мамо, той е стааар- не знам 65-70 - някъде там, ама не му личат.
- Да не си се влюбила?
- Нее, само много ми харесва, нали знаеш, че Криси е по влюбванията. Мами, обещавам да ти се обадя като се върнем от вилата му, нали? Трябва да затваряме, цунки и гушки!
Яна затвори и легна отново.
Майка й запали цигара и видя как ръката й трепереше - Яна и някакъв подозрителен професор. Това никак не й хареса. Докато пиеше кафето си, погледна в бележника графика си и видя,че една седмица няма дела, обади се по телефона и резервира билет за Хамбург.
Яна работи целият ден и вечерта преуморена реши да изпие един чай. Тогава на вратата й се почука. Тя отвори леко нервно, по това време никой не си позволяваше да безпокои колегите си. Когато видя майка си занемя.
Прегърнаха се двете, влязоха вътре, Яна се зарадва, майка й веднага видя колко е отслабнала, не можеха да се наприказват.
- И как така се накани, мамо? Нещо да не се е случило?
- Не, само разбрах, че имаш нужда някой да ти помогне,че на скелет си заприличала. А то освен аз - няма кой друг. Днес хапвала ли си нещо?
- Е, пих чай, но виж, ела да ти покажа на компютъра до къде съм стигнала- дълго си говориха двете, Яна разпалено обясняваше на майка си всеки елемент какво точно означава, Марчела я слушаше внимателно до един момент, после започна само да я наблюдава с възхищение -колко красива е станала, колко е заприличала на Ян. Късно през нощта си легнаха, Яна заспа успокоена и преуморена, а майка й слушаше тихото й дълбоко дишане, гледаше я и й се любуваше. Да, Яна беше малката близначка, половин час след Криси се появи. Дали носеше неговите неземни способности? Така си и осъмна Марчела с отворени очи, сутринта излезе, към обяд взема дъщеря си и отидоха до близкото заведение да я накара да хапне малко и тогава разбра всичко за професор Маркофф. Виждаше,че дъщеря й е възхитена от този мъж, но се успокои, защото не беше влюбена.
- Ще ме запознаеш ли с него?
- Не знам, мами, кога?
- Ами ще отидем заедно на вилата му?
- Ммм, не знам, тук не е много прието така да си водиш свои гости, не е като в България.
- Знам, но остави това на мен, става ли?
- Добре, става, знаеш ли, той и на теб много ще ти хареса, може дори да се ожените, защо пък не? - смехът й се сипна наоколо.
Майка й се поусмихна, но нищо не каза.
Разходи се после из града и се прибра с готова вечеря. След прекрасната вечер Яна си легна успокоена. Сутринта трябваше да станат рано, проектът й на първи етап беше готов. Майка й пушеше в коридора, връщаше се, завиваше дъщеря си, пак излизаше и така втора безсънна нощ. Нещо я тревожеше, след толкова дълги години на трудности и грижи по момичетата, беше свикнала да се тревожи за тях - не за себе си, а сега нещо не й даваше мира от мига, в който резервира билета си за самолет.
Наложи си да легне и да поспи. Сутринта я събуди шумът от душа и в просъница не разбра къде се намира, помисли, че Ян е в банята и тъкмо да въздъхне сладко, се стресна - глупости, какъв Ян, това е Янчето! Закусиха и тръгнаха.
Вземаха автобуса, имаше и няколко от колегите на дъщеря й, запознаха се. След около час слязоха в красива местност с голямо езеро. Когато влязоха в двора на вилата на професор Маркофф нещо в гърдите на Марчела се преобърна - да това беше той, нямаше нужда дори да го вижда, усещаше го по уханието, което се носеше около вилата.Той излезе от къщата - със спортен екип, засмян, посрещна гостите си, целуна Яна по челото, последна остана Марчела, подаде си ръката и каза на ясен български език:
- Аз съм майката на Яна, Марчела, да се запознаем.
Кристиян занемя. Марчела - какво правеше тя тук - каква Яна, каква майка, кой, как, защо, усети, че му се вие свят и в следващия момент загуби съзнание.
***
- Спокойствие, професоре, нищо страшно, кръвното малко се е покачило, затова без кафета поне седмица, не повече от една бира на ден, солта -през прозореца- докторът се засмя. Кристиян не разбираше какво става. Беше в леглото си. Студентите му го гледаха разтревожено, някъде около тях блуждаеше образа на Марчела - такава каквато я видя за първи път. Марчела - Яна, после пак Мари, малката Яна,трапчинките им, той затвори отново очи. Докторът си тръгна, остави рецептата на масата, момичетата приготвиха обяд, сервираха на терасата от където се виждаше цялото езеро, погледнаха в стаята на професора си и видяха,че там е майката на Яна и решиха да изчакат.
А Кристиян я гледаше и не вярваше. Тя се усмихваше малко тъжно,тънички бръчици се бяха появили около очите и устните й. Тънички, горчиви бръчици. Говориха дълго. Тя беше лаконична.
- Ти нали беше в Шотландия, Яна пожела да учи в Германия, бях спокойна. Никога не съм и предполагала,че може да си тук. Тя толкова много говори за теб по телефона, че се изплаших да не се влюби в някой стар професор. Но като дойдох и вече разбрах. Нямаше как да ти се обадя, извинявай. Всъщност ти какво правиш тук?
Той мълчеше, държеше ръката й.
- Преподавам, нали си разбрала. Повече от десет години преподавам.
- И?
- И… нищо. Разведох се. Беше отдавна, не ми се говори за това. Малко след това се преместих тук - поканиха ме за преподавател - така стана. Не обичам Германия, нали знаеш, обичам Италия…
Тежко мълчание се настани между тях. Марчела с пресъхнали от изплакани сълзи очи го гледаше. Спокойно.
- А ти, какво става с теб?
- Както си го знаеш - направих си адвокатска кантора, работя, това е …
- Не се ли омъжи?
Тя се засмя.
- Не, не съм.
- Живееш сама?
- И така би могло да се нарече.
- Май се представи за майка на Яна? Това да не е дъщеря ти?
- Да.
- Да?
Тя кимна с глава. След малко промълви:
- Тя и Криси-близначки са.
Кристиян скочи от леглото. Тя постави ръка на гърдите му:
- Недей, полежи още малко, не ме карай да изпитвам чувство на вина.
- Това са мои дъщери, нали?
- Това ти го казваш, Ян, аз не съм казала нищо, питаш ме за живота ми. Всичко беше много много отдавна, остави нещата така както са си. Не променяй нищо.
- Не, само ми кажи, моля те!
Тя поклати глава, бръчиците се спуснаха около устните й. Той стана, отвори вратата:
- Яна, моля те, ела за малко!
- Не прави това, Ян, тя нищо не знае.
Яна дойде задъхана.
- Кажете, Професоре, по-добре ли сте?
Мамо, как е той?
- Добре е , Янче.
- Яна, кога си родена?
- Моля? Защо, какво? На десети ноември? Какво се е случило?
- Баща ти какво работи?
- Но, Професоре… татко е бил военен летец, починал е при изпитателен полет, мама още не ни е била родила.
- Яни, излез, моля те - майка й я гледаше настойчиво.
Той седна и подпря главата си с ръце.
- Така значи - аз съм военен летец… защо не ми писа, Марчела?
- Виж, не съм дошла да си говорим за миналото- всеки си го носи както може, както иска, аз не те питам нищо, не съм искала нищо от теб, както ти каза някога - всеки е отишъл при другия по собствена воля и отговаря за действията си, не те обвинявам в нищо, не искам нищо - както виждаш Яна е твое копие - говоря като характер и наклонности, Криси прилича повече на мен - учи за юрист, а иначе няма да ги различиш, дори аз понякога ги обърквам… Това е. Нашият живот продължава в тях. Успокой се, не можем да променим нищо нито с въпроси, нито с обвинения, хайде, успокой се, пак ще говорим, ако ти искаш, отвън те чакат любимите ти студенти.
- Ела и ти, моля те, не, настоявам ! - Ян гледаше объркано.
- Идвам, не се тревожи!
Прекараха прекрасен след обед, вечерта си тръгнаха всички заедно. След два дена сутринта в общежитието дойде Ян. Засмян поиска разрешение на Яна да вземе майка й да й покаже града и целият ден бяха заедно. Разхождаха се, говориха. Това остана като дъх от последният щастлив ден в спомените на Марчела. Размениха си адреси и телефони, тя си заминаваше на другия ден.
Когато се прибра, Яна беше заспала над някакъв дебел учебник. Майка й я сложи да легне. Сутринта се сбогуваха и Марчела замина за София. Потъна в работата си, не мислеше за Ян, в гърдите й се настани една ледена буца и тя не знаеше дали това са замразените й безсмислени сълзи и чувства или просто сърцето й постепенно изстива. На дъщерите си нищо не каза, макар, че сърцето й се свиваше от нелеки предчувствия. Яна се върна от Германия щастлива, почина си на морето и есента тръгна да регистрира фирмата си, да наема помещение, майка й помагаше, Кристина завърши и започна работа в кантората на майка си, дъщеря й тръгна на градина. Измина година и трите жени - всяка с нейните си грижи и тревоги, радости, проблеми, продължаваха напред.
Късната есенна вечер когато звънецът иззвъня Марчела разбра,че е той. Отвори вратата - гледа го дълго и мълчаливо го покани да влезе. Яна си беше в стаята, изключила за всичко около нея - работеше върху много скъп и тежък проект.
- Сега ще ти направя чай и сандвичи- каза тя. Марчела приготви масата и седна до Ян. Той хапна малко, тя го гледаше и си мислеше ,че така е било може би през целия й живот, но тя просто е била незряща и не го е виждала, а сега е прогледнала. Пак тази неземна естественост, която обгради младостта й с ореола на голямата любов. Стояха до късно. Смълчани.
- Болен съм. Рак на белите дробове.
Когато той го каза тя не реагира. Хората, които не са земляни няма как да се разболяват от рак или каквото и да било. Не трепна.
- Чу ли?
- Да…
- Искам да видя дъщерите си и да им кажеш, че аз съм техния баща.
- Ще ги видиш, но не мога да им кажа, че баща им е от друга планета - остави да си мислят за теб като за герой.
- Не… моля те, може ли да поспя, трябва да си глътна лекарствата. Утре ще говорим.
Марчела приготви дивана в хола, показа му баня и тоалетна и отиде да види Яна. Пак спеше над книгите. Сложи я като малко бебе на леглото й и я зави. Целуна я и тогава усети, че ледената буца започва да се топи. Гореща сълза тупна на възглавницата на дъщеря й. Побърза да се дръпне, прибра се в стаята си, плака цяла нощ. Винаги си беше мислила, че най-страшният момент в живота й беше неговото изчезване - сега разбра, че не, това е било тежък момент, който е криел много надежда в себе си. В нея бушуваха мисли, чувства, объркани, преплетени, тъмни, светли, от миналото, от най- после появилото се настояще, но без бъдеще.
Сутринта рано звънна на Криси и я помоли да поеме двете й дела за деня, приготви закуска, погледна Ян - спеше, дъщеря му - и тя спеше.Тя си направи кафе и отново затуптя самотното пламъче на цигарата й. Чудеше се какво ще каже на Яна. Когато чу гласа й и тананикането й се надигна тежко и тръгна към нея:
- Здрасти, мами, пак ли казуси и безсъние?- засмя се тя.
- Май най-трудния казус в живота ми, Яни.
- Какво е станало? Ммм, тази баница е прекрасна, искам и чайче, казвай де, ела да си хапнем.
- Тази нощ дойде твоя професор Маркофф. Сега спи в хола.
- Каквооо?? От къде пък се появи той сега? Да не те е харесал? Знаех си аз - усмихна се тя загадъчно.
- Да, хареса ме… и аз го харесах… и го обикнах… и той мен - още преди двадесет и пет години.
- Моля??
- Да, Яни това е баща ви.
- Криси знае ли?
- Нищо не знае, че не го и познава…
- А той знаел ли е, че съм му дъщеря като ми преподава четири години и половина?
- Не, разбра, когато ме видя на вилата си, когато направи онази криза…
- О, мами, трябва да ми разкажеш всичко, значи, не сме имали баща - летец, а истински професор?
Майка й кимна. Яна се засмя.
- Хайде да го будим, трябва да празнуваме, вие сте достойни за филм, давай , мамо, професореее, моля Ви, ставайте, не, татко, ставай, стига се излежава.
Марчела скочи да я спре, но беше късно. Намери ги прегърнати двамата в хола.
Закусиха. Яна го завлече на компютъра, работиха до вечерта, Марчела само носеше сандвичи и сокове. Извика Кристина по телефона да отиде у тях. Каза й всичко, тя надникна любопитна да види тоя свой мистериозен баща изникнал от нищото. После прегръща майка си дълго и изтриваше сълзите й. Когато Яна се появи с баща си масата беше приготвена, а Ян видя малката Марчела- замръзна когато я погледна. Тя стана точно като майка си някога, леко притеснена, подаде ръката си :
- Аз съм Кристина.
Той я прегърна малко непохватно, погали я по косата, каза й:
- Много си красива, всъщност и двете сте много красиви и сега след малко ще ви объркам, да запомня само коя с какво е облечена.
Вечеряха. Приказваха. За техния живот - на Кристина и Яна. За собствената си младост отказаха да говорят на дъщерите си. Уговориха се на другия ден да се видят пак и Криси да доведе малката Марчела да види дядо си.
Яна не се отделяше от баща си. Накрая заспа изтощена от работа и емоции и след полунощ Ян си легна при Марчела, прегърна я и за първи и последен път в живота си плака. Сутринта се събуди- тя беше до него както някога, спеше сгушена като малко дете.
Така Ян заживя отново с Марчела. Купи на дъщерите си по един голям апартамент и помещения за частните им кантори, обзаведе ги, подари им по една кола, само Марчела отказваше каквото и да било. При нотариус направи завещание - всичките си имоти в Германия даряваше на внучката си Марчела, влоговете си - в България и в Германия - на баба й, на нея даряваше и малкият си апартамент, в който те преживяха най-красивите месеци от живота си и създадоха двете си прекрасни дъщери.
Когато една вечер Ян не се появи до полунощ, Марчела разбра,че той отново се е прибрал на своята планета. Този път завинаги… Започна всяка вечер да оставя запалена свещ до прозореца убедена,че Ян вижда и знае колко много го обича.Всяка нощ стоеше до късно на терасата с цигара, една самотна цигара, едно огънче, което припламваше уморено в нощта.