Мило дневниче

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 19 март 2020, 02:34

11.04
Днес отново се събудихме заедно с Жени. Снощи всички дойдоха вкъщи. Обсъждахме разследването на Минков и Кирилов. Йосиф не е открил нищо при проверките, а тези двамата продължават да правят едно и също. Петренко застана твърдо зад мен, когато предложих да инсталираме бръмбари в колите им. Йосиф бе против, според него това ще донесе само проблеми. Като го питах ако са те, а ние не ги хващаме, чия ще е вината за следващата жертва, не отговори. Въпросът ми беше подвеждащ, защото дори и да са те, важното в правовата държава е да се спазва законът. Ако не го направим при ареста и разследването, то вероятността обвиненията да не издържат в съда е огромна.
Тази институция следи не само закононарушителите, но и нас. Всякакви грешки в документацията, процедурите или веществените доказателства помагат на обвиняемите. Имал съм случаи, в които заради неточности в някакви формални бланки, подсъдими са отървавали доживотната присъда. Системата е устроена по този начин, за да бъде максимално обективна. До каква степен се е получило е трудно да преценя.
Когато става дума за правосъдие, моралните норми отиват на заден план, колкото и парадоксално да изглежда. Това е причината повечето записи с политици да не се оказват в прокуратурата, а в медиите. Пред съда нямат никакъв шанс, но влияят силно на общественото мнение. В последните години политиците се научиха да избягват темата, като се аргументират точно с това – записът е незаконен, затова нямало да го коментират. Е да де, ама въпросите не са свързани с произхода на записа, а с тъпотиите, които са плямпали на него.
За да убедя Йосиф напълно, му обясних как можем да легализираме всичко за отрицателно време. Важното е да имаме гласовете на извършителите, които или признават убийствата, или планират следващо.
Георги описа ситуацията максимално отстранено и обективно. Следим двама колеги, които са подозрителни заради безупречните си досиета, използвайки други колеги, които са доказани престъпници. Единият от заподозрените се оказва истински ангел, а другият най-вероятно има здравословен проблем. Заради липсата на обяснение какво правят в извънработно време, сме решили освен незаконното им следене, да започнем и да ги подслушваме също толкова незаконно. Появяват се два въпроса. Толкова ли нямаме версии, че се занимаваме с това? Какво правим, ако грешим и очевидните неща се окажат истина? Отговорих, че имаме деветнайсет трупа. Длъжни сме да отработим тази версия. Нямаше възражения.
Позицията на Жени бе, че следенето е предостатъчно на този етап. Клюнът полага много усилия, що се отнася до труповете. Дори и „бързите“ са с липсващи органи. Това означава, че ако те са той, след като хванат жертвата си, ще я закарат в леговището си. Докато я разфасоват ние вече ще сме ги арестували. Тук Петренко приведе важен довод. Клюнът първо отвлича жертвите си, а ги убива по-късно. Ако хората на Големия пагон видят подобно нещо, ще се намесят веднага. При това положение има вероятност да изпуснем делото.
Полицаи с опита на Минков и Кирилов, хванати на местопрестъплението няма да ни заведат в бърлогата си. И двамата са наясно, че да лежиш за опит за отвличане е много по-добре отколкото за извършени деветнайсет убийства. Съответно ние никога няма да разберем какво се е случило наистина с всички жертви досега.
Единственият начин да предотвратим нови убийства, както и да докажем старите е да започнем да ги подслушваме. Така ще знаем плановете им и ще изберем точния момент, в който да ги арестуваме. Важно е да ги хванем на местопрестъплението, защото тогава ще имаме още един лост за натиск при разпитите. Като се имат предвид методите, с които сме принудени да работим, целта е да направят пълни самопризнания. Без това нямаме никакъв шанс в съда. За да я постигнем е нужно да съберем възможно най-много аргументи, а записите са най-убедителни.
Опитахме да разгледаме и други възможности, но засега тази е най-жизнеспособна. Изпихме по едно малко за кураж и отидохме да инсталираме апаратурата в колите на колегите. Първо пред блока на Кирилов. Бе паркирал колата си точно отпред. Петренко я отвори, после двамата инсталирахме бръмбарите. Един в плафона над предното стъкло между водача и пътника. Втория в задната част на колоната на подлакътника на шофьора. Устройства са поставени по средната ос на автомобила и имаме прекрасна чуваемост.
Жени седеше в моята кола и проверяваше сигнала. Йосиф стоеше наблизо под едно дърво и наблюдаваше блоковете. Георги бе паркирал в единия край на улицата и се оглеждаше за минувачи и автомобили. В случай на проблем щеше да ни сигнализира или сам да реагира. Извършихме тази операция като истински професионалисти, явно се учим от опита на клиентите си.
После отидохме до бара, където колегите пият и се опитахме да повторим процедурата с колата на Минков. За жалост той я бе паркирал точно под една от камерите на заведението и решихме да не рискуваме. Двамата периодично редуват колите, така че от хората на Големия пагон ще разберем кога можем спокойно да оправим и второто МПС.
Откарах Йосиф и Петренко по домовете, а Георги си тръгна сам. С Жени се качихме вкъщи. Пак правихме секс. Всеки път става по-хубаво. На нея също й хареса повече, в крайна сметка заспа на рамото ми. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Този път не усетих абсолютно нищо, преди да дойде. Жени отбеляза, че съм пушил по-малко в изминалите дни. Не съм сигурен, че е така. Опитахме се и сутринта да направим нещо, но не ми се получи.
През целия ден се чувствах ужасно. Бях отпаднал, гадеше ми се, настроението ми бе отвратително. Георги предположи, че това може да не е обичайното главоболие, а да съм прихванал някакъв вирус. Попита дали си пия успокоителните. Бях ги спрял, след като главоболието отшумя миналия път. Сега отново ги пия. Чухме записа от колата на Кирилов, направен по време на пътя му към управлението. Освен метъл и псувни, нямаше нищо интересно. Георги отбеляза, че човекът наистина е нервен, а Петренко бе възхитен от заканата „Ще ти правя задника да свири на папуняк“. Специално провери в интернет как звучи песента на тази птица и като я чухме умряхме от смях.
Този път главоболието наистина ме изненада, опитвам се да открия признаците му в предишните дни. Единственото, което ми направи впечатление е, че когато пихме преди да инсталираме бръмбарите ми беше много неприятно. Вкусът на алкохола ме отврати. Усетих нещо вътре в себе си, което ме накара да се почувствам гузен, че съм пил. Тогава не обърнах внимание, отдадох го на вълнението от предстоящата задача.
Разказах на Георги и той се съгласи с мен. Отбеляза, че имам прекрасни самоанализаторски способности предположи, че съм ги развил в процеса на работата. Според него това е естествена реакция на всеки, който се занимава с нашата професия. На подсъзнателно ниво постоянно проверяваме своята вменяемост.
Странно звучи, но е прав. Първоначално просто се шокираш от зверствата, които убийците оставят след себе си. Минава време, започваш да свикваш с това и в този момент се появява въпросът: „Нормално ли е, че свиквам?“. След него идва съмнението, да не би случайно да имаш подобни наклонности и подсъзнателно изпитваш удоволствие от нещата, които виждаш.
Преди често си задавах въпросите „Какво бих направил аз?“, анализирам гнева си. Старая се да осмисля страховете. С годините успях да достигна до извода, че в мен няма нито грам желание да убивам, нито да издевателствам над когото и каквото и да е. Това убеждение дойде след много размисли и безпокойство.
Незнайно защо си бях втълпил, че жаждата на серийните убийци е заразна. Очаквах, че всеки момент ще я усетя, дори си представях как бих се опитал да я преборя. Винаги съм бил сигурен, че ще успея и няма да убия човек заради нея.
Предположих, че първата стъпка в борбата ще бъде алкохолът. Ако той не подейства, щях да пробвам с леки наркотици и успокоителни. По-късно щеше да ме осени, че съм тръгнал по пътя на самоунищожението. Тогава бих се обърнал към спорта, а ако през изнурителната умора на тренировките, жаждата пак успява да се прокрадне, щях да я утолявам с месо. Свинско, телешко, пилешко, всичко което по някакъв начин би ме успокоявало. Сигурно щях да достигна нивото на майстор по транжиране. А защо не хирург?
Ако въпреки всички тези усилия, подсъзнанието ми искаше човешко, щях да се обърна към лекар. Той щеше да ме изследва, да предпише лекарства, дори съм склонен на стационарно лечение. В този конкретен случай, то ще прилича на санаториум.
Обикновено осъдените канибали и серийни убийци ги докарват до нивото на зеленчуци, ако се озоват в лудницата. Начинът, по който живеят е по-жалък и мизерен отколкото в затвора. На второто място, убийството на човешкото става бавно, чрез унижения, постоянно напомняне, че няма излизане. Постоянният натиск, обаче мобилизира силата на психиката и организма. Това е естествена реакция. Има хора, които лежат до живот, наясно са, че излизане няма да има, но правят всичко, за да живеят. Някои рисуват, други пишат стихове, трети правят скулптури.
В лудницата приспиват телата им, осакатяват мозъците им и ги превръщат в живи трупове. Изкореняват звяра от тях заедно с почти всичко останало. Остава една гола душа, която се моли за прошка, но получава поредната доза лекарства. Затова смятам, че доживотният затвор е най-страшното и правилно наказание. Хората в него напълно осъзнават какво се случва около тях и защо. Понасят го с цената на неимоверни усилия.
Лудницата не е наказание, а мъчение. Това е същото, което прави Клюнът, преди да убие жертвите си. В случай, че сам отидеш и си кажеш, че имаш проблем, отношението е коренно различно. Възприемат те като болен човек, осъзнал нуждата от помощ. Получаваш грижи, подкрепа и надежда.
Всъщност това, което различава хората, потърсили помощ и тези, които са стигнали до серийни убийства е смелостта. Едните са намерили сили да признаят, че не могат да се преборят, а другите – не. „Исках сам да се справя с проблема“ не е нещо повече от оправдание. Слабо при това, защото обикновено се казва в следствения арест с багаж от пет, шест трупа. Знам и друго, лесно е да предполагам какво бих направил, защото нямам този проблем. Истината е, че не знам как биха се развили нещата. Сигурен съм в едно – каквато и жажда да изпитвам няма да убия човек заради нея.
Примерът с Петров също е показателен, жал ми е за него, но той е слабак в моите очи. Огромен късметлия отгоре на това – не стига, че е успял да избегне тежката терапия в лудницата, но и е получил шанс за втори живот. При това с всички възможни удобства.
Има няколко лечебници по света, които оказват помощ на хора, които изпитват желание да убиват други хора. Постъпването в тях е абсолютно доброволно. В крайна сметка, ако усещах нещо такова в себе си, най-вероятно бих отишъл точно на такова място. Нито ми се лежи в затвора, нито искам да бъда зеленчук. Наистина, животът ми кардинално ще се промени, но поне ще знам, че не съм се предал.
Дневничето ми е доказателство за това. Усещам, че имам проблем и се опитвам да го реша. Първоначалното ми недоволство от посещението при психиатъра, бе предизвикано от това, че не бях изпробвал всички възможности, за да се справя самостоятелно с главоболията. Все още мисля, че проблемът ми е физиологичен, а не психологически, но не мога да отрека, че ми е приятно да пиша тук. Дори забелязвам, че е станал много дебел. Нямам усещането, че пиша толкова много в него, но явно греша.
Жени дойде след работа, за да ме види. Не каза и дума за секс, просто сготви, вечеряхме и гледахме телевизия. Бишкот лежеше ту върху нея, ту върху мен. Беше ми много приятно, но ме безпокои, този развой на нещата. Надявам се, че поведението й е предизвикано от загриженост. Все пак работата ни сближава много, а след както спахме няколко пъти е нормално, да се държи така. От друга страна се страхувам, че може да изпитва някакви чувства към мен. Мисля, че този страх не е оправдан, защото не са минали и десет дни, откакто го направихме за първи път. Надявам се, че е така. Не смятам, че един момент на слабост може да доведе до нещо сериозно. Дано и тя е на същото мнение.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 26 март 2020, 09:26

12.04
Любопитно ми е какво ще помислиш, когато прочетеш нашето дневниче. Много е мило, нали? Прав си, че е лесно да разсъждаваш за проблеми, които нямаш. Или смяташ, че нямаш. За кой ли път искам да напомня, че имаш възможността да го правиш благодарение на мен. Излиза, че бих бил изключително деликатен човек с усет към околните. Това и сега е така, гледам да не преча на никого. Не искам да се натрапвам, нито да оставям лошо впечатление. Единственото ми желание е да си върша работата и да усетя живота по начина, по който го усещаш ти. Не е толкова много, нали? А ти ми пречиш, несъзнателно, но го правиш.
Защо продължаваш историята с Жени? Веднъж преспахте, два пъти - стига ви толкова. Защо я допускаш до дома ни? А ако открие нещо, което не трябва? Ако реши да постъпи като истеричната си бивша и прочете дневничето ни? Какво ще правим тогава? Какво ще правя аз тогава?
Нали нямаш илюзията, че ще я оставя просто да си тръгне? Защо не мислиш за нея? Ако смяташ, че не мога да взема месото ни, докато си буден, дълбоко се лъжеш. Мога да смачкам крехкото ти съзнанийце когато си поискам. Хапчетата на Георги съвсем го ослабиха докато ги пиеше. Мислех, че и аз по някакъв начин ще ги усетя, дори си самовнуших, че е така. Много бих искал да знам какво е. Уви, не знам. Твоята връзка с месото е много по-силна от моята. Виждам какво се случва в мозъка ти, когато ги пиеш. Виждам и промените в настроението ти. От моята гледна точка химичните реакции са много красиви.
Искам да те предупредя – ако Жени по някакъв начин ме заподозре, няма да има прошка. Правя каквито мога намеци за го покажа. Не ти работи пишката, боли те главата и въпреки това продължаваш да я търпиш в дома ни.
От утре ще започнеш да се дразниш на всичко, освен на Бишкот. Ако и това не проработи, ще ме накараш да включа шум в ушите ти. От крайната мярка наистина ще те заболи. Ще ти приспивам съзнанието когато и както си реша. Това няма да бъдат припадъци като онзи, който преживя, когато видя Мълнията или паник атаките от маските. Ще се срутваш докато сереш в тоалетната, караш колата, докато ме обсъждаш с Петренко. Навсякъде, където реша. Ще ти показвам най-страшните кошмари, които можеш да си представиш – трепанациите, рязането на труповете. Ще те разходя из кочината, след това ще отидем пред блока на Жени и там ще те събудя, тъпо копеле такова. Този път започваш наистина да ме ядосваш. Не си мисли, че щом досега съм щадил съзнанийцето ти, това ще продължи вечно.
И двамата знаем, че когато се срещнем ще започне борба за надмощие. Аз наистина мечтая да живеем в мир и хармония, надявам се това да се случи. Но нямам абсолютно никакво намерение да отстъпвам дори сантиметър от своята територия. Знаеш ли колко е малка? Наясно си естествено, както и знаеш колко е тъмна. Не би издържал и месец тук, без да се опиташ да излезеш навън. Ако бяхме с разменени места, пак щях да те смажа. Нито щях да пия алкохол, нито щях да се друсам, а още по-малко да търся помощ. Просто щях да те лъжа. Твоят живот, щеше да бъде това, което аз дам и под пълен мой контрол.
Но те е страх да гледаш в тъмното, затова си в такова положение. Аз не изпитвам подобни чувства, страхът за мен е предизвикателство. Жени също, започваш да я правиш все по-интересна. Какво я кара да се занимава с теб? Една развалина, която за нищо нямаше да става, ако не бях аз.
Едно тъпо копеле, което гони други тъпи копелета. Вие нямате потенциала, разбирането и възприятието за света отвъд сетивата. А те реагират най-вече на нещата, които искат инстинктите ви.
Какво е намерила в теб? Да не се окаже прав Георги, че страда от синдрома на Електра? Много вероятно е подсъзнателно ти да си татенцето, което винаги е искала – уязвимо, страдащо, изплашено и лижещо добре? Не си мисли, че си толкова умен, красив и достоен за жена като нея. Когато разбере, че страдаш от абсолютно същите страхове, от които и баща й, а разликата между вас е, че той може да си позволи да ги прикрие, нещата много ще се променят.
Гарантирам, Кука, че ако ме провалиш, нито лудницата, нито затвора ще те спасят. Ще ти въртя в главата едни и същи сцени докато не умреш. По същия начин, по който постъпих с Младия Дядо. Имам голям опит в тия неща. Ако не я разкараш в близко бъдеще, ще те изпратя в ада и ще описвам всеки негов ъгъл тук, Кука. Когато започнеш да четеш дневничето ни, ще преживееш отново всичко. Разкарай тази пикла от дома ни. Започва все повече да ме интересува, досещаш се какво означава това. Ако си забравил ще ти напомня!
Месо номер осем. Това, което вие наричате „Джак“. Беше абсолютен алкохолик, който пребиваше жена си и измъчваше малката си дъщеря. И него, както по-голямата част от месото, минало през кочината си срещал веднъж. Разминахте се в управлението, защото го бяха арестували за домашно насилие. След този инцидент близките му го напуснаха. Къркаше безспирно и беше лесен за хващане. Просто го издебнах една вечер, след като си купи поредните две шишета водка. Съвсем леко го ударих по главата и той изгуби съзнание. После е ясно – багажника, кочината, малко опиати, трепанация, опиати – готово месо. Целта на опита бе да разбера как се отразява алкохолизмът на месото.
Най-голямата изненада дойде в момента, в който му дадох да пие. Обикновено трябва да обучавам месото да изпълнява действия, които преди пречистването е вършело без проблем. Сега казусът бе съвсем друг. В момента, в който подуши алкохола се залепи за шишето. Толкова много къркаше, че се принудих да заменя евтината водка с разреден спирт. Иначе щеше да фалираш. Изпиваше по литър и половина на ден и почти нищо не ядеше. Оказа се, че що се отнася до алкохола, тялото е по-силно от съзнанието. Зависимостта му прехвърля всякакви разумни граници и на практика е чисто физическа. Съзнанието й дава началния тласък, но после губи контрола над нея.
С марихуаната и Боб Марли, например, нещата съвсем не стояха така. Отне ми известно време, преди да го науча пак да пуши. Месото му не изпитваше зависимост, а само отчиташе физическия ефект на тревата. Алкохолът е много по-страшно нещо в това отношение. Иронично е как се е подредила историята ви. По-опасният наркотик е абсолютно легален и започвате да го употребявате в пубертета, а по-лекият е забранен. Него също започвате да пушите тогава. Рано или късно, обаче спирате, а алкохолът е с вас цял живот.
Когато сметнах, че пораженията на тялото на Джак са достатъчни, спрях да му давам спирт. Знаеш, че търся максимално чистото състояние на месото. Тогава настъпи най-трудното с него. Месото искаше постоянно да пие, изпадаше в най-различни състояния. Най-общо казано – от депресия до хиперагресивност. Първото се изразяваше в това да седи в ъгъла на стаята, вперил поглед в една точка и да не подава никакви признаци на живот. Налагаше се да проверявам пулса му, за съм сигурен, че е жив. Второто – крещене и опити да се самонарани. Липсата на възможност да вербализира нуждите си, го превръщаше в животно. Единственото, което го караше да притихне бе водата от маркуча. Нещата стигнаха до там, че виковете му се превърнаха в звуковия сигнал за къпане.
Организмът му се пречисти за няколко седмици, през които изгуби голяма част от масата си. После явно тялото беше включило режим на възстановяване и апетитът му рязко се покачи. Тогава реших, че месото е готово. Като се има предвид целта на изследването, взех най-поразените части - черния дроб, сърцето, бузите, кожата от скулите и бъбреците. Това месо сякаш го бях бил с чук, толкова беше меко. Не разкашкано като Гримхилде, а все едно бито с чук за месо.
Вътрешните органи бяха в покъртително състояние. Вкуса мога да сравня с този на развалено, вече мухлясващо кьополу. Изключително слузесто и неприятно, усещах го през следващите няколко дни. Съдейки по това колко активно миеше зъбите на месото ни, ти също го чувстваше.
Изводите, мисля са ясни и не са нови – алкохолът действа ужасяващо на организма. Привързаността, която тялото развива към него е по-силна от съзнанието и само много тежка терапия може да я прекъсне. Аз лично се учудвам как има хора, които успяват чисто със силата на психиката си да се отърват от нея.
Искам да отбележа, че месо двайсет вече е почти готово. Очаквай психопатията ми да „еволюира“. Може би малко прекалих с нещата, които написах за Жени. Тя е добро момиче, не заслужава такъв кретен като теб. Виж само как се грижи и мисли за здравето ти. Подари ти Бишкот. Според мен по-добра партия за нея е Петренко. Той е интересен и със сигурност знае много повече неща от теб. Без съмнение може да й подари по-красиви спомени.
Надявам, се че няма да повтори грешката на бившата си. Няма да й варя телефона.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот NomaD » 31 март 2020, 22:57

Bartholomew Kuzmov

Ще се радвам да видя пълния текст на Дневника като книга в Читанка (Моята библиотека). Влез в Работното ателие и качи файл с текста! За останалото ще се погрижим.
Изображение
Аватар
NomaD
 
Мнения: 188
Регистрация: 10 март 2007, 19:39

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 01 април 2020, 00:38

Спасибо, сделано.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот notman » 02 април 2020, 11:34

Кука, Клюн, днес няма ли дневниче??
notman
 
Мнения: 187
Регистрация: 21 февруари 2012, 19:30

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 02 април 2020, 16:48

Скоро ще дойде цялото наведнъж :)
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот notman » 02 април 2020, 18:09

Да бе, аз вече си го дръпнах от ателието и даже пооформих файла както ми харесва на мен - шрифт и така нататък, но... Не искам да го чета там. Искам тук. Свикнах всеки четвъртък - вече почти шест месеца - да отварям форума, предвкусвайки удоволствието от поредните страници на Дневничето :) Моля те, не нарушавай традицията, която сам създаде! :) Иначе ще трябва да я продължи някой друг :P

14.04
Вчера пл

Вече си легенда, човече! Продължавай!!! :) :) :)
notman
 
Мнения: 187
Регистрация: 21 февруари 2012, 19:30

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 02 април 2020, 18:22

:oops: :oops: :oops:

14.04
Вчера плаках пред Жени. Главоболията ме убиват, вече изпитвам отвращение от хората. Първоначално бе само раздразнение, после пасивна агресия, сега не ги понасям. Искам да убия някого. Жени почти всяка вечер е при мен. Тя и Бишкот са единствените същества, които успяват да ме накарат да живея със себе си и света.
Опитах да превъзмогна своята немощ и да правя секс с нея. Знам, че когато човек изпитва трудности, трябва да се стегне и въпреки всичко да ги преодолее. Да вземе волево решение и да го изпълни. Опитах да го направя. Започнахме с любовна игра, целувах я навсякъде по тялото, после започнах да я лижа. Главоболието с всяко докосване се засилваше повече. Във всеки един момент си мислех „Ето, това е пикът! По-зле не може да стане!“. Ставаше. Въпреки това продължавах исках да прескоча границите на болката, да я обуздая. Не се получи, просто не се получи. Когато се отказах от борбата се свих гол на пода и започнах да плача. Тя се опита да ме успокои, да ме подкрепи. Аз я блъснах, тя си удари гърба в леглото и не помръдна. Седеше там, гледаше ме и не предприе нищо повече.
Събудих се сутринта в същата поза. Жени я нямаше, Бишкот се беше свил на леглото. Болката в главата ми бе по-силна от обикновено. Като си спомних предишната вечер пак плаках. Подобно нещо никога не ми се бе случвало, не съм го срещал никъде другаде. Чувал съм какви ли не обяснения, какви ли не симптоми, всичко. Сега дори не знам защо плаках сутринта, заради срама, заради болката или заради безсилието. Може би, защото превърнах Жени в опитно зайче, чрез което да превъзмогна проблемите си?
Опитвам се да се самоанализирам и откривам все повече разлики между сегашните болки и предишните пристъпи. Сега, когато Жени спи до мен се събуждам гладен, когато я няма – нито усещам глад, нито искам да ям през целия ден. Усещам го по-дълбоко в себе си и мисля, че влияе на настроението и отношението ми към света. Преди бях кисел, отпаднал и раздразнителен. Нормално за човек, който страда в конкретен момент. Сега съм агресивен, изпитвам ненавист, усещам се чужд в тялото си. Проявява се навсякъде и е много трудно да го прикривам. Георги, Петренко и Йосиф забелязват влошеното ми състояние. Сигурен съм, че Жени нищо не е казала, просто личи.
Единствената причина, поради която не са се намесили е, че имаме развитие в разследването на Минков и Кирилов. Снощи двамата са се движили с колата на Кирилов, тази в която успяхме да инсталираме уши. Говореха си на най-различни теми, докато обикаляха из града. Обсъждаха всичко – теории на конспирацията, различни случаи от кариерите си, политически и лични въпроси. Нищо подозрително, докато не стигнаха до сградата на “Abstract center”. Тогава Минков промени тона и сериозно попита Кирилов как се чувства. Отговорът бе, че когато не си спомня за „казуса“, всичко е наред. В моментите, в които мислите му отиват натам, започва да усеща жажда. Засега бил успявал да я сдържи, но ставало все по-трудно. Минков му напомни за тежките последствия от предишното му „подхлъзване“. Как едва се бил измъкнал. Сега вместо да мисли за това, трябва да е благодарен на Бог, че не се е оказал на по-лошо място.
Кирилов се съгласи с него, но продължи да разказва. Желанието, жаждата били по-силни от него. Едва успявал да ги сдържа. Вече се бил отказал да гледа телевизия, както и да рови в интернет. Линиите, извивките и цветовете го побърквали. В момента, в който видел нещо такова ръцете му започвали да треперят. Минков му заповяда, буквално каза „Заповядвам ти…“, да се стегне и да не бяга от нещата, които го предизвикват. Трябвало да се изправи срещу тях и да осъзнае, че нямат нищо общо с „това“. След това напомни, че е на линия двайсет и четири часа в денонощието и при нужда винаги ще се отзове. Кирилов се разплака в този момент.
Чухме как колата спря, коланите щракнаха и по звуците предположихме, че Кирилов е положил глава в скута на Минков. Плачът продължи около десетина минути, в които Минков повтаряше шепнешком, че всичко е наред. След това тръгнаха, малко по-късно се разделиха.
Наистина не знам какво да мисля. Нито веднъж не казаха какъв е този „казус“, дори намек не направиха за това. Излиянията на Кирилов са изключително подозрителни, поне от наша гледна точка. Неведнъж сме чували точно такива описания на „жаждата“ от устите на серийни убийци. Предостатъчен е случаят с Ветеринаря. Той толкова се е мъчил от убийствата, че е плакал върху труповете на жертвите си. Какви са тези линии, цветове и форми, които я предизвикват? А ролята на Минков в цялата история? Ако Кирилов е Клюнът, то Минков директно го отнася за съучастие в деветнайсет убийства, извършени с особена жестокост. Ясно е, че се опитва да помогне на колегата си, но мамка му стара, наистина ли е толкова заслепен?
По-късно се разходихме из отдел „Кражби“, тези двамата дори не се поглеждат. Каква е тази конспирация? Защо подхванаха разговора точно при “Abstract center”? Всеки път, когато се срещат, минават покрай тази сграда. Винаги ли говорят за жаждата в тези моменти? Според Георги имаме всички предпоставки да ги смятаме за главни заподозрени. Прекалено странно се държат, прекалено много съвпадения. Всичко, което откриваме води до това заключение.
Психологическият портрет на Кирилов говори за маниакална обсесия, липса на самоконтрол и депресивно състояние. Резултатите от това са, че за да се почувства добре, може да изтребва хора. Йосиф е на същото мнение. Извини се, че се е противопоставил да сложим бръмбари в колите им. Предложи да ги арестуваме, да ги натиснем и изтръгнем самопризнания. Обяснихме му причините, поради които това не може да се случи. Още повече, че наистина няма смисъл. Държим ги под постоянно наблюдение, всяка тяхна крачка се фиксира и анализира. Няма къде да мръднат.
Петренко не е убеден като Георги и Йосиф. Според него фактите са, че Кирилов има проблем и Минков се опитва да му помогне. Съмнява се, че полицай би прикривал сериен убиец, който оставя толкова и такива трупове след себе си. Инстинкт за самосъхранение. Струва му се невероятно и абсурдно. Отбеляза, че за цялото време, в което ги следим не са отишли дори веднъж на мястото, където Клюнът държи жертвите си. Предположението му е, че става дума за друг проблем, най-вероятно наркотици или алкохолизъм.
От една страна има огромна логика в думите му, но от друга – понякога възприятията за добро и зло на хората се объркват. Заради причинено на тях зло, те правят още по-голямо, като си мислят, че вършат добрина. Истината е, че им олеква за малко, а после носят вината до гроб.
Имах подобен случай, изключително тежка история. Започна с три трупа на хора, свързани с нелегален цех за кожени изделия. Някой ги дебнеше и убиваше с харпун. Естествено, първоначалната версия беше, че е отмъщение на конкуренцията. Обрат настъпи, когато изследвахме кожата на продукцията, правена в цеха. Оказа се, че е кучешка. Тогава се появи хипотезата, че става дума за отмъщение на стопанин за убитото му животно.
Започнахме паралелно да разследваме и нея. Точно бяхме опрели в задънена улица, когато в същия район се появи ранен мъж. Той бе прострелян от огнестрелно оръжие, а в ръцете си държеше харпун. Когато получихме информацията за това веднага отидохме да го разпитваме, но не се получи. Лежеше в интензивното с опасност за живота.
Отидохме в дома му, нямаше никого. Съседите ни разказаха, че в апартамента живее младо семейство с дете аутист. Родителите много се грижели за момчето, но то все повече се затваряло в себе си. Решили да му купят куче – голяма черна Каракачанска овчарка.
Мечката подействала чудодейно на детето. То започнало да общува, да си играе, всичко било като в приказка. Един ден, обаче Геновева изчезнала. Състоянието на детето започнало рязко да се влошава. Родителите хвърлили всичките си сили, за да издирят кучето. Безуспешно. Преди около две седмици момчето припаднало и оттогава е в болница. Горе – долу толкова време беше изминало от първото убийство.
След четирийсет минути разговори със съседите и чакане, една окървавена жена излезе от асансьора. Това бе съпругата на ранения мъж с харпуна, продължението на историята чухме от нея.
Докато издирвали кучето по улиците, мъжът й, чието хоби било водолазен спорт, си изгубил зимните ръкавици. Тя отишла да му купи нови в магазин за кожени изделия. Там видяла шапка, която сякаш е била направена от козината на Гена. Не била сигурна, затова решила да не рискува и я купила. Страхувала се, че някой друг може да я вземе. Занесла я вкъщи и я оставила в торба в антрето. Докато готвела, синът й решил да види какво има в торбата. Веднага познал козината, припаднал и го откарали в болница. Резултатът бил, че момчето тотално се затворило в себе си. В следствие на това съпрузите решили сами да накажат кожодерите.
Не било много трудно да ги открият, защото онези докарвали продукцията си в магазина с един стар, изкорубен микробус. Него, между другото, използвали и за да хващат кучетата. Семейството започнало да причаква хората, които работят в нелегалния цех и ги избивало един по един. Останал само шефът на кучкарите. Той, обаче се изплашил и се скрил. Затова и ние не сме знаели за него.
В крайна сметка родителите го открили, съпругът се опитал да го убие с харпуна, но онзи извадил пистолет и го прострелял. Съпругата наблюдавала сцената от колата си. Извикала линейка и тръгнала по петите на кожодера, за да довърши започнатото. Онзи бягал около километър и се скрил в един вход, за да си почине. Тя го последвала и го заклала на стълбището. След това се върнала вкъщи и заварила нас.
Двамата родители излежаха по седем години, а в това време детето е било оставено на грижите на бабите и дядовците си. След като излязоха от затвора, направиха приют за бездомни домашни любимци, школа за кучета водачи и обучителен център за полицейски кучета. Синът им също помага в приюта. Последния път, когато го видях дори разменихме няколко думи.
Тази история винаги ме е карала да се разтрепервам. Много рядко ми се е случвало да съчувствам истински на свои арестанти. Те наистина са добри хора, отчаяни от грозния живот наоколо. Затова бяха решили сами да раздадат правосъдие. Знам, че нямат право, нито оправдание за деянието си. Житейската драма не дава основание за каквито да е противозаконни действия и въпреки това бях и все още съм на тяхна страна.
Ако възприемам Ветеринаря със съжаление и отвращение, това семейство ме кара да изпитвам доза гордост. Нито веднъж не се оплакаха, нито веднъж не се опитаха да избягат от отговорност. Просто казаха какво са направили и причините за това. Отлично разбираха постъпката си и последствията. Винаги се сещам за тях, когато си задам въпроса „Какво е добро и зло?“.
Сега с Минков и Кирилов също си го задавам. Много е възможно Минков да е наясно, че Клюнът е Кирилов и да го прикрива. Дори да му помага по някакъв начин с труповете. Ако се окаже така, то законът определя неговите най-добри намерения като „съучастие“. Наистина трябва да разберем какво се случва с тези двамата.
Искрено искам Кирилов да не бъде Клюна. Нека за пореден път да останем с пръст в уста. Ако се окаже той, ще започна да го съжалявам. Тогава ще се разкъсвам между картините на труповете и плача, който чух на записа. Ще започна да се презирам, заради това че съжалявам някой, който не трябва да бъде съжаляван.

ПС:
Направо не знам какво да кажа :oops:
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 09 април 2020, 09:06

> 17.04

Преди два дни настъпи апокалипсис.
В главата ми е каша, ще опитам да започна хронологично. Сутринта на петнайсети април, на отсрещния тротоар срещу мол “Abstract Center” бе открит женски труп със следи от трепанация. Вместо гърди, имаше две червени дупки, върху тях с дълги ръждиви пирони бяха закрепени силиконови импланти. Същото нещо бе направено със задните части. Устните липсваха, а Петренко откри голямо количество хиалуронова киселина в устата и гърлото на жертвата.
Идентифицирахме я като еротичен модел популярен в бохемските кръгове на града. Получи прякора „Лоло“. Тялото й бе открито от случайни минувачи, които отивали на работа. Интернет се напълни със снимки. Всички телевизии бяха на мястото преди да дойдат колегите. Наложи се да работим там още два часа, преди да можем да откараме трупа в моргата. Засега не сме открили маската.
В този ден ме събуди министърът, за да ми съобщи за произшествието. Заповяда ми да се явя на мига. Разговорът беше кратък – ако имаш заподозрян, арестувай го. После отидох да се занимавам с трупа, а той да се оправдава по медиите. Излъга, че това е първото такова убийство, обеща извършителят да бъде заловен бързо. Разкри няколко версии, по които уж работим, нито една не бе „сериен убиец“.
Любопитно коя бе основната причина да го направи, за да не всява паника или за да не отговаря на хилядите въпроси, които поражда версията.
След като докарахме трупа в моргата забраних на всички – Георги, Петренко и Жени да гледат телевизия, да четат новините по случая и да обсъждат подробности с когото и да е. Най-лошите ми очаквания, свързани с подобен развой на събитията се сбъднаха.
Всички управления се напълниха със свидетели, с идиоти желаещи да си признаят, както и с донесения за подозрителни лица. По всички медии от сутрин до вечер се говореше само за това. Куцо и сакато се упражняваше по темата. Абсолютно всеки реши, че може да разсъждава по нея – започвайки от един чистач, който твърдеше, че е видял убиеца и завършвайки с говорителя на Църквата.
Да, дори Църквата реши, че е длъжна да направи официално изявление по случая. След като го обнародваха, отслужиха заупокойна литургия за елитната проститутка.
Постарах да се абстрахирам от идиотската паника, която цареше наоколо и се опитах да работя. С Йосиф гледахме записите от видеокамерите около мола, за щастие тук са в изобилие. Видяхме фигурата на Клюна – човек горе – долу с моето телосложение и ръст, с качулка и чумна маска на лицето. Той излезе от входа на близкия безитен. Носеше вече абсолютно подготвения труп на Лоло. Направи няколко крачки и се скри зад будката за вестници и цигари, която влиза в кадър. Явно тогава е подпрял тялото на стената срещу будката. Когато отново се появи беше с гръб, не се вижда дали носи маската или не. Скри се в безистена.
Претърсихме всички възможни изходи и достигнахме до извода, че единственият му път е бил през едно от мазетата. Първият му вход е откъм вътрешния двор, а вторият води към една от страничните улички. Тази операция бе извършена към три часа сутринта. Трупът на Лоло е стоял подпрян на стената три часа, преди да бъде забелязан. Колата на Минков е минала покрай “Abstract Center” в един и половина.
Според хората на Големия пагон двамата с Кирилов не са правили нещо извънредно. Разделили са се в два. Попитах го дали наблюдение е водено и след като са се прибрали. Отговорът бе, че служителите му не са видели смисъл.
Молът се намира в старата част на града, уличките в нея са като малки лабиринти. Можеш да излезеш веднага на някой оживен булевард, където има пътни камери. А можеш абсолютно незабелязано да изминеш километри. Проверката за наличие на видеонаблюдение в близкия периметър от втория изход на мазето не даде резултат. Колата пак остана невидима.
В едно от следобедните публицистични предавания телевизията гостуваше министърът. Повтори лъжите, които твърдеше цял ден. След като го оставиха да наговори достатъчно, водещите поканиха в студиото бившата приятелка на Жени. Тя първо обясни, че не можела да пази тежката тайна, не можела да спи, побърквала се. Накратко – пет минути плямпаше за себе си. Не мога да разбера защо всеки се чувства длъжен да сподели собствените си чувства и емоции след като се случи нещо подобно. Ясно е, че ако си нормален, едва ли си бил щастлив от видяното, а ако си бил – няма да го кажеш по телевизора.
Тази истеричка разказа всичко, което е видяла в телефона на Жени. Разказът й бе много патетичен, добави детайли, които ги няма на снимките, започна да прави заключения, да обвинява, използва думички като „морал“, „правда“, „съвест“, „нормално“. Държеше се в типичния за нашите времена стил.
Министърът изгуби ума и дума. Не можа да парира атаките й. Идиотката започна да говори с имена – Петренко, Георги, моето и това на Жени. Намеси семейството й, дори подхвърли версията, че богатият й баща е извратеняк и го прикриваме. Обвини ни, че вместо да хванем престъпника не си вършим работата. Предположи, че получаваме пари, а министерството дарения, за да си затваря очите.
След това интервю, стана ясно че повече от три години у нас върлува сериен убиец. Управлението бе барикадирано от медии и граждани. Едните искаха да коментираме думите на истеричката, а другите да ни линчуват. Видях и бащата на Макс, той стоеше сред разяреното множество и ме гледаше надменно.
Ситуацията бе извън контрол. В паниката си министърът, ни принуди да арестуваме Минков и Кирилов, без да сме сто процента сигурни, че те са Клюнът. Акцията бе показна. Присъстваха всички медии. Двамата бяха в любимия си бар, спец звеното отцепи района в радиус от две преки. Специално за журналистите бяха обособили нещо като заслон от служебни автомобили точно срещу входа на бара.
Колегите влязоха в него, все едно арестуват Пабло Ескобар. Крещяха, трошаха, всеки който им се изпречваше на пътя се оказваше по очи на земята. Всичко бе снимано не с обикновените камери, които звеното използва, а с екшън камери, заради по-красивата картинка, видях как ги взимаха от бус на една телевизия. След тях влязоха и двама оператори на медии, по-близки до властта.
Когато извеждаха Минков и Кирилов, колегите държаха главите им високо вдигнати, за да може лицата им да се виждат хубаво. Единият беше с пукната вежда, другият със счупен нос. Окървавените снимки се появиха навсякъде в интернет и телевизиите. Докарахме ги в ареста в шоково състояние. Наложи се да идват линейки, за да ги свестяват.
Този път се наложи ние да барикадираме управлението – имаше камионетки на жандармерията, както и на спец звеното. Разпитите започнаха два часа по-късно. В полунощ. Първи бе Кирилов.
Историята, която ни разказа е следната: преди няколко години се разделил с голямата си любов, художничка – абстракционист. Хванал я в гаража, където рисувала с някакъв. Чисто голи, омазани с боя се чукали върху опънато на пода платно. Започнал да пие от мъка. В един момент усетил, че се е превърнал в алкохолик и достигнал до извода, че трябва да промени живота си. Първото, което направил било да се отърве от натоварващата работа в „Убийства“, затова се преместил в „Кражби“. Второто – започнал да посещава срещите на „Анонимни алкохолици“.
Там се запознал с Минков, който станал негов спонсор. От срам пред колегите, не искал проблемът му да се разчуе. Обясни появата на скъпи дрехи и аксесоари с това, че е трябвало промяната да засяга целия му живот, включително и външния вид. Каза, че е пазарувал предимно от магазини за дрехи втора ръка и преоценени стоки. Големият му проблем бил, че въпреки борбата с алкохола, все още не може да забрави бившата си приятелка. Били заедно двайсет години. Нещата съвсем излезли от контрол, когато видял платното „Екстаз“ опънато на една от витрините на “Abstract Center”.
Затова заедно с Минков често минавали покрай МОЛ-а. Целта му била да се изправи срещу тези чувства и да ги преодолее. Минков потвърди всичко казано от Кирилов. Добави, че в бара са пили само безалкохолна бира. Кръвните проби го доказаха.
На следващия ден, тоест вчера, направихме всички проверки на версията им. Факт е, че Кирилов е част от „Анонимни алкохолици“, факт е, че Минков е негов спонсор. Факт е, че всички дрехи и аксесоари на Кирилов са купени на много ниски цени. За да може да държи живота си под контрол, той не е изхвърлял нито една касова бележка от години. Факт е и историята с бившата му приятелка. Тя не пропусна възможността да се появи по телевизията.
Този гнусен, мръсен, долен, безполезен паразит бе поканил журналистите в дома си. Показа им мацаниците си, свири на пиано и обясни какъв звяр е Кирилов. Не пропусна да обяви, че скоро ще прави изложба. Проверката на записите от видеокамерите на пътната полиция доказа, че нито Кирилов, нито Минков са били в района с личните си автомобили след един и половина. Отгоре на това фаровете на колите им са обикновени, а не ксенонови. Разпитите на близките и съседите потвърдиха това. Минков живее със съпругата си, която затвърди алибито му. Това на Кирилов бе осигурено от видеозаписа на камерата във входа му. Двамата още са в ареста.
Причините да не ги пускаме са две – първо, тълпата и медиите ще ги линчуват. Второ – без да имаме друг заподозрян, отново ще предизвикаме паника.
В края на втория ден, тоест снощи, се появиха две неправителствени организации. Обявиха, че безплатно ще защитават арестантите. Изискаха официално да се срещнат с тях, да ги разпитат за условията, в които ги държим, за това дали е употребено насилие при ареста им. И те имали права.
Аз, Петренко, Жени, Георги и министърът знаем, че те са невинни. Никой друг. Откъде по дяволите се пръкнаха тия идиоти? Опитват се да паразитират? Борят се за човешки права? Питат хора, чиито окървавени лица вече втори ден са абсолютно навсякъде, дали имало насилие при ареста им? Единственото право, което има маниак убил двайсет души по зверски начин е да лежи в затвора. И то не както той иска, а както му бъде наредено. Никакви права, единствено и само задължения. Един час седмично разходка в дупка и небе през решетки. До живот. Това е. Кирилов и Минков няма да ги сполети тази съдба. Направихме всичко възможно, за да си мечтаят за нея.
Не знам как се чувствам, не мога да намеря думи, за да опиша ситуацията. Бесен съм, тъжен съм, изплашен, ядосан, смел, уморен, припрян, активен. Всичко и нищо. Не усещам болката в главата си, но знам, че я има. Клюна взе още две жертви без да го е предполагал. Линчува ги с нашите ръце. Не знам как ще продължим да го издирваме, нито знам какво ще последва.
Петренко изучава трупа на Лоло, засега единственото е, че й липсват всички тъкани около имплантите. Жени в момента спи в леглото ми. След последния път не сме си и помисляли да правим секс. Просто ляга до мен. И двамата ни е страх, затова сигурно заспиваме и се събуждаме заедно. Георги сутринта изглеждаше ужасно, явно беше пил снощи. Най-вероятно и сега го прави. Йосиф просто работи. Много, без да спира. Преглежда видеозаписите, разпитва живущите и работещите в района. Ако обстоятелствата не се бяха стекли по този начин – бившата на Жени, паниката на министъра, разбитият живот на Кирилов и Минков, може би щях да гледам другояче на събитията.
Психопатията на Клюна еволюира, вече не му е достатъчно само ние да знаем за него. Иска целият свят да научи какви ги върши. Славата е нож с две остриета. Ако продължава в същия дух, много бързо ще изгуби контрол над ситуацията. Не ми се мисли какво ще стане, ако се появи нов труп сега, докато Кирилов и Минков са в ареста. Тогава целият ни труд ще се превърне в епичен, вселенски провал. И то не защото не си вършим работата, а защото някаква пикла си мисли, че е така. Всичко, което сме постигнали до този момент ще бъде изгубено. Тази мисъл ме плаши. Струва ми се, че животът ми ще се обезсмисли, ако не го хвана лично аз. Боли ме, всичко ме боли. Тялото, душата, умът ми. Най-страшните ми фантазии бледнеят пред реалността.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 16 април 2020, 11:46

21.04

Недей да се отчайваш толкова бързо, Кука. Имам още две свободни маски и повече от месец, в който мога да ти ги подаря заедно със съответните меса. Двамата с теб доста еволюирахме в последно време. Отношенията ни също. Наясно съм, че вече ме мразиш и с всяко ново месо, шансът да живеем мирно и щастливо намалява. Знаеш ли, че и с моето желание събитията да се развият по този начин се случва същото? Бих казал, че дори изчезва. Хванах се, че често забравям какво е отношението ти към мен.
Мислиш ме за изрод, демон едва ли не. А аз не съм такъв, няма пак да обяснявам защо. Наистина ме презираш, искаш най-лошото за мен. Смяташ, че си открил правилната рецепта за унищожението ми. Желаеш да живея така, както е живяло месото в месеците престой в кочината. С разликата, че според твоя план трябва да осъзнавам всичко, което се случва. Сигурно отдавна си се сетил, че няма как да ме изплашиш с подобно нещо.
Виждам как си блъскаш главата, как се опитваш да се справиш с всичко наведнъж – вътрешните си демони, страха, омерзението, физическата слабост. Сега към списъка се добавиха паниката на масите и огромното чувство за вина, което изпитваш спрямо Кирилов и Минков. Преди щях да те съжаля, но сега – не.
Препрочитам нещата, които си писал за мен. Твоето отношение е непростимо и трябва да получиш наказание за него. В света, в който месото само си е измислило правила, които нарушава си мислиш, че се бориш за правда. Глупости. Всъщност си едно нищожество, месо като месо. Представяш си с опиянение как ме затваряш и оставяш собствените ми желания да ме убият. Молиш се единствено да издържиш физически, за да го направиш. Месо, Кука, аз съм неуязвим.
Твоят ум, твоите възприятия не могат да се издигнат на висотата, от която можеш да видиш истинското наказание за мен. Мога да ти гарантирам, че досега нито един от тъй наречените „маниаци“ и „серийни убийци“ не си е платил, в смисъла който може да го уязви. Смъртна присъда? Наказвате месото. Доживотен затвор? Пак наказвате него и свързаното с него съзнание.
Нас, всички „Клюнове“, не сте успели. Ние сме мъртвородени и през цялото си съществуване се борим за едно – да излезем от мрака. Можеш ли да си представиш как точно живея, за да нарека едно от най-плашещите ви неща „излизане от мрака“?
Няма значение дали месото, което обитаваме ще умре, нито дали ще бъде на свобода. Изначално сме в затвор и той е много по-страшен от вашия строг режим. Дори не можете да си го представите. Знаеш ли, че ако ни писне можем да се самоубиваме? Да, можете да набутате месото зад решетките, а нас отдавна вече да ни няма в него.
Открих своята смърт. И както всичко велико, красиво, вселенско, тя е ужасно проста. Знаеш, че единствената умора, която усещам е тази на месото. Усещам я, но не я изпитвам. За мен няма сън, няма почивка във вашето разбиране. Има само две състояния – буден и мъртъв. По отношение на смъртта имам огромен късмет. Единственият начин да умра е този, за който мечтаете цял живот. Моята смърт е сън. Мога да легна в дъното на килията си, в най-непрогледния мрак, тогава и да ме търсиш няма да ме откриеш. А мога да го направя и на границата между светлината и мрака. Така всеки път, когато поглеждаш насам ще виждаш трупа ми. Мога да избера облика му, познай какъв ще бъде?
Знам, че след като прочетеш нашето мило дневниче, ще решиш да се бориш с мен. В момента, в който тази борба ми омръзне, ще те оставя сам. А видът ми ще ти напомня за всичко, което си видял, почувствал и помислил за мен. Ще живееш със знанието, че трийсет и четири, от твоите четирийсет и четири години съм бил в теб. Живял съм в теб, че въпреки теб съм успял да сътворя нещо.
Ще се опитваш да интерпретираш благородството ми. Първоначално няма да го възприемеш така. Как може Клюнът да е благороден? После ще осъзнаеш, Кука, че всички случаи, които си решил, цялото възмездие, което си въздал, всички животи, които си спасил, цялата ти кариера съществува благодарение на мен. Аз те оставих да постигаш върховете си, да търпиш паденията си. Да обичаш, да мразиш. Да живееш.
Единствено изборът ти на професия предвещаваше, че рано или късно ще се изправим един срещу друг. След всичко, което направих, ме презираш и искаш да ме унищожиш. Добре. Унищожи ме, но не се сърди, ако аз те изпреваря и паднеш първи.
Месо номер девет е Жана Д’Арк. С нея и с Принцесата ще се срещнете съвсем скоро. Колко грешки си правил в този живот и дори не знаеш за последствията от тях. Любопитно дали оцелялото гаменче все пак е успяло да стигне до Дубай? Както и да е, надявам се че е изпълнило мечтата си. Всеки заслужава да види реализацията поне на една.
Следват месо номер десет, единайсет, дванайсет и тринайсет. Онкоболните. Истина е, че случаят, който разследва тогава предизвика интереса ми към тях. Досещаш се каква беше целта – да разбера как ракът в своите степени влияе на месото. Честно казано очаквах нещата да са много по-неприятни и тежки.
До трета степен са абсолютно нормални – месо като месо. Свинско в повечето случаи. В четвърта вече положението става лошо. Причината е общото изнемощяване на организма. Грижите за месо на легло са много тежки и трудни. Не могат да се сравнят с тези, които се полагат за човек, можещ да се движи.
Очаквах, че вкусовите качества, ароматите и текстурата на месото ще бъдат сравними с тези на Гримхилде. Сгреших. Нещата далеч не бяха толкова зле. Месото премина термичната обработка без усложнения, вкусът му бе на болно, слабо, старо телешко. Естествено, бе доста по-тънко и некачествено, отколкото на Младия Дядо, например. Липсваше обаче миризмата на мърша, както и отвратителното разкашкано топене в устата. Гримхилде и до ден днешен остава най-неприятното месо, което съм изследвал.
В този ред на мисли, забелязах нещо много странно при онкоболните. Месото им сякаш се бе развило на няколко нива. В разреза на мускулите се виждаха различни слоеве. Най-близко мога да ги оприлича с графиките, които показват различните епохи илюстрирани в пластовете на земната повърхност.
Забелязах, че слоевете близки до кожата са по-груби, а тези откъм костите – по нежни. Разделението между тях е доста ясно. Болестта още не беше стигнала до там, затова няма как да ги е причинила. Моето обяснение е, че мястото където започва тази разлика отбелязва момента, в който месото е научило за болестта си. Тогава психологическото му състояние се променя и започва да оказва съвсем различно влияние на тъканите. Ако преди това мислите му са били съсредоточени в това да поддържа сила, устойчивост и издръжливост, след подобна новина целите са други.
Настъпва примирение, осъзнаване и мобилизация в градивна посока. Съзнанието започва да търси отговори на екзистенциални въпроси, а месото се старае да се запази максимално дълго време. Тоест не се хаби, нито изразходва излишна енергия в изграждане на здравина. За мен това е важно откритие, което може би е знак за това как би изглеждал човекът на бъдещето.
В свят, в който физическите дадености ще бъдат изместени на втори план от умствените и психологически възможности. Тогава търсенията на човека, както и философията му няма да бъдат обременени от битките, обусловени от инстинктите, битовите условия и комплексите му.
Моята формулировка на начина му на мислене е „изследователско осъзнаване“, тоест изследване на света, живота и интерпретацията му. Свят, в който всички останали нужди са задоволени или изчерпани.
На този етап прогресивната част от популацията само изследва, събира технически данни за нещата около себе си. Много малко индивиди от тази група правят реален опит да ги осъзнаят. Страдащите от тежки заболявания, без да го усещат, започват да търсят смисъла, продължението и мястото си в космоса. Това изразяват пластовете на месото. Промяната на философията и мирогледа. За тях битовите условия, както и материалните ценности губят тежестта си.
Кука, виждаш ли колко сме различни? Търсенията ни, световете ни. Надявам се, че по-скоро ще дойдат времената, които описах. В тях е възможно да има място за такива като мен, но ти ще си изчезнал вид. Ироничен е животът. Нашето общо съществуване не е възможно дори в едно общество, а той ни е затворил в едно месо.
Може би изкупуваме стари грехове по този начин? Вярваш ли в прераждането? Според мен то не съществува по начина, който си представяте. Поредната егоцентрична човешка измислица, която помага на месото да живее по-лесно под сянката на собствената си смърт. От една страна сте забавни, интересни с всички тези измишльотини, но от друга сте жалки.
Единствено делата ви имат значение и само чрез тях можете да станете безсмъртни. Виж маските, например. Благодарение на тях седемстотин години по-късно лечителите заживяха пак. Паметта е истинското чудо на живота, а не самозаблудите за края му. Нито абстрактната борба за добро и зло. Важно е да излезеш от сивата мъгла, която е между тях. Не знам дали ще ме разбереш, Кука, когато прочетеш нашето дневниче. Съмнявам се, все пак си месо.
Лоло, например бе типичен представител на типа „месо – обикновено“. Деградацията и материалното самозадоволяване при него бяха достигнали нивото на обсесия. Положението бе толкова лошо, че месото едва ли би могло да разбере какво написах по-рано днес. Интересно е, че останалото месо не я възприемаше еднозначно. Някои я мислеха за елитна проститутка, която може да блести само с външния си вид, а други й се възхищаваха.
Опитах се да преценя кое би било правилното отношение към нея. Достигнах до извод, който се синтезира в думичката „никакво“. Да, факт е, че за секс това месо бе много подходящо, но с това се изчерпваха смисълът и ползата му за популацията. Като се вземат предвид и множеството му пластични операции, от години никой не знае доколко генетиката на Лоло е подходяща за разплод. Тя успешно е скрила всички снимки от зората на „кариерата“ си. Обективната гледна точка е, че само кръгъл идиот би се размножил с нея. Затова само такъв би имал каквото и да е отношение към Лоло. В моя списък тя е месо номер двайсет.
Държах я по-дълго време от Мълнията, защото исках да съм абсолютно сигурен, че се е пречистила от всички неща, които е употребявала. Алкохол, наркотици, лекарства, хранителни добавки – всичко. Другата причина бе, че около година, преди да го прибера, месото бе сменило силиконовите си импланти. Заради тях го взех.
Целта бе да разбера какво се случва с тъканите около силикона, след като тялото се адаптира към него. В интернет е пълно с информация по въпроса, но исках лично да се убедя. Лоло си бе уголемила гърдите, също и задните части. Последното не се поддава на разумно обяснение, като се има предвид, че баналните клякания вършат чудеса. Явно месото е било изключително мързеливо. След като изследвах мускулатурата му се убедих в това.
На външен вид всичко изглеждаше добре, но вътрешностите се оказаха в доста окаяно състояние. Месото, ако не се лъжа, бе на двайсет осем или двайсет и девет години. Конкретно с този типаж не можеш да си абсолютно сигурен. Мускулатурата му бе доста отпусната и неприятна. Старо, изсъхнало пилешко. Имаше доста жилки. Изгуби ми времето.
Кожата, която с нетърпение исках да опитам, също ме разочарова. Докато месото я носеше, бе много приятна. След като я обработих термично стана отвратителна, вкусът й бе на химия. Не съм наясно с какво точно се е мазала Лоло. Фактът, че го усещах много след като разкрасителните процедури спряха, е показателен. Тъканта около силиконовите импланти – изключително твърда, неприятна и жилава. Интересно откритие бе, че отвън кожата изглеждаше нормално, но отвътре се бяха образували стрии. Те бяха най-жилавите му части.
Честно казано, дотук спрях с изследването. Не ми беше нито приятно, нито интересно. Дори погнуса не изпитвах, както при Гримхилде. Изводите са ясни – химията е пагубна. Както за самото месо, така и за тези, които виждат в него нещо повече от „нищо“.
Поднесох ви го срещу “Abstract Center”, поради простата причина, че Лоло постоянно се намираше там. Не търси смисъл в пироните, с които бях закрепил имплантите към тялото й. Не намерих нищо друго, с което да го направя. Първоначално исках да ги изхвърля, но случайностите които се трупат напоследък ме отказаха от тази идея. Не знам как, но можеха да се окажат във вашите ръце и по някакъв начин да те, тоест, да ме издадат. Мързеше ме да измислям чист начин да ги унищожавам.
Сега като оценявам ситуацията смятам, че направих страхотна услуга на Лоло. Тя постоянно се стараеше да бъде в центъра на вниманието. Буквално бе обсебила медиите с натрапчивото си изкуствено присъствие. Намесата ми я направи по-известна и обсъждана, отколкото някога си е мечтала. Без съмнение ще я запомнят. Нещо, което не заслужава. От мен би се получил прекрасен ПиАр.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 23 април 2020, 01:35

24.04

Открихме чумната маска. На записите от видеокамерата се видя, че Клюнът се скрива зад будката, после се появява в гръб и се скрива в безистена.
Разпитахме продавача в будката. Като дошъл на работа, видял суматохата и окачената маска. Човекът решил да си я прибере като сувенир от паметния ден. Точно това каза „Сувенир от паметния ден“, все едно на тази дата страната е получила независимост. Исках да го пребия.
Иззехме маската, надявахме се, че ще открием генетичен материал от Клюна – косъм, мигла, а защо не и слюнка. Паметният кретен бе почистил всичко, все пак го е пипал сериен убиец. Може да е бил болен от нещо. Когато подуши миризмата на лимон, носеща се от маската, Петренко пожела да поговори с идиота. Успокои ни, че ще му изсипе не повече от три литра веро в гърлото. Първият щял да бъде труден за прокарване, но следващите два щели да минат през тялото му „транзитно“.
Всички сме изключително напрегнати. Медийният шум започна да утихва. Всички законови срокове за задържане изтекоха и се наложи да пуснем Минков и Кирилов. Предупредих министъра да изчака поне още една седмица. Този път не ми крещя, а изпадна в истерия. Покрай всички псувни, квалификации за личността, интелекта, определения за селскостопанския ми маниер на работа, ме попита какво ще правим ако се появи нов труп, докато те са в ареста. Казах му, че ще е по-добре така, отколкото да ги пуснем и тогава да се появи труп. В този случай двамата ще бъдат линчувани, а ние ще бъдем обвинени за това, че са на свобода.
Решението на министъра бе повече от елегантно в определен, изкривен смисъл. Той обяви, че ги пуска и каза дори в колко часа ще го направи. Един вид накара всеки, който иска да присъства на освобождаването, да се чувства поканен. Двамата издържаха точно три минути на улицата, после се наложи колегите да прибират наранените им тела. Минков беше в безсъзнание. Сега и двамата са в болница, а министърът е доволен. Хем не държим в ареста невинни хора, хем сме им осигурили алиби – лежат изпотрошени в болницата.
Чух колегите, които ги откараха там да се оплакват, че не е имало лекари, които са съгласни да ги лекуват. След като станах свидетел на това, за пръв път аз вдигнах скандал на министъра. Обясних му, че няма никакъв смисъл от това задникът му да се намира в този кабинет, ако не си върши работата. Освен да ни трие сол на главите, той е длъжен да ни защитава и осигурява нормални условия за работа. Действията му с Минков и Кирилов са диаметрално противоположни както на моралните норми, така и на задълженията му. Той се опита да прехвърли вината за случилото се на мен, видиш ли аз съм ги бил обвинил. Не, аз ги разследвах и предупредих – няма никакви преки доказателства, че са причастни. Той в паниката си ги превърна в изкупителни жертви. Сега е длъжен да изчисти имената им.
Още същата вечер излезе по телевизията, започна да ги оправдава, да осъжда насилието и всякакви такива неща. ПиАрът на министерството започна кампания по изчистването на репутациите им. Бившата на Кирилов пак се появи по телевизията. Този път свири на китара, рецитира стихове, пак обяви датата на изложбата си и разказа колко добър човек е той всъщност. Разделили се били, защото тя, впечатлителната творческа натура, не можела да гледа как мъжът на живота й изгаря в работата си.
По улиците се появиха „Граждански патрули“, които обикалят напред – назад и „контролират“ събитията. Естествено, организацията им бе поета от една опозиционна партия. Медиите ги представят като съвестни граждани, които се борят за законност със собствени сили.
Не казват, че повечето хора в тези патрули са скинари. Нито казват за двата случая на пребити младежи. Единият се бил върнал от море и имал хубав тен. Отбелязват, че битовата престъпност била спаднала. Как достигнаха до този извод, при условие, че патрулират само от два дни, не ми е ясно. Всъщност техни членове вкараха Кирилов и Минков в болницата.
Неправителствените организации, които искаха да ги защитават изчезнаха в момента, в който се разбра, че са невинни. Появиха се други, които ревнаха срещу полицейския произвол. Една много активна дама, която сега яростно ни клейми, преди шест дни страдаше от страхова невроза, заради липса на сигурност. Опашките от загрижени граждани, които имат много важна информация по случая започнаха да намаляват. Хайките, които организира министърът – също. Изкара всички полицаи на улицата, върна тези, които бяха в отпуска. Наводни града. Паниката му сякаш бе заразна. До такава степен бяха озверели в стремежа да покажат присъствие и дейност, че и мен тръшнаха на земята.
Спряха колата за рутинна проверка. Аз понечих да бръкна във вътрешния джоб на якето си, за да им покажа значката с фразата „Свой съм, момчета“. Следващото нещо, което си спомням е приближаващия се към лицето ми асфалт. Едва след като се убедиха, че наистина работя в полицията ме пуснаха. После се извиняваха, молеха да не им създавам неприятности. Естествено нищо не направих. Все пак целия пожар тръгна заради мен.
Да, самообвинявам се за всичко, което стана. За това, че още не съм хванал Клюна, за това че позволих Минков и Кирилов да пострадат. Аз съм виновен и за отвратителното състояние на всички в екипа. Всички са на предела на силите си. Жени през ден ходи при психиатъра на управлението. Петренко отиде само веднъж. Показал на човека няколко снимки на труповете на Клюна. После му казал, че живее с тези картини вече повече от три години и му препоръчал да не се занимават с психология, а директно да се захванат с химията. Психиатърът не се съгласил да му предпише успокоителни, нито му казал да си води дневник.
Йосиф нищо не казва и просто продължава да работи. През ръцете му минават всички що-годе адекватни сигнали и свидетелства. Мисля, че спи в управлението, вече три дни ходи с едни и същи дрехи. Жени вече почти се пренесе вкъщи. Студената война с баща й се превърна в горещ конфликт. След изстъпленията на бившата й истеричка по телевизията, той трябваше да се оправдава пред медиите. После постави ултиматум на Жени – „Или напускаш, или забравяш че имаш семейство“. Тя не напусна и в момента майка й изпълнява ролята на парламентьор.
Георги работи по обновяването на психопрофила на Клюна. Досега този процес винаги е бил общ. Всички давахме предположения и достигахме до изводи. Сега се е затворил в кабинета си, работи и пие. Всичко това заради идиоти, които не правят нищо друго, освен да провалят работата ни.
Иде ми да ги избия всички. До крак. Разиграва се фарс, от който страдат хората, които най-малко го заслужават. На всички вече им е ясно, че Клюнът е на свобода. Ясно е, че каквото и да се говори, каквото и да се направи единствените, които могат да го хванат сме ние. Това обаче не пречи да се вади „ексклузивна информация“ за разследването, без тя да има общо с реалността. Министърът още в първото си интервю го каза: „Колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре. Не искаме да крием информация от обществеността, а от убиеца. Всяка една догадка, която се чува в общественото пространство е подсказка за него. Със сигурност той е чул неща, за които не е предполагал. Вдъхновявате го и провокирате. Моля ви, оставете ни да си вършим работата!“. Тези думи бяха изречени още преди да покрием трупа на Лоло с белия чаршаф. Олелията започна да стихва чак сега. Заради това огромно, безсмислено плямпане двама души вече никога няма да имат нормален живот.
Сега се опитвам да си спомня кога започнах да се страхувам от обществото. Преди не беше така, имаше някаква солидарност. Информация не се изнасяше, ако ние изрично не го желаехме. В началото на кариерата си работех с един стар следовател, казвахме му Джефри. Някога помнех истинското му име. Човекът бе от старата школа, имах огромен късмет, че успях да науча някои от хватките му. Той бе първият ми и единствен „полеви“ учител.
В едно от малкото дела, които разследвахме заедно, откривахме тела на шофьори на ТИР-ове в покрайнините на един от съседните градове. Единствената версия, по която работехме бе, че убийцата е улична проститутка, а целта е грабеж. Всичко сочеше в тази посока – парите на шофьорите, както и всичко ценно, което имаха в кабината на камиона изчезваше. Повечето от тях караха подаръци за близките си, малки лични пратки и подобни неща. В хода на разследването, обаче настъпи обрат.
Получихме обаждане от местното районно управление, че рибар е открил на брега на малкото язовирче в района, изхвърлена пътна карта на страната, а в нея голяма сума пари. По бележките и отметките на картата, личеше че е принадлежала на шофьор на ТИР. Започнахме да претърсваме бреговете на водоема и постепенно откривахме изчезналите от кабините на камионите вещи – карти, скъпоценности, касетофони, малки телевизори, дрехи, пари. Всичко.
Тогава с Джефри разбрахме, че става дума за сериен убиец, който инсценира обири. Пуснахме няколко полицая да карат ТИР-ове и ги инструктирахме да спират винаги, когато трябва. При всяка проститутка, при всеки човек на пътя, искащ помощта им. Камионите имаха съпровождение от една цивилна кола. Момчетата се запознаха с всички пеперудки в тази отсечка на магистралата, помагаха на всеки закъсал. Дори успяха да арестуват две банди, които се занимаваха с грабежи на товарни камиони. По време на операцията се случиха още две убийства и общият им брой стана осем. Копелето явно имаше невероятен късмет!
Хората в околните населени пунктове започнаха да изпадат в паника, шофьорите също. Цялата област говореше за случващото се. На гърбовете на последните два трупа, той бе издълбал буквата „А“. Вече бяхме сигурни, че е „той“ заради все по-бруталните белези по телата. Жените нямат физическата сила да нанасят такива поражения.
Тогава получихме обаждане от местния телевизионен канал. Лично шефът му искаше среща с нас. Когато се видяхме не ни засипа с въпроси, не ни обвини, че крием информация. Предложи помощ. Каза: „Ако има с какво да ви помогна, само поискайте. Мога да пускам инструктаж за шофьорите и жителите, мога да показвам лицето му, ако имате фоторобот. Мога да призова хората да организират хайки, само кажете.“ Благодарихме на човека и започнахме да мислим дали и как да се възползваме от предложението.
Фактите говореха, че убиецът явно иска да създаде своя запазена марка чрез подписите и с всяко ново деяние става все по-жесток. Въз основа на това Джерфи реши да излезе по телевизията и да го ядоса.
Подготвихме се максимално – извикахме подкрепления от съседните управления, дори впрегнахме военните от близкото поделение. Пиле не можеше да прехвръкне, така завардихме всичко. Джефри се появи в студиото на вечерните новини. Описанието му започна с фразата: „Убиецът е проститутка, страдаща от комплекс за малоценност“, после последваха определения за слабата й физика, ранимата психика, ниския интелект. Джефри изкусно рисуваше образа на грозен, прост, недоразвит дебил. В един момент водещият го прекъсна и каза, че на редакционния телефон се е обадил мъж, който се е представил с името Август и твърдял, че той е убиецът. Джефри ядосано отговори, че не е дошъл да си говори със самозванци, а да си върши работата.
Бяхме сигурни, че още същата вечер Август ще излезе да доказва своето могъщество. Седяхме в управлението и чакахме сигнал. Тогава научих, че старите радиостанции, на корпуса при микрофона, имат сто и осемдесет дупки. Получихме съобщението три часа след края на новините. Когато стигнахме на мястото се запознахме с Август – едър мъж, висок около един и деветдесет, късо подстриган и много изненадан.
Стоял до един разклон на магистралата и спирал шофьори, за да му помогнат. Твърдял, че колата му е закъсала на два километра навътре по второстепенния път. Колегата го качил в ТИР-а и тръгнал в посоката, която Август посочил. След около километър убиецът извадил нож, но преди да успее да го използва усетил дуло на пистолет, опрян във врата. Зад перденцето, на кушетката за спане, имаше втори полицай. Август дори не се опитал да бяга, държал се спокойно и бил откровено учуден от този обрат.
При разпита разказа, че баща му е бил международен шофьор и много рядко си стоял вкъщи. Докато отсъствал майка му постоянно си водела любовници и правела каквото правела. Живеели в едностаен апартамент. Той си обещал, че когато порасне неговата жена не ще му изневери. Изневерила му. Август се развел и решил, че баща му е виновен за всичко, защото му предал „гена на изневярата“. Достигнал до извода, че с неговия живот е свършено, но можел да спаси децата на шофьорите. Затова започнал да убива бащите им.
Историята ми се стори толкова налудничава, че избухнах и поисках да каже истината. В Академията бях научен, че серийните убийци се опияняват от властта над хората, задоволяват нагона си. Сега пък виждах някакъв идиот, който говори за спасение на деца, чрез убийствата на бащите им. Джефри даде една цигара на Август, а мен изведе от стаята и ми обясни нещо важно. За всеки човек понятията „добро и зло“ съществуват, но не за всеки са еднакви. Нашата цел като полицаи не е да решаваме кое какво е, а да спазваме буквата на закона. Нищо повече.
Когато чух тези думи ми призля, ядосах се, защото мислех, че получавайки значката си заставам на страната на добрите. Оказа се, че нещата са много по-прозаични. Юношеските ми идеали бяха разбити. С годините се убедих, че Джефри е прав. Няма универсални истини, има само субективно мнение и единственото, което го регулира е законът.
Прилагайки уроците и примерите от този случай осъзнавам колко мъдрост има в думите му. Още повече, че бяха казани във време, в което малко хора имаха смелостта да говорят за „правда“ за „добро и зло“. Сега всеки си мисли, че притежава върховната истина. Всеки се опитва да я доказва и използва зли методи, за да я постигне.
Още не мога да разбера как се стигна до тук. Възможно е аз да греша, а всички които се упражняват върху Клюна са прави? Кой е казал, че моята истина е правилната? Пак се получава парадокса с незаконните записи и нещата, които са казани на тях. Хората са прави да се страхуват, прави са да търсят отговори, имат свободата да изказват мнението си.
Моята истина, обаче е друга – сега това мнение е вредно и никому ненужно. Поставяйки Лоло на обществено място, Клюнът спечели огромна преднина и получи бонус – арестът на Кирилов и Минков. Тези хора са в болница с разбити тела и репутация, защото един държи на правото си да плямпа, а друг се страхува от това право.
Искам да спра да мисля, искам този кошмар да свърши. Но и от това ме е страх. Ако главата ми не е заета, отново ще усетя главоболието. Знам, че все още го има. Чувствам го как пулсира. Не мога повече. Дори Бишкот не помага.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 30 април 2020, 00:55

27.04

Не очаквах чак толкова остра реакция, честно казано. Явно съм ви надценявал. Ясно ми беше, че незапознатото със случая месо ще вдигне врява до небесата. Дори изпитвах любопитство какво точно ще направят. Учудиха ме с глупостите си. Днешния свят има сериозен проблем. Или липсват хора, които мислят адекватно, или никой не ги слуша. Жал ми за е масата месо, но неговото поведение е разбираемо. Вие, обаче – професионалистите, защо толкова грохнахте изведнъж? Да не би месо двайсет да ви е депресирало? Струва ми се, че съм ви снабдявал с доста по-интересни екземпляри.
Ти си ми ясен, няма как да не се пропукваш. Все пак се старая да те уязвя. Може и още. Жени би се държала доста по-добре, ако правехте секс и ако не беше истеричката. Много точно определение й даде. Тази е луда и неадекватна. Нито знаеше какво иска да каже, нито успя да изрази нещо смислено. Не ми стана ясно дори защо въобще се появи. Само вдигна врява и наля масло в огъня. Не мисля, че уменията в леглото компенсират лудостта й. Жени сигурно също е решила така, нали сега почти всяка вечер спи у вас, мой импотентен коннико без глава?
Искрено ме учуди слабостта на Петренко и Георги. Както винаги, подходът на Петренко е доста по-конструктивен. Смешно ми е как психиатър дави мъката си в алкохол. Нали уж трябва да може да се справя с подобни неща, а той? Дали добавя към него и някое – друго хапче? За по-силен ефект? За отскок? За да понася по-леко провала? Йосиф въобще няма какво да го мислим, момчето абсолютно не знае какво се случва. Досега не е ял толкова много бой. А как дойде само? С протекциите… На кого беше? Забравих вече. И какво стана? Сигурно и той по примера на Кирилов мечтае да се върне в кражбите и да забрави работата с вас като лош кошмар.
Понеже не обръщаш много внимание на Бишкот, искам да ти кажа, че той също преживява случващото се. Усеща смазаното ви настроение с Жени и всячески се опитва да ви помогне. Забелязвам нещо интересно. Когато заспиваш, той се свива до главата ти и започва да мърка. От това се получава едва доловим резонанс, който нормализира потока на кръв в мозъка ти. Да, това е физическата причина да те боли главата, Кука. И си прав, че проблемът не е психологически. Месото едва издържа, когато двамата сме активни. Та котето усеща това и се опитва да облекчи болката. А дори не е навършило и годинка.
Интересното е, че прави същото и със Жени, но ляга до стомаха й. Така се движи цяла нощ – ту мърка на главата ти, ту при корема й. Любопитно ми е какво й има на нея? Ще се чуе. Сега, когато аз съм във владение на месото, той лежи умиротворено до ръката, с която пиша. Много е приятно. Пробвах да се направя на заспал, за да проверя дали пак ще легне до главата на месото. Не, не го направи. Сви се в областта на слабините. Явно усеща неща, които ти не можеш, а Кука?
Много бих искал да го изследвам, но за жалост няма как. Нямам нужната апаратура, за да фиксирам мозъчната му дейност, нито знам как е устроено тялото му. Естествено, никога не бих си позволил да използвам сегашните си методи върху котка, куче или друго животно. Струва ми е нехуманно. Отгоре на това е антинаучно, при условие, че не съм бил вътре в тях. Варварство.
Въобще презирам индивидите, които издевателстват над животни. Не мисля, че е достойно. Естествено, обичам да ям свинско, телешко и други меса, но да са отгледани специално за храна. Дивечово съм ял само с цел да имам по богата палитра за сравнение на вашето месо. Така, който прочете изследванията ми, ще може да си поръча заешко, например. Ще го опита и ще разбере какво съм имал предвид с дадено описание. Старая се да направя резултатите от опитите максимално достъпни за вас, Кука.
Като стана дума, чудя се какво да е следващото месо? Много съм ограничен от присъствието на Жени. Пречи ми и заради нея губя ценно време. Вече можех да съм разкостил Нубийската Принцеса, например. Но за нея, както и за Жана Д’Арк маските вече са приготвени. Имам още две свободни. Трябва да реша с какво месо да ги увенчая?
Ще ти опиша процеса, по който избирам темата и месото, с което я разглеждам. Може би докато го правя ще ми дойде някоя идея? Първата посока на разсъжденията е свързана с това какви са съвременните еталони за красота. Те се променят достатъчно често, което ми дава непрекъснат извор от идеи. От друга страна, трябва да преценя кои от тях ще имат достатъчно продължителен живот. Също така кои оказват достатъчно силно влияние на организма. Случаят с Дженифър е такъв. Модата на хипертрофираните бедра и задни части ще отмине, но тези които са си ги „отгледали“ винаги ще ги носят. Силиконовите импланти също оставят трайни следи на притежателките си и манията по тях няма да изчезне скоро. Има много течения, които се задържат за една – две години. Например това ще се случи с брадите на мъжете. Единствено в Европа тя може да остане трайно.
Модата с обръснатите наполовина женски глави също си отиде скоропостижно, там има какво да се изследва. Бих могъл да избера някое татуирано месо, но ме безпокои мастилото. Не съм сигурен, че е безвкусно, особено след термична обработка. Надявам се, схващаш логиката ми. След Лоло, нямам интерес да се занимавам с такива неща. Може би е време да се обърна към професионални деформации? Например някой моряк от риболовен траулер? Или готвач в заведение за бързо хранене? Какво би казал за работник от строеж? Идеята ми допада, особено като се има предвид, че нямам много време. Все пак след около месец ще прочетеш нашето дневниче, нали? Ще обмисля този вариант.
Другото основно направление на работата ми също ти е известно – хора, които водят конкретен начин на живот. Такива бяха и Звездичката, и Мата Хари, сега Лоло. От известно време насам се замислям дали да не се фокусирам върху психоболни. Един „Луд период“, както би се изразил Петренко. Не съм се захванал сериозно с това, защото маските няма да стигнат, а просто да купя още не искам. Смятам, че 24-те, с които разполагам сега отразяват началото на изследванията ми.
След тях трябва да дойде нещо ново, което да покаже, че съм излязъл от Средновековието. Като се има предвид огромната разлика в тогавашния и сегашния начин на живот, не е адекватно да маркирам съвременните лудости с остарели символи. Плюс, че те са толкова много, а маските са само две. Май се размечтах прекалено за бъдещето, още не е ясно какво ще стане между нас. Засега ще се огранича в размишления над това какво да правя с наличните си ресурси. Нека продължа с творческата си биография.
Месо номер четиринайсет. Добре познатата ни Мата Хари, причината поради която Йосиф дойде да работи с вас. Ти си описал какви проби съм взел от това месо, затова минавам по същество. Оказва се, че половите органи реагират прекрасно, когато биват употребявани активно. Плътност, разтегателност, всички механически качества на месото се подобряват. Не мога да кажа същото за ануса и правото черво. Те губят еластичните си свойства и стават негодни сравнително бързо. За мой късмет месото е отбелязвало всички мъже, с които е било в календара на телефона си. От него получих точни данни за честотата, с която е правило и анален секс. Повечето хора, дори любителите на този тип удоволствия не могат да се похвалят с такъв километраж. Честно казано се възхитих и дори леко изплаших от издръжливостта й.
За жалост, пробите бяха след продължителен почивен период, в който месото е имало време да се възстанови до някаква степен. Въпреки това изводите ми са, че от всичко хубаво трябва да се взима по малко. Съдейки по конструкцията на мъжкото месо в тази област, мога да предположа, че то би било по-издръжливо на подобни манипулации. Не съм изследвал такова. Можех да го направя с Нубийската Принцеса, но знаеш какво приложение й намерих. Що се отнася до вкуса на Мата Хари – пилешко. Еднозначно. Всичко което изследвах от нея бе с вкус на пилешко. Малко сухо, малко жилаво, но все пак приятно.
Явно физическата активност и непрекъсната грижа с мярка за месото водят до добри резултати. Общата ми оценка е, че размножителната система на човека е много добре пригодена за постоянно и дори грубо използване. Интересно е, че природата се е постарала не само за физическото продължаване на рода.
Сякаш нарочно е заложила секса като източник на удоволствие. Затова е организирала така тялото ви, че да може да понася много повече от обикновено оплождане. Предугадала е задоволяването на повечето девиации, които могат да ви изникнат в главите. Естествено, не е можела да предвиди всичко. Направила ви е страхотен подарък. Превърнали сте го в проклятие, но няма пак да започвам тази тема.
Усещам, че месото ни е крайно изтощено. Смятам да го оставя да си почине тази нощ и утре. Междувременно ще продължа да мисля за следващото изследване. Ти наистина приемаш събитията от изминалата седмица много присърце. Дори ми е малко обидно, че мислиш повече за Минков и Кирилов, за колегите си, за някакви хора от телевизора, а не за мен. Беше по-приятно, когато бях в центъра на живота ти. Сега Жени се опитва да заеме мястото ми. Не знам как да постъпя в тази ситуация. Дали да оставя нещата такива, каквито са. Все пак скоро ще се срещнем и ти въпреки, че си чел дневничето ни ще ми зададеш въпросите „Защо?“, „С какво право?“.
Почти съм сигурен, че след като това се случи ще останем сами, един срещу друг до края на месото ни. От една страна ме е страх, че Жени ще разбере за мен и ще трябва да действам. От друга – съвсем скоро животът ти ще бъде съвсем друг, а тъкмо намери жена, с която се чувстваш добре. Не искам да ти отнемам последните мигове нормалност.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 07 май 2020, 00:37

30.04

Арестувахме Трифонов. Направих каквото можах за него, в началото се постарахме да бъде максимално тихо. Никой от нас не искаше отново да се окаже в полезрението на медиите. Сега подхванаха някакъв глупав корупционен скандал. Някакъв кмет платил сто и петдесет хиляди за рекламен клип на общината си. Получателят на парите била фирмата на жена му, а режисьорът на клипа – синът, който е абитуриент. Потресаващо е как всеки път, когато някой бъде изловен в крачка тези хора ахват, все едно им е дошло като гръм от ясно небе. Това, че осемнайсетгодишният син на корупционера е получил за рождения си ден „Порше“, нищо не говори явно. Както и да е, нас ни забравиха и засега всичко е спокойно.
Осъществихме ареста на Трифонов благодарение на Петренко. Самоволно е решил да проведе разследване. Първоначално това ме обиди, защото излиза, че ни няма доверие. Петренко обясни нещата просто – не е искал да ни натоварва излишно и разсейва от решението на проблемите в последните дни. Благодарих му за загрижеността, но се опитах да му обясня, че не се работи така в екип. Той ми се ухили, даде ми папката с материалите и се върна в моргата.
Нещата, които е открил са много, много интересни. Трифонов е използвал склада ни като пункт за съхранение на незаконно оръжие, наркотици, скъпоценности – всичко, за което може да се сети човек. Крил е нерегламентираните предмети, като е дублирал номерата им с веществени доказателства по други дела. Така например зад един пистолет – веществено доказателство са се крили, четири или пет оръжия. Държал ги на различни места, за да е сигурен, че двойниците няма да попаднат в грешните ръце. С цел да обърка хората, които евентуално биха го разследвали, е завеждал в нашия склад веществени доказателства, които са се съхранявали в други управления. Чуждите списъци е купувал срещу символични суми. Така е правил номерацията на артикулите в хранилището още по-объркваща.
Явно оттук е дошла и липсата на тревата, която самият той откри при проверката за Боб Марли. За да се разбере какви артикули са налични, както и броят им са нужни месеци. Човекът е организирал цял лабиринт от цифри и фиктивни протоколи. Вече втори ден осемнайсет души се занимават само с първата секция и още не са я преполовили.
В нощта, в която Клюна остави Лоло срещу мола, Петренко е открил в една от стаите на хранилището бяла окървавена престилка. Стаята сама по себе си е доста странна. Има две входни врати – едната води към задния двор на управлението, а втората – към основната част на хранилището. В двора имаме три камери за наблюдение, само една от тях работи и покрива далечния ъгъл. Тоест нямаме кадри на това кой е влизал и излизал от там. Всички в екипа бяхме учудени от наличието на тази врата, минавали сме хиляди пъти покрай нея и не сме й объщали внимание.
Пред вътрешната врата са поставени четири големи стелажа с кашони, а зад тях има свободно пространство от около четирийсет квадратни метра. Така като влезеш изглежда, че това е поредната стая със стелажи и доказателства. Мебелировката се състои само от няколко стола. Въобще не знаех за съществуването на тази стая, а и Трифонов през цялото време се оплакваше, че не му стига мястото.
Петренко намерил изцапания с кръв халат и го пуснал за изследвания, за да е сигурен, че е човешка. В момента, в който получил резултата дойде при мен с папката. Направи уточнението, че пробите не съвпадат с кръвта на жертвите на Клюна, но е много възможно да е останала след трепанацията на следващата.
След ареста и разпита на Трифонов, направихме обиск в дома му. Човекът живее наистина богато, особено като се има предвид заплатата му на полицейски чиновник средна ръка. Мебелите са масивни, битовата техника е скъпа, липсват предмети на изкуството. Вместо тях открихме библиотека, в която има десетки томове редки и антикварни книги. Какво друго може да има в дома на архивар?
Открихме специално отделена секция, посветена на средновековна литература по медицина и алхимия. На някои от тях имаше нарисувани чумни маски. Естествено, рисунките сами по себе си не доказват нищо, но комбинацията от всички неща е крещяща. Най-малкото, защото някои от книгите са на по няколкостотин години и почти сигурно, че Трифонов се е сдобил по незаконен начин с тях. Тоест, има възможност и контакти, за да намери автентични чумни маски.
За да избегнем каквото и да е изтичане на информация, аз и Йосиф осъществихме първоначалното задържане на Трифонов. След като видя доказателствата, с които разполагаме той ядосано ни заплаши с министъра. Когато чух това, нервите ми не издържаха, пред очите ми се спусна мъгла и се нахвърлих върху него.
Какво си въобразяваше? Че имаме двайсет трупа, цялата държава ни гледа под лупа, а той ще се отърве, защото два пъти си е пил кафето с министъра? Да не говорим, че ни е наблюдавал през цялото време. Всички веществени доказателства по делото на Клюна бяха описвани лично от него. Всичко – маските, дрехите, дори копията от документацията, снимковия и видеоматериал отиваха в неговия архив. Бил е запознат с почти всяко наше действие. Шибаното копеле ме гледаше в очите и ме плашеше с някакъв кретен, чиято основна задача е да събира компромати, за да си запази поста. Трифонов се изплаши от реакцията ми, а като разбра, че медиите ще научат преди всички за нещата, които е вършил, започна да говори. От самото начало отрече категорично, че е Клюнът и каквато и да е връзка с него.
Версията му е следната: да, правил е машинации в хранилището на управлението, защото е бил част от организирана престъпна група. Ролята му е била да съхранява не само оръжията, но и откраднатите пари, наркотици и стоки. Водил е счетоводството на ОПГ-то, както и описвал всичко. Тази документация изпращал директно на шефа. Самата група се е занимавала на практика с всичко – трафик на оръжие, наркотици, антиквариат и хора, проституция, рекет, изнудване, кражби, поръчкови убийства.
Задната стаичка е била използвана за няколко неща. Първо – за срещи между членовете на групата, предаване на по-обемисти пратки, като големи количества наркотици, например. Второ – стая за пресинг на жертвите или операционна, в случай че някой от членовете пострада. Не можех да повярвам на това, което чувам. Този човек или има най-богатата фантазия на света, или в цялото ни управление работят слепи хора.
В един момент Йосиф поиска да излезе, за да подиша малко чист въздух. И той бе шокиран от информацията, Трифонов го помоли да не го оставя сам с мен. Разказът продължи с това, че всички членове на групировката са полицаи, а нейният шеф е самият министър. Мозъкът ми спря за секунда и единственото, което успя да изплюе в следващите няколко мига беше „Бах маа му“.
Попитах го какво очаква да направя. Ако му повярвам, то няма как да се обадя на министъра и трябва да измисля друг начин, по който да го задържа. Трифонов се замисли и каза, че може би е редно да се свържа с шефа на Националната Служба за Безопасност. Имаше резон в думите му, погледнах към Йосиф, който в този момент четеше нещо в телефона си. С поглед се разбрахме, че трябва да изпушим по цигара, за да вземем решение. Оставихме Трифонов сам в стъклената стая.
Докато пушехме в двора на управлението ми се обади министърът и ме попита какво се случва с Трифонов. Разбрах какво е правил Йосиф с телефона си. Преразказах показанията на Трифонов. Реакцията му бе хладнокръвна и спокойна. Това ме накара да му повярвам. Пък и министърът на вътрешните работи да има лично ОПГ, толкова мащабно и нагло организирано? Абсурд. Нареди ми да събирам екипа и да отиваме да преровим дома на Трифонов, а той ще изпрати заповедта за обиск на място. Самият заподозрян да вкараме в ареста. В случай, че в дома му открием доказателства за причастността му към убийствата на Клюна да съобщим.
Мисълта за това, че Трифонов казва истината не ме оставяше на мира по време на обиска. Тихо се изнесох, докато другите продължаваха претърсването и тръгнах обратно към управлението. По пътя се обадих на един познат полковник от НСБ, който с радост ми обеща, че ще прибере Трифонов от нашия в своя арест. Двамата стигнахме едновременно до управлението, но вече беше късно. Полковникът кимна разочаровано в моя посока, като видя колата на министъра и просто подмина сградата.
Министърът вече беше в управлението с екип на една от телевизиите и на фона на Трифонов в клетката обяви, че истинският Клюн е арестуван. Съобщи името му, както и показа лицето му. Постъпи по същия начин като с Минков и Кирилов.
В този момент нещо в мен се пречупи. Някаква неведома сила ме накара да забия очевидните неща, които се случваха пред мен, в дълбините на съзнанието си. Казах си: „Аха, имаме заподозрян за Клюна. Ще го разработя!“ В последствие седнах срещу Трифонов така, сякаш нищо не се е случило и започнах да си върша работата.
Следващите дванайсет часа разпитвах Трифонов. Той упорито твърдеше, че няма нищо общо с Клюна и продължаваше да настоява на своята версия. Както винаги снимахме разпитите с камера и при прегледа на записа си спомних за един такъв заподозрян.
Всичко сочеше към него, но в крайна сметка се оказа невинен. Обвинихме го в убийство на три жени и едно дете – баба, двете й дъщери и синът на едната от тях. Открихме ги на пода на къщата им в едно вилно селище. Арестувахме съпруга на майката на детето, който имаше любовница, искаше развод, не искаше да плаща издръжка, мразеше тъщата си и нямаше алиби. В хода на делото се появи и свидетел – дядо, живеещ постоянно в съседство с местопрестъплението. Не успяхме да намерим оръдието на убийствата, което предполагахме че е брадва. Само с косвени улики и свидетелски показания, прокурорът повдигна обвинения. Съдът изпрати мъжа за петнайсет години в затвора. Тогава се гордеехме, че сме успели с толкова малко материал да изградим дело, което издържа в съда.
В края на втората година от излежаването на присъдата, човекът се разболя от туберкулоза и умря. Съседът научил за това, станало му мъчно и отишъл при местния полицай да направи пълни самопризнания. Показал и брадвата, с която убил семейството. Обяснението му беше, че си имал вземане – даване с бабата. След като се появили проблемите със съпруга на дъщеря й, тя го отритнала. Обиден и наранен, той искал да накаже старицата, но за зла беда в къщата се оказали дъщерите и внукът й. Видял се принуден да ги утрепе всички. После решил да натопи неверния съпруг, защото така или иначе вината за цялата история е негова. Когато научил, че човекът е умрял в затвора, съвестта започнала да го гризе и решил да си признае. И без това животът му станал празен след смъртта на любимата му баба.
Погледът на Трифонов много ми напомни на начина, по който ме гледаше умрелият в затвора мъж, докато го разпитвах. Той изразяваше смесица от вина, страх и молба за милост. Периодично ми се случва да виждам този поглед и винаги ме е страх от него. Обикновено това е първият знак, че заподозреният е невинен.
Страхът ми с историята около Трифонов е, че е невероятна, но стандартът му на живот я потвърждава. Цената на колекцията от книги възлиза на над милион. Невъзможно е да събере толкова пари със заплатата си. Още чакаме да излязат проверките на банковите му сметки. Съмнявам се, че е получил наследство, което да инвестира по този начин. Този тип колекции се събират полулегално, повечето от сделките се извършват с кеш. От друга страна – щом може да си позволи това, значи може да си позволи и да издържа леговище, каквото мислим, че има Клюнът. Какво му пречи в свободното от организираната престъпност време да убива хора?
Проверката на трупа на Лоло, както и на местопрестъплението отново не дадоха резултат. Вече започва да ми втръсва от това дело. Не стига, че си изгубих здравето и психиката, а станах и медийна боксова круша. Не описвам нещата, които се изговориха за мен тук, защото искам да ги забравя. Нямат никаква връзка с реалността и не са важни. Аз обаче ги чувам и осмислям, неприятно е.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 14 май 2020, 01:34

03.05

Събитията от последните дни преобърнаха света ти, Кука, с нетърпение чакам да ги опишеш.
Струва ми се, че си станал по-разумен, отколкото беше преди. Дума не обели за главоболията, повръщането, което ти се случи няколко пъти през последната седмица. Харесваш ми такъв, съсредоточен върху работата. Съзнанието ти работи само в една посока и не обръща внимание на месото. Имай предвид, че и то има нужда от грижите ти. Сега, когато не мога да съм толкова активен заради Жени, то си почива повече, но го претоварваш. Нищо, така или иначе остана малко време, после ще решим какво ще правим с него.
Както знаеш, старая се да не го използвам излишно сега и ще настоявам да го пазим в бъдеще. Имам възможността да го наблюдавам отвътре, мога да ти кажа къде има проблем и заедно да го решим. Не трябва да пропускаме този шанс. От друга страна много бих искал от първо лице да наблюдавам как се развиват болестите на месото. Имаш лек проблем с белите дробове, кръвоносната система също не е в кондиция, възможна е цироза на черния дроб. Камъните в бъбреците се уголемяват. Простата също скоро ще започне да напомня за себе си. Млад си, Кука, а толкова да се запуснеш. Не е добре това.
Тази „неведома сила“, която те „пречупи“, Кука, се нарича робски страх. Прекрасно разбираше какво направи министърът с Трифонов и не само си затвори очите, въпреки че можеше да направиш нещо по въпроса, а се подчини. Реши, че тази битка не е твоя. Избра да се направиш на сляп пред поредното престъпление, което извърши шефът ти. Виждах буцата в гърлото ти, докато го правеше. Видях и как тежко си пое въздух и с наведена глава отиде да изпълняваш заповедта, като послушно кученце. Не мисля, че дори има смисъл да обяснявам какво мисля за теб в тази ситуация.
За сметка на това изключително много съм възхитен от Петренко! Трифонов беше и пред твоите очи. Не му обърна внимание, защото те е страх дори да помислиш, че може да съм някой от хората, които виждаш всеки ден. Още когато разследвахте Минков и Кирилов ти написах, че големият престъпник е пред очите ти.
Честно казано бях изненадан от размаха на дейността му. Изглеждаше толкова спокоен и прилежен човек. Кой би помислил, че може да заема важно място в подобна организация. От друга страна е идеален за целта. Спирам за Трифонов. Така или иначе няма да прочетеш мислите ми, когато трябва, а нямам много време – Жени ще се върне скоро.
Тя на практика вече живее с нас, знаеш ли колко ми е трудно, когато е наоколо? Нито мога да се поровя в интернет, нито да направя нещо полезно за месото ни – антиоксидиращ чай или нещо с много витамини за ядене. С бившата ти си позволявах някои волности, но с Жени не мога. Тя знае много за мен. Мога да се издам без дори да усетя.
Връзката, която двамата сте развили е интересна. Ти си свидетел на ужасни неща в управлението, тя се опитва да реши проблема с баща си. В лош период сте и няма как да излезете невредими от него. Имате нужда да общувате с някой, който ще ви отговаря и ще се прави, че ви разбира. В твоя случай – само първото, защото тя не знае за признанията на Трифонов. Ти обаче с удоволствие слушаш за нейните, разсейват те. Получава се, че ти си послушното й куче, а тя твоето говорещо коте.
Секс също не правите, защото не можеш. Сигурен съм, че ако разреша ще се скъсвате. Напрежението ви е огромно, а месото най-добре го канализира през половите си органи. Социалният ви инстинкт е много интересен феномен. Преди е бил жизнено важен за оцеляването на отделния индивид, а сега е инструмент за избиване на комплекси и туширане на фобии и мании. Бишкот е вашето бебе. Когато взимаш решения се съобразяваш с него, полагаш грижи да му е удобно и комфортно. Можеш да не вечеряш, защото те мързи да сготвиш, но неговата паничка винаги ще е пълна. Приличаш на една грозна, уморена и космата майчица. Жени има същото отношение към него. Той е още една причина да се чувствате добре заедно. Сближава ви. Всичко това противоречи на здравата логика. Месото си е месо.
Реакцията ти спрямо корупцията в полицията, също ми направи впечатление. Няколко дни преди да ги чуеш, теоритизираше за вътрешните борби между силоваци и чиновници. Дори последните си записки започна със заяждане: защо се били шокирали, че еди кой си е корумпиран, при условие, че синът му кара Порше. А ти как може да си шокиран от това което чу, при условие че имате власт? Много си смешен. Ако дадена тема не те засяга си позволяваш да си язвителен и циничен, а когато те докосне, съзнанийцето ти започва да буксува.
Това, забелязал съм, е свойствено за месото. Същото направи, когато се упражняваше върху истеричката. Факт е, че вие не поставяте на една плоскост чуждата смърт и тази на свой близък. Правите го не защото сте коравосърдечни, а защото сте си изградили защитен механизъм. Месото умира всеки ден, в големи количества, по зрелищен начин. Ако приемате всичко присърце, ще откачите от толкова много смърт.
От друга страна, направих си труда да проверя, едни от най-гледаните и обичани неща въобще са новините за смъртни случаи. Дали става дума за идиот, който паднал отнякъде докато си прави селфи или сърцераздирателна история за болно дете. Смърт, смърт, смърт. Само тя успява да възбуди достатъчно много съзнанието ви. Естествено, не целите да откриете някакви екзистенциални истини или да разберете дали има нещо след нея. Ползвате я като елементарен дразнител за сетивата.
Същото е като с еротиката – в началото на XX век един гол женски глезен е бил достатъчен, за да побърка мъжете. Сега ако ще и слон да изскочи от вагина, все ще се намери някой който каже, че му е малко. Не знам дали това е хубаво или лошо. Обикновено в историята подобни периоди на свобода и презадоволеност на елементарните инстинкти, биват следвани от упадък и мрак. Не съм много запознат с темата, затова е възможно да греша. Изглежда ми съвсем логично да е така. Когато цивилизацията е вглъбена в слабините си, трябва нещо да я разтърси. Да я накара отново да вдигне поглед към прогреса. Защитен механизъм, го наречи ако искаш, много разрушителен. Няма обаче по-ефективен начин за справяне с проблема. Месото, което има потенциал и късмет, защото и той е важен – оцелява, а това, което няма – не. Жестока, но много природосъобразна реалност.
По същия начин възприемам и месото, което използвам за работата си. Не е имало късмет или потенциал за нещо друго. Естествено, не смятам, че е било родено, за да мога да го трепанирам. Мисля, обаче че щом е попаднало в ръцете ми, значи е трябвало животът му да се стече по този начин.
Пример за това е месо номер шестнайсет. Петренко го нарече „Аквамен“. Причината беше, че го удавих. Целта бе да изследвам бели дробове на удавник. Дълго търсих подходящ екземпляр, трябваше да съм сигурен, че не е пушил нито цигари, нито марихуана. В същото време трябваше да е здрав и да е водил типичния за градски човек начин на живот. Навсякъде, където търсех удрях на камък. Все пак не забравяй, че в активната част на денонощието ти владееш месото. Бих нарекъл кръга ти на общуване „специфичен“.
За конкретното изследване нямаше подходящи меса. Не исках да търся във фитнес зали и нощни заведения, защото нямаше как да съм сигурен, че наистина не употребява нищо. Една сутрин месото само почука на вратата. Беше от сектата „Свидетелите на Йехова“, идеален за нуждите ми индивид. Проповядваше някакви неща за Бог с дебилно вдъхновена усмивка. Ти го отпрати, но аз знаех, че след като приключи дневната си обиколка ще отиде да се отчете. Причаках го на излизане от вилата, в която правят сбирките си. Не знам как точно наричат сградата помежду си, но си е тузарска вила. Това не е важно.
Знаеш методите ми на действие, затова директно преминавам към удавянето. Малко се двоумях как точно да го направя. Не исках да използвам вана, защото нямам в кочината и трябваше да я мъкна отвън. В същото време ми беше ясно, че месото въпреки пречистеното си състояние, ще се съпротивлява на водата. Решението на този проблем дойде от само себе си. Както всичко в този опит. Поради това, че кочината се разрастваше и постоянно ми се налагаше да чистя различни стаи, винаги попадах на интересни предмети.
Докато пречиствах Аквамен, попаднах на противогази. Съответно планът на най-чистото удавяне се оформи в главата ми. Завързах месото, на един стол. Сложих му противогаза на главата и после свързах маркуча за къпане с дупката отпред. Предварително направих преходник, за да бъде връзката здрава и да не тече. Пуснах водата и зачаках.
Конвулсиите и борбата за живот започнаха почти веднага. След петнайсетина секунди от краищата на противогаза потече вода. Продължих да наблюдавам. Движенията на месото станаха много мощни и резки, и то обърна стола. Връзката на маркуча с чешмата се разпадна. Реших, че и така ще се удави, затова не реагирах. След още минута месото умря.
Почаках още малко за всеки случай. Проверих пулса на месото. Липсваше. Свалих противогаза, замъкнах месото в лабораторията, там го разфасовах с флекса. Единствената разлика между дробовете на Аквамен и Сивчо, бе че тези на първия бяха по-влажни. Съответно термичната им обработка продължи по-дълго. Нищо повече.
Бях малко разочарован от този резултат. Очаквах, че месото по някакъв начин ще реагира на шока, който е изпитало. Бях сигурен, че текстурата му ще се промени заради абсорбирането на водата в тъканта на дробовете. Нищо такова. Понякога липсата на резултат също е резултат.
Явно Аквамен не е направил впечатление и на теб, досега не си го споменал дори веднъж. Даже Сивчо ти беше по-интересен. Сигурно липсата на внимание го е тласнала към йеховистите. Ирония. Животът и смъртта понякога ни изненадват с много тънко чувство за хумор.
Друго важно нещо научих от работата си с Аквамен. Вярвам, че моят свят е построен на основните на прагматизма и логиката. Старая се да бъда ефективен и подреден. Наблюденията ми от тази гледна точка ми показаха, защо месото толкова много вярва в случайността.
Появата на Йеховиста в дома ти на пръв поглед е такова събитие. Известно време размишлявах над това. Достигнах до извода, че нищо не е случайно. Животът се състои от низ от действия или бездействия, които водят до съответен резултат. Получава се един общ и абсолютен хаос. В него съдбите на месото се преплитат понякога за две минути, а понякога за цял живот. Няма как едното месо да знае каква е историята на другото, както и всички обстоятелства, които предшестват дадено събитие. Липсата на пълната информация за дадена случка вие наричате „случайност“.
Дори сте намесили божествени сили в незнанието си, наричате ги „карма“ и какво ли още не. Повярвай ми, Кука, ако един човек е убиец, това което ще го застигне няма да е „карма“. Ще бъде отмъщение или арест – плод на безнаказаността, която е развил. Вие ще го наречете „случайност“ или „божие възмездие“. Ако цялата картинка е налична, всяко действие, цялата верига, то абсолютната логика се вижда. Затова нямам угризения спрямо жертвите си.
Ако Аквамен не бе почукал на вратата или се беше забавил с два часа, нямаше да го удавя. Той сигурно е бързал, за да обиколи повече домове, където да проповядва. Сигурно е щял да убеди някого в правотата си и с това да донесе мъка и страдания на близките на този някой, когото е откъснал от семейството му. Самият факт, че разпространява различна интерпретация на Библията също е грях. Поне според Църквата. По тази логика, излиза че удавянето му е карма или Божие наказание, нали?
Виждаш ли колко нееднозначно е всичко. Нещата опират до начина, по който построиш логиката си. Вие приемате живота като нещо свещено, неотменимо право, което стои над всичко. Затова имате толкова много изроди, които се чувстват безнаказани и правят каквото си искат. Мислят си, че лично техният живот, защото е техен, е по-скъп от този на другите. Колко смешни и жалки стават, когато разберат, че това не е точно така. Още по-забавно е, когато срещнат свой по-силен двойник.
Ако поставите ценностите и идеалите на общността като върховна философия, то ще видите как ще се промени битието ви. Тогава месото ще осмисля съществуването си не чрез задоволяването на собствените си нужди, а чрез участие в развитието на общността. Много се разфилософствах нещо, така или иначе месото никога няма да надскочи егоизма си.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 21 май 2020, 01:35

09.05

Адът е тук! Имам чувството, че Клюнът знае всичко, което се случва в управлението. Не мога да асимилирам последните събития. Нещата са толкова объркани, толкова плашещи и с ужасно мощен ефект. Губя вяра във всичко, вече не мога да преценя кое е добро, кое – зло. Във вътрешното министерство бе направен нещо като преврат, имаме нова… жертва от Клюна. Имаше опит за убийство на Трифонов. Стигна се до сблъсъци по време антиправителствените протести. Не знам как и кога се случи всичко. А начинът, по който се подредиха събитията… Сякаш нечия божествена ръка ги бе поставила като плочки домино и просто трябваше някой да бутне първата.
Изпитвам паника и страх, вече не мога да спя. Усещам как клетките в тялото ми спират да функционират от умора. Опитвам се да компенсирам това с храна, не се получава – повръщам. Всичко не само е излязло извън контрол, лавинообразно е и оставя пустиня по пътя си.
Аз съм единственият, който е виновен за това и е причина да се случва. Дори не знам за кое точно да се самообвинявам? За това, че появата ми спаси Трифонов от убийство в килията? Какво ме накара да отида в единайсет вечерта, за да проверя как е? Навикът. Почти винаги го правя със задържаните. Просто си говорим. След като приключи разследването и вината е доказана така, че да издържи в съда на всички ни олеква. С арестантите е същото. Опознават ни добре, както и ние тях. Среднощните разговори са откровени, напомнят на диалозите, които завързваш с непознат във влака.
Когато стигнах до килията, вратата бе отворена и двама души от охраната душаха Трифонов. Когато ме усетиха, спряха и ме гледаха като гръмнати. Не знаеха как да реагират. И мен ли да довършат или да звънят на поръчителя да замазва положението? Докато траеше този миг, Трифонов хриптеше, вече бе ококорил очи от липсата на въздух. Спасих му живота.
В следващия момент насочих пистолета си към убийците, заповядах им да излязат от килията и ги заключих в съседната. Извиках линейка, откараха Трифонов в болница. Обадих се и на Петренко да го пази там. Десетина минути по-късно се появи министърът. Обясних какво се е случило. Той ме попита какво правя по това време при арестанта. Отговорих, че е по-важно да разбере какво правят ръцете на хора с пагони на врата му. Отиде при тях, говориха си за нещо около пет минути, след това ги накара да си предадат оръжието, значките и всички вещи. Остави ги в ареста. Каза, че сутринта ще прати екип, който да разследва случая.
Отидох в болницата при Трифонов, той вече бе извикал журналисти, които му взимаха интервю. Реших да не се показвам пред камерите, бях достатъчно уморен. Не прекъснах и интервюто. За разлика от Минков и Кирилов, Трифонов получи шанс да се оправдае до някаква степен. С Петренко дочакахме да дойдат момчетата от НСБ, които изпрати полковникът да охраняват пострадалия.
Прибрах се вкъщи и заварих само Бишкот. Жени ми беше оставила бележка, че ще ходи на вечеря с баща си. Пореден опит за сдобряване. Беше оставила храна на котето, легнах да спя без дори да се събличам. Спах като труп. Сутринта получих обаждане от Петренко, че може би имаме ново включване от Клюна.
Жени въобще не беше идвала през нощта. Едва успях да стана от леглото, бях изпотен. Взех душ и отидох на адреса, който ми даде Петренко – централната ЖП гара. По пътя в колата слушах радио, говореха „скандалните обвинения на набедения за сериен убиец полицай“. Не ми направи кой знае какво впечатление. Повечето медии си имат политически покровители. Те активно използват ситуацията от последните седмици, за да печелят задкулисните си войнички. Явно разкритията на Трифонов за министъра са по-важни от Клюна, затова отново без грам идея за разследването, насочват общественото мнение.
На един от светофарите загрях, че той със сигурност не е Клюнът. Какво включване от Клюна можем да имаме, ако през нощта е бил в болницата под надзора на НСБ? И какво въобще означава „може би имаме включване“? Петренко никога не използва подобни фрази, ако имаме труп казва „имаме труп“.
Когато стигнах гарата заварих следната картинка – кордон от полицаи бе отцепил район от около триста квадратни метра. По средата стоеше чернокожа жена, много слаба, с искрящо руса коса. Държеше сак в едната ръка, а на лицето си имаше чумна маска. Бе облечена в много оскъдна рокличка и високи над коленете ботуши с огромни платформи и токове. Най-вероятно бе проститутка.
Наоколо бе пълно с хора, имаше и журналисти, които предаваха случващото се „на живо“. Отидох при Петренко и шефа на местното управление. Двамата пушеха цигари и замислено гледаха жената. Питах ги какво се случва. „Виждаш“, каза Петренко. Стояла там вече час и малко, излязла от съседния подлез. До два от входовете му няма камери, затова опитът да се проследи движението й чрез уличното видеонаблюдение не е дал резултат. На въпроса „Защо никой не прави нищо“, отговорът на местния началник бе „Защото не знаем какво има в сака, може да се взриви“. С Петренко се спогледахме и се дръпнахме настрани. Трябваше да решим какво да правим. Сапьорите не биха пуснали свой човек в тази ситуация.
Изведнъж човекът с маската пусна сака и започна да се съблича танцувайки. Изглеждаше, че прави стриптийз. Огледахме се и забелязахме, че на съседното кръстовище беше спрял един кабриолет и от него се чуваше песента Vogue на Мадона.
Когато остана чисто гол се оказа мъж, доста надарен. С отработена походка се отправи към една от близките чешми и започна да се къпе. Пълнеше шепи и изсипваше вода върху тялото си. Беше много странно, защото ходеше идеално на високите платформи, в същото време движенията му бяха резки и отсечени. Приличаше на персонаж от компютърна игра от началото на века.
Колегите веднага отидоха да го обезвредят. Петренко се втурна с тях, за да вземе маската. Аз отидох да проверя какво има в сака. Отворих го и там открих храна за малки котета. Бишкот ли е имал предвид? Дали някой от колегите не се шегува с мен? Поредна проява на чувството за хумор на Петренко? Не, никой не е толкова луд, за да направи такъв номер. Обърнах се и видях, че полицаите са накарали човека да седне на земята. Медиците от линейката, го бяха наметнали с одеяло, а Петренко им посочваше горната част на черепа. Единият лекар търсеше нещо в косата му. Когато го намери погледна към Петренко и му показа вдигнат палец. Травеститът е бил трепаниран.
Значи така изглеждат жертвите на Клюна, преди да ги убие? А защо изведнъж реши да се съблече и да се къпе? В този момент получих обаждане от министъра. Дадох сака на Петренко, за да го изследва и тръгнах към министерството.
Началникът беше в смачкано състояние, явно не само аз бях недоспал. Не се беше избръснал през нощта, нито си беше сменял ризата. Имаше жълти влажни петна подмишниците. „Нали Клюнът е Трифонов?“ с това започна разговорът ни. Обясних му, че след последните събития е много трудно да се каже. Има вероятност последната жертва да е успяла да избяга от мястото, където е била държана. Трифонов все пак не е в състояние да я спре.
Попита ме каква е тази храна за котки в сака. Казах истината – не знам. Досега не е имало и помен от подобни неща. Изказах предположение, че с това може да е хранил жертвите си. Веднага се опровергах – в стомасите им Петренко откриваше нормална храна. Човекът от гарата може да я е взел за из път. Кой знае?
Попитах го какво е положението с хората, които се опитаха да убият Трифонов. Този опит доказва версията му за полицейското ОПГ. Той ме погледна с кръвясалите си очи, искаше да каже нещо, но не успя. В кабинета нахлу заместникът му с още четирима полицаи. Арестуваха го. Изведоха го, останахме аз и новият министър.
Обеща ми награда за това, че съм разкрил престъпната организация и съм помогнал да вкарат предшественика му в затвора. Попита как се развива делото на Клюна, пак отговорих честно – зле, много зле. Каза ми да си почина и ме помоли да напусна помещението.
В управлението заварих Петренко и Жени, които ме посрещнаха притеснени. Мислех, че става дума за Травестита. Такова е било и заниманието на жертвата, но грешах. Попитаха ме какво съм правил през нощта. Казах им, че съм спал. Оказа се, че Жени се е върнала вкъщи около два. Колата ми я е нямало пред болка, бил съм заключил вратата и с втория ключ. Никога не правя така.
Върнах се у нас към един, колата оставих точно пред входа, където я намерих сутринта. Резето също не беше заключено, когато излизах. Петренко ми каза, че имам нужда от почивка. Жени ме гледаше с безпокойство. Каза, че докато сме били в командировка с Георги, той е забелязал същите странности в поведението ми. Лампата на стаята ми е светила късно през нощта, виждало се е движение зад завесите. Сутринта съм се оплакал, че съм спал цяла нощ, но не съм успял да си почина. Спомних си този разговор. Мисля, че двамата преувеличават.
Дойде Георги, който бе много развълнуван и обяви, че Травеститът е зеленчук. Нито приема, нито предава. Петренко му беше казал за песента, която чухме и бе направил предположение, че е реагирал на нея. Оказа се прав. Всеки път, когато Георги му пускаше Vogue, Травеститът започваше да се къпе.
Първо се събличаше, после започваше да търси вода. Ако не откриваше, започваше просто да се търка. Стараеше се да спазва ритъма. Планът е да му дадем лекарства, които да възбудят мозъка му, да го върнем на гарата и да се опитаме да го накараме да ни заведе там, откъдето е дошъл. Надяваме се, че ще проработи. Нужно е малко време да си почине и да се уталожат нещата, за да се случи всичко спокойно.
В момента лицето му, както и цялата сцена с къпането пред гарата се въртят абсолютно навсякъде. Някои хора му се подиграват по жестокия начин, който позволява само интернет. Ако знаеха истината, въобще нямаше да им е толкова забавно. Не сме давали информация за състоянието му.
В обедните новини говорителят на правителството заяви, че Вътрешното министерство има нов шеф. Старият бил подал доброволна оставка. Към този момент давал показания по обвиненията на Трифонов в следствения арест, където е задържан.
Самият Трифонов в сутрешното си интервю е представил нещата така, че обвинението му за двайсетте убийства е било опит да бъде обявен за маниак и ненормален. По този начин министърът е искал да предпази себе си от всички неща, които би разкрил пред обществеността. Не пропусна надълго и нашироко да опише опита за убийство. За мен нищо не каза – нито за това, че го арестувах, нито че му спасих живота. Сигурно по този начин ми се отблагодари за второто.
Следобед получихме резултатите от първите изследвания на консервите от сака – най-обикновена котешка храна. От евтината. Нищо интересно нямаше в нея, на една от консервите бяха открити мои отпечатъци. Най-вероятно съм я извадил, когато съм отворил сака. Не помня такова нещо, но друго обяснение няма.
В това време Георги пускаше различни песни на Травестита в опит да открие на какво друго реагира. Йосиф провери шофьора на кабриолета – нищо.
Към четиринайсет часа в медиите започнаха да появяват компроматите, които бившият министър бе събирал през годините. На всеки половин час по един. Към шест и половина вечерта знаехме, че любимата сексуална роля на премиера е „лошо прасенце“. Имахме кадри на това как лидерът на едната от най-големите опозиционни партии проиграва 500 000 на карти, а този на другата – шмърка кокаин от циците на Мата Хари. Народът научи, че един от най-върлите природозащитници е фен на сафаритата, а вицепрезидентът е педофил. В деветнайсет часа над сто хиляди души излязоха на протест с искането цялата политическа класа да си ходи. Слоганът на протеста бе „Чао, чао, педали!“.
Гледах тези новини в управлението на фона на Мадона, Вилидж Пийпъл и Елтън Джон. Мислех, че ако не бях отишъл да говоря с Трифонов снощи, сега всичко щеше да бъде спокойно. Нямаше да има компроматна война, а единственият ни проблем щеше да си бъде Клюна. Мечтаех той да бъде единственият проблем. Сега цялото общество се страхуваше, искаше възмездие и беше на ръба на масови безредици.
Те настъпиха в двайсет и три часа. Целият град бе на улицата. Опитът да бъде изведен вицепрезидентът от сградата на булевард „Свобода“ 10 се оказа неуспешен. Стигна се до бой, няколко коли бяха обърнати и запалени. Витрините на близките магазини – изпочупени. Близо до сградата на президентството има кафене, чиито маси и столове бяха извадени на улицата. Те полетяха към охраняващите полицаи. За щастие нямаше тежко пострадали. Ситуацията е патова.
На практика народът няма на кого да даде властта. И опозицията и управляващите са подложени на абсолютно заслужени гонения. Май трябваше да оставя Трифонов да умре. Тогава щях да се самобичувам, да се мразя, но това щеше да си е само мой проблем. Сега цялата държава се тресе. За мен е по-добре да живея някъде, където има стабилно управление и негова ясна алтернатива. Иначе настъпва анархия, хората не могат да се самоуправляват. Винаги, когато са опитвали са получавали кръвопролитие. Сега и аз не мога да си върша работата. Силната и стабилна система е гарант, че престъпленията ще бъдат разкрити. Факт е, че тя отдавна е безпомощна и слаба.
Ако всички камери в депото, където открихме Боб Марли бяха изправни, щяхме да хванем Клюна още тогава. Системните грешки са позволили на директора вместо тях да си купи кола.
От друга страна, ако бях оставил Трифонов да умре, никога нямаше да разбера, че може да се стигне до тук. Морално би трябвало да съм доволен от развоя на събитията. Спасих един престъпник, който повлече към дъното друг престъпник. Вторият, за да не остане по-назад, реши да повлече още хора. Съвсем нормална практика в техния свят. Тия обаче срутиха държавата. Още не мога да повярвам какво се случи.
Дори не знам върху какво да се съсредоточа – върху Клюна или върху историческите събития, които се развиват пред очите ми? Та аз съм част от тези събития. Заедно с Петренко ги предизвикахме. Като помисля, че след като запали чергата на цялата политическа класа, този човек изследваше котешка храна, намерена в сака на трепаниран травестит. Животът е много, много странно нещо.
А връзката ни с Жени? Като ми каже, че отива в леглото не си представям как след десет минути ще скоча отгоре й. Мисля си колко ще ми е приятно да я усещам до себе си, когато заспивам. Нормално ли е това? Тя се безпокои за мен, вече е решила проблема с баща си. В момента я чувам как си мие зъбите. Той сигурно сега си има други грижи, като нищо утре и за него може да изникне някой компромат. Мисля, че изпитвам платонични чувства към нея. Сигурно заради физическото ми състояние. Психиката също започва да поддава на натиска.
Първоначално се стреснах, че Петренко знае за нас, но няма как да е иначе. Той е ментор на Жени, а и е достатъчно наблюдателен. За щастие не си пада по клюките и не е казал на никого.
А Травеститът? Едва ли е избягал, бил е пуснат. Клюнът е бил ядосан от бившия министър. Той толкова убедително твърдеше, че Трифонов е серийният убиец. Най-вероятно е искал да го опровергае. Как така някакво ченге ще обере неговите лаври? На средновековния лечител или там за каквото се мисли.
Опитвам се да направя равносметка на всичко, да го подредя и оценя. Не мога. Не ми се получава да определя степента на важност на всяко събитие по отделно. Общата картинка ми е неясна. Въпреки всичко нещата, които най-много ме изплашиха в цялата тази врява бяха две. Първо – твърдението на Жени. Тя няма защо да си измисля подобни неща. Второ – когато се върнах вкъщи открих, че нямам храна за Бишкот.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 37
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Предишна

Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости

cron