Рестарт

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Рестарт

Мнениеот Tevs » 24 февруари 2018, 13:35

Рестарт


Беше ден като всички останали. Ден в който хората по цялата земя следваха съдбата си, бореха се с трудностите, наслаждаваха се на успехите, обичаха и мразеха, прокарваха пътища или разрушаваха домове, мечтаеха или правеха горчиви равносметки, ден в който не бяха готови да умрат...
.............

„Време е !“- дълбокият, хипнотичен глас тежко нашепваше: „Убийте натрапника, унищожете този, който не е един от нас! Този, който дойде отдалеч, измисли боговете и сам си повярва, че е бог.“ Мощното послание изригваше от мрачните дълбини на океана, разпространяваше се с немислима космическа скорост и за мигове достигна до всеки атом на планетата. Флора и фауна вече бяха едно цяло. Един организъм, изграден от жива и мъртва материя, конгломерат от биологични единици и инертна маса, който се подчиняваше фанатично и с нетърпение очакваше повелите на Земята. Само Човекът нехаеше, незнаещ, неочакващ, безметежно спокоен в крехката черупка на собствените си заблуди...

.............

- Хайде рибке, хайде душко. Още малко и ще ми дойдеш в ръчичките - гласът на Адриан леко потрепваше от вълнение, а въдицата в ръцете му се огъна и върха ѝ докосна неподвижната, огледална повърхност на огряния от слънцето малък залив. Две чайки, усетили хаотичните движения на безнадеждната риба, се отклониха и закръжиха, грачейки над дългото и тясно кану, намиращо се на петдесетина метра от крайните скали на естествения вълнолом. Мъжът започна енергично да навива макарата, а напрежението в очите му се замени със задоволство - беше разбрал, че рибата се е закачила здраво за куката и шансът ѝ да оцелее бе нулев.
Денят беше седми юли и лятото навлизаше с неотразима страст във владенията си по тази част на каталунското крайбрежие, наречена Costa Dorada. Преди десет години, Адриан и приятелката му Нери, с овладяно нежелание бяха напуснали родната България и емигрираха в Испания. „Желанието за промяна, - разсъждавашe Адриан, е скрития стремеж на всеки емигрант, компенсаторен ефект от непризнатия срам, че са напуснали родината си, своеобразно търсене на обратния път на подсъзнателно ниво. Естествено никой не признава наличието на грешен избор, напротив, в огромната си част емигрантите парадират с вдъхновение спорното си благополучие и се оправдават с липсата на алтернатива.“ Адриан знаеше, че грешат. Но преди всичко той беше разумен човек. Не афишираше мислите си, следваше повелите на собственото си сърце и оставяше другите да бъдат себе си. Fac at spera - прави и се надявай. Подтискайки страховете си, той не спираше да се надява. Да се надява, че един ден ще се завърне там, където всъщност знаеше, че никой няма да го чака, там, където ще открие само сянката на безплодните си мечти.
Последния и най-силен порив на рибата да се откачи, откъсна Адриан от мислите му. Трескаво завъртя макарата и когато жълтата платерина се показа на повърхността, подложи големия кеп под нея. „ Колкото и да уловя оттук - нататък, отива във фризера“ - каза си той.
Адриан и Нери бяха вегетарианци. От няколко години бяха решили да не ядат месо - не от морални, а от чисто здравословни и религиозни съображения. Не бяха вярващи в конвенционалния смисъл на думата. Следваха идеите на бялото братство, религиозно-философско учение, което им даваше удовлетворението, че вярват в нещо истинско и чисто. Адриан беше добър и интелигентен човек. Но добротата и интелигентността понякога са антагонистични понятия, а той, крепен от вярата в своя Бог считаше, че малцината, докоснали се до истината, съставляват по-добрата част от човечеството. Което, както би констатирал Петела- най-добрият му приятел от детството, анархист и застаряващ хипар, си беше чист елитаризъм. Но пък мнението на Петела си беше негово, субективно и изкривено от хаотичните му принципи, така че беше меко казано нереално.
Наведе се над такъмите и след като с грубите си, но чевръсти пръсти освободи рибата от проболите я кукички, тананикайки си фалшиво „ Хубава си моя горо“( то пък кой ли щеше да го чуе тук, освен рибите!), започна умело да навързва новия такъм. Този път реши да хвърли въдицата за дънен риболов с надеждата да улови dorada*. Пресегна се към сандъчето с инструменти и стръв, отвори една ръждива кутия и умело прихвана за средната част един от раците, които се катереха вътре, един върху друг. Слънцето беше започнало да прижуря и от челото му се отдели едра капка пот. Държейки рака, с опакото на ръката избърса челото си и като хвана здраво бляскавата кука от неръждаема стомана с безразличие и завидно умение я промуши през меките части, точно под черупката, на място където беше сигурен, че няма да го убие, поне не веднага, така че под водата клетото членостоного да движи крачетата си - примамлива плячка за някоя dorada.
Адриан беше милостив човек, състрадателен и с добро сърце. Никога не беше наранявал човек, физически и душевно. Насилието беше в противоречие с неговия мироглед. Точно в този момент, държейки клетия рак, обаче, той се запита защо причинява вероятно неимоверна болка на друго живо същество, и дали фактът, че то не е човек, го оправдава. Вярваше в доброто в човека, но напоследък му беше все по-трудно да оправдава стремежът на хората към повече и повече от всичко, да разбере безмерния егоизъм на човешката природа. „Защо - питаше се понякога, - ако човешкият разум е способен да измисли фундаментални науки, да достигне до висотата на хуманни философски прозрения, както и да създаде вдъхновяващи художествени шедьоври, защо не е в състояние да спре убийствата, както на хора, така и на животни, да изкорени омразата нетипична за никой друг вид на планетата?“ Не намираше задоволителен отговор. Може би единственото оправдание и присъда се криеше в човешката природа - нещо, което не подлежеше на промяна.
Но Адриан беше и практичен човек и знаеше, че човешкото тяло има нужда от протеини и незаменими животински аминокиселини, които с известен морален компромис се набавяха сравнително лесно от морето. Изправи се и решително заметна въдицата към водата. Часът беше около десет, а на Адриан му оставаха още пет минути живот.

.............

„ Редно ли е майката да посегне на децата си?“ - прогърмя Вселената.
„ Те не са мои деца!- отвърна Земята.- Ти ми ги изпрати, а аз ги приех, помагах им, опитах се да ги разбера, но така и не ги обикнах. ТЕ НЕ БЯХА ЧИСТИ!“

.............

Кармен Падрени въздъхна, отмести ръцете си от клавиатурата и се облегна на стола. Положи внимателно длан върху длан и като не отместваше очи от екрана на компютъра се запита, дали свършеното за днес не е достатъчно. „ И още как!“, почти веднага си отговори, а старческите ѝ черти, болезнено напрегнати досега, се отпуснаха и възрастната жена почувства как облекчението обгръща тялото ѝ, напомняйки за нежността на кроткия бриз, преминаващ в прашните утрини по късите улици на родното ѝ селце, и как този вятър закачливо развяваше дългите къдрици на онова малко момиче с леко вирнато носле, което загатваше за оформянето на един непокорен, дори тежък според някои характер.
Пресегна се и изключи захранването. Лекото и краткотрайно бръмчене на компютъра я подсети за жуженето на рояците пчели около кошерите, които баща ѝ обгрижваше, за сладко-упойния аромат на меда и за безгрижното, неосъзнато щастие, което я беше изпълвало през онези години.
Преди близо година реши, че макар и да наближаваше деветдесетте (а може би именно заради това), ще извади спомените си навън, ще ги осмисли и подреди в нещо като семейни мемоари и че това (като не брои разпадащата се семейна къща в изоставеното вече село), ще бъде нейното наследство. Всеки ден в продължение на близо един час тя сядаше пред компютъра и съсредоточено почукваше по клавиатурата, като нареждайки буква след буква надграждаше бавно, но с упорито постоянство зданието, в което се побираше нейният живот.
Кармен Падрени беше силна жена. Малко след раждането на третото им дете с Фернардо (que le doy una hostia*! незлобливо си помисли тя), решиха, че е невъзможно да живеят заедно и досега, макар и той все още да беше жив и здрав, вече половин век не се бяха нито виждали, нито чували. Сама отгледа, възпита и пришпори към живота децата си. Не и беше лесно, но тя и не искаше де е лесно. Беше боец и с открито и смело сърце влизаше в битките, винаги избягваше коварния комфорт и приемаше предизвикателствата по пътя си. Когато печелеше избягваше да тържествува - знаеше, че самодоволството разяжда характера като ракова клетка. Когато губеше си казваше: „ Аз съм Кармен Падрени - майка на три деца, малко безотговорно смела, но с отлично чувство за хумор и следващата игра ще е моя.“ И така и ставаше.
Възрастната жена се изправи, поизпъна набралият се хавлиен халат и с уморена крачка се отправи към отворената врата, която водеше към тясна, продълговата тераса. Прекрачи прага и се облегна на ръждясалия метален парапет. Терасата гледаше към еднопосочна покрита на места с изронен асфалт улица - крайните квартали на Мексико Сити не се славеха с добра инфраструктура. Наближаваше десет часа и слънцето все още не бе успяло да преодолее височината на отсрещната триетажна сграда и да погали топло многобройните цветя, грижливо насадени в различни по размер и цвят керамични саксии .
Погледна към цветята и забеляза, че пръстта е суха. От седмица не беше валяло, и макар и да ги поливаше всеки ден, заради липсата на влага почвата изсъхваше много бързо. Хвърли един поглед към празната улица и реши да влезе в стаята, когато изведжъж нещо я накара да спре и да погледне към планината...

................

„-Но те имат разум!“-каза Вселената.
„Този разум, обаче, е порочен!“-отвърна Земята.
В отговор вселенската тишина изригна, пробивайки си път през безкрая...

.................

Блокирайки с лявата ръка насочения към лицето му огромен юмрук на безутешно бавния нападател, с точен саблен удар в сънната артерия Тарик обезвреди първия от двамата яростни нападатели, обърна се бързо, точно навреме, за да хване за китката другия, устремил се към него огромен мъжага и прикляквайки, да изнесе десния си крак пред тялото му. Мъжът загуби равновесие и се строполи тежко върху пясъка. Тарик скочи върху него и му направи ключ. Знаеше, че е болезнено, но и знаеше, че болката е неизбежна и понякога необходима.
Тарик не беше човек, който търсеше проблемите. Когато обаче се сблъскваше с тях, той ги приемаше. И реагираше. Ако се налагаше и брутално. Това беше неговият начин за оцеляване.
- Пусни ми шибаната ръка, мръсен арабин – с неочаквано тънък глас крещеше грубиянът. - Ще разплача целия ти род, копе...ооо-х – мъжът притисна челюстите си, неиздържащ на силната болка в извития лакът.
- Първо влез във форма, тъпако – отвърна му Тарик с безразличие и без да отслабва натиска върху ръката, извика на двете деца, които, държейки се за ръце, гледаха към баща си :- Удай, Заха, седнете на пейката зад мен!
С несигурна крачка, заобикаляйки другия, проснат на земята мъж, децата се приближиха към пейката. Седнаха, притихнали и вдървени, с очакващи очи, насочени към баща им.
Само преди няколко минути детската площадка, намираща се в сърцето на Уилфред Уонг- арабският квартал на Лондон, беше един остров на спокойствие и детска радост. До момента, в който двата черни мотора не заораха пясъчната настилка и всред шум и прах не спряха, почти докосвайки детските пързалки. Псувайки и викайки :„Вън, вън, мръсните емигранти.“, двамата рошави, гротескни мъже скочиха от моторите и се устремиха към Тарик, който с дългата си черна брада и традиционната мъжка роба, видимо се отличаваше от останалите възрастни. След серията от терористични атаки заляли Лондон, конфликтите на верска основа бяха зачестили. Противопоставянето между ислям и християнство по целият свят се задълбочаваше и нито здравият разум, нито добрата воля можеха да прекъснат спиралата на нарастваща омраза и липса на толерантност. Победители нямаше да има,Тарик знаеше - от войните имаше само губещи. Завърши психология в Багдадския университет и веднага след дипломирането си беше привлечен в армията с висок офицерски чин. В продължение на години мотивираше ръководните кадри във Висшата военна академия в Багдад. Една омайна привечер се срещнаха с Фириал, влюбиха се и скоро се ожениха. Аллах ги благослови с две прекрасни деца, но сърцето на Тарик се свиваше от задушаващо негодувание. Защото надареният с разум индивид не е в състояние да търпи една унизителна диктатура – той търси свободата, стреми се към простор и липсата на наложени ограничения. Решението, планът за бягството през Сирия, както и изборът на крайната цел бяха изцяло дело на Тарик.
Последвалите години бяха плодотворни и щастливи за семейството на Тарик. Пишеше статии и есета за периодичните издания, превърна се в дисидент и персона нон-грата за режима в Багдад. Книгата, в която критикуваше диктатурата на Саддам Хюсеин го превърна в знаменитост и цел за тайните служби на диктатора едновременно. Тарик не се страхуваше. Той беше открил своята истина и правилната кауза за която да се бори. И да загине, ако се наложи.
Иракчанинът погледна в очите на мъжа, но в тях видя само омраза - чиста, фанатична, глупава омраза... „Няма никаква надежда - помисли си Тарик. - Лошотията в хората е неизлечима, дори и най-справедливата демокрация произвежда и мултиплицира милиони индивиди като този, хората изглежда имат нужда от егоистична значимост, придобита за сметка на ближния...“. Острият звук от приближаващи полицейски сирени сепна писателя. Той вдигна очи и се взря в неколцината родители, които прегърнали децата си, се бяха скупчили в далечния, граничещ с пешеходната алея край на детската площадка. Изглежда някой от тях се беше обадил в полицията. „И това е нещо“-каза си Тарик, като разсеяно отбеляза факта, че никой не се намеси, за да му помогне, не че точно той имаше нужда от помощ, но те и нямаше как да го знаят...

.................

Загледан в притъмняващия хоризонт, Адриан трепна при звука от тупкането на нещо тежко върху дъното на кануто. Още преди да успее да се обърне назад, усети неистова болка в петата на левия си крак. Сякаш десетки игли, едновременно, се забиваха дълбоко в плътта, разкъсвайки кожата с лекота. Внушителна, около двукилограмова dorada беше захапала крака му и мятайки се неудържимо, предизвикваше бързото и кърваво разрушаване на крайника. Адриан издаде хрипкав звук, захвърли въдицата във водата и понечи да се наведе и да хване рибата. Не успя. В този момент като прокълната градушка върху му се нахвърлиха десетки риби, изскачащи като на шега от морето. Мъжът умираше, обзет от недоумение, ужас и нечовешка болка. Крещейки, не можеше да чуе виковете, идващи от брега, а след като една дълга и хлъзгава морена проникна през окото в черепа му, не можа да види бягащите ужасени хора, преследвани и разкъсвани от животни, насекоми, храсти и дървета, както и стигащата до небесата стена от водна маса, заличила хоризонта и напредваща към сушата с неумолима стремителност...
................

Планината се движеше. Или по-скоро дишаше, разпокъсано, насечено, като короните на дърветата изправяха и свиваха клоните си подобно на човешки пестник. Старата жена гледаше и не вярваше на очите си. Вкопчи ръцете си в ръждясалото перило, точно над любимите ѝ диви аспержи. „Най-после полудях“ - помисли си тя, но в този момент усети как многобройни, тънки и грапави въжета се усукват около ръцете ѝ. Сведе поглед и видя как бодливите клонки на аспержите се увиват със сила и учудваща жестокост около китките, напредвайки към лактите. И тогава усети болката...и чу писъците на хората от малкото градче...и почувства идващата смърт....

.................

Удай се загледа в пясъка, стисна за ръката малката си сестра и ѝ посочи с очи да погледне надолу... Заха сведе поглед и изпищя пронизително...части от пясъчната покривка се повдигаха и спускаха ритмично сякаш отдолу се плъзгаха десетки огромни змии...
Наближаваше десет часа, и след няколко минути на мястото на големия град щеше да остане огромна, ужасяващо дълбока, болезнено крещяща с празнотата си дупка...

.....................

Човешкият апокалипсис беше настъпил. Природата, като болен организъм изхвърляше паразитите от тялото си. Чистата първична материя се прочистваше. Земята тресеше снагата си в самоубийствен, смъртен танц. Планините се разместваха, океаните изригваха до небесата, вулканите бълваха огнено, унищожително проклятие. Агонията на човешкия род достигаше края си. Той беше жесток, болезнен и кървав. Но в същото време, това беше едно ново начало. Началото на свят подчинен на естественото съзидание, а може би и на нови грешки... Безпрекословно и решително, Земята налагаше волята си.
Човешкият род щеше да изчезне. Немалко щяха да оцелеят, скрити в дълбоките осигурени бункери, създадени да ги предпазят от атаките на себеподобни. Но не и срещу гнева на Земята, на първичната природа и неумолимия ход на времето. Някои от тях щяха да се опитат да излязат на повърхността и да срещнат смъртта си по бърз и безкомпромисен начин. Други нямаше да понесат психически дългата изолация, а последните щяха да умрат от старост, победени, отчаяни и неразбиращи...
Човешкият род щеше да изчезне. Нямаше да има вече войни и безсмислени кръвопролития, предателства и демагогски доктрини, сълзи и неоправдана болка... Но нямаше и да има прояви на чиста доброта, стремеж към разбирателство, споделена радост, чистосърдечен детски смях...
Цивилизацията с всичките ѝ фетиши загиваше. Това беше краят. Краят на едно изпълнено с болка и надежда съществуване, въплътило в себе си всичко възвишено, но и всичко разрушаващо, цялата страст за живот, съчетана с пагубен стремеж към убийства. Но как, ако не бяха лоши, щяха да искат да са добри, как, ако не виждаха грозотата, щяха да оценяват красотата, как ако не бяха хора щяха да искат да са богове? Всичко това вече нямаше значение. Животът и смъртта под една или друга форма щяха да продължат да съществуват. И звездите, планетите, космическият порядък или хаос, щяха да продължат да живеят и умират, отново и отново...до безкрай.

*dorada – ципура
*que le doy una hostia – да го вземат мътните
Последната промяна е направена от Tevs на 22 април 2018, 22:39. Мнението е било променяно 4 пъти.
Tevs
 
Мнения: 2
Регистрация: 24 февруари 2018, 11:01

Re: Рестарт

Мнениеот Fabiven.BG » 24 февруари 2018, 15:39

Поздравления !
Наистина много различно произведение от останалите, намиращи се във форума на Моята библиотека.
Аз бих казал, че можехме малко повечко да задълбочим някой от разказите, но това е мое мнение.
Fabiven.BG
 
Мнения: 3
Регистрация: 05 юли 2017, 18:46

Re: Рестарт

Мнениеот Tevs » 24 февруари 2018, 16:18

Сърдечно благодаря за мнението. Съгласен съм, че има място за задълбочаване.
Tevs
 
Мнения: 2
Регистрация: 24 февруари 2018, 11:01


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост