по повод мнение на читател от първата страница

Място за читателски отзиви. Обърнете внимание, че към творбите в библиотеката също могат да се оставят коментари.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

по повод мнение на читател от първата страница

Мнениеот нт » 01 юли 2007, 03:59

Симеон Николов (28.06.2007 13:22:20) за Тютюневият човек от Богомил Райнов
Казват, че дори джиновете строят храма… Интелектуалните пигмеи продължават да го правят и днес!

Симеон Николв
Роден след 1980 г.

Ето един текст от Иво Беров, който, мисля, би могъл да бъде добра реплика към горецитираното мнение.

1 юли 2007
Какво толкова дадохте бе, kopeweta?
Иво Беров

И какво толкова дадохте бе, копеуета. Какво толкова направихте? Какво сътворихте?

Не искам да ви обидя с обръщението „копеуета”. Просто използвам един от вашите начини на изразяване.

Защото, нали, начинът на изразяване е най-важната част от изразяването.

Едно е да кажеш „юноши мои бледни, ненагледни”, „недорасляци мои скъпи и прекрасни”, а съвсем друго е да кажеш „копеуета”, „пичове”, че дори и „п.чки”…

Последните обръщения звучат свойски някак. Освободено. Отворено. Защото, нали, е много важно да сме отворени към света и хората. Отворени към света като шише бира между гърдите на Мара Отварачката. Отворени към хората като Азис към Китаеца. За да не сме като предишните.

Защото предишните бяха затворени. Затворени като продавачница в санитарен полуден. Тоест в деня за почистване. А продавачниците бяха затворени за почистване поне веднъж седмично. И на продавачите хич не им пукаше дали ще продадат нещо или не. Заплатата им не зависеше от продажбите. Не има пукаше също дали има нещо за продажба или не. И често се случваше нищо да не продават. Просто кибичеха в продавачницата и се ядосваха, ако случайно мине купувач. Викаха му още от вратата:

– Няма!

Без да обясняват какво точно няма. Беше ясно. Всичко нямаше. А в склада, питаше тогава купувачът?

– И в склада няма – казваха му продавачките (обикновено две) в един глас.

И купувачът, ако не беше отворко, си отиваше. Ако ли пък беше отворко, то се намъкваше в продавачницата с пунт и пластика (имаше в ония времена такъв израз) и казваше с подмигване:

– Ее, другарке, пък съвсем нищо ли да не е останало… Проверете още веднъж в склада за всеки случай. Пък после ще се оправим някак.

След тия сърдечни словеса купувачът и продавачките си разменяха дълбокомислени погледи и хартийки, оглеждаха се благоразумно, след което от склада се появяваше въжделяваният чорапогащник. Или торба цимент. Или каквото там имаше вместо да го няма. Защото понякога се случваше и да има нещо. И тогава за него се виеха опашки, дълги като хорото, дето българите щели да го играят за Книгата на Гинес.

И хората чакаха на опашка с часове. С дни. И цели години. За един москвич например се чакаше шест години. Такова беше нямането, което тогава наричаха „дефицит”. Защото не че нещо го е нямало. Не може да го няма при най-справедливия строй. Просто е дефицитно.

Само че тия неща вие, копеуета, не ги знаете. И не щете да ги знаете. Хич. Нещо повече. Гордеете се, че не ги знаете. Сякаш бива невежеството да е повод за гордост. Невежеството показвало свежест, чистота, безпристрастност и най-вече необремененост, казвате.
Невежеството обаче може да показва само едно. Може да показва невежество. Също така невежество. А освен това невежество.

Докато думата „необремененост” може да означава и друго. Яловщина. Празнота. Кухост. Само че, кухавелчета мои, знайно е, че природата не търпи празно пространство. Човешката. Кухините тутакси биват запълнени. С глупост. Преднамерена такава. Глупост, с която биват преднамерено запълвани човешките празноти. Това действие пък се нарича пропаганда. Манипулация. Способност да накараш другия да мисли по определен начин. Или по-скоро, да не мисли по определен начин. Даже никак да не мисли, а само да си мисли, че мисли. Или да мисли с чужди мисли.

И споделя едно девойче в мрежовия си дневник:

„Виновни ли сме ние, че ни опропастиха живота след 89-та година?” А като му прочетеш дневника на това девойче, разбираш, че то има не само компютър и интернет, ами че дори и кола. И се чуди човек – откъде му е хрумнало на това девойче, че животът му е опропастен. И като помисли, започва да се досеща. Мисълта не е на девойчето. Била му е спусната от други. Втълпена. Пробутана. Вмъкната на празно място. Била му е пробутана от вестник „Труд” на агента Тошо Тошев, от вестник „24 часа” на оная продажница (да не й споменавам името), от „Стандарт” на Майкъл Чорни, от „Атака” на Газпром, и от всички останали вестници, радиа, телевизии и кабеларки.

И затова девойчето с компютъра, интернета и колата, което към 89-та година е било примерно на десет или четиринайсет най-много лета, горчиво се жалва, че демокрацията му опропастила живота. Та ето ви я необременеността. Обременена. Ето ти я чистотата. Омърсена. С въпиюща и съвсем не безобидна глупост. Защото това необременено девойче ще гласува за нещо, което никак не е безобидно. За нещо, което ще се пъне да възстанови правдата. Заедно с продавачниците на нищо.

Но пък ще кажете, кухавелчета мои необременени, че ние ви го натресохме комунизма, или най-малкото, че не му се опряхме така, както му се опряха унгарците, чехите, поляците и другите отличници.


Изгрев на 1 юли на нашето Черноморие

Признавам, копеуета, това е смислено обвинение. Основателно в много отношения.

Знаете ли, и аз така обвинявах ония, предишните…

При едно такова обвинение Вера Мутафчиева ме попита…

Ама тук се сещам, че вие май не знаете коя е Вера Мутафчиева? Милички мои необременени кухавелчета. Няма да ви кажа коя е. Гуглирайте я, ако искате. (И аз мога да думам тарикатски лафове, нищо че звучат гадно.) Гуглирайте я, ако не ви се струва обременително. Заслужава си.

Та Вера Мутафчиева ме попита:

– А вие, Иво, виждали ли сте съветската армия? (Ние с нея задължително си говорим на „вие”.)

– Не съм – отговорих.

И тя ми разказа за съветската армия. Описала я е и в своите книги. Върволица. Река от хора. Безкрайна. Прашна. Хора, които не гледат никъде със своите червясали, прашни, морни и нечовешки очи. Хора, готови на всичко. Кой би могъл да ги спре? То не че германците са били по-добри. Но те поне не са грабили на поразия като руснаците. Не и в България. Ама тия работи сигурно въобще не ви засягат. Не ви връзват, кефят, щипят, барат, докосват, зарибяват или както там се казва на нещата, които са ви безразлични. Щото, нали, вие сте необременени. Нови. Свежи. Отворени. Открехнати. Пресни. Пресни като марулите на женския пазар. И като гевреците на продавачката пред бившата Централна баня. И като дупките на същите гевреци. Но пък сте различни. Много различни. Безспорно различни.

Не казвате например „малии”, а казвате „уау”. Тоест wow. Не казвате дееба, а казвата фак. Тоест fuck. И въобще дневниците ви са пълни с английски думи, изречения и тъпни. А пък някои се опитват да пишат повече на английски, нежели на български. И не могат да съобразят, че
Самоцелната употреба на английски думички никак не означава добро владеене на английския език, но пък всякак означава слабо владеене на българския.

Друго какво ви е различното?

А, липсата на свян. На притеснение при употребата на мръсни думички. Олицетворена в писанията на оня отворко от „Егоист”, който много се възмущаваше от старото поколение, пък отиде да обслужва един от неговите най-отблъскващи представители – доносника Димитри. И който ръсеше мръсотийки със същата първична непосредственост, с която селските дечица правят лайняни запетайки по нужниците. Със същата упоителна наслада, с която жадните за познание прогимназисти ги шушнат из кюшетата като предчувствие за досег с тайните на големия свят, а петимните за самоутвърждаване недорасляци използват за прикритие на явната си неспособност да изразят иначе силните и преливащи низ всичките им отверстия под напора на тестостерона чувства.
Защото, нали, начинът на изразяване е най-важната част от изразяването. Когато нямаш нищо за изразяване.

Но това са дреболии. Подробности. Аксесоари…

И се връщам към първоначалния си въпрос, заради който въобще пиша това послание. Ето го пак:

Какво толкова направихте бе, копеуета. Какво дадохте. Какво сътворихте. Какво предложихте на тоя свят. Ние поне успяхме да вмъкнем през тайните процепи на желязната завеса онези на пръв поглед незначителни предизвикателства (коси, гащи, китари, песни, поведение), които при цялото мракобесие на комунизма ни позволяват да се отъждествим все пак с поривите и стремежите на младежите от поколението от 60-те и 70-те.

И аз, от името на хипи поколението, мога да дам следния отчет:
1. Ние убедихме хората, че трябва да живеят в съзвучие с природата и всички живи същества. Екологичните движения тръгнаха от нас.
2. Ние наложихме човека като основна обществена ценност, която стои над държавите, над религиозните и етнически общности и над нациите. Едва когато нашите представители взеха властта (големите съвременни политици са бивши хипита).
3. Наложихме свободата като основно, неотменимо и неоспоримо човешко право. Включително половата свобода. Наша беше сексуалната революция. (Не се правете на по-отворени от нас.)
4. Ние се противопоставихме на користта, алчността и жаждата за власт. Затова бяхме наречени деца на цветята. (Ех, тук не успяхме съвсем.). Дори никак май. Но поне опитахме.
5. Отхвърлихме доста ограничения и предразсъдъци.
6. Създадохме много смислена музика и много въздействащи произведения на изкуството. Повечето вечнозелени песни са от нашето време.

Мога още да изброявам, но ще спра.

Защото искам пак да попитам:

А вие какво направихте, копеуета? Какво сътворихте? Кои ценности защитихте? Какви ценности предложихте? Каква е ползата от вас, освен възпроизводството?

Питам ви, и също като старшината Тулупски от Плевенската школа за запасни офицери, хич не искам да ми отговаряте.

Защото нищо не сте направили. Нищо не сте предложили. Нищо не сте сътворили. Нищо не сте осмислили. Нищо не сте защитили. Засега само се възпроизвеждате.

И можете да се похвалите само с едно. С младостта си. Само че тя не е ваша заслуга.

Младостта не може да е нечия заслуга, както старостта не може да бъде нечия вина.

Кво стаа ся. Скролнахте ли даун, та да видите края. Щото, нали, повече от две страници са непосилни за необременените ви съзнания. Добре, тогава за всички вас ще кажа и две добри думи.

Обичам ви.

Ама не защото го заслужавате.

Просто няма други за обичане.
нт
 
Мнения: 164
Регистрация: 04 февруари 2007, 01:53

Мнениеот GeOrg » 01 юли 2007, 11:53

Добра риторика, но нищо повече! Мисля да я обезмисля с един въпрос:

Защо аз нищо не съм чул той да е дал нещо на 20 години!?

И ще продължа- младостта е огромна отговорност да дадеш, пред бъдещата младост, а стростта изисква скромност за направеното! Най-малкото защото може и да е погрешно, а много хора изключват тази възможност. Оценката за това какво сме направили ще я дадат точно по-горе обвиняваните в правене на нищо. И повярвайте ще бъде приятна или не, но точна. Целия цитиран монолог ми прилича на опит за почистване на (не)съществуващо боклуче от сакото.
Може и така да е, ...!
Аватар
GeOrg
 
Мнения: 203
Регистрация: 04 август 2006, 15:52
Местонахождение: Пловдив, Ивайловград


Обратно към Мнения за автори и произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости