Професия:вещица. Фен превод

Това е място, където имате възможност да пускате ваши преводи, или да информирате за прогреса на неща, които превеждате в момента — сами или в сътрудничество с други хора.

Професия:вещица. Фен превод

Мнениеот Elentari » 27 юли 2017, 12:42

Четох преди време хумористичната фентъзи четирилогия на Олга Громико. Доколкото зная, не е превеждана и издавана на български. Започнах да превеждам за забавление, а и за да не "ръждясвам" (превеждам за Алманах Фантастика понякога).
Текстът е забавен, неангажиращк на пръв поглед, намигващ към нашето време.

Олга Громико
Професия: Вещица
СТАРМИНСКО УЧИЛИЩЕ ЗА ЧАРОДЕИ, ПРОРИЦАТЕЛКИ И ЗНАХАРКИ
ФАКУЛТЕТ ТЕОРЕТИЧНА И ПРАКТИЧЕСКА МАГИЯ
КАТЕДРА МАГЬОСНИЦИ ПРАКТИЦИ
Първа част
Устройство, бит и нрави на вампирската общност

Вик: - Е, какво? Имате нещо против вампирите ли?
Р. Асприн. «Корпорация М. И. Т.»

Курсова работа
На адептката от осми курс Волха Редная
Научен ръководител:
Магистър първа степен архимаг Ксан Перлов

999 година по Белорското летоброене
Град Стармин
Въведение
Днешният ден се оказа хубав. Топъл. Тих.
Второто десетдневие на месец сеностав бавно се процеждаше през клепсидрата на слънчевото лято, а ушите ми звънтяха от гласовете на чинките в крайпътния храсталак. Преминавах през териториите им за гнездене като край гранична ивица. А ивицата бе пътят – изоставеният, обрасъл с прашна трева Главен Път. Чинките една след друга се възмущаваха от човека на бял кон, нахлул в частните им владения, дрезгаво чуруликане заменяше безметежните им трели и птичетата прехвърчаха, преизпълнени от суета, по клонките, разлюлявайки листака.
Стотици изтощени от жегата пъстри пеперуди се виеха над черните засъхващи локви и се издигаха във вихър от потрепващи крилца. Поводите ми, завързани, висяха от предния лък на седлото. Полюшвах се като чувал с брашно, придържайки с лявата си ръка писмото на коленете ми и се мъчех да разчета подскачащите пред очите ми руни. Маргаритка се възползва от отпускането ми, забавяйки постепенно крачка, с надеждата, че, увлечена в четене, няма да забележа коварните й маневри и ще й позволя спокойно да си пощипва тревица.
- Кво ти стана, бе гълъбице? Я поразмърдай копита!
- Хайде, дий, калпазанке!
Наместих се по-удобно, ако това изобщо е възможно върху този уред за мъчения, в какъвто се бе превърнало за мен твърдото училищно седло през третия ден от пътешествието ми. Гривата на Маргаритка се спускаше на ситни извивки до предния лък и се навираше между страниците на дебелото писмо, което трябваше да връча на Повелителя на Догева и което преди пет минути самоволно отворих с помощта на магия, без да докосвам тежкия печат, прикрепен на връвчица. На аления восък отчетливо се кипреше отпечатък от пръстен – тринайсет руни, а по средата – дракон и еднорог, преплетени в прегръдка.
Никакви угризения на съвестта не съпровождаха въпросното занимание. Първо на първо, писмото беше от моя Учител – иначе казано, нищо обидно или пък ново, което още да не зная за себе си, то не можеше да съобщи на Повелителя. От друга страна, ами ако Учителя е редил тези слова в състояние на нетипично за него благодушие и умиротворение? Нали трябва да отговарям на характеристиката си. И трето, Варвара не е единствената любопитна жена на земята. За наказанието, застигнало гореспоменатата, се стараех да не мисля.
И тъй, започнах да чета.

„Дълбокоуважаеми Повелителю на Догева, благородни Арр’акктур тор Ордвист Ш’еонелл от клана…”
Дрън-дрън, хералдика и незадължаваща учтивост. Пропускам. Пропускам страница. Втора. Руните са ситни, засукани, не се разчитат току-тъй. Почеркът на моя Учител е само за секретни документи. Чуден е за изпитни пищови. Ама кога ще свърши тази уводна част?! Повелител, да бе – на картата тази Догева е колкото медно петаче, а почестите - като жълтица!
Интересно, дали Арр’акктур лично ще го прочете? Едва ли, освен ако не развива прогресивна мания за величие. Е, тогава, не е ли редно аз, законопослушната жителка на град Стармин, столица на Белория и официална резиденция на многоуважавания от някои негово величество крал Наум, да поупражнявам своевременно благоговеен трепет? Откъдето и да ме погледнеш, с нищо не блестя, като изключим червеникаво-златистите ми коси и злия нрав.
Първото качество е наследствено, а второто – благополучно придобито. Подробната ми автобиография е кратка с всичките му там финтифлюшки: кръгло сираче, имало нещастието да се появи преди осемнайсет години в семейство на потомствени селски труженици, в промеждутъците между пролетните и есенните усилни кърски дейности, успяла криво-ляво да се ограмоти, а преди осем години избягала в Стармин и постъпила във Висшето Училище…
В този момент заниманията ми с литература, дипломация и генеалогия бяха грубо прекъснати. Много грубо. Едва успях да сграбча листите, плъзнали на различни страни. Непоправимата саботьорка Маргаритка замислено дъвчеше юздата, железцето дрънчеше, а непознат и твърде подозрителен тип с обрасла външност демонстративно размахваше под конската муцуна арбалет „направи си сам” с мръсна стрела за многократна употреба; не ми стана ясно дали се кани да ограби мен или Маргаритка. Повдигнах се на стремената и заразглеждах с интерес ръждивия наконечник.
- Мисля, че мястото не е особено подходящо за търговия с антики – съобщих доверително на непознатия. – Виж, в Стармин, щяха да ти изтръгнат това нещо с все ръцете. По-скоро, да ти го отрежат. Да ви кажа, там никак не обичат разбойници…
Маргаритка подуши арбалета, изпръхтя презрително и напълно игнорира грабителя, протягайки се към апетитната зеленина на малинака, откъдето току-що се бе появило това чудо в цървули от лико.
Престъпният елемент видимо се смути. Наконечникът затрепери като опашчица на кутре. Уви, заблудената овца, затънала в сребролюбие, беше далече от разкаяние и покаяние:
- Хей, моме бързорека, смъквай се по-живо от коня! Кесията или живота и не се май, чу ли?
Престорих се, че размишлявам усилено:

- Хубаво бе, убеди ме. Кесията.
Разнесе се мирис на озон.
Лицето на нападателя се изкриви, зениците му се разшириха, очите му станаха стъклени и той, пускайки бавно арбалета, отвърза и безпрекословно ми подаде малката торбичка, която се клатеше на колана му. Вонеше на котки и тютюн. Развързах я и между пръстите ми се плъзнаха няколко дребни монети.
- Слаба работа, приятелю, слаба. Помързява те май, не гориш в занаята. Впрочем, тъй да бъде, ще взема това като аванс – ощастливих крадеца, докато хвърлях празната торбичка в краката му, предупреждавайки го: - След ден-два се връщам пак по този път, бъди добър, гледай да не ме разочароваш.
Мъжът се приведе бавно, без да откъсва от мен хипнотизирания си поглед си взе торбичката, и застина като вкаменен – нямаше сили да помръдне, преди да му разреша.
Щом пишман-крадецът се скри от очите ми, деактивирах заклинанието и позволих на Маргаритка да премине от галоп към любимия си тръст. Писмото, което бях притиснала между коленете си, докато броях парите, се бе поизмачкало и изгубило представителния си вид. Впрочем, разсъдих аз, важно е не оформлението, а съдържанието. Именно то щеше да компенсира недостатъците на листа репей, използван в някое скришно място.
Аха, най-накрая малко и за мене, че то покрай дитирамбите за загадъчния Арр’акктур за една бройка да не забележа.
„… за времето на обучението си във Висшето Училище за Чародеи, Прорицателки и Знахарки адептката Волха се прояви…”
Знам. Много лошо.
„…неовладяна, нетърпелива, своенравна…”
Старата песен.
„…обича злите шеги и често ги прехвърля от възпитаниците на възпитателите…”
Тука май намеква за ведрото. Да имаше едно ведро, бая голямо. Стоеше си на гредата, над вратата на стаята ми. Нещо като самоделен капан за съквартирантите ми в училищното общежитие, тъй де, как иначе да ги отучиш, че не бива да вземат без разрешение конспектите ми и тенджерата с борш за цяла седмица. Сигурно Учителя нямаше да се ядоса толкоз, ако ведрото просто се беше обърнало, но то взе, че се стовари отгоре му както си стоеше, заедно с водата.
„…притежава забележителни способности в областта на практическата и теоретичната магия, силно развита интуиция, бърза адаптивност в нестандартни ситуации…”
Хм, може и да не съм безнадежден случай.
„…препоръчвам да се възползвате от дарбите й за разрешаването на споменатия от Вас проблем. И още нещо. Следващите страници са изписани със симпатично мастило, тъй щото съдържанието им да се опази от прекомерното любопитство на въпросната адептка, която в момента със сигурност вече се е запознала с предходните. Компонентите, влизащи в състава на мастилото са Ви известни и за Вас няма да бъде трудно…”
Не, безнадежден случай съм. Само гробът ще ме оправи.


Материали и методи
Първа глава

Границата на Догева е някак неприлична. На елфите е очертана от високи треви. На джудетата – от скали. На вурдалаците– от купчини пръст на повърхността. Дриадите си имат дъбове, пронизващи облаците. Друидите – каменни кръгове. Хората – олющени стени, ровове със застояла вода, два-три подвижни моста и плешиви стражници, бдително задрямали, облегнати на ръждиви алебарди.
А тук – трепетлики, моля ви се. Подигравка, особено като се знае, че жителите на Догева са вампири. Едни хубавки такива трепетлики, сребристи, потрепващи. Зад тях килим от островърхи ели гъделичка небето, а тук-таме надничат притиснати между тях брезички и борчета. Самата Догева пък лежи в долината, досущ кифличка върху дъното на шарена паница. От хълма, – ръба на паницата - се вижда бяла диадема от трепетлики; и втора, по-плътна и по-тъмна – от ели, а по-средата – широко зелено дъно на точици: самата Догева, оградена от обработени поля и забулена от мъгла.
- Щом се приближиш до дърветата – наставляваше ме Учителя – изпрати мисловен сигнал навътре в гората. Какъвто и да е. Можеш да си мислиш за каквото си щеш, само оформи мощна телепатична вълна.
- А към кого да я насоча?
- На обща честота. Някой от Граничните Стражи ще я долови.
Изкашлях се смутено.
- По-добре да не чува това…
- Не е задължително да обмисляш поредната си пакост. Знам, знам, бива те за пакости донемайкъде, но този път опитай да се въздържиш. Та за какво говорех? А, да, за вълнАта. Вампиирте са силно възприемчиви към телепатията и незабавно ще реагират, макар че няма да я разшифроват дума по дума. Тъй че, наблегни на количеството, не на качеството.

- Ето, тъй ли? – гледам димящата баня със смръщено от усърдие чело и на вълнАта ми тутакси реагират пет-шест адепти, увити в пара, които излизат на бегом през вратите и се мятат от прозорците, атакувани от внезапно оживелите метлички. Ръцете на бъдещите колеги са заети да държат кофички – те прикриват с тях най-съкровеното си. Учителя усмирява метлите с едно повдигане на веждата, но погледите, отправени към шегаджийката от недоизмитите колеги, не вещаят нищо хубаво.
- Казах да си помислиш, а не да транслираш заклинание. Жалко за годините, прекарани зад тези стени – ти тъй и не се научи да мислиш.
Кво пък, мисля. Седя си начумерена под трепетликата, а Маргаритка вече дъвче нещо, и зелена слюнка се стича от черните ъгълчета на кадифените й усти, разделени от удилото. Да телепатираш значи да споделяш съзнателно мисли с някого. Споделям. От гората струи прохлада, кацнала на клонче авлига смаяно поклаща опашка в отговор на умствените ми напъни.
Или заниманието е свръх силите ми, или ошашавените Гранични Стражи са изпопадали, сразени от силата на мисълта ми. Старанията ми се увенчаха с успех след четиридесетина минути, през което време успях да премисля повече неща, отколкото за изминалите осемнайсет години.
Ето го и резултата. Аха, подействало е. Или пък случайно е минавал оттук?
За пръв път виждах вампир. Сигурно, ако бе възникнал от нищото, блед като смъртта и недвусмислено бе показал окървавени зъби, аз щях да се изплаша, както, впрочем и планирах. Знанията ми в областта на вампирологията се основаваха на човешките легенди и предания, отличаващи се с невероятен песимизъм. На всичкото отгоре, гравюрите, картините, гоблените, скалната живопис - изобразяват вампирите изключително посред нощ и в тъмнина. Криле, зъби, нокти – тези неща изглеждат толкова страшни и огромни, само защото не можем да ги разгледаме нормално.
Дневната светлина отнесе целия ужас вдън гори. В сиянието на слънцето, на фона на безкрайни поля и високи дървета, вампирът ми се стори възмутително дребен и безобиден. Наистина, все още не бях слязла от кобилата. А се налагаше – предложиха ми галантно ръка, от която аз, между другото, не рискувах да се възползвам.
Вампирът се усмихна, разкривайки дълги кучешки зъби. Всеки би го направил при гледката на моето свличане по стръмния маргариткин хълбок. След като метнах поводите през главата на кобилата, аз се втренчих изчаквателно във вампира. Граничният Страж се оказа с половин глава по-висок от мен, широкоплещ и доста хубавичък. Дълги тъмни коси обрамчваха загорялото му лице, сбраните зад гърба криле му придаваха известна прилика с Морой, демона посланик на смъртта, чиято десетаршинова статуя краси аулата на Висшето Училище. Черните, пронизващи, едва-едва коси очи на вампира изучаваха слабо привлекателната ми външност, но тъй и не съумяха да разгадаят какво се крие зад нея.
- Коя сте вие и какво дирите в Догева? – внушително, гърлено и доста страховито произнесе вампирът.
- Аз ли? – телепатирах тъй съсредоточено, че забравих предварително подготвения отговор.
- Е, не аз, нали? – благоволи да се пошегува вампирът.
Все едно дяволът ме дръпна за езика.

- О, аз чисто и просто съм млада, прекрасна и невинна девица, блуждаеща самотно и печално из тъмните гори в очакване на ужасната си участ – изстрелях, вземайки предвид вкусовете, приписвани на вампирите, като честно се стараех да не се изкикотя в лицето на Стража. Струва ли си да споменавам, че шаблонният отговор не би имал нищо общо с моя експромт.
Вампирът се ошашави и много повече от мен самата заприлича на обидена от съдбата девица.
- Какво? – смаяно откликна той.
Послушно повторих.
По лицето на Стража се плъзна сянка на разбиране.
- Вие сте Волха Редная, адептка от старминското Учиилще за Чародеи – бавно и сериозно оповести той. – Нали така?
Беше мой ред да изумея.
- Ама вие откъде…
- Последвайте ме – вампирът се обърна и изчезна сред младите трепетлики в края на гората.
- А коня?
- Хванете го за повода - дочу се спокойният му отговор. – Само на десет крачки сме от пътя, а заобиколният маршрут е почти половин миля.
Маргаритка, меко казано, хич дори не се зарадва от перспективата да се вре из шубрака. Увиснах на юздата без никакъв ефект. Кобилата затанцува на място, като нарядко се изправяше на задни крака и се опитваше да се извърне. Високата гъста трепетликова гора от нейна гледна точка бе крайно неподходящо място за разходки на уважаващите себе си коне. Вече си мислих да измагьосам миражен път, но докато се боричкахме, бяхме измачкали изрядно гъвкавите клонки и кобилата зърна в дъното на леса истинския път. След като попръхтя малко за приличие, Маргаритка се успокои и аз решително я затеглих подире си. Не ми бе минавало през ум преди дали догевските гъсталаци са подходящи за хората. С усилие на волята и сега прогоних тази мисъл. Е, има вампири и вампири. Не са упири де. Все пак са разумна раса. Ще се споразумеем.
Вампирът търпеливо изчакваше, прислонил се до трепетликов ствол – досущ нагледна илюстрация към фолианта „Човешките суеверия и причините за тях”. Маргаритка отреагира подобаващо, иначе казано – никак, макар че й се полагаше да хрипти, да бие с копита и да извръща кръвясало око. Прочее, кобилата ми е ужасно флегматична.
След като се убеди, че цялата компания е на лице, вампирът с видимо съжаление се откъсна от дървото, което вече бе заобичал, и ни поведе навътре в леса. Сега го огледах в гръб: крилете му, прекарани през прорези в дрехата, напомняха за черно наметало, облечено заедно със закачалката – именно закачалка наподобяваха тънките кости, непозволяващи на кожестите като у прилеп криле да увисват.
Донейде мрачната, но величествена гора, застлана с килим от борови иглички, не се различаваше по нищо от десетките и стотици други гори, през които бях преминавала яздешком, пешком, че даже и пълзейки - в дирене на ягоди. В короните на елите тъничко пищяха жълтоглави кралчета, по краищата на почти невидимата пътека се къдреше нежно като маруля киселиче.
Вампирът мълчеше. Аз размишлявах. Този път – изключително и само за собствена употреба.
Само преди една неделя и през ум не ми минаваше, че някога ще се озова в Догева, че отгоре на това и по работа. До завършването на Училището ми оставаше запас от неизгризан гранит на науката за още година и половина, макар че по някои предмети значително изпреварвам не само адептите от по-горния курс, ами и наставниците. Даже и Учителя, да си го кажем направо, невинаги се оправя в измагьосаните от мен абстракции. Учителя преподава практическа магия от втори курс нагоре. Той е взискателен, свадлив и капризен като стара мома. Извънредно сложно е да му угодиш. На всичкото отгоре, аз мразя да угаждам. По едно време сериозно се бях замислила дали да не зарежа тези бабини деветини и да се прехвърля във факултета за прорицатели или знахари?
Но свикнах, навлязох в нещата, изгубих половината си бодли и започнах да обръщам на Учителя не повече внимание, отколкото на къпинов храсталак, който драска и се вкопчва в дрехите, но носи и определена полза. „Практическата магия не е за момичета”, твърдяха адептите от мъжки пол, понеже ми завиждаха за способностите. Оказаха се прави. Аз съм единственото момиче в потока. Останалите пет-шест отпаднаха след първия семестър. Разбира се, на едно момиче повече му отива да се суети край болните, да помага на родилките и да лекува рани със заклинания – накратко или да изцелява, или да заравя грешките си под земята. Магистъра по практическа магия го чакат пълни с упири оврази, свадливи дракони, срамежливи базилиски и подобряване на обстановката като цяло. Сигурно не съм достатъчно състрадателна, че да кръжа около болните. А упирите май нямат нужда от моето състрадание.
Преди осем години, когато плахо докоснах с чукалото бронзовата табела върху портите на Училището, никой не вярваше, че от мене ще излезе поне Знахарка. Бях диво десетгодишно хлапе с оптимално количество пъпки, примесени с лунички. И с огромно количество таланти, скрити тъй надълбоко, че по време на събеседването не можаха да ги открият. То не се и опитваха особено. Училището предпочиташе да обучава градски деца от заможни семейства, долу-горе образовани, възпитани и готови в случай на нужда да подпомогнат институцията материално. Изпитващите дълго се мъчиха да ми втълпят по какво лявата ръка се различава от дясната, която трябваше да положа върху лист хартия и да се представя как тя се овъглява под фалангите на пръстите ми. Кви са тези фаланги също не знаех. Изобщо Училището си работеше и възнамеряваше да си работи и по-нататък без моето участие.
Помня, че седях на земята до входа, гълтайки и размазвайки по ‘’лицето си тежките зли сълзи, които се стичаха от очите ми пряко воля. За мой късмет (или пък не?) Учителя не бе участвал в приемната комисия, той тъкмо се връщаше от дългосрочна дипломатическа командировка, а аз му препречвах пътя.
- Нима е редно една малка магьосница да плаче? – сурово се осведоми той, надвиснал над мен като някаква брадата скала с жезъл.
Издухах си шумно носа.
- Аз не съм малка магьосница! И мога да плача където си поискам.
Леле-мале! – смая се Учителя, докато присядаше върху бордюра на каменна саксия с цветя. – А знаеш ли, че когато малките момиченца плачат тъй горчиво, времето се разваля. Ох, ще докараш ти дъжд над побелялата ми глава.
- Няма да докарам.
- Че защо?
- Защото сте магьосник и над вас не вали.
Учителя прикри смеха си, кашляйки в брадата.
- Затова ли искаш да станеш магьосница? И каква по-точно? Знахарка или Прорицателка?
- Не! Истинска магьосница! За да магьосвам страхотно и всички да се боят от мене!
- Некромантка ли? – ухили се Учителя.
- Некро…каква?
- Зла вещица – обясни магът.
- Ама няма ли добри вещици? – запитах, след като помислих малко.
- Има, защо да няма. Наричат ги магьосници практици или воини.
- Тъй-тъй… Ей туй е за мене.
- Не те ли е страх от упири?
- Не бе. Страх ме е само от хлебарки. И малко от плъхове – признах си с въздишка аз.
- Браво. А магът не бива да се бои от нищо.
- Вие от нищо ли не се боите?
Учителя се замисли, почеса се по тила.
- Виж, все пак магът трябва да се страхува от някого. От самия себе си. Магията – това не са панаирджийски фокуси с топчета и карти. Тя може да бъде тъмна и светла, добра и зла, разрушителна и съзидаваща. Каква ще стане в твоите ръце зависи само от теб, а това е огромна отговорност. Погледни – каза той, завъртайки ръка с дланта нагоре: над нея се уплътни син пламък. – Красива топка, нали? Толкова безобидна на вид. Лежи си спокойно в дланите ми. Как мислиш, дали ще остане също тъй сговорчива в чужди ръце?
Не обичах да отговарям на провокационни въпроси и без колебание сграбчих топката с две ръце.
- Майчице, съвсем е студена! – запищях възторжено, забравила за сълзите. – И се движи!
Учителя не отговори веднага. След като прибра с усилие увисналата си челюст, той със слаб глас ме помоли „да хвърля тази гадост” нейде по-надалеч. Учудих се, но го послушах. Нещо светна и тресна, а щом димът се разнесе, видяхме покрива на един хамбар в далечината. Покривът повися още малко във въздуха, сетне шумно се срина в пепелището.
- Какво е пък това?! Пак ли идиотските ви експерименти, Ксандр? – избоботи някой зад нас. Обърнах се и видях нисичък, охранен и ококорен маг на неопределена възраст, с крив нос и рижи мустаци като четка.
- А, ти ли си, Питрим – подхвърли небрежно Учителя без да мръдне. – Как сте пропуснали такава перла? Потресаваща дарба за управляване на енергията, способности за телекинеза – роден Практик. Вземам я в групата си.
Питрим съвместява длъжностите на директор и завеждащ учебната част. Преподава некромантия, но отгоре-отгоре, магистърската му степен е по магия на стихиите. Името му е дълго и засукано, досущ свила се на кълбо пепелянка. Той го спомена на първото занятие, но толкова бързо и неясно, че никой не успя да го запише. Адептите го величаеха с „достопочтени Магистър Питрим”. Наставниците я караха без „достопочтени”. А Учителя – и без „магистър”.
Зад гърба му го удостояваха със званието”некродъртак”. При това – и адептите, и наставниците.
Питрим ме измери с презрителен поглед.
- Няма места – изръмжа той. – И бездруго имаме седмина излишни абитуриенти, благодарение пак на вас. Подбирате ги по улиците като бездомни котета, а после се точи тази глупашка история с таксите и завършването, пораждаща разни учили-недоучили, опасни за обществото.
За секунда въздухът между маговете се сгъсти и потъмня. Само за секунда.
- Да вървим, момиче – каза Учителя, без да свежда очи.- Приета си. От тази минута ти си адептка в Училището за Чародеи, Прорицателки и Знахарки.

* * *
Из Училището отдавна се носеха слухове, че нещо се мъти в Догева, но какво точно – никой не знаеше. Всички уж се досещаха и то с такъв дълбокомислен вид, ще речеш, че дипломите им за Прорицателки първа степен вече са в джобовете им. Преговорите с Догева водеше Учителя. Магистър Питрим не се замесваше, но развиваше бурна дейност за „контрол на ситуацията”, сиреч, свикваше по две-три съвещания на ден, след които вбесеният Учител започваше лекцията по практическа магия с устремна фронтална беседа и запращаше безмилостно на дъното младите канута на разума, лишени от баласта на знанията.
Във въздуха клокочеше магия. Посланията от Догева се предаваха телепатично по веригата на заселилите се в градовете магове. И наистина, къде ще намериш гончия, който ще се съгласи да отнася послания на вампирите? В радиус десет мили от Догева няма нито едно човешко селище. Страх ги е. Има си хас. Вампири! Кръвопийци! Страх и ужЪсТ! Затваряйте вратите, яжте чесън!
Курсът лекции „Разумни раси” разглеждаше вампирите между елфите и джуджетата, в раздела „Съюзници”. „Расите” за съжаление ги четеше преподавател Питрим; четеше ги мудно, засукано и от своя гледна точка. Той недолюбваше елфите, имаше си едно на ум за джуджетата, за троловете произнасяше две-три неподходящи за печатане думи, а вампирите описваше така, че само ни оставаше да острим колове и да се сразим с тях. Заради тези предубеждения не знаехме нищо обективно за вампирите, а на изпита бе достатъчно да избъбриш по техен адрес нещо непристойно, и отличната оценка ти е в кърпа вързана.
Повечето магистри и адепти споделяха мнението на Питрим. И ако за таласъмите, русалките, че даже и за гоблините все още се намираха защитници, то никой не се решаваше да каже добра дума за вампирите.
А ситуацията се нажежаваше. Наставниците ходеха като ударени с мокър парцал, занятията се проваляха. Адептите се възползваха от неразборията и си правеха каквото си поискат. На една лекция по билкознание в котела с отварата се озова мистериозно умряла мишка. За оживяване, не оживя, но от миризмата на еликсира две адептки припаднаха, а останалите получиха такова главоболие, че занятията бяха отменени „до пълното изветряване на чуждия елемент”. В тъмните коридори на приземния етаж се пръкна скелет, който тракаше с кости и разбиваше ретортите с ценни съставки като: концентрирана драконова кръв, жлъчка от девственица (много дефицитен ингредиент, чийто дефицит се обуславяше от още по-големия такъв на донорите), гърмящ живак и царска водка. На експедиция за откриване и ликвидиране на скелета бе изпратена специална комисия начело с аспирант Алмит. В резултат на това бяха изпочупени и останалите реторти. Оказа се, че скелетът е нагледното пособие от кабинета по анатомия, а в празния му череп пакостлива ръка бе вселила духа на някакъв алхимик самоубиец.
Но всичко това нямаше отношение към проблема. Истинските страсти се разгоряха след изчезването на един от преподавателите. Преди почивния ден по случай Празника на Водата той, както винаги, ни даде купища заклинания и упражнения за отработване на движенията, с нетърпящ възражение тон ни съобщи оценките от контролното, сбогува се и повече не го видяхме. Важек, адепт, уж видял как той оседлал пъстрия кон в сянката на хамбара, прикрепил към седлото дисагите си и препуснал в галоп по пътя за Богор. Не се върна. Богор бе разположен на една и съща линия с Догева. Нова вълна от слухове се плисна в Училището, още по-мъгляви и неопределени. Цената на чесъна хвръкна до небесата. Поскъпнаха също мечовете и ризниците. Стармин се наводни от странни типове – мрачни и с рошави мазни коси . Те окупираха страноприемниците и кръчмите, сбираха се в шайки, подобни на сборища от плъхове.
- Само наемници ни липсваха – мърмореше Алмит, Магистър четвърта степен, заместващ временно Питрим на семинарните занятия по „Разумни раси”. В конкретния момент той се опитваше да разпредели между нас темите за курсови работи. – Налетяха като гарвани на мърша. Само че да не станат и те мърша. Малко им беше една война на тези мерзавци.
Алмит имаше предвид войната с вампирите, приключила преди седемдесет години с подписването на мирен договор.
- Договорът още е в сила – отбеляза Важек.
- Точно затова сега имаме неудоволствието да лицезреем наемни убийци под самите прозорци на Училището. Кралят не може да излезе официално против вампирите, защото договорът е подписан от всички разумни раси, включая и най-многобройните, с други думи, елфи, тролове и джуджета. Последните, впрочем, сложиха ръка на цялата металургична и оръжейна промишленост, тъй че не бива да се караме с тях. Те незабавно ще се сплотят против агресора и основателно ще му наритат зад… кхм… ще му дадат достоен отпор. А наемниците са друга работа. Те са извън закона, свободни ловци. Както се казва, не можеш да следиш всичките си поданици. Официално кралят ще ги анатемоса, а неофициално… как мислите, откъде са доходите на оня рунтавият с брадата, дето флиртува с… хм… онази девица със свободно поведение?
Алмит се отдръпна от прозореца, за да даде личен пример на адептите, прилепили се за стъклата, с надеждата да разгледат споменатата девица.
- Така, стигнахме до теб, Волха. Останаха пет теми: „Бит и нрави на джуджетата”, „Метафизични възгледи на привиденията”, „Сравнителен психологически анализ на домашните духове покровители на дома и конюшните”, „Ролята на русалките в екологията на сладководните водоеми” и… А, не, Питрим пак я е задраскал. Значи, всичко четири теми. Защо гримасничиш?
Паднаха ми се пълни дивотии, както винаги. Привиденията са досадни моралисти, петминутно общуване с тях - и започва да ви унася в дрямка. Да се цамбуркам в езерото с русалките също е проблематично – пиявиците, хремата и комарите вървят в комплект с екологията. Джуджетата са потайни, подозрителни същества, от тях няма да изтръгнеш материал за курсова работа, ако щеш се вържи на фльонга. А психологията на духовете покровители на дома и конюшните се заключава в две думи: дребни пакости.
- Е, помисли си, а аз ще обясня кое как. Курсовата трябва да е готова към първи вересклет , т.е. точно след три месеца. Да включва обзор на литературата за последните два века, желателно е за расата, която сте избрали да изследвате. Но не се ограничавайте само с книгите! Зная ви – ще заседнете в библиотеката за денонощие, ще препишете някой и друг прашен фолиант и ще решите, че сте се отървали лесно.Не, скъпи мои, без личен контакт с инородците нищо няма да се получи. На устния ще ви попилея. Да, и да кажа на онези, избрали троловете: за бога, не ги цитирайте. Перифразирайте. Волха, реши ли вече?
- Не.
В кабинета надникна лаборантът на катедра „Билкознание”, кимна на Алмит, изкашля се и ме покани с официален тон в директорския кабинет.
Май си струва да го опиша по-подробно. Адептите са любопитен народ, само им покажи забранения плод, отнеси се за минутка, и от плода ще остане мизерна огризка. Какво да си кривя душата, и аз съм обикаляла около кабинета като лисица край кокошарник. Той бе херметически запечатан с магия досущ кокошето яйце в черупката му. Как ли не се мъчеха адептите! Дълбаеха черупката с шперцове и заклинания, левитираха под прозорците, пращаха на разузнаване дресирани хлебарки, но без никакъв успех. За кабинета се носеха легенди. Уж там се намирало и приказното Огледало на Откровенията, и портал към вечността, и свитък със заклинания за края на света, и череп пророк с философския камък в зъбите си – накратко: всички чудеса и загадки на миналото, бъдещето и настоящето.
Ето ме най-после в святая светих на Питрим. И какво? Ами разочарована съм до дъното на душата си.
Голям облак – малко дъжд. Обзавеждането на кабинета се състоеше от диванче, два фотьойла, маса, стол и малко официален разкош под формата на две картини и пищен килим. На стола седеше Учителя, изморен и някак остарял. В ръцете си държеше запечатан (бившия!)свитък.
- Сядай.
- Благодаря, ще постоя.
Ако Учителя беше сам, щях да седна. Но зад гърба му просветваха злобно очичките на магистър Питрим, а да седнеш в негово присъствие е все едно да си подпишеш смъртната присъда. Той не криеше презрението си към адептите, а още по-малко насърчаваше непринудените отношения между тях и наставниците.
- Заминаваш за Догева – съобщи ми без заобикалки Питрим, излизайки на преден план.
- Къде? – изтръгна се от мен.
- В Догева – повтори търпеливо Учителя, за да изпревари гневния изблик на колегата си.
- Кога?
- Сега. От този кабинет излизаш право на двора, вземаш от конюшнята зачислената ти кобила, получаваш дажба храна и пари от склададжията и, без да разговаряш с когото и да било, напускаш Училището.
- Ами якето ми? – запитах глупаво. Якето лежеше в стаята ми на леглото, тъкмо се канех да зашия откъснатия му джоб.
Учителя щракна с пръсти и върху мен се стовари якето, топло и зашито. С тази виртуозна телепортация той ме уби от упор. Притиснала якето до гърдите си, чаках мълком по-нататъшни указания.
- Ще предадеш този свитък на повелителя на Догева, Арр’акктур тор Орд… пфу, някой път сто на сто ще си изкълча езика. Лично. Не го показвай на никого. Не го изваждай. Даже не казвай за него на другите вампири.
Ръцете ми предателски се разтрепериха. Свитъкът се преобърна няколко пъти във въздуха, падна на пода и се търкулна под шкафа. Без да се бавя се пльоснах на колене. Като че ли напук, чистачките заобикаляха директорския шкаф и триж проклетият свитък се бе омотал здраво във вълма вековна прах. Незабвано духнах върху него, но стана още по-лошо – цялата прах се полепи в носа и очите ми, оглушителното ми кихане се смеси със звъна от паднала ваза. Напъхах някак си мръсния свитък в пазвата си, изправих се и тутакси съжалих: двамата магистри ме гледаха по- пронизително и от базилиски. От левия базилиск се излъчваше гробищен студ, а от десния – още по-обидно: укор.
Отправих изкосо виновен поглед към разсипаните до шкафа парчета и изобразих искрено разкаяние и съсредоточено внимание, с други думи – невиждано идиотска гримаса. Учителя въздъхна, решен да се задоволи с каквото му е под ръка, и започна да ми разказва подробно за пътя към Догева, за енергийните точки, за най-разпространените твари в този район, но аз го слушах с половин ухо. Всичко това бе без значение. Ако ли не с указания, до Догева ще стигна с питане. Но какво ме чака там, в Догева?
- Не ме слушаш – упрекна ме сприхаво Учителя.
- Извинете. Продължавайте.
- Учудена си, нали?
- Меко казано.
Учителя се извърна към колегата си.
- Магистре, моля ви.
Учителя на всеослушание нарече Питрим магистър? Това вече е новина. Нима вредният вещер е надделял в нещо?
- Преди месец получихме първото съобщение от Догева – поде магистърът, като се отвърна от мен и се втренчи в прозореца. Пръстите му, бели, добре поддържани и покрити с пръстени се докосваха зад гърба му. Поразмислих и седнах. Той не ме обича. Още от деня, когато се сдърпа с Учителя заради мен. Впрочем, Питрим мразеше всички адептки, да не говорим за практиците. Злите езици разправяха, че уж някаква магьосница го надвила в честно единоборство, и той станал за смях. – По-точно, не от Догева, а от Камнедържец, град на река Въп. Най-близкият съсед на Догева. Градоначалникът помоли да изпратим маг. Но един от завършилите преди година адепти беше разпределен там и градът не може да се нахвали с него. Всичко е вярно, отговори градоначалникът, но преди две седмици магът изчезнал и кравите масово завъдили краста. Тъй че се нуждаят спешно от маг. Направих някои справки и се оказа, че тръгнал за Догева по някаква работа. И не е само той. През последния месец Догева като бездънна яма е погълнала четири опитни, могъщи и закалени в битки магове.
- Включително наставника по теоретична магия?
- Той имаше задача да установи контакт с жителите на Догева и да изясни какво все пак става там.
- А не може ли да попитате направо този Арр’акктур_ Как_му_беше_името?
Магистърът се извърна тъй рязко, че аз побързах да скокна и се изпънах като струна.
- Питахме го – предотврати взрива Учителя. – Но получихме твърде мъгляв отговор.
- Какъв?
- Той твърди, че за всичко е виновна нечистата сила.
- Коя по-конкретно?
- Там е работата – Учителя сви рамене – Всичката. Всичката, която съществува. Упири, върколаци, базилиски, кикимори, чумни призраци.
Да, изброи енциклопедията на нечистите сили от кора до кора.
- И това в Догева – добави Питрим. – Там от памтивека не е имало нищо по-голямо от таласъм. Нечистите сили заобикалят Догева все едно е чумава. Дори те не харесват тези гадини. – Думата „гадини” той произнесе с неподражаемо омерзение, чак бузата му заигра от омраза, а кокалчетата на изкривените му пръсти побеляха, докато имитираше удушвачески акт.
Учителя се отнасяше много по-спокойно към вампирите.
- Така е. Обичайните проблеми на Догева – болести по добитъка, случайни травми, лоша реколта. Впрочем, Питрим, забравихте да споменете: повелителят на Догева съобщи официално за гибелта на деветима свои поданици.
- Не вярвам на нито една негова дума! – откликна Питрим. – Този отвратителен вампир е изврътлив като змия, приклещена с вила!
- Всичко с хората – тринайсет души за един месец - продължи невъзмутимо Учителя.
- Ами тези… поданиците де, също ли са били магьосници? –поинтересувах се аз.
- Вампирите нямат магьосници. Само знахари. Не е известно дали им се раждат деца с магически способности. Строго погледнато, ние не знаем нищо за вампирите. Сред темите, предлагани на адептите за курсови работи, има и една такава: ”Социално устройство, бит и нрави на вампирската общност”, но за сто и петдесетте години, откакто е основано Училището, никой не се е осмелил да я разработва, затова обикновено я изключваме.
- Е, какво пък, ще съчетая мисията с работа над темата – направих опит за шегичка аз.
- Ти не заминаваш на практика! – магистърът незнайно защо се разяри и занастъпва към мен с такава злост, че аз паднах във фотьойла, а той надвисна над мен, пръскайки слюнки. – Отиваш със задача! Сериозна задача! Никакво задържане там! Никакви глупости! Пристигаш, разменяш някоя дума с Повелителя и - обратно! Ако можеш. Момиченце, още си твърде млада и глупава за да оцениш трезво какво се случва. Вампирите, които толкова години живеят редом с нас, са станали безкрайно нагли поради своята безнаказаност и открито убиват хора!
- Питрим, няма доказателства за това – намеси се тихо Учителя. Долових неувереност в гласа на стария маг, което хич не ми се понрави.
- Ще има доказателства, щом тя се върне… или не се върне. Тогава поне ще познаваме врага си. Ще знаем, че е враг. Досега кодексът на маговете не ни позволяваше да причиняваме зло на вампирите, а предписваше да ги браним от хора фанатици. Не обръщахме внимание на разните истории, разказвани от тъпи селяни, макар че те на цели тълпи обсаждат заставите и умоляват да ги защитим от коварните кръвопийци. Но сега нещата ще се променят. Ще зачеркнем вампирите от списъка на съюзниците си и ще ги приравним с останалите нечисти сили! Край! Разговорът приключи! Имаш ли въпроси?
- Защо се спряхте на мен? Все още съм само адептка!
- По препоръка на твоя Учител – изръмжа Питрим и отново обърна към мен охранения си задник. – Тръгвай незабавно!
Адептите ме чакаха пред защитената от подслушване врата. Блокирах с лекота телепатичните бръмбари и колегите се принудиха да удовлетворят любопитството си чрез въпроси (те бяха многобройни) и отговори (но аз ги разочаровах).
- Е как беше?
- Какво искаха?
- Излей си душата! За какво говорихте?
Придадох си скръбно, загадъчно изражение. Възцари се благоговейна тишина както преди изнасянето на покойник. Когато се сгъсти до степен да ми звъни в ушите, аз си признах с въздишка:
- Предложиха ми да заменя Питрим на поста директор, но, уви, бях принудена да откажа – суетата на този грешен свят не е за мен, във връзка с което измолих разрешение да се уединя в един затънтен скит, където ще прекарам остатъка от дните си в молитви и покаяние. Сбогом, едва ли ще се видим някога…
Лицата на бъдещите колеги се удължиха като партенки след пране. Кискайки се, аз изтичах с подскоци по стълбището, като надявах и закопчвах в движение якето си.

* * *
Кобилката не ме разпитваше. Срещу две бучки захар ми позволи да я оседлая, след дълги разправии – да й туря и юздите. За из път ми дадоха торба с дрехи, комат хляб, манерка с вода (продупчена, тъй че практически празна) торбичка булгур и – непонятно защо – меч, тъп и с разхлабена ръкохватка.
Пътят се плъзгаше леко под конските копита и много тежко под изнежената ми задница. Училището се стопи зад мен, никой не ме изпращаше, защото адептите отидоха на поредната си лекция. Маргаритка навлезе в светла брезова горичка и дърветата отрязаха пътя ми за отстъпление. Напред, край пътеката, стоеше неподвижен човек в свободно одеяние, обточено със златен ширит. На гърдите му , леко полюшвайки се на сребърна верижка, мътно просветваше едър изумруд. Дръпнах поводите. Учителя се приближи, докосна коляното ми. Суха топлина проникна през тънкия крачол.
- Ще отговоря на последния ти въпрос, Волха. Разбираш ли, има проблеми, за чието разрешение грубата сила е непригодна. Няма спор, душата ми щеше да е доста по-спокойна, ако ти бе изтъкнат воин и професионална магьосница. Но в нашия случай това е без значение, а и на загиналите знанията и опитът не им помогнаха. Защото най-страшното и коварно чудовище за всички времена и народи са …слуховете. С тях именно ти е отредено да се сразиш. Изпращам теб, понеже си най-непредубедената адептка. Никога не слушаш възрастните, не вярваш на сплетни и приказки; за да те убеди човек в нещо, трябва да завре истината под носа ти, та да я пипнеш и помиришеш, а сетне няма да позволиш никому да те обърка и извади от равновесие. Не си от меко тесто, което да омесят по свой образ и подобие, нито податлив восък, на който се отпечатват чуждите думи и мисли. Винаги имаш свое мнение. Точно то ми е нужно. Искам да узная истината. Истината за случващото се в Догева. Искам да я чуя от теб.
- Ще се постарая, Учителю.
- Но не се престаравай. И запомни – не се ли върнеш, ще започне война.
Аха. Мечтай си. Аз ще се върна.

Втора глава
Не се наслаждавах дълго на горската прохлада и тишина. Дърветата се разредиха, пътеката се очерта по-ясно и се вля в широк път, обикалящ дъното на паницата. В полето край пътя пасеше спънат сив жребец. Вампирът подсвирна тихо и мелодично, а конят препусна към нас, като мяташе тежко овързаните си крака. Маргаритка наостри уши. Вампирът потупа жребеца по шията, освободи го и се метна леко на седлото. Повдигнах се на стремената. Догева почти се сливаше с хоризонта, от нея ни деляха двайсетина минути лек галоп. Наоколо – поле, простор, чернозем, на отделни места тревата бе висока до кръста, но се виждаха и акуратно окосени ивици, и участъци, отъпкани от добитъка. В далечината се извиваше черно-бяло-рижа лента – крави, връщащи се от водопой.
Вампирът не ми остави време да шпионирам. Тръсна поводите и пусна коня в галоп. Наложи се да последвам примера му, макар че по-лоши от галопа на Маргаритка са само състезанията с каруци. Каруци с квадратни колела.
След като препускахме около четвърт верста по пътя, обикалящ около долината, рязко свихме надясно. Сега градът лежеше точно пред нас, на хвърлей място, но разстоянието се оказа измамно – мина почти половин час, Маргаритка потъмня от пот и пожълтя от прах, а Догева се бе приближила съвсем мъничко. По протежението на пътя се заредиха къщурки. Бяха доста отдалечени една от друга, а не като в човешките градове, където едва можеш да се провреш странично между мизерните постройки. Зад къщурките се стелеха пак поля, спретнати плевнички, градини – ябълкови и вишневи – и малки гиздави парцели със зеленчук. Никакви огради. Дори няма ясна граница между съседните участъци. Исках да го разпитам за разни неща, но моят придружител не се обърна нито веднъж през целия път. Все пак забавяше коня си, ако Маргаритка почнеше да плете крака и да изостава. Из полята рядко се мярваха заети с плевене жители и само едри охранени кучета със сиво-пясъчна козина мрачно се дръпваха от пътя. Нито едно не джафна, не хукна след конете, но кобилата видимо нервничеше и хвърляше подозрителни погледи към зъбатите зверища, спокойно изчакващи нещо.
* * *
Калдъръм смени прахоляка, а Маргаритка живна и бодро зачатка с подкови по каменните плочи. Влязохме в града.
Тук къщите бяха малко по-сгъстени, но все пак не както при хората. Пък и бяха някакви малки, сякаш се ползват само за нощуване, от небоядисано дърво и покрити с керемиди. Ей тоничко не приличаше на град. Едно такова чистичко, ухае на цветя и борова смола. Край калдъръма – трева. Околовръз – недокосната от брадва гора, само тук-там разчистени просеки за преминаване и постройки. В клоните на дърветата, че и направо по покривите, в самозабрава пеят никога не плашени птици. Под краката ти не се мотаят кокошки и свине, само онези странни кучета без нашийници провождат пътника с тъжен поглед.
Местните, които срещахме, ми хвърляха любопитни погледи. Официалната гостенка им отвръщаше по същия начин.
Улицата се спусна към кръгъл фонтан, заобиколи го, пресече страничен сокак, също павиран, и се втурна нататък. Сивият жребец спря до фонтана, спусна дълга мъхеста муцунка зад каменния борд и се залепи за водата. Изравних се с него и отпуснах поводите. Маргаритка въздъхна тежко и благодарно и чух поглъщаната течност да бълбука между потрепващите й хълбоци.
- Хей, стига де! Първо да ти се дръпне потта! – опънах рязко юздите. Маргаритка възмутено се разпръхтя.
- Не се тревожи, нищо няма да й стане, колкото и дълго да е препускала. Тази вода не може да навреди никому. – Вампирът се спеши и подаде поводите на едно притичало момченце.
Скокнах на земята, зачерпих шепа вода и я поднесох до устата си. Водата беше прясна, чиста, с привкус на силиций. Познатите искрички притичаха от края на пръстите към далака ми. Учителя може и да повтаряше, че магията трябва да тръгва от самото сърце, но при мен специално тя се бе загнездила ниско в корема, а също и реакцията ми към нея. Очевидно дълбоко под земята водната жила се натъкваше на магическа и придаваше уникални свойства на водата. Ето я царицата на легендите, живата вода. Нищо чудно, че жителите на Догева нямат нужда от магове и знахари – магията блика под носовете им.
Затворих очи и се съсредоточих. Енергията плъзна по тленното ми тяло, подхранвайки аурата и попълвайки резервите. Според Учителя човек притежава две невидими обвивки. Едната е постоянна и всяка промяна в нея се отразява на здравето и настроението, от което се възползват магьосниците, практикуващи внушение и разваляне на проклятия и уроки. Това именно е аурата. Втората обвивка може да се сравни с оръдие, което човек използва съзнателно. Или не може да използва. Обикновените хора не могат. То е като мърдането на ушите, вродена дарба – или я имаш, или я нямаш. Ако се използва правилно и се развива постоянно, както правят това в училищата, дарбата остава с теб за цял живот. Е, разбира се, при правене на магии се изразходва, но после се възстановява- сама, след два-три дни, или с помощта на природни източници. В аудиторията по геомагия цяла стена е заета от схема на магическите жили в Белория и точките, в които излизат на повърхността – да я запомниш е невъзможно дори за преподавателите, от което някои адепти се възползват безсъвестно: на изпита уверено забучват пръст в картата напосоки, все ще попаднат някъде. За последен път ми се бе удало да си попълня резерва от жилата, минаваща под нужника на кръчмата „Златната ябълка”, на четирийсет версти от Стармин. Но заудряха по вратата с такава сила, че се наложи да прекъсна. Какво да се прави, жилите не избират откъде да минават. Възможно е стопанинът на кръчмата да е забелязал, че никъде не му е тъй добре да си седи, както над жилата, и да е направил нужника на любимото си място.
Честно казано, истинските професионалисти, архимаговете, нямат нужда от никакви жили, а резервът им е неограничен. Те умеят да черпят сили направо от стихиите. Но, ох, колко далече е една адептка от осми курс от архимаг – две години учене плюс още четири магистратури. Не всеки би издържал.
Басейнът на фонтана бе облицован със светло сив камък, гладък в местата на съединяване и напомнящ за кварц. Никакви пишкащи момченца върху риби опашки и прочее мутанти, изхвърлящи вода от най-неподходящи отвърстия – само неодялани камъни и висок конус в центъра на басейна. От цепнатините бликаха стотици тънки разпрашени струи, от мънички до една педя, до не отстъпващи по ръст на дървета. Над плочника трептеше дантела от прозрачни дъги, воден прах се слягаше върху косата ми като искрящи трошици.
Моят водач, след като се бе отлъчил за минутка, доведе трима вампири, които се представиха като Съвет на Старейшините, но не ми се видяха твърде стари. Ако не бяха сериозните им проницателни очи и малкото бели нишки в черните им коси, бих им дала по трийсетина години.
Маргаритка вече бе утолила жаждата си и, обърнала муцуна към дружната тройка, подозрително предеше с уши.
Поздравих учтиво младите Старейшини и се поинтересувах кога бих могла да получа аудиенция от Повелителя на Догева Арр’акктур тор Ордвист и т.н. и т.н.
Старейшините се смутиха. След като помълчаха притеснено, те си признаха, че не знаят къде е той и че от сутринта не са го виждали. Представяте ли си какво щеше да се вихри у нас в Стармин, ако кралят изчезнеше от полезрението даже на един от поданиците си за повече от две и половина минути? Щяха да се паникьосат, да извикат стражата, да привлекат детективи, да призоват цяла купчина магове и прорицатели, да излязат от кожата си, само и само да изяснят къде ли е благоволил да се отдалечи високопочитаният монарх. И щяха да наблюдават скришом въпросното място. А тук, моля ви се, П.Д.А.О.Ш и т.н. е изчезнал в неизвестна посока и ми съобщават за това тъй спокойно, все едно си говорим за тазгодишната реколта на цвеклото.
Следващото предложение на Старейшините се отличаваше с още по-голяма иновативност и своеобразие. Изобщо не можех да се впиша в траекторията, по която се носеха мислите им. Казаха ми:
- Потърсете го наоколо. Може да го откриете.
От лошо по-лошо. Не съм прекарала и час в Догева, а вече ме подтикват да я претараша в дирене на Повелителя, за чието местонахождение самите догевчани имат доста смътна идея!
Един през друг, Старейшините и водачът ми започнаха да ме уверяват, че Повелителят ей сегичка ще дойде и мога да го почакам тук, край фонтана. Огледах любопитковците, които постепенно се стичаха към площада, потреперих вътрешно и проявих пълна готовност да се заема с издирването.
Старейшините горещо ми обещаха да ми съдействат в това славно начинание и, след като се сбогуваха с поклон, се отдалечиха, оставяйки ме край фонтана насаме с водача ми.
- Кажете ми поне как изглежда той – поинтересувах се обречено.
- Ще го познаете, щом го видите.
- Млад, стар?
- Още е хлапак. Миналата година навърши седемдесет и три години. – Сподели го много сериозно, както съобщават явна лъжа на малко момиченце, и аз малко се засегнах. Какво крият? Няма да ме изяде я този Арр’акктур. Или пък ще ме изяде?!
- Къде мога да се изкъпя и да измия коня? – спомних си аз. Маргаритка, като заинтересована страна, положи глава на рамото ми.
- Ще повървите малко по южния кръст и ще завиете на четвъртата пътека вляво.
Обърках се, понеже не съобразих веднага, че кръстът е всъщност кръстопът, там, където се пресичат павираните улици, всяка от които сочи към една от посоките на света.
- Ами вие…
- Да? – той се обърна. Дългите тъмни коси се сипнаха по раменете му.
- Няма ли да ме придружите?
- Трябва да се връщам. Аз съм Страж, не мога да напускам Границата задълго.
- Почакайте… Имам още един въпрос… - смутих се в опит да си подбера думите. – Вие… Нима не се боите?
- От какво?
- Ами, аз… вие, разбира се, няма да ми го кажете в прав текст… но аз съм чужденка тук. Не се ли боите, че мога да сторя нещо лошо? Естествено, общо-взето, гарантирам за себе си, но не ме познавате. Някой на мое място би могъл да навреди, да извърши лоша постъпка. Не се ли страхувате от това? Та нали оставам сама!
- Останах с впечатление, че обичате да сте сама – отвърна спокойно Стража. – Помислих, че самостоятелна разходка из града ще ви достави по-голямо удоволствие от постоянен конвой зад гърба ви. Впрочем, ако се чувствате самотна и ви е неуютно, мога да ви потърся придружител.
- Не, не, прав сте - бързо се съгласих аз. – Никога не скучая насаме със себе си. И все пак… Не ви ли е страх да ме пуснете сама?
- В Догева сте – напомни ми сериозно той, докато се мяташе на седлото. – Тук никога няма да останете без компания.

Трета глава
Вече цели осем минути се съмнявах в математическите си способности. Той уж каза на четвъртата пътека. И аз като че ли свърнах на нея. Или пък вампирите имат друга бройна система?
Но в този момент в бузата ми се впи жадно червеникав речен комар. Жаждата за кръв не води до нищо хубаво. Комарът си плати за злодеянието, изтръсках тленните му останки от дланта си и смушках Маргаритка с пети. Дърветата се отдръпнаха, пътеката внезапно изчезна и ние с кобилката се озовахме на поляна край уютно горско езерце, малко, но чисто, та чак черно. Роднините на невинния убит комар ми се нахвърлиха със страстна жажда за мъст и кръв. Поаплодирах ги и се спеших.
Езерото беше заето. Сивите гащи на конкурента се бяха проснали свободно върху елшов храст. До него се търкаляше износено кожено яке, разшнуровани ботуши и странно скроена риза с два тесни прореза на гърба.
Вгледах се и забелязах рошавата му глава – явно още не бе успял да се гмурне, - обърната с тила към мен и бавно придвижваща се в посока към водните лилии. Плясъкът се разнесе далече по водата като неясна белезникава вечерна мъглица. Дългите коси, бухнали по краищата, бяха натежали и прилепваха към шията му, докато плувецът се издигаше над водата, загребвайки мощно. Залязващото слънце позлати темето на непознатия. У никого досега в Догева не бях видяла светла коса и при това с такъв необикновен, бледо златист, ленен оттенък.
Плувецът се гмурна, след което внезапно потъмнели кичури облепиха главата му, ще речеш че са пипала на полегнал върху тила му октопод. Не мога обаче да го чакам докато се налудува и си тръгне. Опитах да разседлая нетърпеливо потропващата кобила с треперещи от умора пръсти. Потникът бе прилепнал към горещия й отруден гръб, а седлото се оказа тъй тежко, че се изтръгна от ръцете ми и падна на тревата. Махнах с ръка и поведох кобилата към водата, като пътьом се разделях достатъчно небрежно с елементите на тоалета си. Последна отлетя полупрозрачната копринена риза, цялата в потни петна. Останах в дантелен ансамбъл, който предвид неговия минимализъм, можеше да се нарече бански от две части.
И ето, забелязах, че светлокосият тип, осмелил се да размъти езерцето ми, стои до брега до кръста във водата и с нарастващо удоволствие, наклонил се напред за по-добра видимост, наблюдава безплатния стриптийз.
- А сега следва най-пикантното – мрачно оповестих аз, пускайки повода. Изморената ми кобилка живна невероятно. Тя със засилка вряза широката си гръд във водата, а пенестата вълна събори олюлелия се тип и го потопи напълно.
Възползвайки се от объркването, аз последвах кобилата. Маргаритка, навлязла навътре до шията, замря в блаженство и разпръсна по повърхността бялата си грива. Изпод копитата й като мастилени струйки се издигаше твърда зърнеста тиня, състояща се от парченца паднали листа и елхови шишарки. Бодлив роголистник оплиташе краката, като мрежа, метната от някой старец с надежда да му падне златната рибка.
Бях се затъжила за баня (ако, разбира се не приемаме за такава помията, плисната от прозореца върху главата ми на една тясна уличка в Камнедържец), та се плациках из водата цял час, изплаквайки косата си от праха на пътя и търкайки Маргаритка със снопче водорасли, от което тя леко позеленя и придоби приятен мирис на жабешка коприна. След като се покиснах на воля, поведох кобилката си към брега и едва там забелязах, че току-що измитият тип, напълно изветрял от ума ми, не си бе отишъл. С панталони, но гол торс, той седеше на тревицата, разперил сивите си криле за да ги изсуши подобаващо. Черните му като въглен вежди и мигли контрастираха рязко с мокрите, но дори и така – твърде светли коси, небрежно отметнати зад раменете. Симпатичен момък, тънък, но стегнат, усеща се сила. На гърдите му висеше тънко шнурче с амулет от кафяв, пръскащ златни искри камък, във формата на животински нокът.
- Привет – поздрави ме вампирът със зъбата усмивка, докато ме изучаваше от глава до пети. Погледът му бе спокоен, очите – леко насмешливи, искрометни, ясно сиви.
- Честита баня – изръмжах аз, навеждайки се за левия си ботуш, защото нахалникът се бе разположил връз него.
- И на теб – иронично се отзова той. – Аз съм Лен.
Подходящо име, повече мязаше на прилепил се в детството му прякор. Загледана в съхнещата му коса, веднага си спомних едно поле със зреещ лен, който тихо и замислено шумолеше с маслодайните си семенца в издутите кутийки.
- Береника – кой знае защо излъгах аз.
- Лъжеш – изобщо не се замисли вампирът.
- Добре де, Волха – избъбрих досадена. – Нима в цяла Догева няма нито един вампир, който да пребивава в дълбоко неведение относно скромната ми особа?
Вампирът ме изучваше с неотслабващ и явно нездрав интерес.
- Боя се, че няма. Долината не е толкова голяма, тукашните новини се разнасят със скоростта на вятъра. Искаш ли да ме запиташ още нещо?
- А трябва ли?
- Не, но мога да ти отговоря.
Замълчах си, изваждайки от прикрепения за седлото вързоп чиста риза. Той чакаше без да проявява ни най-малко нетърпение. За имане, имах въпроси. Но бяха някак сложни, неоформени. Опитайте да изкарате от буркана самотна кисела краставица. Лесно е, нали? Ами ако те там са десетки и всяка се стреми да попадне първа в чинията? Така стояха и нещата с въпросите ми. Бяха се вкопчили странично един в друг като краставици и не можеха да се изсипят от мен поотделно.
- Мръква се. Време е да се прибираме – каза светлокосият, поглеждайки към сгушилото се в хоризонта слънце. Комарите виеха все по-кръвожадно, принуждаваха ни да побързаме. След като положих много усилия, на втория опит успях да метна седлото върху Маргаритка (при първия опит се наложи да я заобиколя и да го вдигна от земята). Не се радвах дълго – забелязах потника, прислонил се под един храст. Докато отивах за него, Маргаритка се разтърси и незакрепеното седло се пльосна на пясъка. Скърцайки със зъби, го вдигнах на мястото му, като предварително поставих потника. Почти не ми оставаха сили, та ремъците на подпругата се срещнаха едва при втората дупка. Огледах със съмнение четвъртата, порядъчно разширена, и реших да вървя пеш, че да не се плъзна под конския корем барабар със седлото. Вампирът стана, отмести ме вежливо встрани и с едно движение, без видими усилия, затегна подпругата и закопча токата, както си му е ред.
- Да те изпратя ли?
Свих неопределено рамене. Каква е всъщност разликата – дали ще послужа за вечеря на този вампир или на друг? Пък и си представях твърде смътно обратния път.
И тъй, вървяхме един до друг, зелената кобила тропкаше отзад, като току изпъваше повода, за да изтръгне снопче треви от банкета, а смислените въпроси упорито не ми идваха на ум.
- Дълго ли пътува? – смили се най-после над мен Лен.
Хвърлих кос поглед на вампира, но той безметежно размахваше метнатото зад гърба му яке, без да дава признаци, че изпитва някакъв особен глад.
- Три дни.
- Идваш от Стармин, нали?
- Почти. От покрайнините.
- Ходила ли си някога толкова надалеч?
- Не, никога преди. Надявам се причината да си струва... ах ти, гнусна твар! – Кобилата се бе дръпнала тъй рязко, че едва не ми изтръгна ръката, и сега със съжаление се отказа от самотна червена детелина, мамещо полюляваща се над ниската трева. Нито Лен, нито Маргаритка обърнаха някакво внимание на праведния ми гняв.
- Даже много си струва. Тринайсетима вече заплатиха с живота си.
- Толкова ли е сериозно?
- По-сериозно е, отколкото си мислиш. – Не се усъмних, звучеше убедено. Уви, тази убеденост не ми подейства.
- За да си мисля, трябва поне нещо да зная. Какво се случва при вас?
- Нямам представа – призна си честно Лен, вдигайки рамене.
- Каза, че можеш да отговориш на въпросите ми! – възмутих се аз.
- На твоите мога. А този задавам на себе си.
- Е, поне примерно – не мирясвах , подтичвайки напред, че да виждам лицето му. – Замесен ли е някой… от вашите?
- Не – отсече Лен.
- Някакви предположения?
- Целият ми живот е преминал в Догева – тихо и сериозно поде той. – Познавам всяко дърво тук, всеки камък, всяко живо същество… а и доста добре се ориентирам, когато става дума за неживи. За пръв път се сблъсквам с подобно нещо. То не е живо, нито мъртво, толкова странно и неразбираемо е, че самото му съществуване противоречи на всички известни закони. Но то не го знае и си живее за собствено удоволствие.
- Нечиста сила ли е?
Вампирът изсумтя иронично.
- Не можеш да го объркаш с никаква чиста.
Озовах се най-после в свои води.
- А как изглежда?
- Различно. Понякога е огромно куче, друг път - много дълга гадина на паешки крака, понякога има рога, а понякога – крила. Но работата не е в това. Имам чувството, че то … е само едно. Приема всевъзможни облици, за да ни обърка.
- Защо си решил така?
- Запомних същността му. Сложно е да ти го опиша, ние, вампирите, възприемаме света малко по-иначе, доверяваме се повече на прословутото шесто чувство, нежели на зрението и слуха си. Когато край мен прелитат две птици, аз чувствам, че са две. Те имат индивидуалност. Чудовището също я притежава. Усещам появата му по един и същ начин, в чиято и кожа да се появи.
- Глупости. Това не ти е птица от плът и кръв. Това е нечиста сила. Името и е само едно – смърт.
Лен се взираше нейде в далечината, очите му не изразяваха нищо. Явно не ми повярва, но и не искаше да се сдърпаме, ето защо просто махна с ръка.
- И те говореха така.
- Кои?
- Онези, които дойдоха преди теб.
- Те… умряха ли?
- Бяха убити – поправи ме той, намятайки якето си. Последвах примера му. В здрачната гора бързо се захлаждаше.
- Извикали сте маг от Камнедържец, за да го унищожи ли?
- Не, дойде сам. Диреше съвет. На сутринта го открихме на калдъръма, а кървави съсиреци тъмнееха по стените и покривите на съседните къщи.
Дори и да лъжеше, не бе възможно да се забележи.
- Някой да е видял как се е случило?
- Видели са го да бяга към гората. Следващата нощ загина едно момченце.
- От вашите ли?
- Да, беше десетгодишно. Връщало се с приятелче от риболов. Другото дете се разкрещяло, наизскачали съседите, а то изръмжало, захвърлило трупа и побягнало.
- Пак ли в гората? – уточних скептично, като се бранех от кобилата, опитваща се да изпроси прошка, пръхтейки горещо в лявото ми ухо.
- А ти в клозета ли щеше да побегнеш? – осведоми се ехидно Лен.
- Аз нямаше да побягна – парирах. – Моят втори колега е бил поканен целенасочено, нали така?
- Е, може и така да се каже – поколеба се вампирът – И неговата кончина бе констатирана със закъснение. Следващият чародей обаче загина пред очите ми. Този път чудовището приличаше на космат къс скала с къси лапи, малки пламтящи очи и широка зъбеста паст. Ехидно се иззвери отдалече и се шмугна в храстите, сякаш се разтвори.
- Тъй. Следващият?
- Възрастен мъж. След две денонощия – две жени. Не успяхме да стигнем поне за развръзката. Но резултатите също бяха… зашеметяващи.
- Не сте ли опитвали да си строите къщите по-близо една до друга? – изехидничах аз.
- Като във вашите кокошарници? – Лен имаше предвид човешките градове и аз безропотно преглътнах горчивия хап.
- Да, ама че загадка. Останалите нещастници, предполагам, са се отправили на оня свят по същия ужасен начин?
Той кимна мълком.
- А какъв съвет диреше Магистъра от Камнедържец?
Вампирът не успя да отговори. Вече вървяхме по калдъръма. Преминаващата там жена побърза да се поклони на Лен, като шляпна с тежка ръка отрочето си на видима възраст три-четири годинки, което се бе вкопчило в полите й, принуждавайки го да стори същото. В душата ми се пробудиха смътни подозрения.
- Добре ли те познават тук?
- Тук всички се познаваме.
- Трябва да предам нещо на един тип.
- На кого? – запита разсеяно Лен, кимайки леко на жената.
- Вече забравих. Накратко, той е главният по тези места.
- На Повелителя ли?
- Да бе, как му беше името?
- И аз понякога го бъркам. Дай ми го, ще му го връча.
- Не мога. Отблизо ли го познаваш?
- По-отблизо, отколкото ми се ще – въздъхна Лен.
И – хоп – видях идващите към нас Старейшини. Рамо до рамо, в предишната комбинация: синеокият отляво, онзи с късата коса по средата, свят да ти се завие, все едно са си заболи тогите с карфици. Видът им бе адски тържествен. Лен присви с досада устни и спря. Аз също. Старейшините пристъпиха още малко и се поклониха синхронно на моя спътник.
Погледнах към Лен.
Почувствах се измамена.
Напъхах му в ръцете смачкания свитък и се строих в редичката на Старейшините.
Явно все пак ми се удаде да издиря Повелителя на Догева.


Четвърта глава
Настаниха ме в малка уютна къщичка недалеч от фонтана. Стопанката се оказа възрастна вампирка, нисичка, пълничка, ненужно доброжелателна и бъбрива. След официалното връчване на свитъка Старейшините повлякоха Лен (да повлякоха го, той хич и не искаш да тръгне) в някакъв Заседателен Дом и той едва успя да размени с мен две-три думи. От своя страна и за не изгарях от желание да си общувам с него. Първо, чувствах се като пълна идиотка. Второ, отчетливо осъзнавах, че такава и ще си остана, защото, струва ми се, никой не е успявал да поумнее след навършване на осемнайсет години. Извадих от дисагите лист хартия с пронумерованите бележки на Учителя, изписани с нечетливия му почерк. Значи, според етикета, при среща с Повелителя на Догева съм била длъжна: 1) да се превия доземи в поклон, 2) да изговоря пълното му име и титли, 3) да изчакам въпросите му, 4) да назова името си и целта на посещението, 5) да благодаря на небесата за дарения светъл миг на тази среща, 6) да обещая, че ще се държа добре, 7) смирено да измоля разрешение за пребиваване в Догева, докато не им омръзна. И, след като се разлея в благодарности (даже и ако ми сритат отзад), да се поклоня още веднъж и церемониално да връча свитъка. Вместо това, аз пуснах срещу него разгорещената кобила, преминах без разрешение на фамилиарното „ти”, обсипах го с глупашки въпроси, забравих пълното му име и си признах, че не жадувам да си го спомня. По-зле няма накъде. И все пак, какъв привлекателен мъж… Красив. Обаятелен. Някак си ти е спокойно с него. Въздъхнах. И застанах нащрек. Какво се разказва там в разните истории за вампирите? Долитат, шепнат ти нещо ласкаво под прозореца, девиците прималяват и разтварят капаците. Не, време е да сложа край на това безобразие, докато ръката ми не се е протегнала сама към мандалото.
- Защо стоиш навън, дете? Влез, миличка, почини си от пътя.
Вдигнах глава. Вампирката, у която бях разквартирована, ми се усмихваше жизнерадостно откъм входната площадка. Нямаше криле, както и всички догевски вампирки. Кучешките й зъби бяха къси, незабележими под алената й горна устна. Виж я ти, да съм си починела… Завинаги, може би? Поколебах се, но притегнах поводите към перилата на верандата, като си взех дисагите и меча. Че накъде без него? Мечът в моите ръце е страшно оръжие. За мен самата. Сигурна съм, че мечовете са одушевени същества и имат нещо против моята особа. При бой с мечове винаги съм се спасявала, захвърляйки меча навреме и поразявайки противника със заклинание право в челото. Едно е да наблюдаваш завистливо рицарски турнир, а съвсем друго – да размахваш това тежко нещо пред носа на истински противник, при това, уловено с една ръка и още по-лошо – с лявата, понеже две трети от заклинанията се придружават от съответните движения с дясната. В промеждутъците между победите (ако такива изобщо се случат), мечът опъва кръста ми наляво, закача се за каквото попадне и, удряйки ме по бедрата докато вървя, оставя върху тях продълговати синини. Противниците ми биха си спестили много неприятности, ако просто ми връчат меч и си плюят на петите без да се оглеждат. Аз ще се нанижа на меча прекрасно и без чужда помощ.
Ето, и сега коварното оръжие се изхитри да се мушне в пролуката между касата на вратата и самата врата и, заклещило се, силно ме дръпна за кръста все едно съм куче с нашийник. Хазяйката ми честно се постара да прикрие смеха си с кашляне, но очите й я издадоха.

- Много ли ви притесних? – процедих аз, след като се справих с меча.
- Какви ги говориш, душицо, толкова рядко ни идват гости, че твоето присъствие е същински празник.
Метнах й кос, недоверчив поглед. Май не се задяваше.
Вампирката не млъкваше:
- Живея сама, нямам деца, къщата е празна, понякога страх ме хваща. Влизай, влизай, не стой в коридора. Можеш да сложиш дисагите на креслото. Освободих ти горното чекмедже на скрина, подреди си нещата както ти е удобно. Ето ти леглото. В гардероба ще намериш кърпи и хавлии, а в чекмеджетата всичко, което може да потрябва на младо момиче. Ако възникне нещо непредвидено, обръщай се към мене, ще ти помогна с каквото мога.
И ми намигна тъй загадъчно, че се почувствах неловко.
- Ох, ами аз и без друго вече заех цялата стая… А вие къде ще се настаните?
- Нищо, нищо, аз ще нощувам на печката в кухнята. За нас, старците , даже е по-добре да си нагреем костите.
Старците ли?! Че то не можеш да й дадеш повече от четирийсет.
- Извинете…
- Да? – насърчи ме тя с усмивка.
- Не запитах как се казвате.
- А, аз забравих да се представя всъщност. Хм… Знаеш ли какво, казвай ми просто Крина, миличка.
Щеше ми се да запитам защо на вампирите са им притрябвали такива дълги и непроизносими имена като прословутото Арр’акктур и т.н., което само дето не беше изкълчило езика на Учителя, след като в ежедневието използват предимно прозвища, но реших да не си обременявам съвестта с още един идиотски въпрос.
В стаята бързо се спускаше мрак; в светло виолетовия здрач белезникавият месец току надничааше през прозореца. На масата видях свещник с три свещи. Щракнах по навик с пръсти и върху овъглените фитили разцъфнаха пламъчета като жълто-розови цветя, обливайки стаята със златиста, мека, уютна светлина. Май нямаше да навреди, ако си взема угарка за спомен – да задам хубава задачка на лаборантите от катедрата по алхимия.
Elentari
 

Обратно към Преводи

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости