Неизживяна среща

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Неизживяна среща

Мнениеот Eddie » 11 април 2017, 16:03

Лекият топъл полъх на пролетният вятър събаряше цветовете от малките вишневи дръвчета, с които беше осеяна алеята и от двете й страни. Пролетта си оставаше любимият ми сезон с всичките красоти, които поднасяше. Наистина бях пленен от всяка нейна страна- слънчевите топли дни, „прераждането“ на земята след зимата, харесвах дори и леко мрачните дъждовни следобеди , действаха ми някак успокояващо. Мисля че вече бях вървял около час по дългите алеи на старият град. Въпреки че денят беше делничен навсякъде бе пълно с хора. В кафенетата рядко можеше да се намери свободно място, дори и пейките в парка бяха заети. Всичко наоколо гъмжеше от живот. От дечицата тичащи неспирно из градинките до възрастните хора събрани в полукръг, задълбочени в техните истории. А аз, аз дори не знаех на къде точно съм се запътил. Просто се шляех из улиците без посока и се любувах на всичко.
Малко след като подминах едно от многобройните претъпкани кафета, някъде зад гърба си чух познат глас да ме вика по име.
– Сашо! Александрее! Ти ли си бе?
Обърнах се и започнах да диря с поглед, от къде точно идваха виковете. Само след секунда го забелязах, беше се изправил от стола си и мяташе с ръка. Въпреки че не се бяхме виждали от години, веднага го разпознах.
– Петре! Какво правиш тук?– усмихнах се аз запътвайки се към него.
– Тъкмо и аз щях да те попитам същото. Как се случи? От кога си тук…- за секунда той замълча и голяма усмивка се появи на лицето му.– Ах разбирам.- добави той. – Седни при мен стари приятелю, колко време мина а?- Петър се върна на стола си който бе точно под клоните на едно вишнево дръвче и вдигна чашата с кафе, отпивайки няколко глътки.
– Ами доста, мисля че около 5 или 6 години.
– 6 години а? Доста си е.- той сбърчи нос сякаш кафето му горчеше.– Ти как я караш? Как е Надето? Още ли сте заедно?- въпросите валяха от устата му един след друг, имах чувството че не бе говорил с никого от години.
– Да. Заедно сме. Тя е добре, имаме някой трудности, но се опитваме да ги изгладим.
– Малки спорове, а?–той се усмихна – Колко приятно нещо, а да не говорим и за помиряването след това.
– Ще ми се и аз да мислех като теб, но всъщност на мен не ми допадат.- отвърнах аз.– А тук на самообслужване ли е? –запитах в опит да сменя темата.
Той ме погледна с леко недоумение.
– Недей да бързаш да си поръчваш нищо и без това няма да останеш за дълго.
– Но аз тъкмо дойдох. Ти какво, гониш ли ме сега?- усмихнах се аз.
– Просто казвам - вдигна рамене той. А настроението му ми се стори още по приповдигнато.
– Ами ти Пешо, какво правиш? –запитах аз, търсейки с поглед сервитьорката.
– Аз ли? Да кажем че си почивам. Все пак, огледай се. Всичко е толкова хубаво и перфектно. Тук няма нищо за правене, е освен да се наслаждаваш на красотата.
– Тук? В този град ли имаш в предвид?
Петър игнорира напълно въпроса ми и се облегна назад на големият си стол.
– Та за какво се скарахте последно с Надето?- отново започна той.
– Вероятно ще ти се стори глупаво, но сякаш в последно време спорим за всичко. Дори за малките глупости си повишаваме тон. – горчивите спомени от скандалите ни ме връхлетяха. – Виж, не исках да ти казвам, но щом настояваш толкова. В момента сме разделени след последната ни свада тя си замина и сега е при майка си…
Той се поизправи и впери поглед в мен, а усмивката продължаваше да е на лицето му.
– На теб какво, смешно ли ти е?– поведението му, започваше да ме изнервя.– Защото на мен изобщо не ми е приятно да знаеш!
– Тя колко пъти е ходила при майка си след спор?– започна отново той, сякаш изобщо не му пукаше.
– Ами три или четири, не съм сигурен.
– И винаги се е връщала нали?
– Е да, но…- той побърза да ме прекъсне.
– Но? Тук няма НО! Най-важното е че се помирявате и си прощавате грешките. Запомни това, най-трудните връзки са най-силните, защото в добро всеки може приятелю. Но, колко са тези, които наистина имат силата да прощават? Колко хора биха останали с теб, след като видят най-лошата ти страна?- той се спря да си поеме въздух за секунда и сетне продължи – А и защо толкова искаш всичко да е перфектно? На земята няма нищо перфектно и в това е чара на нещата. Точно проблемите и справянето с тях са нещата, което движи живота ни. Не мислиш ли?- намигна ми той.
– Вероятно имаш право… – промърморих аз все още замислен над дългият му монолог.
Петър вероятно наистина бе прав за тези неща, все пак как бихме могли да оценим хубавите моменти, ако ги няма лошите…
– Правилно си ме разбрал!- Скочи от масата той, с озарено от щастие лице.
Не успях да промълвя и дума. Нима знаеше, какво си мисля или просто отгатна по изражението ми? Тъкмо щях да го попитам как го прави и забелязах една едра дъждовна капка да пада на масичката, а след нея и още една. Вдигнах глава нагоре, небето бе напълно ясно. Никъде не можеше да се види и облаче. И все пак над главите ни започна да се изсипва топъл пролетен дъжд. Погледнах към моя стар приятел, който вече се смееше с глас. Почувствах някаква тежест, която ме накара да се облегна на стола. Главата ми натежа и докато се усетя отново гледах към синьото небе. Вече много добре усещах дъждът по кожата си, зрението ми започна да се замъглява. Някъде от страни чух гласът на Петър.
– Казах ти, че няма нужда да си поръчваш!
За секунда бях заслепен от ярка светлина. Отворих бавно очи и видях Надя надвесена над мен, очите й бяха силно зачервени и пълни със сълзи, капещи по лицето ми. Погледите ни се срещнаха, тя скочи от леглото и се разкрещя.
–Доктореее! Той се събуди. Моля ви някой да дойде…

Ако историйката ми ви харесва дайте вашият коментар
или критика, а ако искате да ме подкрепите можете да дадете лайка на моята страничка. https://www.facebook.com/Eddiesstories/
Eddie
 
Мнения: 9
Регистрация: 20 септември 2016, 23:21

Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост