Пограничната земя

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Пограничната земя

Мнениеот mad_dogs » 27 ноември 2016, 18:04

Здравейте, търся "бета" читатели.На вниманието ви е цялостно произведение (преминало коректура и професионална редакция) търсят се следните отговори:
1. Кое от работните заглавия да остане.
2.При редактирането редактора сподели отрицателно мнение за наличието в текста на стихотворения.Да останат ли или да се премахнат?
3. Всякаква критика относно всяко нещо което ви се стори не на място(доста се трудихме и подобни неща не трябва да има но кои знае)
Нужна ми е вашата помощ за да съм наясно да предавам ли текста по нататък по веригата за вдъхването му на живот върху хартия или усилията не си струват.
Ще съм благодарен за всяка мнение което получа.
Тъй като фаела е по голям от разрешения за прикачване (1.52 МВ) желаещите да помогнат моля да ми пишат съобщение за да уточним как да им изпратя фаела.
Затова ще постна произволно избрана част.
Произведението не е за лица под 12 г. , не е подходящо за лица под 16 г. и не се препоръчва за лица под 18 години.
"През разместените и прогнили дъски на тавана се процеждаха струйки светлина. Падаха върху носещия се из въздуха прах и го караха да изглежда като златен дъжд. Тишината и спокойствието властваха над това място, но не защото не се опитваше да вика. Просто мръсният парцал в устата му не му позволяваше да издаде нито звук.
Бяха го приковали за пода, използвайки пирони, но те не минаваха през плътта му, а просто задържаха въжетата. Бяха го разпънали като жаба върху маса за дисекция. Знаеше, че ще умре и нищо не може да се направи по въпроса. Важното беше дали ще напусне този свят бързо, или… Прогони мисълта от ума си. Не викай злото, за да не… о, не, късно е, то влизаше…
Тъмен силует падна върху му. Чу как други обикалят наоколо като прегладнели псета. Фигурата, която се надвеси над него, не вещаеше нищо добро, макар че се усмихваше. С последната искрица необхванат от паника ум разбра, че това не е усмивка, а озъбване.
Съществото се наведе и го захапа за врата. Зъбите разкъсаха плътта и достигнаха до артерията. Швирна кръв, която оплиска всичко наоколо. Закачулената фигура вдигна глава и окървавеното ѝ лице за миг бе осветено от едва проникващите слънчеви лъчи. Беше не звяр или чудовище, а просто човек.
– Яжте! – нареди той на последователите си.
Останалите, също с тъмни наметала и качулки, побързаха да се нахвърлят върху привързания за пода мъж. Зъбите им се впиваха във все още топлата плът и късаха парчета. За негово щастие, той вече бе мъртъв. Закачулените фигури ръфаха месата, бутаха се един друг досущ като глутница псета.
Вратата се отвори с трясък… всъщност излетя от пантите вследствие на мощен удар с ковашки чук. Нахлулите мъже бяха омотали около ръцете и краката си дебели ивици плат, а по-предпазливите носеха и яки от щавена кожа. За защита имаха тежки дървени бухалки, също омотани с парчета плат. Не че това щеше да смекчи ударите. Целта беше жертвите да останат живи; невредимостта им не беше приоритет.
Закачулените фигури, все още на четири крака, се извърнаха към нападателите и заръмжаха срещу им, показвайки изпилените си зъби. Мъжете се хвърлиха върху тях и започнаха да ги налагат настървено, а те се опитваха да ги захапят за краката. Схватката беше кратка и скоро закачулените фигури бяха изтикани в ъгъла, където скимтяха като бити псета. Само водачът им все още стоеше изправен в средата на помещението. Той бавно свали качулката си и наобиколилите го мъже отстъпиха стъписани крачка-две назад.
Та това беше само едно петнадесетгодишно хлапе. То ли беше съществото, всявало ужас у жителите на града?
Сред мъжете настъпи леко раздвижване: опитваха се да се дръпнат от пътя на водача си. Ако някой страничен наблюдател посмееше да надзърне през рехавите дъски, щеше да види изумителна гледка. Грамадни мъжаги с повече белези, отколкото татуировки, почтително да правят път на едно дванадесетгодишно хлапе. Щон застана пред омазаното с кръв момче, разсеяно гризейки ябълка.
– Защо, Дъм?
– Ти го започна, забрави ли?
Щон небрежно го подкани с ръка да говори. Устата му беше пълна със сочен плод.
– Когато те срещнах, ти ме накара да ям от приятелите си, помниш ли?
– Не си струваше да бъдат запомнени. Те не бяха особено вкусни…
– Да, не бяха! – прекъсна го Дъм. – Въпреки това ти яде от плътта им, стана по-силен, по-умел…
– А ти стана ли, Дъм? По-силен ли си… по-умел… по-умен?
– Не! – сведе глава момчето, но после замечтано погледна напред. – Но може би не съм изял правилните хора или пък достатъчно!
Щон махна с ръка, за да покаже, че повече не му се слуша.
– Удавете го в кладенеца!
– Изяж ме! – изкрещя момчето в лицето му. – Нека плътта ми не отива нахалост. ИЗЯЖ МЕ!
– Не те изядох първия път, когато те срещнах, защото не си струваше! Сега от теб има още по-малко полза. Удавете го!
Момчето се хвърли в краката му и се вкопчи в края на дрехата му. Не молеше за милост, а за привилегия.
– Изяж ме! Моля те, ИЗЯЖ МЕ!
Щон го изрита и направи знак на мъжете да го махнат от тук. Те го извлякоха навън, а той продължаваше да моли да бъде изяден. Можеха да натикат парцал в устата му, но никой не смееше да рискува пръстите си. Хвърлиха го в кладенеца на двора, но дори от там гласът му се чуваше. Затова го затрупаха с камъни и накрая за всеки случай заковаха и капака и сложиха знак, че водата е негодна за пиене."
mad_dogs
 
Мнения: 2
Регистрация: 27 ноември 2016, 17:31

Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости