В една дъждовна нощ

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

В една дъждовна нощ

Мнениеот Eddie » 19 септември 2016, 23:26

Погледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент в себе си не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниският парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи.
–Времето се влошава доста бързо– измърмори някой зад гърба ми.
Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба на високата сграда. На около пет метра зад мен стоеше някакъв мъж облечен с извехтели дрипави дрехи, очевидно някакъв клошар или пияница.
–Да, така изглежда. Вероятно се задава буря.- отвърнах му аз. Премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах.
–Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех че вие хората смятате това за грях.– Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като някой пияница.
Отне ми няколко секунди докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си.
–Ние хората?– усмихнах се почти незабележимо аз – А ти приятелче какъв си? Извънземен?– засмях се без глас.
Той извади смачкана кутия с цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една от вътре й я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си.
–Всички хора грешат Пламене.-каза той, без дори да ме поглежда.
–От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?– запитах отново аз.
–Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалният поток на живота- Продължи той напълно игнорирайки въпросите ми.
–Не знам, кой си и от къде знаеш, какво се е случило в живота ми, но не си мисли че ще ме разубедиш. Той си замина и аз не направих нищо за да му помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек…
–Хората постоянно правите тази грешка.–прекъсна ме той
–Коя грешка?– отвърнах аз.
–Да казвате, кой какъв е.– непознатият се изправи хвърляйки още горящата цигара на земята.– Но всъщност, никой не знае, какъв точно човек е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент.
–Вече ти казах, че няма да ме разубедиш.
–Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере, какъв точно е само в един момент от живота си.– той се обърна към мен и ме погледна в очите.
–Кой е този момент?-запитах аз.
–В момента на своята смърт!– той вдигна глава и погледна нагоре.
Какво значеше всичко това, не го разбирах напълно.
–Спокойно, скоро ще разбереш– усмихна се посърнало непознатият.
–Как го направи? Можеш да четеш мисли?– почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха.
–Нещо такова Пламене.
–И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш?- запитах недоразбрало.
Той ме погледна учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после надолу.
–Ето, защо съм дошъл.
Последвах погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока имаше тяло на човек, който лежеше по корем върху нарастваща локва с наподобяваща кръв течност.
–Кой е този?-обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото на човека. Приклекнах до него и го погледнах.
–От кога съм мъртъв?– обърнах се към непознатият, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара.
–Нима има значение Пламене?
Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха, като очите на някой безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си?
Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния…
Eddie
 

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот единак » 20 септември 2016, 18:50

Добре е.
Малко повече внимание върху диалозите и ще стане много добре.
Идеята е чудесна, но има нужда от малко развитие. Един параграф, вместен в разговора, но не диалог, а по-скоро ретроспекция. Да стане ясно какво се е случило, защо е толкова драматично за героя, мотивация за отчаяните му действия. Не е необходимо много. Убеден съм, че ме разбираш, с този стил не можеш да сгрешиш.
Финалът също може да се подсили.
единак
 
Мнения: 16
Регистрация: 08 август 2012, 19:55

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот Eddie » 20 септември 2016, 23:18

Да, много добре те разбрах. Много ти благодаря за градивната критика. Страхотно си описал, кое трябва да се до оправи и над кои неща трябва да работя. Отново благодаря.
Eddie
 

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот Фракс (R) » 21 септември 2016, 03:18

единак написа:Добре е.
Малко повече внимание върху диалозите и ще стане много добре.
Идеята е чудесна, но има нужда от малко развитие. Един параграф, вместен в разговора, но не диалог, а по-скоро ретроспекция. Да стане ясно какво се е случило, защо е толкова драматично за героя, мотивация за отчаяните му действия. Не е необходимо много. Убеден съм, че ме разбираш, с този стил не можеш да сгрешиш.
Финалът също може да се подсили.

Напротив! Разказът е отличен в този си вид. Не е необходимо да се превръща в сълзлива мелодрама от "Искрено и лично" с ретроспекция на неудачите в живота на героя. Сега с минимализма си напомня изяществото на японска гравюра. Мисля, че ако запази същия стил, авторът има шанс да се утвърди като сериозен писател.
Фракс (R)
 

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот Фракс (R) » 21 септември 2016, 04:07

Позволих си леко да шлифовам диалога и да поправя пунктуационните грешки. Надявам се, че не е в разрез с правилата на раздела. И още нещо - струва ми се, че смъртта на близък човек от противоположния пол е по-вероятно да доведе до такова крайно решение.

Погледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниския парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи.
– Времето се влошава доста бързо – промърмори някой зад гърба ми.
Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба. На около пет метра зад мен стоеше мъж. С извехтелите си дрипави дрехи приличаше на клошар или пияница.
– Да, така изглежда. Вероятно се задава буря. - отвърнах аз, премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах.
– Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех, че вие, хората смятате това за грях. – Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като алкохолик.
Отне ми няколко секунди, докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си.
– "Ние хората"? – усмихнах се почти незабележимо – А ти, приятелче, какъв си? Извънземен? – засмях се без глас.
Той извади смачкан пакет цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една и я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си.
– Всички хора грешат, Пламене. - каза тихо, без дори да ме погледне.
– От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?
– Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалния поток на живота - продължи той, напълно игнорирайки въпросите ми.
– Не знам кой си и от къде знаеш какво се е случило в живота ми, но не си мисли, че ще ме разубедиш. Тя си замина и аз не направих нищо, за да и помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек...
– Хората постоянно правите тази грешка. – прекъсна ме той.
– Коя грешка?
– Да си лепите етикети. – непознатият се изправи, хвърляйки още горящата цигара на земята. – Всъщност никой не знае какъв точно е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията, в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент.
– Вече ти казах, че няма да ме разубедиш!
– Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере какъв точно е само в един момент от живота си. – той се обърна към мен и ме погледна в очите.
– И кой е този момент? - запитах го аз.
– Последният! – той вдигна поглед нагоре.
Какво значеше всичко това? Не го разбирах напълно.
– Спокойно, скоро ще разбереш – усмихна се едва-едва непознатият.
– Как го направи? Можеш да четеш мисли? – почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха.
– Нещо такова...
– И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш? - запитах раздразнено.
Той повдигна вежди учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после - надолу.
– Ето защо.
Проследих погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока се виждаше тяло, което лежеше по корем в нарастваща локва кръв.
– Кой е този? - обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото. Приклекнах до него и го погледнах.
– От кога съм мъртъв? – обърнах се към непознатия, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара.
– Нима има значение?
Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха като очите на безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си?
Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния...
Фракс (R)
 

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот Eddie » 21 септември 2016, 14:45

Фракс, твоето "шлифоване" на диалозите е ужасно грешно. Очевидно не успяваш да вникнеш в атмосферата на разказа ми. От къде да започна...
"– И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш? - запитах раздразнено."– НЕ! Протагониста не е изобщо раздразнен в никой от моментите в разказа. Единственото което чувства е леко объркване и не доразбиране, какви точно са намеренията на непознатият.
" И кой е този момент? - запитах го аз.
– Последният! – той вдигна поглед нагоре."
Последният? Смъртта изобщо не е последният момент! Това е основна част от историята.
Според мен, не би трябвало да се опитваш да преправяш чужди произведения, най-вече ако(както в случая) не разбираш напълно смисълът на творбата!
Eddie
 
Мнения: 9
Регистрация: 20 септември 2016, 23:21

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот единак » 21 септември 2016, 21:51

Избягвай да използваш наречия, особено в пряка реч. "Запита раздразнено", например. Как се пита раздразнено? Можеш ли да чуеш мен как питам раздразнено? Ако държиш да покажеш, че героят е раздразнен го покажи с действие. Например "попита той с рязък тон", или "прекъсна го той", или "запита той и го изгледа" - разбираш ме, когато ти говоря, нали? (пример, не заяждане :-) ). Тъпи, изсмукани примери, но дават представа.
Разказът ти е чудесен и като идея, и като композиция, и като стил.
Мое мнение, което нямам претенциите да смятам за по-важно от нечие друго, е че трябва да направиш диалозите по-естествени за тази крайна ситуация и да дадеш на читателя малко обяснения, поне загатнати. Може да е кратко, казах вече, не е необходимо да е много. Примерно, ако не искаш да добавиш две изречения с ретроспекция кой - кого - какво, винаги можеш да го вкараш в диалога. Обаче, за да е по-вълнуващо, го сложи в устата на непознатия(така става ясно и че той не е кой да е) "- Да преценяте кой какъв е – непознатият се изправи и хвърли цигарата си на земята. – Но всъщност, никой не знае що за човек е. Чувствата се влияят от моментната ситуация и определят действията. А те после определят други чувства. И така живеете в един объркан кръг. Ти никога не би могъл да предотвратиш .... , но нямаше как да го знаеш. Решението и(му) да..... си беше нейно(негово) и тя(той) дори не мислеше за теб, когато.... "
Не съм в позиция да давам съвети, само изразявам мнение. Моля за извинение за непозволените корекции, надявам се да не съм променил звученето и посланията. Така или иначе, ти си творецът. Ние сме само читатели. А всеки читател има собствено мнение. Пиши така, както ти харесва, развий историите си и ги направи както мислиш, че ще са интересни за нас. Редакторът има грижата за другото :-)
единак
 
Мнения: 16
Регистрация: 08 август 2012, 19:55

Re: В една дъждовна нощ

Мнениеот Eddie » 22 септември 2016, 16:08

Радвам се че историята ми предизвика толкова голям интерес, ако искате да ме подкрепите, можете да посетите и харесате страничката ми във фейсбук https://www.facebook.com/Eddiesstories/. Там ще намерите и другите ми разкази.Благодаря.
Eddie
 
Мнения: 9
Регистрация: 20 септември 2016, 23:21


Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости

cron