Тъмна светлина (Разказ на ужасите)

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Тъмна светлина (Разказ на ужасите)

Мнениеот Eddie » 11 септември 2016, 16:19

Смяната свършваше доста късно, а аз още не бях свикнал да се прибирам до вкъщи по тъмно. Тази нова работа не ми допадаше, но след като ме пуснаха от полицията нямах избор освен да я приема. Иначе банката щеше да ми вземе дома и оставах на улицата. Последните дни ми се налагаше да ходя пеша, защото бях останал без колело. Още не мога да повярвам че го откраднаха посред бял ден от двора на къщата ми, е може би аз съм си виновен че не го бях заключил. Не живеех далеч от работата, около 2 километра. Но за съжаление по това време на денонощието, по улиците не се мяркаше жива душа. Дори уличното осветление липсваше. Нощта бе тиха и спокойна с безоблачно небе . Красота. Но въпреки това нямах намерение да седя и да се наслаждавам на звездите, не че ме е страх от тъмното, но никога не знае човек на какво можеш да попаднеш през нощта в някоя тъмна уличка…съвсем самичък. Опитвах се да не мисля за това, вървях без да се оглеждам много, вперил поглед в екрана на телефона си. Знаете, както правят „нормалните“ хора. Побиваха ме тръпки от тъпата тишина, единственото което чувах бяха стъпките ми по леко опесачения разбит път. Забързах крачка, без причина. Просто исках да се прибера по-бързо до вкъщи. За съжаление ниското ми ниво на координация ме подведе. Подхлъзнах се и се стоварих по гръб на земята, изпуснах телефона си, който на свой ред се пръсна на съставни части.
- По дяволите - изругах леко ядосан на себе си.– Отново Ванка, както винаги. Страхотно…
Не станах от земята, вместо това започнах да търся с ръце частите от мобилния си. Не се виждаше почти нищо, наоколо нямаше работещи лампи. Единствената светлина беше тази която луната хвърляше. Напипах телефона, но батерията и задния капак липсваха, екрана му се беше счупил. Разбира се. Продължих да търся, но без резултат шибаната батерия я нямаше никъде. Изправих се и продължих да се оглеждам. Нищо. Беше се изпарила. Нямаше смисъл да продължавам да си губя времето, и без това почти нищо не се виждаше. Няма значение, важното е че си прибрах телефона, там бяха доста от личните ми неща, полицията не го бе намерила и хубавите ми снимчици си останаха непокътнати. Прибрах го в джоба си, поизтупах се малко и отново тръгнах. Не исках да оставам в тази тъмница търсейки тъпите парчета от стария си телефон. По пътя напред имаше осветление. Много странно, по принцип до кръстовището на моята къща нито една лампа не работеше. Това ме зарадва доста. Светлината, моето спасение. Наближих първия осветен стълб, на земята по средата на улицата имаше нещо. Чак когато се приближих успях да разпозная предмета. Беше батерията на телефона ми. Но това не беше възможно. Няма как да е тук. Какво по дяволите?!?! Нима откачах? Наведох се и я взех. Имаше нещо надраскано от едната й страна, приличаше на… усмихнато лице. Тялото ми се вцепени. Това не се случваше, не, не, не. Отърсих се от шока и се огледах плахо около мен. В проклетата тъмнина не се виждаше нищо. Долових някакъв шум. Стъпки? Сякаш се приближаваха към мен. Обърнах се към посоката от където се чуваха и се вперих в мрака.
- Хей, има ли някой там?– постарах се гласът ми да звучи твърдо, не исках да изглеждам уплашен.
Стъпките спряха , чух лек кикот.
– Не ми благодари. Тя си е твоя, аз само ти я връщам.- прошепна нежен детски глас идващ от непрогледния мрак.
– Късничко е да си навън дете. Опасно е да се разхождаш сама в тъмното. Къде са родителите ти?- Очите ми бяха започнали да привикват и вече различавах силуета на детето. Приличаше на малко момиченце облечено с къса рокличка.
– Никой няма право да взима чуждото, това е лошо- тя продължаваше да говори, напълно игнорирайки въпроса ми.
– Права си, кражбата е лошо нещо. Сама ли си красавице?- тръгнах бавно към нея и се усмихнах. Не исках да я изплаша.
– Крадците трябва да се наказват.- изчурулика отново тя.
– Ти си много умно момиченце. Родителите ти са големи късметлии че те имат.- Пристъпих още по-близо и приклекнах пред нея.- Те наблизо ли са?- Погледнах я в очите и се пресегнах да я хвана за ръката.
– Наказанието трябва да е строго. Така лошите хора няма да повтарят грешките си- Тя наведе глава, усмивката и се изпари.
– Да. Точно така.- Хванах ръката й и леко я придърпах към себе си.–Не се притеснявай, тук няма лоши хора. Ела с мен, ще ти помогна да намериш родителите си.
– Лошите хора, са лоши!- Говореше и кимаше с глава потвърждавайки думите си.
Не мога да повярвам, беше като сбъдната мечта. Ръцете ми трепериха от нетърпение, този път ще внимавам и няма да объркам нищо. Нямаше никого, бяхме само аз и малката красавица. Хванах я през кръста и я вдигнах, беше като перце. Погалих голите и крачета с рака. Кожата и беше като коприна. Уникално усещане. Не можах да се сдържа. Приближих устни към вратлето й. Вкусих сладката и кожа, не можех да спра да я целувам. Почувствах как си пуска ръката към чатала ми и започна да ме опипва. Вдигнах глава и я погледнах отново в очите.
– Харесва ли ти Сладкишче?- чувствах как започвам да се възбуждам от допира на малката й ръчичка.
Тя се усмихна насреща ми оголвайки зъби, зениците и се разшириха. Ръката й се затвори стискайки гениталиите ми.
–Да Ванка, харесва ми. А на теб?- гласът й се бе променил. Прозвуча дълбоко и дрезгаво.
Стреснах се и я пуснах на земята, тя падна по гръб, но бързо се изправи. Застана на колене и се втренчи в мен. Изпуснах се от страх.
– Нещо не е наред ли Ванка?- хилеше се и ме гледаше в очите, без дори да премигва.– Не ти ли харесва? Какво ще кажеш за свирка а?
– Какво си ти? От къде знаеш името ми?- едва прецедих думите през разтреперената ми челюст и започнах да правя плахи стъпки назад.
– Аз знам всичко за теб Иване. Знам какво обичаш да правиш на малките невинни дечица. Хайде, ела да си поиграем.- то започна бавно да пълзи към мен и да се кикоти.
– Разкарай се от мен чудовище!- изкрещях с треперещ глас към пълзящото „дете“ и се втурнах да тичам в посока към домът ми. Бягах с всички сили и се обръщах назад за да проверя дали ме следва. Не го виждах зад себе си, мисля че му се изплъзнах. Успях да пробягам цялото разстояние до къщата си без да спирам. Отключих вратата за части от секундата влязох и я затръшнах. Сложих резето и отново заключих. Започнах да тичам из стаите и да включвам осветлението, проверявайки дали всички прозорци за затворени добре. Всичко беше барикадирано. Нямаше начин някой да влезе.
Още не можех да се отърся от уплахата. Дали не трябваше да се обадя на полицията? Но какво щях да им обясня? Че някакво откачено момиченце ме е нападнало?!? Щяха да ме вземат за луд. Нямаше смисъл от това. Влязох в спалнята за да се преоблека. Целите ми гащи бяха в урина. Съблякох се и влязох в банята. Отпуснах се под топлата вода на душа. Затворих очи и се опитах да забравя за откачената случка. Нямаше ефект, имах чувството че отново чувам смехът на момиченцето в главата си. Усетих как нещо ме хвана за краката, отворих отново очи и погледнах надолу. „Момиченцето“ седеше между краката ми, стиснало здраво глезените ми. Кожата и започна да се сбръчква и потъмнява, ноктите и станаха по-дълги и се забиха в мен разкъсвайки кожата ми. Не можех да помръдна краката ми сякаш бяха залепнали.
– Пусни ме чудовище- креснах към уродливото създание, което преди секунди изглеждаше като малко невинно момиченце.
– Лошите хора трябва да се наказват– Погледа й се заби в мен, очите и се пълнеха с кръв а кожата й започна да се разпада, разкривайки истинското й лице.
– Какво по дяволите си ти? Моля те, не искам да умирам моля те! Пусни ме!- очите ми се напълниха със сълзи, а тялото ми се гърчеше в опит да се освободи от хватката.
– Ти пусна ли я когато тя плачеше и ти се молеше с последни сили?- Чудовището свали поглед надолу.– Дадохме ти шанс да изкупиш греховете си, но ти го пропиля. Време е за наказанието ти.
Пода започна да се променя в някакъв вид гъста черна горяща течност. Усещах нетърпимата жега докато тъмнината ме поглъщаше. Кожата ми изгаряше. Не можех да направя друго освен да крещя с цяло гърло от чудовищната болка която обгръщаше цялото ми същество. Започнах да чувам милиони писъци около себе си. Нима тук отиваха лошите хора?
Eddie
 

Re: Тъмна светлина (Разказ на ужасите)

Мнениеот cattiva2511 » 19 септември 2016, 10:19

Хареса ми…
Ааа… ето и Ванката на живо ;)
cattiva2511
 
Мнения: 94
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19


Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост