Полета на Човека

[getsoff]

На прозореца сутрин го будеше гълъб,
и с глас човешки му сякаш думаше:

- Ставай!
Той стана.
Глас не му беше нужен да знае,
днес не излезе ли, това е.

Човек обречен, човек без избор.
Нахлузил Орфеевите обувки,
той слезе в кръг девети.

Ала това беше отдавна.

Преди.

Тя беше още жива, тя беше още негова.
Сутрин, тя ставаше рано,
качваше се на покрива,
отваряше клетките
и хвърляше по някоя друга троха.
А в клетките, модерните плъхове на урбанизацията.
Гълъбите.

Ала това беше отдавна,
сега единственото, останало в клетка,
бе той.

Историята на човека беше тъжна.
Когато тя легна, сломена, от болест,
той искаше да я запази.
Тя не му бе нужна безжизнена.

Това бе, което го накара да потърси помощта на падналия.

Девет пъти дълбоко трябваше да слезе.
И слезе човекът.
Едва стъпил на дъното, почна да вика и да ругае.
Мята челични ръце.
Тъпче земята.
Оня излезе.

Огромен и мощен. Човекът го гледа:
Рогата,
Опашката,
Тризъбеца.
Заключение.

Той е!

Ама човекът не знае!
Всичко с цена е.

Оня го слушаше, почти с интерес.
И човекът разказва.
Говори за нея. Говори и за гълъбите.
Оня предложи:
- Тя ще живее. Всяка сутрин, теб тя ще буди.
И с глас човешки, сякаш ще дума.

Ставай.

Той стана.
Нея я няма.

А на прозореца гълъб. Досадник.
Пърхаше шумно с крила.
Раздразни човека.
Прозорецът вече затворен.

Нещо в човека, обаче беше различно.
Нова сила, ново усещане.
Гълъбите летяха по негова воля.
С ръка и със поглед ги той управляваше.
Като ракети. Насочваше.

Зима пристигна.
Човекът спря да излиза.
И като човека, който преди това беше сляп, прогледна.
Условията на сделката се бяха все едно променили.
Болест го хващаше, всеки път щом не излезеше.

Лъжец!

А той вярваше!

Минаха години, человека се не прибираше.
Минаха години, тогава той се замисли.

И осъзна той, това е!
И гълъба на прозореца, жена е!

Но минаха години, гълъбите все по-рядко слушаха.
В дни случайни, някои дори не политаха.
Отслабваше той, умираше.
Но, мамка му, беше щастлив.

Дойде и последният ден.
Първия ден, в който нито един гълъб не полетя.
Той обаче изненадан не бе.
И умря.

Ала кръв нямаше.
Само пера.

И човекът стана на гълъб.
И гълъбите станаха Хора.
Модерните плъхове на урбанизацията.
Хората.

---

А някъде в далечината, глас се чуваше.
Луцифер беше, но на дявол не приличаше, а на гълъб.

Смешник.
Но Луцифер се не смееше, сериозно дори, думаше:
- Умри и ще живееш.

Отлетя и пусна клонката от човката си.

[getsoff]

За пръв път пиша нещо подобно. Ще се радвам на всякакъв вид критика и коментари!

[ench0]

Има полет на фантазията в съчетание с нещо изстрадано и леко безумно. Аз поне така го почуствах
А бе яко е!