Антония Банкова
Беше малко след осемнадесет и тридесет и аз вече се приготвях за тръгване. Знаех, че отида ли, ще се чувствам страхотно, но от друга страна много ме мързеше. Започнах да приготвям сака си и погледнах към красивите си спортни обувки. Усмихнах се. Бях ги избрала и купила преди няколко дни, за да не се откажа отново. Сложих спортно долнище и любимата си тениска с надпис «„“». Сега вече бях готова. Излизайки от офиса погледнах колежките си и за пореден път се ядосах на това, че никоя не пожела да ми прави компания.
Стигнах навреме за общото разгряване. Макар, че не си падах много по колективните спортове, много ми харесваше началото на всяка тренировка. Вързах дългата си тъмно кестенява коса в кок на тила и се включих в групата. Започнах да се огъвам в различни посоки и да загрявам мускулите си. Преценявах хората около мен, това се беше превърнало в навик. Загледах се в жената, стояща зад инструктора. Изглежда навремето е била много красива жена. В момента сякаш беше спряла да се поддържа. Тъмни корени се подаваха, а надолу се стелеше меднно руса коса. Дрехите й, макар и маркови, имаха стари петна и бяха доста износени. Фигурата й също беше загубила доста от блясъка си. Помислих си — фактът, че тази дама е тук във фитнеса, показва, че е решила да промени нещо в живота си. Мъжът до нея изглеждаше доста по-интересен. Имаше красиво тяло и изправена стойка. Лицето му беше нежно, а очите му някак усмихнати. Все пак ми правеше впечатление, че непрекъснато се озърта за някого. Дали търси някоя жена? „А ако търси някой мъж?“
Започваше по-трудната част от програмата, а именно индивидуалната част. Тук вече наистина ми ставаше скучно, защото нямаше с кого и дума да си кажа. Погледнах надолу към малкото коремче, плод на нередовното ми хранене, и си казах, че друго решение няма.
Вратата се отвори и влезе симпатичен мъж на около четиридесет години. Изглеждаше леко неуверен в този момент, но тялото и стойката му говореха друго. Стоеше изправен и високата му фигура направи впечатление и на другите дами в салона. За секунда през ума ми мина мисълта: „О, моля те, ела насам!“ Проследих го с поглед, как мина покрай велоергометрите и зави към мен до лежанките за коремни преси. „Ето това е!“ — казах си аз. — „Значи днес ми се получават нещата!“
Новодошлият застана странично от мен и започна своята тренировка. Личеше си, че знае какво прави. Упражненията му се отдаваха с лекота. Имаше къса, тъмна коса. Очите му бяха красиви и лазурно сини, по-надолу изпъкваше доста голям нос. Той загрозяваше леко лицето му, но и го правеше по-интересно.
Погледнах отново към него и той засече погледа ми. Усмихнах се и го погледнах в очите, а той само ми кимна. Изглеждаше доста сериозен. Явно мислите му го водеха нанякъде, или нещо го измъчваше. Този път тренировката ми мина неусетно и можех да се прибера навреме. Тръгнах към съблекалните, когото чух „Здравей!“ Обърнах се и видях господин Сериозен да гледа към мен. Не можах да измисля друго и само повторих неговия поздрав.
Качих се в колата и погледнах часовника си. Беше станало осем и половина вечерта. Закъснявах! Съвсем скоро се включих в градския трафик и започнах да маневрирам между колите. Карах бързо и на моменти доста рисковано. Мразя бавното шофиране. О, да, знам, че това е опасно, но не мога и да понасям мисълта, че губя толкова време.
Беше краят на дълга зима и все още студ сковаваше всичко. Заключих автомобила си и се затичах към входа. Тялото ми се беше затоплило и не исках отново да настина. Прибрах се у дома и захвърлих палтото си на закачалката до вратата.
Закачалката ми беше подарък от него. Много красива и старинна дървена мебел. Беше лакирана съвсем скоро и още се усещаше аромата. Вдишах дълбоко и мислите ми ме пренесоха във времето — назад, преди две-три седмици. Тогава я зърнах в малък, кокетен антикварен магазин. Само един поглед ми беше достатъчен, за да се влюбя. Пред мен стоеше мебел — стара и прашна, от масивно дърво. Имаше семпли и елегантни извивки. В ума ми вече беше напълно възстановен нейния предишен блясък. Видял решимостта в погледа ми той я купи на минутата. В магазина обещаха бърза доставка до дома ми. Замислих се колко желаех заедно с него да я реставрираме. Звучи смешно, но аз си го представях: Обикаляме магазини, за да си купим шкурки и подходящ лак, смеем се и работим заедно…
Вместо това, един ден просто получих пратка. Беше въпросната закачалка, напълно възстановена от един дърводелски цех. Той платил за тази услуга, явно му се струваше, че другото ще бъде загуба на време. Разочарование бушуваше в мен на приливи и отливи.
Телефонът ми иззвъня с любимия ми саундтрак от „Карибски пирати“. Беше той.
— Таня, прибра ли се?
— Естествено! — къде можех да съм, помислих си аз.
— Тази вечер няма да мога да дойда — каза, с тъга в гласа си. — Мария е организирала малко парти по случай завършването на детска градина на Симеон.
Тъжно, но не беше неочаквано за мен. Знам, че не съм на първо място в живота му. Дори не съм на второ или трето. Работата му беше много важна, заемаше влиятелен пост в изпълнителния борд на наш ежедневник. И някъде там след семейството и работата му… бях аз.
— Добре — това е единственото, което можах да кажа.
— Обичам те! — гласът му звучеше искрено. Знаех това, но започваше да ми е недостатъчно.
Следва продължение…
Дневникът на Таня
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Re: Дневникът на Таня
— И аз те обичам! — казах аз, сякаш по навик.
Сега, след като плановете ми за тази вечер пропаднаха, нямах представа какво да правя. Излегнах се на дивана във всекидневната и включих телевизора. Отново нямаше нищо интересно за гледане. Пуснах си музика. Надявах се това да повдигне настроението ми.
Взех си продължителен душ, на излизане от банята наметнах върху голото си тяло любимия си син халат. Стана ми прохладно и свежо. Погледнах се в огледалото и това, което видях ми хареса. Тъмна кожа и още по-тъмна коса, падаща тежко до средата на гърба ми. Очите ми — зелени, с нюанси на гълъбово сиво. Висока съм и определено бях и още съм красива жена. Е, имах и няколко излишни килограма, нищо, с което не мога да се справя.
Но не съм щастлива. Миналата седмица навърших тридесет и пет и това, което бях постигнала определено не ми беше достатъчно. Натъжих се.
Отидох до кухнята да си направя коктейл. Взех от шкафа висока чаша, изцедих си портокал и киви, добавих студена сода и листа от мента. Нарязах на шайби лимон и си сложих сламка и чадърче за разкош. Отпих и въздъхнах тежко. Сега ми оставаше да преборя самотата в часовете преди лягане.
На следващия ден както винаги станах рано. Още с отварянето на очите си погледнах профила си във фейсбук, дали Иван ми е писал. Имаше кратко съобщение, изпратено четиридесет и пет минути след полунощ, в което питаше дали съм му сърдита. Определено бях, но го разбирах. Взех душ, облякох любимия си костюм в коралов цвят и завърших с позлатена шнола, с която захванах косата си в силно опъната назад конска опашка. Грабнах палтото си и тръгнах.
В офиса Галя ме посрещна още от фоайето с думите:
— Таня, побързай! Искам още нещо да обсъдим преди срещата!
— Вземи по едно кафе и ела в конферентната зала да поговорим на спокойствие — оправих се натам.
— Виж какво съм измислила! — каза тя, докато затваряше вратата. — Можем да използваме две от графиките от последната презентация и днес. Ще ти покажа кои, а ти ще решиш!
Галя е най-добрата ми приятелка и единствената колежка, с която успях да създам екип. Много често в нашата работа работим сами. Толкова много искаме успех, лично наш, че не можем да създадем партньорство. Началото беше подобно и за мен — пробвах сама, но много скоро осъзнах, че заедно с правилния човек ще постигна повече.
С Галя сме различни и точно за това имаме по-добри резултати, всяка от нас успява да омае различни клиенти. С две думи: получаваше се страхотно. Или казано с правилния термин — синергия — с нея сме „2+2“, но заедно правехме повече от четири.
Днес имахме среща с клиенти, която среща щеше да бъде първа и трябваше да се справим страхотно, за да не остане и последна. И двете бяхме напрегнати и леко изнервени. Само че, докато Галя ставаше все по-неспокойна преди началото, аз ставах все по-уверена с всяка следваща минута. Скоро представителите на компания „Лукс“ пристигнаха и започнахме. Неусетно отминаха няколко часа, а от опит знам, че щом това е така, значи сделката ни е в кърпа вързана.
Вече беше късният следобед, когато успяхме да хапнем по сандвич и пием кафе. Бяхме в много добро настроение и обсъждахме да се отбием в новия клуб на ъгъла на „нашата“ сграда. Изведнъж в ума ми проблесна спомена за очите на господин Сериозен от фитнеса.
Реших да бъда импулсивна и да последвам желанието си. Отскочих до апартамента взех сака си и потеглих към салона. По пътя пуснах радио и го усилих, вървеше една от любимите ми песни на Пинк. Започнах да пея, разпуснах косата си и натиснах педала на газта.
Когато пристигнах беше минала първата част от тренировките и се отправих към уредите. Очите ми шареха неспокойно в търсене на един конкретен човек. Започнах да се ядосвам сама на себе си. „Какво си мислех по дяволите? Та нали знам късмета си? Той няма да дойде! Ами ако дойде, какво тогава? Таня, да не мислиш, че те е запомнил?“ Ето тези мисли се щураха в главата ми, докато заставах на бягащата пътека. Днес определено тренировката ми не вървеше леко, и след около четиридесет и пет минути реших, че е време да си тръгвам. Наведох се — взех бутилката си с вода и надигайки се го видях. Тъкмо влизаше. Използвах момента, за да го огледам добре и останах много впечатлена. Изглеждаше страхотно! Бяла тениска, която очертаваше мускулите му, дълги и стегнати крака, косата му — оформена в небрежна прическа. Но очите му бяха това, което подкосяваше краката ми. Дълбоко, интригуващо сини. Все пак бях решила да си тръгвам, и се тръгнах към вратата, когато чух:
— Тази вечер май закъснях?
Гласът му — дълбок и интригуващ, премина през мен като електрически заряд. За втори път ми се случваше да не мога да измисля приличен отговор… някоя остроумна шега. За това само се усмихнах и отминах. Ужас! Чувствах се отново като ученичка. Забравено и много странно чувство.
Цяла вечер имах послевкус от тази среща. „Странно е как само няколко думи или поглед могат да те извадят от равновесие — мислех си аз. — Та аз съм пораснало момиче! Не съм дете!“
С Иван отидохме на ресторант, а после по мое желание дълго се разхождахме из осветените улици на София. Имаше моменти, в които докосвах ръката му. Желаех да го целуна и да се сгуша в него. Имах нужда от топлина му, както физически, така и душевно. И двамата знаехме, че ще бъде безкрайно неуместно. Още си спомням за случайната ни среща с негов колега, когато въпреки че вървяхме на голямо разстояние един от друг, аз се почувствах виновна. Имах чувството, че е изписано на челото ми — „Тя е любовницата!“
Нощта за съжаление не беше пред нас и така — отправихме към апартамента ми. Застана на вратата и ме целуна. Беше една от онези страстни и дълги целувки, които не искаш да свършват. Притиснах се в него и усетих как тялото ми се отпуска в прегръдка му. Помолих го да влезе, но получих отказ. Чакаше го жена му.
Отново останах сама! Преди време свободните вечери ми харесваха — излизах на разходки, късно кино или обикаляхме баровете с колеги, но сега… Всичко ми се струваше банално, сякаш вече съм го преживяла и не предизвикваше в мен удовлетворение.
Следващите дни минаха бързо. Работата беше много. С Галя бяхме съсредоточени в реализирането на нашия проект. Получили поръчката с много кратък срок за изпълнение, сега следваха дни на изтощителен маратон. Сутрините ставах рано и отивах в офиса, а от там си тръгвах не по-рано от осем и половина вечерта. Не намирах време за срещи с Иван, а за фитнес и дума не можеше да става. Все пак от време на време, като досадна муха, се връщаше спомена за господин Сериозен. Тогава се усмихвах, а Галя веднага ме хващаше.
— За какво мислиш?
— За нищо особено — отвръщах аз, но усмивката ми ставаше все по-широка.
— Това нищо, ще да е голяма работа щом засияваш така.
— Е добре, ако си послушна ще ти кажа, но след като приключим проекта — подразних я нарочно.
Тя е от малцината, които знаеха за Иван и естествено не одобряваха връзката ни. Нормално. Аз също не я одобрявах. Никое момиче не си мечтае да е влюбено в женен мъж. Аз, всъщност искам мой мъж и мое семейство. Някой, отдаден само на мен, да мисли само за мен, да целува само мен…
До този момент не го получавах!
Вместо това трябваше да се задоволявам само с остатъците, които един вече обвързан любовник може да предложи.
Следва продължение…
Сега, след като плановете ми за тази вечер пропаднаха, нямах представа какво да правя. Излегнах се на дивана във всекидневната и включих телевизора. Отново нямаше нищо интересно за гледане. Пуснах си музика. Надявах се това да повдигне настроението ми.
Взех си продължителен душ, на излизане от банята наметнах върху голото си тяло любимия си син халат. Стана ми прохладно и свежо. Погледнах се в огледалото и това, което видях ми хареса. Тъмна кожа и още по-тъмна коса, падаща тежко до средата на гърба ми. Очите ми — зелени, с нюанси на гълъбово сиво. Висока съм и определено бях и още съм красива жена. Е, имах и няколко излишни килограма, нищо, с което не мога да се справя.
Но не съм щастлива. Миналата седмица навърших тридесет и пет и това, което бях постигнала определено не ми беше достатъчно. Натъжих се.
Отидох до кухнята да си направя коктейл. Взех от шкафа висока чаша, изцедих си портокал и киви, добавих студена сода и листа от мента. Нарязах на шайби лимон и си сложих сламка и чадърче за разкош. Отпих и въздъхнах тежко. Сега ми оставаше да преборя самотата в часовете преди лягане.
На следващия ден както винаги станах рано. Още с отварянето на очите си погледнах профила си във фейсбук, дали Иван ми е писал. Имаше кратко съобщение, изпратено четиридесет и пет минути след полунощ, в което питаше дали съм му сърдита. Определено бях, но го разбирах. Взех душ, облякох любимия си костюм в коралов цвят и завърших с позлатена шнола, с която захванах косата си в силно опъната назад конска опашка. Грабнах палтото си и тръгнах.
В офиса Галя ме посрещна още от фоайето с думите:
— Таня, побързай! Искам още нещо да обсъдим преди срещата!
— Вземи по едно кафе и ела в конферентната зала да поговорим на спокойствие — оправих се натам.
— Виж какво съм измислила! — каза тя, докато затваряше вратата. — Можем да използваме две от графиките от последната презентация и днес. Ще ти покажа кои, а ти ще решиш!
Галя е най-добрата ми приятелка и единствената колежка, с която успях да създам екип. Много често в нашата работа работим сами. Толкова много искаме успех, лично наш, че не можем да създадем партньорство. Началото беше подобно и за мен — пробвах сама, но много скоро осъзнах, че заедно с правилния човек ще постигна повече.
С Галя сме различни и точно за това имаме по-добри резултати, всяка от нас успява да омае различни клиенти. С две думи: получаваше се страхотно. Или казано с правилния термин — синергия — с нея сме „2+2“, но заедно правехме повече от четири.
Днес имахме среща с клиенти, която среща щеше да бъде първа и трябваше да се справим страхотно, за да не остане и последна. И двете бяхме напрегнати и леко изнервени. Само че, докато Галя ставаше все по-неспокойна преди началото, аз ставах все по-уверена с всяка следваща минута. Скоро представителите на компания „Лукс“ пристигнаха и започнахме. Неусетно отминаха няколко часа, а от опит знам, че щом това е така, значи сделката ни е в кърпа вързана.
Вече беше късният следобед, когато успяхме да хапнем по сандвич и пием кафе. Бяхме в много добро настроение и обсъждахме да се отбием в новия клуб на ъгъла на „нашата“ сграда. Изведнъж в ума ми проблесна спомена за очите на господин Сериозен от фитнеса.
Реших да бъда импулсивна и да последвам желанието си. Отскочих до апартамента взех сака си и потеглих към салона. По пътя пуснах радио и го усилих, вървеше една от любимите ми песни на Пинк. Започнах да пея, разпуснах косата си и натиснах педала на газта.
Когато пристигнах беше минала първата част от тренировките и се отправих към уредите. Очите ми шареха неспокойно в търсене на един конкретен човек. Започнах да се ядосвам сама на себе си. „Какво си мислех по дяволите? Та нали знам късмета си? Той няма да дойде! Ами ако дойде, какво тогава? Таня, да не мислиш, че те е запомнил?“ Ето тези мисли се щураха в главата ми, докато заставах на бягащата пътека. Днес определено тренировката ми не вървеше леко, и след около четиридесет и пет минути реших, че е време да си тръгвам. Наведох се — взех бутилката си с вода и надигайки се го видях. Тъкмо влизаше. Използвах момента, за да го огледам добре и останах много впечатлена. Изглеждаше страхотно! Бяла тениска, която очертаваше мускулите му, дълги и стегнати крака, косата му — оформена в небрежна прическа. Но очите му бяха това, което подкосяваше краката ми. Дълбоко, интригуващо сини. Все пак бях решила да си тръгвам, и се тръгнах към вратата, когато чух:
— Тази вечер май закъснях?
Гласът му — дълбок и интригуващ, премина през мен като електрически заряд. За втори път ми се случваше да не мога да измисля приличен отговор… някоя остроумна шега. За това само се усмихнах и отминах. Ужас! Чувствах се отново като ученичка. Забравено и много странно чувство.
Цяла вечер имах послевкус от тази среща. „Странно е как само няколко думи или поглед могат да те извадят от равновесие — мислех си аз. — Та аз съм пораснало момиче! Не съм дете!“
С Иван отидохме на ресторант, а после по мое желание дълго се разхождахме из осветените улици на София. Имаше моменти, в които докосвах ръката му. Желаех да го целуна и да се сгуша в него. Имах нужда от топлина му, както физически, така и душевно. И двамата знаехме, че ще бъде безкрайно неуместно. Още си спомням за случайната ни среща с негов колега, когато въпреки че вървяхме на голямо разстояние един от друг, аз се почувствах виновна. Имах чувството, че е изписано на челото ми — „Тя е любовницата!“
Нощта за съжаление не беше пред нас и така — отправихме към апартамента ми. Застана на вратата и ме целуна. Беше една от онези страстни и дълги целувки, които не искаш да свършват. Притиснах се в него и усетих как тялото ми се отпуска в прегръдка му. Помолих го да влезе, но получих отказ. Чакаше го жена му.
Отново останах сама! Преди време свободните вечери ми харесваха — излизах на разходки, късно кино или обикаляхме баровете с колеги, но сега… Всичко ми се струваше банално, сякаш вече съм го преживяла и не предизвикваше в мен удовлетворение.
Следващите дни минаха бързо. Работата беше много. С Галя бяхме съсредоточени в реализирането на нашия проект. Получили поръчката с много кратък срок за изпълнение, сега следваха дни на изтощителен маратон. Сутрините ставах рано и отивах в офиса, а от там си тръгвах не по-рано от осем и половина вечерта. Не намирах време за срещи с Иван, а за фитнес и дума не можеше да става. Все пак от време на време, като досадна муха, се връщаше спомена за господин Сериозен. Тогава се усмихвах, а Галя веднага ме хващаше.
— За какво мислиш?
— За нищо особено — отвръщах аз, но усмивката ми ставаше все по-широка.
— Това нищо, ще да е голяма работа щом засияваш така.
— Е добре, ако си послушна ще ти кажа, но след като приключим проекта — подразних я нарочно.
Тя е от малцината, които знаеха за Иван и естествено не одобряваха връзката ни. Нормално. Аз също не я одобрявах. Никое момиче не си мечтае да е влюбено в женен мъж. Аз, всъщност искам мой мъж и мое семейство. Някой, отдаден само на мен, да мисли само за мен, да целува само мен…
До този момент не го получавах!
Вместо това трябваше да се задоволявам само с остатъците, които един вече обвързан любовник може да предложи.
Следва продължение…
Re: Дневникът на Таня
Минаха две седмици преди отново да мога да намеря малко време за себе си. Без никакво колебание се отправих към фитнес салона. Пътят до там ми се стори безкраен.
По-късно, когато се бях преоблякла и тъкмо сплитах косата си на странична плитка, буквално се сблъсках с г-н Сериозен. Само че той… вече не беше толкова сериозен. Изглежда беше в настроение и аз тайно се надявах, че точно моята поява е причината.
— Здравей! — той пръв започна разговора. — Ето, че най-накрая намери време за фитнес.
— Здравей! Казвам се Таня.
Сега топката беше в неговото поле и аз щях да разбера истинското му име и да спра да го наричам г-н Сериозен. Макар, че и прякора имаше своето очарование.
— Николай! Приятно ми е да се запознаем!
— Е, Николай, ще потренираме ли тази вечер? — най-накрая си бях върнала дар словото и можех да завържа обикновен разговор.
— Да, след Вас, Таня — каза той и ме пусна да мина отпред.
Застанахме на уреди в съседство, като и двамата си давахме вид на много концентрирани. За себе си можех да кажа, че не можех да си спомня нито колко повторения направих, нито с какво трябваше да продължа. В главата ми звучеше една-единствена песен: „I'm happy“. Идваше ми да започна да пляскам с ръце и да се поклащам в ритъм.
— Е, Николай, за какво да си говорим, докато тренираме? — попитах, доволна от себе си. Явно набирах смелост и стигах до обичайното си състояние.
— Не знам, Таня, ти предложи тема.
— Ами добре! Избирам кино. Кой е последният филм, който гледа?
— Странно, че повдигна тази тема. Снощи бях на късната прожекция на филма с Джони Деп, онзи как се казваше… — разсмя се. — Май не е бил толкова добър. Не мога да си спомня заглавието.
— О, аз ще ти го кажа. Ти само, моля те, разкажи ми с няколко думи, за какво ставаше въпрос.
И така заговорихме се за филми и режисьори. Оказа се, че имаме обща страст — ходенето на кино. Аз истински вярвам в магията на седмото изкуство. Обичам да стоя в тъмната и уютна зала. Особено на най-късните прожекции, на които ходят не повече от четири-пет човека. Големият екран и мощните звуци ми помагат да преживявам различните истории. Мога да се смея с глас или да плача колкото искам, без да се притеснявам кой ще ме види и какво ще си помисли.
Разговорът ни беше увлекателен, но скоро трябваше да сменим уредите и се отправихме в различни посоки.
В края на моята тренировка се оказахме по диагонал в двата ъгъла на залата и видях, че той отново ме наблюдава. Отметнах плитката си назад, за да задържа колкото мога по-дълго погледа му и извиках:
— Музика! Подготви се за следващата ни среща! Това ще е темата!
И двамата се разсмяхме. Времето летеше и аз трябваше да бързам, защото Иван щеше да ме чака, за да вечеряме. На тръгване потърсих Николай с поглед, за да се вземем довиждане, но той се беше навел и реших да не го прекъсвам.
Вечерята мина нормално, поръчах си любимото: салата „Капрезе“ и пъстърва на скара. Разговаряхме за работа. Бяхме много близки и всеки от нас споделяше служебните си проблеми и дилеми с другия. Пред Иван стоеше възможност за сливане с друга медия, но той все още не беше убеден в ползата от тази стъпка. Мислите му и всичките ни разговори напоследък се въртяха около темата. Поръчахме си по още една чаша вино и се отпуснахме назад. Намирахме се в любимия ми ресторант. Уютен с уединени сепарета. Тук можехме да бъдем просто себе си — Таня и Иван!
Платихме сметката и се запътихме към апартамента ми. Този път останахме вкъщи до сутринта. Беше една от малкото нощи, в които нямаше да се събудя сама. Заспах, отпуснала глава до неговото рамо. На сутринта се чувствах отпочинала и щастлива.
Приготвих се набързо и се метнах в колата. По пътя за работа зърнах едно дърво с много причудлива форма. Приличаше на страшен гигант с увиснали ръце. Загледах се в него и се ядосах, че нямах пет минути аванс във времето, за да мога да го снимам. Отскоро бях любител фотограф и сякаш пред мен се беше открил нов хоризонт. Всеки ден по няколко пъти ми се искаше да спра и да снимам — малко дете в пясъка, лазурното небе и красивите облаци, розовите храсти, надвиснали по оградите на старите къщи. Не бях забелязвала с колко красиви гледки е пълен светът около мен…
Тук идваше и дилемата ми. Иван искаше да ми купи мечтания обектив. Мисълта аз да си го купя по ми харесваше. Замислих се… дали, ако успея да спестявам по сто лева на месец и то без да пропускам, ще успея до края на годината да събера необходимата сума?
Денят мина бързо. Не мога да си обясня, но вече нямаше съмнение, че трябва да отида да видя Николай. Идеята за нова среща с него ме поглъщаше напълно. Желанието стана по-силно от мен и започна да надделява над разума. Много чувства и съмнения ме бяха обладали. Най-силния ми страх бе, че може наистина да се получи нещо между нас.
От доста време Иван бе моят партньор в живота. Знам, че нямаме бъдеще, но на този етап без него не си представях мен самата. От друга страна пред мен стоеше неизвестността — Николай. А ако само си губя времето с него? Ами ако и той е женен? Ако иска само да прекара добре във фитнеса и пофлиртува… Защо да е лошо, когато може да е хубаво: Ами ако и той сега мисли за мен? Изчервих се при тази мисъл. Богатата ми фантазия веднага обрисува сцената от неговите мисли: той си представя как се приближава и се надвесва над мен Усеща парфюма ми, с нотки на мускус и ванилия. Харесва му! Навежда се още по-надолу и целува шията ми. Премества косата ми в страни и продължава да плъзга език по рамото ми…
Искаше ми се да е така, но си налагах да запазя здрав разум, защото още едно разочарование на фона на объркания ми живот щеше да ми дойде в повече.
И така… за моя радост Николай беше в салона. Усмихна се широко още щом ме видя. Вдигнах глава, глътнах корема и с най-елегантната походка, която можех да придобия, обута с маратонки, се запътих към него.
— Таня… много се радвам да те видя!
— И аз, Николай! Отдавна ли си тук? — „о, моля те кажи, че току-що си дошъл!“ — мислех си аз.
— Да, за съжаление! Трудно е човек да предвиди кога ще се появиш — разсмя се той. — Не мога да тренирам цяла вечер все пак.
„По дяволите! Не може така! Не е честно!“
— Все пак ми остава надеждата, че няма да ми откажеш да изпием по едно питие по-късно тази вечер.
— С удоволствие! — „ооо, имам среща…“
— Ще отида до нас да взема душ и да се преоблека, и ще дойда да те взема точно в девет… Е, ако ми кажеш, разбира се, адреса си — погледна ме с изпитващ поглед.
— Не ми изглеждаш, като сериен убиец и за това ще рискувам.
— Добре тогава, ще се видим! До скоро!
— До скоро!
Оттук насетне тренировката ми мина доста трескаво. Исках да си направя упражненията, но изгарях от нетърпение за срещата довечера. Приключих относително набързо, качих се в колата и натиснах педала на газта. По пътя ума ми беше в гардероба. Зелената рокля — неее — с нея гърдите ми излизаха прекалено много на показ. Може би със синята дълга рокля, с нея изглеждах като римска богиня. Разсмях се — аз и богиня? Паркирах пред блока и се втурнах към асансьора. Имах много малко време, за да се превърна от обикновеното момиче в бляскава красавица.
Първо, естествено, изкъпах се и парфюмирах цялото си тялото. Взех сешоара и изпънах косите си назад. Сега покриваха целия ми гръб и блестяха в медно кафяво. Заложих на класиката — малка черна рокля. Семпла и много красива. Гримирах се набързо. Не обичам прекалено гримираните жени. Изглеждат така сякаш, ако ги чукнеш по лицето маската ще се напука и ще се пръсне на парчета по пода. И така сложих само спирала и очертах зелените си очи с черен молив. Заложих на блестящ гланц в нежно розово. Обух си виолетови обувки на висок ток, метнах през рамо чанта, в същия цвят.
Ммм — да, определено се бях превърнала в красавица. Отражението в огледалото ми даде необходимото самочувствие за тази първа среща с Николай.
Следва продължение…
По-късно, когато се бях преоблякла и тъкмо сплитах косата си на странична плитка, буквално се сблъсках с г-н Сериозен. Само че той… вече не беше толкова сериозен. Изглежда беше в настроение и аз тайно се надявах, че точно моята поява е причината.
— Здравей! — той пръв започна разговора. — Ето, че най-накрая намери време за фитнес.
— Здравей! Казвам се Таня.
Сега топката беше в неговото поле и аз щях да разбера истинското му име и да спра да го наричам г-н Сериозен. Макар, че и прякора имаше своето очарование.
— Николай! Приятно ми е да се запознаем!
— Е, Николай, ще потренираме ли тази вечер? — най-накрая си бях върнала дар словото и можех да завържа обикновен разговор.
— Да, след Вас, Таня — каза той и ме пусна да мина отпред.
Застанахме на уреди в съседство, като и двамата си давахме вид на много концентрирани. За себе си можех да кажа, че не можех да си спомня нито колко повторения направих, нито с какво трябваше да продължа. В главата ми звучеше една-единствена песен: „I'm happy“. Идваше ми да започна да пляскам с ръце и да се поклащам в ритъм.
— Е, Николай, за какво да си говорим, докато тренираме? — попитах, доволна от себе си. Явно набирах смелост и стигах до обичайното си състояние.
— Не знам, Таня, ти предложи тема.
— Ами добре! Избирам кино. Кой е последният филм, който гледа?
— Странно, че повдигна тази тема. Снощи бях на късната прожекция на филма с Джони Деп, онзи как се казваше… — разсмя се. — Май не е бил толкова добър. Не мога да си спомня заглавието.
— О, аз ще ти го кажа. Ти само, моля те, разкажи ми с няколко думи, за какво ставаше въпрос.
И така заговорихме се за филми и режисьори. Оказа се, че имаме обща страст — ходенето на кино. Аз истински вярвам в магията на седмото изкуство. Обичам да стоя в тъмната и уютна зала. Особено на най-късните прожекции, на които ходят не повече от четири-пет човека. Големият екран и мощните звуци ми помагат да преживявам различните истории. Мога да се смея с глас или да плача колкото искам, без да се притеснявам кой ще ме види и какво ще си помисли.
Разговорът ни беше увлекателен, но скоро трябваше да сменим уредите и се отправихме в различни посоки.
В края на моята тренировка се оказахме по диагонал в двата ъгъла на залата и видях, че той отново ме наблюдава. Отметнах плитката си назад, за да задържа колкото мога по-дълго погледа му и извиках:
— Музика! Подготви се за следващата ни среща! Това ще е темата!
И двамата се разсмяхме. Времето летеше и аз трябваше да бързам, защото Иван щеше да ме чака, за да вечеряме. На тръгване потърсих Николай с поглед, за да се вземем довиждане, но той се беше навел и реших да не го прекъсвам.
Вечерята мина нормално, поръчах си любимото: салата „Капрезе“ и пъстърва на скара. Разговаряхме за работа. Бяхме много близки и всеки от нас споделяше служебните си проблеми и дилеми с другия. Пред Иван стоеше възможност за сливане с друга медия, но той все още не беше убеден в ползата от тази стъпка. Мислите му и всичките ни разговори напоследък се въртяха около темата. Поръчахме си по още една чаша вино и се отпуснахме назад. Намирахме се в любимия ми ресторант. Уютен с уединени сепарета. Тук можехме да бъдем просто себе си — Таня и Иван!
Платихме сметката и се запътихме към апартамента ми. Този път останахме вкъщи до сутринта. Беше една от малкото нощи, в които нямаше да се събудя сама. Заспах, отпуснала глава до неговото рамо. На сутринта се чувствах отпочинала и щастлива.
Приготвих се набързо и се метнах в колата. По пътя за работа зърнах едно дърво с много причудлива форма. Приличаше на страшен гигант с увиснали ръце. Загледах се в него и се ядосах, че нямах пет минути аванс във времето, за да мога да го снимам. Отскоро бях любител фотограф и сякаш пред мен се беше открил нов хоризонт. Всеки ден по няколко пъти ми се искаше да спра и да снимам — малко дете в пясъка, лазурното небе и красивите облаци, розовите храсти, надвиснали по оградите на старите къщи. Не бях забелязвала с колко красиви гледки е пълен светът около мен…
Тук идваше и дилемата ми. Иван искаше да ми купи мечтания обектив. Мисълта аз да си го купя по ми харесваше. Замислих се… дали, ако успея да спестявам по сто лева на месец и то без да пропускам, ще успея до края на годината да събера необходимата сума?
Денят мина бързо. Не мога да си обясня, но вече нямаше съмнение, че трябва да отида да видя Николай. Идеята за нова среща с него ме поглъщаше напълно. Желанието стана по-силно от мен и започна да надделява над разума. Много чувства и съмнения ме бяха обладали. Най-силния ми страх бе, че може наистина да се получи нещо между нас.
От доста време Иван бе моят партньор в живота. Знам, че нямаме бъдеще, но на този етап без него не си представях мен самата. От друга страна пред мен стоеше неизвестността — Николай. А ако само си губя времето с него? Ами ако и той е женен? Ако иска само да прекара добре във фитнеса и пофлиртува… Защо да е лошо, когато може да е хубаво: Ами ако и той сега мисли за мен? Изчервих се при тази мисъл. Богатата ми фантазия веднага обрисува сцената от неговите мисли: той си представя как се приближава и се надвесва над мен Усеща парфюма ми, с нотки на мускус и ванилия. Харесва му! Навежда се още по-надолу и целува шията ми. Премества косата ми в страни и продължава да плъзга език по рамото ми…
Искаше ми се да е така, но си налагах да запазя здрав разум, защото още едно разочарование на фона на объркания ми живот щеше да ми дойде в повече.
И така… за моя радост Николай беше в салона. Усмихна се широко още щом ме видя. Вдигнах глава, глътнах корема и с най-елегантната походка, която можех да придобия, обута с маратонки, се запътих към него.
— Таня… много се радвам да те видя!
— И аз, Николай! Отдавна ли си тук? — „о, моля те кажи, че току-що си дошъл!“ — мислех си аз.
— Да, за съжаление! Трудно е човек да предвиди кога ще се появиш — разсмя се той. — Не мога да тренирам цяла вечер все пак.
„По дяволите! Не може така! Не е честно!“
— Все пак ми остава надеждата, че няма да ми откажеш да изпием по едно питие по-късно тази вечер.
— С удоволствие! — „ооо, имам среща…“
— Ще отида до нас да взема душ и да се преоблека, и ще дойда да те взема точно в девет… Е, ако ми кажеш, разбира се, адреса си — погледна ме с изпитващ поглед.
— Не ми изглеждаш, като сериен убиец и за това ще рискувам.
— Добре тогава, ще се видим! До скоро!
— До скоро!
Оттук насетне тренировката ми мина доста трескаво. Исках да си направя упражненията, но изгарях от нетърпение за срещата довечера. Приключих относително набързо, качих се в колата и натиснах педала на газта. По пътя ума ми беше в гардероба. Зелената рокля — неее — с нея гърдите ми излизаха прекалено много на показ. Може би със синята дълга рокля, с нея изглеждах като римска богиня. Разсмях се — аз и богиня? Паркирах пред блока и се втурнах към асансьора. Имах много малко време, за да се превърна от обикновеното момиче в бляскава красавица.
Първо, естествено, изкъпах се и парфюмирах цялото си тялото. Взех сешоара и изпънах косите си назад. Сега покриваха целия ми гръб и блестяха в медно кафяво. Заложих на класиката — малка черна рокля. Семпла и много красива. Гримирах се набързо. Не обичам прекалено гримираните жени. Изглеждат така сякаш, ако ги чукнеш по лицето маската ще се напука и ще се пръсне на парчета по пода. И така сложих само спирала и очертах зелените си очи с черен молив. Заложих на блестящ гланц в нежно розово. Обух си виолетови обувки на висок ток, метнах през рамо чанта, в същия цвят.
Ммм — да, определено се бях превърнала в красавица. Отражението в огледалото ми даде необходимото самочувствие за тази първа среща с Николай.
Следва продължение…
Re: Дневникът на Таня
М-да, определено се бях превърнала в красавица. Отражението ми в огледалото даде необходимото самочувствие за среща с Николай.
Точно в девет бях пред блока и го чаках. Дали ще дойде с такси? Каква ли кола кара? Може ли изобщо да шофира? Какво изобщо знаех за него?…
Очарованието на първите срещи се крие точно в тези несигурни минути и възможността да опознаеш другия. Но нямах много време да потъна в мисли, защото точно след минута Николай пристигна.
С такси…
Такааа, каква информация ми даде това?… Никаква.
Излезе и ми отвори вратата. Наведох се до него, искайки да усетя топлината на тялото и аромата му. Абсолютно завладяващ класически, класен мъжки парфюм. Усещах връхните нотки на кориандър и жасмин, както и остатъчните — пачули и тютюн. Настръхнах — ухаеше разкошно.
В колата го запитах къде е решил да ме заведе, а той отвърна, че иска да ми покаже един от любимите си клубове. Скоро стигнахме… той плати, макар че дълго се чудих дали не трябва да предложа и аз да се включа. Странни са днешните взаимоотношения, ако предложиш да поемеш сметката на половина има вероятност да ти се обидят, ако не предложиш — възможно е да сметнат, че си от момичета, които очакват да бъдат почерпени.
Таксито спря пред стара изоставена сграда и за миг си помислих дали не съм в опасност. Почукахме на олющена зелена врата и след кратко изчакване (през което време си мислех, дали сега не е моментът да побягна?) ни отвориха. А вътре — вътре беше шикарно и много просторно. Стените бяха покрити със снимки от най-големите и интересни градове в света. Обходих с поглед сепаретата, тематично разделени на райони. Ню Йорк: диваните, с изчистена форма, бяха облечени в черна кожа, а масите с вградено осветление. Токио бе ослепителен — млечно бели кресла и маси с изрисувани цъфнали черешови дървета. За Париж беше избрано особено романтично обзавеждане — малки кокетни двойни маси. Над тях се извисяваха старинни улични лампи, които разпръсваха мека жълтеникава светлина.
В средата насред тези мегаполиси имаше повдигната сцена с пияно, микрофон и още два стола. Нашата маса бе в Москва — тук вече цареше пълен разкош. Всичко беше колосално, цветно, ярко. Мебелите — декорирани с метални орнаменти в цвят на старо злато.
Обстановката беше толкова изумителна, че за няколко минути забравих, че не съм сама. Сядайки, смигнах на Николай и с небрежен тон казах:
— Прилично заведение! — разсмях се. — Тук наистина е хубаво, сега се сещам, че Галя ми разказа за клуб, за който е чувала от нейната комшийка и в който… — усетих се! Отново говорех повече от необходимото. Изнервех ли се, започвах да говоря, без да си поемам дъх. Ала той ме гледаше спокойно и ме попита:
— И какво каза Галя за клуба?
— Каза, че много трудно се запазва маса и музиката на живо била неповторима.
— Права е била, но все пак успях да уредя нещата за тази вечер.
Водехме непринуден разговор и скоро се отпуснах. Някак усетих, че сервитьорката познава Николай, но реших да не питам. Нещо витаеше във въздуха, но не можех да определя какво. Минавайки, някои клиенти му се усмихваха, други даже кимаха. През това време жените в бара ми хвърляха оценяващи погледи. Може би ако бях с някой друг бих се притеснила, но не и с него. Николай не откъсваше поглед от мен и аз завладях цялото му внимание.
Скоро представиха групата, и за пореден път се убедих, че точно това е барът, за който говореше Галя. Излезе красив цигулар облечен в черно и засвири. Наоколо се разнесоха чувствени, нежни тонове. След секунди на сцената пристъпи и красива жена, със страхотно тяло, облечена в дълга прилепнала рокля. Запя на френски и всички впиха поглед в нея. Изпълняваше балада, и дума не разбирах, но въздействието на гласа й, примесен с този на цигулката, ме завладя. Отпих от водката си, кубчетата лед леко потракваха в чашата и се обърнах към Николай. Той стоеше облегнат на дивана, а погледа му беше прикован в мен. Това ме накара да се почувствам страхотно, сякаш в момента аз съм центърът на неговата вселена.
Изведнъж се изправи и ми каза:
— А сега се надявам да ме извиниш, Таня, но ще трябва да те оставя за малко сама. Макар и да не ми се иска изобщо!
Стоях втренчена в него и знаех, че това означава нещо, но отговора все още не успяваше да изкристализира. Николай се запъти спокойно към подиума и застана зад пияното. О, Боже! Той работи тук. Не ми ли беше казал, че работи в офис? Или аз така съм решила, защото щом аз работя в офис, то значи всички априори работят в офис. Нямах време да се чудя дълго, защото след секунди вече звучаха първите акорди на Гершуин от произведението „I've got rhythm“. Беше излязъл и барабанист.
Доброто настроение се усещаше, а музикантите продължиха с ритмични джаз парчета. Огледах хората наоколо — едни бяха погълнати от изпълнението, други разказваха нещо на висок глас и се смееха, някои потропваха по масата с пръсти или с крак по пода, в такт с музиката.
Не можех да спра да се усмихвам. Имах чувството, че сънувам прекрасен сън. Компанията, музиката, обстановката — нищо не бих променила. Там и в този момент, бях себе си! Отпих отново и усетих как топлина се разля по цялото ми тяло. Оставих музиката да завладее цялата ми душа. Ритъмът пулсираше в мен. Затворих очи и си пожелах този момент да продължи завинаги.
Върнах се в действителността, за да видя Николай отново до мен. Ръката му — близо до косата ми, която се беше разпиляла по облегалката. Останах с впечатление, че я докосва.
Говорихме много: за любимите ни градове, за тази част от деня, която обичаме най-много, за това каква храна харесваме. Нищо съществено и все пак неща, които определяха самите нас. Никой не посмя да отвори темата за това, какво точно работим, имаме ли други връзки и какво очакваме от тази вечер.
Пламенно ми заразказва, как в миналото е бил част от музикалния състав в бара. За съжаление вече не му оставало време, но по един-два пъти в месеца успявал да отдели вечери за музиката и клуба. Умението да изсвириш мелодия, която кара кръвта ти да кипи… безценно!
Докато го слушах единственото, което исках бе да се наведа и да го целуна. Много бавно и много нежно. Гледах го и си го представях. Сигурна съм, че ако не беше толкова слаба светлината около нас, щеше да види в погледа ми истинските ми намерения. Изпитвах страх да не разваля вечерта и за това на този етап си оставах само с фантазиите.
В този момент телефона ми изписука. Погледнах към дисплея — бях получила съобщение от Иван.
„Чакам те в хотел „Мимоза“, моля те ела!“
„Точно сега ли?“ — мислех си аз. — „Не можеше ли да е утре например?“
Явно раздразнението се беше изписало на лицето ми, защото Николай ми каза:
— Всички си имаме тайни, нали? По изражението ти съдя, че трябва да тръгваме.
— Позна!
Платихме и отново се качихме в такси. Николай попита:
— А сега къде да те оставя? Нещо ми подсказва, че няма да е пред апартамента ти.
Чувствах се ужасно неудобно, в толкова неловка ситуация май не бях изпадала.
— Остави ме близо до заведение „Ориент“, а от там ще се оправя сама — смотолевих аз и се наведох.
Остатъкът от пътуването ни мина в тишина, на мен не ми се говореше и добре, че Николай не ме притискаше с въпроси. Стигнахме и аз слязох. Чудех се какво да кажа. Какво е уместно да се каже след такъв неприятен край на чудесната ни среща?
— Извинявай! Ще те разбера ако си разочарован, както и ако не искаш повече да излезем. Всъщност как…
— Шшт, тихо! Вечерта беше страхотна! Наистина! Ще ти звънна пак! А сега тръгвай, сигурно те чакат.
— Лека нощ! — едва промълвих аз и го погледнах за последно. Сигурна бях, че обаждане от негова страна… няма да последва.
Изчаках таксито да се отдалечи и тръгнах към хотела. Студеният полъх от априлския вятър смрази тялото ми. Вдигнах догоре ципа на коженото си яке и забих брадичка в гърдите си. Едва сега мислите ми поеха към този странен есемес. Какво ли означаваше? Разтревожих се. Забързах крачка и след малко се озовах пред хотела. Изискан и дори бих казала снобарски. Токчетата ми отекваха върху белия мрамор. На рецепцията знаеха за моето пристигане, тъй като веднага ми подадоха карта за стая номер „43“ и казаха, че господина ме очаква. Почувствах се като героиня от лош филм. С кристална яснота ролите са разпределени: презадоволен мъж, който изневерява на съпругата си и лека, във всеки аспект, жена, която го посещава.
Влязох в асансьора и отражението в огледалото ме стресна. Все още имаше следи от грим, роклята стоеше добре, не се беше намачкала, но косата ми беше доста разрошена. Вятърът навън не я бе пощадил. Без дори да помисля извадих красивата си златна шнола, за да хвана косата си назад. Иван я харесваше единствено вързана или прибрана в прическа. В момента, в който вдигнах ръце се отказах.
Въпреки че картата бе в ръката ми, реших да почукам. Бях леко изнервена от черните мисли, които се въртяха в главата ми.
— Таня ти ли си? Защо не влизаш? — отвътре се чу глухо гласа на Иван.
— Аз съм, кой друг може да бъде? Или си изпратил повече от едно съобщение?
Влязох… Стоеше облегнат на полицата и държеше чаша с уиски в ръка. За секунди през главата ми премина този същия образ, но в друго време и на друго място. Явно това наричат дежа вю, помислих си в този момент. Спомних си как се запознахме.
Следва продължение…
Точно в девет бях пред блока и го чаках. Дали ще дойде с такси? Каква ли кола кара? Може ли изобщо да шофира? Какво изобщо знаех за него?…
Очарованието на първите срещи се крие точно в тези несигурни минути и възможността да опознаеш другия. Но нямах много време да потъна в мисли, защото точно след минута Николай пристигна.
С такси…
Такааа, каква информация ми даде това?… Никаква.
Излезе и ми отвори вратата. Наведох се до него, искайки да усетя топлината на тялото и аромата му. Абсолютно завладяващ класически, класен мъжки парфюм. Усещах връхните нотки на кориандър и жасмин, както и остатъчните — пачули и тютюн. Настръхнах — ухаеше разкошно.
В колата го запитах къде е решил да ме заведе, а той отвърна, че иска да ми покаже един от любимите си клубове. Скоро стигнахме… той плати, макар че дълго се чудих дали не трябва да предложа и аз да се включа. Странни са днешните взаимоотношения, ако предложиш да поемеш сметката на половина има вероятност да ти се обидят, ако не предложиш — възможно е да сметнат, че си от момичета, които очакват да бъдат почерпени.
Таксито спря пред стара изоставена сграда и за миг си помислих дали не съм в опасност. Почукахме на олющена зелена врата и след кратко изчакване (през което време си мислех, дали сега не е моментът да побягна?) ни отвориха. А вътре — вътре беше шикарно и много просторно. Стените бяха покрити със снимки от най-големите и интересни градове в света. Обходих с поглед сепаретата, тематично разделени на райони. Ню Йорк: диваните, с изчистена форма, бяха облечени в черна кожа, а масите с вградено осветление. Токио бе ослепителен — млечно бели кресла и маси с изрисувани цъфнали черешови дървета. За Париж беше избрано особено романтично обзавеждане — малки кокетни двойни маси. Над тях се извисяваха старинни улични лампи, които разпръсваха мека жълтеникава светлина.
В средата насред тези мегаполиси имаше повдигната сцена с пияно, микрофон и още два стола. Нашата маса бе в Москва — тук вече цареше пълен разкош. Всичко беше колосално, цветно, ярко. Мебелите — декорирани с метални орнаменти в цвят на старо злато.
Обстановката беше толкова изумителна, че за няколко минути забравих, че не съм сама. Сядайки, смигнах на Николай и с небрежен тон казах:
— Прилично заведение! — разсмях се. — Тук наистина е хубаво, сега се сещам, че Галя ми разказа за клуб, за който е чувала от нейната комшийка и в който… — усетих се! Отново говорех повече от необходимото. Изнервех ли се, започвах да говоря, без да си поемам дъх. Ала той ме гледаше спокойно и ме попита:
— И какво каза Галя за клуба?
— Каза, че много трудно се запазва маса и музиката на живо била неповторима.
— Права е била, но все пак успях да уредя нещата за тази вечер.
Водехме непринуден разговор и скоро се отпуснах. Някак усетих, че сервитьорката познава Николай, но реших да не питам. Нещо витаеше във въздуха, но не можех да определя какво. Минавайки, някои клиенти му се усмихваха, други даже кимаха. През това време жените в бара ми хвърляха оценяващи погледи. Може би ако бях с някой друг бих се притеснила, но не и с него. Николай не откъсваше поглед от мен и аз завладях цялото му внимание.
Скоро представиха групата, и за пореден път се убедих, че точно това е барът, за който говореше Галя. Излезе красив цигулар облечен в черно и засвири. Наоколо се разнесоха чувствени, нежни тонове. След секунди на сцената пристъпи и красива жена, със страхотно тяло, облечена в дълга прилепнала рокля. Запя на френски и всички впиха поглед в нея. Изпълняваше балада, и дума не разбирах, но въздействието на гласа й, примесен с този на цигулката, ме завладя. Отпих от водката си, кубчетата лед леко потракваха в чашата и се обърнах към Николай. Той стоеше облегнат на дивана, а погледа му беше прикован в мен. Това ме накара да се почувствам страхотно, сякаш в момента аз съм центърът на неговата вселена.
Изведнъж се изправи и ми каза:
— А сега се надявам да ме извиниш, Таня, но ще трябва да те оставя за малко сама. Макар и да не ми се иска изобщо!
Стоях втренчена в него и знаех, че това означава нещо, но отговора все още не успяваше да изкристализира. Николай се запъти спокойно към подиума и застана зад пияното. О, Боже! Той работи тук. Не ми ли беше казал, че работи в офис? Или аз така съм решила, защото щом аз работя в офис, то значи всички априори работят в офис. Нямах време да се чудя дълго, защото след секунди вече звучаха първите акорди на Гершуин от произведението „I've got rhythm“. Беше излязъл и барабанист.
Доброто настроение се усещаше, а музикантите продължиха с ритмични джаз парчета. Огледах хората наоколо — едни бяха погълнати от изпълнението, други разказваха нещо на висок глас и се смееха, някои потропваха по масата с пръсти или с крак по пода, в такт с музиката.
Не можех да спра да се усмихвам. Имах чувството, че сънувам прекрасен сън. Компанията, музиката, обстановката — нищо не бих променила. Там и в този момент, бях себе си! Отпих отново и усетих как топлина се разля по цялото ми тяло. Оставих музиката да завладее цялата ми душа. Ритъмът пулсираше в мен. Затворих очи и си пожелах този момент да продължи завинаги.
Върнах се в действителността, за да видя Николай отново до мен. Ръката му — близо до косата ми, която се беше разпиляла по облегалката. Останах с впечатление, че я докосва.
Говорихме много: за любимите ни градове, за тази част от деня, която обичаме най-много, за това каква храна харесваме. Нищо съществено и все пак неща, които определяха самите нас. Никой не посмя да отвори темата за това, какво точно работим, имаме ли други връзки и какво очакваме от тази вечер.
Пламенно ми заразказва, как в миналото е бил част от музикалния състав в бара. За съжаление вече не му оставало време, но по един-два пъти в месеца успявал да отдели вечери за музиката и клуба. Умението да изсвириш мелодия, която кара кръвта ти да кипи… безценно!
Докато го слушах единственото, което исках бе да се наведа и да го целуна. Много бавно и много нежно. Гледах го и си го представях. Сигурна съм, че ако не беше толкова слаба светлината около нас, щеше да види в погледа ми истинските ми намерения. Изпитвах страх да не разваля вечерта и за това на този етап си оставах само с фантазиите.
В този момент телефона ми изписука. Погледнах към дисплея — бях получила съобщение от Иван.
„Чакам те в хотел „Мимоза“, моля те ела!“
„Точно сега ли?“ — мислех си аз. — „Не можеше ли да е утре например?“
Явно раздразнението се беше изписало на лицето ми, защото Николай ми каза:
— Всички си имаме тайни, нали? По изражението ти съдя, че трябва да тръгваме.
— Позна!
Платихме и отново се качихме в такси. Николай попита:
— А сега къде да те оставя? Нещо ми подсказва, че няма да е пред апартамента ти.
Чувствах се ужасно неудобно, в толкова неловка ситуация май не бях изпадала.
— Остави ме близо до заведение „Ориент“, а от там ще се оправя сама — смотолевих аз и се наведох.
Остатъкът от пътуването ни мина в тишина, на мен не ми се говореше и добре, че Николай не ме притискаше с въпроси. Стигнахме и аз слязох. Чудех се какво да кажа. Какво е уместно да се каже след такъв неприятен край на чудесната ни среща?
— Извинявай! Ще те разбера ако си разочарован, както и ако не искаш повече да излезем. Всъщност как…
— Шшт, тихо! Вечерта беше страхотна! Наистина! Ще ти звънна пак! А сега тръгвай, сигурно те чакат.
— Лека нощ! — едва промълвих аз и го погледнах за последно. Сигурна бях, че обаждане от негова страна… няма да последва.
Изчаках таксито да се отдалечи и тръгнах към хотела. Студеният полъх от априлския вятър смрази тялото ми. Вдигнах догоре ципа на коженото си яке и забих брадичка в гърдите си. Едва сега мислите ми поеха към този странен есемес. Какво ли означаваше? Разтревожих се. Забързах крачка и след малко се озовах пред хотела. Изискан и дори бих казала снобарски. Токчетата ми отекваха върху белия мрамор. На рецепцията знаеха за моето пристигане, тъй като веднага ми подадоха карта за стая номер „43“ и казаха, че господина ме очаква. Почувствах се като героиня от лош филм. С кристална яснота ролите са разпределени: презадоволен мъж, който изневерява на съпругата си и лека, във всеки аспект, жена, която го посещава.
Влязох в асансьора и отражението в огледалото ме стресна. Все още имаше следи от грим, роклята стоеше добре, не се беше намачкала, но косата ми беше доста разрошена. Вятърът навън не я бе пощадил. Без дори да помисля извадих красивата си златна шнола, за да хвана косата си назад. Иван я харесваше единствено вързана или прибрана в прическа. В момента, в който вдигнах ръце се отказах.
Въпреки че картата бе в ръката ми, реших да почукам. Бях леко изнервена от черните мисли, които се въртяха в главата ми.
— Таня ти ли си? Защо не влизаш? — отвътре се чу глухо гласа на Иван.
— Аз съм, кой друг може да бъде? Или си изпратил повече от едно съобщение?
Влязох… Стоеше облегнат на полицата и държеше чаша с уиски в ръка. За секунди през главата ми премина този същия образ, но в друго време и на друго място. Явно това наричат дежа вю, помислих си в този момент. Спомних си как се запознахме.
Следва продължение…
Re: Дневникът на Таня
Бях поканена, като част от голям екип на нашата фирма, който бе работил по проект, възложен от корпорацията на Иван. Намирахме се в голям комплекс в близост до самия плаж, изцяло запазен само за конкретното събиране.
Вечерта беше приятна. Въздухът — леко влажен и носещ уханието на морето. Дамите бяхме с леки летни рокли, заголени рамене, разпуснати коси… Мъжете също се бяха облекли по-небрежно — захвърлили костюмите и със спортни сака и ризи се разхождаха около нас. Бяха заложили на класически деним за завършване на външния си вид. Лекият бриз бе виновникът за розовите ми страни и леко навлажнена и начупена коса… Въпреки лежерната обстановка, отдалеко си личеше кой, кой е. Богаташите стояха по-отпуснати с пренебрежителен поглед, а работливците гравитираха около тях, осъзнавайки, че точно на такива купони можеха да изпъкнат с нещо.
Беше ми скучно, не познавах повечето от присъстващите и нямах обща тема за разговор. Когато решиха да продължат купона, отново в клуб запазен само за тях, ми олекна. Оправдах се, че съм уморена и не след дълго останах сама. Облякох си банския костюм и влязох във водата. Басейнът бе голям и за това можех с лекота да плувам в двете посоки. Направих няколко дължини и веднага се почувствах по-добре. Спокойна и някак по-лека. Отпуснах главата си на плочите и оставих тялото ми да се носи свободно във водата. Погледа ми бе привлечен от някакво движение до бара. Иван стоеше там и изглеждаше леко объркан.
— Къде са всички? — попита той. — Преди час, тук беше пълно с хора?
— Всички отидоха на бар. За съжаление не мога да ти кажа кой точно, защото не попитах.
— Телефонът ми нещо се бъгна и се качих в стаята да проведа един разговор от лаптопа… Къде ли са отишли? Мога ли да ти правя компания? — гледаше ме закачливо, сякаш никак не тъжеше, че е загубил колегите си.
— Разбира се! Стига да не завихриш шумен купон сега.
— О, няма — ще бъда тих! Обещавам! — разсмя се.
Наляхме си питиета и се разприказвахме. Скоро и той си навлече бански и влязохме в джакузито. Изключително банално, но много приятно. Докато водните струи масажираха телата ни, времето летеше. Беше чаровен и сексапилен. Разговорите ставаха все по-интимни и дистанцията помежду ни намаляваше. Тялото ми напук на съзнанието, се стремеше към него.
Той пръв ме целуна. Така жадно и страстно, че буквално се разтопих в ръцете му. Копнеех целувките му да не спират. Сцената беше прекалено лична и се преместихме… Преспах в неговата стая. На сутринта получих ранна закуска в леглото и кафе… В същата тази стая разбрах и, че не съм единствената жена в живота му.
Срещите — горещи и поглъщащи продължиха. Последваха множество кратки раздели, ала или той, или аз не издържахме и отново подновявахме връзката си. Така след време аз се примирих с положението и заживяхме в силно емоционален и ощетяващ всички любовен триъгълник…
Стоеше пред мен. Нищо не се беше променило. Все още властваше над разума и чувствата ми.
— Къде беше Таня? Струва ми се, че доста се забави!
— С друг! — оле, как само ми се изплъзна от езика. Въпреки това го погледнах с провокативен поглед и зачаках неговата реакция.
Лицето му застина. Очите му станаха студени и прекалено спокойни. Единствено веничката, която минаваше през дясното му слепоочие пулсираше.
— Друг път ще говорим за това! Ела при мен, слънце! Гледам много си се постарала за него! — звучеше приласкаващо, но и доста подозрително.
До момента никога не бях го поставяла в такава ситуация — да не е единственият в моя живот. Стоях на мястото си като закована и не можех да помръдна.
Сам дойде до мен и ме прегърна през кръста. Силно привлече тялото ми към себе си и главата му легна на моето рамо. Усещах как вдишва аромата ми.
— За какво ме извика тук? Станало ли е нещо?
— И за това ще говорим, но после! Сега искам да се убедя лично, че все още си само моя! — стисна ме дори по-здраво.
Усещах неговото желание. Беше по-груб от всякога, но ми харесваше. Обожавах чувството за контрол, което наложи над мен. Скоро тялото ми се отпусна, забравих напрежението от разговора и необичайната ни среща и се отдадох напълно на неговите желания. Обезумявах от страст, щом прошепваше в ухото ми, какво иска да направя за него. Заповед след заповед, той бе моят господар, но аз, макар и като робиня, властвах напълно над тялото му.
Когато силната страст беше потушена лежах в прегръдките му и дишах учестено. Иван си пое дълбоко въздух и аз разбрах, усетих го с цялото си същество, нещо лошо ще се случи… Канеше се да ми каже нещо важно. Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Леко ме беше отблъснал от себе си и ме гледаше право в очите. Топка от нерви се сви в стомаха ми. Не чаках дълго, но колкото и да бях чакала, нямаше как да съм подготвена за думите му:
— Таня, моля те да се облечеш и да си тръгнеш! Не ми трябваш повече! Нито тази нощ, нито която и да е друга.
— Ооо — само това успя да излезе от устата ми. Изпитах такова вцепенение, че не можех да реагирам.
— Помолих те нещо, облечи се и тръгвай! Всъщност, ако искаш може да си вземеш първо душ, но ти си решаваш — очите му бяха изпразнени от всякаква човечност.
— Мога ли да попитам, какво… — започнах с колеблив глас, но не успях да продължа, гърлото ми рязко се сви от напиращите сълзи.
— Не мисля, че ти дължа обяснение, не си ми съпруга!
Това беше поредният нож, който заби в сърцето ми и почти ми прималя от болката. Никога не го бях виждала такъв. Сигурно със същата прецизност, като хирург разрязваше с думи опонентите си, водейки трудни преговори.
Ситуацията с мен беше различна, поне така смятах. Аз бях неговото Слънце! Таня, без която не можеше вече дълго време. Толкова се обърках! Станах, взех дрехите си, които бяха разхвърляни по целия под и се втурнах към банята. Там как съм си оправила тоалета и косата, не си спомням. Излязох с наведена глава, не знаех накъде да гледам. Очите ми бяха пълни със сълзи, които без мое разрешение се стичаха на вадички по бузите ми, зачервени от невероятното унижение. Видях с крайчеца на окото си, че Иван още стои полуизлегнат в леглото. Беше станал само, за да си вземе питието и ме изпращаше с поглед.
— Защо плачеш, Таня! Да не мислиш, че си незаменима? Та аз имам семейство! Трябва ми само добра любовница и нищо повече! — гласът му беше безизразен. — Докато се държеше послушно бях склонен да не търся друга, но ти явно вече не си. Виждам промяна в теб и не ми харесва. Никога до сега не съм бил заменян и това ще си остане така. Не ми звъни повече! Разбираш ли ме?
— Напълно! — прошепнах тихо.
Излязох и леко затворих вратата. Молех се в този момент никой да не излезе от другите стаи. Не знаех дали ще мога да го понеса. Моят филм се бе превърнал в пълна драма. Излязох от хотела малко след полунощ, разплакана и с размазан грим. Като уличница!
Навън приветствах студа, който през последния час се бе засилил. Оставих якето си разкопчано. Исках поривите на вятъра да минат през мен исках да изпитам болката по-силно. Заслужих си я. Глупачка! Такава бях и живота ми го показа. Копнеех да изчезна, да пропадна някъде. Вървях, а краката ми се огъваха, но не ме интересуваше. В ума ми отново и отново се разиграваше сцената в хотела. Тялото ме болеше от секса, но вместо това да ми носи наслада, изпитвах ужас. До сега толкова унизена никога не съм била.
Не помня ясно пътя до дома. Щом влязох и заключих вратата се свлякох на пода. Роклята ми се беше намачкала, токовете обелени, а чорапите ми — скъсани. Развалина! Плаках, плаках като дете, с глас и хлипове. Не можех дъх да си поема. Защо го направи? Цялото това време, което прекарахме заедно, нищо ли не означаваше? Толкова ли бях сгрешила с тази среща? Та той е женен, за Бога!
Десетки въпроси се блъскаха в умореното ми съзнание. Не можех да дам отговор на никой от тях. Не знам колко съм стояла на пода в коридора, но имах сили само да стигна до леглото си и да се завия. После плаках отново и отново, докато не се изтощих напълно… и заспах. Сънувах кошмари, как губя Иван, как губя работата си, как губя всичко, което ми е ценно. Усещането беше ужасно. Сякаш не можех сама да определям живота си, а някой безмилостно ми отнемаше всичко.
Събудих се малко след осем и половина сутринта, от мелодията на телефона. Чувах го, но не знаех къде е, не ми се и ставаше. Вече нищо нямаше значение. Не исках да вдигам и не исках да говоря с никого. Звъненето беше настойчиво, но аз отново изпаднах в онзи лек и накъсан сън. Редуваха се различни сцени, а аз жадувах само за няколко часа покой.
Следва продължение…
Вечерта беше приятна. Въздухът — леко влажен и носещ уханието на морето. Дамите бяхме с леки летни рокли, заголени рамене, разпуснати коси… Мъжете също се бяха облекли по-небрежно — захвърлили костюмите и със спортни сака и ризи се разхождаха около нас. Бяха заложили на класически деним за завършване на външния си вид. Лекият бриз бе виновникът за розовите ми страни и леко навлажнена и начупена коса… Въпреки лежерната обстановка, отдалеко си личеше кой, кой е. Богаташите стояха по-отпуснати с пренебрежителен поглед, а работливците гравитираха около тях, осъзнавайки, че точно на такива купони можеха да изпъкнат с нещо.
Беше ми скучно, не познавах повечето от присъстващите и нямах обща тема за разговор. Когато решиха да продължат купона, отново в клуб запазен само за тях, ми олекна. Оправдах се, че съм уморена и не след дълго останах сама. Облякох си банския костюм и влязох във водата. Басейнът бе голям и за това можех с лекота да плувам в двете посоки. Направих няколко дължини и веднага се почувствах по-добре. Спокойна и някак по-лека. Отпуснах главата си на плочите и оставих тялото ми да се носи свободно във водата. Погледа ми бе привлечен от някакво движение до бара. Иван стоеше там и изглеждаше леко объркан.
— Къде са всички? — попита той. — Преди час, тук беше пълно с хора?
— Всички отидоха на бар. За съжаление не мога да ти кажа кой точно, защото не попитах.
— Телефонът ми нещо се бъгна и се качих в стаята да проведа един разговор от лаптопа… Къде ли са отишли? Мога ли да ти правя компания? — гледаше ме закачливо, сякаш никак не тъжеше, че е загубил колегите си.
— Разбира се! Стига да не завихриш шумен купон сега.
— О, няма — ще бъда тих! Обещавам! — разсмя се.
Наляхме си питиета и се разприказвахме. Скоро и той си навлече бански и влязохме в джакузито. Изключително банално, но много приятно. Докато водните струи масажираха телата ни, времето летеше. Беше чаровен и сексапилен. Разговорите ставаха все по-интимни и дистанцията помежду ни намаляваше. Тялото ми напук на съзнанието, се стремеше към него.
Той пръв ме целуна. Така жадно и страстно, че буквално се разтопих в ръцете му. Копнеех целувките му да не спират. Сцената беше прекалено лична и се преместихме… Преспах в неговата стая. На сутринта получих ранна закуска в леглото и кафе… В същата тази стая разбрах и, че не съм единствената жена в живота му.
Срещите — горещи и поглъщащи продължиха. Последваха множество кратки раздели, ала или той, или аз не издържахме и отново подновявахме връзката си. Така след време аз се примирих с положението и заживяхме в силно емоционален и ощетяващ всички любовен триъгълник…
Стоеше пред мен. Нищо не се беше променило. Все още властваше над разума и чувствата ми.
— Къде беше Таня? Струва ми се, че доста се забави!
— С друг! — оле, как само ми се изплъзна от езика. Въпреки това го погледнах с провокативен поглед и зачаках неговата реакция.
Лицето му застина. Очите му станаха студени и прекалено спокойни. Единствено веничката, която минаваше през дясното му слепоочие пулсираше.
— Друг път ще говорим за това! Ела при мен, слънце! Гледам много си се постарала за него! — звучеше приласкаващо, но и доста подозрително.
До момента никога не бях го поставяла в такава ситуация — да не е единственият в моя живот. Стоях на мястото си като закована и не можех да помръдна.
Сам дойде до мен и ме прегърна през кръста. Силно привлече тялото ми към себе си и главата му легна на моето рамо. Усещах как вдишва аромата ми.
— За какво ме извика тук? Станало ли е нещо?
— И за това ще говорим, но после! Сега искам да се убедя лично, че все още си само моя! — стисна ме дори по-здраво.
Усещах неговото желание. Беше по-груб от всякога, но ми харесваше. Обожавах чувството за контрол, което наложи над мен. Скоро тялото ми се отпусна, забравих напрежението от разговора и необичайната ни среща и се отдадох напълно на неговите желания. Обезумявах от страст, щом прошепваше в ухото ми, какво иска да направя за него. Заповед след заповед, той бе моят господар, но аз, макар и като робиня, властвах напълно над тялото му.
Когато силната страст беше потушена лежах в прегръдките му и дишах учестено. Иван си пое дълбоко въздух и аз разбрах, усетих го с цялото си същество, нещо лошо ще се случи… Канеше се да ми каже нещо важно. Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Леко ме беше отблъснал от себе си и ме гледаше право в очите. Топка от нерви се сви в стомаха ми. Не чаках дълго, но колкото и да бях чакала, нямаше как да съм подготвена за думите му:
— Таня, моля те да се облечеш и да си тръгнеш! Не ми трябваш повече! Нито тази нощ, нито която и да е друга.
— Ооо — само това успя да излезе от устата ми. Изпитах такова вцепенение, че не можех да реагирам.
— Помолих те нещо, облечи се и тръгвай! Всъщност, ако искаш може да си вземеш първо душ, но ти си решаваш — очите му бяха изпразнени от всякаква човечност.
— Мога ли да попитам, какво… — започнах с колеблив глас, но не успях да продължа, гърлото ми рязко се сви от напиращите сълзи.
— Не мисля, че ти дължа обяснение, не си ми съпруга!
Това беше поредният нож, който заби в сърцето ми и почти ми прималя от болката. Никога не го бях виждала такъв. Сигурно със същата прецизност, като хирург разрязваше с думи опонентите си, водейки трудни преговори.
Ситуацията с мен беше различна, поне така смятах. Аз бях неговото Слънце! Таня, без която не можеше вече дълго време. Толкова се обърках! Станах, взех дрехите си, които бяха разхвърляни по целия под и се втурнах към банята. Там как съм си оправила тоалета и косата, не си спомням. Излязох с наведена глава, не знаех накъде да гледам. Очите ми бяха пълни със сълзи, които без мое разрешение се стичаха на вадички по бузите ми, зачервени от невероятното унижение. Видях с крайчеца на окото си, че Иван още стои полуизлегнат в леглото. Беше станал само, за да си вземе питието и ме изпращаше с поглед.
— Защо плачеш, Таня! Да не мислиш, че си незаменима? Та аз имам семейство! Трябва ми само добра любовница и нищо повече! — гласът му беше безизразен. — Докато се държеше послушно бях склонен да не търся друга, но ти явно вече не си. Виждам промяна в теб и не ми харесва. Никога до сега не съм бил заменян и това ще си остане така. Не ми звъни повече! Разбираш ли ме?
— Напълно! — прошепнах тихо.
Излязох и леко затворих вратата. Молех се в този момент никой да не излезе от другите стаи. Не знаех дали ще мога да го понеса. Моят филм се бе превърнал в пълна драма. Излязох от хотела малко след полунощ, разплакана и с размазан грим. Като уличница!
Навън приветствах студа, който през последния час се бе засилил. Оставих якето си разкопчано. Исках поривите на вятъра да минат през мен исках да изпитам болката по-силно. Заслужих си я. Глупачка! Такава бях и живота ми го показа. Копнеех да изчезна, да пропадна някъде. Вървях, а краката ми се огъваха, но не ме интересуваше. В ума ми отново и отново се разиграваше сцената в хотела. Тялото ме болеше от секса, но вместо това да ми носи наслада, изпитвах ужас. До сега толкова унизена никога не съм била.
Не помня ясно пътя до дома. Щом влязох и заключих вратата се свлякох на пода. Роклята ми се беше намачкала, токовете обелени, а чорапите ми — скъсани. Развалина! Плаках, плаках като дете, с глас и хлипове. Не можех дъх да си поема. Защо го направи? Цялото това време, което прекарахме заедно, нищо ли не означаваше? Толкова ли бях сгрешила с тази среща? Та той е женен, за Бога!
Десетки въпроси се блъскаха в умореното ми съзнание. Не можех да дам отговор на никой от тях. Не знам колко съм стояла на пода в коридора, но имах сили само да стигна до леглото си и да се завия. После плаках отново и отново, докато не се изтощих напълно… и заспах. Сънувах кошмари, как губя Иван, как губя работата си, как губя всичко, което ми е ценно. Усещането беше ужасно. Сякаш не можех сама да определям живота си, а някой безмилостно ми отнемаше всичко.
Събудих се малко след осем и половина сутринта, от мелодията на телефона. Чувах го, но не знаех къде е, не ми се и ставаше. Вече нищо нямаше значение. Не исках да вдигам и не исках да говоря с никого. Звъненето беше настойчиво, но аз отново изпаднах в онзи лек и накъсан сън. Редуваха се различни сцени, а аз жадувах само за няколко часа покой.
Следва продължение…
Re: Дневникът на Таня
Чукаше се! Силно и настойчиво. Отне ми време, за да разбера, че звукът идва от входната врата. Трябваше да стана, защото ударите отекваха силно в главата ми и болката беше непоносима. Наметнах халата си и тръгнах към вратата. Вървях бавно, а всяка крачка изминавах с нежелание. Отворих и насреща ми — Галя.
— Таненце, мила, какво е станало с теб? Изглеждаш ужасно! — в погледа й се четеше тревога.
Аз не отговорих, а само се отместих, та да влезе. Нямаше шанс да я задържа отвън.
— Говори ми, миличка, какво се е случило?
— Иван! — излезе от устата ми.
— Знаех си аз! Казвах ти толкова много пъти, да не се занимаваш с него. Ама ти послуша ли ме? Не! Упорито момиче си ти — Галя се запъти към мен. Думите й бяха резки, но тонът и изражението й — не. — Какво е направил?
Поклатих глава, нямах сили с думи да облека цялото това унижение и мъка.
— Не мога, Гали! Не сега! Само, моля те, гушни ме! — не бих молила колежката си за това, но сега имах отчайваща нужда да усетя някого до себе си.
— Ела! — прегърна ме тя. — Всичко ще се оправи! — говореше, докато милваше косата ми.
— Таня, не искам да те притеснявам, но тръгвам. Днес и до края на седмицата ще те покрия, но после трябва да се стегнеш.
Дори не беше излязла, а само държеше дръжката на врата, а аз вече усещах липсата й. Обърна се към мен и каза:
— Довечера ще дойда пак! Ще донеса бутилка червено вино и любимата ти мексиканска храна. Не ме оставяй пак да чукам толкова дълго. И още нещо — всичко ще се оправи. Настина! Сигурна съм!
— В този момент не ми се вярва… — въздъхнах тежко. — Благодаря ти за всичко! Ще те очаквам довечера — погледнах я с очи пълни със сълзи.
Денят ми мина неусетно — спах и плаках, после плаках и спах. Бях изтощена, но все пак взех душ, мушнах се в удобната си сива трикотажна рокля и зачаках Галя. Не исках да се виждам и чувам с никого… освен с нея. Не можех да споделя болката си с друг, защото бях запазила любовният си живот в тайна. Замислих се възможно ли е толкова голяма част от мен да остава скрита за най-близките ми същества. Още по-мрачно чувство ме обзе. Знаех, че съм стигнала дъното… Точно тази мисъл споделих, към осем вечерта, когато Галя дойде. Тя ме погледна спокойно и изрече думите, които съм чувала десетки пъти, но чак сега осмислях напълно:
— Това, момиче, означава, че сега ще можеш да се оттласнеш от дъното и да се изкачиш отново нагоре. Знам, че ти е трудно, но това може да се окаже не края на нещо прекрасно, а началото на по-добра възможност. Всичко зависи от теб! — усмихна се — А и времето е на твоя страна, няма да те върне повече към този момент, а ще те отведе на ново място.
— Гали, ти си имала голям запас от мъдрост! — опитах да съм остроумна. — Ще има ли пак „гуш“?
— А, не, категорично! Тази сутрин беше кризисна ситуация, за това и така се отпуснах с теб. Оттук нататък ще се прегръщаме щом някой ще умира.
Хапнахме с нея и пихме по две чаши вино. Телевизорът беше включен, бръмчеше някак приятно, а гласът на Галя ми действаше успокояващо. Виното ме отпусна и така, прегърнала възглавницата си, облегната на дивана… заспах. Този път спах безпаметно и без да сънувам. Събудих се през нощта, за да установя, че още не съм сама. Галя се бе завила в спалнята на леглото и също спеше. Стана ми много мило.
Сутринта й дадох един от моите „работни“ костюми и я изпратих. Отново бях сама с мислите си.
Внезапно си припомних срещата с Николай. Колебливото начало, искрената радост в бара и разочароващия завършек. Не завършек, а фиаско! Кой луд би си го причинил отново? Той? Надали! Колко съм глупава, като припев от песен, се повтаряше в ума ми.
Дните минаваха и аз се върнах на работа. Емоционално бях развалина. Живеех на автопилот, знаех какво трябва да направя и го правех, но не можех да вложа нито частица от себе си. Нямах планове за нищо и никого не чаках. Минаха две седмици преди да се докаже и най-мрачната ми прогноза, а именно — Николай няма да ме потърси. Всеки ден се надявах, че ще ми се обади. Намирах му и оправдания: може да е зает, да е на командировка в чужбина или нещо подобно… Накрая се примирих.
Копнеех за промяна, за това започнах с най-лесното — външния вид. Отрязах косата си! Вече ги нямаше онези дълги коси. Направих си къса, до ушите, прическа и се боядисах в медно русо. Отиваше ми. Изражението ми придоби по-мек вид. Зелените ми очи се открояваха още повече.
Записах се на фотографски курс, отдавна го бях отлагала. Все не намирах време, струваше ми се, че има по-важни неща. Но сега изпитах вълнение. Платих първата вноска и вече нямаше връщане назад.
Оздравяване! Чувствах се все по-спокойна и съсредоточена и ето, че Галя излезе права. Всеки ден беше по-добър от предния. Започвах да живея в пълния смисъл на думата.
Беше пет и половина следобед и излизайки от паркинга на офиса видях, че стрелката на горивото ми се е забила в лявата страна. Пробвах да си спомня кога за последно съм зареждала, но не успях. Потеглих към любимата си бензиностанция и усилих радиото. Моментално се изнервих! Редяха едни и същи песни вече за стотен път. Не мога да разбера толкова ли няма добри парчета в други жанрове или години? Само за секунди можех да изброя поне двадесетина, които да пускат и слушателите да са доволни. Така — изброявайки на ум любимите си сингли — карах. Завих към бензиностанцията, когато скоростта ми падна рязко. Ей така, както си шофирах и натисках газта, колата противно на това забавяше и забавяше. Мамка му! Веднага разбрах какво ми се случва, но не можех нищо да направя, освен да се моля да стигна до най-близката колонка. Уви, не ми се получи. Горивото свърши окончателно точно на пет метра от бензиновата колонка. А сега? Нямах избор, слязох от колата и веднага чух:
— Госпожо, моля ви, дайте малко напред! Така е невъзможно да заредя — извика момчето от бензиностанцията.
— Да имаше как, щях да го направя! — смотолевих аз.
— Не ви чух, казахте ли нещо?
— Аз само искам да ви кажа, чее… не мога да я преместя по-напред. Свърши горивото!
— Ооо, наистина? Не видяхте ли, че намалява?
— Ами отплеснала съм се нещо! Какво ще правим сега?
— Аз ще бутам колата, а вие освободете от скорост.
Момчето буташе с всички сили, но колата не помръдваше. Наложи се да извика още един от колегите си, което означаваше, че никой няма да обслужва другите автомобили. Всички, намиращи се на бензиностанцията, се бяха втренчили в мен и колата. Някои се подсмихваха, други ме гледаха гневно. За да бъде пълен циркът двамата не успяха да избутат колата до колонката, защото имаше наклон и се наложи да помолим и един шофьор, който чакаше да бъде зареден и неговият автомобил. Тук е мястото да уточня, че ако преживяването не беше толкова излагащо, щеше да е и смешно. Стоя си аз там, с копринена рокля, леко сако и високи обувки. Безспорно красива, чакаща мъжете около мен да измислят решение на проблема ми. Хубава и глупава блондинка, която не знае кога да сипва бензин в колата си. Класика!
Вторият работник ме успокояваше, че и на него му се беше случвало подобно нещо и то не само веднъж. Мъжът, който помагаше, ме зачака, за да види дали ще тръгне колата. Мисля си, че до последно е имал надежда, че колата се е повредила, а не че съм толкова разсеяна да забравя факта, че автомобилите се движат с гориво.
В крайна сметка, с общите усилия на двама работници и един от клиентите, колата достигна колонката. Заредих за повече пари, отколкото бях решила първоначално, подтикната от срам.
И в този момент го видях. Сърцето ми сякаш замръзна. Въпреки поривите на вятъра, спрях да усещам заобикалящият ме свят. В миг всичко изчезна и цялото ми същество се фокусира върху двамата стоящи пред мен. Макар и в гръб, го познах. Николай. Вървеше с уверени крачки към красива жена. Хубавицата го гледаше право в очите и каза нещо, с което го разсмя. Настаниха се в ново БМВ. Тя седна на шофьорската седалка, а той й държеше вратата.
Не можех да отлепя поглед. Мислех, че съм се примирила с мисълта, че няма да ме потърси. Да, ама не — изпитах силна болка и гняв. Исках аз да съм на мястото на тази жена, аз да предизвиквам усмивката му. Поех дълбоко дъх и в миг всичко около мен отново се появи. Колата беше заредена и от мен се очакваше да платя. Стояла съм като закована дълго време, защото отново бях предизвикала раздразнените погледи на хората, около мен.
Потеглих! Чувството на разочарование ме беше завладяло, но и облекчи. Всички извинения, които все още измислях, отлетяха и остана чистата истина. Всичко беше окончателно приключило. За мен — сега, но за Николай доста отдавна.
От колата звъннах на Галя.
— Гали, хайде да пием по едно питие. Това не е покана, а пряка заповед! Искам те готова след двадесет минути. Ще те взема от вас и ще оставя колата си на вашия паркинг.
— Знам, че нямам избор, но за да те зарадвам ще кажа, че с готовност ще се жертвам да изляза с теб, мой Черен Облак — чувах смеха й в слушалката.
— Идвам към теб!
Следва продължение…
— Таненце, мила, какво е станало с теб? Изглеждаш ужасно! — в погледа й се четеше тревога.
Аз не отговорих, а само се отместих, та да влезе. Нямаше шанс да я задържа отвън.
— Говори ми, миличка, какво се е случило?
— Иван! — излезе от устата ми.
— Знаех си аз! Казвах ти толкова много пъти, да не се занимаваш с него. Ама ти послуша ли ме? Не! Упорито момиче си ти — Галя се запъти към мен. Думите й бяха резки, но тонът и изражението й — не. — Какво е направил?
Поклатих глава, нямах сили с думи да облека цялото това унижение и мъка.
— Не мога, Гали! Не сега! Само, моля те, гушни ме! — не бих молила колежката си за това, но сега имах отчайваща нужда да усетя някого до себе си.
— Ела! — прегърна ме тя. — Всичко ще се оправи! — говореше, докато милваше косата ми.
— Таня, не искам да те притеснявам, но тръгвам. Днес и до края на седмицата ще те покрия, но после трябва да се стегнеш.
Дори не беше излязла, а само държеше дръжката на врата, а аз вече усещах липсата й. Обърна се към мен и каза:
— Довечера ще дойда пак! Ще донеса бутилка червено вино и любимата ти мексиканска храна. Не ме оставяй пак да чукам толкова дълго. И още нещо — всичко ще се оправи. Настина! Сигурна съм!
— В този момент не ми се вярва… — въздъхнах тежко. — Благодаря ти за всичко! Ще те очаквам довечера — погледнах я с очи пълни със сълзи.
Денят ми мина неусетно — спах и плаках, после плаках и спах. Бях изтощена, но все пак взех душ, мушнах се в удобната си сива трикотажна рокля и зачаках Галя. Не исках да се виждам и чувам с никого… освен с нея. Не можех да споделя болката си с друг, защото бях запазила любовният си живот в тайна. Замислих се възможно ли е толкова голяма част от мен да остава скрита за най-близките ми същества. Още по-мрачно чувство ме обзе. Знаех, че съм стигнала дъното… Точно тази мисъл споделих, към осем вечерта, когато Галя дойде. Тя ме погледна спокойно и изрече думите, които съм чувала десетки пъти, но чак сега осмислях напълно:
— Това, момиче, означава, че сега ще можеш да се оттласнеш от дъното и да се изкачиш отново нагоре. Знам, че ти е трудно, но това може да се окаже не края на нещо прекрасно, а началото на по-добра възможност. Всичко зависи от теб! — усмихна се — А и времето е на твоя страна, няма да те върне повече към този момент, а ще те отведе на ново място.
— Гали, ти си имала голям запас от мъдрост! — опитах да съм остроумна. — Ще има ли пак „гуш“?
— А, не, категорично! Тази сутрин беше кризисна ситуация, за това и така се отпуснах с теб. Оттук нататък ще се прегръщаме щом някой ще умира.
Хапнахме с нея и пихме по две чаши вино. Телевизорът беше включен, бръмчеше някак приятно, а гласът на Галя ми действаше успокояващо. Виното ме отпусна и така, прегърнала възглавницата си, облегната на дивана… заспах. Този път спах безпаметно и без да сънувам. Събудих се през нощта, за да установя, че още не съм сама. Галя се бе завила в спалнята на леглото и също спеше. Стана ми много мило.
Сутринта й дадох един от моите „работни“ костюми и я изпратих. Отново бях сама с мислите си.
Внезапно си припомних срещата с Николай. Колебливото начало, искрената радост в бара и разочароващия завършек. Не завършек, а фиаско! Кой луд би си го причинил отново? Той? Надали! Колко съм глупава, като припев от песен, се повтаряше в ума ми.
Дните минаваха и аз се върнах на работа. Емоционално бях развалина. Живеех на автопилот, знаех какво трябва да направя и го правех, но не можех да вложа нито частица от себе си. Нямах планове за нищо и никого не чаках. Минаха две седмици преди да се докаже и най-мрачната ми прогноза, а именно — Николай няма да ме потърси. Всеки ден се надявах, че ще ми се обади. Намирах му и оправдания: може да е зает, да е на командировка в чужбина или нещо подобно… Накрая се примирих.
Копнеех за промяна, за това започнах с най-лесното — външния вид. Отрязах косата си! Вече ги нямаше онези дълги коси. Направих си къса, до ушите, прическа и се боядисах в медно русо. Отиваше ми. Изражението ми придоби по-мек вид. Зелените ми очи се открояваха още повече.
Записах се на фотографски курс, отдавна го бях отлагала. Все не намирах време, струваше ми се, че има по-важни неща. Но сега изпитах вълнение. Платих първата вноска и вече нямаше връщане назад.
Оздравяване! Чувствах се все по-спокойна и съсредоточена и ето, че Галя излезе права. Всеки ден беше по-добър от предния. Започвах да живея в пълния смисъл на думата.
Беше пет и половина следобед и излизайки от паркинга на офиса видях, че стрелката на горивото ми се е забила в лявата страна. Пробвах да си спомня кога за последно съм зареждала, но не успях. Потеглих към любимата си бензиностанция и усилих радиото. Моментално се изнервих! Редяха едни и същи песни вече за стотен път. Не мога да разбера толкова ли няма добри парчета в други жанрове или години? Само за секунди можех да изброя поне двадесетина, които да пускат и слушателите да са доволни. Така — изброявайки на ум любимите си сингли — карах. Завих към бензиностанцията, когато скоростта ми падна рязко. Ей така, както си шофирах и натисках газта, колата противно на това забавяше и забавяше. Мамка му! Веднага разбрах какво ми се случва, но не можех нищо да направя, освен да се моля да стигна до най-близката колонка. Уви, не ми се получи. Горивото свърши окончателно точно на пет метра от бензиновата колонка. А сега? Нямах избор, слязох от колата и веднага чух:
— Госпожо, моля ви, дайте малко напред! Така е невъзможно да заредя — извика момчето от бензиностанцията.
— Да имаше как, щях да го направя! — смотолевих аз.
— Не ви чух, казахте ли нещо?
— Аз само искам да ви кажа, чее… не мога да я преместя по-напред. Свърши горивото!
— Ооо, наистина? Не видяхте ли, че намалява?
— Ами отплеснала съм се нещо! Какво ще правим сега?
— Аз ще бутам колата, а вие освободете от скорост.
Момчето буташе с всички сили, но колата не помръдваше. Наложи се да извика още един от колегите си, което означаваше, че никой няма да обслужва другите автомобили. Всички, намиращи се на бензиностанцията, се бяха втренчили в мен и колата. Някои се подсмихваха, други ме гледаха гневно. За да бъде пълен циркът двамата не успяха да избутат колата до колонката, защото имаше наклон и се наложи да помолим и един шофьор, който чакаше да бъде зареден и неговият автомобил. Тук е мястото да уточня, че ако преживяването не беше толкова излагащо, щеше да е и смешно. Стоя си аз там, с копринена рокля, леко сако и високи обувки. Безспорно красива, чакаща мъжете около мен да измислят решение на проблема ми. Хубава и глупава блондинка, която не знае кога да сипва бензин в колата си. Класика!
Вторият работник ме успокояваше, че и на него му се беше случвало подобно нещо и то не само веднъж. Мъжът, който помагаше, ме зачака, за да види дали ще тръгне колата. Мисля си, че до последно е имал надежда, че колата се е повредила, а не че съм толкова разсеяна да забравя факта, че автомобилите се движат с гориво.
В крайна сметка, с общите усилия на двама работници и един от клиентите, колата достигна колонката. Заредих за повече пари, отколкото бях решила първоначално, подтикната от срам.
И в този момент го видях. Сърцето ми сякаш замръзна. Въпреки поривите на вятъра, спрях да усещам заобикалящият ме свят. В миг всичко изчезна и цялото ми същество се фокусира върху двамата стоящи пред мен. Макар и в гръб, го познах. Николай. Вървеше с уверени крачки към красива жена. Хубавицата го гледаше право в очите и каза нещо, с което го разсмя. Настаниха се в ново БМВ. Тя седна на шофьорската седалка, а той й държеше вратата.
Не можех да отлепя поглед. Мислех, че съм се примирила с мисълта, че няма да ме потърси. Да, ама не — изпитах силна болка и гняв. Исках аз да съм на мястото на тази жена, аз да предизвиквам усмивката му. Поех дълбоко дъх и в миг всичко около мен отново се появи. Колата беше заредена и от мен се очакваше да платя. Стояла съм като закована дълго време, защото отново бях предизвикала раздразнените погледи на хората, около мен.
Потеглих! Чувството на разочарование ме беше завладяло, но и облекчи. Всички извинения, които все още измислях, отлетяха и остана чистата истина. Всичко беше окончателно приключило. За мен — сега, но за Николай доста отдавна.
От колата звъннах на Галя.
— Гали, хайде да пием по едно питие. Това не е покана, а пряка заповед! Искам те готова след двадесет минути. Ще те взема от вас и ще оставя колата си на вашия паркинг.
— Знам, че нямам избор, но за да те зарадвам ще кажа, че с готовност ще се жертвам да изляза с теб, мой Черен Облак — чувах смеха й в слушалката.
— Идвам към теб!
Следва продължение…
Re: Дневникът на Таня
Осем седмици по-късно…
Събудих се малко след осем сутринта. Слънцето огряваше цялата стая, толкова ярко и топло. Надигнах се с неохота от леглото и се отправих към банята. Широка и изцяло в златно и синьо, банята е едно от любимите ми места в модерния апартамент… Взех душ с хладка вода и побързах да се облека. Докато мажех тялото си с лосион не можех да не се зарадвам на страхотния си тен. Тялото ми бе станало с цвят на млечен шоколад. Сложих си бяло бельо и извадих от гардероба една от новите си тънки памучни рокли в светли тонове. Сложих си гланц за устни и спирала. Обух си ниски кожени сандали с коралови ширити и излязох.
Навън ме посрещна жежко време и ежедневната суета на големия град. Местните вървяха забързано в различни посоки, телефони звъняха, а шумните туристи си пробиваха път, стиснали карти в ръце. Свих зад първата пресечка и съвсем скоро стигнах до малко кафене. Седнах на любимата си маса. Тук, по-далеко от глъчката можех да се отпусна. Поех дълбоко дъх и издишах. Все още не бях свикнала напълно с влажния въздух на Рабат — Мароко.
Гледката от кафенето е спираща дъха. Бях пристрастена към нея, всеки ден имах нужда от поредната доза. Градът лежеше в краката ми с хилядите къщи и ниски сгради всички в бяло, разпръснати, без строга подредба. Тънка ивица златист, нежен, ситен пясък, а след него необятната шир на Атлантическо море. Красиви цветове във всички нюанси на синьо и зелено се смесваха пред очите ми.
— Sabah al khair! (Добро утро!) — поздрави ме сервитьора.
— Sabah al noor! (Да е светъл денят ти!) — отвърнах, с доста силен акцент.
— Jebli shai? (Още чай?)
— Min fudluk! (Моля!)
Чаят им е ароматен и топъл, поръчвах си го обикновено с каничка мляко и няколко лъжици мед. Точно от това имах нужда, за да се освежа в тези горещини. След краткия ми разговор, oставайки сама се заех отново да съзерцавам вторият по големина град в Мароко. Невероятен и завладяващ!
Телефонът иззвъня.
— Таня, къде си? Ще закъснеем за срещата? — гласът му звучеше напрегнато и ме върна в реалността.
— Идвам! След двадесет минути ще съм при теб.
Последва кратко мълчание…
— Таня, отново си в кафенето, нали? — представих си как се усмихва при тези думи.
— Наистина съм тук, просто този чай… а и тази гледка, много ме радват…
— Няма нужда да ми обясняваш! Чакам те в офиса и… обичам те, нали го знаеш?
— Обичам те и аз!
Изпих чая си, платих и се отправих към офиса. Въздухът трепкаше пред мен. Наметнах през глава дълъг и широк бял шал и се забързах.
Той стоеше и ме чакаше. Отпуснат на кожения диван въздъхна облекчено, виждайки ме. Бе така съвършен, висок и мургав. Също като мен — придобил силен тен и спокойно изражение на лицето.
— На косъм бяхме да закъснеем, Таня!
— Знам, съжалявам! Все пак ме обичаш… или ми се счу… така че разчитам да не ми се караш много.
Приближих се и го целунах. Сигурно никога нямаше да ми омръзне. Вкусът и аромата на тялото му ме опияняваха.
След секунди, с делови израз на лицата, се отправихме на срещата с клиенти.
А ето и какво се случи, през тези осем седмици:
Макар, че именно аз бях настоявала да излезем с Галя, още докато седнахме в бара вече съжалявах. Сервилната обстановка, както и лошата музика ме отвратиха. Извиних се на приятелката си и я помолих да си тръгваме. Изпратих я до дома й, взех колата си и потеглих към вкъщи.
Паркирах трудно. Отново нямаше достатъчно място, повечето бяха спрели неправилно, та ми се наложи да направя поне пет маневри докато успея да оставя колата в такава позиция, че да мога да изляза безпроблемно на следващия ден. Слязох силно раздразнена и се запътих към блока, със забит в земята поглед.
Надигнах глава, за да отключа и едва не подскочих при вида на висока тъмна фигура.
— Таня! Спри!
Гласът му беше нежен, а тялото ми се закова. Можех само да го гледам, ала неспособна да кажа и дума. Пред очите ми беше сцената с красавицата от бензиностанцията.
— Не може да те открие човек!
— Особено, ако ми имаш номера? Не ми се вярва!
— След като се разделихме, съм забравил телефона си в таксито и така и не ми го предадоха от таксиметровата компания. А вярвай ми, опитах по много начини да си го върна. Надявах се да те срещна във фитнеса, но ти спря да ходиш там. Не знам къде работиш, а единственото, което знам за теб е домашният ти адрес. Та така, вече може би пети-шести път стоя пред твоя блок, с надеждата да те видя. Запознах се Мая от шестия етаж, с децата от третия, както и разходих кучето на възрастната дама от първия етаж. Макар и да съм доста чаровен, си мисля, че следващия път може би щяха да извикат полиция.
Стоях и слушах като омагьосана. Това беше всичко, което исках да чуя. Толкова пъти си представях как се срещаме и той ми разказва история, с която да повярвам, че още се интересува от мен.
— А жената, която беше с теб днес на бензиностанцията? Нямате ли връзка? Изглеждахте ми много близки?
— Близка ми е, наистина. Личи си казваш? Не ти ли направи впечатление, обаче, колко много общи черти имаме с нея? Не? Сестра ми е, Таня! И днес ходихме на ранна вечеря, за да имам после време пак малко да почакам пред дома ти.
Въздъхнах с голямо облекчение. Възможно ли е да не е приключила нашата история?
— Искаш ли да се качиш горе и да те почерпя един фреш? Трябва да пиеш витамини, че току-виж си се разболял от това течение пред блока…
— Много се надявах да ме поканиш! — въздъхна с пресилено облекчение. — Но дори и да не беше го сторила имам резервен вариант…
— Спри! Пази го като резервен! Представи си, че следващия път не склоня толкова лесно.
Качихме се в апартамента и го оставих да разглежда стаите, а аз се отправих право в кухнята, за да изцедя плодове. В първата свободна минута се загледах в огледалото и се опитах с няколко движения да оправя грима и прическата си. В този момент той ме прегърна през кръста и прошепна в ухото ми:
— Красива си!
— Аз… ами… в момента… много, много, не съм се оправила… — видях усмивката му и поех дълбоко дъх. Бях толкова нервна! — „Благодаря“ се казва при направен комплимент, нали?
— Таня, искам да те питам нещо? Пречката, която стоеше между нас при първата ни среща, още ли е валидна? Нещо ми подсказва, че това се е променило, но искам да го чуя от теб.
— Прав си, нещата се промениха. Не искам да говоря за това, поне не още. Няма друг в живота ми.
— Радвам се да го чуя!
Вечерта беше страхотна! Говорихме дълго, гледахме телевизия. Бяхме си поръчали пица от близкото бистро, защото към десет вечерта определено озверяхме от глад. Всичко водеше към един-единствен момент. И все пак не бяхме достатъчно уверени, за да…
След едно голямо уиски именно аз направих първата крачка. Спрях осветлението в хола и го помолих да затвори очи. Съблякох тениската му и опрях ръце у тялото му. Милвах всеки мускул по гърдите му. Започнах да го целувам, нежно и бавно. По врата и надолу по раменете. Плъзгах горещият си език бавно и мъчително. Доставяше ми удоволствие, да усещам как цялото му тяло се напрегна в очакване следващото ми действие. Набързо съблякох блузата си, свалих сутиена… Спрях да го целувам и точно когато рязко си поемаше дъх, допрях в гърба му голите си гърди. Продължих леко да се търкам в него, не спирайки да го целувам. Отпуснах глава така, че да може косата ми да се разстели по тялото му, исках да усеща всяка моя частица…
Беше вълшебна нощ, любихме се два пъти, след което заспахме. Събудих се към четири сутринта, за да установя колко удобно се бях сгушила в него. Главата ми, легнала на рамото му, а кракът ми беше преметнат върху неговите. Унесох се, спокойна и щастлива. Не ми се бе случвало от дълго време.
Дните минаваха бързо, едва изчаквах да свърша работа, за да се срещнем. Вечерите прекарвахме заедно. Скоро се почувствахме заедно, в пълния смисъл на думата. Вече знаех много за Николай. Освен, че беше моят фантастичен и романтичен музикант, това, с което си изкарваше прехраната бе близко до собствената ми професия. Семейството му притежаваше развит бизнес в консултинг-а. Главният им офис бе в София, но имаха представителства и в други държави.
Когато ми предложи, да работим заедно и да заминем в Мароко, изобщо не се поколебах. Щях да върша това, от което разбирам и щях да бъда с любимия си. С лекота приготвих багажа си — само два куфара. Не исках да вземам много от предишния си живот. Най-тъжно ми беше за Галя и двете доста поплакахме. Обещахме си да си ходим на гости, да се чуваме често и да не прекъсваме връзката си.
В деня на заминаването, хвърлих последен поглед на апартамента. В него бяха преминали последните ми няколко години. През изминалата седмица бях прехвърлила повечето мебели у Галя, а днес трябваше да го освободя. Преди да заключа, погледа ми спря върху моята любима закачалка в коридора. Не изпитах нищо. Оставих я… за следващите наематели…
Край!
Допълнителна информация
Автор: Антония Бакова
Редакция и корекция: Н. К. Перфилова
Събудих се малко след осем сутринта. Слънцето огряваше цялата стая, толкова ярко и топло. Надигнах се с неохота от леглото и се отправих към банята. Широка и изцяло в златно и синьо, банята е едно от любимите ми места в модерния апартамент… Взех душ с хладка вода и побързах да се облека. Докато мажех тялото си с лосион не можех да не се зарадвам на страхотния си тен. Тялото ми бе станало с цвят на млечен шоколад. Сложих си бяло бельо и извадих от гардероба една от новите си тънки памучни рокли в светли тонове. Сложих си гланц за устни и спирала. Обух си ниски кожени сандали с коралови ширити и излязох.
Навън ме посрещна жежко време и ежедневната суета на големия град. Местните вървяха забързано в различни посоки, телефони звъняха, а шумните туристи си пробиваха път, стиснали карти в ръце. Свих зад първата пресечка и съвсем скоро стигнах до малко кафене. Седнах на любимата си маса. Тук, по-далеко от глъчката можех да се отпусна. Поех дълбоко дъх и издишах. Все още не бях свикнала напълно с влажния въздух на Рабат — Мароко.
Гледката от кафенето е спираща дъха. Бях пристрастена към нея, всеки ден имах нужда от поредната доза. Градът лежеше в краката ми с хилядите къщи и ниски сгради всички в бяло, разпръснати, без строга подредба. Тънка ивица златист, нежен, ситен пясък, а след него необятната шир на Атлантическо море. Красиви цветове във всички нюанси на синьо и зелено се смесваха пред очите ми.
— Sabah al khair! (Добро утро!) — поздрави ме сервитьора.
— Sabah al noor! (Да е светъл денят ти!) — отвърнах, с доста силен акцент.
— Jebli shai? (Още чай?)
— Min fudluk! (Моля!)
Чаят им е ароматен и топъл, поръчвах си го обикновено с каничка мляко и няколко лъжици мед. Точно от това имах нужда, за да се освежа в тези горещини. След краткия ми разговор, oставайки сама се заех отново да съзерцавам вторият по големина град в Мароко. Невероятен и завладяващ!
Телефонът иззвъня.
— Таня, къде си? Ще закъснеем за срещата? — гласът му звучеше напрегнато и ме върна в реалността.
— Идвам! След двадесет минути ще съм при теб.
Последва кратко мълчание…
— Таня, отново си в кафенето, нали? — представих си как се усмихва при тези думи.
— Наистина съм тук, просто този чай… а и тази гледка, много ме радват…
— Няма нужда да ми обясняваш! Чакам те в офиса и… обичам те, нали го знаеш?
— Обичам те и аз!
Изпих чая си, платих и се отправих към офиса. Въздухът трепкаше пред мен. Наметнах през глава дълъг и широк бял шал и се забързах.
Той стоеше и ме чакаше. Отпуснат на кожения диван въздъхна облекчено, виждайки ме. Бе така съвършен, висок и мургав. Също като мен — придобил силен тен и спокойно изражение на лицето.
— На косъм бяхме да закъснеем, Таня!
— Знам, съжалявам! Все пак ме обичаш… или ми се счу… така че разчитам да не ми се караш много.
Приближих се и го целунах. Сигурно никога нямаше да ми омръзне. Вкусът и аромата на тялото му ме опияняваха.
След секунди, с делови израз на лицата, се отправихме на срещата с клиенти.
А ето и какво се случи, през тези осем седмици:
Макар, че именно аз бях настоявала да излезем с Галя, още докато седнахме в бара вече съжалявах. Сервилната обстановка, както и лошата музика ме отвратиха. Извиних се на приятелката си и я помолих да си тръгваме. Изпратих я до дома й, взех колата си и потеглих към вкъщи.
Паркирах трудно. Отново нямаше достатъчно място, повечето бяха спрели неправилно, та ми се наложи да направя поне пет маневри докато успея да оставя колата в такава позиция, че да мога да изляза безпроблемно на следващия ден. Слязох силно раздразнена и се запътих към блока, със забит в земята поглед.
Надигнах глава, за да отключа и едва не подскочих при вида на висока тъмна фигура.
— Таня! Спри!
Гласът му беше нежен, а тялото ми се закова. Можех само да го гледам, ала неспособна да кажа и дума. Пред очите ми беше сцената с красавицата от бензиностанцията.
— Не може да те открие човек!
— Особено, ако ми имаш номера? Не ми се вярва!
— След като се разделихме, съм забравил телефона си в таксито и така и не ми го предадоха от таксиметровата компания. А вярвай ми, опитах по много начини да си го върна. Надявах се да те срещна във фитнеса, но ти спря да ходиш там. Не знам къде работиш, а единственото, което знам за теб е домашният ти адрес. Та така, вече може би пети-шести път стоя пред твоя блок, с надеждата да те видя. Запознах се Мая от шестия етаж, с децата от третия, както и разходих кучето на възрастната дама от първия етаж. Макар и да съм доста чаровен, си мисля, че следващия път може би щяха да извикат полиция.
Стоях и слушах като омагьосана. Това беше всичко, което исках да чуя. Толкова пъти си представях как се срещаме и той ми разказва история, с която да повярвам, че още се интересува от мен.
— А жената, която беше с теб днес на бензиностанцията? Нямате ли връзка? Изглеждахте ми много близки?
— Близка ми е, наистина. Личи си казваш? Не ти ли направи впечатление, обаче, колко много общи черти имаме с нея? Не? Сестра ми е, Таня! И днес ходихме на ранна вечеря, за да имам после време пак малко да почакам пред дома ти.
Въздъхнах с голямо облекчение. Възможно ли е да не е приключила нашата история?
— Искаш ли да се качиш горе и да те почерпя един фреш? Трябва да пиеш витамини, че току-виж си се разболял от това течение пред блока…
— Много се надявах да ме поканиш! — въздъхна с пресилено облекчение. — Но дори и да не беше го сторила имам резервен вариант…
— Спри! Пази го като резервен! Представи си, че следващия път не склоня толкова лесно.
Качихме се в апартамента и го оставих да разглежда стаите, а аз се отправих право в кухнята, за да изцедя плодове. В първата свободна минута се загледах в огледалото и се опитах с няколко движения да оправя грима и прическата си. В този момент той ме прегърна през кръста и прошепна в ухото ми:
— Красива си!
— Аз… ами… в момента… много, много, не съм се оправила… — видях усмивката му и поех дълбоко дъх. Бях толкова нервна! — „Благодаря“ се казва при направен комплимент, нали?
— Таня, искам да те питам нещо? Пречката, която стоеше между нас при първата ни среща, още ли е валидна? Нещо ми подсказва, че това се е променило, но искам да го чуя от теб.
— Прав си, нещата се промениха. Не искам да говоря за това, поне не още. Няма друг в живота ми.
— Радвам се да го чуя!
Вечерта беше страхотна! Говорихме дълго, гледахме телевизия. Бяхме си поръчали пица от близкото бистро, защото към десет вечерта определено озверяхме от глад. Всичко водеше към един-единствен момент. И все пак не бяхме достатъчно уверени, за да…
След едно голямо уиски именно аз направих първата крачка. Спрях осветлението в хола и го помолих да затвори очи. Съблякох тениската му и опрях ръце у тялото му. Милвах всеки мускул по гърдите му. Започнах да го целувам, нежно и бавно. По врата и надолу по раменете. Плъзгах горещият си език бавно и мъчително. Доставяше ми удоволствие, да усещам как цялото му тяло се напрегна в очакване следващото ми действие. Набързо съблякох блузата си, свалих сутиена… Спрях да го целувам и точно когато рязко си поемаше дъх, допрях в гърба му голите си гърди. Продължих леко да се търкам в него, не спирайки да го целувам. Отпуснах глава така, че да може косата ми да се разстели по тялото му, исках да усеща всяка моя частица…
Беше вълшебна нощ, любихме се два пъти, след което заспахме. Събудих се към четири сутринта, за да установя колко удобно се бях сгушила в него. Главата ми, легнала на рамото му, а кракът ми беше преметнат върху неговите. Унесох се, спокойна и щастлива. Не ми се бе случвало от дълго време.
Дните минаваха бързо, едва изчаквах да свърша работа, за да се срещнем. Вечерите прекарвахме заедно. Скоро се почувствахме заедно, в пълния смисъл на думата. Вече знаех много за Николай. Освен, че беше моят фантастичен и романтичен музикант, това, с което си изкарваше прехраната бе близко до собствената ми професия. Семейството му притежаваше развит бизнес в консултинг-а. Главният им офис бе в София, но имаха представителства и в други държави.
Когато ми предложи, да работим заедно и да заминем в Мароко, изобщо не се поколебах. Щях да върша това, от което разбирам и щях да бъда с любимия си. С лекота приготвих багажа си — само два куфара. Не исках да вземам много от предишния си живот. Най-тъжно ми беше за Галя и двете доста поплакахме. Обещахме си да си ходим на гости, да се чуваме често и да не прекъсваме връзката си.
В деня на заминаването, хвърлих последен поглед на апартамента. В него бяха преминали последните ми няколко години. През изминалата седмица бях прехвърлила повечето мебели у Галя, а днес трябваше да го освободя. Преди да заключа, погледа ми спря върху моята любима закачалка в коридора. Не изпитах нищо. Оставих я… за следващите наематели…
Край!
Допълнителна информация
Автор: Антония Бакова
Редакция и корекция: Н. К. Перфилова
-
tuly
Re: Дневникът на Таня
Много ми допадна разказът Ви, изчетох го на един дъх и дори съжалявах,че свърши. Макара,че не си падам много - много по любовни тематики, аз съпреживях всичко с героинята,въпреки че с нея изобщо не си приличаме... 
Аз съм читател,не съм писател.Като такъв мога да кажа,че е написан стегнато и увлекателно,без излишни разсъждения и обяснения.Ще се радвам да продължите да публикувате! Поздрави!
Аз съм читател,не съм писател.Като такъв мога да кажа,че е написан стегнато и увлекателно,без излишни разсъждения и обяснения.Ще се радвам да продължите да публикувате! Поздрави!
Re: Дневникът на Таня
tuly,
много благодаря за коментара. Радвам се, че ви е допаднал разказа. Ще продължавам - обещавам!
много благодаря за коментара. Радвам се, че ви е допаднал разказа. Ще продължавам - обещавам!
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи форума: 0 гости