Проторазум

[Кристиан Цветанов]

Първо бих искал да се обърна към потребителите на форума с молба за извинение. Не бях обърнал внимание, че едно произведение се придържа в рамките на една публикувана тема, като нови глави се надграждат под формата на отговори. Впоследствие разбрах, че ненужно съм „наспамил“ форума. Относно настоящия текст, тук публикувам най-късната му форма, като премахвам всички предишни публикации, съдържащи отделни глави от него. По същия начин ще постъпя и с останалите си текстове.

Кристиан





Проторазум



Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство I

Сигурно се чудите защо тая хроника се казва „пияна“. И сигурно предполагате. И донякъде бихте били прави. Не, самият аз не съм пиян. Пияни са хората, за които ще ви разкажа в тая хроника, и не от пиене пияни (поне не всички), а от простотия. Ще ви разкажа как тая маса от хора наоколо ми се разтури с времето, как затъна в хаос и упадък, и как сега, докато пиша тия думи, вероятно изтичат и последните години на съществувание на тая маса. Глупостта вече се разнася из улиците като епидемия от чума, а от хорските къщи и обществените сгради смърди, както би се носила смрад и от действителна чума, само че в тоя случай вонята е на срам. Най лошото е, че тая воня на срам я усещат само малкото хора, останали с поне троха акъл или все още непропили се.
И като се замисля пак за първото ви предположение за заглавието на тая хроника, държа да отбележа - не, аз не съм пиян. Но съм започнал да посръбвам. С мъката да живея сред тоя народ на глупци, как не бих? Като пийнеш усещаш как поне малко ти се успокояват нервите, макар и да изпадаш в по-дълбока скръб. Хем те бута към депресия, хем ти утаява гнева. Иди разбирай дали е добро или лошо. Поне изпитвам добрата му страна, но предполагам всички пияници са започнали така.
Ама стига толкова за пиенето, достатъчно ми трови живота, та да го оставя да ми трови и листите.
Сигурно се чудите как по дяволите се казвам, кой по дяволите съм аз. Тия писания ще ги зарина дълбоко, затова съм сигурен, че ти, който ги четеш, ще си някой, който живее във време далечно, и който е изринал тия листи по някаква нелепа случайност, и който няма да има никаква възможност да е поне малко наясно с мене и света, дето ще опиша, без аз да го обясня тук подробно. Като се замисля сега, ако ти, четецо, си нямаш идея за нашия свят, как пък ще разбереш езика, на който пиша? Е, майната му. Ще пиша, ще го заровя, пък който разбере - разбере.
Та аз съм по име Нексо-Фрод. Тирето между двете части на името значи, че не е необходимо да се изговарят и двете, а всеки, който те назовава, си избира едното, в зависимост от това дали те уважава, или не. На всяко новородено му дават такова двойно име за избор, според ЗСМ (закона на свободното мислене) и ДД (Догмата срещу двуличие). По тая логика уважителната част от името по принцип значи нещо приятно, положително или дори величаво, а другата е някаква унизителна подигравка с теб, гнусна простотия, или съвсем културна и сериозна обида към характер, физика, произход и тн, което само по себе си е откровено несъгласие със съществуванието на твоята личност. По-тъпите хора се обиждат повече, ако неуважителното им име е някаква просташка подигравка. Но по-умните осъзнават, че хладнокръвното становище срещу личността ти е къде-къде по-сериозно от подигравка. Тъй в света, за който сега ти, драги читателю, четеш, умен човек можеше да се радва, че унизителното му име значи просто „лайно“, а глупакът се радваше, че неговото такова не значи „лайно“, а значи например „тумор за народа“.
Относно моето име, тук има уловка. Да, първата част ще рече „скромен“ на модерния ни език, което се предполага за положително. Но скъпите ми роднини са ми го дали със знанието, че на един от по-западналите и застарели диалекти в предградията , това значи „провал“. Не всички хващат тая уловка, щом се запозная с тях и поискат името ми. Усещат я само умните, което за мен е идеалното унижение, защото дори глупаците да ме смятат за провал, те са си глупаци - на кой му пука за тяхното мнение? Интересувам се само от отношението на умните към мене, а името ми се грижи добре за първоначалните им впечатления за моя милост. Цял живот ми се е налагало да се боря със собственото си име, представяте ли си? Цял живот думата, която си ти, която те отчита като самостоятелна личност на лицето на земята, те тегли надолу към дъното.
С втората част от името ми вече няма нужда от никакви гадни уловки, защото то по обичай трябва да си е унизително. „Фрод“ се превежда от класическата ни административна реч като „такъв, който трябва да бъде приспан (от обществени съображения)“. Както виждате, моето унизително име беше от ония, които наистина унижават, а не някаква глупава обида, която да можеш да преглътнеш като череша с мравка в нея.
Та след като приключите с четенето на тая моя пияна хроника, вие ще си решите с кое от двете ми имена да мислите за мене (като забравим гадната уловка в първото ми име). Ще се запитате може би защо пък да не ме наречете и с двете ми имена? Самият аз все пак го сторих като ви се представих. Ето, казвам ви. Защото това е по закона на представянето при запознанство. Според ЗСМ трябва при първа среща да предоставиш на събеседника си двете си имена, за да му дадеш свободен избор за неприкрито мнение към тебе. Нататък вече трябва да се ползва само едното, а това е според политиката на групировката КАРМА. Нейният символ е кръг, състоящ се от две половини - едната чисто бяла, другата чисто черна. Девизът им е „Средно Няма“. Засега няма да ви обяснявам всичко за тях в подробности, но за да ви се изясни леко що за групировка е това и какви са тия крайности без среди, за които говори, ще ви кажа, че първоначалната идеология и цел на тая групировка, когато се е създала преди векове, е била да разграничи доброто от злото, за да може да изтръгне злото от света по-качествено.
Тъй, за тебе, читателю, аз съм Нексо или Фрод. Роден съм в 543 година ОСБ (ще поясня). Не знам точната дата, защото родителите ми са изгорили документа с точните ми данни, издаден в деня на раждането, а именно моето Пълномощно за Съществувание. Да, звучи грубо; и звученето не лъже. Майка ми и баща ми ме мразеха, или поне баща ми, майка ми просто си налагаше да се примирява с мен и това от своя страна ѝ налагаше някаква стоическа любов към мен. Като любовта на скала към камъче. Та те бяха изгорили документа, както беше обичаят да се прави с деца, които бяха нежелани и които трябваше публично да бъдат показани като такива. Изгорили го на овчия площад в обичайната кладичка от изсушени стъбла на кокичета, полети с отровено олио от слънчоглед. Баба ми ми разказа, аз тогава съм бил на четири. Вятърът духнал силно отведнъж, вече запаленият документ изхвърчал от кладата и се лепнал за тънката вълнена фуста на майка ми. Докато ѝ я съблекат, едното ѝ бедро се опърлило силно и оттогава носеше белег до края на живота си. Това направи стоическата ѝ обич към мене още по-стоическа, все едно скалата и камъчето да станат на айсберг и висулка. Което и от двете да се бе запазило, да ви кажа, щеше да ми се струва все същата житейска херния.
А, да. Трябваше да обясня това ОСБ след годината. ОСБ е акроним от „От Събарянето на Борария“. Борария е градът, който се е издигал тук наместо Столикиа, нашия днешен. Преди 577 години нашите завоеватели превзели Борария, избили населението, сравнили всяка една постройка със земята, та чак изтръгнали до последната треска и камъче всичките основи из пръстта. Върху прочистената площ постепенно издигнали нашите квартали. Започнали да отброяват времето и календарите от разрушаването на Борария като начална точка. Така и досега. Забележете интересното - нацията ми счита своето начало от момент на разруха и смърт, вместо да брои примерно от основаването на нашето селище. Да вземеш самото си начало от едно изтребление - какво ти говори това за бъдещето на тоя народ, скъпи ми читателю? На мен лично ми се струва като застраховка за бъдеща катастрофа. Но виж, от друга страна, тая катастрофа, като се пренесе разказана в писмо, както аз сега имам честта и удоволствието да направя в жест към теб, читателю, ще звучи изключително развлекателно. О, уверявам те в това. Всичката тая глупост човешка поне на листа ще има някакъв смисъл. Погледната през булото на буквите и редовете, простотията придобива странното свойство да впечатлява и поучава. Иначе досега почти не се сещам да съм виждал жив човек да се поучава кой знае колко от грешки, докато ги изживява директно.
Заговорих за семейството си. Това всъщност е интересен въпрос, началото на рода ми по-точно. Моето семейство по произход е, как да го кажа, паразитно. Да, „паразитно“ е думата, дето най-подхожда. Защото пра-пра-дядо ми и пра-пра-баба ми са насадили тяхното бебе, моя пра-дядо, у напълно чужди по роднинство хора, за да го отгледат. Моето семейство е започнало като семейството на някоя проклета и безотговорна кукувица в леса. Ето как е станало това.
Пра-пра дядо ми се оженил за пра-пра баба ми и двамата заживели в един от тогавашните блокове за средни по парá хорица. Но пък живели на долните етажи, което е било знак за поне малка заможност; горните етажи били за бедняците, та на тях да им се налага да изкачват повече стълби, а и по-нависоко стаите са по-студени. Двамата живеели на третия или четвъртия етаж, не се знае точно кой от двата. Но не е и важно. Важното е, че от малката тераса на апартамента пра-пра-дядо ми всеки ден гледал към тогавашния мекхтеан на Бузла („мекхтеан“ е старата дума за площад или днешния „мегдан“, а Бузла е богинята на майчиното мляко и кърмачките), което било светилище на богинята и място с пазарища за млека и сирена. И ето какво пра-пра-дядо ми гледал най-много от всичко: в единия край на мекхтеана се намирал голям храм на Бузла, днес сринат, но тогава постройката била наистина впечатляваща. Била във формата на пищна млечна гърда, насочена към небето, куполът оприличавал зърното, всичко направено от изящен червен мрамор, с позлата по зърното и по единствената врата в основата. Дядо ми решил, че ще си направи дом от храма. За постигането на подобно нещо, представяте си, си трябват нерви и търпение. А дядо ми е бил от хората, надарени с търпение в удивителен излишък.
Първо се запознал (уж случайно) с там действащото семейство от поп и жрица, които поддържали култа в храма и живеели в него. Станал приятел с попа, научил го да дружат по най-искрения начин, по който мъжете могат - с чашката. Всеки ден все повече пили и се смели заедно, всеки ден слагал в чашката с мляко на попа малко повече сливов спирт. Но жената на попа не пиела, а гледала отстрани и виждала - не спирала да подозира дядо ми. Прекалено внезапно се появил в храма им, прекалено бързо се присламчил и сближил с мъжа ѝ. Жените имат тоя вроден интерес и майсторлък по-ловко да засичат задни мисли, много повече се интересуват от дребните проблеми на хората, от по-личните им неща и по-тънките черти в държанието им, „щипкат фидето из чорбата“ както е поговорката. Та жрицата надушила, че дядо ми не ще да е дошъл с приятелски намерения. Тръгнала да разпитва съседите на нашите из блока що за хора били пра-пра-дядо ми и жена му. Дядо ми пък разбрал от същите съседи, че жрицата души наоколо.
Затова един ден, както обикновено, хванал попа в храма на по чашка (докато жрицата не била вкъщи), напил го по-здраво от всякога, докато той самият се правил, че преглъща спирта, и го оставил да падне заспал на пода. Напръскал дрехите му с отрова за езерни комари на прах - трудно видим прашец, който в допир с вода става на облак от газ, дето трови насекоми, а понякога и по-болнави хора.
После дядо ми си бръкнал в гърлото, повърнал връз спящия поп и го оставил така. Жрицата се прибрала и видяла мъртво-пияния си, оповръщан съпруг. Погнусена, свалила дрехите му и ги накиснала, за да ги изпере. Но когато водата напоила дрехите, отровата за комари се изпарила наоколо. Жрицата страдала от задушливата болест с пристъпи, та не ѝ трябвало много, за да предаде богу дух. С нея си отишли и подозренията към новия приятел в храма. Задето убил жрицата по тъй заобиколен начин, дядо ми бил далеч от излавяне, а попът бил прекалено пропит и оглупял, за да поведе адекватен съд.
Приятелите вече могли да си бъдат приятели, без каквато и да била пречка. Скоро свещеникът започнал да се нуждае от трезвен водач на сметките и покъщнината му, а кой по-добър за тая помощ от искрения и близък приятел? Дядо ми, по приятелски, го уредил да затъне в катастрофални дългове и посмешища. Накрая се стигнало до там, че толкова пропаднал хаймана не можел вече да служи на богинята в храма. Властите го изритали, но по религиозен указ го питали кой след него да наследи храма. Кой бил достоен да поддържа светинята на Бузла? Пияницата посочил, разбира се, дядо ми.
Би било лесно да кажа, че така дядо ми осъществил мечтата си. Не станало така. Дядо ми не бил посветен и упълномощен в култа, за да поеме храма и проповядването. Обителта не му се полагала. Но дядо ми рекъл на баба ми: „Значи богинята не ме пуска вътре. Ами, премахнах свещениците от там, ще премахна и богинята тогава.“
Намерил из селата някакъв сектант, откачен естествено, но с голямо въображение и плам на устата. Платил му да проповядва из града, подкокоросал разни отчаяни просяци и слабоумници да му повярват, да го последват. Продал дори имоти, доколкото разбрах, за да му уреди още слава и последователи, изначално присламчени чрез малко подкупи, а после и чрез откровена вяра, защото, както казах, тоя сектант имал талант за реч и фантазия. Сектата се получила главно от мърляви бездомници и изтривалки в обществото, но именно тия тълпи са най-ефективни в борба за власт. Това, че са изпаднали до дъно и нямат какво толкова да губят, ги кара да бъдат по-смели и агресивни.
Помели града и нападнали дворците на правителството. Имали само едно искане (заръчано от дядо ми към талантливия сектант) - да махнат култа към Бузла и да я изключат от официалните редици на божествата.
Правителството и армията били западнали и отслабени още векове преди тия събития. Можели да бият отпор и да смажат тълпата от откачалки, но заслужавало ли си да се затормозяват с това, само заради някакъв си култ към млякото?
Богинята на майчиното мляко най-сетне изчерпала кърмата си, а тоя, който стръвно изпил последните капки, бил дядо ми. Култа се разпуснал, поне официално, храмовата сграда останала без предназначение, без официален собственик. Вече пасивното и замряло правителство, както се очаквало, не заклеймило храма като държавна собственост - било уморено от тоя проблем, след всичките разправии покрай наследяването на храма, а после и сектантите. Оставило бившия поп и пияница свободно да избере наследника.
И тук вече наистина мога да кажа, че мечтата на дядо ми се сбъднала и той с жена му се нанесли в червената гърда от мрамор. Начинанието му отнело седем години, доколкото научих.
И тъй нравът му се уталожил. Но тъкмо неговият се уталожил, когато този на пра-пра-баба ми се отприщил. След всичко, на което станала свидетелка, тя се убедила, че мъжът ѝ има акъл за милиони. Тя решила, че къщата-храм не стига. Прекалено силни и ловки били, за да спрат до тука.
Започнала да мечтае да царува, да е властница. Подхванала дядо ми за опашката, тръгнала да го увещава. Ала гениалният ми предтеча, колкото и да бил гениален, си имал своя недостатък като всеки човек. Неговият бил такъв: веднъж постигнел ли една голяма цел, много трудно и бавно се палел по друга. Обичал дълго и спокойно да жъне успеха на труда си. Седял на удобното си диванче пред мраморната гърда и си пиел нектара със спирт.
Пра-пра баба ми го заплюла и рекла, че ще му покаже какво е истинска смелост и амбиция.
Без да му казва, тя наела някаква долнопробна отровителка, която лъжливо се пишела за голяма разбирачка някъде си в околностите. Тая отровителката дори си била измислила прозвището Зарзила („безвкусната“) Платила на Зарзила известна сума пари, а после я заучила да се добере до кухните на двореца и да натрови храната на една от тогавашните седем царици, която пък още отпреди имала разпри с родителите на баба ми - още повече причина за мъст. Докато Зарзила вършела делото, баба ми щяла да я чака прикрита до двореца.
Пра-пра дядо ми люлеел едногодишното си бебе в люлката и гукал сладки песни насред храма-гърда, когато получил донесение за олелията. Две жени заловени и набързо обезглавени в двореца, едната била жена му. Видели и потеря да идва към дома.
Единствения багаж, който дядо ми заграбил, било време. Не помислил за пари, храна, дрехи, последствия. Умните хора съзнават, че бързането с малко бавене изобщо не е бързане. Както чул вестта, той грабнал детето от люлката и побягнал през улиците. Чак след дузина пресечки започнал да си позволява да се поспира и скатава зад стени, огради, сергии и коли. Дълго време си играл с потерята на котка и мишка и дори аз не си представям как е възможно да се е отървал. Но според семейните ни извори - направил го е.
С последни сили се добрал до къщата на предполагаеми пети или шести братовчеди на неговия отдавна мъртъв братовчед. „Семейство сме - рекъл им на прага с пот на чело и дете на ръце - Отгледайте сина ми, защото е кръв ваша. И защото ще се върна и живи ще ви запаля, ако ме излъжете.“
Не изчакал да поемат бебето в ръце. Оставил го на прага и побягнал в мрака - била вече паднала нощ, тъй дълго се бил гонил със стражниците.
Бебето на прага бил моят пра-дядо. А хората, които го вдигнали от прага, всъщност не били даже и далечни братовчеди на фамилията.
Ето как, драги ми читателю, моето семейство може да се нарече паразит или кукувиче семейство. Отгледани сме с труда и мъките на съвсем други хорица, попаднали в тая пияна хроника по усмотрение на не по-малко пияна съдба.
За по-нататъшните ми предци, както и за сегашното ми котило, ще ви издам по-нататък в разказа.



Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство II

Сетих се какво може да ви се е сторило чудно от последното, което разказах. Как по дяволите се е казвал този мой забележителен пра-пра-дядо? И как по дяволите се е казвала глупавата ми пра-пра-баба? Или пък бебето им, което се озовало на прага на чужда къща? Защо изобщо не споменах имена?
Да, читателю, чудно е, ама какво да се прави - имената им са заличени от архивите на града, от езика на нацията и от историята на света. Мъжът, жената, детето - всичките изтрити завинаги. Това е възможно по легален път. Ако човек се провини достатъчно, може да бъде съден на Забравата, така наричат това наказание. Подобно нещо е онова, което ви разказах за самия себе си - когато родителите ми публично обявили, че ме считат за нежелан и изгорили рождения ми документ, а майка ми си изгорила бедрото. Същото, но в по-лека форма. На мен поне хората са ми забравили само рождения ден, докато тримата ми нещастни предци сега са някакви бледи духове в мъгла от клюки. Но пък виж, никога не е късно и аз, нежеланият Нексо (или Фрод) , да бъда подложен на Забравата. Като гледам така, натам съм тръгнал. И преди тоя свят да се свърши, което ще е скоро, може в един последен изблик на тъпа злоба хората да решат да ме изтрият от скапаните им архиви. Направо е смешно, да гледаш как тия глупаци са толкова надути, че да си въобразяват, че на мен ми пука дали ще ме помнят официално. Пра-пра-дядо ми може вече да го няма ни жив, ни на помен, но аз често се разхождам до мекхтеана на Бузла и гледам кръга от основите на сринатата гърда. И като гледам тия останки, убеден съм винаги, че дядо ми се смее някъде с глас. Изтрили го били от лицето на света, ала насред града ни стърчи и се пъчи една изкорубена каменна цица, извисена над повечето мижави къщи, дори като е срината - наблъскала се точно в центъра на света, нагло набиваща се на очи, наперена и вулгарна, подиграваща се на всичко живо. И това ако не е духа на самия ми дядо, запазил се до днес, чума да ме тръшне.
Споменах ли защо предците ми били до крак изтрити? Че и бебенцето дори. Нали ви разправих как гениалната ми баба наела отровителката Зарзила, за да убие царицата, с която се мразела. Е, след като властите убили баба ми и наемничката й пред очите на всички на улицата, и погнали дядо ми вън от света, царицата решила, че това не й стига за отмъщение. Затова издала и иск за Забрава, не срещу единствения виновник, както е по закон, забележете, а направо срещу цялото семейство. Тая царица е с името Tерция-Цепка (аз я наричам с обидното „Цепка“, което значи „уличница“) и е една от тогавашните седем в Царичия корпус. Нейната роля в тая хроника не свършва до тук, затова няма да се наемам да излагам всичките подробности около личността й. Ще добиете представа за тая кучка в течение на разказа.
Носят се и други гнусни слухове, че дядо ми бил съден и заради това, че бил червенокос, който се криел с боя за коса, но го разкрили, защото жена му изхленчила истината преди да я екзекутират. Аз не вярвам прародителят ми да е бил едно от тия изчадия. Това е поредната фалшива мълва, пусната сред хората, за да се добави сол към присъдата му. И бас ловя, че тая мръсотия е дело на царица Цепка. Никога не е имало червенокоси уроди в моя род.
По-нататък ще ви додам за бебето, дето дядо ми оставил на прага на непознатите хора, как то се спасило от чистката на царицата и защо аз съм убеден в истинността на тая част от историята.
Сега трябва да прекъсна с писането, сестра ми ме вика на пост. Мой ред е да наглеждам улицата от прозореца, да държа оръдието готово, докато другите се хранят. Обичам оръдието, макар и да не боравя добре с него. Страх ме е от оръдието, страх ме е и да съм на пост; винаги, когато съм, получавам нервни газове. Но ми харесва някак си мисълта, че ме карат и мен да вардя. А и все пак не мога да не се наслаждавам на факта, че нашето оръдие е по-голямо от това на комшиите.



Пияна хроника 2 - Царица Цепка

Моят писар пише тези думи, единият от многото, но моят любим писар, Петрон. Ще ви кажа защо му оказвам тази чест и защо ми е толкова скъп по-нататък. Сега нека положа началото на този мой летопис.
Името ми е Варизя Марсия Нуния, на двайсет и осем съм, родена в първите кръгове на провинцията, дошла от заможно семейство и издигнала се три пъти по-високо от това. Това са рождените ми записи, рожденото ми име и всичко онова, дето бях преди.
Преди какво, ще питате. Преди да стана една от жените на Царичия корпус. Да, аз съм царица. И името ми на царица е Терция, втората с това име, първата с тая власт. Никоя друга царица преди мене не е стигала до такъв сан и никоя друга след мене няма да го стигне. Да, ще кажете вие, разбира се, че ще стигне и още как. Все някога всеки владетел от миналото е надминаван. Но аз не ви говоря за властта си, за съкровищницата си, за просперитета и границите на държавата си. Не. Аз ви говоря за онова, което съм постигнала не като владетел и политик, а като човек. Като жена. И за да разберете какво точно съм постигнала, не мога да ви го опиша с две-три точни думи. За да разберете точно, то вие трябва да чуете целия ми разказ, който моят добър писар Петрон тъй красиво ще изпише по листите.
Петрон кима и се усмихва на царицата си. Ласкае се, че аз самата тъй интимно го лаская в личните си мемоари. Моята уста и неговото танцуващо писало тъй красиво израждат разказа и го запечатват във вечността (сега пък смях заради палавия израз). Да, близък ми е Петрон, и скъп. Продължавай да пишеш, скъпи ми Петроне, с моята уста и твоето писало.
Аз съм царица Терция от Царичия корпус. На какво съм царица, чудите се, може би? От къде да ви знам, може би това ще се чете след камара векове, когато и помен не е останал от сегашния свят. Та ще обясня. Нашата страна се именува Протозарум, основана уж преди близо шестстотин години връз основите на старата Борария, която била срината. Но това за мен са някакви митове, дето пламенни историци са си измислили, за да сложат драма в приказката. Винаги е по-интересно с кланета, нали? (Петрон пак се хили докато пише). Аз си мисля, че старият град просто е прераснал в днешния, без никакви такива простотии. Може някой път да ви дам доводите си за тази ми теория. Но засега едва ли ви интересува.
Страната ни се казва Проторазум, а столицата е със същото официално име. Но хората я наричат масово с името Столикиа. За това е виновен един офицер, живял преди деветдесет години, дето се бил издигнал до пост на дворянин и член на правителството, и се опитал с пламенни речи да убеди народа да свали централизираната власт на Царичия корпус и да върне старата система на Трийсетте Равни Парламента или както го наричали просто „Трийсетака“. В речите си тоя офицер, дето наричал столицата - тая дума също се корени от тук - дето наричал столицата ни „Столикиа“, предложил така да се преименува официално, защото значело „мислеща глава“. Схващате ли символиката? Централизираната власт, твърдял той, била необходима на народа, само ако тоя народ се състоял от овци, неспособни да мислят сами за себе си. Простакът си умрял опитвайки се, бащата на баща ми го арестувал и убил в килията (удушили го с ластика на собствените му гащи, за да умре в срам, според клюките и легендите от онова време), но народът запомнил тая Столикиа от речите му и продължил да я ползва в протест. Протест, та се убил, бих добавила аз. Дай боже на всеки владетел такива протести.
Да отбележа, знам името на тоя офицер, но няма да го споменавам, защото е изтрито от историята по закон - наказанието за вредителство спрямо държавата. Така е в нашия свят, ако някой посегне към святото, той бива заличен от земя, книга и мисъл. Наричаме тая присъда „Забравата“. Заради наказанието хората са запомнили тоя глупак отпреди век просто като „офицера“, а никой даже не може да каже със сигурност дали е имал тази длъжност.
А, да - сигурно трябва да спомена и другата част на името си. Забравих да кажа, че в нашия свят по закон си имаме двойни имена - едната част от името обидна, другата уважителна, та всеки да може легално да те нарича, с което иска и тъй да те плюе или хвали. Не се чудете на тая традиция, запазила се е от някаква тъпашка народна илюзия за свобода на словото и мисълта. Аз като една от седемте владетелки не се опълчвам на тая традиция, дори е по-добре да си я има. Като хората си въобразяват, че са си свободни и своеволни, си стоят на място и си траят. Отнемеш ли им лъжливия кокал, веднага почват да лаят. Та името Терция е моето уважително име, значи „примерната“. А другото ми име, обидното, е Цепка. Това означава буквално „курва“. Никой не ме нарича така открито, защото знаят, че ще има последствия. Какво да ви кажа, обичам си я тая „свобода на словото“. Изказването ми може да ви настрои срещу мен, ще си кажете, че съм деспотична нещастница. Е, може би съм такава до известна степен, но погледнете го от моя страна, от страната на един отговорен владетел. Ако на тълпите неучен и миризлив народ - дето пикаят срещу вятъра и си мислят, че вали, и си харчат парите за пиене, а после се оплакват, че нямат качамак - ако на подобна сган се даде пълната свобода да говорят и правят каквото си щат, то няма ли светът да пропадне безвъзвратно? Ако вие, които сега четете това, не сте съгласни с мене, то трябва с голямо съжаление да ви съобщя - вие сте от пасмината, дето пикае срещу вятъра. Боговете дано ви помогнат, защото мозъка определено няма да го стори.
Рождените ми имена, които споменах в началото, не са от двойната схема, защото на мястото, където съм родена, не са се придържали към тая глупава система. Провинцията е по-хубаво място от столицата, като се погледне от друг ъгъл, признавам. Там ги няма някои от наложителните мисления, дето се насаждат на столичаните. И за провинцията ще ви разкажа в някой и друг ред, като дойде дума.
Сега е по-важна столицата ни Протозарум, където аз, Терция от Царичия корпус, управлявам наравно с шестте ми равни. Седалището ни се намира в една от четирите големи дупки на града - Пенция Урвина. Това е урвата с дворцовия комплекс, центъра на властта в Проторазум. Самият град е съставен от четири урви - споменатата Пенция Урвина, Силия Урвина, Просия Урвина и Кръстус.
В дълбината Силия се намира религиозният център на държавата ни, храмовият комплекс. Просия е дълбината с кварталите на хорските къщи и блокове, поне това е била в миналото, защото сега кварталите са се разраснали извън оригиналната урва и са плъзнали измежду другите три градски дълбини. Кръстус пък е последната от четирите главни урви и служи като гробищен комплекс. Разбира се, тая урва се е изпълнила също от векове в природния ход на нещата, но за да не позволим на гробищата да плъзнат из целия град, както стана с кварталите за простолюдието, създадохме тая политика и традиция сред народа на Проторазум да се рециклират гробове. Гроб, който е задминал петдесет години, се опразва от старите останки и се използва за нови, като старите кости се прибират в домашни светилища. Така гробищата си останаха в границите на Кръстус, поне засега.
Би било интересно да спомена, че преди около три века хората си пазели покойниците в стъклени бурета със спирт, стоящи посред домашните им зали. Откачена гнусотия.
От четири главни урви, споменах, се състои столицата ни Проторазум. Измежду и около тия четири големи урви се е разляла останалата част от града, която в тия времена си е направо смесица от всичко, дето се е обособило в дълбините - хаос от цивилни сгради, божи храмове, административни и културни центрове. Общо взето, градът се е разраснал хаотично около първоначалните урви. По мое лично мнение и наблюдения върху развитието на други подобни селища, всяка една от четирите урви на Проторазум е била първоначално самостоятелно селище, че може би и примитивна държавица. И постепенно четирите отделни държави са плъзнали една към друга и са се слели. Пак повтарям, оня мит за разрухата на Борария за мен е измислица. Критична съм към историята, както забелязвате, мисля и преценявам за себе си, претеглям известните факти и тествам истинността им през призмата на непредубедени изчисления. Това качество е жизнено важно за всеки владетел - да осъзнаеш, че голяма част от историята е лъжа, но че именно лъжата ти сочи истинския отговор. „Да четеш между вековете“ - сама измислих този израз и съм много горда с него.
Петрон пак се смее. Дали да не му резна малко езика, та да може да се смее по-свободно? Сега пък заби поглед в листа и ме чака да диктувам като послушно кученце. Браво на Петрон, добро момче!
По-нататък искам да разкажа за коронясването ми (ще пропусна детството си, защото е скучно). Но не точно сега. Сега ми писна от писане. Искам Петрон да дойде в леглото. Хайде, писарче мое, остави малкото писало и вади голямото.



Пияна хроника 3 - Човек Божи

Цинцинат-Бакул съм, поддръжник и служител на великата Бузла, майка на всички гърди и извор на млечните речища в Рая. Аз бях нейния пазител, чистачът на нейния храм, хранител на огнището й, продавач на млякото ѝ. Аз и жена ми, милата ми Ургата. Заедно живеехме в красивия храм на Бузла и заедно си се любехме години наред под покрива му, под крилото на богинята. И всичко това свърши, заради глупостта ми. Не ми беше умът в главата, а в чашката. Дойде демонът и аз не го видях. Опи ме с думи благи и още по-блага ракийка. Дойде, приспа ми духа, погуби ми жената, взе ми после и дома, все ми светата обич на Бузла. Изкара ме от храма и го поквари, а после, като демонът трябваше да си получи божията разплата, той профуча далеч сред срам и хаос, и хаосът тъй черен беше, че даже Бузла падна от небето, похулиха я хората и престана да е богиня. Заради тоя разсипник.
Уби ми звярът и жената, и богинята. Всичко ми взе и съм черен сега, черен, скърбен, отслабен, и умирам. Съсипани са ми телесата от лъжи и отрови. Кръв пикая в клозета и твърдото вече хич не излиза, задръства ми се плътта с гмеж и гадно, не се очиствам. Малко ми остава да съм жив и затова искам да пиша, и да пиша бързо. Да кажа колкото мога повече. За тоя демон да ви кажа, да ви запозная с проклетото му семе, та да се опазят чедата ни в идни дни. За демона, за семето, за женицата му, да, женицата му мръсна, да ѝ скърша врътняка бих, ако да беше още жива. Ама не е. Видях я как квичи кучката насред площада, дебела и злобна, и плюе проклятия насред пътя пред дворците на Корпуса. Видях как ѝ скъсаха якичката и гърдите ѝ вещичи се мятаха голи и срамни пред народа. И като скъсаха якичката, срязаха ѝ проклетата гуша с топор, ама не с хубав топор, да каже човек топор войнишки, достоен, ами с топор за клане на щрауси я посякоха. Главатаря на гвардейците докачил един от близката сергия за щраусово месо, така ми казаха после, защото аз това не го бях забелязал самичък. Ама тая проклетница умря такава, каквато си беше - кокошка под кокоши нож.
Като се заговорихме за кокошки, и аз изклах моите, истинските ми. Откак демона ме изгони от храма, преместих се да живея в къщата на старата ми баба, отдавна споминала се. Западнала, малка къщурка, мизерна и жалка, но ме приюти. И в западнал квартал се намира, точно на ръба на Кръстус, точно до урвата с градските гробища. Та живях бедно и си купих пет-шест болнави кокошки, да ми снасят яйца. В деня, дето разбрах цялата истина за демона, дето се носеше мой другар, а ме закопа жив без да се усетя, аз изпаднах в яд. Ревях и крещях и кълнях. Не бях си в акъла. Хванах сатъра от долапа и изскочих на двора да посичам. Излових пилетата едно след друго и ги разнищих. И кученце имах малко, да пази пилетата. То като ме видя и усети, че не съм си с всичкия, нахвърли се. Добро кученце си беше. Бях го подучил да пази кокошките и го правеше; пазеше ги дори от самия мене, до самия му край. Хванах и него и го посякох без да мисля. Исках само кръв и мъст, на каквото и да е кръвчицата, само да пусна кръв. А то бедното ръмжеше и плюеше, и беснееше, та да се спаси. Нахапа ми пръстите на ръцете, скъса ми ръкавите. В тоя момент то ме мразеше, тъй както аз мразех демона. Заклах го кученцето, отиде си. И то и кокошките си отидоха, и никой не остана с мене вече наистина. Никаква живинка да ме утеши. Само трупове около мене. Събрах ги на купчина после, да ги паля, поне болест да не хвана.
Иде ми сега в главата да помена най-откаченото нещо, дето съм виждал в моя живот. Мъртвилото си шаваше в купчината, и пилетата, и кучето. Бях ги изпонасякъл, мъртви бяха, скупчени и мазни от кръв. Пипнах аз пак, като видях, че мърдат, да проверя как ли би могло да са оживели някак. Ама не. Всичките си бяха умрели, охладнели, вкочанени вече леко. Ама мърдаха, като че ли леко треперене ги шибваше. Хайде, кокошките - ясно. Всички сме виждали как заклана кокошка рита за кратко след посичането. Ама за кратко. А тия си ритаха постоянно, и кучето с тях. И ги запалих, и те пак си ритаха. После на въглен станаха, ама пак не спираха. Какво ще да е това чудо, един бог знае. Викнах комшиите да видят, че ме беше страх, макар и да съм поп. Гледаха и те, посплашиха се, ама нищо не измислихме да е обяснение. Мислихме да се допитаме до властите, да викнем лекари да гледат и преценят, ама пък на никой не му се плащаше на доктори, само за да прегледат куп изклана стока.
Ама за какво ми е да говоря още за това? Купчината с месо на въглен още си подритва на двора, докато аз лежа тука и си умирам, и пиша. Нека си рита, вече не ме е страх. Току виж и аз почна да преритвам като умра.
Ох, мъчно ми е за милата ми Ургата. Съпругата ми тя прекрасна. Ургата-Лелия се казваше изпълно. „Ургата“ по закона беше хубавото ѝ име, значеше „омайница“. Другото ѝ име няма да казвам какво значи, защото не си заслужава. Тя беше свята жена, обичана от всички и све, никой не я назоваваше с обидната половина от името, така че то все едно изобщо не съществуваше за нея. Е, всъщност един единствен човек имаше, дето я нарече веднъж с обидното ѝ име, и то даже след като беше си вече отишла от тоя свят, та беше даже още по-оскърбително. Това беше демонът. И ще ви разкажа как я обиди пред мене, и как именно в тоя момент аз съзнах, че тоя човек е червив отвътре, прогнил и гаден. Трябваше жена ми да умре и да я осквернят в смъртта ѝ, та аз да си видя глупостта и простотията.
Взехме се на по тринайсет, и двамата. Много млади, много боязливи, треперехме. Ожениха ни пак в същия тоя храм, дето поддържахме толкова години, червената млечна гърда на Бузла. Бяха ни предложили за четворна клетва, за да се сродят повече семейства с връзката. Две момичета и две момчета щяха да ни оженят, другите двама бяха на по деветнайсет и двайсет и една, момичето и момчето в тоя ред. И си мисля, че бихме били четиримата много щастливи, ако да беше се случило. Много такива бракове гледах през живота си, всичките почти чудесно развили се - хем станали сговорливи с времето, хем плодовити, понеже са си повече хора в една свръзка. Но четворката с мене и Ургата се разтури, понеже фамилиите на другите двама си намериха по-добра партия за женитба. Ама тъй или инак, с моята Ургата живяхме пълни с радост почти от самото начало. Трябваше да се пробием в креватния обичай и докато това стана си се притеснявахме, но един път като вече се случи, тя и аз разбрахме, че сме си един за друг.
Докато израснем до петнайсет живяхме с нашите си в Урвина Просия, простолюдния квартал на града. През това време учехме за писмото и опелото на богинята Бузла - нашите избраха да ни правят храмова двойка. По онова време било евтино да си учиш децата на светите длъжности. Занаята не бил много опаричен, но пък имало много чест в това да си божи човек. А народа си го е казал „Като нямаш пари, гледай поне да те знаят с чест, и някой все ще се намери, дето да те опее като си идеш.“
Излязохме из Силия Урвина завършили като млечни жреци и така законно предадоха в ръцете ми ключа към бузловия храм. Годините, прекарани в тая света обител, бяха най-щастливите в живота ми. Даже сега да замирам в гмеж и скръб, тия години винаги ще си ги пазя в спомените. И така ще си ида в мир от света.
Оххх, Ургата, мила моя, радост моя, бъди с мене! Боли ме! Пак ме боли! Скъсва се търбуха ми от болка! Да беше тука сега, да ме държиш за ръката, да ми целунеш челото! И огън да ме гореше, пак щях от радост да плача. Нищо друго вече не искам, само да дойда при тебе...
Или не. Чакай, любима, прости ме. Трябва първо да изпиша тая история. Дължа го на хората, да ги предупредя за онова изчадие, за ужаса, дето иде насам. Само да свърша с това, Ургато, да го допиша. После, кълна се в очите ти, дето сияят с блажението на рая, после се заклевам да умра и да те намеря.



Пияна хроника 4 - Сакатата писателка

Никога нищо не съм писала досега в живота си. Стана ми скучно. А и може да умрем днес или утре, или на другия ден. Защо да не пробвам и да пиша, преди да се свърши всичко? А и видях оня ден даже брат ми Фрод да драска някакви негови глупости. Щом тоя тъпак може да пише, за мен е още по-сигурно, че ще мога.
Не знам как да започна. Да опиша себе си ли, какво? Коя съм аз, как се казвам и в какво съм облечена? Още на първите изречения се чувствам все едно трябва да се обяснявам на някой или нещо, а просто държа писалка над проклет лист. Казах вече, че не съм го правила преди, така че все ми е тая.
Името ми е Цезония, Цезония-Песила е пълното ми име. На осемнайсет съм. Родена съм в Столикиа и със семейството ми живеем в Просия - мизерната част на града. Просия е близо до Кръстус, това са гробищните квартали. Днес ще ходим там да изрием майка ми, за да ѝ забием вретено в коляното и да я заровим пак. Било, за да не може да стане. Според мен това са глупости, но баба настоява, колкото и да ѝ повтарям, че е глупачка и само ще ни излага на опасност. А даже и наистина да вземе да стане, какво от това, щом е зарита в земята. Това да ни беше проблема.
Ето я сега до мен, идва да провери въжетата на сачмомета (все ме мисли за толкова смотана, че да не знам кога машината не е в изправност, та трябва сама да я проверява, че и то пред мен, именно за да ми намеква, че съм толкова смотана). Питам я пак за какво ни е да се занимаваме с тая работа в гробищата.
Ето на - зашлеви ме и ме изгледа както обикновено, като някаква бясна крава, и се махна от прозореца. Персефо ми обясни вчера защо толкова искала да го направим. Като я попитал, тя му отвърнала - „Ако дъщеря ми се събуди в гроба, то аз няма да я оставя да стои заровена жива. Що за майка ще остави така детето си?“
Ако ми го беше казала на мен това, щях да ѝ отговоря така: да, една майка не може да остави детето си да шава живо заровено в дупка, а трябва да го изрови, за да му забие прогнило вретено в ставите, защото поповете така проповядвали. Тъпачка. И баба ми, и брат ми са тъпаци. И това семейство ще си изпати много заради тях. Сама се чувствам длъжна да направя нещо, преди да са ни опропастили, но не знам какво. Ще измисля обаче. Затова почнах да пиша. Като пиша на лист, мисълта ми някак се движи по-плавно и подредено. Все някога ще стигна до решението.
Облечена съм в новата си чувуста, която преди ми беше само за издокарване. Сега, понеже вече на никой не му се налага да се издокарва за нищо с всичките тия гадости и ужаси из града, аз си нося хубавата чувуста почти постоянно. Няма никакви практически удобства, даже е много неудобна дреха за бой или обход, или за къщната работа дори. Но хубавата дреха, като съм в нея, я чувствам като кожата, в която боговете са ме предопределили да бъда природно. Не е практична, не е удобна, но е моята кожа, а само собствената ми кожа ме кара да се чувствам на върха на силите си. Най-интересното е, че като животът си беше по-нормален, като нямаше тия олелии из улиците всеки божи ден, никога не се бях усещала толкова доволна от себе си.
Само като си спомня, например, как оная затлъстяла свиня Улма ме беше заплашила, като преспах с четирима от бащите ѝ, без да съм се допитала до майките ѝ, като си помисля как се стреснах и посинях от ужас пред тая разплута нещастница, иде ми да се смея. Това беше преди четири години. Ако сега я видя някъде, ще ѝ изкормя затлъстялата матка и ще я накарам да си я носи като шапка. Това при условие, че още е жива, разбира се. Защото се беше разнесъл слух преди някакви седмици, че видели надалеко до градските стени възпълен човек да се тътри, неясно мъж или жена, и го докопал един от дяволите. Тялото си останало там да му се белее туловището и караулите от близкото поделение на Пенция изобщо не си направили труда да разследват, защото в Корпуса сметнали, че само ще рискуват живота на мъжете за тоя що духа. Та аз самата не съм чувала нищо за Улма от дълго време, така че е напълно възможно тая купа разложена лой до стената да е тя. Даже се надявам да е тя, мамичката ѝ мазна.
Та така сега в Столикиа всичко се обръща наопаки, а аз съм се облякла в най-пищната си дреха, и се чувствам като че другояче не би могло да бъде. Много ми е хубава чувустата: чувалната част е от наркозния лен, дето се пропива бавно в кожата и ти дава благо настроение, а фустното платнище е впито по краката ми и ме прави изкусителна, и е изтъкано от обезвредени оловни паяжинки. И двете материи са доста скъпи. Момичетата обикновено си ги купуват (или купуваха, преди да дойдат дяволите) като се готвят да идат на тържището за бракове. Чула съм даже, че Царица Терция била погребана с чорапи от неотровното олово. Аз не съм сигурна доколко е вярно това, защото не бях на погребението. Брат ми беше и трябва да я е видял, та сигурно знае. Но с тоя страхлив плужек не искам да се занимавам.
Писна ми да пиша повече. А и след малко тръгваме към гробищата да дирим мама, като сигурно бая време ще я търсим, защото пак говореха че деретата почнали да плават оня ден. Кой знае къде се е дянала.



Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство III

Ето го отново Нексо, твоя пишещ Нексо (или Фрод), скъпи ми читателю; върнах се отново над листите, за да продължа да ти разказвам, и го правя в най-абсурдното време, тъй че, надявам се, ще оцениш мъката ми. Наистина е абсурдно, защото светът умира, а аз пиша като заспала кукумявка. Хората се борят, поне тези които още не са се побъркали, а те са малко, борят се да спасят поне троха от кочината, с кръв и скръб се борят, с цената на най-скъпото им, а аз глупакът си пиша. Кукумявка. Загубеняк. Второто ми име може би си го имам с основание. Заспала кукумявка съм, дето трябва да бъде приспана. И не е чудно: нали ви разказах как произлизам от кукувиче семейство, подло, крадливо, буйно. От кукувици - кукумявка. Обяснимо е като мокростта на водата.
Как мога, питаш се, така да се обиждам сам себе си и да съм в мир? Ами, за да съм глупава кукумявка, трябва да се държа като такава, нали? Затова си стоя на столчето и пиша, докато Столикиа пропада. Не бива да разочаровам очакванията на всички.
А има и други неща, по дребни от световна гибел, дето са в конфликт с приемливостта на скромното ми занимание. Например - Цамбия-Кека в момента е на улицата пред къщата ни и пее отново. Тая е една смотолевена бабичка, пропила се разбира се, дето излиза посред пътищата и не знае какво прави. По никое време се вясва, точно като е най-опасно, като най-свирепите глутници чакали нахлуват през дупките на градските стени и идват тук на лов или пък като някой гроб из Кръстус почне да шава. На тая не й пука, ама хич. Тръгва измежду къщите и блоковете, размахва си шишето, оригва се, дави се, ама не спира да си пее. Относно пеенето, ще кажа, че раздраното й от спирт гърло далеч не е божа арфа - а пък и лично аз самият не понасям певците, защото тия дни всеки трети тъпак със свирка си мисли, че може да пее, и се опитва всячески да го докаже пред всички. Кека грачи и кашля като ненормална, прекъсва мисълта ми и запира и без това мижавото ми удоволствие от писането. Чиста напаст. И не само това, ами като се движи безразсъдно по пътя на пиянски зиг-заг, се случва да пречи на хората да стрелят по улицата, щом се вясне някоя гад за убиване. Гледат да не я смерят и нея, да не я смажат наред с дяволите. Явно хората още имат жал, особено към отрепки като Кека (аз я наричам с това име, а то значи „пребитата“), макар и да нямат жал към кротки хора като мен, дето само искат да ги оставят на мира. Явно тия дни отчаяните пияници са преди писателите. Та хората се мъчат да не стрелят по нея, а някои дори я пазят, като застрелват гадините, дето налитат към нея. Чисто прахосничество на снаряжение. Да хабиш амуниции, за да опазиш пияни идиоти, като се има предвид, че киселината за сачмите е страшно трудна за саморъчно събиране и страшно скъпа за внос извън границите на Проторазум.
Как после да не ти говоря, читателю, че всички са глупаци? Даже баба ми, която имам за най-запазения мозък в нашия дом, преди малко изхвърли на пътя половин сачма, за да спука два дявола, дето се спуснаха срещу Кека, докато тя се мъчеше да стане (беше се спънала в тротоара на пътя и се беше пребила, пръскайки на парчета шишето с пиене в паветата). Сега, заради добрината и простотията на баба ми, ние имаме половин сачма по-малко в мазето, а Кека е още жива и пияна, и се дере от пеене, за да ми е трудно на мен да пиша хрониката си.
Ох, какво да се прави. Ще стоя тук и ще пиша, докато Кека пее и докато не са се махнали гадините от града. После ще излезем всички - аз, сестра ми, баба ми, братовчедките ми и съседът ми - да отидем набързо до Кръстус, за да намерим гроба на мама. Решихме, че е време да я изкопаем и да сложим вретеното, преди да е станала. Ще ви поясня по-късно, защото сега не ми се пише за това. Прекалено ми е тежко да го мисля.
Предишния път, спомням си, бях обещал да разкажа за бебето, дето пра-пра-дядо ми оставил на прага на непознати хора. И да обясня защо съм убеден, че историята на това бебе е истинна. Отговорът на второто е свързан с оная царица, дето споменах - Цепка (Терция-Цепка), дето имала вземане-даване с прадедите ми. Ще ви се стори невероятно, но е факт - тая нещастница имаше вземане-даване и със самия мен, защото доживя до ненормална старост. И преди да пукне, аз я срещнах.
Ще започна с това, че знам името на изоставеното бебе - моят пра-дядо. Въпреки осъждането на Забравата, аз знам. Казвал се е Зео-Сатр. Първото значи „сияен“, а второто „смок“ (защото змиите са глухи, а той е бил оглушал). Аз го наричам и помня с първото му име.
Пра-пра дядо ми положил Зео на прага на непознатите, заплашил хората, а след това изчезнал, за да не се появи никога вече. И понеже светът по онова време все още не е бил толкова пропаднал, хората вдигнали осиротялото дете от земята, шмугнали се обратно у дома и затръшнали вратата, мигове преди потерята на Корпуса да профучи по улицата. Помежду другото да спомена, че напипах една интересна истина за оная нощ: пра-пра-дядо ми потънал в мрака и не се върнал, но не се върнали и гонителите му. Никой в Столикиа вече не видял физиономията на някой от тия стражници. Та кой кого е докопал тогава - дядо ми тях или те дядо ми?
Така или иначе, малкият Зео се озовал в дома на Пурцина-Снежа и мъжа ѝ Бангон- (второто му име не го научих), които били в брак с още три други жени, но те останали незаинтересовани от новодошлото дете в дома, та не е нужно имената им да влизат в разказа ми. Пурцина и Бангон били причината пра-дядо ми Зео да е преодолял свирепата чистка на Забравата, издадена от правителството.
Ето как успели да го спасят: и двамата, малко или много, имали нишки, които ги свързвали с двореца долу в пенцийската урва. Не били никакви държавни лица и дори не познавали сами други такива, не в това отношение говоря за връзки. Имам предвид връзки буквално с двореца. Там работели преди да се пенсионират. Пурцина била, доколкото разбрах, фризьорка или тъкачка на служба при по-горните секретари, които движели работите в нисшите корпуси. Демек е била слуга на слугите на слугите в оня замък. А пък мъжът ѝ Бангон пък бил още по-долу, като „по-долу“ пак го използвам в буквален смисъл. Той бил миньор в подземните поделения на урвината и работел на обектите за застрояване на тунели и канализации под дворцовия комплекс; да - каналджия и миньор едновременно, защото изпод правителствената урвина се намира огромно находище от всякакви видове мрамор и от там се извличал материал за строежи. Находището си е още там, между другото, съвсем неизразходвано, но вече никой не се занимава с извличане на материала - с таласъмите и гадовете, дето заляха нацията, на кой му пука за строеж и индустрия, а и се говори, че мините и коридорите изпод Пенция сега гъмжали от уроди, та никой не ще да припари. Та както и да е, по времето, за което разказвам, страшилищата още били далече от стените на Проторазум, животът си вървял обикновено, а Бангон се пенсионирал като един от най-опитните миньори в подземията. Говорило се, че знаел мишите дупки из оня лабиринт по-добре от петте си пръста. Това му дошло в огромна полза.
Защото по времето, когато го застигнала пенсията, го застигнал също и пра-пра дядо ми с бебето в ръце. Бебе, което законно подлежало на екзекуция и заличаване от архивите, заедно с всичко ония, които биха посмели да се противопоставят на присъдата.
Най-човешкото нещо на тоя свят е да те залее смъртен ужас в опасна ситуация. Но признак на истински израснала душа е, като те споходи бурята и трепериш, да не обръщаш много внимание на треперенето и да действаш въпреки всичко.
В оная съдбовна нощ Бангон от страх получил удар и ослепял с едно око, щом с жена му видели царичата потеря да профучава по пътя след беглеца. Но дори сакати, двамата не се оставили. Не се мислели много, преди да се отдалечат от къщата - сметнали, че е възможно потерята да претърси домовете в квартала. Сметнали също и че няма смисъл да бягат и да се укриват дългосрочно. Затова решили да направят най-откаченото на думи нещо, но и единственото такова, дето щяло да утаи проблема им, без да ги обрича на доживотни гонения и несгоди.
Решили да се свържат с царица Цепка. Тя била издала присъдата, били сигурни, защото се разчуло по-рано коя жена е била обезглавена тоя ден при двореца, а убитата се славела с враждебността си към властницата. Отказали се да търсят връзки с нея чрез други хора, искали работата да е сигурна, лице в лице. Щом Цепка е проклела детето, тя била единствената, която със сигурност би могла да го опрости.
Така Бангон и Пурцина направо заложили главите си, за да спасят бебето на някакъв среднощен престъпник, дето ги заплашил със смърт на собствения им праг. И то почти без да се колебаят. Не би ли казал, читателю, че и тези мои двама предци не били откачени поне малко? Мисля, че в началото започнах с това как бебето се озовало в чуждо, но мило и разумно семейство. Сега като се замисля, в свят като тоя не се оцелява с милост и разум. Ето извода: всички са откачени или поне тия, дето оцеляват.
Бангон и Пурцина оцелели.
Крещят. Баба ми крещи. Сестра ми крещи. Викат ме. Трябва пак да спра да пиша. Често ще ми се налага така да отсичам главите на тая хроника, добри ми читателю. Но се надявам да ми простиш, като си припомниш, че докато четеш тия редове, аз вече съм погребан под векове време. Отдавнашната смърт има това странно качество да изглажда греховете на човек в очите на тия, които си спомнят за него.
Отиваме да изровим мама от гроба.



Пияна хроника 4 - Сакатата писателка II

До ръба на гробищата преди се намираше любимата ми библиотека. Беше пропаднала. Сградата беше стара, от нескопосани туфени тухли поне на два века, ронеха се и бяха започнали да оставят фронтона без основа, затова и фронтона се беше срутил почти дополовина. Но въпреки това библиотеката си работеше с пълна пара, а коридорите ѝ винаги бяха препълнени с хора, млади хора като мен самата. Защото книгите, дето се съхраняваха вътре, бяха именно за млади хора. Всички надути стари пръчки плюеха тая библиотека и дори сформираха пасмини от тумбести пияници, имащи се за главатари на обществото, които да накарат властите да закрият библиотеката. Книгите бяха преписи от Черната тайга - любимата ми философска школа, изчезнала поне преди осем века. Идеите им учат против нередностите в религията и организираната власт, как политиците са пионки на скрити господари, които всъщност държат юздите на всичко и живеят като гнусни лентяи, уповавайки се на метода на лесно управление на тълпите от хора. Страшно интересни четива, а и абсолютно верни. Та общините тук заврещяха като луди, че книгите в тая библиотека пълнели главите на младежта с глупости и разривни бунтарщини. От дълго време искаха да я закрият, та направо и да срутят сградата.
Колкото и да мразя тая пасмина от дебели идиоти, желанието им сега е изпълнено. Казах одеве, че библиотеката „беше“ уникална, защото вече я няма. В тоя ден, когато с нашите отидохме да изринем мама от гроба, Кръстус пак се сгърчи и то по-силно откогато и да било. Говореха още дни преди това как деретата по дъното на урвата се били пораздвижили, но никой не очакваше това. Една от четирите градски урви - Кръстус със цял гробищен градец - направо се оригна и продъни за няколко секунди, а после спадна и си легна, както беше преди. И да, земята се върна, както си беше, но нищо построено по нея и до нея не остана същото. В това число и библиотеката на Черната тайга. Имаше си формата на типичните храмове от старо време, остаряла архитектура, та затова не ѝ трябваше много, за да се свлече. Макар да беше построена чак на ръба на Кръстус и гърчът да я беше облизал сравнително леко, тя хлътна в покрива, а после и стените се слегнаха подир него.
Плаках. В тоя ден баба ми получи силен удар в главата и вече не е същата. Карала и Смоела, две от братовчедките ми, пропаднаха в гърча и умряха. Но на мен не ми пукаше за тях. Аз плаках, защото Черната тайга се срути и с нея изчезна последното място в тоя град, където обичах да стоя и където можех да се веселя. Знанията на школата сега са заринати завинаги. Сега, освен че се занимавам да пиша и тая глупост, аз записвам и всяко едно нещо, което си спомням от книгите на тайгата, до най-подробен детайл. Може някой път да включа откъси и тук. Но сега не ми се занимава, а и нямам толкова време. След гърча в Кръстус, само аз и брат ми оставаме в това семейство, които имаме някакъв акъл, защото баба ми се повреди от удара. Сега само лежи на легло, бълнува глупости и се насира в полите. И освен че аз и брат ми вече сами трябва да управляваме оръдието и да пазим дома, ние трябва и да ѝ сменяваме гащите.
И ако се чудите за майка ми - не, не я намерихме. Ако се е събудила, сега е будна зарита. Така че се оказах права - заради глупостта на баба ми, сега тя самата е на път да се гътне, двама от семейството отидоха, че и аз останах сам-самичка с тъпия ми брат Фрод. И Персефо е с нас, но понякога си мисля, че не му дреме много за нас и за мен, по-специално. Отначало го очаквах от него, да ме държи близка и другите глупости от тоя сорт, но наистина все повече ми се струва, че не му дреме. Лошото е, че на мен самата все си ми дреме и не мога да се отърся.
Като оставя тия сантименталности настрана, не мога да отрека, че Персефо ни е помогнал премного, а се има предвид, че ни е само комшия. Откакто оръдието на техните се счупи и дяволите ометоха стаите им през нощта, той остана сам-самичък и се присъедини към нас, без да има кой знае каква причина да го прави. Не е като с техните много да сме се разбирали. Шантавата му майка, като беше жива, лъжеше караулите, че сме мамели с данъците ни, били сме плащали по-малко и трябвало да ни съдят в нисшите корпуси. И все пак, като нещата пропаднаха, Персефо се премести при нас и започна да ни защитава като рода. В момента дори е някъде из града, да търси лекари за баба. Не мога да не съм му благодарна, колкото и да си мисля, че е студен към мене. Щом защитава семейството, личните ми интереси не са толкова важни.
Оная луда кучка Кека пак пее на пътя, пропита. Не знам как никой досега не я е заклал, та да млъкне. Даже харчат сачми да я пазят. Като Кръстус се надигна, тя беше там, съвсем близо, даже обикаляше библиотеката, преди да се срути. Съжалявам, че не я докачих, докато бяхме там, за да я бутна в дупката. Ще кажа на брат ми да я замери с нещо от прозореца, за да я накара да млъкне. Граковете ѝ разбуждат баба и я плашат в леглото, и тя само започва да стене несвързано и да се напикава от страх. Да, баба ми сама си е виновна за всичко, но дори и така няма да я оставя да умре в страх от виковете на оная ненормалница. Искам да си умре спокойно.
Глупава беше, но поне тиха смърт си е заслужила. Татко ми беше казвал много пъти за нея, че е от хората, дето съзнателно си просят да ги мразят, защото и той самият не се е разбирал с нея, но въпреки това тя до голяма степен е причината семейството ни да се е задържало стабилно през годините, поне преди да дойдат фуриите. Ако не била баба ми, казваше тати, той сега щял да е с десет нови съпруги и съпрузи, а аз и брат ми щяхме да сме на пограничните пазари за чуждестранни бракове. Питах го тогава - че мама защо не би могла да ни поеме и сама? Отговаряше ми, че обичал мама винаги; така силно я обичал, че други жени и мъже дори не се изкушавал да пипне или заговори, но никога не отричал истината, а именно, че мама била недорасла на акъл и не можела да прави сметка за повече от три дни напред. Та баба ми компенсирала за некадърността на майка ми, управлявайки икономиката на семейството, докато той върши тежката работа и захранва дома с пари. Баща ми можел да преглътне недостатъка на мама и да остане с нея, за да си я обича. Благодарение на баба.
Чудно звучи, че майка ми практически била тъй безполезна, и все пак останала в здраво семейство. Но аз знам защо беше така. Двете с баба ми бяха противоположните страни - баба я мразехме и бе необходима, а мама беше нескопосана и някак всички я обичаха, и тя самата обичаше всички. Дори брат ми си го обичаше, представете си. Обичаше го много по-малко, отколкото обичаше другите, но все пак се мъчеше да го обича. А заради него даже била обезобразила тялото си с белег от огън, по време на проклинащото кръщение. Баща ми още тогава бил готов да го продаде на детенасилваческите карцери, та поне някакви пари да извлече от нежеланото раждане, и дори баба ми била склонна да припечелят пари, но мама категорично отказала. Между другото, баба винаги ме кълнеше да не казвам на брат ми за тая подробност с карцерите. Но тя вече е почти в лехата, така че да го духа. Ще го разкажа на Нексо при първа възможност, за да му видя реакцията. Той изпървом сигурно ще се въодушеви, че изобщо съм решила да го заговоря за нещо. Ах, само да знае какво е...



Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство IV

Докато пиша тия редове, се задушавам от ужас.
Ръката ми трепери и краката ми също, но това мисля, че ми е изпитание. Точно в тия моменти не трябва да спирам да пиша. Точно тия моменти трябва да ги изпиша на листа, да ги зарина във вечността напук на всичко, дето ме заплашва. Ще прекъсна разказа за предците ми и техния живот, и ще пиша за самия себе си и моя собствен живот, защото сега именно той е в опасност.
Отвън се чуват писъци. Няма да ме е страх.
Не намерихме мама, за да я изровим. Кръстус се продъни. Цялата урва, целият гробищен град хлътна, а после се върна. Не знам за колко време стана всичко, дали двайсет минути или две минути, но се случи точно като аз и нашите навлизахме в периферията на урвата. Всичките сгради в околността подскочиха, всички гробове. Камънаци, дървета и тела видях как се юрнаха към небето, подритнати от земята, като че се хванаха заедно на някакво откачено, гибелно хоро. Аз самият изхвърчах, и баба, и Цезония, и братовчедките ни до една, и комшията Персефо, копелето недно. Всички изхвръкнахме нагоре, като земята под краката ни изрева и се продъни. Имаше и други хора из Кръстус по това време, по-навътре даже бяха-навлезли сред мъртвите от нас. Те измряха всички. Писъците им изтраяха само докато ревеше и земята. После сигурно ги е глътнала. Кратки врясъци бяха, но в главата ми ги чувам отново и отново, и ме съмнява, че ще стихнат, докато съм жив. А и не само тия врясъци - тишината след тях беше даже по-страшна. Стовари се връз ужасения ми ум като последната лопата пръст, дето гробаря хвърля връз склопения гроб. Тихо, безнадеждно мъртвило беше, дето постепенно започна да се изпълва с вайкането на жените из града. И цялата стока се побърка пак така - кучета, кокошки, магарета и всички гадини, всичките заедно заврещяха с жените.
А докато смъртта кънтеше в ушите ми, аз се мъчех да се катеря. Бяхме на ръба на свлачището, прясно мокра земя се изсипваше изпод пръстите ми, теглеше ме към продънените гробове. Всички се катерехме по ръба на Кръстус, за да оцелеем. Младите се катерехме бързо и уверено в паниката си, но баба е много стара. Тя беше последна, най-долу по склона, след мене и Персефо. По едно време погледнах нагоре и видях сестра ми Цезония, вече изкачила се извън урвата, да тегли оцелелите ми братовчедки (трите оживели, защото имах други две, а тях ги глътна земята още в първите мигове на страшилището). Така Цезония, като винаги пъргава и уверена, и хладнокръвна в беда, не гледаше назад към мене и баба. Но аз не спирах да гледам. И видях всичко.
Персефо-Децим ни е съсед, близък приятел на семейството и помощник на групата, откакто настъпиха ужасите в Столикиа. Освен това е един от любовниците на сестра ми. На двайсет и четири е, трудолюбив младеж и силна личност.
И убиец.
Баба ми беше гръбнака на това семейство, единствената, която ни държеше сплотени, и най-силния човек, който съм познавал отблизо. Моята баба и закрилница, оная, дето ме е запазила жив от ноктите на баща ми и разклатената грижовност на майка ми. На баба дължа това, което сега съм. Аелия-Базилия , единствената ми истинска родителка.
Видях как Персефо я удря в тила с кирката, която беше взел със себе си, за да изкопаем мама. Видях как я изгледа с кръв в очите, миг преди да го стори. Как замахна и смаза съзнанието ѝ. Видях как очите ѝ се обръщат при удара. Гледаше в мене като се случи. Последното нещо, което е видя, преди да си иде разумът ѝ, бях аз. Като че ми каза едно ужасено, болезнено, смъртно „Сбогом!“
Персефо видя, че видях всичко. Баба ми падна и се отпусна в свлачището, готова да иде в земята. Аз я хванах за ръба на елека в последния момент. Пищях и ревях. Не си спомням какво съм викал. Убиецът хвърли кирката си по мен с надеждата да ме отстрани. Не уцели, поне не смъртоносно. Гледаше ме като вълк.
Сърцето и мускулите ми се бяха предали на ужаса. Не можех да се бия с провличащия се склон. Тогава нещо ме затегли нагоре - Цезония се беше върнала, след като е спасила оцелелите момичета. Дърпаше ме нагоре с псувни и ревове, крещеше ми да се движа. Аз теглех баба.
Персефо смени облика си, когато сестра ми се върна за нас. Вълкът в погледа му се скри. На негово място се появи добрият съсед. Той подхвана баба ми, провиснала в безсвяст, изтегли я нагоре. Сестра ми извади мен, впила дългите си нокти през дрехите ми, та чак в кожата. Беше ми пуснала кръв.
Като всички се озовахме в безопасност на ръба на урвата, Кръстус още грухтеше в червата си, дълбоко долу и приглушено; бедствието замираше. Цял град пищеше. Ние се бяхме проснали на земята, поемайки първите си мигове след оцеляването. Никой не казваше нищо. Баба ми лежеше просната на паветата. През леко отцепените и клепачи се белееше злокобно мъртвило.
Дясната ми ръка се вдигна бавно към Персефо, като че не я командвах аз. Показалецът ми се изпъна към него. Устата ми се отвори, ала на гърлото ми бяха приседнали прахоляк и ужас. Не продумах.
Персефо скочи на крака. Каза, че баба е ударена от отломък. Щял да иде да намери лекарите. Знаел къде се укривали. Офейка по пътя за храмовете. Оттогава не съм го виждал.
Усетих силен удар на шамар през темето. След удара, в ушите ми долетя прегракналия заповеднически глас на Цезония - „Мърдай, загубеняк! Да я носим вкъщи!“
Тичахме към къщата след това. Аз държах баба за краката, Цезония я теглеше откъм главата. Очите ѝ си стояха все така обърнати. Братовчедките ми крещяха за помощ по улицата. Отвръщаха им само затръшващи се кепенци и виещи кучета. Аз още не можех да говоря. Не ми стигаше въздух. А и баба беше тежка. Опитвах се да не се задуша, храчейки лиги и земя. Няколко пъти успях да извъртя глава назад по пътя, да погледна дали Персефо не идва след нас. Нямаше го.
Стигнахме къщата и положихме баба на легло. Цезония и братовчедките сега са с нея, опитват се да я освестят. А аз дойдох до стаята си да изпиша тия редове. Глупаво е, знам - те да са до нея, а аз тук с листа. Но баба не би имала против. Сигурен съм, че сега е някъде тука и ме вижда, и разбира. Някъде тука витае и вече не е в тялото си. Никога няма да се върне в него. Онова сбогуване, дето видях в очите ѝ, преди да падне - след такова „сбогом“, никой не се връща отново.
Персефо го няма още, а като дойде, сигурно ще ме убие. Нямам много време. Трябва да кажа на Цезония какво се случи. А ако ѝ кажа, че Персефо е убиец, то тя ще ме убие.
Бабо, пази ме.



Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство V

Казах на Цезония.
Изведох я от стаята, където братовчедките ми плачеха и се вайкаха над баба ми, хванах я здраво изпод лакътя и заговорих, гледайки я право в очите. Преди не го бях правил. Не си спомням дори да съм я докосвал. Гледаше ме с повече шок, отколкото като бе гледала гмежта в Кръстус. За пръв път в живота си разбра, че мога да я накарам да ме слуша. Но тоя първи момент на моето братово мъжество се изпари набързо пред харпията.
„Персефо е убиец - рекох ѝ - Като се мъчехме да изпълзим от гробищата, той издебна момент, в който да не гледаме, и удари баба с кирката по главата. Той е виновен. Той ни мисли злото. Трябва да го махнем, трябва...“
Не можах да си довърша пламенната приказка, защото Цезония запрати юмрука си в лицето ми. Изпуснах я от хватката си, но не паднах. Паднах чак на втория удар. Изрита ме в стомаха и започна да ме кълне, да ми казва, че ще плюе на мене, ако пак се опитам да я обърна срещу Персефо - тоя, заради който изобщо сме били живи всички толкова време. Тоя, който измъкнал баба полумъртва от стихията, за да имаме гроб, на който поне да я оплачем. Щяла да ме остави отвън след вечерните камбани, каза ми. Щяла да ме остави на чакалите и дяволите.
Аз ѝ казах, че не лъжа. Молех ѝ се да ме изслуша. Разплаках се на пода.
А тя пак ме изрита в стомаха и ми каза аз да я изслушам, защото щяла да ми каже нещо, дето само заради баба още не съм го бил чул. Мама и татко щели още след раждането да ме отнесат в детенасилваческия карцер, та поне да изкарат някакви пари от мене.
Откак чух тия думи, сълзите ми секнаха и не вярвам никога вече да ги пролея. Не я обичам вече сестра си, това беше. Тя сама си го направи така, вече е свършено. Баба вече я няма. Трите ми живи братовчедки, Сурда, Стацилия и Роза, са абсолютни глупачки. А и поначало не ме интересуват, защото преди живееха отдалечени от семейството и се присламчиха в дома, чак като дойдоха бедите в Столикиа. И така вече под тоя покрив не остава никой, с който да съм свързан по сърце и дълг. Ще ида да целуна баба, преди да е спряла да диша, и после ще си ида от тука. Персефо още го няма, сигурно „търси доктори“. Като се върне, ако изобщо се върне, ще убие и тия четири смотанячки, дето останаха тука. Нека ги убива.
Сега излизам на улицата. Не знам накъде ще тръгна. Остават някакви часове, докато дойдат фуриите из града. Ще взема с мене само брадва. И листите и писалото.

[Кристиан Цветанов]

Пияна хроника 2 - Царица Цепка II



Това вече го пиша със собствената си ръка, защото Петрон го няма тук. Изпратих го на важна мисия. Ще разберете каква е, но не точно сега.
Сега ще опиша прохождането ми като млада кралица на Проторазум.
Ах, колко е приятно да пишеш със свободно сърце и ръка, да не се тормозиш, че тоя и оня надут поп или секретар, или адвокат, или какъвто и да е тъпак, дето чете, без да срича, ще ти претегля граматическите способности и гладкостта на ченгелчетата. Ти, който, надявам се, ще прочетеш писанията ми след векове, знай, че си глупак, ако съдиш за ума ми по правописа. Чувствам се длъжна да го отбележа, защото много хора съм виждала да хранят такива заблуждения относно другите, а аз обичам да обиждам масово.
Доведоха ме в Проторазум (столицата със същото име), когато бях на единадесет. Бяхме аз, татко, брат ми и двете ми сестри. Нашето семейство трябваше да подсигури приток на наследници за управлението, защото всичките седем кралици от тогавашния Корпус били ялови, а семейството на татко било най-близко по ранг до дворянското съсловие, макар и да не сме имали кръвна връзка с монарсите. Били сме фамилия на погранични управители, при това доказала се. Затова ни поканили в столицата да допълним седемте трона. Чудите се сигурно как пък и седемте кралици били бездетни, та в отчаяние да допускат сред редиците си провинциалисти. Цели седем жени и нито една да не давала деца? Мирише ви на гнило, нали? Това е, защото наистина е било гнило, в буквалния смисъл на думата. Придворната докторка по онова време не била коя да е, а втората жена на баща ми. Лично тя се грижела за доброто здраве на Корпуса и всичките органи в двореца. И лично тя захранвала милите кралички с билета, които карали яйцата им да се разлагат, а от разлагането на яйцата гнездата им да излъчват воня така гнусна, че и най-големите прошляци в града да не искат да ги осеменят. Уредила и да изпонатровят повечко жени в града, та всичко да изглежда като злокобна епидемия, за да не бъде тя заподозряна в отровителство. Забележителна жена е била, нали? Името ѝ беше Зарзила. Баща ми, гордо бих отбелязала, не се е женел за бръснато и красиво, а за акъл. Сигурно затова и е махнал първата му жена, моята майка, която е била нищожна пуйка.
Така ме доведоха в двореца и се озовах на необходимото място. Сега оставаше да извърша необходимите стъпки. И бях само на единадесет, имайте предвид, но до сетния си час Зарзила ми повтаряше, че не би се учудила майка ми да ме е изродила с бели коси. Умът ми изобщо не бил детски. Какво мислите правят дечурлигата на по единадесет? Играят си с бълхливи кученца и котки, въргалят се в тревата, хленчат за захар и се учат да си пипат патките. А пък аз, като бях на единадесет, уредих да удушат сестрите ми.
Ще речете веднага - чудовище, проклетница, ненормална чума. Но ако познавахте сестрите ми отблизо приживе, сами щяхте да ги сцепите по гръкляна, в това ви уверявам. Като простите хорица дочуят, че някой си е убил някой си, убитият веднага става светец в очите им, прави му някаква чест и блаженство това да е претърпял насилствена смърт. Ще ви кажа, че убит човек е убит, защото малко или много си го е изпросил. Дали е малко или много, трудно е да се каже, а най е трудно да се каже, когато убийството се е състояло в дворцовите среди. Смотан е народът, дето си мисли, че знае много за света, а най-смотан е онзи, дето си мисли, че знае каквото и да било за политиците.
Баща ми беше човек коварен, но страхлив. Никога открито не е гонел амбициите си, никога не е изявявал волята и силата си. Името му си го показва, Тарзастопил. Не е двойно име като по Закона за свободно мислене, защото в нашия пограничен град тая глупост не се зачиташе. Баща ми си се наричаше с едно име и това му име значеше „тиквеник“ на един от тамошните диалекти, чисто и просто „тъпак“, но по-скоро с някаква умилителна нотка, отколкото обидно. Макар аз самата да не виждам какво миловидно има в това един човек да е халосана кратуна. И все пак той ми беше баща и успя да ме докара до сегашното ми положение, колкото и гущерски да са били методите му. Погледнете го само, изпонатровил е един курник с жени в тоя град, за да се добере до властта, вместо, както великите пълководци, да вдигне бунт и да ги зарине живи в дворците им. Все тая, ако всички хора си вършеха мисията на тоя свят по достоен начин, то животът щеше да е пълна скука.
Баща ми Тарзастопил се оженил за майка ми, първата му съпруга, когато били на по шестнайсет, при това бракът е бил петорен - с още едно момиче и две момчета.
Относно брака, да ти кажа сега, ти, който четеш мъртвите ми думи, бъди наясно, че презирам идеята за брак. Не стига, че това чисто генитално обвързване, замаскирано като нещо смислено за душата с обреди и емоционални делириуми, препъва съзнанието на човек, за да не може той да се развие до пълен потенциал преди смъртта си, но и същността му е толкова болезнено смотана и противоречива, че от яд ми иде да бутам храмове. Група хора се женят и си правят заплождащите оргии, залъгващи се, че душите им се свързвали с благословията на боговете. Примерно две жени и един мъж или трима мъже и две жени, бройката и съчетанията на пол може да са съвсем разнородни, особено в дълбоката провинция. И тия тъпанари си мислят, че се „обичат“. Тогава каква е тази тенденция в многолюдните бракове да се сформират отбори от някои от женените, които стават отдалечени и враждебни срещу другите младоженци в свръзката? В един общ брак от трима мъже и три жени, единият мъж се сближил с една от жените или двама мъже почвали да тормозят другите заедно. Какво му е „общото“ на тоя брак, бих запитала аз? Да оставим основната глупост, че брака е нелепост. Още по-странна глупост е и това, че се счита за възможно човек да се привърже сантиментално към повече от един. Редовно карам секретарите ми да ми дават отчети за статистиката на браковете. От това, което аз съм забелязала, със сигурност мога да твърдя, че човешката природа е устроена да приема само един партньор, а не двама или повече по едно и също време. Това оргийно разбиране е останало от времето на старите войни и катаклизми, когато управниците са налагали на народа да се съвокуплява повече, за да не слабеят и чезнат нацията и армията.
Та така баща ми се оженил за майка ми и още цяла пасмина идиоти едновременно. И по естествения начин на природата, те двамата, понеже се харесали, станали двойка като дупе и гащи в многолюдния им брак, обединявайки сили срещу другите нещастници. Вярно, майка ми е била глупачка, а баща ми треперлива кокошчица, но все пак успели да разкарат досадните им съпрузи и съпруги. Не знам всъщност как са го направили, дори баща ми никога не ми е признавал, че са изобщо го направили, но другите им съпрузи измрели млади един след друг, и аз съм убедена, че те двамата са ги убили. Тая лекомисленост към човешкия живот тече наравно с кръвта в нашето семейство. Но пък, като се замислям сега, по-скоро всички хора дълбоко в себе си считат живота на другите за евтин, но ги е страх да си признаят, защото модата диктува, че това било извратено. Обзалагам се, че след няколко века хората ще започнат да се съдят, само защото са убили дори и най-мърлявия просяк на пътя.
Ох, но за какво говорех преди това... Винаги пиша тези мемоари късно вечер и мисълта ми е хаотична.
Заболя ме ръката да пиша сама, затова викнах писарка. Мразя като Петрон го няма тук. На него му диктувам най-свободно, а и обикновено, след като привършим с писането, правим любов. А, вярно, трябваше да кажа на каква мисия съм го изпратила. Не още.
Пфу, неграмотна кучка такава, колко грозно пишеш... Ненормална ли си, това не ти го диктувам за мемоара!? Всъщност, знаеш ли какво, напиши го. Искам да го напишеш. Ти си нещастна, тъпа, дебела писарка, която дори не може да пише.
Сега писарката пък се стъписа от страх и ръката ѝ трепери, та пише още по-грозно. Къде си, мили ми Петроне...
Говорех как баща ми и майка ми прочистили другите им съпрузи от пътя си. Баща ми вече казах, че се казваше Тарзастопил, а майка ми се казваше Офанея. Това име дори няма никакво символично значение или поне аз не знам какво е. И в двата случая това говори, че майка ми е била с личността и важността на една тухла.
Предполагам, глупостта ѝ се е подсилила, заради това, което тя и баща ми сторили с другите си съпрузи. Имала е съвест, горката. Защото, след като съпрузите измрели, тя живяла няколко кратки години, все повече цивреща и молеща се на боговете. Спомням си я преди да умре, тогава съм била на около пет. Беше ме взела с нея в тамошния храм на Бузла, за да се моли както обикновено. Молеше се пред статуята, взела ме в ръце, обливаща ме със сълзите и сополите си, жалка лиготия. Спомням си го ясно като бял ден, още повече сега, като го пиша на хартия. „Няма да ми се прости, никога няма. Но аз ще се оставя да живея заради тебе, момичето ми малко. Щом е за тебе, ще мога да се оставя“ - така говореше.
Остави се на кукуво лято. След няколко дена се хвърли от прозореца на третия етаж на къщата ни. Аз бях в една стая на втория и я видях как профуча надолу. Най-жалкото беше, че даже докато падаше я чух да циври. Сигурно е оставила следа от сополи надолу по стената.
Баща ми после остана сам и се намери със знаменитата Зарзила. Много имам да ви разказвам за тази уникална жена. Баща ми може и да ми е уредил пътя до трона, но ако не беше Зарзила, аз никога нямаше да мога да го задържа.
Спирам тази глава до тук. Не мога вече да гледам тая непрокопсаница как драскоти плашливо по листа. Ще продължа, когато Петрон се върне.
А, да. Ето неговата мисия: изпратих го да ми донесе главата на последния човек в тая страна, който имаше потенциала и възможността да ме унищожи. Той опита и се провали. Сега аз ще властвам, докато съм жива.

[Кристиан Цветанов]

Пияна хроника 3 - Човек Божи II

Усещам мириса на разложение, дето нахлува в къщата. Тая сладникава миризма на леш. От купчината долита, от изкланите кокошки. И от кученцето. А хем ги изгорих. Призлява ми още повече като надуша. И повръщам. Не спирам да повръщам, а вече отдавна няма какво. Не ям вече с дни. Устата ми зява широко и се опитва да плюе, да отдави нещо. Тялото ми се лъже, че има да изкара някаква мръсотия отвътре. Но това ми е просто душата. Умирам вече и плътта ми не може да носи на дух. Иска да ме изплюе.
И гащите си насрах поне четири пъти, и чаршафите са целите препикани. Не мога да се движа вече да ходя по нужда. Вергила, съседката, се отказа вече да наминава. Тя горката не издържа. Последния път като влезе да ми донесе супа, тя самата се оповръща. После избяга навън и започна да ме моли за прошка през стените - да не съм я съдел, задето не могла вече да ме наглежда. Разплака се момичето и се разкая. Още по-зле ѝ беше, като знаеше, че някога съм бил човек божи. Но аз ѝ казах да си ходи със здраве и блага мисъл. Опростих я и я благослових, да доживее живота си с чиста съвест горката. Един съсипан пияница не бива да тегли невинни души след себе си в пъкъла.
Сега съм тук, осран и препикан, и загиващ. Смърди ми на смърт от мъртвилото на двора. Или пък може да е от мене самия. Може вече да гния, дори жив. С тая гмеж в леглото, сигурно съм се покрил с рани и поквара. Ама нищо, нека. Само да мога да пиша по листа, добре ще съм си. Подпирам си дъсчицата с една ръка, с другата движа костицата, за да драскам буквите. Още мога.
Сега се сещам за един мой добър приятел, истински приятел. Не като демона, дето дойде после. Спирцей се казваше, а това значеше „върбичка“ - защото беше строен и красив като жена на жените. Лошото му име беше Тор и това си значеше точно онова, дето и звучи. Така му се подиграваха, че му смърдеше устата, защото си беше развалил зъбите. Не беше могъл да убие отвращението си от зъбната паста, защото тя се правеше с овча урина, от овце, дето специално се водят на паша в Песезум. Там тревата расте из напукана и димяща земя, накисната с разяждащи газове и сокове. За хората би било смъртоносно, но овчият организъм е сито за опасните отрови, а потребните нам излизат през урината на животното. Та тая урина се слага в зъбната паста, а за приятеля ми Спирцей пикнята си оставаше пикня, независимо къде я сложиш. Умираше от гнус, затова избираше да не си мие зъбите или да ги жабури само с вода.
На мене вонята от устата му не ми пречеше и никога не съм го наричал с обидното име. То и моята Ургата не си миеше зъбите често, пък си я целувах без гнус. Какво оставаше за приятел, с който просто си говориш? Е, да, на младини спахме двамата един-два пъти, но зъбите му тогава не бяха стигнали чак до смрад на тор. Абе дребни неща, какво да ви кажа друго. Ама хората се превъзнасят и за кърлеж връз слон.
Сега ще ви додумам защо споменавам тоя Спирцей - защото си мисля, че демонът го затри и него, а не само жена ми.
Чакай. Нещо скърца злокобно навън, някъде покрай купчината с изгоряла леш. Струва ми се, че се движи тама нещо. Сигурно са трите смърти, дошли да ме вземат. Страх ме е. Но като пиша се разсейвам. Затова ще си пиша и ще си лежа тук. Не е и като да мога да избягам.
Та със Спирцей се познавахме от много малки. Тогава се беше случило да влезе в сила едикта на детските смени. Семействата трябваше да си разменят деца за по няколко месеца, за да могат децата да общуват с други връстници, да виждат различното, да приемат още от малки различни светогледи и житейски опити. Умна политика беше това, Спизамония учената жрица я беше измислила и издействала пред Корпуса. До днеска изучават в школите на Силия Урвина нейните речи и съчинения. Та както и да е, по тоя едикт нашите ме дадоха на грижа у къщата на Спирцей и така го срещнах. Модата тогава беше децата, дето се срещат при размените, после вече да не се чуят и видят пак, да си играят заедно няколкото месеца и да се забравят. Но като аз и Спирцей се намерихме, отърване вече нямаше. След като обмена по едикта изтече, ние продължихме да се събираме по улиците и кварталите, играехме заедно през цялото време, макар и да живеехме много далече един от друг в града. После и израснахме двамата. Той даже ми намери моята скъпа съпруга Ургата.
Иде ми да кажа сега едно нещо за него, дето ми се струва най-важно. Нещото, с което аз ще го помня, докато съм жив, колкото и кратко ще да е това. Бях го изгубил от връзка веднъж, за повече от седем години време. Писахме си после да се срещнем, да се видим отново. На мен ми беше станало гузно и неловко на душата, мислех, че след толкова време няма вече да го познавам и само ще ми е гадно да се връщам към закостенели спомени в името на възпитанието. Но после се видяхме и още при братовата прегръдка той си изпусна газовете като по принцип (никога не се стесняваше да се изпуска, защото смяташе, че човек не бива да държи в себе си неща, дето организмът иска да изхвърли природно, само за да не сочат хората. Хората сочат и сянката на одървените магарешки хамути, и се смеят като празноглавци - казваше Спирцей - та защо него ще го интересува, че го подиграват?) И в тоя момент аз разбрах, че нищо между мене и него не е закостеняло. Признах му напразното си опасение за срещата ни, а той ми каза - „Така се разбира кой другар дружи наистина - като го не видиш с години и пак го срещнеш, да ви се стори, че и ден не е минал, откак последно сте се видели“. С тия думи сега най-помня стройния Спирцей. Умен беше, не като мене. Той стана от мислителите и учителите, човек образован. Затова умря. Аз се дадох от младини на боговете и си останах невежа, направо да си го кажа. Кандилото е блажено и да си човек божи си е дар пре-велик, ама духовниците си оставаме доста неуки. И затова може би аз пък още съм жив. Никой се не тормози да трепе глупаците, че те каква спънка ще да са за който и да било?
А и друго трябва да призная сега на тоя лист. Пред себе си и пред никой друг не съм го казвал. Ама вече споменах, че Спирцей ми намери Ургата, за да се оженим. Сега признавам защо. Защото аз бях почнал да виждам Спирцей като по-голям другар, отколкото трябва. Не че имаше нещо лошо да се обичаме като любовници, ама той не ме искаше мене като такъв, затова тръгна да дири женихи и девойки за мене, та да не се увличам по него. Аз бях започнал да развалям даже дружбата с моите нагони. Ама нали казах, че той беше умен човек. Той ми намери Ургата, запозна ме с нея и аз се влюбих в нея лудо и истинно, по начина, дето е необходимо и подходящо да се запечата в брак. Стана ми ясно после, че това по Спирцей ми е било просто младежко увличане на плътта, та се смяхме двамата на тая история. Запазихме си се пак първи другари, че дори повече от първи другари, защото сега му бях благодарен до безкрай, задето ми бе намерил моя мил ангел Ургата. Момичето беше много изгодно и за семейството ни, защото идеше с голяма зестра. Спирцей я беше избрал идеална.
Пак ме прониза бол в гърдите, страшен и секващ. Така се сгърчих, че пробих листа с писалото. Моли се пред Бузла за мене, Ургато, любов моя ненагледна. Моли се да потърпя живота в мене още малко, та да мога да си изпиша редовете.
Смрад на смърт лети отвънка, влиза и ме плаши. И онова дето поскърцва и се движи до изгорялата стока пак го чувам. А нали бях видял гадините мъртви да шават из жаравата? Ами ако те са се размърдали? Може да дойдат да ме разкъсат за мъст. Кученцето ми, заклах го сиромашкото, та сега може да иде да ме заколи то мен.
Викам Вергила съседката по име, да видя дали е тука още. Никой се не обажда. Няма я. Сам съм и шава зло пред прага ми. Ужас ме хваща, както когато оня проклет разсипник на животи още се въртеше наоколо ми и ме мамеше с мед на уста. Още като не бяха го погнали навънка от Проторазум, след разкритието на престъпленията му. Въртеше се около мене и витаеше, плетейки лъжи, а аз усещах скрит ужас.
Ама чакай. Ако не шават обгорелите животни в купчината? Ами ако нещо друго е там пред прага?
Ако се е върнал пак демонът?

[Кристиан Цветанов]

Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство VI


Ето че пак пиша, жив, читав и щастлив. Да, щастлив. И като ти кажа къде пиша, читателю, ще пукнеш от смях. Помниш ли я лудата Кека, дето пееше из улиците? Сега съм в нейния дом. Как стана това? Дълга история е. Ето я.
Нали ти казах последния път като писах, че ще напусна дома и ще се изстрелям право на пътя. Точно това направих. Но си бях въобразил, че първите мигове след това ми действие ще прекарам в отчаяно безсмислие и неориентирана съдба. През главата ми летяха сцени на това как се лутам, как идва часът на фуриите, как те ме разкъсват и чакалите влачат месата ми по паветата. Как сестра ми и Персефо се смеят.
Нищо такова не се случи. В момента, в който аз стъпих свободен посред пътя, обърнал гръб на дома и всичко, с което бях израснал и живял, съдбата ме помете като метла суха шума. Чух гръмовни викове отнякъде. Като декламиране. Отчетлив, спокоен глас, който имаше дарбата да се набие дори в ушите на тия, които нямаха интерес да го чуят.
Беше на едно момче от гилдията на новинарите, момче, което познавах добре. Реситор-Фрек се казваше, от стария род на Спирцей мислителя. Минаваше през квартала, за да обяви новините.
И нека отсега ти докажа,читателю, доблестта на тоя млад мъж: кой градски новинар, според тебе, би продължил да изпълнява длъжността си, при положение че светът е изпаднал в разруха и хаос? Чак главните храмове и канцеларии около Пенция и Силия почти са спрели да функционират и са се затворили дори от страх пред народа, та камо ли пред дяволите и кучетата от тъмното, а тоя едничък новинар беше способен до последно да си върши мисията. Нямаше страх, нямаше колебание, нямаше бабини трънкини за него - крачеше по калдъръмите и бумтеше обявления с грамадния си глас. Това го заявявам за човека като лице на народа, а не като мой приятел, защото като приятел спрямо мене си беше леко грубовато леке понякога - наричаше ме „рижав“ на шега, което ме обиждаше. Но все тая, говоря за доблестта му в час на мрак и всенародна беда.

Бележка: Добавям тоя малък параграф след препрочитане на текста, за което се извинявам, скъпи ми читателю. Ама все пак не можах да се въздържа да не опомена как Реситор веднъж присъстваше, когато сестра ми ме унижаваше, както обикновено. Бяхме насред площада пред Великия храм, насред сурия хора. Цезония започна да ме псува самодоволно и със стръвна сласт, че ме тъпчеше пред всички. Реситор ѝ удари плесница... не, две плесници бяха, обърна и двете страни на ръката си, та право през бузите ѝ. Каза ѝ „Да си стягаш плюнките, стършел гаден!“. Да, това се случи, и умирам от що ми е драго, като си го спомня. Ще ми се да разкажа още за това момче-новинарче, но ще видя къде е уместно да вмъкна и неговата история посред целия буламач.
Като за капак на тая тежка доблест, Реситор загина мъченик. Чух го първо да изревава новините. „Срам, народе! - дереше гърло - Срам, позор и грях! Тъпчи, народе, лайната от злато, страхливи и надменни! Кръстус изрева и се срина, смъртта дойде в цял си лик, а нашият дворец, наместо да закриля, подви опашка и ни заеба! Кралица Муцистарпа, една от седемте, жрица от свещения Корпус, допреди светиня, а сега парцал, избяга и се барикадира далече от свлачището, запечата се с желязо и камък, дълбоко в замъка Вангел, и све покъщнина е взела - фусти, фиби, табуретки и цукала! Не ще вече да се върне тука, да мре и плаче заедно с нас! Стани народе, дръж пачата за краката мръсни...“
Самият аз, все още оскърбен от сестра ми и домашните ни разпри, първоначално не реагирах остро на новината, че една от владетелките се е шмугнала от страх в погранична крепост. Все пак ако има на тоя свят нещо, което да не може вече ни най-малко да зачуди човек, то това ще е страхлив управител, зарязал поданиците си в беда. Хората наоколо реагираха, да - по улицата ехтяха отварящи се кепенци и учудени глъчки - но на съкрушения и душевно посечен Нексо (или Фрод) точно тогава не му пукаше особено от подобна новина.
Това беше, докато не видях как по пътя зад новинаря се изсипа царичата потеря - море от червени униформи и позлатени боздугани, хрътките на избягалата царица Муцистарпа, дошли да спрат слуха, преди да се е разпространил. Изначалната паника ми попречи да разбера какво се случваше в оня момент, макар и после с избистрен ум да бях свързал нещата. Засега стоях и гледах като сплашена пуйка.
Реситор изобщо не реагира пред настъпващите мъже. Нито забави крачка, нито се забърза, нито прекъсна декламирането си. Дори погледът му не трепна. Единствено видя мен по пътя напред и забелязах как ми се усмихна леко като в поздрав, а и за сбогом. Знаел е, че ще умре, убеден съм. Бил е благодарен, че в последния си миг е гледал другар в очите. Сърцето ми се стегна и задави, инстинктът ми помогна да запищя. Но реакцията ми беше дотук, само жалък писък. Нищо повече не смогнах да сторя. Все пак се казвам Фрод - вредител и безполезен за всички.
Видях как прегазиха Реситор с гора от ботуши. Блъснаха го в гръб, наскачаха отгоре му, а после го изгубих от поглед и видях само падащи глави на боздугани. Обявлението за позора на оная царица стихна и за миг пак настана градското мъртвило. Но мирът не бе въдворен за дълго. За сметка на един смачкан глас, десетки други се надигнаха. Хората бяха видели от къщите си какво се бе случило.
Народът на Столикиа не беше от плашливите нации. Кварталът изригна в бяс. А също и аз. Тъгата, наложена ми от Цезония, прерасна в лудост. Кръвта ми заблъска в ушите, мехурът ми се стегна и за малко не се напиках, сега съзнавам. Полицията на Корпуса бе убила един съвестен новинар и човек на истината; беше убила и мой приятел.
Предполагам, както аз претопих своята тъга в гняв, така и тълпата хора, която засипа улицата, е използвала скорошната си уплаха от трагедията в Кръстус, за да произведе едно смазващо гюле от народен бунт.
Та, всички бидейки внезапно побеснели, изсипахме се на пътя и се нахвърлихме срещу отряда полицаи. Копелетата се бяха опитали да скрият от народа как политиците пак ни се подиграват. И знам - редниците просто са си следвали заповедите - ама в тоя момент на никой не му се занимаваше с логично мислене и оправдания. Народът и аз искахме само кръв. Искахме да смажем потерята, както те бяха смазали Реситор, а после да заловим дезертиралата кралица и да я набучим на курвенския кол пред храмовете в урвата Силия.
Не знам дали е било от бяса, дали от страх или каквото и да е било там в кратуната ми, но почти не си спомням как съм се влял в реката от хора, препуснала през града. Не си спомням как съм тичал и какво съм викал (но пък ясно си спомням, че нещо съм крещял), не си спомням дори какво точно исках да получа от това си действие. Дали отмъщавах на потерята, задето убиха Реситор, дали отмъщавам на царицата бегълка, или пък просто дивея от ярост по сестра си? Не зная дори сега. Знам само, че ми харесваше да препускам с тълпата. Харесваше ми колко сме единни в крясъците, псувните и омразата си. Всеки от нас искаше да трепе гадини, всеки размахваше ножове, вили, камшици, прашки, пръчки и дори малки сачми, каквито се мятаха през къщните оръдия срещу дяволите, но скалъпени като за ръчно хвърляне. Жени и малки деца видях даже в реката от хора, понесли гнили зелки и домати, кофи с пресечени манджи и умрели котки.
Не си спомням как съм тичал и къде съм минал, но си спомням как чувствувах тая тълпа повече като семейство, отколкото моето собствено. Бях една зъбчатка в несломимо оръдие, за първи път пасвах някъде напълно, без никой да ме гледа, сякаш съжалява, задето майка ми не ме била продала на педофилите след раждането.
Сачмите с киселина срещу дяволите са много опасни. Ако малко въздух проникне през кожената топка и пипне веществото вътре, снаряда може да сцепи пространството в десетина метра радиус наоколо. Сигурно няма нужда да казвам, че докато тълпата минаваше през града, няколко от самоделните сачми се прецепиха. И да, хора си измряха доста, но в последните месеци животът тука съвсем не е нещо необичайно за изгубване. Виж, мен друго нещо ме яде изотвътре и сега. Една от сачмите, дето не издържа прехода на тълпата, бликна и сцепи въздуха точно до един от любимите ми храмове - катакомбата на Веюр, светец и покровител на проститутките. Сградата беше един път просто, изключителна красота. Фасадата беше от четири колони и квадратен фронтон, така детайлно издълбани с изкусни фрески, че направо им чезнеше видимостта за солидна материя. Връз фронтона пък се пъчеше мускулестата статуя на Веюр Любоемкия, чудесна скулптура от воднист мрамор. Всичкото това си отиде и остана само подиумът, напукан и оронен по ръбовете, защото една проклета сачма не издържа на галопа на тълпата.
А междувременно, докато полудялото шествие премина през целия град, за да стигне до убежището на дезертиралата царица, още бесни хора се присъединиха към моето ново семейство от шантави бикове. Реситор си беше изпълнил работата чудесно - хилядна паплач се стовари на главата на предателката. И тука ще е творчески закачливо да спомена, че озверелите хорица, както и безполезният за всички Нексо (или Фрод), изобщо бяха забравили, че часът на тъмното и фуриите щеше да настъпи скоро, а те тичаха да пребият някаква си жена на границата.
Пияната Кека, уличната певица и дразнителка, ме срещна малко преди бунтът да стигне до замъка Вангел. Шмугна се в рояка хора из някаква странична уличка, пияна и заляна, пееща както винаги, несъзнаваща сигурно в какво се е наблъскала. Погледите ни се засякоха отдалеч и тя ми махна с ръка, каза нещо ухилена, но изобщо не я чух. После изгубих бабичката от поглед, но щях да я срещна скоро.
Заговорих така или иначе за сгради, а и самият ми разказ клони към голяма сцена пред голям замък. Освен това и сам обичам сградите много повече, отколкото нормалните хора биха били заинтересовани от подобна тема, така че няма кой да будалкам - искам да ви говоря малко за сгради и изобщо за град Столикиа (или Проторазум, защото така се нарича по закон, макар вече само закона да си ползва това име).
Случвало ми се е да ми казват „Тъпак, не се казва, че харесваш сгради. Кажи, че си заинтересован от архитектура“. На тия хора отговарям така: Вие сте тъпаци. Аз и понятие си нямам от архитектура, един дъсчен клозет дори не бих могъл да планирам и вдигна. Да се изцепя, че харесвам „архитектура“ ще е надуто и невярно. Аз харесвам постройки, оценявам техния вид и внушение, използвам ги за вдъхновение в ежедневието си. Разбира се, не бих отговорил това на глас пред дадените хора, но лично на мен ми стига това, че мисълта съществува в собствената ми глава.
Та специално в тия страници аз споменах до тук две сгради - храма на Веюр, който беше издухан от бомбата, и пограничния замък Вангел. Отсега да кажа, Столикиа е пълна и препълнена с храмове и замъци. Но добра основа на описанието ще бъда тая: градът има неправилна форма и се състои от две нива. Едното е нивото на естествената равнина, другото е нивото на четирите големи дупки или „урвини“, които са устроени като центрове на столицата, всеки застроен според своята функция в обществото. Тия две земни нива на града са причина за спор между мислители и учени от векове насам. Спорът е кое от двете земни нива е главно и кое е второстепенно. Коя от двете равнини е „естествена“ и коя е аномалията в релефа. Лично аз се придържам към становището на циниците - не ми пука коя равнина е по-важна от другата. Двете равнини си стоят така сигурно от хиляди години насам, без да ги интересува как някакви смъртни идиоти спорят за тях.
Та така установихме, че Столикиа се състои от едно равно поле с четири големи дупки в него. Ето имената им: урва Просия, урва Пенция, урва Силия и Кръстус урва. Кръстус вече знаете коя урва е. Просия е урвата с домовете на цивилните и мизерният квартал, в който аз живея, или по-скоро живеех. Пенция е урвата с правителствените седалища и дворците на царичия Корпус. Там живееше царица Цепка, участницата в тоя разказ. Там отидоха и моите прадеди Пурцина и Бангон, за които започнах да разказвам, преди да се случи бедствието в гробищата. Обещавам и него да завърша скоро. Много накъсана се получава историята ми, но така е с житейските катастрофи - ако разкъсват живота на хората безвъзвратно, то представете си какво правят с литературата и изкуството. Последната от четирите градски урви е Силия - религиозният център на Столикиа и цял Проторазум. Дупката е изцяло храмов комплекс, безмерно красив и величав, поне допреди да връхлетят фуриите. Постройките са много на брой, поне дузина, но главните са три - големият храм на Музар, храмът на Торп и Кръглото Капище. И трите са уникални по рода си, защото в построяването им не е използвана и трошица скала. Изцяло са от бронз, стомана, желязо и мед - металически гиганти, блеснали в сърцето на града, достойни домове на боговете ни. Няма да ги описвам сега в подробности, защото и без това се унесох в прекалени приказки за сгради.
Извън четирите дупки, Столикиа е покрита с буламач от смесени по предназначение квартали, площади и постройки. Гледал съм карти и планове на градоустройството (новинарят Реситор ми беше уредил едно бързо вмъкване в архивите и хранилищата изпод Силия, защото знаеше, че се интересувам, а тия неща не са достъпни за обикновените граждани) и по тях ясно личи, че градът се е разраснал случайно и неорганизирано, поне след като четирите урви вече са били запълнени и границите е трябвало да се разширят. Накратко казано, урвините са прелели и връз земята се е сформирало едно неравно и постоянно нарастващо петно цивилизация. Виждат се много останки от стари крепостни стени из кварталите, като човек тръгне да се разхожда из града - всичките вече нахапани от времето и нефункциониращи. Кръг след кръг западнали стени, всеки занемарен, след като растящата столица е изляла кварталите си отвъд него. Всъщност, ако даже и старите стени са продължавали да бъдат поддържани, сега Столикиа би имала желязна защита от всякакви нападатели, в това число и пълчища от харпии, чакали и други изроди. Враговете щяха да се изправят срещу ниво след ниво от укрепени зъбери, стигайки до центъра напълно омаломощени. Но по закона на човешката простотия, щом всичко може да се остави на вятъра и да живеем по-гаден живот, защо да не бъде така? Че що за човешки живот би бил човешки без мъчения?
Стига толкова съм врънкал, само досаждам на теб, драги ми читателю. Казах си, че това мое писание е „хроника“, а един хроникьор трябва да гледа безпристрастно на нещата.
Последната и все още действаща крепостна стена на Столикиа се намира на около седем километра от градските урви в най-далечната си точка. В най-близката точка до центъра е на два километра и точно там се случи дяволите да пробият дупка и да се изсипят, затова сега точно измежду храмовете и дворците на Силия и Пенция щъкат най-много гадини, а далечните и мизерни квартали са най-обезпокоявани. Иначе стената е четворна, много яко скроена, дори с външен ров, който обаче не се поддържа поне от два века. Самата стена е на около три века и е висока четиридесет метра. Забележителна е, не мога да го оспоря, дори много се възхищавам от нея. И всички в тоя град се възхищаваха безмерно даже, горди и прегорди с това чудовищно заграждение за пазител. Но тая гордост загина като плъх в питонова хватка, когато дупките в стената се отвориха преди четири години. И до тоя момент ще се стигне да ви разкажа.
Сега остава да ви спомена за Пътя - голямата улица, прекосяваща столицата от центъра с урвите чак до стената и пограничните крепости. Грамадански път е, пълен със стълби, рампи и мостове, също вече застроен и препълнен с хиляди дребни сгради, плъзнали по него като ситна шарка по змия. Трудно ми е даже да преценя доколко Пътят все още наистина е път. Но като се замисля, все още може да се докаже като „път“, щом по паветата му успя да се излее такъв поток от хора, като тълпата, в която аз се озовах. Градската артерия щеше да се пръсне от народ и ярост. Ето че се върнах в главния разказ.
Тичах и ревях, изпълнен в новооткрита за мен жар, размахал брадвичката си в ръка. Тичах по Големия път и си налагах да мисля, че знам защо: Цезония ме беше отцепила от дома и семейството... или аз напуснах... не, тя ме отцепи; а после пък безсрамните хрътки на една страхлива глупачка покосиха мой добър приятел, само за да не се разчуе за нейната управленческа некадърност. Имах всякакво основание да взема участие в бунта на разярена тълпа.
Не знам колко време тичах. Пътят до замъка Вангел по принцип е около пет километра, на мен ми се струва, че стигнах там за двайсет минути. От друга страна пък слънцето беше изминало доста път до хоризонта. Вече клонеше към далечните, неравни зъбери на стената. Видях това и сега си правя извода, но тогава не съм съзнал всеобщата глупост на бунта. Тичали сме буквално на смърт, отдалечавайки се все повече от скривалищата си, вместо да се барикадираме от идния нощен терор. Като премахна егоистичната цедка от мислите си, бих казал, че сме си го заслужавали. Гмеж от хора, размахали оръжие, заслужава гибел колкото тия, за които са наточени оръжията.
Стигнахме предградието на пограничните замъци. Казвам замъци, защото, освен Вангел, по съседните участъци на градските стени в тая област има още три замъка. Постройките са нанизани връз вала като грамадански мъниста. Не всичките играеха роля в сцената на бутна, която ще опиша, затова, скъпи читателю, ще те затормозя само с две имена. Едното е замъка Вангел, което вече чу, а другото е Раставраяц. Във Вангел се беше барикадирала царицата предателка, която ние, любящите поданици, тъй смирено бяхме погнали с бомби и боздугани. А в Раставраяц, около двеста метра нататък по стената, се беше укрепил един от държавните семенници и близък подчинен на царицата. Като официален доставчик на семе за утробите на владетелките на Проторазум, той щеше да защитава стръвно своята повелителка от бунтовниците. Щеше. А в замъка Раставраяц се намираха главните заводи за военни машини в Проторазум. Копелето-млекарница явно знаеше с какви средства се води борба.
Един единствен път съм влизал в замъка Вангел. С Цезония бяхме малки, на не повече от десет-единайсет. Майка ни ни взе с нея, когато отиде да плати там данък дневна светлина (в онова време някакъв шантав жрец беше вкарал тая реформа да се плаща данък, задето слънцето свети, понеже слънцето било някаква богиня, а богинята ни дарявала със светлината си, защото жречеството пък я почитало в храма, та излизало, че хората са длъжни на жреците, задето виждат къде стъпват денем; бях навлязъл в ранните дни на младежта ми, когато царица Цепка хвърли тоя побъркан грабител в затвора. Обезглавиха го по тежката присъда, с връвчица. Такова обезглавяване обикновено трае към половин час. Да си кажа, макар гузно, в тоя случай подкрепям Цепка, затова поне този един път щя я удостоя с честта да изрека доброто ѝ име: царица Терция.
Да започна пак с предишното, майка ни ни взе с нея в замъка Вангел, така че мога да се похваля, че съм го виждал отвътре. Сградата е доста занемарена като обзавеждане и оборудване, направо гарги дрискат пороища през дупките в покривите; калдъръмите в дворовете са почти бели; и не, не е сняг.
Но баба ми, която сега не знам дали още не мре в мъки, казваше често „Да видя здрава тухла и скъпо герданче едни до други посред пътя, ще взема тухлата. Тухлата троши ланци, цепи глави и строи къщи. А ланецът и за триене не става“. Във Вангел беше пълна мизерия, но крепостта стои и сега непробиваема и несломена. От червеникави блокове е, слепени с черен цимент, построена във формата на грамаден, тромав конус. Някои хора го наричат „говно божие“, защото наподобява такъв вид - паднала от небето и пльоснала се на земята поквара. Крепост като тая никога няма да падне, защото, според приказката, „говно из боже да се рине не може“. Освен че беше як, Вангел беше и плътно заобиколен от бездънен ров, от ония древни ями, които никой не ги знае кога са изкопани и къде им е дъното. Мостът, прекосяващ рова, си беше само един пред главния вход и укрилата се вътре царица Муцистарпа вече го беше срутила почти изцяло, когато ние, тълпата нападатели, стигнахме на мястото. Беше наредила на семенника си в съседния замък да започне да бомбардира моста с каменометите от раставраяцките работилници. Аз бях там на време да видя как последните подпори на моста пропадат в оная ужасна паст около замъка.
И разбира се, когато нашата тайфа борци се пръкна пред двата двореца, семенникът в Раставраяц остави натрошения мост пред Вангел на мира и насочи всичките оръдия към нас. Не зная за другите ентусиасти от тълпата, но в момента, в който аз видях как от злокобния каменен шип на машиностроителницата се разлетяха ято черни точки, измамно дребни в далечината, всичкия гняв и мъжество ме напуснаха.
Гледка като тая е рядка за човек, бих казал, особено за мен, който съм раснал кратко и насред ежедневни семейни свади. В един момент си мислиш, че да ти измират роднините, докато се мразиш с тия, дето са още живи, е най-лошото и несправедливо нещо на света. А после изведнъж се виждаш как стоиш опулен пред стените на замък и към главата ти летят скални отломки. И се досещаш как си се оплаквал, че ти било жега посред смерча.
Камъните заваляха от небето над главите ни. Заудряха хора, покриви, улици и всичко на пътя си, млатеха, рушаха и убиваха. Най-интересното е, че не си спомням чувството на ужаса. Знам, че го е имало, знам, че ми е сварявало мозъка, но сега не мога да си го спомня като усещане. Сигурно защото подобен ужас се изпитва само и единствено в самата ситуация; страх, така нечовешки, че ти е неприсъщо да се докоснеш до него отново, позовавайки се само на доброволни спомени.
Не ме разбирай погрешно, скъпи ми читателю на тая откачена хроника. Да, много хора като мене самия се изплашиха. Но бунтът не замря. Докато аз се запрепъвах назад по хлъзгавите калдъръми, гледах как много от хората реагираха с още повече бяс, като видяха, че крепостите ги обстрелват. Чудното беше, че дори нашите родиноборци си бяха набавили метателни машини; вярно, не бяха нищо от сорта на гигантическите катапулти в машиностроителниците на Раставраяц, но бяха достатъчно добри, за да накарат бомбите на нападателите да литнат. Представа си нямам кой ги беше уредил тия машини за атаката и въобще колко време им е отнело да организират всичко. Изначално, затичах се в тълпата с мисълта, че тоя протест е случаен, откровен и внезапен като вечерна буря посред лято. Сега си мисля, че това може да е била запланувана обсада. Дали Реситор новинаря е бил съзаклятник? Ако е така, личността на тоя мой приятел би ме потресла двойно повече от възхита. Да си жертваш съзнателно живота, за да задействаш някаква сложна конспирация за преврат? Докато аз се псувам със сестра си и сменям гащите на баба си. Или по-точно - правех го.
Но както и да е, исках да кажа, че по моя лична преценка, колкото и незряла и глуповата да е тя, струваше ми се, аз станах свидетел на гражданска война. Тълпа граждани беше обсадила два замъка и един властник, а двата замъка пък избиваха тълпата. Демек нашенци се биеха с нашенци. Какво ще да е това, читателю, ако не гражданска война?
Та боят беше започнал, когато аз си плюх на страхливите пети. Бързо-бързо бях спрял да гледам към крепостите и летящите снаряди. Бях се обърнал назад и само си пробивах път през мелето. На няколко пъти не умрях на косъм - катапултираните камъни от Раставраяц валяха в изобилие наоколо ми, пръскаха тухли и павета, като че разтуряха сол из въздуха. А пък и взривовете от бомбите на събратята бунтовници кънтяха в ушите ми, някои особено чувах страшно наблизо; може би глупаците са ги изгърмявали, без да искат, още преди да ги запратят по замъка Вангел.
Най-близко бях до смъртта в оня един удар, когато летящите камъни се врязаха в базиликата точно насреща ми. Пред погледа ми се посипаха стъкла, прах и барабани на разбити каменни колони. Един барабан даже се търколи през кутрето на левия ми крак, сега куцам и ме боли страшно. Най-шантавото нещо през тоя ден, а и сигурно през живота ми, се случи точно като се срути базиликата. До мене падна възнак някакво момиче, което сигурно също бягаше. Няколко отломъка я бяха ударили лошо, един разкървавил челото ѝ. От подобна случка би се очаквало човек или да побегне още по-бързо, или да се прикрие някъде за момента, ако е пострадал; нещо такова. Но момичето направи съвсем друго. Както лежеше зашеметена за няколко секунди, а аз бях паднал до нея, присвит от болка в смазаното си кутре, тя изведнъж се пресегна към мен и ме награби. Едва разбрах какво се случва, като видях, че поставя ръката ми върху гърдите ѝ. През плата на дрехите ѝ и меката плът отдолу, усетих бесните удари на сърцето ѝ.
- Вземи ме - викна тя - Тука и сега.
Мехурът ми не издържа в тоя момент. Болката в кутрето, уплахата в сърцето ми и недоумението в главата ми задружно ме накараха да се напикая.
- Влизал ли си в жена?
Не можех да отговоря. Уголемяващото се петно на панталона ми отговори вместо мен, но тя като че не го забелязваше. Удари ми шамар, като многото други шамари, с които Цезония ме беше благословила.
- Влизал ли си?!
- Н... Не.
- Разкрачи ме и влизай в мене. Веднага! Не искам да умирам необладавана.
Наоколо валяха скали, гърмяха бомби, водеха се войни. Аз се напикавах и треперех, стискайки пулсиращите гърди на непознатото момиче. Не можеше да е на повече от шестнайсет - седемнайсет телесни години. Изпод кървавото чело и изпоцапаните дрехи в действителност беше доста красива. Очите ѝ особено - очите ѝ бяха от ония светло сини светлици, дето някак карат слабите духом хора да се свиват вътре в себе си от страх.
- Кретен! Оправи ме бързо!
Тя започна да вдига полите си. А аз пък си надигнах натъртения задник, за да продължа да бягам. Глупачката беше откачила, вероятно от паника, както аз. Но аз поне не се предлагах на предсмъртна промоция. Докато продължих да куцукам по шосето, тя крещеше след мен и ме псуваше по най-гнусни начини, но подгонен от смъртта човек злобни думи не го засягат.
Тук ще вмъкна само едно заинтригуващо изречение за по-нататъшните събития от разказа ми, без да изпадам в издаващи подробности: това момиче, предлагащо ми се посред лудницата и разрухата, после ме намери и ме накара за първи път в живота си да се влюбя.
Засега аз продължавах да тичам назад по пътя, отдалечавайки се от огнището на бунта. Повече не видях нищо от боя, макар и в последствие да чувах доста странни неща за случилото се - катапултите в Раставраяц започнали да удрят по замъка Вангел, вместо по бунтовниците; замъкът Вангел се бил срутил наполовина и пропаднал в бездънния ров; царица Муцистарпа се превърнала в змей, срутвайки замъка и помитайки половината бунтовническа обсада; хората на царицата се изплашили и я предали на тълпата, която я разкъсала - всякакви подобни клюки и версии на събитията. Лично аз смятам повечето от тия слухове за пълни простотии. Питам, примерно, как така ще предадат Муцистарпа на бунтовниците, при положение че мостът на Вангел е бил срутен и не е възможно да се излиза или влиза в замъка? Забавно е да се пошегува човек - дали не са я изстреляли от замъка с катапулт? Бас ловя, че ако тръгна да разправям това из улиците, повечето хора ще вземат да ми повярват.
Но така или иначе не знам какво се е случило наистина, защото повече не се върнах близо около Вангел, бидейки наситен с бунтове за цял живот. Но пък за едно нещо поне съм сигурен: по какъвто и начин да се бе развил боя с царицата, той в крайна сметка нямаше значение. Защото здрачът бе стъпил здраво на хоризонта и всички воюващи се досетиха каква грешка са направили, когато храмовите камбани в Силия заудряха сигнала за вечерната тревога. Нощта бе дошла неусетно, а с нея щяха да дойдат и ужасите, разкъсващи града на всеки петнайсет часа.
Сега като се замисля, не зная кога изпитах по-голям ужас - дали като почна боя при Вангел, или като нощните камбани ме свариха насред улиците. Веднага в главата ми започнах да си представям как през дупките в градските стени се леят уродливите подобия на чакали, как ония гнусни харпии прелитат над покривите и пищят стръвно с детски гласове, как, ако не успеех да намеря бързо подслон, съвсем скоро на пътя ми можеше да се пръкне един от ония тътрещи се, черни силуети, дето одираха кожата от телата на хората.
Горката ми баба да ме беше видяла тогава, вцепенен от ужас и треперещ в безизходица на шосето, щеше да ми каже да остана, където съм, и да чакам, без да рева - човек трябва да е наясно със смъртта си: да знае овреме, че е дошла, и да я изтърпи като скала прилив. Да, ама като дойде приливът, аз не бях скала, а куха сламка. Страхът ми ме понесе в див бяг из улиците на Столикиа.
Чух как откъм Вангел внезапно се разнесоха хиляди вопли - тълпата хора бе осъзнала глупостта си. Да се чуди човек що за епидемия от простотия е връхлетяла Проторазум, та толкова много хора да се хвърлят да се трепят помежду си, забравили общата заплаха. Казвам ти, читателю, също като моята хроника, светът ми е пропит и разсипан.
Още веднъж животът ми провисна на косъм и се спасих по каприза на някой хилещ се бог. Видях първите стрелкащи се над главата ми сенки на ония крилати вещици, чух първите им несвързани крясъци и хрипове, когато иззад едни изтърбушени сергии до улицата изхвръкна лудата Кека. Бабичката скочи пред мен като див заек, развяла мръсните си фусти и десетките тежки броеници, накичени върху играещите чак до кръста ѝ гърди. Отначало я помислих за някоя вещица, дошла да ме заколи, но почти веднага я разпознах и се засилих срещу нея с намерението да я изблъскам от пътя си и да продължа да търся спасение.
- Ела с мене! - изграчи тя с прогореното си от пиене гърло.
С три бързи крачки бях до нея, готов да я помета. Дори не си правех труда да гледам в нея. Погледът ми се беше забил напред по пътя оттатък откачалката, изчислявайки възможности за скришни завои, тъмни навеси и всякакви такива евентуални хралупи.
Предвидливостта ми се оказа вятър и мъгла. Бабичката се извъртя насреща ми с дяволска бързина, срита едното ми стъпало и след секунда вече бях залепил лице о паветата.
Кека заигра хоро около мене, пеейки по-лудешки от всякога.
- Ела с мене, боговете викат! Боговете искат! Боговете вардят! Ела с мене.
После хвана ръцете ми и ги задърпа, повличайки още несъзналото ми се от удара тяло някъде встрани от улицата. Горе над нас пропищяха още харпии. Чух и плясък на грамадни крила. Из въздуха се завъртяха вихрушки, вонящи на леш.
Умът ми в тоя момент вече се беше предал на обстоятелствата. Спрях да размишлявам за опасност и план, спрях да реагирам на случващото се. Оставих се лудата улична певица да ме тегли за ръцете.
- Боговете искат! Боговете виждат! Рипай и идвай с мене!

[Кристиан Цветанов]

Проклет тъпанар. Глупак. Задръстеняк.
Точно сега ще ми изчезва в кучи гъз, като навън стават войни и собственото му семейство измира. Баба още жива се мъчи с пяна на устата, не мога да се реша сама да ѝ прекратя мъките с възглавницата. Фрод избяга, глупакът му неден! Остави ме да се справям сама! Сурда и Стацилия, двете идиотки, само реват като малоумни и се лигавят, а пък Роза направо припадна и сега и нея се мъча да я освестявам, наравно с баба! Накрая ще взема и нея да я освестя с възглавница връз муцуната.
Персефо го няма, откакто тръгна да вика лекари. Брат ми каза, че Персефо е убиец; бил ударил баба при Кръстус с кирката. Фрод после избяга от къщи и ме остави сама, а аз намерих раната на тила на баба. Тя беше се изпотила в агонията и двете със Сурда тръгнахме да ѝ свалим забрадката. Видяхме раната изпод косата ѝ: съдрана, права резка, като че от нещо остро. А Персефо беше казал, че я ударили камъни.
Къде е Персефо? Ами Фрод?
Одеве тръгнах да видя дали Фрод е на пътя, но го нямаше. Не, всъщност не зная дали беше там, защото на пътя имаше цяла тълпа. Нещо ставаше, не зная точно какво, но хората бяха полудели. Стекоха се всички като луди по улицата, побягнали не знам къде. Чух, че крещят нещо за предатели. Чух, че чак хора били стъпкани. Имало и потеря някаква. Война ставаше, само това ми стана ясно. Фрод, тъпанарът му с тъпанар, се е набутал някъде из олелията, не ще и питане.
И ме остави сама, а Персефо сигурно ще се върне в къщата. Дали да чакам Персефо? Или да се махна от къщата, може би? Да взимам ли баба с мене? Тя и без това ще умре, защо да я мъча повече. Не, ще оставя братовчедките с нея, те ще я наглеждат добре. А и Персефо, като се върне, ще помогне, сигурна съм. Може само да го изчакам на друго място, да гледам като дойде. За всеки случай искам да видя какво ще стане. Фрод се плаши от нищо и само си въобразява, малоумникът. Не може оная простотия, дето ми каза за Персефо, да е истина. На Персефо му пука за мен. Как така ще прави такова нещо?
Ама ще изчакам някъде извън къщата, само да видя. Може направо да се пробвам да намеря тоя глупак брат ми. Как така ще бяга и ще ме оставя сама? Не може. А и къде е решил да се прави на интересен по улиците по това време, не остава много до залез. Ще го заварят фуриите навън и ще види на майка си трътката.
Няма да казвам нищо на Сурда и Стацилия, да са си спокойни. Ако не намеря брат ми да го върна вкъщи, ще си дойда да заредя поне оръдието за през нощта, а и да видя дали Персефо е дошъл с лекарите. Той сигурно ще дойде.
Взела съм нож. Тръгвам.

Добавен ръкопис от неизвестен автор:
„За тегобите на Цезония Мъченица, сестра на негова светост царя-император Терцитраян - Лето 567мо и епохата на Нощната чума, бунта срещу царица Муцистарпа Предателка“
Бъдната мъченица, отчаяна от мъка по изчезналия си брат, се завтекла на улицата през сълзи, за да го търси. Наместо да открие брат си, героично потеглил против посрамената владетелка Муцистарпа, Света Цезония заварила там кипнала тълпа от патриоти. Блаженият ѝ брат се бил загубил сред хората и тя не можела да го види. Затуй тръгнала подир шествието на огорчените хора, с надеждата да го намери.
Според древните свитъци, пресветата им баба и прародителка починала по това време в дома им, не могла горката старица да понесе страха да пострада някое от децата ѝ в разразилата се битка. Добрите братовчедки на царя-император и Света Цезония бдели над умиращата клетница до последно, когато видели светлият ѝ дух най-накрая да се извисява из тялото и да полита далече над мъките на Проторазум. Статуите на боговете в Силия Урвина тогава се просълзили със сълзи човешки, съобщават монасите-хронисти, плакали тъй жално за кончината на старата жена, че крилатите вещици над Проторазум дори за кратко спрели да разкъсват хората, затрогнати.
Цезония Мъченица тичала посред тълпите, да намери скъпия си брат. Така се случило, че в безизходицата си се позовала на боговете. Решила да изтича в храма на ВеюрЛюбоемкия, да се помоли на бога на любовта да ѝ посочи пътя към брата ѝ.
Но предателката Муцистарпа знаела, разказват монасите. Усещала, укрита дълбоко зад стените на замъка Вангел, че справедливостта била по петите ѝ. Армия от онеправдани чеда на Проторазум идели на прага ѝ, за да я низвергнат, поведени от светата воля на младия цар-император и преблагата му сестра. Затуй, изглежда, била тайно изпратила агенти навсякъде из града, та чак по храмовете. Със зла магия шпионите ѝ възпламенили и разбили на парчета храма на Веюр, като видели Цезония вътре да плаче в молебен. Ала добрите богове гледали из дълбоките недра на Силия, виждали що става. Направили чудо и пощадили живота на Цезония, измъкнали я цяла изпод горящите отломки на светилището. Отдалеч разбрал царят-император, могъщият Терцитраян, как посегнали на милата му сестрица. Зарекъл се тогава да отмъсти на царица Муцистарпа и да прогони всяка злина из Проторазум.

[Кристиан Цветанов]

Вече пак мога да пиша. Много неща се случиха, откакто излязох да намеря брат ми. Не го намерих. Най-важното, което се случи, е може би това, че за един следобед се преборих със самата смърт неколкократно. И точно през тоя следобед баба най-накрая е била предала богу-дух вкъщи. Ето, че не можах да съм до нея, за да я изпратя. Сега тя лежи до мене студена и сърдита в ковчега. Ще разкажа надълго, сега поне имам време.
Изтичах на улицата да видя къде е Фрод. Така се озовах сред полудялата тълпа. Бяха наизвадили брадви, тояги, вили, че чак бомби и боклуци. Опитах се да питам няколко жени какво се случва, но никоя не ми обърна внимание. Крещяха само нещо за „кралица-убийца“. Но макар и тия думи да ми бяха достатъчни, за да се досетя горе-долу за случващото се, от повече информация не се интересувах. Исках само да разбера къде се е дянал брат ми. В моята хубава кратуна, пълна може би само с наивност и сантиментални залъгалки, аз си мислех, че идиотът няма да иде далеч. Поне дотогава не го бе правел, колкото и да го бях клела с псувни и обиди. Винаги беше се връщал у дома след най-много две-три пресечки в размисъл. Откъде пък аз да знам, че сега това едно нещо за карцерите, дето му казах, ще го накара наистина да вземе да офейка? И то така здраво да си обере крушите, че да ме остави сама да вардя баба, докато умре? Цял живот да го бях обиждала и псувала (във всички случаи заслужено), пак нямаше да има право тоя боклук така да ме изостави. А и това с Персефо? Хем ми казва, че бил убиец, хем ме оставя сама в къщата да се оправям, ако оня ненормалник се върне! Не е ли Фрод абсолютно, безобразно лайно? По-нататък ще разберете защо съм дала обет да го убия, ако го видя пак.
Исках да го видя къде е, но не го виждах. Питах хората, но те не ми отговаряха. Тичаха по пътя като бесни крави, така улисани, че чак ме тъпчеха по краката и полите, удряха ме с разни гнусотии, сбрани за протеста им, като че не ме забелязваха пред очите си. Някакъв гнусен чичак, псуващ оная царица Муци-някоя си, не помня имената на тия корумпирани курви, прелетя покрай мене, хванал някакъв умрял плъх за опашката. Плесна ме с мократа гад през лицето, без изобщо да му дреме. Ако не ми се беше свил стомахът да повърна още там на пътя, щях да скоча да му издера гърлото на тоя гаден мърляч. Но аз се превих и заизтривах образите си от гнусотия, а тичащата навалица започна да ме блъска в течението по улицата.
Братовчедката Стацилия ме гледаше от високия прозорец на къщата ни и пищеше. Креснах ѝ да слезе при мене, да ми помогне да търсим Фрод. Тая тъпа кокошка само ревеше и пръскаше сополи през перваза, паникьосана до смърт.
- Не мога, страх ме е! Ще пробвам от тука!
Какво ще пробва, питам я аз, да слиза долу тъпачката, да не се кача аз горе и да я завлека за шибаните сресани косици.
- Ще пробвам като баба да те пазя от високо!
За момент не стоплих какво ми говореше, но после се досетих и главата ми кипна. Смотаната Стацилия искаше да направи, каквото беше направила баба, когато лудата Кека беше изляза по тъмно на пътя - щеше да ме прикрива, като хвърля бомбички с киселина от прозореца по онова, дето иде срещу мене.
Първо на първо, Стацилия никога не беше пипала оръдието, камо ли да е боравила със самоделните сачми. Идиотката щеше да се изпозапали. Второ на второ, ако не се запалеше сама, сигурно щеше да запали мене. И трето на трето, баба ми беше защитавала Кека с бомби, но от нощните харпии и чакалите, не от хора от квартала. Глупачката щеше да порути и изтрепе всичко наоколо си. И да останехме живи, после щяха да ни съдят за масови убийства и щети.
Креснах ѝ да не прави нищо. Тълпата все така ме влачеше по тесния калдъръм, не можех да се добера до вратата, за да вляза вътре. Не можех да спра Стацилия навреме. Добре, че стана друго. Тя явно преценила, че няма да ми помогне като се цели в тълпата, особено от такова разстояние, тъй като тя хвърля по-криво от пияна бабичка. Досетила се да дойде след мен, да ми даде снарядите, пък аз сама да ги ползвам по-разумно, за да се измъкна от тупурдията. Така идиотката се гмурна в тълпата след мене, понесла в ръцете си бомби, като че носеше благ тутманик на сбор. Можеше всеки момент да помете сурията хора около себе си и никой не забелязваше. Само аз знаех какво иде.
Първоначалното ми намерение беше да се врежа в тълпата и да се върна назад към къщата, да не търся Фрод, защото навън е прекалено опасно. Щях да се върна с триста зора, вярно си е, но все пак можех, стига да бях се решила. Стадо смотаняци не би могло да ме възпре да ходя, където си искам. Но като Стацилия понесе бомбите по пътя зад мене, реших, че все пак ми се ходи на протест. Знаех, че рано или късно щеше да стане белята. Затова се засилих дори повече в течението по улицата, за да не ме настигне смотанячката. Фактът, че самата тя щеше да умре, ни най-малко не ме вълнуваше. Имаше някаква логика в главата ми, сочеща ми укорително, че трябва да изпитвам жал и угризения, защото Стацилия ми е роднина. Но аз заявявам гордо тая моя черта - роднински връзки не зачитам за значими, ако роднината е тъп гъз. Дето казват старите - „Кръвта вода не става“; аз пък казвам „Да, ама като е мръсна, вече и кръв не е“. По същия ред на мисли не ми пука и за брат ми, защото винаги е бил срам за семейството ни. По същия ред на мисли и за баба не ми пука кой знае колко, задето сега, докато пиша тия редове, я гледам в сандъка, защото тя бе толерирала брат ми.
Колкото по-надалече отивах с тълпата, толкова по-голяма ставаше тя. И хората ставаха все по-бесни. Това не бяха ония така обикновени циркове, дето хората вдигат от време на време, за да си въобразяват, че имат някаква власт. Започнах да разбирам, че нещо по-друго се случваше, нещо по-голямо и опасно. Подочух от хорските крясъци, а и от двама-трима откачалници с брадви, дето едвам успях да заговоря в олелията, че Столикиа се вдигала на протест против една от цариците в Корпуса. Всичко почнало с гърча в Кръстус, като гробищата закипяха на талази и глътнаха сума ти народ. Веднага след бедствието, тая царица, за чието име пак не мога да се сетя, подвила опашка от страх (Кръстус е в голяма близост до другите три градски урви, включително урвина Пенция, където живеят цариците). Побягнала да се спасява и се затворила с цялата си свита в единия от големите погранични замъци, уж за защита. Но аз се чудя, къде му е логиката на това? Кой замък ще те пази и кои стени са тъй здрави, че като тръгне земята да се цепи и обръща, няма да се порутят и да те смажат? Все пак тая е една от цариците ни, къде ще да е толкова тъпа? Чух още, посред тонове псувни и ядни слюнки, че „курволякът си събрал даже любовниците зад стените“, а и че пращала зъбтиета из града да избиват подстрекателите на бунта направо както ги сварят по улиците.
Като вече и една побесняла простачка, тръгнала да размахва сцепено вретено, замалко не ми изтърбуши окото, реших, че е време да свършвам с малкото ми приключение. Заблъсках се настрани в течението на паплачта, възнамерявайки да хвана някоя странична уличка и да изчакам в някой ъгъл да мине шествието. За проклетия на съдбата бях забравила оная идиотка Стацилия. Чух я да ме вика изотзад по име. Чакай ма, Цезонио! Стой! Ето ме, тука съм...
Видях я как размахва ръце високо над главата си, за да я забележа. В ръцете ѝ се вееха двете сачми. Не ми трябваше да мисля много, като забелязах отдалече още, че кожата на двете кесийки с киселина е станала тъмна - това значеше, че се просмуква въздух към заряда. Едно нещо само пресметнах на ум - братовчедка ми беше на път да умре, а ако аз не се откъснех от нея веднагически, то сигурно и аз щях.
Затова побягнах. Започнах да изритвам всички хора от пътя си или да поемам аз самата техните ритници, само и само да си проправя път за бягство.
Ала Стацилия ме настигаше, защото ѝ цвъртеше яйце на задника. Сигурно се е била ужасила като антилопа в месарница, представяте ли си? Тя даже изобщо не знаеше, че щеше да пукне в огън всеки момент, и въпреки това пак си беше напълнила гащите по-тежко от мене, само защото тича из луда пасмина пияници с вили и домати. Или аз съм била извънредно смела, или тя е била извънредно жалка.
Но като я видях как не се предава в преследването ми, аз спрях да мисля с акъл и почнах да мисля с чист страх. Първото нещо, дето ми дойде на в главата беше „покритие!“. Да се затворя някъде и да се залостя, да вляза в подземия ако трябва. Така се случи, че бунтът ме беше довлякъл храма на курвите. Много мизерна и стара постройка, свърталище на всякакви заразни боклуци, наоблягали се голи по стените на храма, разкрачени и приканващи минувачи да ги оправят. Това беше само по принцип обаче. Сега, като Проторазум беше кипнал, курвите се бяха заврели до една вътре в светилището си. И аз, в паниката си да се спася, изкачих стълбището на храма с два-три скока, блъснах вратите с всичка сила навътре, и без да гледам какво има нататък, се шмугнах. Тръшнах тежките крила от дъб зад себе си и последното нещо, дето видях през изчезващата цепка в дверите, беше Стацилия, препъваща се с бомбите. Тъкмо изпусна едната с вик, защото явно беше опекла ръката ѝ. Не можах да видя взрива зад склопилата се вече врата. Но го чух и усетих. Краката ми се разтресоха, защото самата земя под тях се разтресе. Подът на курвенския храм под краката ми беше от цимент, калпав. За част от секундата се напука под мен като черупка от яйце, изплювайки прахоляк във въздуха. Дървените двери издудняха и се изкривиха навътре, но издържаха. Ето че бях останала жива.
Зад гърба ми се разнесоха писъци, мъжки и женски. В паниката си бях забравила, къде съм се набутала. Обърнах се и видях поклонниците на Веюр, всичките свити на кълбо покрай олтара на бога, сплашени, облещени като опърлени чакали. Някои бяха голи, други облечени, няколко държаха сатъри в ръцете си. Сега ми е интересно да си спомня, че не мъжките курви, а женските бяха тия с оръжията.
Една стара курва, гола и гримирана, се изтъпанчи към мене и ме посочи с боядисан пръст. Гадните ѝ гърди се люлееха и бърчеха чак до кръста.
- Тая не я познавам! Нова е!
За момент не разбрах какво се случва, но после, посред всичките останали глупости, връхлетели ме през оня ден, осъзнах и тая. Поверието гласеше, че никой, дето не проституира, не бива да стъпва в светилищата на Веюр. А ако дръзнеше да стъпи, той официално ставаше курва. А пък ако откажеше да оправдае нахлуването си в храма с това да се отдаде на курвенщина, трябваше да бъде убит.
Нямах време да мисля за подобни глупости точно тогава и изобщо ми беше чудно, че посред бунт и гърмящи сачми до самите им развратни задници, тия простаци се тревожеха за обичаите. Всичките курви протегнаха ръце към мене, като че да ме приемат в обятията си. Само един човек стоеше встрани, застанал в една тъмна ниша на храма. Беше мъж гол до кръста и надолу облечен с черна фуста до петите - типичната униформа на главния жрец на веюрянството. Единствен той не се протегна да ме приеме като новата курва на храма. Седеше кротко и като че само наблюдаваше, за да види какво ще стане.
Аз си насочих вниманието обратно към разкривените двери. Отвън се чуваха само някакви откъслечни стонове, някакъв замрял съсък и другото си беше мъртва тишина. Взривът беше помел доста здраво тълпата, не се и съмнявах. Братовчедката Стацилия трябва да е била на манджа, поне ако съдя по малкото, дето видях от нея след гърма - след малко и до това ще стигна. Стоях вцепенена и решавах какво да правя. Евентуално щеше да ми се наложи да отворя вратата, знаех, но още не бях добила куража да го направя. Трябваше още нещо да се случи, преди да го добия тоя кураж.
Старата курва се изправи на крака и започна да повтаря и повтаря с раздраното си от курове гърло:
- Нова е! Нова! Посмя да се скрие в храма! Нова е вече! Наша е!
Няколко от момчетата курви се изправиха до нея, втренчени в мене. Главният жрец все така си гледаше от нишата. Членът му, както подобава, издуваше церемониалната му фуста изотдолу, напращял от онова гадно биле, дето всички проститутки бяха задължени по закон да пият всеки ден, за да могат да служат на бога си. Доколкото съм чула, това тяхно биле се прави от някакъв вид охлюви, примесен с дванайсет вида животинско семе - това била уж кръвта на Веюр и течала непрекъснато във вените му, затова бил сред всички проститутки бог; а смъртните глупаци, дето му служат, трябва всеки ден да се поят сами с тая мръсотия, за да са непрестанно будни половите им желания.
И дори тогава, посред тоя храм и тия идиоти, посред целия кипнал град, за една кратка секунда ме изуми колко незаинтересован изглеждаше тоя жрец от половите си желания. Членът му стърчеше изпод свещената униформа и вените му бяха изпъкнали по изваяните мускули, пълни с наплив от кръв, какъвто само полова възбуда би могла да предизвика, доколкото сама съм наблюдавала при момчетата. И все пак очите му лъщяха немигащи и гадно сиви изпод сенките на храмовата ниша, очи на един ум, който се намираше в главата, дето е на раменете, а не в оная глава между краката, както е при повечето идиоти с прехвалените им чучури от месо.
Старата курва с люлеещите се цици продължи да крещи и да ме сочи.
- Наша е! Наша си! Идвай! Няма ли да дойдеш?
Напсувах я на майка и ѝ казах да си затваря плювалника. Казах го на всичките курви в храма. Из града бушува бой. На кой му пука за хуйовите им обреди?
Курвата се смълча, облещила в мен лице, каквото куче олигавено от бяс би сбърчило, преди да се хвърли да хапе. Пръстът, с който ме сочеше, затрепери, сега си го спомням ясно. Но дори и тогава аз бях прекалено заплесната с оцеляването си от бомбата, за да видя, че всъщност в тоя момент повече ме застрашаваше една престаряла бъчва за сперма.
Обърнах се на другата страна и отебах бабичката, като че бях говорила с храчка на пътя. Заслушах се пак навън - отново тишина с някой надигащ се стон тук-там, и отново оня тих, но настоятелен съсък. Чувах го близо до намачканата врата на храма. Изобщо не се бях усетила какъв може да е тоя странен шум, както не бях усетила, че курвите зад мен бяха вдигнали сатърите.
Гласът на старата се процеди през главата ми като горещ оцет.
- Ако няма да дойдеш, то ти ще умреш.
Искам да кажа сега, че тия листи ги пиша за себе си и никой друг. Аз си пиша и аз ще си чета. А от мен самата не ме е страх. Не ме е страх да се покажа, каквато съм, с всичките си несъвършенства и слаби страни. И не, това не е някакъв опит да диря у себе си скромността на плужеците. Напротив, много съм горда със себе си. Именно затова мога да си позволя с вдигната брадичка да си кажа къде съм се огънала.
Когато старата проститутка в храма ме посочи с пръст и поиска смъртта ми, смелостта ми ме напусна. И със страха сега в главата ми идва и срамно угризение, защото дотогава бях живяла с мисълта, че нищо на тоя свят не може да ме ужаси. Ето че изведнъж разбрах, че мога да умра всеки момент, заклана и насечена по най-страшен начин. Сърцето ми прескочи, стомахът ми се прониза с някакъв невидим остър нож, в ушите ми заудряха тъпани, а по крака ми потече топла струя, без изобщо да си спомням да ми се е пикаело в оня момент.
Извърнах лице от дверите и обратно към олтара. Бабичката беше почнала да стъпва бавно напред към мене, плюейки злостно измежду разкъртените си зъби. Мъжките курви със сатърите запълзяха след нея, бавно и плахо, но и те идеха.
Дадох цялата си сила и бяс, когато се блъснах във вратата на храма, за да я отворя. Дверите литнаха навън, едната се откъсна от пантите, държаща се на свети крепки след атаката на взривоопасната ми братовчедка.
А да, щях да ви кажа какво беше последното, дето видях от Стацилия. Беше ръката ѝ - мъртва, бяла, кървава и опърлена, и все още стискаща нещо с мъртвите си пръсти, застинали вкаменени в последния ужас, дето нещастницата сигурно е усетила. Само тая китка видях оцеляла. Познах, че е от нея по дебелашките пръсти - Стацилия беше слаба в тяло, но по някаква незнайна причина винаги си имаше дебели пръсти и месесто лице. И по друго нещо познах китката, което е и по-важното: онова, дето още стискаше в смъртта си. Беше втората сачма, някак запазена след изгърмяването на първата. Цяло чудо, като си помисля и сега, да е издържала хем на подхвърлянията из паплачта, хем на горещината на другата, без да се пръсне.
Откакто нашите умряха, баба винаги готвеше сачмите за оръдието и то много умело. Не оставяше нито една да се получи калпава или незапалима, нищо не претупваше. Но явно точно тая сачма, дето откачените ѝ внуци решиха да понесат на разходка из града, я беше претупала с разредена киселина или прекалено дебела кесийка, или нещо такова. Затова не беше се възпламенила гадината. После хората ме питат защо казвам, че боговете са копелета недни и само ни се подиграват за кеф небесен.
Че втората бомбичка не беше гръмнала си беше чудо. Но пък онова, дето видях после, в него вече нищо чудно нямаше. Кожата на сачмата бързо почерняваше и пъплеше, и издаваше странното съскане, дето бях чула. Въздух се просмукваше към киселинната смес вътре в снаряда. Съзнах, че нямам много време. Не, нямах никакво време.
Гърлото ми се стегна, като че сама смъртта ме сграбчи да ме удуши. Зад мене прииждаха бързи стъпки. Курвите налитаха върху ми, вдигнали остро желязо. Не се бавих да ги гледам много - профучах навън през вратата. Тогава стъписаният ми от паника мозък взе, че проработи в най-неочаквания миг. Светкавично ми дойде на акъла да се обърна и да изритам мъртвата китка на Стацилия вътре в светилището.
Кракът ми лумна в огън, жълта гад плъзнала по кожения ми ботуш. Пак казвам - не знам как се получи и не знам как съм жива. Кракът ми сега е в мехлеми и бинтове, и ме кара да рева до късни доби от болка, но докато пиша това, аз съм още сред живите.
Проклетите курви от храма на Веюр, обаче, не са. Дори храмът вече го няма. Или ако го има, не се издига на повече от трийсет санта от земята.
Китката на Стацилия изхвърча от ритника ми право към оная дърта кучка и другите ѝ братя по свирка. Видях и в същия тоя миг с крайчеца на окото си, че жрецът изпод нишата беше изчезнал.
Не ми стигна времето да се завъртя и да побягна, преди да дойде тътенът. Не видях нищо от самия взрив, защото инстинктивно си бях затворила очите, но го усетих, меко казано. Най-горещият вятър, дето съм усещала някога, се изсипа от входа на храма и ме помете. Може и да чист огън да е бил, оная сияйна гъба, дето обичайно се появява; не знам със сигурност, защото оживях, но пък дрехите ми бяха изпоопърлени, както и много от кожата ми, както и косата ми.
Излетях някъде на улицата сред вихрушка от камънаци и боклуци. Паднах на меко. Това меко разбрах какво е, чак когато прогледнах в облака от прахоляк наоколо, след като белята стихна. Бях се натресла в купчина човешки трупове, сигурно паднали още при първия поздрав на братовчедка ми Стацилия. Мисля, че повърнах поне три пъти в оня ден.
Тълпищата протестиращи ги нямаше никакви. Чудех се дали си бяха продължили шествието, или братовчедката ги беше изтребила.
Не знаех. Нищичко не знаех.
Нищо освен едно: всичко това стана заради Фрод. Заради проклетия ми, безполезен... не, направо вреден брат. Майка и татко тънат в гробове, баба и тя е вече в ковчег. Стацилия пък дори и ковчези и гробове няма да има, а аз... аз седя тук, ранена и гнояща, воняща и ревяща. Всяко движение на ръката ми, докато си влача писалото по реда, ме кара да си секвам дъха.
Не знам дали оня Персефо ще се върне с кирката и ще се опита да ме убие мен или някой друг, но ако брат ми се появи пак пред очите ми, заклевам се в сълзите на клетата ми майчица, ще го накарам да пищи, а после да умре. Гнусен урод червенокос, срам и изчадие, вредител и родоубиец. Ще го...
...
Помръдна. Баба мърда в сандъка...

... боже... майко... мамо

забравихме

[cattiva]

Здравей!

Първо бих искал да се обърна към потребителите на форума с молба за извинение. Не бях обърнал внимание, че едно произведение се придържа в рамките на една публикувана тема, като нови глави се надграждат под формата на отговори. Впоследствие разбрах, че ненужно съм „наспамил“ форума. Относно настоящия текст, тук публикувам най-късната му форма, като премахвам всички предишни публикации, съдържащи отделни глави от него. По същия начин ще постъпя и с останалите си текстове.

Не знам за „спаменето“, но моето лично мнение е следното… срещнах из форума отделни глави на романа ти, дори ги прочетох, но освен че ми се сториха забавни нищо друго. Тоест мислех, че това са просто разкази, със размисли на твоите герои в тях, които са интересни, но нямат никаква история.
Така-а-а, стигнах и до момента, в който се зачетох в този ти пост, където отделните глави вървят една след друга и останах… очарована! Дори си имам любим герой, сестрата – Цезония!
По принцип не ми харесват разкази, романи и прочее, написани от името на автора, има една подобна тема „АЗ“ срещу „ТОЙ“ в други форуми… както и да е, аз като читател почти не се наемам да чета книги написани от името на аз, но в твоя случай много ми допадна и стила, и изказа, и факта, че всеки разказвач, или по-добре да се каже хроникьор, описва събитията различно и има собствена индивидуалност. Едните са цинични и злобни, други страхливи и дребнави, за някои направо жал да ти стане (Цинцинат-Бакул)…
Сега вече с нетърпение чакам продължението…

П.П.: Въпреки техническият проблем из форума, все пак да си се изкажа, преди да съм забравила какво искам да напиша…
Успех!
Cattiva2511

[Кристиан Цветанов]

Много ти благодаря за отговора и интереса, радвам се, че историята те е заинтригувала.
Относно разказването в първо лице, аз самият също трудно го възприемах преди, както в писането, така и в четенето. Има го това лъжливо усещане (поне за мен), че погледът през един-единствен чифт очи е "стеснен" и не позволява на прозата и красноречието да се вихрят на воля. Но през последните няколко години преминах през редица такива книги, някои от които прогориха доживотна следа в съзнанието ми, и това ме накара да преосмисля ефекта на този стил. Това стесняване на гледната точка, макар и да ограничава самите герои, по никакъв начин не ограничава самия читател/автор или ефекта на произведението, дори напротив - тъмното и неизвестното в гледната точка засилват мистерията и усещането за реално преживяване. А има и друго изкушаващо предимство в първото лице (по моето леко цинично мнение) - това, че с него се елиминират повечето от наложимите и често досадни описания в 3то лице. Един човек в собствените си мисли едва ли често ще тръгне да си описва, да речем, стаята, в която се намира, или всичките дрехи по хората наоколо, или нещо подобно. Първият ми роман го изписах почти изцяло в 3то лице и на много места си спомням, че се улавях да описвам насила. А за настоящия текст мога да се похваля, че всяка глава е изписана с чисто удоволствие. Но в крайна сметка универсалният извод си е, че всичко зависи от лични вкусове.
Продължение определено ще има; за момента мисълта ми е най-силно инвестирана в Проторазум, така че той се разраства сравнително бързо.
Успех пожелавам и на теб, ще обърна внимание и на твоите публикации в бъдеще. Харесва ми, че се опитваме да посъживим малко форума с текстове и дискусии. За съжаление, досега само веднъж намерих време да се зачета по-сериозно в 1-2 разказа, но пък определено си заслужаваше.

Кристиан

[cattiva2511]

„АЗ“ vs „ТОЙ“ vol. 2 (плагиат едишън)

Да разпъваме локумите, кои похвати са по-добри, направо няма никакъв смисъл. Защо? Ние сме си авторите, тоест както искаме така ще го напишем и точка.
Аз също не харесвам дългите описания. Мога да си прережа вените, ако чета пет листа за „мрачната стая“, което примерно ще ми разкаже за всяка една разнебитена дъсчица вътре, ама пак ще ми е все тая. В същото време съм напълно съгласна, автора да покаже обстановката, чрез действие… това не е моя мисъл.
Това, което не ми харесва, от името на аз е, че всички размисли и страсти си остават за разказвача, тоест лирическият герой, който се пада и автора… Това, което ми хареса при теб е, че всичките ти персонажи си водят отделната хроника, тоест света не е нито само бял, нито само черен. Не знам дали се изразих правилно.
От друга страна, това да пишеш от името на героя си, също дава предимство. Тоз същият може да е брутален, сантиментален, или природно тъп, но това си е за героя, нали така? Авторът го представя, като може да ползва каквито си иска изразни средства, които се въртят в главата на персонажа, а това освобождава от клишираните похвати.
Както вече казах, чакам да видя, какво става нататък…
П.П.: С тоя сняг, тия дни, имам предостатъчно време, за жалост. Тоест, пълня главите на хората с глупости, така като ми е страшно скучно в офиса… изобщо няма да се извинявам за това!

[Кристиан Цветанов]

Пияна хроника VI - Диалозите на Пурцилина и Хексталат


Настоящият текст датира приблизително от третото десетилетие на VII век след
предполагаемото падение на Борария и основаването на Проторазум. Находката е
открита в гранитните насипи на повърхностен слой Азваний К5, където, според
съхранените планове и археологическите находки, са се намирали подземните карцери на
падината Силия. Останки от бедрена кост на жена на средна възраст са открити в
близост до вкаменените свитъци. Понастоящем се сблъскваме с две теории относно
житието на двамата автори на текста. Първата, която е и с повече привърженици, е, че са
били обвинени и съответно затворени в карцерите. Втората е, че мястото на находката е
всъщност гробница, където телата са били положени: това се подкрепя от факта, че
установените размери на предполагаемата килия не надвишават неимоверно размерите
на стандартен саркофаг от специфичния период. На ваше внимание предоставяме и една
нова трета теория, производна като сбор от първите две, а именно, че е напълно вероятно
килиите в карцера да са преднамерено построени с размерите на гроб, запазвайки
функцията си на килии. В края на краищата не липсват документирани случаи, при
които осъдени на доживотен затвор всъщност на практика са били погребвани живи. Не е
безизвестен и трактатът на Петрон Дересхи, секретар и хроникьор от двора на царица
Терция, където той споменава насмешливия израз, често употребяван от господарката му
- „Присъда на затвор до животец“. Употребата на видимо неуместната умалителна
наставка би се обяснила с краткотрайната доживотна присъда, излежавана в килия с
размерите на ковчег.


За природата на бедствията и бедствията на природата

Пурцилина:
Няма нещо по-естествено от това човешкият род да минава през катаклизми, било то природни
или породени от наша ръка. Откакто свят светува, една или друга трагедия се нижат в
свитъците на историята ни, изменяйки нравите и духа на нашата нация в зависимост от това,
което ни е необходимо, за да се приспособим към новодошлите с катастрофата промени. Както
фикусът, чиито листи са били обърнати към сянката, си ги обръща сам отново към слънчевите
лъчи, така и ние хората изплуваме на повърхността след всеки потоп, променени и подсилени;
вярно - наранени, но и придобили имунитет срещу преживяното, като тялото след отшумяла
болест. Асоциациите може да се изброяват до безкрай. Но те не са важни. Важно за мен е да се
говори за естеството на трагедията и имунитета, който тя ни дава. Специално за нашата
трагедия говоря, тази, дето помете Проторазум в годините 562-592 от падането на Борария.
Какво изживяхме ние като граждани и човешки същества, и на какво се научихме. И какво все
пак не научихме.

Хексталат:
Това, дето не научихме, е повече от онова, което научихме. Това със сигурност мога да го
твърдя. Човеците винаги са били най-лошите ученици на съдбата. Независимо колко бедствия
пометат света ни, ние винаги ще сме неподготвени за следващото. Но ти знам, че не го вярваш
това. Според теб ще дойде един ден свят, в който нищо вече няма да е чудно на хората и на
всичко, което се случва, ще отговаряме с адекватна реакция. Така ли е?

Пурцилина:
Така е. И макар ти да се опитваш да събориш защитните укрепления на това ми твърдение, аз
ще удържа. Но да оставим поредната обсада за по-нататък. Този дебат се състои, за да изложим
в него идеите и разбиранията, които витаят сега из националното и индивидуалното съзнание
на Проторазум. Нека обсъдим първо как нашата идея за това кое е реално и кое не, се обърна
наопаки. Как хората понесоха да видят нещо, за което са вярвали, че не съществува?
Поименно, породата човекоподобни женски, приспособили на гърбовете си чифт ципести
крила. Да разгледаме тях.
Външният им вид наподобява нашия по пропорции и разцветки. Всяка една от тези „харпии“,
както ги наричат просто гражданите, си има снажни прасци, бедра, гърди, лице - досущ като на
човешка жена, с единствената разлика, че окосмяването по тези части на създанието е видимо
по-силно от човешкото. Окосмяването, както би било също интересно да отбележим, не е
разнообразно по цвят, подобно на косите на хората. Всички крилати жени, забелязвани при
набезите над столицата в периода на кризата, са били рижи; някои не толкова, някои повече, но
всички рижи. Кожата им е описвана като „страшно мургава“, до чисто черна. Зъбите им,
искрящо бели и „зверски остри“, контрастирали силно с кожния оттенък, което още повече
всявало богововеен ужас у нещастните жертви по улиците на града. Имали много дълги нокти
на ръцете и краката, нека отбележа - не неестествени за човешкия род, а по-скоро изглеждащи
като неподдържани от раждането на индивида: расли и прерасли, почернени, извити в
тромавата си дължина и силно начупени или нацепени. Кожата на крайниците, най-вече по
китките и стъпалата, наподобявала кожестите люспи по краката на кокошки. Гърдите им
нямали зърна; туй сведение, за разлика от останалите в това сборно описание, достигна до нас
в единодушна светлина и с пълна липса на каквито и да било разногласия. Достоверността се
затвърдява още повече с факта, че единият ни извор в това отношение са личните мемоари на
самия император Терцитраян, където той описва за идните поколения близката му среща с една
от тези тъй наречени „харпии“. Почти нищо не е оцеляло от този откъс, но ето го приложен
директно от хранилището във възможно най-автентичния му вид.

„...търкаляхме варелите с киселина по рампата към храма, аз, Персичина, Вазмазес и още
други двама нисши офицери. Нямаше висок и нисък ранг през тая нощ, благородника се биеше
на живот и смърт наравно с пияндурниците с топори и тояги. Не, дори тоя израз е смекчен в
сравнение с истината. Аз бях глава на държавата, не някакъв си благородник. И шляпах с
императорските си ботуши из локвите кръв, пепелищата, кокаляците и треските, като
всеки окаян човек в града през оная нощ. Дори аз самият си се бях напикал, мисля. Често бях
склонен да го правя на младини, поради слабостта на характера си и неизбежната телесна
отзивчивост към съвместимостта с подобен характер. Не е като да съм сигурен, че съм се
бил подмокрил, да отбележа, понеже все пак съм владетел, а владетел без гордост не може
да има, ала в името на заклетата ми трезва преценка в писането, аз не мога да изключа тая
възможност. Мокър се усещах, това се опитвам да кажа, а пък от какво е било мокрото,
дали урина или кръв, или...“

При втори оглед на аргумента ми и приложенията в него, длъжна съм да посъкратя излишните
редове на тази извадка. Не чувствам угризения, защото самият Терцитраян често и не в
самоирония е отбелязвал прекалената свободия на словесността си. И доколкото познанията ми
като историк ми позволяват да си изградя достоверна представа за истинската му личност, бих
казала, че ако сега беше жив и го бях запитала - Дали да не изрежа от разказа ти тая част,
където предполагаемо си се препикал, за да пристъпя към записките ти за срещата с харпията?
- той щеше да отвърне - Умолявам те, направи го!
Та ето, покойни ми императоре, аз го правя.

„... през дупката в тавана. Чухме я отначало само как крещи все по-близо, но с подобни звуци
бяхме свикнали из града, та по някаква глупава логика си бяхме изградили защитната
представа, че няма вероятност да се натъкнем на някоя от тия грозни вещици, колкото и
близо да я чуваме да крещи. Подобно на нещастник, пипнал една от срамните болести. Точно
пък на мене ли ще се случи, си казва. После глупакът вижда отоците между краката си, а нас
ни удря една от харпиите.
Дотогава най-близката ми среща с харпия беше в оная нощ, преди много време, когато се
въвлякох в падането на замъка Вангел и старата Кека ме приюти при себе си, за да не ме
убият зверовете през нощта. Почти над главата си бях започнал да чувам вероломния повей
на грамадни крила, една от озверелите жени, няма съмнение. Но не я бях видял в лицето, че
дори в тяло.
Ето, вече мога да се похваля, че съм видял една от тях. Години трябваше да минат в
Проторазум, цял куп време на кризи и изтезания, цял куп премеждия и разруха, дори
принизяваният от всички Нексо (или Фрод) трябваше да се издигне до императорски сан, та
да мога аз най-накрая да зърна една от харпиите право в лицето. Помежду другото, богове и
демони, отколе не бях се сещал за предишното си име, името от младините ми, моето
истинско такова. На глас го произнасям сега, докато драскам набързо тия редове, и звуците
затлачват гърлото ми като вековен седимент. Нексо-Фрод. Нексо. Вредителят за народа.
Като че изкопах разложения труп на мъртвец, отдавна забравен. Удивително е как
подиграваната ти личност може да се изсуче във времето, за да направи онова, дето е
подигравателно у нея, похвално и достопочтено. Смешката става интрига, интригата -
интерес, интересът - забележителност, забележителността - възхищение. Да беше жива
Цезония да ме види в...

Отново орязвам приказките ти, всеславни Терцитраяне. Ще ме прощаваш и ти, драги ми
Хексталате, задето ненавременно редактирам приложенията към беседата ни.

Хексталат
Не бива криви да има тук, уважаема Пурцилино. Ние сме хора на думите и мислите, и сме тук,
за да редим колкото се може повече думи и мисли. Няма да се прощаваме ние помежду си, а
ще ни прощават нас идните поколения, които ще имат удоволствието или тегобата да ползват
тия проточени ръкописи за извори. Хайде сега, да видим прословутата харпия най-сетне.

Та сега вече мога да се похваля, че се сблъсках, докосвах и преборих с едно от изчадията.
Както казвах, случи се докато се опитвахме с приближените ми да напълним храма на Торп с
варели с киселина, сиреч да превърнем храма в гигантска сачма. Божеството от тая обител
нека се смили над душата ми за безподобното богохулство, защото макар и да не взривихме
храма в края на краищата, самото намерение ми таксува предоволно вовечните задгробни
мъчения. Голямата ирония е, че храмът се спаси, именно защото тая харпия ни връхлетя от
никъде. Кой знае, ние се борим срещу изчадията и ги имаме за зло, а току виж те се оказали
пратеници на всевишните като възмездие за гнусотията човешка.
Жената се спусна през дупката в покрива, която бяхме направили по-преди, за да можем през
нея с кран да спускаме варелите в сградата. При влитането, крилата на вещицата, пляскащи
широко и бясно с острите си кости и ципи, срязаха въжетата и счупиха скрипците.
Товарите с гориво, които точно тогава спускаха, полетяха към пода на храма и се пръснаха.
За целта ни с голямата експлозия, изискваща пренасянето на такова грамадно количество от
смъртоносната киселина, ние бяхме обезопасили временно веществото с разтвор от вода и
оцет. Та буретата не гръмнаха, когато се разбиха о пода, само разплискаха втечнения прах и
той лумна в отслабен пламък. Затова съм жив сега. Вазмазес изгоря в пожара, Персичина
изгуби стъпалата си. Харпията изгоря също, но аз оживях. Тая изконечна истина също
разбрах от живота - подигравките на обществото често са тия, дето остават най-дълго.
Жената влетя и причини пожара, после нападна и нас, като че отначало не забелязваше, че
искрите се полепват по ципестите ѝ крила и косите ѝ. На мен ми се подпали и памучния ръб
на туниката, но нямах време да го загася. Изчадието ми налетя и ме събори, добре, че не ме
бутна право в подпалената локва от киселинна каша. Не знам дали това, дето последва,
може да се нарече борба, защото аз не се борех, а предложих на звяра месото, което ми беше
най-непотребно, за да не ми разкъса жизнено-важното. Зъбатата уста се хвърли право към
гърлото ми, още преди да се бях проснал на пода. И ето ти дуел между два примитивни
инстинкта - тоя на хищника и тоя на жертвата. Първият хапе към гръкляна, вторият
препречва пътя на зъбите с ръката си. Така харпията започна да ме разкъсва и така на мен
ми се удаде шанс да я разгледам отблизо. Не можеш да не се преклониш пред войнската ми
мощ, нали, читателю? Какъв монолитен император, какъв боздуган божи!
Сега тоя монолит си драска с една ръка хрониките и листа му се плъзга изпод писалото, без
да може да направи нищо по въпроса, защото другата му ръка я няма. Изгуби я, защото му я
разкъса съвсем необезпокоявана една крилата кучка, докато той лежеше като посран от
паника и я оглеждаше отблизо. (Като си спомних старото си име, явно и старата ми
личност се опомня. Отдавна не бях намирал у себе си тая болезнено вулгарна себеирония).
Ох, стига приказки, нека да я опиша най-сетне. Какво ли ще си помислят за мене историците
от бъдещето? Император Терцитраян Всебръщолевец!

Хексталате, погивам!

Кожата ѝ беше страшно тъмно кафява, на места даже катран-черна. И съвършено лесно се
белеше, където и да я дерях и удрях. Що за кожа ще да е толкова калпава? Падаше пласт
след пласт, като на някой, дето е изгарял с дни на слънце. Да не би действително да е била
изгоряла? Да не би тия жени именно поради тая причина да не спират да пищят бясно и да
сеят ужас? И какво ли би ги изгорило пък толкова жестоко? Дневната светлина? Ако е това,
то те не се ли укриват? Посред бял ден харпии почти не са виждани из Проторазум. Не зная.
Зная само, че примирах от ужас, болка и гнусотия.
Зъбите ѝ видях, а и усетих, няма място за съмнение. Питайте чуканчето, дето сега лежи на
масата до листа. Грамадни, бели, дълги, остри, криви, полетели във всички посоки зъби. Не
съм сигурен дали уродът изобщо можеше да си затваря устата с тях. Очите бяха жълти,
от оная гнусна разцветка на жълтото, дето болен човек придобива. Ирисите също бяха
отвратителни. Бяха сложени като че ли независими единия от другия; като че жената беше
разногледа, а дори да е била, то и двете гнусни очи ме гледаха със съсредоточена стръвност
и бяс, колкото и да им липсваше синхрон. То за какъв ли синхрон бихме могли да си говорим у
подобно изчадие на природата и боговете. Цветът на ирисите беше някакво мръсно
червеникаво. Като кръв, измесена със скверна тиня или изпражнения. От клепачите капеше
жълтеникава лигавица. Повдига ми се дори сега, докато пиша тия слова, а даже вече
лекарите ми направиха вечерните процедури с предизвикване на охлабващо повръщане. След
сблъсък с проклетия неземна, церове побеждават болести, както ветрило побеждава пожар.
Като се замисля сега за другото, което запомних от крилатата жена, то аз усещам, че
всъщност не е много. На паниката ще да благодаря за това, предполагам. Останало ми е
само впечатлението за безразборната козина на създанието: как на места, обикновено чисти
при жените, тя беше избуяло като за двама мъже; как темето на места прозираше силно
изпод косата, но пък веждите бяха тъй гъсти, че се преплитаха и губеха някъде към скалпа.
И гърдите бяха с гъсти и дебели косми, макар и на форма чисто женски. Но да оставя за
момент несъответствията между мъжествен и женствен вид. Имаше в тая удорлива
убийца нещо, дето не беше мъжко, ни женско, ни даже човешко. Навръх гърдите не видях
никакви зърна. Не е ли това върховният знак за демоничност, липсата на най-съкровения
човешки извор? Да не си роден от майка, да не си сукал, да нямаш ти сам онова, дето дарява
живот - самата нечовечност. И нека си изчистя съвестта, като отбележа слабите си
познания по медицина и тайните на телесата земни, но уверено добавя, че който и лекар да
тръгна да питам, ще потвърди моите убеждения, и то не просто защото съм император, а
защото доводите ми са логични.

Хексталат
Интересно, императоре на логичните доводи, как, да речем, гущер зърна няма, пък е същество
земно.

Пурцилина
Дребните задявки по разбираемо безпочвени твърдения не са ни текущ проблем, Хексталате.
Терцитраян сам ни съобщава, че не е бил познавател на природния свят, затова нямаме право, а
и смисъл, да критикуваме.
Но лично мен, Хексталате, не ме удовлетворява да размишлявам само връз сухите описания по
външността на тия създания, които тъй горчиво разтрогнаха у народа представите за митове и
реалност. Онова, което повече ме интересува за тях, е същото, което ме интересува и за самата
човешка раса: не външността, ами вътрешността им. Имаха ли души тия създания? Имаха ли
разум? Бяха ли просто разновидност на човешкия вид, поел по нецивилизованата пътека на
развитие, или бяха същества с умисъл за целенасочено зло и сеене на екзистенциална разруха?

Хексталат:
С други думи, ти ме питаш дали харпиите са били животни или хора. Сега се досещам за
интересното становище на тогавашната групировка КАРМА - „Грешни са доктрините на
духовенството, че разумът се цени над животинското невежество. Грешни са ония, дето
поставят всяка самостоятелна мисъл над голия инстинкт за самосъхранение. Защото голият
инстинкт не може сам по себе си да твори сурова злоба и вреда на друга живина. На това е
способна само мисълта разумна и волята човешка. А нима един ум, уклончив към злини,
заслужава да е по-горе от невинното невежество? Мечката, разкъсала човек, ние ще подслоним
и ще нахраним. Човекът, разкъсал човек, ние ще погребем жив във незастинала жарава“. Кажи
ми, Пурцилино, как тия странни жени щяха да те плашат повече - с разум или без разум? Как
щеше да ги жалиш повече - ако бяха със съзнание или ако нямаха такова?

Пурцилина:
Към един човек само задаваш тоя въпрос, а би било правдиво да го зададем на много. На
всички хора. На народа на Проторазум. Допреди първите дни на кризата, образът на жената-
чудовище е красял само приказките и късните седянки под сенките на блоковете и къщите.
Ето, че изведнъж иде мрак над града, камбаните бият и крилатите жени пропищяват стръвно
над стените и кулите. И приказката умира - страшилищата са истински. Но какво ако
страшилищата са мислещи и разумни?

Хексталат:
Лесно, уважаема Пурцилино. Даже хищниците да са били мислещи и разумни, то проблем
нямало да има, ако самите жители на Проторазум са били мислещи и разумни. Ала уви...