Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 06 ноември 2015, 17:11

| Н. К. Перфилова
| Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

> Петък вечер…

Светлана се взираше в тавана, докато нейните приятелки я гледаха критично. Василиса говори дълго, до колкото й се отдаваха дългите разговори, относно новия мъж в живота си. Никой, наистина, не я слушаше. Лидия и Александра само се мръщеха насреща на домакина си. На отвсичкото от горе Людмила, приятелката на Светлана, бе заедно с тях, сложила слушалките си и зареела поглед в нищото.
— Какво, става, Светлана, не можа ли да останеш сама поне една вечер? — Изрепчи се злобно Александра. О, Светлана Владимировна бе наясно защо госта й се цупи, при това не много красиво. Александра се сърдеше, защото Людмила си бе у дома, тази вечер. Въпросната се скарала с шефа на дискотеката, в която до сега работеше като диджей, и напуснала. Е, това естествено, бе много меко изказано. Всъщност дъртия перверзник искал, както сам се изразил, да „яхне“ диджея си в задната стаичка на клуба. Така като Людмила не бе голям фен на мъжкото съсловие, още по-малко на старите и грозните им представители, нещата не се развиха точно както очаквал работодателя й. Людмила избила няколко жълти зъба, и след това изпочупила пулта за смесване на тракове на излизане. От тогава въпросната „дама“ си остана вкъщи.
По принцип Светлана Владимировна не би имала нищо против, но цяла седмица в обща компания, плюс вечерите, й дойде в повече. Помоли половинката си да я остави поне за тази нощ, да си намери някого, с когото да излезе и прочее, но Людмила каза, че не й се ходи никъде, нямало да пречи. Как да кажеш на любовта на живота си, че самото ти присъствие дразни.
— Не, не можех да се „отърва“, защо да го правя, Саша, пречи ли ти? — Попита ядно Светлана. Всъщност Александра мразеше да я наричат с мъжкото й име. Това я накара да почервенее от яд, при което тазвечерния домакин само се захили злобно. Когато поискаше Светлана можеше да бъде много неприятен човек, бе се научила от своите три, така наречени приятелки, от гимназията. Там те постоянно я тероризираха, сега бе неин ред.
— Добре, както и да е, ще правим ли нещо тази вечер, или не? — Прекъсна ги Лидия. Тя бе раздразнена и напълно трезва, цялата вечер отиваше на провал. Гневът й идваше от това, че тя бе подала книгата за преразказ на Светлана и си искаше да чуе историята… по възможност без мъртъвци.
Светлана въздъхна. Започнаха играта си от скука, взимаха едно произведение и го вплитаха в друго. Докато Светлана бе забавна всичко вървеше добре, но един път се направи на „ужасна“ и получи дълго цупене. Лидия, Александра и дори Вася, не бяха й звънели чак до сряда, после Лидия й се обади да „потвърди“ срещата. Така Светлана трябваше да прочете за един ден тъпата книга, да се опита да разкара гаджето си и да се сети за друго произведение, с което да преплете сюжета. Естествено, от всичко това не свърши нито едно от нещата. Поне не напълно. Относно книгата… прелисти я, като пропуска доста в началото, защото някак не я грабна. Людмила отказа да отиде, където и да било сама, а за друго произведение Светлана така и не се сети.
Може би тази вечер щеше да е последното сборище на това куатро!
Людмила свали слушалките си и се загледа в четирите жени, всяка вглъбена в собствените си мисли и гледаща в една точка. Това ли бе тайното общество на Светлана? Истината, Людмила Василевна да не остави гаджето си с компанията, тази вечер, бе, за да разбере какво правеха тази жени всяка петък вечер. Не ревнуваше, тук нямаше конкуренция. Едната, май се казваше Вася, приличаше на кръгличък лилипут. Вярно имаше хубаво лице, но Людмила познаваше вкусовете на половинката си. Другата… Алекс? Дано тава да бе името й! Бяха се срещали доста пъти, щеше да е неудобно да не помни. Какво ли имаше да й се запомни — изтощена от боите, червеникава коса, тялото — дълго и слабо. Нямаше нито една извивка по него… не и тази не става. Последната всъщност бе доста привлекателна, но нямаше никакъв вкус и стил. Широка блуза, широки панталони… това май бе кафяво… има ли магазини, които наистина да продават такива дрехи? Косата винаги прибрана, кестенява… но очите, огромни зелени очи. Добре де, ако момичето се поемеше в ръце, щеше да стане една доста привлекателна жена, а ако сменеше и намръщеното изражение — направо красавица. Май заглавието й е Лидия…
— Това ли правиш, докато съм на работа? Преди ме гонеше от вкъщи, само за да си седиш у дома с трите ти… приятелки и да се гледате умно? Защо да не идем да се напием някъде?
— Защото, по принцип, Людмила, имахме работа, но…
— Аз Ви преча? — Усмихна се. — И каква ще да е тази работа? Да не би да се събличате голи и да танцувате пред врящо гърне с любовни отвари?
— Не, но идеята ти никак не е лоша! — Отвърна й весело Светлана. Винаги ставаше така. Колкото и да се сърдеше на света, щом половинката й си отвореше устата всичко ставаше розово. Дори, когато имаше защо да се ядоса на Людмила, Светлана просто не можеше да го направи.
— Няма да танцувам за две… — Лидия се спря, защото осъзна какво бе на път да изтърси.
— За две лесбийки? — Ухили й се Людмила. Знаеше как тези трите гледат на нея и на връзката и със Светлана… с облекчение. Светлана бе красива, чаровна и забавна. Ако не бе обърнала резбата едва ли щеше да се намери мъж, който да не хукне след нея. Всъщност то и сега не се намираха такива. Както и да е! Людмила бе много горда от факта, че най-красивото дупе в стаята бе на нейното гадже.
— Не исках да кажа това, аз… извинявай! Просто съм разочарована, това е!
— Лидия… — Людмила се спря, за да види реакцията. ХА! Това й е името, нацели го! — Какво точно ти се прави, че си толкова унила?
— Дадох книга на Светлана, която да ни преразкаже, тази вечер!
— Не разбирам?
— Слънце на живота ми! — започна театрално Светлана, като се обърна към половинката си. — С моите приятелки играем една игра. Те ми дават книга, аз я вплитам в нещо друго и така си прекарваме времето.
— И аз какво Ви преча?
— Не си ти, просто Светлана последния път не се справи много добре…
— Защо?
— Защото изкара главната зомби — садист и накрая тя се разложи на леглото на главния герой.
— Звучи ми много интересно. — Намигна Людмила на приятелката си. Тя харесваше филми със зомбита, вампири, вещици, духове и всичко останало, което можеше да роди човешкия мозък. — Коя е книгата, Свет?
— „Уитни моя любов“* на Джудит Макнот.
— Звучи ми потресаващо! — Повдигна подигравателно вежди Людмила. — Свет, колко пъти да ти казвам, че такива книги могат да те вкарат в правия път. Тогава ще загубиш най-красивата жена в цяла Русия!
— Да, много смешно! Не знам с какво да я комбинирам, пък й ме е страх, че ако на тези трите не им хареса, ще ме пребият с камъни.
— Ами тогава… Вчера гледах филм, опитай с него. Нямам си и на идея за какво се разказва твоята книжка, но…
— И какво гледа? — Попита Вася, разбрала вече, че никой не следи монолога й относно бъдещият й съпруг.
— „Разпоредителите“**.
— Какво общо може да има едното с другото? — Александра се намръщи. — Гледала съм филма, първо не ми хареса и второ… Няма нищо общо. Това е! Щом няма нищо общо, Светлана, сега си ти! — Изпъчи гърди.
— Какво пък, идеята не е лоша. Така, какво ще стане ако Уитни на Макнот се сблъска с терорист?
— Терористи? — Лидия не бе сигурно, че разбира за какво иде реч.
— Точно така, с терорист!


„Уитни моя любов“* — роман на писателката Джудит Макнот.
„Разпоредителите“** — (Repo Men) Американски филма от 2010 година на режисьора Мигел Сапочник. Филмът е по романа на Ерик Гарсия „The Repossession Mambo“, на български — „Мамбото на изпълнителя“.
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 06 ноември 2015, 17:52

> Глава 1

„Веднъж Реми ми разказа, че чел за един учен. Той си падал по котки и кутии. Затварял котката в кутия. И след това, за да стане по-интересно… слагал някакъв уред вътре… който изпускал отворен газ. Така… Ученият не знаел, кога машината ще изпусне газ и кога не. Единственият начин да разбере със сигурност бил да погледне в кутията. Ето я научната част: Преди да я отвори той преценил, че котката трябва да е жива… и мъртва. Ако едното от двете е възможно, значи и другото трябва да е възможно. От тогава не мога да забравя за тази история…
И сега малко за мен. Моето име е Уитни Стоун. И какво може да Ви засяга това? Фактът, че ако не плащате навреме таксите си към Съюза, ще Ви намеря и ще си прибера дълговете.
От колко време работя за Съюза? Да речем от както се родих отново!
Моят баща, моят мил баща, беше един долен сутеньор, наркоман и комарджия. Училището, което посещавах бе едно от най-долнопробните заведения, но единственото, което можех да си позволя. Един ден властите дойдоха и прибраха баща ми… крайно време беше да се сетят! Тогава минах към Програмата. Коя програма, ще попитате вие? Програмата за обучение на Разпоредители към Съюза.
Сега… моята работа е проста. Не можете да си плащате колата, банката си я прибира! Не можете да си плащате ипотеката на къщата, банката си взима и нея! Не можете да си изплатите черния дроб… тук се включвам аз!“

— Стоун, радвам се, че дойде! — Уитни се усмихна на Франк. Наскоро претърпя два инцидента, които я лишиха от работа за известно време.
Инцидент едно: По невнимание, докато гонеше един „неплащащ“ падна и се наръга със собствения си нож. Може би факта, че бе доста пияна същата нощ ѝ изигра лоша шега, но чувството бе неприятно. Не откъм болка, Уитни бе свикнала с нея… откъм подигравките от страна на Джейк, единственият човек, когото можеше да нарече свой приятел.
Инцидент две: Дългогодишния ѝ колега и приятел Реми, застана срещу Съюза и се наложи тя и Джейк да го спрат. До тук добре, но на излизане от сградата, където заловиха Реми и Бет, жената, заради която той се обърна срещу своите, част от тавана на въпросната сграда се срути и нокаутира Уитни.
Заради тези два, малки проблема, Франк я помоли да си остане у дома за известно време. Което се превърна в цели три, скапани, месеца.
— Знаеш, че щом ми се обадиш ще дотичам като вятъра, Франк, проклетата работа ми липсва.
— Трябва да подобрим речника ти, Стоун! Така няма да свършиш новата си задача!
— И каква е тя, до сега острия ми език не ме е спирал.
— Ами ако ти кажа, че ще те пратя в М-5 свят?
— Там, където властите си мислят, че превъзпитават престъпниците ли? — Уитни повдигна вежда. Новият проект М-5, бе един купол, под който бе изграден нов свят, наподобяващ реалността, но… не точно. След успешната кампания на новата нервомрежа М-5, светът на красивите сънища така да се каже, дойде и великата идея, че чрез внушение всеки един човек може да се превъзпита. Всъщност това се правеше поради няколко причини. Първо, за да може да се изпразнят нормалните затвори. Второ, тези индивиди ставаха бъдещите клиента на Съюза… Един ден всеки щеше да попадне в списъка на корпорацията.
— Да, точно там.
— И защо трябва да посетя това място?
— Защото група задлъжнели клиенти са се покрили на това място. Виждаш ли, Стоун, няма как да изпратя теб, с екип в пълна бойна готовност, за да сканирате всички „нередовни“. Ще трябва да стане инкогнито. Хората, вътре в това превъзпитателно учреждение, не знаят нищо за миналото си и реалността. Тоест, не знаят за Съюза и съответно не знаят за престъпленията си.
— Да, да спести ми баналните глупости, относно „светлото“ им минало. Баща ми е вътре от много години, постоянно получавам писма, че се е поправил, но не си го искам обратно. Не благодаря! Искаш от мен да отида там и да ти върна органите, така ли?
— Да, точно така, Стоун… и още нещо.
— Слушам, Франк!
— Първо поработи над езика си, хората вътре са дами и джентълмени. Второ Пол също е вътре.
— Пол? — Ето това вече е нещо ново. Проклетникът тероризира Уитни в гимназията. Той бе лошото момче. С наркоманските си приятели вечно се тежкареше и превръщаше живота на Уитни и другите като нея в истински ад. Сега Пол, какво ли може да ти направи един Разпоредител, без особен морал?
— Да не си посмяла да го нараниш. При секретарката ми ще намериш автобиографията си…
— Каква автобиография?
— За да те впишем, измислих малка история около теб, така че да попаднеш точно сред тези хора, при които се крият нередовните.
— Супер…

* * *
„И така, Франк отново ме прецака. Сега в М-5 трябва да го раздавам на мила и благовъзпитана млада дама… пред група престъпници. На от всичкото от горе шибаняка ме изкара влюбена в Пол, наркомана, който мечтая да накълцам!“
Уитни пътуваше, заедно с някаква жена, която ѝ се пада леля в М-5. Клатушкаше се в карета, теглена от коне. От кога не бе виждала коне… Беше се намръщила, след тази каруца имаше още, забележете, цели три. Две пълни с дрехи и още една за прислужниците.
Относно жената пред себе си, Уитни не знаеше нищо. Играеше го роднина на баща ѝ, истинския ѝ баща, който сега щеше да приюти блудната си дъщеря. Репликаторите от М-5 подготвиха миналото ѝ в съзнанието на хората тук. Тя била буйно дете, което не можело да се впише в картинката, за това загрижения татко я праща при леля ѝ и чичо ѝ във Франция, та да може да се превъзпита. Там тя станала ослепителна красавица, с добри обноски, чувство за хумор и сдържан темперамент. Ужас! Както и да е, най-голямата гавра на Франк бе, че я представи като влюбена глупачка. Толкова била навита на Пол Северин, че направила цялата тази метаморфоза, за да се върне и да го накара на се влюби в нея. Как ли пък не?
— Нервна ли си? — С усмивка попита лелята, името ѝ бе Ан.
— Не! — „Ходи се шибай, ти и всички останали, начело с Франк!“
Каретата спря пред главния ход на къщата. Така, сега Уитни щеше да се срещне отново с татко. Мерзавецът преди мислеше повече за това, как да се надруса и да си намери нова курва за работа, от колкото за детето си. Относно майка си Уитни не знаеше много. Мръсникът бил забременил някоя от своите проститутки и така се пръкнала и самата Уитни Стоун. Не го мразеше, защото за да мразиш някого трябва да имаш чувство към него, а към Мартин Стоун тя не изпитваше нищо.
— Дете, станала си още по-висока отпреди. — Излезе да я посрещне татко.
— Не съм станала по-висока, ти си станал по-нисък от възрастта! — усмихна се Разпоредителя в рокля. Ан се подсмихна тихо до каретата, докато Мартин се опитваше да измисли отговор на това изказване.
— Здравей, Мартин! Ще остана два-три месеца, докато Уитни свикне с обстановката. — Каза му Ан.
Мартин сви рамене и се прибра в къщата. „Да, татко, точно както преди. Иди си и не поглеждай назад, много си добър в това да обръщаш гръб!“

* * *

Клейтън Уестморланд знаеше всичко за Уитни Стоун. Родена на тринадесети юни, хиляда и осемстотната година, в семейното имение на село Моршам. Майка — Сюзън Стоун, починала, когато г-ца Стоун била едва на пет. Баща Мартин Албърт Стоун… човек пълен с дългове.
Клейтън бе срещнал въпросната жена в Париж на един бал с маски. Забавната красавица го плени и така като вече му бе време да се жени, реши тази жена да е бъдещата му херцогиня. Като изплати дълговете на бащата, на стойност сто хиляди лири, като даде още пари на същия този човек, за да върне дъщеря си в приличен вид в Англия и като нае къща в близост до имението на семейство Стоун Клейтън бе готов за атака. Щеше да накара девойката да се влюби в него и така скоро да мине под венчилото. Щеше да ѝ осигури добър живот, а на себе си прекрасна жена, с най-хубавите зелени очи и най-пълните гърди, които някога бе виждал.
Така като Уитни била доста своеволно дете и често не се разбирала с баща си, същият я пратил при чичо ѝ Едуард Гилбърт във Франция. Чичото работеше като аташе във Френското посолство, но Клейтън не се съмняваше, че няма да има пречки да се разбере с човека, относно намеренията си. Единственото лошо нещо, което научи, бе относно семейство Дьовил, техния син се очаквало да се ожени за неговата бъдеща херцогиня… Да, ама не! Клейтън реши, че момичето е негово и за това си я „купи“ от баща ѝ, но не искаше да казва това на девойката. Така щеше да я отблъсне, а не това искаше той. Много пъти я бе наблюдавал по време на престоя си във Франция… Бяха представени два пъти. Първият беше непосредствено след пристигането ѝ в Париж, но така като тя бе още много млада и впечатлителна, дори не запомни името му. Вторият преди четири седмици в градините на Арманд. Там той загуби окончателно ума си по това създание. Искаше я толкова силно, че едва прибра ръцете си, за да не я катурне в някой храст. Точно тогава взе решението да я направи своя жена.
След като тя приемеше предложението му, щеше да даде на баща ѝ още пари. Това положение трябваше да му е противно, но някак не беше…

* * *

Ан бе потресена, когато разбра от Мартин, че бе позволил на херцога на Уестморланд да се настани в къщата до тази на семейство Стоун. Под името Уестленд той искал да ухажва младата Уитни с цел брак. Бе толкова разгневена, защото познаваше много добре лошата репутация на човека…
— Остави ме, моля те сама, искам да си почина малко… лельо! — прекъсна мислите ѝ Уитни.
Когато жената кимна и с тъжна усмивка напусна стаята Уитни веднага отиде до куфара си. Единственото нещо, което Франк ѝ позволи да вземе със себе си бе… своите бебчета. Един-два тийзъра, един скенер за нередовни органи, пълен набор ножове и скалпели… да, нейните бебчета.
„Реми искаше да напише книга. „Мамбото на изпълнителя“, така мисля, че искаше да я кръсти. Тази идея му дошла по време на работа. Непрекъснато ми говореше за разни странни субекти. Като например гледал интервю с един масов убиец. Казал, че за първото му убийство му трябвали шест години, за да се подготви, за второто — година, за третото седмица… на мен ми отне за първото десет минути и повече никога не се замислих над това.
Е, нередовни, готови или не, аз идвам за вас!“
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 07 ноември 2015, 16:48

> Глава 2

Емили чу чаткането на копита по алеята пред къщата и повдигна завесата на прозореца.
„Емили… по настоящем Емили жена на Майкъл Арчибалд. Какво знам за двамата… Майкъл — насилник на деца. Властите го хванаха, буквално със свалени гащи, когато тъкмо щеше да вземе новата си жертва. Тогава го натикаха в М-5, естествено. Аз лично бих отрязала нещото, с което насилва децата и бих го оставила да умре от загуба на кръв. Но не, пратиха го тук. Да се превъзпита… как се превъзпитава изрод?
Емили — нямам и на идея коя е. За това и Франк ми я създаде приятел в този свят. Ако нямахме информация за дадения субект, то той бе нередовен, не задължително, но най-вероятно. Понякога дори Съюза и Властите правеха грешки, не въвеждаха данните за отрепките, които прибираха тук. Сега да видим дали тази госпожа е длъжник или просто пропуск в системата.“

В момента, в който Емили видя непознатата жена се закова на място. Знаеше историята на всеки един човек от М-5. Бе дала страшно много пари, за да я вкарат вътре, та да се отърве от събирачите. Емили бе загубила единия си бъбрек, сега новият ѝ орган носеше марката „Джаксън“, версия 5,3… Емили работи като певица доста дълго време, но бе заменена с по-млада и по-талантлива такава. Това я направи абсолютно неплатежно способна и тогава изродите от Съюза я погнаха. Когато чу от Азбъри за новия му проект, да праща нередовни в М-5, Емили веднага намери нужната сума, за да се докопа до това място. Азбъри работеше главно с нередовни платци. Също така продаваше органи на черния пазар. Когато някой клиент на Съюза се споминеше, Азбъри винаги бе наблизо, за да извади това, което имаше вътре в тялото му. Предлагаше и най-добрия хирург на черния пазар — малката Алва. Всъщност така Емили се запозна с него. След едно пиянско сбиване в бара тя загуби едното си око. Плати доста солено, за новите си зрителни органи. Така като баркода им бе заличен събирачите не можеха да ги засекат.
Накратко Емили даде всичко, за да се отърве от досадните Разпоредители, за да може да прекара остатъка от живота си с две очи и бъбрек марка „Джаксън“, версия 5,3.
Уитни вървеше към въпросната жена, която не я позна. Ясно, тази е нередовна. Извади скенера си, от джоба на широката пола, и го насочи към въпросната дама. „Бъбрек за връщане“ — се изписа на зеления дисплей. Още преди да вдигне очите си от устройството Уитни видя как жената побягна към близката гора, която обграждаше дома ѝ. Така, ще се потича, явно. Стоун се усмихна, боже как ѝ липсваше работата.
Когато навлезе в сенчестата гора Уитни спря и се огледа. Можеше да подуши страха на Емили от километри, сигурно се бе свряла в някоя миша дупка и трепереше от страх.
— Излез, излез, където и да си! — подкани напевно събирача. Докато вървеше и се оглеждаше Уитни вдигна косата си и я върза с един ластик, още едно чудо, което си донесе от вкъщи. Не можеше да ходи сред останалите с вързана коса, така като на врата ѝ се мъдреше татуировка. Как щеше да им обясни белега на Съюза? Всички събирачи имаха такъв, той представляваше малък кръг, в който бяха описани две протегнати нагоре ръце, а от долу на кръга се намираха три последователни и успоредни черти.
Емили дишаше тежко, за това запуши с ръка устата си. Мамка му, колко пари даде на Азбъри, за да я докара до тук, а сега събирачите дойдоха за нея. Наивно е било да вярва, че ще остане скрита за Съюза. Нямаше как да напусне страната, защото летищата се пазеха от Разпоредители и всеки пътник се сканираше за купени органи. Какво да прави сега? Ако събирача я намереше щеше да вземе бъбрека ѝ и тогава край с този красив нов живот, който си бе изградила.
— Хайде, знам, че ме чуваш, Емили! Искам само да си поговорим… — всъщност Уитни не бе далеч от истината точно сега. Наистина искаше само да си поговори с жената. Трябваше ѝ човек, който да изчиства мръсотията, която щеше да сътвори. Кой по-добре би направил нещо подобно от един нередовен, подплашен клиент? След като заловеше всички изостанали с вноските към Съюза, Стоун щеше да си вземе бъбрека от въпросната госпожа, както и очите ѝ със замаскиран баркод. О, Емили не знаеше, но заради Реми и Бет, Съюза намери цялата тайфа на Азбъри и всичките му останали дружки. Така, че органите вече се доставяха директно в склада, за да бъдат сканирани и зачислени обратно, а портативните скенери на Разпоредителите откриваха и органи с непълен код. Притежанието на орган с повреден код автоматично те превръщаше от не — платец в престъпник… — Емили, ти не си важна за Съюза. Добре де, не си важна за мен! Излез, ще ти отправя предложение, на което не можеш да откажеш.
— От кога събирачите правят сделки? — Изплашено подаде глава иззад едно дърво Емили Арчибалд. Уитни се усмихна, когато пожелаеше можеше да надхитри, когото си поиска.
— От както събирачът съм аз! Здравей Емили! Изглеждаш добре, нови очи?
— Какво може да ми предложи човек като теб?
— Бъдеще… Мога да те оставя намира, мога да доплатя вноската и за бъбрека ти, ако ми направиш една — две ма-а-а-лки услуги. — Усмихна се сладко Уитни, като присви палеца и показалеца си пред очите, за да покаже на Емили „големината“ на въпросните услуги.
— Какви по-точно?
— Ще ми помагаш да намеря останалите.
— Няма да направя такова нещо!
— О, ще го направиш. Нека ти обясня как стоят нещата за теб, скъпа Емили. Ако не ми помагаш ще те нарежа и ще извадя органа, чиято вноска ти виси над главата. Тук няма болници и линейки, които да те вземат и поправят, поне временно, за това най-вероятно ще умреш. Ще взема и нередовните ти очи, така че даже и да се зашиеш и оживееш, ще бъде в слепота. Как ти звучи такова бъдеще? — Емили мълчеше и гледаше като парализирана в една точка, някъде зад самата Уитни. — Какво каза? „Не, не искам, моля те какво трябва да направя?“ Това ли каза, скъпа Емили?
— Какво искаш от мен? — попита напълно безразлично втората жена. — Искаш да издам останалите? Не мога да го направя даже и да искам, защото не знам кои са!
— О, не, не искам това. Аз сама мога да си ги намеря, нали не мислиш, че са ме пратили да търся точно твоята помощ? Не можеш да се криеш вечно от Съюза и го знаеш!
— Тогава какво?
— Искам да ми станеш чистачка, Ем. Нали мога да ти казвам Ем?
— Не, не можеш…
— Добре, Ем, приемаш или казваш „Бай — бай“ на очите си? — Помаха театрално Уитни, като нацупи устни.
— После ще остана тук и ще съм свободна, така ли?
„После ще ти взема и очичките и бъбречето и като събера цялата квота се прибирам у дома. Ето за това мразя тези хора, тъпите нередовни платци не могат да мислят, само да хленчат. Спомням си един, така се разрева, че сопола му висна от носа. Когато си поемеше дъх балончето се свиваше, а като издишаше се издуваше. Трябваше да извадя една бедрена става от нещастника, но така се разсмях, че изтървах тийзъра си на земята. Тъпанарът побягна и трябваше да го гоня десет пресечки, преди да го спипам…“
— Да, волна като птичка!

* * *

„Нека Ви разкажа за моите единствени приятели.
Реми и Джейк!
Винаги съм била вълк единак, както в живота с баща ми, така и в Съюза. Правех това, което трябваше, когато трябваше и то така че да оцелея, но винаги бях сама. Един ден в Съюза дойдоха двама нови. Реми и Джейк. Бивши военни, които, след войната, нямаше на кого да изливат агресията си. Намерили отдушник за себе си в работата като събирачи. В офиса не говореха с никого и не контактуваха с никого. Докато един ден, просто дойдоха при мен и ме попитаха дали искам да изляза с тях… Приех!
От тогава станахме приятели по чашка. Аз, Рей и те двамата! Реми винаги говореше като философ, разказите му за работата бяха предоставени под един такъв ъгъл, че нямаше как да не се замисля… и да не се засмея. Джейк бе веселякът. Неговите перипетии с не — платците ме караха да изпадам във възторг. Толкова исках да приличам на него. Винаги забавна и остроумна. Тогава намерих пример за подражание, такъв какъвто баща ми не бе способен да ми даде.
В един слънчев ден, обаче, Реми се промени. При една от операциите му, апарата за дефибрилация даде на късо и сърцето му спря. Присадиха му ново, не си спомням модела…
Така, Реми се промени. Не искаше повече да си върши задълженията. Работата си е работа! Стана нередовен, жена му го изостави, като взе сина му. Джейк ми каза, че причините на Карол, така се казва онази кучка, били други… какво ми пука за причините й? Остави го точно когато имаше нужда от нея. И тогава дойде онази — Бет. Реми стана наша „задача“, гонихме го, догонихме го и го заловихме. М-5 програмата за щастливи сънища стана негов дом. Сега копелето лежи в кома и сънува, най-прекрасния сън в живота си…“

Съзря върховете на ботуши за езда от мека кафява кожа. Вдигна раздразнено поглед нагоре. До потока някой бе нарушил уединението й. Претърколи се настрани и седна, като притисна колене у брадичката си и изгледа очакващо мъжа пред себе си.
— Риба ли ловите? — Попита Клейтън. От доста време наблюдава момичето иззад дърветата. Беше очарован от гледката. Спомни си как, това момиче му се подиграваше на бала с маски. Как му каза, че един херцог трябва да притежава монокъл, да е стар и грохнал, за да е истински… херцог. Никой до сега не му говори така, освен тази жена…
— Шпионирате ли ме, господин…
— Уестланд! — Поклони се леко той и очите му се впиха в гърдите й. Уитни се усмихна! Не бе първият, който се опитваше да влезе в гащичките й, не бе и първият, когото щеше да нарита за това. Не бе грозен, дори напротив. Тъмнокестенява коса, сиви очи, прав нос, арогантна стойка… и естествено бе долен престъпник. Зачуди се, не бе чувала името Уестланд. О, да, нередовен. В момента бе облечена само по риза, скенера се намираше под катовете дрехи до нея. Ако този се окажеше закъснял платец, скрил се от Съюза, набързо щеше да събере дълговете му.
— Намирате се в чужда територия, господине! — „Така като те гледам, приятел, ми приличаш само на едно! — Бонус!“
— Наистина ли е така? — Усмихна се подигравателно той. Уитни не харесваше властни мъже. След бащата, когото имаше нещастието да притежава, такива никак не й бяха по вкуса.
— Да, наистина! Обърнете се, за да се преведа във вид! — Почти проплака. Трябваше да изглежда като беззащитна девойка, а не като убиец, дебнещ жертвата си.
— Не бих могъл да направя такова нещо… — Уитни сви ядно устни, стана и набързо се облече, като стисна скенера близо до бедрото си, скрит в плата на полата.
— Добре нагледа се, сега какво?
Клейтън се зачуди. Да, това му харесваше в момичето. Бе гордо и арогантно, точно каквато трябва да е бъдещата херцогиня. Скръсти ръце и се облегна на дървото до нея.
— Не знам, сега какво? — Тя не го позна, още по-добре. Вярно, че онази вечер бе с маска, но тайно се надяваше да го разпознае. Не стана така, това само подпомагаше плана му.
Уитни се усмихна, ала в усмивката нямаше радост. Нагъл тип, най-вероятно знаеше коя е. Така, дали щеше да се бие или да проси. Мразеше, когато се молеха, но воплите на този щяха да й доставят удоволствие… и то какво! Скришом насочи скенера си към него. Като се обърна към коня си погледна дисплея. „Чист“! Мамка му, значи е затворник. Щеше да проучи кой е като се прибере.
Уитни се качи на Хан, коня, който взе от конюшните на баща си. Тя можеше да язди, това поне не е проблем. Последният бардак на татенцето се намираше в ранчо, така че там тя усвои доста неща… да дои крави, да язди, да мята ласо. Тези познания придоби сама, Мартин не си помръдна и пръста да напътства отрочето си.
— Не навлизайте повече в чужда територия, за да не си изпатите, господине! — Каза тя и препусна в галоп към къщата.
— Малка дива котка! — Прошепна за себе си Клейтън.

* * *

Уитни и Емили яздеха по горска пътека. Уитни искаше да получи информация и така като не можеше да си я набави от базата данни, се принуди да попита Емили Арчибалд. Още щом се прибра от срещата си с въпросния Уестланд, събирача веднага седна да провери кой е той и какво е направил, за да попадне на М-5. Нямаше никакви информация за човек с такова име. Уитни нямаше компютър под ръка, не можеше и да прегледа снимките на затворниците. Портативният скенер, който всъщност бе ѝ връзката ѝ със сървъра на Съюза, не можеше да визуализира изображения.
— Не знам нищо за него, вече ти казах! — Уитни погледна подозрително нередовната. Тя или наистина нищо не знаеше, или криеше нещо. — Той е нов тук. Наскоро се нанесе в къщата до тази на този, който го играе баща ти. — Разпоредителят не каза на Емили нищо за себе си, тоест не ѝ сподели, че Мартин Стоун е истинският ѝ, биологичен баща.
— Значи е нов, така ли да го разбирам?
— Казах ти, че не знам! — Емили свъси вежди, спря коня си и се обърна към Уитни. — Как става така, че всички са с промити мозъци? Азбъри ми каза, че всички ще ме познават, че ще имам живота, за който съм си платила. Така и стана! Но, ето идваш ти, всички те познават, знаят измислената ти история, разпознават те… докато аз — не, не разбирам?
— Това е защото всички затворници имат вграден чип в мозъка си. Така Съюза може да ги контролира, ако започнат да се връщат към старите си навици. Ти си нередовна, не си заловена от Властите, съответно нямаш чип, няма как да се програмира съзнанието ти. Това е ролята на купола, той излъчва някакъв вид вълни, които внушават спомени. Когато престъпниците „пътуват“ Репликаторите прибират тялото в лабораториите си и тестват и подновяват имплантите, като през това време онези си сънуват сладко-сладко как си ходят по големия света. Хакери, като твоето приятелче Азбъри, хакнаха системата и започнаха да създават спомени за нередовните. За това си плати, за да те създадат в ума на тази пасмина. По дяволите, дори не знам защо ти обяснявам всичко това, трябваше да се поинтересуваш от схемата, преди да си дадеш парите на онзи некрофил…
— Тоест всеки нередовен ще те разпознае?…
— Ако са умни ще си мълчат като ме видят. Ще си помислят, че съм нов затворник и ще продължат да си играят играта. Не като теб, съответно. Побягна още като ме видя.
— Аз не съм престъпник, не знам как да се държа…
— Това, че си глупава няма нищо общо… О, по дяволите, този там, където се насочва към нас Пол Севарин ли е?
Уитни Стоун стисна устни и свъси вежди.
„Веднъж, проклетника, ме заключи в килера на чистача. Останах там два дни, без храна и вода, защото всички ме забравиха. Когато ме намериха, в началото на новата учебна седмица, стаята миришеше на урина, тогава Пол ми сложи прякора „кенефа“. Почти година не можех да се отърва от това име.
Помня, че едно момче веднъж му се опълчи. Пол вече за пети път беше в пети клас, така че бе доста по-голям и силен от всички останали. Момчето заби юмрук в гадното лице на този идиот… Пол не каза нищо и не направи нищо. Обхвана ме радост, че може би най-накрая ще ни остави всичките намира. Не стана така, след няколко дни намериха момчето, наръгано с нож пред собствения си дом.“

— Ще присъстваш ли на бала на лейди Юбанк, Уитни? — попита за трети път Пол. Постоянно отклоняваше погледа си към красивата жена. Не я помнеше такава. Уитни вечно го преследваше, преди, с напразните си надежди да бъдат заедно. Тогава тя бе невзрачна и… но сега беше една истинска хубавица, при това с пари. Не знаеше от къде, но Мартин изведнъж придоби доста голяма сума и повиши стандарта си, което правеше дъщеря му доста богата и красива наследница.
Уитни се откъсна от спомените си и погледна Севарин в очите. Насили се да се усмихне и кимна.
— Чудесно. Значи ще се видим там!
Пол шибна коня си и се отдалечи от дамите.
— Този затворник или нередовен е? Гледаше те доста странно през цялото време…
— Затворник е!
— Познаваш ли го?
— Слушай сега какво, Емили! Положението е такова: Не сме приятелки. Ти си един нередовен платец, който ще заработи бъбрека си, като ми помогне с разчистването. Не искам да споделям с теб, не искам да се държим за ръце, не искам да си сплитаме вечер косите и да си лакираме ноктите на краката. Каквито и мисли да имаш, които нямат връзка с работата ми, можеш да задържиш за себе си. Каквито и въпроси да искаш да ми зададеш, можеш да ми ги спестиш!
Уитни пришпори коня си и се отдалечи. Да признае, че в гимназията е била тероризирана от този паразит щеше да е по-лошо от това отново да се върне там. Джейк щеше да избие проклетите зъби на онзи глупак Пол, ако бе на нейно място. Той не се притесняваше да върши нещата по своя си начин, дори когато Франк му забраняваше нещо. Искаше ѝ се да бъде точно като него, като Джейк…
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 07 ноември 2015, 19:28

> Глава 3

Амелия Юбанк не спираше да кудкудяка. Уитни затвори очи и мислено се помоли за търпение. Старицата й обясняваше как да накара Пол да ревнува и да изостави моментната си избраница Елизабет Аштън. В същото време Уитни Стоун си мислеше как да изведе същата тази въпросна Елизабет някъде, където никой да не ги вижда и да извади панкреаса й, просрочен с единадесет вноски. Беше сканирала въпросната госпожица още на първия бал, даден от татко, за нейното завръщане. От къде ли проклетника е намерил пари да подобри стандарта си? Според досието му в М-5 наскоро бе направил някакви лоши вложения и не бил особено финансово красив. Репликаторите не правеха човека различен, просто му втълпяваха нови спомени. Мартин никога не е бил добър в това да задържи парите си. Дали щеше да ги пръсне за пиячка, по разни букмейкъри или за наркотици, нямаше никакво значение. А сега, въпросният се свъртял с не малка сума, дори платил и на кредиторите си… Нещо не беше наред.
Въпреки подозренията си Уитни реши за сега да не мисли за това. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху Елизабет. Ролята, която играеше нередовната бе доста удачна. Тиха и скромна. Така не се налагаше да говори много и разбираше всичко по нововъведенията в М-5. Странно, как хакерите на Съюза не можеха да преборят онези на Азбъри и да изтрият спомените за нередовните от мозъка на затворниците? Е, Уитни не бе специалист, реши и за това да не мисли. Джейк й бе казал, че за да бъдеш добър войник, трябва да получаваш заповедта, да следваш заповедта, до изпълняваш заповедта и да приключиш със заповедта, без да мислиш по нея. Така щеше да стори и Стоун сега.
— Млада госпожице — прекъсна мислите й вдовицата, — нужно ли ти е да ти напомням, че съм организирала този бал, с единствената цел да омаеш Севарин? И тъй като ти, изглежда, си достатъчно глупава, за да не разбереш как трябва да действаш, явно ще трябва аз да се намеся. Клейтън Уестланд е единственият мъж в тази зала, който Пол Севарин би приел като реална заплаха, и аз изпратих прислужник да го повика при нас. Когато Уестланд се появи, имаш две възможности: или да го изгледаш така, както в момента гледаш мен — при което той най-вероятно ще ти препоръча да отидеш на лекар, или да му се усмихваш и да му позволиш да те отведе навън, на терасата.
Уитни запърха глуповато с мигли към жената до себе си. Не говореше много, защото се страхуваше, че ще каже нещо, което щеше да нарани „нежните чувства на околните“.
— Госпожица Стоун, току-що сподели с мен, че й е станало горещо от многото танци и иска да излезе на терасата. — Каза вдовицата като предостави Стоун на минаващия Клейтън.
Същият я хвана ядосано за ръката и я поведе навън. Запътиха се към противоположния край на терасата. Така тя нямаше как да наблюдава Елизабет Аштън.
— Бихме могли да отидем на другата страна! — предложи с усмивка събирача.
— Бихме могли, но няма да го направим! — Цяла вечер гледа как Уитни наблюдава Пол Севарин. Където и да отидеше той, жената не откъсваше погледа си от него или компанията му — Елизабет Аштън. Сигурно умираше от ревност! Тя е негова, а не на Пол! Беше платил дори за роклята на гърба й, по дяволите.
— Е, госпожице Стоун? — Облегна се на парапета Уестланд и зачака. Какво ли чакаше, да го вземат мътните? Стоун още нищо не знаеше за този човек. Дали е грешка на системата, дали заради хакерски намеси не може да намери досието му… какво ли е направил, за да попадне тук? Може би се бе оказал на грешното място в грешното време? Но можеше и да е някой опасен психопат?
— Е, господин Уестланд? — повдигна едната си вежда и също толкова арогантно се облегна на стената зад себе си.
— Какво? — Попита той и започна да се приближава към нея. Уитни се усмихна и протегна ръка напред, за да го спре, но той продължи да настъпва. Точно за две секунди извади тийзъра си и изстреля шоковата стрела в него. Мъжът падна в безсъзнание. С крайчеца на окото си видя, как Елизабет се промъква в градината. Явно бе избягала от набезите на онзи идиот Пол. Чудесно, сега можеше да си свърши работата, най-накрая.
Уитни бе употребила новите си дрехи по предназначение. Бе закачила за краката си скалпелите, необходими й за работа. Тийзърът и скенера скри в диплите на полите си, така тя ходеше вечно в пълно бойно снаряжение, без да набива на очи.

* * *

Клейтън се намираше на място, което му бе до болка познато, но същевременно не можеше да се сети от къде
— Хайде, задник такъв, размърдай се, нямаме цял ден! — Изрева някакъв чернокож човек в ухото му. Какво искаше от Клейтън? За къде няма време? — Чуваш ли ме, идиот, ако не се размърдаме ще ни хванат и затворят, мамка му! — Изрева ядосано човека.
Клейтън се намръщи, но осети, че този иска да му помогне за нещо. Не знаеше за какво точно, но трябваше да се вдигне на крака и да тръгне с него, за да не го заловят… Кой искаше да го залови?__
Изправи се и огледа малкото тъмно помещение. Имаше много компютри… Стоп! От къде знаеше какво е това компютър… Какво по дяволите се случва
— Клейтън, ако не се размърдаш онези идиоти ще направят мозъците ни на супа. Хайде, човече, наистина ли искаш да попаднеш в лапите им?
— Не, аз не… — чу се силен трясък. — Какво беше това?
— Сигурно копелетата са взривили вратата на бункера. Мамка му, човек, казах ти, че тук не е добро място да се укрием от Властите.
— Бункерът? — Клейтън падна по очи на земята. С мъка изправи главата си и погледна към масивната метална врата, която до сега ги защитаваше от нападателите. На нейно място сега зееше дупка, а през отвора се процеждаха някакви снопове светлина и прах. Присви очи и се напрегна да види нещо повече, но не успя. Остана да лежи, не искаше да се издаде, че е в съзнание. Затвори очи. Започнаха да се чуват ядосани гласове на мъже.
— Това ли е прословутия Клейтън Уест?
— Не, не негъра, този на земята!
— От доста време седи на таблото, време беше да го пипнем…
— Доста е опасен. Агресивен и садистичен, го описа профайлъра.
— Добре момчета, обездвижете ги и да тръгваме, доста лесно свършена работа… — Някой искаше да завърже те му изотзад. Клейтън изправи рязко глава нагоре и удари човека по брадичката. Онзи падна, Клейтън се изправи и взе едно назъбено парче метал до себе си. Проговори, но сякаш не говореше той самия:
— Ще ти извадя сърцето през устата! — След което замахна и преряза гърлото на мъжа пред себе си. Друг се опита да го повали, отново изотзад, Клейтън рязко се обърна и удари нападателя си с юмрук. Нещастникът се заклатушка и се подпря на стената. Грешка! Клейтън го ритна в ръцете и човекът изтърва пистолета си. С доволна усмивка на лицето си Уест взе оръжието от земята и се изправи отново срещу опонента си. — Кажи чао за татко, скъпи! — Натисна спусъка и пръсна мизерния му мозък. О, как обичаше аромата на страх и кръв. Останаха двама… единия го простреля в ръката. Клейтън изрева и се хвана за рамото, където бе раната. Погледна кръвнишки към виновника. Мразеше да го боли, мамка му не понасяше болката. Обичаше да я причинява, не да я изпитва. Но някак странно сега не го болеше, а знаеше, че трябва…

Когато Клейтън отвори очите си видя, че все още се намира на терасата в дома на далечната си роднина Амелия Юбанк. Господи какво стана? Как изпадна в безсъзнание? Това бе най-реалния сън в живота му? Не, това не беше сън… това беше спомен… Какво стана току-що?

* * *
„Никога няма да забравя първия си случай! Тогава бях с Рей. Той никога не е имал финес, можеше да извади всичко от всеки с касапски нож. Аз предпочитам да ползвам скалпелите си, правят чисти и гладки разрези.
Дадоха ми първата задача, като пратиха Рей да ми помага. Винаги съм се чудила, как не умрял от инфаркт до сега? Този човек сигурно има сърце на бик, мамка му. Толкова дебел, а тича като балеринка, когато преследва целта…
Задачата се оказа дете, на около петнадесет години. Беше се скрило в гробищата. Не знам какво е станало, та да остане само и да не може да поеме вноските си, но това не ми влизаше в работата. Не ме интересуваха сълзливите им истории. Бен, така се казваше момчето. Това е единственото име, което помня. Първата ми задача… Не спах с дни, за да се подготвя психически. Помислих, че ще ми е много трудно да отворя гръдния кош на едно дете и да извадя дробовете му. Не стана така… Не почувствах нищо, просто разрязах плътта, извадих органите и после, със залепваща, пяна покрих раната на момчето. То нямаше да оживее, но въпреки това го залепих… Дори не почувствах жал, нищо! Тогава осъзнах факта, че съм родена да бъда Разпоредител!“

Елизабет се прокрадваше покрай една беседка в парка на лейди Юбанк. Бе видяла как жената Уитни я наблюдава. Не беше тъпа, знаеше, че нещо не е наред. Приказките, че завинаги ще се отърве от Разпоредителите не бяха истина, знаеше го тогава, но по-добре това от алтернативата. Писна й да се завира по мазетата с всякаква останала паплач и да трепери всеки път, когато чуе някакъв звук.
Беше завършила право и тъкмо щеше да започне работа в една кантора, когато се запозна с един мъж. Богат, много богат мъж. След две години той я изостави, защото решил, че си пада по мъже… Да те заменят с мъж не беше приятно. Проблемът настана, когато вече никой не я искаше на работа, защото не притежавала стаж. Нямаше как да плаща за панкреаса, който бе собственост на Съюза. Предупредителните писма започнаха да идват все по-често в пощенската кутия… Не искаше да свърши като всички останали нещастници… тя бе силна, красива и умна! Нямаше да се даде току-така на онези събирачи.
Уитни дълго следя Елизабет Аштън, която ту се прикриваше зад някоя жив плет, ту се разхождаше напълно спокойно на светлината, идваща от къщата. Господи, колко е тъпа тази жена. Дори не можеше да се крие като хората… Веднага след като гъската стигна до беседката и отново се прикри в сенките Уитни изстреля шоковата стреличка от тийзъра си и втората падна като пън. Тези хора ставаха все по-лесни.
Седна на земята до тялото:
— Елизабет Аштън, по закон съм длъжна да Ви попитам дали искате линейка? „Не?“ Добре тогава, да започваме. — Уитни разряза роклята на нередовната. След това направи един перфектен дълъг „отвор“ на корема и бръкна с две ръце в тялото на жената. Не след дълго извади продълговатия орган, наподобяващ грозд. Като избърса кръвта от него, по дрехата на Елизабет, го огледа. Запазен баркод. Добро състояние. Да, това миришеше на премия.
Стана и се огледа внимателно. Не бе се оцапала никъде с кръв, ако тук бе Рей щеше да е до ушите омазан. Насочи се обратно към къщата и още преди да стигне края на градината видя Емили да се взира в нея.
— До беседката има мръсотия, почисти я! — Нареди Разпоредителя и се върна на бала. Трябваше да измисли нещо за пред хората относно отсъствието на Елизабет. В реалността не й се налагаше да се напъва с такива глупости… Какво можеше да е станало с горкото момиче? Уитни сви рамене, щеше да каже, че я боли главата, нали всички жени постоянно ги боли глава? Уитни се усмихна!
„Добра съм, мамка му, страшно съм добра!“
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 09 ноември 2015, 13:38

> Глава 4

Небето беше синьо, духаше лек ветрец, носещ аромата на приближаваща есен.
Уитни се събуди доста рано и се намръщи. Никога не беше се крила преди, а сега това не й направи услуга. Щом остави Емили да се оправя с Елизабет, Уитни се насочи към входа на дома на лейди Юбанк. Почти се качи по стълбите към залата, когато забеляза, че все още носи панкреаса на нередовната. Хвърли го бързо в един от многобройните храсти, като се огледа някой да не забележи трофея, който носеше в ръцете си.
Обясни на всички, че младата дама я е заболяло главата, при което Пол Севарин се залепи за нея като гербова марка. Не я остави сама дори за пет минути, като приемаше усмивката и мълчанието й за съгласие от нейна страна. Уитни тайно си представяше как го души, но за да не се издаде не продума нито дума. Когато проклетника я покани на пикника, който щеше да се проведе на другия ден, тя стисна устни и му кимна. Така, той сам реши, че ще я вземе от дома й.
В същото време Клейтън Уестланд не се виждаше никъде. Стоун не знаеше дали лежи още зашеметен на терасата, но нямаше как и да провери… добре че поне старата гарга не тръгна да я преследва отново.
Амелия Юбанк, един от най-добрите крадци, за които Разпоредителя беше чела. Тази можела да ти вземе и бельото, без да се усетиш. Била проникнала в най-големите банки в Америка и не оставила нито една следа… но остаряла, станала по-мърлява в работата си и това довело до залавянето й.
Проблема настана, когато дойде време да си легне. Почти заспала в голямото легло, Уитни си спомни, че забрави скапания орган в храстите на Амелия. Скочи от леглото, като се проклинаше и като псуваше всички изроди в този изкуствен затвор. Добре, че заедно с инструментите си бе взела и един черен клин и тениска-трико…
Стигна до дома на дамата доста трудно. Конярят на баща й, Томас, не спеше и вардеше конете като квачка. Зачуди се какво да измисли, за да го разкара, но така си и остана десетина минути, като се взираше тъпо в помещението, скрита зад вратата, и не можеща да вземе решение как да постъпи. За нейно щастие Томас просто излезе на някъде, по едно време, и остави животните на нейно разположение. Щастлива от факта, че може да се сдобие с „превоз“ Уитни се насочи към една кобила. Още щом посегна към главата на животното, за да го погали, конят я захапа по дланта. Уитни инстинктивно дръпна ръката си от устата му и то успя да откъсне малко парче кожа. Раната не бе голяма, лесно щеше да я залепи с пяна, която обаче бе в стаята й. Превърза мястото с един мръсен парцал. На Разпоредителя й се дощя да гръмне тъпата кранта, но така щеше да вдигне шум, пък и нямаше пистолет под ръка. Огледа се и видя Хан, спокойно да си хрупа тревица в съседния бокс. Защо не отиде първо при него, ами се насочи към този дявол на четири крака?
До дома на старицата не срещна никого и нямаше нужда да се крие… Когато стигна в градината установи нов проблем. Всички подрязани храсти си приличаха и тя не помнеше в кой е захвърлила органа. Ровеше като къртица под всеки един, а те бяха толкова много… След час борба с растенията в градината, най-накрая намери панкреаса. Готова да си тръгне, щастлива и доволна, бе спряна от Емили…
— Уитни, моля те помогни ми! — проплака зад нея нередовната. Уитни се спря и стисна зъби, присви очи и изпусна една ядна въздишка.
— Не ми казвай, че досега си се оправяла с Елизабет?
— Ами-и-и… по дяволите имам проблем. Не съм сериен убиец и не знам как да се отървавам от кървави тела!
— Какво искаш от мен? — Уитни се обърна към Емили. — Какво до сега седя и гледа тялото?
— Не, мислех да я заровя, откраднах една лопата от конюшните, но дупката все още не ми се вижда достатъчно голяма…
— Къде точно копаеш?
— Ами близо до тялото, къде другаде? — Уитни затвори очи. Можеше ли да е толкова глупава тази жена?
— В едно от най-оживените места в градината, близо до единствената беседка, където влюбени гълъбчета могат да останат насаме, докато трае прием със стотици хора, ти си започнала да копаеш гроб, докато трупа лежи до теб? Това ли искаш да ми кажеш, Ем?
— А какво да направя, според теб? Тя тежи, опитах да я преместя, но не можах да я влача и за това…
— Няма значение, да вървим и да закопаем Елизабет, за да мога да се прибера преди татенцето и лелята да открият липсата ми! Мамка му, Ем, започни да мислиш от тук нататък! — Емили се ядоса, но нищо не каза. Как очакваше събирача тя да успее с това начинание като нямаше никакъв опит в такива неща?
Когато стигнаха до мястото, където се предполагаше, че ще лежи мирно и тихо Елизабет, двете жени установиха, че самата Елизабет липсва. Дупката, която бе копана, в продължение на няколко часа, бе едва половин метър дълбока при това и толкова широка.
— Къде е тялото и… как смяташ да побереш метър и шестдесет човек в половин метър трап?
— Извинявай, но не съм бивш гробар! От къде да знам къде е тя, беше тук, когато те чух как псуваш из храстите!
— Добре-е-е. Елизабет Аштън, ако сте още жива — провикна се театрално събирача — излезте няма да Ви навредим.
— Наистина ли?
— Естествено, аз не съм убийца! Елизабет вече няма нищо, което да ме вълнува. — Какво си мислеше Емили, че Уитни е някакъв садист? Тя просто си вършеше работата и това е!
Като клатеше глава и докато си говореше под нос, Уитни започна да претърсва храстите около беседката. Не искаше да види никога повече жив плет, докато е жива… нещо я докосна по крака. Спря се и видя тялото на Елизабет, проснато не много далеч, от дупката на Емили. Наведе се и махна един кичур от лицето на жената. Не знаеше дали е още жива, но реши да не проверява, защото така нямаше да се наложи да каже на Франк, че я е заровила жива.
Като хвана двете ръце на нередовната Уитни я засурна на обратно. По дяволите тя тежеше, а не изглеждаше повече от петдесетина килограма. Добре, че редовно тренираше в залата, инак никога не би успяла да я завлече, дори и на това кратко разстояние.
— Ето това ли загуби, Ем? Колко лопати има в конюшнята?
— Още две-три…
— Добре, започвай да копаеш, аз ще дойда след малко.
За разлика от конюшнята на Мартин, тази беше празна откъм хора, но пък нямаше нито един свободен бокс. Сигурно тук се намираха поне петдесетина коне. Просто чудесно! Уитни започна да се промъква тихо покрай тях, но по закона на Мърфи*, те я подушиха и започнаха да цвилят. Бързо грабна първата попаднала й лопата и излезе, като се помоли, никой да не е чул крантите.
— Давай да свършваме с това, размърдай се, Ем! — нареди Разпоредителя и започна да копае и ругае. В същия момент Елизабет започна да стене! Двете жени се обърнаха към нея. Нередовната протегна ръка към Емили:
— Помогни ми, моля те… — преди да довърши Емили Арчибалд замахна и удари Елизабет Аштън по главата с лопатата си. Втората проплака и продължи да стене. Емили повтори и потрети ударите си, а когато Уитни се отърси от вцепенението веднага хвана ръцете на Ем.
— Какво, по дяволите си мислиш, че правиш? — Емили бе цялата в кръв. Главата, или по-точно мястото, където трябваше да е главата на Елизабет, стана на кървава пихтия. Стоун повдигна раздразнено устна, точно като куче, което ръмжи. — Да не си полудяла?
— Паникьосах се…
— И за това скъси Елизабет с една глава? Добре не съм го направила аз, така че не е моя вината. Хайде, използвай така жестоко лопатата и към пръстта, та да свършим с този фарс.
Три часа по-късно Елизабет Аштън бе погребана зад розовия храст на Амелия Юбанк, в близост до беседката за усамотение на влюбени.

* * *

Уитни зачака каретата на Пол пред дома си. Как не й се искаше да се среща с този тип, особено след безсънната нощ, която прекара заради Елизабет Аштън.
— Как е възможно да изглеждаш така красива, толкова рано? — попита Пол, като слезе от капрата и се усмихна на Уитни.
— Пол мисля, че е по-добре да яздя, от колкото да използвам каретата. Днес е прекрасен ден и искам да му се насладя!
— Да, бих ти правил компания, но…
— Не се притеснявай, сигурна съм, че ще липсваш на дамите, така че мога да намеря мястото и сама…
— Не мога да допусна такова нещо, нека Клейтън те придружи…
Уитни се усмихна на криво, кимна с глава и остави Пол Севарин да си ходи по пътя… де да можеше и тя така на направи.
— Яздите ли, господин Уестланд?
— По-добре от всеки друг, когото познавате! — Клейтън все още не можеше да си обясни странният сън, който сънува снощи на терасата, но реши да не мисли повече за това. Трябваше да се съсредоточи в ухажването на момичето.
— Нека се опитаме да бъдем приятели и аз… знаете ли какво точно се случи вчера на терасата, не съм Ви обидил, надявам се?
— Не, не сте ме обидил, опитахте се да ме целунете, но се спънахте, паднахте и загубихте съзнание…
— Така ли? Паднал съм, казвате? — някак, точно това не му се вярваше. Помнеше как се канеше наистина да я целуне и после… онзи сън.
— Да, точно така. — Уитни осъзна, че не й вярва. Нямаше значение, щом човекът е чист дали е затворник или грешка в системата за нея беше безразличен. И въпреки това…
— Томас, оседлай Опасен вихър на господина! — заповяда тя на коняря. Той й се нацупи, но въпреки това изпълни искането й. Всички се държаха с нея все едно е дете. Така беше и преди, когато курвите на Мартин я лигавеха като бебе. Младо дете в бардак? Това винаги я изкарваше извън нерви, по дяволите!
Клейтън се доближи до черния жребец. Конят започна да пръхти и рие с крак.
— Кротко, момчето ми, по-кротко… — нареждаше той в ухото на коня.
— Ако искате мога да Ви дам друг кон! Захарчето, например? — подигравателно попита тя.
— Няма нужда, ще се оправя — ядно отговори той. В този момент изпита странното желание така да я удари, че да не може да си каже името в продължение на седмици. Какво, по дяволите му ставаше? Никога не е проявявал агресия преди към когото и да било, как може да иска да причини болка на жената, която смяташе да направи своя жена.
Когато Уестланд се качи на коня Уитни не се стърпя и удари задницата на животното с камшика си. То препусна напред със стреснатия си ездач на гърба.
— На това ли те научиха във Франция, момиче, да причиняваш болка на…
— О, я млъкни, старче! — махна с ръка тя и се качи на гърба на Хан. Щеше да намери онзи тип, да се увери, че не е паднал и умрял и след това да иде на тъпия пикник. Надяваше се там да са се свъртели много нередовни. Емили много се цупи снощи, когато Разпоредителя й каза, че трябва да присъства.
Емили и Уитни съставиха план, с който да обяснят изчезването на Елизабет Аштън. Емили, всъщност доста добре копирала почерци, за това написа едно писъмце на родителите на Елизабет, от нейно име, в което същата се обясняваше как се била влюбила в някакво бедно момче. Не можела да каже на майка си и баща си, от страх онези да не развалят работата, за това двамата се насочили към Шотландия да се венчаят тайно. Уитни не можа да отрече таланта на Елизабет към драмата.
Препуска из гората потънала в мисли, като от време на време забавяше, та да се ослуша за стенанията на Уестланд. При една такава пауза чу тропота на копита. Обърна се и видя Клейтън да препуска към нея, на гърба на Опасен вихър. Значи не е излъгал, като каза, че може да язди. Добре, поне не бе осакатила някой от затворниците.
Клейтън беше бесен. Малката кучка не само му даде един напълно опасен и неуравновесен кон, но на от всичкото от горе едва не го уби, като удари същия този дявол. Идеше му да й извие врата… или да я рита по земята, докато не започне да плюе кръв. От къде му идваха такива странни мисли? Спря се, когато я настигна и я изгледа изпитателно. Преди срещата им не беше такъв, сигурен бе в това. Никога не би се надявал да подуши нечия кръв, но сега… дали нещо не му е наред?
— Както виждам си добре, значи наистина можеш да яздиш, Клей! Мога ли да те наричам Клей?
— Не, не можеш, слизай от коня! — процеди през зъби той.
— Не, не мисля…
Клейтън не дочака тя да се доизкаже, скочи от седлото и я хвана за ръката като я издърпа на земята. Уитни не очакваше атаката и падна на колене пред него. Това му хареса изключително много. Възбуди се, като видя първоначалния шок на лицето й. Искаше да изтрие самодоволната й усмивка веднъж завинаги, искаше да избие хубавите й бели зъбки…
Уитни Стоун се ядоса на наглеца. Как смееше да й посяга? Баща й преди често го правеше, особено когато беше пиян, ала след като стана част от Програмата Уитни се вманиачи да се научи на всички техники, честни и не чак толкова честни, в боя. Тя никога повече нямаше да бъде тормозена или насилвана по какъвто и да било начин. Така че този не е познал човека.
Докато първия я гледаше арогантно от горе надолу, както си бе на колене, Разпоредителя се завъртя на пета, като подсече мъжа пред себе си и го събори на земята. Изправи се и сега тя го гледаше със задоволство от високо.
Клейтън се усмихна, наклони глава на една страна, облегнат на лакът и както си стоеше спокойно изпъна крак и ритна жената в корема. Естествено това я запрати директно в близкото дърво. Тя се удари в кората на растението и падна на земята, с гръб останал облегнат на дървото. Седна разкрачено и изгледа яростно опонента си. Клейтън почти бе готов да си откъсне крака, заради това, което направи току-що, но някак си вместо това почувства странно задоволство… точно това искаше да направи.
Вместо Уитни да си остане на мястото и да започна да плаче, обаче, тя грабна най-близкия камък и го запрати по него. Камъкът мина на сантиметри от бузата му. По дяволите, можеше да го удари! Докато той шокиран се взираше в падналия предмет Уитни се изправи, с две крачки стигна до него и го ритна, по същия начин както той нея, в корема. Уестланд се преви на две, като стискаше засегнатото място. Докато се опомни момичето го възседна, грабна доста дебел кичур коса и изви главата му назад.
— Какво става, не си свикнал да бъдеш понатупан от момиче? — Клейтън само премигна, преди да вземе решение и да атакува. Заби челото си в нейното, но в същия момент осъзна, че не знае кого го е заболяло повече. Докато търкаше главата си видя как момичето падна назад и сега и тя правеше абсолютно същото. Само че девойката бързо се окопити и го ритна с крак в брадичката. Чу как собствените му зъби изтракват…
Никога не беше се чувствал по-възбуден от сега. Тази агресия накара сърцето му да препуска радостно и макар болката, която се бе загнездила в толкова много части по тялото му, Клейтън се чувстваше истински жив за пръв път от много време насам.
— Ти пък удряш като момиче! — засмя се той.
— Аз съм момиче, по дяволите! — ухили се в отговор тя.
— Аз… съжалявам не знам какво ми стана, не исках…
— Не се притеснявай, ще го преживееш!
Двамата не казаха нищо повече. Изправиха се на крака, като Клейтън стана пръв и й подаде ръка. Тя го погледна подозрително, поклати глава и се подпря на земята, за да се надигне без негова помощ. Изтупаха дрехите си, погледнаха се отново и пак се засмяха.
След като се качиха на конете си запрепускаха към мястото, където трябваше да се проведе пикника.
— Хей, вие двамата, къде бяхте за Бога? — ги посрещна раздразнено Пол Севарин.
— Имахме проблем с моя жребец! — каза невъзмутимо Клейтън. При тези думи Уитни избухна в смях. Косата и се отметна назад и тогава Клейтън видя татуировката. Остана като закован, докато кичурът коса отново не се върна на мястото си и закри гледката.
Пол подхвана Уитни за ръка и я придружи до синьото одеяло, където седяха Емили и Майкъл Арчибалд. Срещу тях подпираха Питър, както и Маргарет Меритън.
„Така-а-а-а, Питър. Невзрачният Питър, дори без да те сканирам знам, че си неплатец. Пребледня, нали? Познал си ме!
Кой е Питър?
Още когато започнах в Програмата дойде едно момче. Казваше се Питър, не си спомням фамилията му. Отначало му съчувствах, защото винаги се държеше като подплашена мишка. Всички му се подиграваха и от време на време понатупваха, но вместо той да се опълчи, тайно плачеше в стаята си в мъжкото отделение. Фактът, че деляхме стаи с още десетина човека никак не му помогна, защото всички знаехме какви ги върши.
Питър започна като Разпоредител, но така и не завърши първата си и единствена задача. След време чух, че станал продавач на хотдог в някакъв фастфуд. Не знам точно как и защо, но един ден се озова в ръцете ни като задача.
Трябваше да му се вземе далака, Питър се криеше по гробищата около града. Една вечер Джейк и Реми отидоха до мястото. Джейк искаше да вкара Реми, отново в правия път, пък и писмата за просрочие не оставяха приятеля му намира. Разпоредителят, естествено, в последния момент се огъна и не свърши работата, така Питър си плю на петите и…
Сега, в списъка на дължимо към Съюза, Питър притежава далак и два бъбрека, като единия е закупен от черния пазар. Сигурно се подмокря от страх, само като ме гледа…
Маргарет Меритън. Затворник! Тази жена е избила собственото си семейство още на четиринадесет години. Нарязала баща си с кухненски нож, майка си запалила, като я заляла с бензин докато спяла, а малката си сестричка задушила с възглавница. Хванали я на следващия ден, тя дори не напуснала къщата. Съседите чули виковете на таткото, но се обадили на Властите чак на сутринта… какви добри и загрижени граждани. Дълго Меритън била по заведения за душевно болни, но докторите така и не постигнали успех с нея. За това я пратили тук.
Дори сега изглежда зловещо, ако питате мен.“

— Да не би да сте се състезавали? — отвори уста и убийцата на семейства — Ако е така сигурно господин Уестланд е победил.
— Мога да се състезавам с него по всяко време и когато каже…
— Това е добра идея, приемам предизвикателството.
Маргарет се нацупи и това никак не изглеждаше красиво. Емили се въртя неспокойно до Уитни през повечето време. Дойде време да тръгват, Стоун нямаше и на идея за какво се говореше до сега. Зарея поглед и се върна към щастливото си минало, когато не бе в М-5. Когато работата си беше работа и нищо друго нямаше значение за нея. Тъкмо щеше да се качи на коня си, когато зад себе си усети присъствие. Обърна се и какво да види? Емили Арчибалд.
— Колко време ще ти е необходимо да намериш всички?
— Всъщност не знам, много малко от вас са ни известни. За жалост такива като Азбъри не си водят счетоводство…
— Това трябва да свърши скоро. Вчера една от прислужниците в дома ми ме видя да се промъквам тайно обратно. Помислила, че имам афера и заплаши да каже на Майкъл, ако не й платя. Знам как работят изнудвачите, тя никога няма да спре да иска и аз ще трябва да й давам…
— Или може да се отървеш от нея. Добре се справи с Елизабет.
— Това беше друго и ти го знаеш… Питър е много нещастен, беше влюбен в…
— Питър е мой, той не е затворник.
— Ами Майкъл? Наистина изпитвам чувства към него. Още като го видях, разбрах, че няма как да остана безразлична и с течение на времето… той е затворник нали?
— Да!
— Какво е направил?
— Дребен крадец, нищо повече… — Уитни не знаеше защо спести истината на момичето. Можеше да й каже, че мъжа й е долен педофил, но някак не искаше да съсипва розовия свят, който Ем си бе изградила… Господи, дано не се размекваше!

* * *

Питър седеше на един камък до потока, когато чу, че някой се приближава. Знаеше кой е, при това много добре. Още когато му казаха, че дъщерята на Мартин Стоун се прибира от Франция, осъзна, че идва за него. Не се и залъгваше, че момичето е прегрешило и са я заловили и пратили тук. Знаеше истината, но реши да не бяга.
— Здравей, Стоун!
— Пит… господи, човече, може ли да свършиш така в край на сметка?
— Ще си ги вземеш, нали? За това си тук?
— Работата си е работа!
— Знаеш ли, преди първата ми задача, Франк ми каза нещо, което никога няма да забравя.
— Франк говори много глупости…
— Каза ми да не гледам на неплатците като на хора, а като на чек… чекът със заплата.
— Да, говори същите тъпотии на всички.
— Много пъти съм го слушал как говори на бъдещите си клиенти… същите лайна каза и на мен, когато отидох за нов далак в офиса му. Знаеше, че съм сирак, но онази банална фраза просто се изля от устата му: „Дължиш го на себе си, Пит, дължиш го и на семейството си!“.
— Какво да ти кажа, това е бизнес за него и нищо повече…
— И работата си е работа за теб, нали така?
— Пит, ако искаш да предизвикаш симпатии няма стане.
— Не искам това, аз… още преди да дойдеш, когато всички заговориха за теб, можех да изчезна. Тук има много места, където мога да се скрия, но не го направих… Алва е?
— Мъртва е.
— А дъщеря й?
— Хирургът? — малката Алва, дете на осем години! Всъщност тя бе истинският хирург, вадеше и поправяше органи от как бе на четири. Майка й само правеше анестезията и се показваше пред по-наплашените клиенти на Азбъри.
— Наистина не знам…
— Да приключваме с това! Знам, че си като куче с кокал и никога няма да ме оставиш на мира, за това нека просто свършим…
— Питър по закон…
— И ако поискам линейка, как по дяволите, ще ми я осигуриш? Не ми отговаряй! Без далак и два бъбрека това няма да има никакво значение, а и дори да исках, не мога да си платя диализата и грижите в болницата! — Питър легна на тревата и завъртя главата си към Уитни. Погледна я тъжно и й се усмихна.
Сега бе моментът да й трепне. Сега бе моментът да изпита жал. Познаваше го, макар и не много добре, познаваше този човек! Нищо! Не изпита нищо! Седна до него и извади тийзъра си.
— Няма да усетиш нищо, Пит… — рече тя и го простреля с шоковата стреличка…


[* Според закона на Мърфи между две равно вероятни събития по-вероятно е онова, което би довело до по-неблагоприятен резултат за наблюдаващия. Класическата му формулировка гласи: „Ако нещо върви зле, бъдете сигурни, че то ще стане по-зле!“]
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 10 ноември 2015, 17:28

> Глава 5

Минаха няколко дни, през които Уитни бе готова да завие от скука… Сканира всички останали от обкръжението си, но нямаше повече нередовни. Купола на М-5, бе построен на един див остров. Тук се открояваха няколко града и села. За да достигне до тях Уитни трябваше да реши как да го направи, без да събуди подозрение.
Така като нямаше какво да прави тези дни, освен да се представя за празноглава красавица, Уитни изчете почти всички досиета на обграждащите я затворници.
„Лейди Ан…
Интересна жена е тя, признавам си. Още като дете е била математически гений. Можела е да преброи хвърлени във въздуха монети само за секунди! За жалост произхожда от бедно семейство, живяло през целия си живот в каравана на края на малък град в Ню Мексико.
Явно бедността не й се нравила, за това Ан Ричмънд започнала да използва познанията си по казината…
Проституция, дребни кражби и измами. Нищо интересно.

Но тук идва и Едуард Гилбърт. Реми споделяше всякакви мисли на различните му там философи. Каза ми, как чел някъде, че колкото и да смесваш кофа пълна със супа с кофа пълна с лайна винаги ще имаш единствено две кофи лайна насреща. Това е и живота на Едуард. Копелето се родило в богато семейство, обграждан от любов и грижи. Майка му е била професор по древноримска история, баща му известен юрист… от дете Еди се чувствал депресиран. За какво, по дяволите? Ако аз имах такова детство щях да съм една наистина щастлива, доволна и пълноценна личност, а не това, което съм сега. Но естествено малкият Еди бил различен. Проблемите започнали още на единадесет. Събирал се с всякакви отрепки, дребни грабежи, сбивания… някой ще си рече, че е нормален бунтар тийнейджър…
Един ден той се свързал с Клей Уест! Един от най-преследваните терористи на моето време. Клей… не се знае от къде се е появил този тип на белия свят. Един ден просто се обяви против Съюза и властите и от тогава не ги остави намира. Убиваше събирачи, полицаи и каквото там му се изпречваше на пътя. Нередовните го приеха за свой герой, но те не знаеха истината. Клей Уест е един побъркан, садистичен кучи син. Пред света нападаше само нас, но истината е, че властите намериха купища тела на мъже и жени умъртвени брутално от този изрод.
Еди толкова се впечатлил от стила на Уест, че се включил в редиците му. Като всеки един истински терорист, Клей организира цяла армия от побъркани психопати, за да ни напада. Знам, че го заловиха, но не знам какво са направили с него. Надявам се да гние в най-тъмната килия, на единствения останал затвор в Щатите. Еди от друга страна е тук, дори ми е чичо. Мил и добър човечец… за мен той все още си остава просто една кофа с лайна.“
Почти всеки ден господин Уестланд вечеряше с Уитни и семейството й. Това я дразнеше до толкова, че напълно игнорира субекта, не искаше да се сближава с нито една отрепка тук. Сутрин Стоун се промъкваше покрай заспалата къща и ходеше да тича и тренира, не искаше да се отпусне докато е в М-5. На обяд скучаеше в компанията на Ан, а вечер се мръщеше на Уестланд.
Това чакане я убиваше. Искаше да се върне на улиците и да си върши работата така, както винаги го е правила, до проклетата й краткотрайна кома. На от всичкото отгоре Пол идваше всеки ден, като искаше да си говорят. Уитни мълчеше и се усмихваше, а в съзнанието си го режеше, биеше, ръгаше… все едни такива неща.

Много скоро Франк щеше да поиска ново попълнение, това, което събра, беше добро за начало, но не достатъчно. Органите бяха синтетични, така че Уитни ги сложи в един голям куфар под леглото си…
Уитни, Ан и Мартин пътуваха за дома на Клейтън. Сега не само той идваше у тях, но и те я мъкнеха при него…
Слугата се държеше надменно и наперено, все едно прислужва на английската кралица. Уитни сканира тайно почти всеки, когото видеше, но някак не вярваше, че ако някой иска по-добър живот и си плати за него, ще се съгласи да бъде прислужник. Но за всеки случай тя трябваше да провери. Всеки път надписа „Чист“ я вбесяваше.
Докато се ровеше унило в омара си дочу разговоря между Мартин и Клейтън, относно факта, че жените не било нужно да се образоват. Тъпаци! Превъзпитан как не? Мартин никога не е имал високо мнение за жените, дори за собствената си дъщеря. Беше й казал, че ако не се била пръкнала от неговия панталон, отдавна да я бил пратил да си изкарва прехраната, така както го правят останалите жени — с вдигнати, нагоре, крака.
Клейтън искаше да изкара някаква реакция от красавицата срещу себе си, но безуспешно. Тя мълчеше и го игнорираше, както винаги до сега. По дяволите, толкова ли е трудно да предизвика някаква емоция у нея. Когато се запознаха тя изглеждаше толкова весела и духовита, а от как се върна в Англия не проронваше повече от две-три думи в разговор. Непрекъснато се чудеше какво точно видя на врата й. Някак имаше спомен за тази татуировка. Не можеше да си обясни защо я приема спокойно, както не можеше и да си обясни желанието да изреже кожата на момичето като сувенир. Странните сънища повече не го измъчваха, но необяснимите желания свързани с насилие го смущаваха. Не го притесняваха, което бе още по-странно. Сякаш е напълно нормално човек да изпитва нуждата да причинява болка…
Когато вечерята приключи Мартин Стоун и лейди Ан Гилбърт тръгнаха да излизат от салона. Уитни искаше да ги последва. Клейтън я хвана за лакътя, за да я спре!
— Не искате ли да си поговорим малко?
— Не!
— Госпожице Стоун, моля Ви! — това изречение го каза през зъби. Сякаш не е молба, а заповед. Уитни се намръщи, но реши да не прави сцени и последва домакина си.
— Добре, така да бъде? Клей, какво искаш от мен? Защо ме преследваш?
— Както ти казах искам да сме…
— О, спести ми баналните си глупости! Не си мисли, че съм някоя наивна простачка, която можеш да залъжеш с две-три красиви фрази… — Уитни се сети за деня на пикника и се ухили. — или с две-три хватки.
Клейтън също се засмя. Случката в гората го преследваше наяве и насън. Никога не се бе чувствал така жив, както тогава.
Уитни тръгна да се разхожда из стаята, а когато стигна до масичката, където се намираше шахматната дъска се спря и започна да разглежда златните и сребърни фигури.
— Играеш ли шах, госпожице Стоун?
— О, да… — една полякиня, незаконна емигрантка, научи малката Уитни на шахмат. Оказа се, че на момичето й се отдава играта и стратегията. Всеки ден двете играха, докато полякинята не избяга, след като Мартин я преби почти до смърт. Веднага щом жената успя да си стъпи на краката си плю на петите.
— Да поиграем тогава…
След два часа игра и цяла бутилка бренди двамата продължаваха да играят партия след партия, като нито един не се предаваше лесно. Патовите положения бяха повече от победите на Стоун, ала Клейтън така и не достигна успех.
— Знаеш ли, госпожице Стоун… — подхвана полупияния Клейтън.
— О, зарежи тия глупости, казвай ми само Стоун, всичките ми приятели ме наричат така!
— За Ники Дьовил и Пол ли говорите? — Уитни се усмихна накриво. Нямаше и на идея кой е въпросният Ники. Тя всъщност прочете отгоре-отгоре историята на тази си версия.
— Може да се каже, но Пол… — замълча, не искаше да си признае, че мрази копелето.
Клейтън се намръщи. Веднага щом каза името му изражението й придоби замислен вид. Толкова ли бе влюбена в онази мижитурка?
— Както и да е! Клей, прекарах си добре, в интерес на истината, благодаря. Признавам, че в последно време ми беше малко скучно.
— Нима, защо? Постоянно излизаш сред…
— Тъпи и ограничени копелдаци, които не спират да говорят глупости! Всъщност не ми обръщай внимание. Пияна съм и наистина не знам какви ги говоря! Трябва да тръгвам, но благодаря още веднъж за вечерта! — докато се прибираше Уитни умуваше как да разбере повече за този човек. Ако бе невинен щеше да го измъкне от тази дупка. Виждаше й се свестен тип. От кога започна да мисли за някого другиго, освен за себе си?
Клейтън дълго остана сам, с бренди в ръка. Изпълваха го противоречиви чувства, когато бе около Стоун. Ту искаше да я защитава и да се грижи за нея, ту искаше да й причини болка… физическа болка. Никога не се бе чувствал по-объркан и по-непълноценен както сега. Нещо не беше наред, но нямаше и на идея какво. Да не говорим, че онова чувство, което притъпяваше такива мисли все повече изтъняваше. С всеки изминал ден в него напираха все по-силни импулси, за които не бе и предполагал, че може да го притежава.

* * *

— Какъв чудесен ден, нали? Ще се поразходим ли в градината? — попита Пол Севарин в момента, в който прекрачи прага на дома на баща й. Това беше последното, което Уитни наистина искаше, но само се усмихна глуповато, вече бе свикнала да го прави, и кимна в знак на съгласие.
Веднага щом останаха сами Пол я награби в ръцете си и я целуна.
— Искам да се реванширам за всичкото това време, в което… — не успя да се доизкаже, защото Разпоредителя го ритна в слабините. Пол падна, на колене, пред жената и вдигна учуден, пълен с болка поглед.
— Слушай ме много внимателно, Севарин, защото наистина няма да повтарям повече! Писна ми от теб и твоите набези, писна ми да се навърташ около мен като кучи пред бакалия. Ако още веднъж, дори ме погледнеш ще изрежа топките ти и ще си направя огърлица от тях.
Когато Уитни се врътна и си тръгна Пол се изправи на крака и погледна ядно към отдалечаващото се момиче. Тогава, изведнъж, сякаш се пренесе в друг свят. Видя я, превита и уплашена в един тъмен килер, с широко отворени очи пълни с въпрос. Въпрос към него, как е могъл да постъпи по този начин… спомни си, че дори като дете тя бе доста красива, а баща й… баща й бе друг. Искаше я тогава толкова силно, но трябваше да я предпази. От какво? От кого? Непрекъснато й причиняваше болка, но защо? Беше с добра цел, това бе сигурен и страдаше много, когато умишлено й се подиграваше…
Тръсна глава и отново погледна пред себе си. Тогава изведнъж света изгуби цвят и той се просна назад, без никакъв финес.
Пол Севарин, роден и израсъл на територията на Щатите, в семейство на френски емигранти. Баща му, дано не намери мир, в ада, душата му, беше дребен джебчия и пласьор на наркотици. Проблема в цялата му схема бе, че работеше за други, така като бе страшно страхлив и не можеше да пази собствения си задник. Пол не се славеше с особено търпение и още от малък проявяваше склонност към насилие. Дори баща му се страхуваше от него, когато изпадаше в онези си темпераментни състояния.
В един слънчев и прекрасен ден, Пол и баща му Франсоа (това не бе истинското му име, но Пол така и не разбра какво е то) трябваше да си грабнат багажа и да избягат от малкия град, в който живяха до сега. Майката на Пол бе психически нестабилна, за това я настаниха в една долнопробна лудница и тръгнаха към Голямата ябълка, позната още като Ню Йорк.
Франсоа винаги казваше на Пол, че същия ще свърши като майка си. Новите синтетични наркотици били изтощили мозъка й, но при Севарин било още по-зле, защото носел всичко в кръвта си. Още от малък Пол се примири, че е различен. Избухваше и се гневеше за най-малкото нещо. Уплаши се, обаче, чак когато на десет години изпадна в такава ярост, че разкъса с голи ръце съседското куче. Ако не го бяха видели той дори нямаше да си спомня този злочест момент от живота си. От тогава Франсоа не му се подиграваше повече и започна да се бои от собственото си дете. Пол разбра, че един ден ще превърти съвсем и може да нарани някого, за когото го е грижа…
Започна да избягва хората, които харесваше, от страх, че ще причини смъртта им така, както го направи с псето.
На четиринадесет попадна в Бруклин, Куинс и започна в местното училище. Едно пропаднало и долнопробно място. Забърка се с най-големите отрепки, които успя да намери, защото тях нямаше как да хареса. Започна да тероризира хората, така те не го закачаха и не се опитваха да го ядосат.
Когато за пръв път видя момиченцето с големите и тъжни зелени очи Пол разбра, че е загубен. Още дете, то бе хубавица. В същото време мила, добра и много тиха. Установи, че баща й е отрепка, който от време на време посяга на детето си и го отглежда в бардак пълен с проститутки, наркомани и други съмнителни индивиди. Не можеше и не искаше това дете да страда… но вместо да я утешава той започна да я тероризира.
Направи го поради три причини.
Причина номер едно: Не искаше детето да стане негов приятел, защото тогава симпатията му към нея щеше да се превърне в нещо много повече. Причина номер две: Трябваше да я научи да не се доверява на хората.
Причина номер три: Трябваше да се научи да мрази и да се защитава от онези, които искаха да я наранят, в това число него и баща й.
Пол измисляше всевъзможни методи да унижава и тормози Уитни Стоун. Веднъж, когато тя бе едва пети клас един тъпак го удари в лицето. Не помнеше от колко години вече е в този клас самият той. Не ходеше на училище и се правеше на тъп, за да може да бъде като дружките си — дребни пласьори на наркотици. Те, както и всички останали, се страхуваха от него, но загубеше ли уважението им щеше да бъде неговия края.

Пол Севарин видя как малката Стоун се възхищава от момчето, дръзнало да го удари. Това го ядоса повече, дори от наглостта на другото дете. Въпреки това не направи нищо, за да се защити. Същата вечер приятелите му дойдоха да го вземат от дома, за да се повозели. Стигнаха до дома на съученика му, разбрали, че момчето е само у дома си тази вечер. Кой отговорен родител оставя дете, в пети клас, само вечерта, в квартал като Куинс? Влязоха без проблем в къщата, така като вратата беше стара и пантите ръждясали.
Приятелите на Пол дълго се гавреха с детето. Бутаха го, щипеха го, удряха го… но без да нанасят сериозни щети по тялото му. Детето се бе подмокрило от страх и плачеше неутешимо. Пол му дожаля, но не направи нищо, за да спре бандата насилници. Тогава малкия Джи, това бе прякорът на един дебел и тлъст негър, извади голям кухненски нож и го подаде на Пол с думите: „Убий копелето, Пол, покажи му кой е силата!“ — и започна да се хили злобно, когато детето спря да хлипа и погледна с ужас към Севарин.
Пол имаше два варианта в случая.

Вариант едно: Да остави хората си и детето и да си тръгне. Тогава, обаче, щеше да се наложи да се пази от цялата пасмина от млади престъпници в Куинс, които бяха една наистина внушителна цифра. Да не говорим, че зад тях стояха доста по-големи и опасни риби.
Вариант две: Да убие момчето и да се надява, това да не е преломният момент в съзнанието му, което да го докара до лудостта на майка му.
Единственото, което беше умъртвявал бе онова куче, а дори не си спомняше породата му и защо наистина го е разкъсал. В момента, в който ножа попадна в ръцете му, разбра, че няма никакви проблеми със себе си да отнеме живот. Когато избора стана той или детето, реши детето да го отнесе.
Приближи се до момчето, което дори не можеше да си отвори устата от страх и съвсем спокойно започна да го ръга в стомаха. Не си спомни какво е станало след това, само усети как малкия Джи го хвана за ръката и го помоли да спре. Когато отново дойде на себе си Пол видя, че всичко е потънало в кръв около него. Детето бе още в изправено положение, така като Севарин го държеше за блузата, та да може да му е удобна мишена. Не почувства жал, не почувства угризение, точно както тогава, когато разбра, какво е направил с кучето.
Поставиха тялото момчето пред дома му и си тръгнаха. Бяха спокойни, защото знаеха, че зад тях седят хора, които ги пазят. Не разбираха, че това бе най-голямата заблуда в живота им.
Пол дълго гледа, как Уитни Стоун плака за смъртта на детето, когато разбра какво се е случило. Знаеше, че те двамата не се познават добре, но разбираше, че тя се надявала съученика й да постави Севарин на мястото му, та да спре да се гаври с останалите. Колко наивна бе все още тя. Не разбираше, че ако не той ги държи в страх, щеше да го направи някой, който наистина можеше да й причина болка. Един ден Пол забеляза, че окото на Уитни е синьо. Това можеше да стори единствено пропадналия й баща, или друг от неговото обкръжение, защото колкото и да тормозеше момичето Пол не би позволил никой да я нарани физически.

Ядоса се силно. Черна пелена падна пред очите му. Същата вечер издебна Мартин Стоун, който пиян и дрогиран излизаше от един бар. Бе наел една ферма, в отдалечена част на Ню Йорк. Някои хора създаваха такива имения, за да се чувстват по-близо до природата в огромния и мръсен град. В един момент това парче изкуствен оазис се оказа в ръчичките на Мартин, та да може същия да се настани там с пасмината си от курви и всякакви други отрепки. Но когато искаше наистина да се напие и „позабавлява“ Мартин посещаваше един вертеп, намиращ се в най-пропадналата част на града, където се събираха цялата паплач подобна нему. Така, Пол издебна въпросния мъж вечерта, след като онзи бе пребил дъщеря си. Стоун отиде да уринира в близкия ъгъл, като бе толкова замаян от алкохола и наркотиците, че едва се държеше прав и опикаваше обувките си. Като се промъкна, иззад гърба му, Пол го удари с лакът в главата и онзи рухна, докато падайки продължаваше да изпуска течности. Започна да го рита и рита, ала в един момент пред очите си видя лицето на момичето с големите зелени очи. Тогава спря, загледа се в стенещия мъж пред себе си, обърна се и си тръгна.
Тогава и точно тогава разбра, че Уитни Стоун е неговото спасение. Когато изпадаше в своите периоди на умопомрачителна ярост, Пол си спомняше лицето й и се връщаше в реалността.
На следващия ден Пол подшушна на този и онзи такава информация, че собствените главорези на Мартин да го предадат на властите. Реши да изчезне от живота на момичето, за да му даде шанс да живее без намесата на такива като него и баща си. Покри се от живота й, но това бе само заблуда. Не спря да я наблюдава. Когато тя влезе в Програмата се ядоса не на шега. Искаше да я запази чиста, да я запази добра, така както не успя да запази себе си. В същото време тя ставаше все по-красива и по-женствена. Когато видя как хладнокръвно Уитни взе органите на първата си жертва, разбра, че въпреки разочарованието, което го обхвана, не можеше да престане да я защитава. Не можеше да престане да мисли за нея. Не можеше да престане да я обича. За негово нещастие Пол се оказа в редиците на Клей Уест. Не бе виждал мъжа, много малко хора имаха тази привилегия. Пол влезе в най-омърсения кръг в живота си. Започнаха се залавянията на Разпоредители и полицаи. Мъчения и убийства! Нямаше проблем със съвестта, защото просто нямаше такава. Но, всеки божи ден, се молеше Уитни да не разбере в какво се бе превърнал. Осъзна и факта, че ако тя стане жертва на терористичните им набези, ще се обърне срещу своите и ще запази живота й, дори и с това да загуби своя. Всъщност така и стана. Един ден малкия Джи му каза, че щяло да има нападение на Разпоредители над някаква изоставена сграда. Там се укривали един бивш събирач, настоящ нередовен, заедно със също толкова нередовното си гадже. Проблема бе, че Уитни щеше да участва в акцията, а Пол не можеше да позволи тя да пострада.
Когато се събраха, неговите хора, вечерта преди нападението, Пол заключи бара, където се намираха. Предварително бе минирал цялата сграда, като експлозивите открадна от склада на Уест. Гръмна ги, без да му мигне окото.
Така сега Пол бе преследван от своите, а също така и от властите! Остави се да го хванат вторите, защото първите бяха много по-жестоки и опасни. Не го пратиха в затвора. Вместо това го натикаха в една болница и го оставиха сам в бяла стая седмици наред. Не знаеше какво ще стане с него и в същото време единственото нещо, за което наистина се тревожеше бе дали Уитни е добре. Един ден дойдоха доктори като го упоиха и тогава…
Пол Севарин се сдоби с нов живот. Живота, който води до момента, когато момичето на име Уитни Стоун го ритна в слабините и накара спомените му да се върнат.
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 10 ноември 2015, 18:41

> Глава 6

Лейди Ан се събуди от някакъв шум. Беше неделя. Денят, в който се организираше празник по случай рожденият ден на Мартин Стоун. Погледна през прозореца на спалнята си и видя каретата на Емили Арчибалт. Усмихна се. Толкова много обичаше Уитни, искаше й се племенницата й да бъде щастлива, така както тя никога… спря се по средата на мисълта. Естествено, че бе щастлива при това много. Обичаше мъжа си, харесваше живота си, но нещо липсваше… нещо, което не можеше да назове и в същото време…
Като се оправи слезе надолу по стълбите и се прислуша в разговора на двете приятелки от детинство. Не искаше да ги прекъсва и без това имаха толкова малко време да бъдат заедно в последните дни…
— Мамка му, Ем, ще се побъркам ако още един ден пия чай с местните девици! Трябва да стигна по някакъв начин до Лондон, при това колкото се може по-скоро и ти си единствената ми възможност.
— Майкъл не иска да тръгваме още, на от всичкото от горе онази Моли ми лази по нервите. Иска ми се и тя да се запознае от близо с някоя лопата…
— Не ме вълнуват твоите проблеми! Нека ти го кажа така! Ако не събера още материал за Съюза ще попълня квотата си с това, което ми е под ръка, разбираш ли ме? — попита многозначително Уитни. Самата тя не назоваваше нищо с истинските им имена, или поне се опитваше, докато се намира в къща пълна със слуги. Как ли Репликаторите решаваха кой какъв да го играе в този измислен свят?
— Уит, моля те аз…
— Не ми харесва това обръщение! — отряза тя. Пол Севарин й казваше така точно преди да измисли нов начин да я нарани.
— Добре, но и на мен не ми харесва да ми казваш Ем!
— Това не ме вълнува ни най-малко. Давам ти една седмица да уговориш мъжа си, да си тръгнете от това село и да се озовете в Лондон. Искам аз да дойда при вас, не ме засяга как ще го направиш.
— Защо искаш да си тръгнеш от тук? — попита лейди Ан, издавайки присъствието си.
Уитни се обърна към старата жена, застанала на прага на салона. Всъщност хареса дъртата гарга. Не можеше да се отрече, че е имала хъс навремето. Сега пък се опитваше да защитава несъществуващата си племенница от всичко и от всички, в това число и от отрепката Мартин. Щеше да провери дали има роднини или хора, които да се интересуват от нея, та да им връчи лично писмото за превъзпитание. Тя може и да не искаше баща си обратно, но пък Ан заслужаваше нещо повече от това тук, особено като се има на предвид кого са отредили да й бъде съпруг. Уитни все още не вярваше в тези глупости с новото начало, просто бе на мнение, че животът бе принудил Ан да престъпва закона, пък и да си го признаем не бе направила нищо толкова ужасно…
— Искам да посетя някой друг бал по време на сезона, това е всичко.
Ан се усмихна тъжно. Как да каже на момичето, че е едва ли не е сгодено за херцога на Уестморланд и няма право на истински избор в този живот. Намрази Мартин за този му ход, писа всеки ден на мъжа си, та да се завърне от Испания и да оправи това нелепо положение. Но докато това не стане Уитни не можеше да постъпва както й се иска, защото бе зависима не само от баща си, но и от годеника си.
— Аз трябва да тръгвам, скъпа приятелко… — започна иронично Емили — ще се видим довечера на празненството на баща ти. Разбрах, че Пол отложил всичките си дела. Дали не е останал заради теб? Разбрахте ли се най-накрая? — усмихна се тя. О, Емили разбра цялата история относно Уитни Стоун и Пол Севарин. Всички клюкарки говореха как момичето било влюбено във въпросния русокос мъж и как тичала като кученце след него навремето. Не знаеше защо Съюза се е изгаврил така с Разпоредителя си, но много се забавляваше да се подиграва на събирача.
Уитни само затвори очи и се помоли Бог да й даде търпение да не избие зъбите на наглата нередовна. О, щеше да си го върне, при това на Емили никак нямаше да й хареса, как точно ще го направи.
След като госпожа Арчибалт си тръгна в къщата започна трескава дейност за предстоящата вечер. Уитни се покри в стаята си, като се зае с новото си хоби, да преглежда досиетата на затворниците. Тогава се сети за Пол и започна да чете неговото.
„Нестабилен, склонност към агресия… звучи ми като описанието на Уест. Пол, да не би ти и той да сте едно и също лице?“
Не, Пол не бе инициативен. По-скоро предпочиташе да подтичва след някого и да се прави на мъж. Нямаше да забрави, как веднъж я натика в едно шкафче и я остави сама в тъмното в продължение на четири, скапани, часа. Това, всъщност бе първата им среща. Когато по-голямото момче се оказа в нейния четвърти клас, Уитни се захласна силно по русото дете, почти мъж. Гледаше го в продължение на целия учебен час, бе дори да диша.
Когато дойде време за междучасие Пол я притисна в един ъгъл, попита я какъв точно и е проблемът и загради пътя и за бягство, с голямото си тяло. Тя се стресна, когато осъзна, че той е враждебен. В първия момент, когато срещнаха погледите си в класната стая, тя си помисли, че той я гледа с възхищение. Това се случваше рядко с нея… всъщност никой не я гледаща така преди. Баща й я гледаше или с безразличие, или когато бе фиркан дори с омраза. Проститутките я гледаха със съжаление, а пласьорите на наркотици и букмейкърите просто не я виждаха или я съзерцаваха похотливо. Още от малка Уитни разбра как да се пази от натопорчените изроди…
Както и да е, когато видя погледа на Пол върху себе си, Уитни дори помисли, че е влюбена. Всичко свърши в момента, в който тя заеквайки избоботи в лицето му думата „нищо“, опитвайки се да избяга от ръцете му. Той само и се присмя, хвана я за яката и я тикна в тъмното шкафче.
След дългите часове отвори врата и я измъкна от там, като й каза повече никога да не си позволява да го гледа втренчено, защото ще съжалява. Точно в този момент Уитни осъзна, че не е годна за любов… дори не е годна за симпатия. Ето за това бе страшно добър събирач. Щом тя не можеше да бъде обичана, то тогава защо да й пука за останалото човешко съсловие?
Балът течеше в пълна скука. Всички си говореха същите тъпи и скучни баналности, както всеки път, щом се съберяха заедно. Изведнъж някой дръпна Стоун в дъното на стаята. Обърна се и видя лицето на Пол Севарин. Очите му пламтяха така… както в момента, преди да я натика в тъпото училищно шкафче.
— Мисля, че ти казах, да ме оставиш намира!
— Трябва да поговорим! Какво, мамка му, търсиш тук? Какво си направила, Стоун? — Уитни отвори уста, затвори я, отвори я отново и се засмя гръмко и силно. С това привлече вниманието на всички около себе си.
Клейтън видя как Утни и Пол Севарин си гукат в ъгъла и как въпросната се смее от сърце. С него никога не се държеше така, по дяволите. Щеше да я убие, Господ да му е свидетел точно това искаше да направи с малката уличница. Не преставаше да се излага, като продължаваше да тича след този нещастник. Тръсна силно чашата си на една масичка и се запъти към кабинета на Мартин Стоун, като пътьом нареди на един от прислугата да каже на домакина да си завлече задника до въпросното помещение на момента.
— Привличаш внимание, Стоун, спри да вдигаш шум! — просъска в ухото й Пол.
— Остави ме намира, Севарин. Имам заповед да не ти причинявам болка, но мога да те нараня, без да те увреждам, пък и както виждам чипа ти нещо се е скапал, а?
— Чип? Какъв чип? — Уитни отново се изсмя подигравателно.
— Не знаеш ли? В главата ти има чип, който помага на купола, под който се намираш, да ти внушава спомени, тези, с които си живял до сега. Мисля, че съвсем наскоро си разбрал кой си всъщност. Теб за какво те вкараха, а? Не ми казвай, ще дочета, шибаното ти досие и сама ще разбера…
— Млъкни, по дяволите, Стоун! Понякога можеш да бъдеш страшно глупава и шумна. Трябва да поговорим, тук си по работа нали, не си заловена за някакво престъпление?
— Аз не съм безчувствен изрод като теб! Аз съм Разпо…
— Знам какво си, знам всичко за теб, не съм спирал да те наблюдавам… докато не попаднах тук. Дори знам, че веднъж се напи и се спъна в собствените си крака, докато гонеше някакъв тип. Падна и се наръга, в ръката. В първия момент исках да ти помогна, но когато те видях как псуваш и ставаш клатушкайки се… ами пръснах се от смях.
Уитни отвори широко очи… за какво за Бога намекваше този тип?
— Защо си ме следял? Какво си бил замислил? Каква гадост си искал да им направиш?
— Мразиш ме, нали? — попита почти унило той. А какво можеше да очаква, сам направи така, че тя да го ненавижда. Как да й обясни колко повредена стока е всъщност и как е искал да я предпази.
— Ти какво очакваш, след всичко, което ни направи?
— Другите никога не са ме интересували… По дяволите, мисли каквото си искаш за мен, но ние наистина трябва да поговорим, при това скоро!
— Нямаш право да искаш каквото и да било от мен, Пол, много добре го знаеш. Ако бях на твое място, нямаше да се набивам на очи, защото Репликаторите могат да те натикат в лабораториите си, за да видят какво не му е наред с чипа ти и да го подменят. Не знам дали хората остават с всичкия си, след втора операция. Чувала съм, че и първата е доста рискована. Онези идиоти, от права на хората, само тръбят за нехуманното на цялата програма…
— Спри да дрънкаш и ме чуй, да те вземат мътните! Кой мислиш направи така, че да се отървеш от баща си, когато онзи те преби?
Уитни затвори устата си и се загледа в лицето на Пол Севарин. Какво намекваше той? За какво й говореше в момента?
— Не знам каква игра играеш, или каква гадост искаш да ми сториш, но аз вече не съм онзи подплашен заек…
— Знам какво си и какво не си. Винаги съм те наблюдавал, Уит…
— Не ми харесва…
— Но на мен да. Аз… аз не съм нормален, Уит… майка ми, тя… по дяволите, всичко, което направих бе за твое добро.
— За мое добро? За мое добро? — започна да повтаря почти истерично. Спря се, за да си поеме въздух и да се успокои и продължи да говори: — Когато влезе, за пръв път, през онази врата мислех, че… повярвах, че… о, мамка му! Ти не направи нищо за мое добро, Севарин, точно обратното. Разруши и малкото вяра, която имах в хората. Баща ми е долен садистичен изрод. Непрекъснато се криех от педофилните му приятелчета, или от него самия, когато беше фиркан до козирката. За пръв път видях, как хората се чукат на три години. За пръв път видях как умира жена, пребивана до смърт на пет. Помня всичко това, но не помня първия път, когато съм яла сладолед…
— Уит, аз…
— Не искам да ми говориш, не искам да се доближаваш до мен, не искам дори да дишаш въздуха, който дишам аз! Да не си посмял да ми пълниш главата с разни глупости. Заради теб и другите като теб съм куха, разбра ли? Единственият човек, в този живот, който значи нещо за мен е Джейк и Господ ми е свидетел, аз… — и тогава Уитни Стоун осъзна факта, че онова възхищение, онази радост, че е близо до Джейк, онова щастие, когато попадна в неговия свят, всъщност е любов. Не знаеше дали това е любовта между мъжа и жената, или дъщерята и бащата, или брата и сестрата… но каквото и да бе то е там. Тя никога не би могла да обича друг така, никога не би се замислила за друг, като за човешко същество… само за Джейк!
— Негърът, който преследва приятеля си от детинство, за да не загуби чека си? Това ли е човека…
— Това се наричат принципи, Севарин, а ти никога не би могъл да разбереш какво е това да си предан на нещо друго, освен на себе си.
С тези думи Уитни го остави сам. О, колко грешеше тя. Пол не бе предан на себе си, не му пукаше за собствения му мизерен живот. Единственото важно нещо беше тя и само тя. Ако преди е искал да я научи да мрази, то бе постигнал целта си толкова добре, че искаше да върне времето назад.
Уитни се спря пред масата с напитките и затвори очи. Можеше да ревне като последна глупачка, но това бе биваше да става. За нищо на света, по дяволите, нямаше да плаче отново заради тъпака Пол Севарин!

* * *

Уитни Стоун пиеше чаша след чаша. Всички я гледаха с лек присмех и неодобрение, така като докато другите „девици“ пиеха шампанско, а Уитни се наливаше с бренди, единствената по-силна напитка, която намери. Какво не би дала в този момент за един „Джак Даниълс“*?
До нея дойде един слуга, или лакей или както там му викаха… в момента това не бе на първи ред в мислите й. Прислужника й каза, че баща й настоява да го посети в кабинета му.
„Татко иска да ме види? Да не ме е продал на някого, той друго не може да прави?[/i[i]]
Мамка му, искам да си ида у дома! Искам всичко да е както преди. Да съм забравила за Пол Севарин, който разби детството ми. Да съм забравила за Мартин Стоун, който разби невинността ми…

Джейк ми каза, че когато намерил Реми и Бет открил и ръкописа на книгата му. Онази жена подарила на Реми пишеща машина… кой, за Бога, ползва такива неща… „Мамбото на изпълнителя“? Джейк искаше да издаде романа, но Съюза не му позволи. Там Реми разказваше, как изкуственото сърце е върнало душата му. Не мисля, че каквото и да сложат на мястото на моето сърце, може да върне моята душа…“

— Уитни трябва да поговорим! — каза Мартин Стоун, докато седеше зад голямото си и масивно бюро. До него се бе настанила лейди Ан, която гледаше унило към краката си. Значи нещо е станало? Каквото и да е, Стоун не искаше й да знае. За тази вечер и стигаше с тъпи и неграмотни извинения и оправдания. Пол искаше да й внуши нещо, което тя бе сигурна, че не иска да чува и най-вече да разбира…
— Слушам те… — от как бе в М-5 Уитни не можеше да се насили да му каже „татко“, той никога не е бил неин баща.
— Финансовото ми положение, в последно време не бе никак добро…
— Да, в това съм сигурна! — усмихна се горчиво тя. Мартин се намръщи насреща й. Мразеше нахакани малки момичета, като неговото собствено. Как я е търпял преди, без да я смаже от бой за наглостта, която е притежавала. Ако сега се върнеше назад, щеше да я пребива всеки божи ден, та да си знае мястото, нахалницата. Не можеше да повярва, че е могъл да бъде толкова мек преди.
— Направих няколко неправилни вложения, но… нещата се промениха през юни, както виждаш резултата…
— Кого си продал? Чакай, нека помисля, най-вероятно мен, нали така? Как иначе, не мога да си те представя в друга роля, освен тази на един долен сутеньор…
При тези думи Мартин стана рязко от стола си, отиде до дъщеря си и така я зашлеви, че тя залитна.
Уитни трябваше да отвърне, за това бе учила цял живот! Как да се защитава и най-вече от такива като Мартин. Не помръдна. Вцепени се. Не можеше да му отговори, а трябваше… не можеше… по дяволите, след толкова години подготовка за тази среща, защото точно за това се подготвяше тя — да му го върне… Уитни Стоун стоеше като парализирана и отново бе бита от отрепката, падаща й се баща.
— Да не си посмял повече да я докоснеш! — изрева Клейтън Уестланд. Само и единствено той имаше правото да разполага с нея. С нейното удоволствие, за което щеше да го моли. За нейната болка, за която тя, отново, щеше да моли да спре… тя винаги щеше да моли, за това е платил такава сума!
Уитни се извърна рязко към така наречения си спасител.
— И какво? А? Ти ли си този, който ме е купил от това копеле?
— Млъкни, за Бога, Уитни! — опули се отново Мартин. Тази тук можеше да провали сделката, направена така добре…
— Можете всички да вървите по дяволите, начело с теб Мартин! — изрева момичето Разпоредител.
— Уитни, искаш или не ти си сгодена за херцог Уестморланд, сгодена си още от шибания юни… - Мартин млъкна. Никога до сега не си бе позволявал да говори по този начин… или пък не?
— Херцог, а? — ето защо не го намери в скапаната система. Ползвал е друго име, нещастника. Купил я бил, както се купува кон на пазара или курва в бардака. При това я купи от „поправилия“ се сутеньор. Трябваше да държи езика си зад зъбите, но така като устната й започна да се подува, просто не се стърпя и излая:
— Ти, долен, скапан, кучи син! Преди превърна живота ми в ад и сега… дори сега… мамка ти, продължаваш! Тази няма да я бъде и си го набий в тъпата глава. Аз не съм някоя от курвите ти, Мартин! — Уитни се обърна и излезе от кабинета като затръшна вратата след себе си.
„Аз не съм една от курвите ти, Мартин!“… Така говореше и някой друг. Тези думи не чуваше за първи път… нещо не беше наред в цялата картинка. Но какво?
— Не бях на себе си, пих много и за това…
— Млъкни, ако още веднъж посегнеш на нещо мое, ще ти откъсна ръката и ще ти я навра… — Уестморланд се спря. Агресията, която го обхвана точно в този момент не бе толкова заради момичето, а заради факта, че я притежава! Тя е негова! Негова…
Пол видя как Уитни изхвърча от кабинета, видя и сцепената устна. Какво за Бога…
— Уит, почакай! — извика след нея той. Трябваше да я убеди да поговорят.
— Знам, защо ми се мазниш, по дяволите… искаш да ти помогна, нали, за това е всичко това? — щеше да се разплаче! Беше минала през толкова много, беше станала силна, а сега отново се връщаше в началото… трябваше да се махне от това място или да започне отново да работи, за да се задържи в релси. Това не е тя… това не е тя… започна да получава истеричен пристъп!
— Уит, не! Искам да помогна на теб! — „Винаги съм искал да помогна само на теб!“ — По дяволите, не знам как да се държа мило, не знам как да се държа добре. От дете правя точно обратното, никой не трябва да ме харесва… аз не съм редовен, аз съм пълен ненормалник, който във всеки един момент може да избие всички, скапани, хора около себе си.
— Севарин, не му пука и не ме интересува какъв си, за мен си едно нищо! Преживях те, преживях Мартин, ще преживея всичко… — Уитни се задави от сълзите, които не трябваше да излизат наяве. Той щеше да я подиграе, щеше да я нарани, както правеше винаги… както правеха всички.
Когато се отнасяше зле с нея, когато я наблюдаваше от далеч, когато мечтаеше за нея… Пол искаше да направи само едно. Да я прегърне и утеши. Винаги искаше това, но се страхуваше, че ако го направи ще я изложи на опасност. Тя е неговата съвест и реалност. Когато направеше нещо наистина лошо, не се питаше дали Бог ще му прости, не се питаше дали ще иде в ада, единственото, за което се питаше бе дали тя ще го гледа така както го гледа, когато уби Малкълм, момчето, което го удари в пети клас…
— Уит, аз… искам да бъде друго, да съм друг… аз… винаги съм мислил за теб, когато и каквото и да правех го правех за теб. Ако сега не ми помогнеш ще се загубя, както го направи майка ми…
— О, просто млъкни и ходи се шибай, ти и всички останали! Никога никой не му е пукало за мен наистина. Първоначално за Мартин бях средство да изкарва яда си, за да не наранява работещите момичета, защото така щеше да си извади парите от джоба. За теб бях средство да си изливаш садистичните наклонности. После за Програмата бях средство, за да си върнат кредитите… и до къде го докарах? Сега за Мартин съм средство за изкарване на пари. За Клейтън Уестморланд съм средство за задоволяване на страстите. За теб съм средство да си върнеш живота! Стига! Писна ми от всичката тази драма! Не искам да виждам и да чувам за никого от вас. Израснах ви всичките веднъж, ще го направя отново.
Уитни избяга от Пол Севарин, от Мартин Стоун и от Клейтън Уестморланд… поне за тази вечер. Какво, по дяволите й ставаше? Тя не бе такъв човек, от утре отново щеше да влезе в крачка, отново щеше да стане Разпоредител, отново щеше да е силна… ала тази вечер щеше да ревне с пълен глас, сама в стаята си и да проклина всичката тая пасмина, която се опитваше да я върне в онези дни, когато бе слаба.


[* „Джак Даниълс“ — тенесийско уиски и марка известна с бутилките си с квадратно дъно и черен етикет.]
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 12 ноември 2015, 13:55

> Глава 7

Пол се събуди. Не отвори очи… усещаше, че има някой в стаята му. По аромата на мед разбра, че е камериерът му. Странно, но Пол Севарин, имаше уникалната способност да надушва всичко и да оприличава хората на миризмата, която излъчваха.
Като например Уитни — винаги миришеше на сладко… кокос. Знаеше, че като дете, ползва крем на една от курвите в дома на баща си. Явно, дори сега, не преставаше да ползва същата есенция. Докато не си даваше сметка кой е той, този му талант не му направи впечатление.
По спомените, които все още носеше в мозъка си, той трябваше да е едно егоистично копеле, което мислеше единствено, как да подобри финансовото си положение. С баща прахосник, и с широките си пръсти, нямаше една стотинка зад гърба си. Какво ли са искали да постигнат Репликаторите с това?
Камериерът му крачеше из стаята и явно събираше багажа на господаря си. Защо ли? Още щом си спомни кой е, Пол даде нареждане на прислугата да не предприема нищо относно неговото заминаване. Сега, когато знаеше истината не можеше да остави Уитни сама. Отново имаше цел, същата цел преследвала го толкова години, а именно да запази момичето със зелените очи.
— Още вчера казах на всички, Лорънс, че няма да ходя никъде. Остави нещата както са си! — нареди с все още затворени очи. Камериерът се приближи към леглото. Можеше да почувства аромата му. Кой слуга ще се маже с крем, миришещ на мед?
Когато слугата протегна ръката си към врата на Пол, същия хвана китката му и заби свободния си юмрук в лицето на прислужника. Лорънс падна на земята, при което Пол стана от леглото и се просна отгоре му. Хвана двете му ръце от страни на главата и видя спринцовката в дланта на нападателя си.
— Значи си от Съюза, или от Властите? Кой си ти?
— Знаеш, спомняш си… време беше да направим диагностика на чипа в главата ти, трябваше да „заминеш“ днес, но когато промени плановете си разбрахме…
— Не криеш нищо, не се молиш… просто ми говориш, не те ли е страх от мен?
— Защо да ме е страх? В момента, в който ти не заминеш, както е редно да сториш, всички пазачи ще те погнат…
— Слугите? Слугите са пазачите… — Лорънс се усмихна лукаво. Мислеше си, че сега Пол ще се уплаши. О, колко малко го познаваше…
Пол стана и остави жертвата си да се изправи, като му позволи да запази спринцовката си, пълна, с опият. На хората им бе присъщо да се чувстват спокойни, когато имат някакъв вид оръжие. Колко измамна бе тази надежда.
Севарин се обърна с гръб към Лорънс. Нямаше защо да го следи непрекъснато, знаеше точно какво ще стори пазачът му. Всички винаги действаха така. В момента, в който камериерът почувства, че силата е в него той нападна в гръб. През това време Пол взе ножът, скрит под възглавницата на леглото му, обърна се и заби острието във врата на прислужника. Онзи само отвори шокирано очи и падна на земята, нямащ възможност дори да извика.
Всичко хора си приличаха… дори пазачите. Още щом Севарин върна спомените си, той взе мерки за самозащита, защото не знаеше какво да очаква. Беше умен, но прикриваше това си качество. Когато те подценяват, враговете и приятелите, съдбата винаги е на твоя страна.

* * *

„От както съм в Съюза, като се погледна в огледалото виждам един събирач. Не момиче, не жена — събирач.
Това съм аз, това е моята същност. Също като Джейк. Той е войник!
Дали Франк нарочно не направи всичко това, за да ме изпита? Не-е-е! Франк го е направил, за да се забавлява на мой гръб.
Добре, Франк, нека ти покажа какво мога да бъда!
Клейтън Уестморланд, херцог на Клеймор… шибаният Клей Уест! Наистина ли сте го вкарали вътре? Причинил е толкова вреда на Съюза, но не, нека превъзпитаме копелето и да го направим примерен гражданин.
Веднъж гледах репортаж. Намерили една жена, изхвърлена на боклука. Тялото й бе прясно, но никога не съм виждала такова нещо през живота си, дори с моята професия. Жената бе цялата нарязана… почти нямаше кожа по трупа. Тогава си помислих, какъв изверг трябва да си, за да направиш нещо такова? Аз също ловувам. Ловувам всички длъжници, които са ми подадени от Франк. Харесва ми, държи ме жива. Но никога не бих направила нещо на някого просто така, защото ми е кеф.
Докато този, който бе нарязал момичето, го е направил, защото може. Защото това му доставя удоволствие.
Медиите разпространиха, че това е дело на някакъв изпаднал наркоман. Дори заловиха „виновника“ и го осъдиха. Защо не казаха истината? Нямаше как да признаят пред света, че Властите са негодни.
Разпоредителите не сме полицаи, Властите са отделно то Съюза, все пак това е частна организация, но ще ви кажа скритата истина. Властите в Щатите отдавна се подчиняват единствено на Съюза. Клей Уест вършеше зверства, но ако хората знаеха, че не може да бъде заловен щяха да се съмняват в авторитета на Властите… от там и на Съюза. За това прикриха истината. Прикриха какво е сторил онзи тип на жената и на много други като нея. Когато го хванаха, обаче, оставиха нападенията му срещу нас, защото така показаха на всички в кого е силата.
Гледах едно предаване, където показваха профилите, че най-известните масови убийци. Тихи и добри хора, живеещи между нас. Приятният ни съсед, продавача в магазина за цигари, работника в близката автомивка… но тези хора нямали емоции, те само ги пресъздавали. Не били истински.
С това не съм съгласна. Клей има емоции, но не мисля, че ми харесват!“
Уитни тръгна към конюшните. Клеймор я чакаше там, така й каза една от прислужниците. Стисна зъби, щяха да изпадат ако продължаваше да търпи това нелепо положение. След дълги размисли, какво да предприеме относно държанието на баща си, Клей и Пол Уитни реши да не прави нищо. Това не я засягаше, тя бе тук с поставена задача. Щеше да я изпълни и да си иде.
Двамата яздиха не много дълго докато стигнат на онова място в гората, където се сбиха за пръв път. Клейтън погледна жената до себе си. Никога през живота си не бе чувствал нещо подобно. Снощи не можа да заспи цяла вечер в блянове за това създание. Но споменът бе друг, не това, което виждаше сега пред себе си. Предпочиташе нея, тази истинска жена. Не можеше да определи какво точно изпитва. От една страна искаше да чуе виковете й, от друга, когато вчера баща й и посегна бе готов да откъсне всичките му крайници и да набучи торса му на кол. Започваше да изпада в странни яростни състояния. Мисли за различни видове умъртвяване не излизаха от главата му. Това вече не го притесняваше ни най-малко. Приемаше го напълно нормално и естествено.
— Знаеш ли, познавам те от три години, но…
— От три години? — повдигна вежди Стоун. Какво ли бяха внушили на този психопат?
— Да, срещнах те за пръв път преди три години, беше с леля си в един магазин. Тогава продавачката се опитваше да те убеди да си купиш една смешна шапка, украсена с различни плодове. Казваше ти, че само да си я сложиш и всички джентълмени в парка ще паднат в краката ти.
— Наистина ли? Не си спомням! — усмихна се иронично Разпоредителя. Брътвежите му нямаха смисъл за нея. Може и да носеше спомените на един херцог, но истината бе, че е просто едно копеле, способно да накълца и собствена си майка.
— Тогава ти й отвърна, че ако джентълмените наистина паднат, то ще е от мухите, които си събрала с тези плодове…
— Биеш ли на някъде с това?
— Исках да ти кажа, че първото нещо, от което се възхитих у теб, е чувството ти за хумор…
— О, Клей, ти не знаеш нищо за чувството ми за хумор.
— Не ми харесва това съкращение, ще те помоля да не го ползваш!
— Така ли, защо? — сигурно Репликаторите са му го внушили? Всъщност те не можеха да внушават нищо, само възпроизвеждаха грешни спомени… може би наистина не харесваше името си? Реши да не го дразни, защото не знаеше какво да очаква от един масов убиец и пълен социопат.
— Малката ми, не ме карай да се ядосвам в този хубав ден. Защо толкова ме мразиш? Защото спасих баща ти от затвора за длъжници, защото ти подарих всички тези хубави дрехи, защото ти предлагам един по-добър живот?
— Като една предана и покорна съпруга? Клеймор, нека си го кажем, ти просто ме купи, защото си ме харесал. Все едно си си купил платена проститутка. Естествено, ще ми дадеш име и положение, но истината е, че го правиш единствено и само за себе си, така че спести ми речите си.
— Нямаш избор! — просъска почти гневно Клейтън Уестморланд. Тази сутрин дойде с арсенал от спокойствие, запасан зад благородната му маска. Колкото повече, обаче го ядосваше тя, толкова по-възбуден се чувстваше той. Щеше да й затвори устата, веднъж и завинаги. Щеше да я дресира… тя е негова!
— Истината е, че наистина нямам! Мартин няма от къде да ти върне парите, моето желание не те вълнува и няма да мине и пред онази отрепка… — за де не се опитат да я затворят в някоя стая и да се налага да бяга и да се крие докато не завърши задачата си, Уитни реши да се предаде. — Какво може да направи едно момиче в моето положение? Нищо, нали така?
Клейтън се намръщи. Искаше подчинение, до преди пет минути точно за това мечтаеше, но не по този начин. Не искаше тя да се примирява, искаше лично той да сложи каишка на врата й, а не обстоятелствата.
— Ще ме придружиш ли на бала на Ръдърфорд?
— Къде?
— В Лондон. — каза вече без ентусиазъм.
Очите на Уитни блеснаха, устните й се разпънаха в ослепителна усмивка.
— С най-голямо удоволствие… и Клей, купи ми нова и хубава рокля! — каза кокетно. Ако ще е проститутка за малко, поне да бъде скъпо платена такава.

* * *

— Заминаваме за Лондон довечера, доволна ли си?
— Ще бъдеш ли на онзи бал на Ръдърфорд?
— Не.
— Постарай се да си, защото и аз ще съм там, ако имам късмет ще ми трябваш…
— Няма ли да ме попиташ как убедих Майкъл?
— Не, защо ми трябва да знам твоите измислени проблеми? Какво стана с онази слугиня? — Емили се усмихна. Събирачите бяха хора като всички останали, разбра го. Преди не взимаше Уитни като истински човек… както и тя не взимаше нея за такава. Въпреки това смяташе, че нещата се промениха. Имаха някаква странна, изкривена връзка, която можеше да се нарече приятелство.
— Спъна се и падна по стълбите… счупи си врата при удара.
— Ти ли я бутна? Не ми казвай не искам да знам.
— Не бях аз. Не бих се сетила за това! Наистина беше инцидент.
— Защо ли не ти вярвам…
— Пол е заминал, знаеше ли? Всички мислеха, че е луд по теб и само чакате да обявите годежа си.
— Заминал е? Къде?
— Не знам точно. Имал да върши някакви семейни дела или нещо такова. Нали знаеш, че е разорен, за това се е присламчил към теб, защото баща ти подобри собственото си финансово положение…
— Емили Арчибалт, да не би да ме предупреждаваш, че по петите ми е зестрогонец?
— Ами-и-и. Знам, че ти никога… хъм… такова ти не си… — Уитни се усмихна. Преди никой не се бе опитвал да я предпази от нещо. Ан сега кудкудякаше около нея, но го правеше, защото си мислеше, че защитава племенницата си. Арчибалт започна да й харесва. По дяволите, не можеше да позволи такъв обрат, тя бе просто задача. Не можеше да мисли за нея като за човек. Усмивката на Уитни се стопи яко дим.
— Не се притеснявай аз и Пол никога не можем да… все пак къде ли точно е заминал, не може да не си подочула нещо?
— Нищо, след бала в чест на рождения ден на баща ти, той просто си тръгнал. — Уитни се замисли. Ами ако Репликаторите са разбрали, че чипът му е повреден и Пол си е спомнил миналото? Не че това трябваше да я вълнува, дори напротив, трябваше да се радва. Въпреки това някакво странно чувство на безпокойство не й даде мира. Той искаше да говорят, настояваше на това. Когато Пол си наумеше нещо никой не можеше да го накара да спре да преследва целта си. Беше като от онези коне, с вързано на въже пред погледа им лакомство. Нещо му се е случило! Дали е мъртъв? Уитни не се залъгваше как се отървават от проблемните затворници… кой би ги потърсил?
— Ще се заема с това, когато се върна от бала… Ем, готова ли си за малко екшън?
— Всъщност… да! — усмихна се весело нередовната.
„Уитни Стоун, ти си първата истинска приятелка, която имам!“
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 12 ноември 2015, 19:10

> Глава 8

Две лъскави черни карети спряха на входа пред къщата. Уитни слезе долу във фоайето, където у чакаха Мартин Стоун и лейди Ан, за да се сбогуват. Жената подмина баща си, все едно не съществуваше и се усмихна на старата жена. Клейтън й предложи да вземат Клариса, нейната камериерка, за да бъде нейна дуеня, което напълно устрои Разпоредителя, защото с нея щеше да се справи по-добре, от колкото със старата соколица.
Докато пътуваха към Лондон, останаха само двамата. Клейтън бе настанил спътничката, на своята изгора, в каретата зад тях, за да може да остане насаме с бъдещата си жена. Тя изглеждаше толкова далечна, вглъбена в собствените си мисли, че Клейтън реши този път да не я подкача. Щеше да има достатъчно време за това, когато най-накрая я направи своя херцогиня… своя собственост. Остави я пред къщата на нейната приятелка от детинство Емили Арчибалт и продължи към имението Клеймор, което се намираше само на тридесет минути от града.
— Значи е той? Мистериозният херцог на Клеймор? — попита въодушевено Емили.
— Какво искаш да кажеш с това „значи е той“? — попита раздразнено Уитни, като влезе в къщата и започна да се оглежда. Емили не изпъкваше с особен ум и можеше да каже или направи нещо, което да привлече внимание.
— Този, който ти е хвърлил око. По пътя за насам Майкъл на дълго и на широко ми говори за неговия приятел, херцога, който се бил покрил…
— Спести ми баналните си глупости, трябва да решим какво ще правим на бала на Ръдърфорд, когато намеря нередовни платци…
— Ако намериш? — усмихна се Емили. За нея сякаш всичко се промени щом усети аромата на големия град. От както бе в М-5 тя се намираше в забутаното село. В нейната природа бе да е сред хора, а онова място я депресираше. Сега, когато отново можеше да блесне, се чувстваше крайно ентусиазирана и щастлива, нищо не можеше да помрачи това й настроение… нищо, освен това да заравя трупове.
— Аз ще намеря, в това бъди сигурна, Ем! — точно тези думи накараха Емили да се върне в реалността и да спре да се хили… — Покажи ми стаята ми, искам да си почина и да прегледам досиетата на хората, които ще бъдат на това мероприятие. Така ще мога да се подготвя по-бързо за тези, които са си платили билетите за М-5.
— От къде имаш списък на поканените?
— Ем, наистина ли току-що ми зададе този въпрос? — попита подигравателно събирача, като повдигна вежди. Може Стоун да бе изпълнител, но живота я научи да използва главата си. Е, поне от време на време. Така като искаше да се махне по-бързо от това място, Уитни щеше да впрегне всичките си сиви клетки, за да приключи със задачата колкото се може по-бързо и ефективно.
Когато се озова сама в просторната спалня, вместо обаче, да се заема с изучаване, събирача реши да полегне за миг…
Някой запуши устата й. Уитни отвори очи и се взря в лицето на Пол Севарин. Трябваше да се досети, че проклетника ще се появи отнякъде. В онази нощ, когато той й призна, че помни кой е, Уитни разбра какви са намеренията му и нищо и никой в този свят не можеха да я убедят в обратното.
— Няма да се развикаш… — Пол се замисли — или да ме удариш, ако те пусна? — Стоун повдигна вежди, докато ръката му още прикриваше устата й. Кимна, но сама за себе си реши, че това никак не е знак на съгласие.
Пол я пусна и седна до нея на леглото. От както бе убил пазача си Севарин се покри, но не престана да следи своята идея фикс, а по-точно Уитни Стоун. Напусна къщата лесно, без да го забележат и се скри в гората, заобикаляща селото, като открадна един кон от конюшните, които до сега мислеше за свои. Знаеше, че прислугата няма да издаде липсата му, щяха да се опитат да го заловят мирно и тихо… поне за пред другите. После щяха да вкарат задника му в една от лабораториите на Репликаторите и да го „поправят“. Единственият проблем бе, че Пол имаше други планове относно бъдещето си.
— Какво искаш от мен, Севарин?
— Искам да поговорим, това е всичко! Казах ти го още на бала на баща ти…
— Говори тогава и се омитай от тук! Мислех, че си „заминал“?
— Да, опитаха се.
Опитаха се?
— Установих, че тези, които са слуги тук, всъщност са надзирателите на шибания затвор. — усмихна се накриво. Господи, колко бе красива тя. Винаги се бе опитвал да я направи силна, сега виждаше, че тя е точно такава, но осъзна, че не той е причината. Тя винаги е носила това си качество, просто Пол не го виждаше преди.
— Колко интересно… ще повторя за последен път, какво, по дяволите искаш? — започна да се дразни. Вгледа се в красивото му лице и осъзна, че вече нито се гневи, нито се страхува от него. Беше й просто безразличен. Както и Мартин и онзи херцог-терорист, който искаше да я направи своя жена.
— Уит, нека просто да остана близо и да те наглеждам…
— Ти мен?
— Цялата тази работа смърди! Нищо не е както трябва, страх ме ей че нещо може да ти се случи.
— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувала! За теб може и да смърди, но това е защото ти сам по себе си смърдиш. Аз имам задача, свършвам с нея и се прибирам, но ти оставаш в това… — Уитни описа кръг с ръце, около главата си — място!
— Уит, моля те…
— Не ме наричай така. Дори си мисля да забравиш за мен, че току-виж съм казала на някого за теб и къде се подвизаваш?
— Добре, ще те оставя да се оправяш сама — всъщност нямаше да я изпуска от очи. Не можеше да й го признае, защото тя никога не би повярвала на думите му, не и след това, което й бе причинил в миналото. — ако сама си завреш устата в на, шибания, лъв…
— Не виждам, защо това трябва да те тревожи, Севарин! Давам ти преднина, няма да кажа на никого, че знам къде си и че съм те виждала. Скрий се в някоя миша дупка и никога повече не се сещай за мен. Няма да ти помогна да напуснеш това място.
Пол стана. Сложи ръце на кръста си и я изгледа от високо.
— Не искам това от теб, Уит, не ми пука какво ще стане с мен… защо мислиш ме заловиха Властите? Ще ти кажа защо! Защото гръмнах половината си банда, за да не нападне красивия ти задник, докато ти преследваш своите, под ръка с ония негър, дето предаде приятеля си. Помисли си над това, което ти казах…
— Никога повече няма да мисля за теб, Севарин! Не ме вълнува, какви глупости ми дрънкаш сега, защото не вярвам и на една дума, която излиза от устата ти.
Пол си тръгна, като се преметна през прозореца. Добре че се намираха на първия етаж. Къде ли се укриваше, сега в града? Да, Пол беше пълен с изненади, които невинаги харесваха на Уитни. Можеше и да провери, как точно са го заловили и дали казва истината, но нямаше да го направи. Заради всичките си гаври, в гимназията, Пол Севарин не заслужаваше нищо от нея…

* * *

Дворецът на семейство Ръдърфорд блестеше празнично. Дългата алея, водеща към централния вход беше пълна с карети. Въпреки многото пристигащи гости Клейтън и Уитни незабавно бяха въведени вътре. Във фоайето ги посрещна слуга, който пое наметките им, и двамата тръгнаха по застланото с мека пътека стълбище, украсено с букети бели орхидеи, поставени във високи сребърни вази.
Клейтън я отведе до един балкон, за да й даде възможност да се наслади на балната зала отвисоко.
— Готова ли си? — попита Клейтън, като я взе под ръка готов да тръгва. Той си мислеше, че в погледа й чете благоволение към тълпата… колко грешеше. Уитни Стоун пресмяташе, на ум, бонуса, който щеше да събере от нередовните тази вечер.
— Клейтън! — през смях рече Маркъс Ръдърфорд. — Къде, по дяволите, беше? За малко да започна да вярвам на слуховете, че наистина си изчезнал от лицето на земята!
„Маркъс… Маркъс… познат на света със своята фирма „Ръдърфорд и синове“. Какво е направил? Понци схема*! Негодникът лъгал клиентите си, красивата си жена и още по-красивите си три любовници.“
Клейтън много искаше да покаже на всички новото си притежание. Ако можеше щеше да дамгоса Уитни по челото, за да може, който я види да знае на кого принадлежи. Странна идея наистина? Но не е за отхвърляне…

Три часа по-късно Уитни бе прилично фиркана. Почти се бе отчаяла да намери нередовен платец сред това сборище на главорези, но в последния момент щастието й се усмихна. Познат като лорд Ийстърбрук в този свят, въпросният Хенри Смайл притежаваше една тазобедрена става марка „Лекс“, с един милион стъпки гаранция… още след втората вноска въпросният спрял да плаща.
Проблемът в цялата картинка беше в това, че Уитни не бе сигурна дали може да си фокусира погледа, така че от един крак да не види най-малкото още един.
— Скъпа… — рече някой зад гърба й, докато тя се опитваше да измисли как да изтрезнее и къде да притисне Ийстърбрук. Когато, обаче, се обърна Уитни Стоун напълно се убеди или че е изпаднала в пиянски делириум или че започва да халюцинира.
— Джейк? — попита невярващо.
— Наричай ме Ники, както в Париж! — усмихна й се той и й намигна игриво.
— Ники? Сериозно ли? — разсмя се гръмко тя. Как е станало всичко това? Как са вмъкнали човек като Джейк на място като това, при това с репутацията на джентълмен? Джейк? Джентълмен?
Още щом Клейтън видя как неговата собственост се присламчи към някакъв непознат веднага остави жената, с която танцуваше и тръгна към двойката. Имаше нещо странно в този тип… нещо, което съзнанието му искаше да изкрещи, но сякаш нямаше кой да го чуе.
— Добър вечер! Не мисля, че сме имали удоволствието…
— Никълъс Дьовил, на вашите услуги! — поклони се Джейк подигравателно.
— Така значи… — това ли е мъжът, за когото Уитни за малко не се сгодила в Париж? Някак не приличаше на това, което Клейтън очакваше да види. Нещо… имаше нещо, но какво?
Уитни така се засмя, че привлече погледите на всички гости върху себе си. Не можеше да се стърпи на цялата тази абсурдна ситуация. Явно Франк започваше да се вдетинява все повече и повече.
— Е, скъпа, ще те оставя в новото ти обкръжение, но ще се радвам скоро да си поговорим… — додаде Джейк като хвана ръката на жената за целувка. Когато се отдалечи Уитни усети бележката в ръката си.
Клейтън се сдоби с отвратително настроение, което го преследваше чак до дома на Емили Арчибалт, където трябваше да остави Уитни. Тя бе толкова пияна, че едва се държеше на краката си, но не в това бе проблемът. Цяла вечер всеки мъж непрекъснато я гледаше похотливо, а за капак се появи и онзи така наречен Ники… идеше му нея да пребие, а него да убие.
— Как, по дяволите се отваря тая врата? — попита Уитни, която вече бе почти изтрезняла… почти. Реши да се прави на по-пияна от колкото е, за да може бързо да се отърве от херцога. Ако искаше целувка, пред вратата, за лека нощ, щеше да се направи, че всеки момент ще повърне… така едва ли той щеше да настоява много, много. Пък и трябваше да се измъкне от къщата и да се срещне с Джейк, както пишеше в бележката. Самото послания Уитни прочете доста трудно, защото кучето й пазач, не се отлепи от полата й, след като се запозна с така наречения си конкурент.
— С ключ! — раздразнено отвърна Уестморланд.
— Ах, да… — засмя се тя и започна да рови в чантичката си, сякаш никога преди това не бе виждала ключ и не знае точно какво търси. Клейтън изтръгна торбата от ръцете й, отвори я, извади ключа и отвори предната врата.
Погледна я гневно… от една страна искаше да й удари един шамар, та да дойде на себе си. От друга, в момента нямаше желание да се занимава с нея. В край на сметка той бе победител, каквото и да си мислеше тя Клейтън, херцог Клеймор я притежаваше.
— Лека нощ, надявам се утре да не се чувстваш много зле…
— Защо ще се чувствам зле? — имитира наивност.
— Защото прекали с пиенето, ето за това! — извика гневно той. Затвори очи, пое си въздух, кимна й рязко и си тръгна, без повече да му мисли много. Ако останеше щеше да направи нещо, за което после ще съжалява… или пък нямаше наистина да го гризе съвестта?

* * *

Уитни бе въведена в дома, отреден да обитава Джейк. В писмото му имаше точни инструкции, а тя винаги спазваше инструкциите. Мъжът, който й отвори вратата й се стори доста познат, но реши да не се задълбочава в мисли за него. Сега щеше да се види с приятеля си и да разбере, защо Франк го е пратил тук… пък и с Джейк всичко щеше да е по-забавно.
Когато влезе в кабинета, огромният, почти два метра и десет сантиметра мъж, се бе излегнал на един кожен диван. В едната си ръка държеше чаша бренди, в другата запалена пура…
— Кубински пури? Напушват тази измет с кубински пури, можеш ли да си представиш? — ухили й се той с белите си зъби.
Уитни се настани, върху опънатите му крака, грабна пурата от ръцете му и си дръпна задоволено. – Е, защо си тук? Как, мамка му, никой не вижда какъв си?
— И к`ъв съм аз, миси? — имитира южняшки акцент колегата й. Уитни се разсмя.
— Новата цел на местния Ку-клукс-клан**? Сериозно, Джейк, какво правиш тук?
— Помолих Франк да дойда и да ти помогна…
— Ти си помолил?
— Добре, казах му, че ако не прати задника ми при теб, така или иначе идвам.
— Защо?
— Защото ми стана скучно ето за това! Пък и ми писна всеки ден да ходя в оная дупка и да си говоря с Реми — стайното растение.
— Само аз ти останах, а? — каза замислено Стоун. Всъщност се почувства горда от факта, че е изместила Реми. Двамата мъже бяха израснали заедно, биха се във войната рамо до рамо, събираха органи за една и съща организация… Реми и Джейк бяха неразделни! До сега! Уитни щеше да бъде новия Реми.
— Исках да видя какво си правиш тук? Ама живот си живеят тези социопати!
— Можеш ли да си представиш! Ето за това плащаме данъци, за да може местните садисти да пият марково бренди, да пушат скъп тютюн и да ходят в новите си дрешки.
Джейк стана и протегна дългата си ръка към нея:
— Отиваме ли да вършим работа?
Не след дълго, две облечени в черно фигури, спряха пред входната врата на триетажна тухлена къща, намираща се недалеч от дома на Джейк. Като се усмихна весело той ритна вратата с крак, като я изтръгна от пантите. Уитни се разсмя, това му се казва инкогнито!
Къщата бе тъмна и напълно празна.
— Сигурно не е наел слуги, за да не разберат, че не е цветенце! — рече на висок глас колегата й.
— Тези импланти не могат ли да се засичат както органите?
— От къде да знам… не ми и пука особено, хайде да си вземем дължимото и да вървим да си допием.
Уитни се замисли за миг, но после повдигна рамене и тръгна след колегата си. Той отваря стая след стая, като използваше крака, но не и ръце. Вдигна толкова шум, че и мъртвец би събудил. Уитни се нацупи, защото така можеше да подплаши гълъбчето.
Чак на втория етаж, в една от спалните намериха нередовния. След като претърсиха стаята Джейк Фривалд надникна и под леглото. Тъпакът се бе скрил, като шестокласничка, под кревата треперещ и плачещ неистово. Уитни затвори очи! Толкова глупави хора й идваха в повече, по дяволите! Всичко се оказа, отново, прекалено лесно.
— Господин Смайл, аз съм от Съюза… — започна да декларира Джейк.
— Почакайте малко, моля ви…
— Не се притеснявайте всичко е наред.
— Мога да платя, тук събрах достатъчно…
— Съжалявам, аз съм от друг отдел. — поклати глава огромния Разпоредител. — Хенри Смайл, по закон съм длъжен да ви попитам дали искате линейка — Хенри се измъкна от другата страна на леглото, точно в краката на Уитни, която не бе видял. Естествено, че погледа му бе фиксиран в големия негър с касапски нож, в ръка. Когато се удари в краката на жената, той стреснато извърна лице към нея, докато Джейк продължаваше да му говори. — или да ви заведа в болница.
Когато вниманието на Хенри отново бе привлечено от мъжа Уитни извади тийзъра си и простреля неплатеца, който веднага изпадна в безсъзнание.
— Не? Добре тогава! — ухили се тя сладко.
— Така, ти ли ще го направиш или аз? — попита Джейк Фривалд.
— Оставям ти го! — всъщност Уитни не искаше да се занимава с Хенри Смайл. Не искаше да се занимава с никого тази вечер. Започна да и става лошо от алкохола, който вече изобщо не замъгляваше съзнанието й, но пък за това тревожеше на стомаха й.
Когато излязоха от къщата, след двадесет минути работа, Джей носеше ставата, увита в един от чаршафите. Бяха оставили господина „залепен“ и дишащ. Нямаше нужда от Емили, за да почисти, къщата на Хенри бе празна, никой нямаше да разбере какво е ставало тази вечер, пък и Хенри щеше да оживее.
Емили? По дяволите Уитни забрави за нея. Джейк не понасяше нередовните, особено след случая с Бет. Ако видеше въпросната, веднага щеше да си вземе дължимото и да продължи нататък… но Уитни имаше нужда от нея. Е, вярно че сега не бе сама и прочее… не, не трябваше да запази Емили, по практични причини, естествено.
Утре, когато изтрезнее щеше да се замисли над план, как да задържи Ем далеч от Джейк за известно време… утре, когато не я цепеше така главата.
— Отиди да поспиш, изглеждаш като парцал! — поклати глава негъра.
„Точно това и ще направя, Джейк! Трябва ми ясна мисъл, за да те преметна!“

[* Понци схема — термин, който днес се използва за обозначаване на всяка незаконна финансова операция, която обещава високи печалби на потенциални инвеститори. Печалбите не идват от законни инвестиции, а се изплащат на старите инвеститори от парите, които идват от новите инвеститори.]
[** Ку-клукс-клан (ККК) е нелегална расистка организация възникнала в южните щати на САЩ след премахване на робството и даването на права на черните, непосредстевно след Американската гражданска война.]
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 13 ноември 2015, 19:23

> Глава 9

Рано на следващата сутрин Уитни слезе в салона на семейство Арчибалт. Подпря рамката на вратата с две ръце и се взря в Емили и нейният гост Клейтън.
— Добро утро! Как се чувстваш тази сутрин, малката ми? — попита подигравателно той. Уитни всъщност се чувстваше ужасно, но не искаше да му показва тази си слабост. Никога не е била добра в пиенето… добре де не точно в пиенето, а в изтрезняването.
— Прекрасно, всъщност! — усмихна се Уитни. Доста измъчена усмивка й се получи, в действителност, но нямаше как да подобри положението. Цяла вечер мисли как да запази Емили, но нищо не й идваше на ум. В момента, в който Джейк сканираше нередовната щеше да си вземе дължимото към Съюза и толкоз. На от всичкото отгоре и този тук не преставаше да я преследва. По дяволите, трябваше да прочисти мозъка си и да се съсредоточи върху настоящите проблеми.
— Исках да поговорим, малката ми… — Клейтън тръгна към годеницата си. През времето от раздялата им предната нощ и срещата им сега, той реши да не се ядосва повече. В момента, в който наденеше пръстена на ръката й, щеше да й покаже кой е шефът.
— Говори, кой те спира? — наклони глава Уитни.
— Госпожо Арчибалт бихте ли ни оставили насаме, ако обичате? — обърна се Клейтън към Емили. Не я харесваше… в последно време не харесваше никого. Това не му бе присъщо, но в същото време някак нямаше значение.
След като останаха сами херцог Клеймор настани годеницата си на дивана и започна да говори, докато самата Уитни мислеше за своите си неща и изобщо не го слушаше истински.
— Каквото и да мислиш за мен, аз съм човек с много отговорности. Животът, който водя съвсем не е безгрижен. Притежавам седем имения, стотина наематели и имам хиляди делови интереси, които напоследък съм пренебрегнал, скъпа моя. — видя, че тя не го слуша и се напрегна. Когато той говореше тя трябваше да го гледа в устата и да благоволее, а не да си фантазира разни неща. Не направи нищо, само продължи да говори: — Тази сутрин се уговорих да се срещна с някои от деловите си партньори, ще трябва да остана една седмица в имението си. Предпочитам да се прибереш в дома на баща си, докато ме няма, а когато се върне ще започнем подготовката за сватбата.
От всичкото, което Клейтън избълва Уитни разбра две неща. Първо — няма да й пречи цяла седмица. Второ — искаше да си иде на село… второто няма как да стане!
— Предпочитам да остана в дома на Ем, докато ти си вършиш делата.
— Не мисля, че е…
— Ще остана тук. — това бе моментът, когато търпението на Клейътн свърши. Хвана китката на Уитни и я стисна и изви, така че да привлече вниманието й, както и да й причини болка.
Разпоредителя се стресна от изненадващата атака на Клей Уест и в първия момент единственото, което направи бе да го погледне въпросително. След като се окопити се опита да издърпа ръката си, но ако се мереха по сила той със сигурност притежаваше повече физически възможности.
— Пусни ме! — нареди през стиснати зъби събирача.
— Сега, аз ще говоря, ти ще ме слушаш! От тук нататък ще правиш само това, което аз кажа, ясен ли съм? — Уитни се усмихна и кимна. Уест вдигна веждите си учудено, но въпреки това пусна ръката й. В момента, в който стана свободна, Уитни се изправи пред него. Наклони глава, повдигна едната си устна и с все сила го удари по лицето. Мъжът не предвиди тази й реакция и падна настрана върху канапето. Уитни грабна близката ваза и я разби в земята. Взе едно парче назъбен порцелан, обкрачи Клей и притисна острия край във врата му.
— Сега, аз ще говоря, ти ще слушаш! Ако още един път се опиташ да ми посегнеш, ще ти прережа гърлото, ясна ли съм? — имитира тона му тя.
Всъщност всичко това не бе много добра идея. Клей Уест бе садистичен социопат, терорист, масов убиец… и какво ли още не. Само че, в тази ранна утрин, с толкова ужасно главоболие Уитни Стоун не можеше да мисли правилно. Пък и искането му да се върне на село не й хареса. Това щеше само да я забави от постигането на целта.
— Какво искаш? — така надвиснала над него жената бе божествено. В последно време тя се държеше добре, не както тогава в гората. Може би това го настрои толкова крайно към нея. От една страна искаше робиня, от друга страна търсеше точно тази съпротива. Въпреки това, не изгаряше от желание да бъде заклан от бъдещата си жена, за това не помръдна.
— Искам да остана при приятелката си!
— Ще те оставя, ако ми обещаеш, че докато ме няма ще мислиш единствено и само за мен. Не искам, когато се върна да те заваря омъжена за някой друг!
— Не се тревожи за това — усмихна се лукаво жената — нямам такива намерения. Значи се разбрахме?
Клейтън кимна. Уитни стана и захвърли парчето порцелан. Погледна ръката си. Мамка му, беше се порязала докато стискаше оръжието си. Вниманието й бе отвлечено, а врагът все още бе до нея. Това и коства няколко кичура…
Клей я хвана за косата и изви главата й назад. Ядосан и в същото време развеселен я целуна. Когато свърши и вдигна погледа си към нея видя, че тя го гледа по-скоро учудено от колкото раздразнено. Може пък и да й харесваха неговите целувки. Това го зарадва. Накара го да се чувства всесилен. Пусна главата й и си тръгна, като се смееше гръмко по пътя.
„Този човек става абсолютно непредсказуем… дано не съм увредила и неговия имплант!“

* * *

Уитни предупреди Емили да не си подава главата навън. В същото време й каза, че ако „Ники Дьовил“ посети къщата на Арчибалд да се скрие в миша дупка и да не му се мярка пред очите.
Цял ден се ровеше в досиетата на затворниците, щеше да ходи на театър довечера и трябваше да знае кой, кой е. Това щеше да улесни и задачата й да намери нередовни.
— По дяволите, Стоун, помогни ми! — бягаше и крещеше срещу нея Емили. Уитни вдигна глава от скенера си и се взря в нередовната. Цялата й рокля бе покрита в кръв, а в очите й се четеше нескрит ужас. Какво ли е станало? Кого ли е пребила до смърт този път Емили?
— Спри да викаш, преди всички да са те чули и видели! — изръмжа Стоун, като хвана ръката на жената и я придърпа в сянката на съседното дърво. Последното, което искаше сега, бе слугите-надзиратели, да видят в това състояние „господарката“ си. — Какво е станало?
— Убих го… наистина е мъртъв… какво ще правя сега?
— Кого си убила?
— Майкъл! Кого другиго? — Уитни затвори очи и се помоли Бог да й даде търпение. Като установи, че поне за сега, никой не е видял истеричната Емили, въздъхна и проговори:
— Къде е тялото?
— В салона… — не я остави да довърши. Дръпна я за ръката и двете тръгнаха към къщата. Емили бе ужасена и явно не виждаше нищо пред себе си, докато в същото време Уитни непрекъснато се оглеждаше, не искаше да бъдат забелязани.
В салона нямаше никого, освен окървавеното тяло на Майкъл Арчибалт. Стоун видя парчето порцелан до отворения му корем и разбра, кое е било оръжието на престъплението.
— Защо тъпите слуги не са почистили счупената ваза?
— Ами всичко стана точно заради вазата…
— Какво точно се случи? — Уитни затвори и заключи вратата. Не можеше да обясни на прислугата, защото червата на господаря им се разхождат свободно по пода.
— Когато влязох в салона, Майкъл крещеше на едно от момичетата, защо е счупило вазата. Тя каза, че не е виновна и току-що влиза в стаята и е заварила всичко така както и той го вижда… той явно не й повярва и я удари и аз се намесих между тях.
— Къде е сега тази жена?
— Избяга от стаята…
— Трябва да я намеря, ти стой тук! Отвори само и единствено на мен, ще почукам три пъти, за да знаеш, че съм аз. Ясно ли ти е? Коя е прислужничката?
— Роуз…
— Добре, знам коя е!
Емили кимна и Уитни излезе. Роуз бе доста млада, според Стоун. Как ли е започнала такава работа? Намери хлипащото момиче в кухнята. Готвачката я галеше по главата.
— Роуз, трябва да поговорим, би ли дошла с мен в кабината на лорд Майкъл?
Роуз вдигна главата си и се вгледа в Уитни. Тя спря да плаче и кимна, като на лицето й се настани тревожно изражение. Въпреки това се изправи и тръгна заедно с жената.
Веднага щом останаха сами Уитни притисна Роуз до стената и с лакът натисна гърлото й. Не спираше притока на въздух, но със сигурност създаде доста голям дискомфорт.
— От колко време работиш тук?
— Работя за лорд Арчибалт от скоро…
— Не те питам това! — Уитни повдигна вежди и се загледа в младото лице. Момичето не можеше да е на повече от шестнадесет според нея. От кога М-5 наемаха непълнолетни?
— Работя за Репликаторите на М-5 от една година.
— На колко си години?
— На деветнадесет… изглеждам по-малка, за това ме пратиха тук, при Майкъл Арчибалт. Трябваше да видим дали ще се върне към старите си навици, защото някаква негова леля си го иска обратно…
— Защо избяга, когато Емили се опита да ти помогне?
— Аз… нямам право да се намесвам във взаимоотношенията на затворниците! — Уитни затвори очи и издиша. Това се превръща в проблем, как да обясни сега липсата на Майкъл пред това дете и готвачката?
— Разказа ли на колегата си, какво е станало?
— Аз… да…
— Добре, слушай ме сега много внимателно. Майкъл претърпя инцидент, но ще се оправи. За сега ще замине за село Моршам, за да се възстанови и да укрепи нервите си, защото малко ги изпусна пред жена си. Знаеш ли какво е направила Емили, за да попадне тук?
— Не, дават ни се само досиетата на тези, които охраняваме. Другите не ни вълнуват… — добре поне, че Емили бе вън от подозрение. Ето защо пазачите не са заловили нередовните, не знаеха, че са избягали длъжници.
— Емили Арчибалт е една от най-известните масови убийци на щата Юта. Убила е над тридесет жени, при това доста брутално. Ако й се изпречиш на пътя и започнеш да увреждаш спокойствието й, има голяма вероятност да стане отново такава личност. Искаш ли да влезеш в списъка й?
— Не! — отвори уплашено очи Роуз. Чудесно надзирателите не бяха нито от най-умните нито от най-опитните хора.
— Така, сега аз ще отида да утеша Емили, докато ти се успокоиш и опаковаш дрехите на мъжа й. Той иска да ги пратим колкото се може по-бързо до дома му в Моршам.
Уитни пусна девойката, която падна на земята и започна да кашля, държейки се за гърлото.
— Аз работя за Съюза, така че свиквай да изпълняваш нарежданията ми, за да не загубиш поста си. — уплашено Роуз кимна.

* * *

Още щом почука на вратата на салона Емили отвори. Стоун се намръщи, натика я обратно в стаята и тресна вратата след себе си.
— Мамка му, не слушаш ли когато ти говоря? А ако беше икономът? — Сложила ръце на кръста си тя поклати глава. По дяволите, Емили щеше да й докара единствено бели коси.
— Извинявай, аз не мога да мисля правилно, особено, когато Майкъл ме гледа така! — и жената посочи оцъклените очи на мъжа си. Уитни взе една от покривките върху дивана и я хвърли на лицето му.
— Така по-добре ли е?
— Мисля, че да! — Емили въздъхна и се отпусна на близкия стол от червена дамаска. Всичко това й дойде в повече днес.
— Така, сега какво стана?
— Когато Роуз избяга Майкъл побесня, започна да крещи и да ме обижда… каза ми, че едвам ме търпи и едвам си ляга с мен, защото го отвращавам… блъсна ме и паднах на земята. Опита се да ме ритне, но аз се превъртях, видях счупеното парче на пода… стиснах го и когато Майкъл ме достигна и изправи на крака го наръгах…
— Да, а за да си сигурна, че си се справила добре, си го наръгала още два-три пъти, така ли? — попита скептично Уитни.
— Ами-и-и… не знам точно как ми се получи така. Не исках…
— Няма значение станалото–станало. Сега да видим какво ще правим с тялото.
— А Роуз?
— Няма да я убиваш и нея, това е изключено. Измислих някакви глупости, за щастие не е от най-умните, така че няма да имаме проблем… поне за сега с нея.
Уитни се отпусна уморено назад. Трябваше по някакъв начин да измъкнат окървавеното тяло на Майкъл Арчибалт, от къщата пълна със слуги… на вратата се почука. Емили подскочи стреснато, Уитни само поклати глава и стана, за да отвори.
— Какво правиш, луда ли си, ще видят…
— Ще видят, ако влязат. — подчерта Разпоредителя и притвори леко вратата, за да види лицето на иконома.
— Виконт Дьовил е дошъл да Ви види, госпожице Стоун.
— Добре, въведи го в кабинета, след малко ще отида при него. За жалост лейди Арчибалт има малка нервна криза и трябва да се погрижа за нея.
— Да повикам ли някого?
— Не, няма нужда, ще се оправя. — Уитни тресна вратата под носа му.
— Какво ще правим сега? — попита Емили.
— Увий тялото в килима… ще чакаш тук и няма да пускаш никого, ще кажа, че си полегнала да се поуспокоиш и не можеш да стигнеш до стаята си. Този път пускай само ако почукам три пъти. Шибаните пазачи на мъжа ти ми лазят по нервите…
— Пазачи?
— Прислужниците са надзиратели…
— Значи знаят за мен и…
— Не, всеки следи този, когото са му поставили за задача от М-5, не познават досиетата на другите затворници. — Уитни се почеса замислено за ръката. — Сега трябва да измислим как да се отървем от този тук…
— Можем да го заровим.
— Но преди това трябва да го изнесем от къщата, нали така? Как ще стане като всички щъкат наляво-надясно, дори вечерта?
— Да го метнем през прозореца…
— Шума от падащо, сто килограмово мъжко тяло, никак няма да привлече внимание!
— Добре, по дяволите, какво ще правим?
— Единствения вариант, за който се сещам, е да го скрием за сега някъде… — Уитни се огледа. До стената видя един огромен шкаф, който със сигурност щеше да побере Майкъл. Отиде до него и го отвори. Беше пълен с различни гарафи, чаши и всякакви други сервизи. — Извади всичко от тук. Ще сложим нещата някъде другаде и ще извадим рафтовете. Ще напъхаме съпруга ти вътре и когато имаме възможност ще се отървем от него. Докато се върна да си разчистила, ще ти помогна с „пренареждането“ като се върна.
С тези думи Уитни остави Емили сама, като се надяваше тя да не пусне другиго в салона, докато не свърши срещата й с Джейк Фривалд.


* * *

Беше се изтегнал на големя стол зад масивното бюро. Изглеждаше развеселен, това е добре за начало. Ако е щастлив няма да се вкопава в разни въпроси, на които Уитни не можеше да отговори в момента.
— Знаеш ли, преди да стигна до дома ти поработих малко… питай ме кое е любимото ми число? — Джейк оприличаваше органите в числа, числата, които получаваха върху чека на края месеца. Така ако числото е сто, значи е бъбрек, за който щяха да се платят сто долара. Ако числото не е кръгло това значеше, че са събрани два органа и има бонус…
— Не знам, Джейк, кое е любимото ти число?
— Цели, скапани, двеста бебчета!
— Какво си намерил…
— Дроб, и то само докато стигна до дома на тези отрепки, при които живееш. В парка, през който минах, се разхождаха мъж и жена, мъжът беше някакъв хилав глупак, който само като ме видя и побягна. Настигнах го и започнах да му „чета правата“. Глупакът се разрева, та чак се изпусна в гащите. Викам му „Хей, успокой се!“…
— Джейк, по принцип ме радват твоите истории, но има ли нещо, за което си дошъл или…
— Емили, жената на Майкъл-детелюбеца! — ухили й се той. Прокара пръст по високата си яка като я придърпа напред. За да скрие татуировката трябваше да се души в дрехи като тези.
— Тя е затворник, най-вероятно, или грешка на системата… каквото и да е тя е чиста, беше първата, която проверих…
— Сигурна ли си в това?
— Да не мислиш, че бих прикрила някоя от тия отрепки? — поклати глава Уитни. Не й хареса да лъже приятеля си, но не искаше и Емили да се сбогува с половината си органи за сега. Щеше да прецени какво да прави по-нататък с нередовната…
— Добре тогава… разбрах, че онзи Уест ти лази по нервите?
— Чак пък да ми лази! Не му обръщам внимание.
— Ами нещастника от гимназията… побойника?
— Замина за някъде и ме остави намира.
— Значи всичко е наред, така ли да го разбирам. Няма нещо, което искаш да ми кажеш?
— Да, Джейк, всичко е наред!
„Нищо не е наред, мамка му! Лъжа те заради една нередовна, която трябваше да оправя моите каши, а аз оправям нейните. Най-известният терорист на Щатите е влюбен в мен. Насилникът ми от детинство се опитва да се сдобрим и да станем най-добри, шибани, приятелки… не, Джейк, нищо наистина не е наред!“
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 14 ноември 2015, 12:03

> Глава 10

Нещата не се развиваха точно така както си ги бе представяла Уитни. Когато се върна в салона Емили не бе стигнала до никъде… естествено. С много въздишки и вечно с ругатня на устата двете жени най-накрая напъхаха огромния труп, увит в дебел килим в шкафа за сервиз.
Следващите дни бяха доста динамични за Уитни Стоун. Каза на всички, че приятелката й е болна, а така като мъжът и заминал на село, тя решила да не се показва пред света за известно време. До тук добре, поне нямаше да засече Джейк.

Първият, чийто дългове „иззеха“, се казваше Кларк Уайт. Господин Уайт притежаваше изкуствен стомах, модел „Джеферсън“, серия 12,3. По време на операта, която колегите посетиха заедно, Уитни и „Ники“ сканираха всички присъстващи. Джейк така и не си направи труда да прочете досиетата на заобикалящите ги хора. Единствените затворници, които наистина го вълнуваха, бяха тези, които се намират около приятелката му. Когато откриха, че на това мероприятие има повече от десетина нередовни, двамата Разпоредители наум пресметнаха бонуса си.
Така, Кларк Уайт се прибираше с каретата си към дома, когато изведнъж спря да се движи. Огледа се! Намираше се по алеите на парка, в близост до дома му.
Кларк бе един от първите попаднали нередовни в М-5. Продаде всичките скъпоценности на майка си, които успя да намери, за да си плати на хакерите. Всъщност Кларк би могъл да си плаща вноските към Съюза, но така като пръскаше парите, давани му от родителите, за алкохол, проститутки и все такива едни занимания, Кларк задлъжня към корпорацията. Един ден срещна Азбъри и когато разбра за новата програма на М-5 и получи предложение да се премести на това място, далеч от шибани събирачи… е, Кларк просто нямаше как да откаже. Тук му харесваше изключително много. Беше си платил, за да го направят един истински лорд, с добри маниери и много пари. Естествено, парите, които притежаваше на това тук не важаха в Щатите… както и във всяка една друга страна, но какво значение имаше всичко това? Кларк Уайт бе представен като млад, богат и доста чаровен джентълмен.
Докато чакаше да потеглят Кларк се ядоса, не на шега, на тъпия кочияш. Почука ядно по тавана на каретата и започна да потропва, с токчето на обувката си, по пода. Вратата се отвори от неговия служител, който го изгледа доста намръщено.
— Знаех си, че нещо не ти е наред, когато дойде да ме наемеш… — изрева ядосано Джеймс Алън Харди.
Пазачите в М-5 не бяха особено добре платени, но пак по-добре тук, от колкото да се навре в някой цех за производство. Когато се проведе интервюто за работа, Алън Харди бе пръв на опашката, стиснал здраво автобиографията си и молещ се да получи мястото. Репликаторите наемаха всички готови да работят, всъщност. Не се интересуваха нито от неговото образование, нито от неговата квалификация.
Проблема остана факта, че щом неговия затворник се спомина, Джеймс трябваше да се върне и да чака да му намерят нов такъв… това означаваше, че можеха да минат месеци преди да му намерят работа. Така започнаха недоволствата сред надзирателите и от М-5 решиха проблема, като си ги оставиха под купола, да се оправят както си знаят докато не им намерят някой нов.
Джеймс се нае на работа при този дебел изрод и всеки божи ден се моли и той скоро да умре от инфаркт. Сега разбра, че копелето притежава неплатен изкуствен стомах… това трябва да е щастливият ден на Алън Харди.
— Какво става, да го вземат мътните? — изрева ядосано Кларк.
— Имаш посетители! — отвърна Джеймс и остави големия негър и сладката мацка да влязат при шибаняка. След като затвори вратата зад тях Джеймс Алън Харди си тръгна и не погледна назад.
Всичко щеше да се развие просто чудесно, ако идиота не фрасна Уитни и не хукна да бяга, като излезе от другата страна на каретата. Като изпсува Джейк тръгна да го гони…
Когато Стоун отвори очи, установи, че е останала сама. Не знаеше колко време бе в безсъзнание, също така не си спомняше точно как онзи копелдак я бе обезвредил. Прокле високо, излезе през отворената вратичка и започна да търси приятеля си и нередовния.
Намери ги на не повече от двеста метра, вкопчени един в друг. Уайт стискаше Джейк за гърлото, докато опонента му го налагаше в ребрата. Дебелакът дори не трепваше всеки път, когато юмрука на колегата й попадаше в целта. Що за човек трябва да си, за да не чувстваш тези удари?
Уитни въздъхна, грабна един голям камък, замахна и повали Кларк Уайт. Той изстена, тогава събирача го ритна с пета в брадичката и пусна камъка до главата му.
— Защо, по дяволите, го направи? Обработвах го от десет минути, докато не се намеси ти!
— Току-що спасих мизерния ти задник!
— Не, той беше мой, но ти развали всичко. Друг път не ми се пречкай! — нареди Джейк и клекна пред идиота, който за малко да го удуши. Уитни се усмихна, поклати глава и се присъедини към колегата си. Двамата се заловиха за работа.

* * *

Всичко вървеше почти добре. Заловиха всички, които сканираха на операта. Бяха събрали една доста значителна цифра от органи, които складираха в дома на Никълъс Дьовал. Относно Емили Уитни все още не бе решила какво да прави, но докато първата не се показваше всичко щеше да се нареди.
Проблемите дойдоха, когато след три дни Маргарет Меритън се самопокани в дома на Емили. Искала да види Уитни и госпожа Арчибалт било и домъчняло. Да бе, как не!
Уитни все пак прие убийцата на семейства и нареди да донесат чай. Колко мразеше чай, би дала всичко за едно двойно лате…
Меритън говореше ли говореше, докато накрая не нацупи устни.
— Тук смърди като в конюшня, да не е умрял някой плъх под шкафа? — точно тези думи привлякоха вниманието на Разпоредителя. Маргарет бе права в стаята смърдеше на мърша. По дяволите, забрави за Майкъл.
— Не знам, сигурно…
— Да извикаме слугите да проверят и проветрят!
— Не сега, ще го направя, след като те изпратя! Ти си тръгваше, нали така? — Маргарет отново сви устнички, ала не каза нищо. Промърмори нещо на излизане, но Уитни не чу точно какво.
Същата вечер двете заговорнички — Уитни и Емили се заеха за работа. Ем бе намерила някакъв огромен сандък, в който щяха да вкарат Майкъл, да натоварят го на карета и да го хвърлят в Темза. Още щом Емили отвори вратата на шкафа тялото на Майкъл падна отгоре й и я притисна към пода. Тръгна да го блъска и да се бори с човека-килим, но той не помръдваше от мястото си. Започна да се задушва и да хлипа, когато Стоун хвана Майкъл за краката и го издърпа от нея.
Стартираха процеса по „преместването“ на трупа от земята в огромната кутия. С доста усилия го вдигнаха и стовариха в сандъка. Заради дебелия килим човека съвсем не се събираше. Отново го проснаха на земята и започнаха да го „разопаковат“. Поеха си въздух и хоп — отново Майкъл в кутия.
Този педофил наистина бе огромен, защото дори сега не можеха да натъпчат ръцете и краката му така, че да затворят проклетия капак. Емили се ядоса много и започна яростно да натиска крайниците на лорда, но те така и не се прибраха докрай.
— Мисля, че трябва да го скъсим. — предложи тя на събирача.
— За съжаление мисля, че си права… но не трябва да вдигаме шум… от къде да намерим трион?
— Има много инструменти в задната пристройка до къщата, ако нещо се счупи слугите го поправят… би трябвало да има трион или брадва.
— Брадва няма да ни свърши работа, ще вдигнем много шум. Ще отида да потърся, а ти остани тук с любящия си съпруг.
За отрицателно време Уитни стигна до пристройката и започна да тършува. Толкова се бе вглъбила в мисли, че не чу стъпките зад гърба си.
— Търсиш ли нещо, Уит? — попита засмян Пол. От както я остави за последен път не спираше да я наблюдава и забавлява. Видя, когато Емили дотича при нея, след като е причукала съпруга си. Наблюдава я докато работи заедно с онзи негър. Видя и когато Клейтън Уестморланд напуска града и я оставя сама. Какво ли бе замислила в момента?
— Да, Севарин, а ти ми пречиш. Мислех, че си изчезнал нанякъде.
— О, не бих оставил хобито си да те следя, Уит.
— Пази се от пътя ми, имам да режа ръце и крака. — рече Уитни стиснала един неголям, но прилягащ за задачата трион.
— Какво по-дяволите ще правиш?
— Ще транжирам! — каза тя и кимна тържествено с глава. Подмина го, но той тръгна след нея. Точно когато щеше да влезе обратно в къщата, събирача се спря и се обърна към натрапника.
— Можеш да си вървиш, пречиш, Севарин!
— Мисля, че имаш нужда от помощ. Станала си небрежна. — каза й, като посочи кръвта по роклята й. Уитни се наведе и нацупи, когато установи, че корема й е омазан. Поклати глава, въздъхна и кимна на негодника да я последва.
— Какво, за бога, търси той тук? — почти изпищя Емили. Уитни я огледа, нейните дрехи бяха също толкова зле, както и собствената й рокля. Добре поне, че не бяха нацапали и дамаските по мебелите, единствено те, килима и естествено сандъка бяха в окаяно положение.
— Кой ще мъкне кутията до каретата, според теб?
— Какво сте направили на човека? Харесвах го, не беше лош…
— Този изрод е скапан педофил и насилник! — изкоментира Уитни.
— Каза ми, че е дребен крадец?
— Излъгах!
— Защо?
— От къде да знам, хайде да започваме с работата!
След цели два часа, прекарани в рязане, едната ръка и двата крака на Майкъл бяха сложена върху него и капака на сандъка се затвори. Когато Уитни се огледа видя, че всичко около тях е потънало в кръв, а Пол се хилеше тъпо, скръстил крака. Беше се разположил като крал върху дивана, докато тя и Ем се потиха над проклетника.
— Няма ли да ни помогнеш, Севарин? — попита ядосано.
— Не-е-е. И тук ми е добре.
— Мамка му, трябва ни кофа и парцал, скоро цялата къща ще се събуди, не можем да остави нещата така. Също трябва да решим и какво да правим с проклетия килим…
— Според мен, скъпа Уит, имате много повече проблеми. Колко време мислиш ще мине, когато слугите разберат, че господарят им не е в Моршам?
— Тогава вече се надявам да не съм тук, така че ще му мисля, когато му дойде времето.
— Каза ли на скъпата си приятелка, че Никълъс Дьовал всъщност е Джейк Фримънт, събирач като теб?
— Има още? За това ли не искаше да се срещам с него? — попита гневно Емили. Въпреки това не бе истински ядосана. Уитни я защити веднъж, като не каза истината за мъжа й. Знаеше, че го е направила, за да не нарани чувствата й. Защитаваше я и сега, когато се появиха нейни колеги, готови да я нарежат.
— Защо? Искаш да ви уредя среща ли? — попита Уитни, като хвърли ядосан поглед върху мъжа на дивана.
— Само не разбрах кой е Клеймор?
— Клей Уест… — Уитни не успя да довърши, защото Пол веднага стана и я хвана за ръката, като стисна доста силно.
— Трябва да се отървеш от него. Този човек е дори по-извратен и от мен, може да направи нещо…
— Мога да се грижа и сама за себе си, Севарин. Сега или ни помогни, мамка му, или напусни шибаната къща. — Пол пусна ръката й, като изгледа злобно двете жени. Сега наистина нямаше да я остави и за миг сама. Онази гад Уест бе доста нестабилна личност, а Пол знаеше на какво е способен.
Така като Пол бе единственият „чист“ той донесе на жените кофи с вода, парцали и дрехи, които да облекат. Накараха го да се обърне с гръб… а той доста искаше да гледа как се преоблича Стоун.
Когато всичко бе готово, чисто и подредено Пол изхвърли килима на паважа пред къщата. Намираха се на първия етаж, така че никой не разбра. Щяха да го подберат, след като натоварят главния багаж. Със сандъка нещата не стояха толкова лесно. Тримата едвам го влачеха. Уитни и Пол дърпаха, докато Емили буташе, но нещата се случваха бавно и мъчно. С много труд стигнаха до входната врата, но как по дяволите щяха да го смъкнат по стълбите? Този тежеше цял тон?
— Мамка му! — изфуча той.
— Хайде, Севарин, покажи ни малко мускули и спусни Елена в кутия* надолу.
— Искаш надолу? Ето ти надолу! — каза Пол и ритна сандъка, който веднага тръгна напред по стълбите. Удряше се, клатеше се и дрънчеше докато не стигна паважа. Поне не се отвори…
— Да не си мръднал, това се чу чак в Китай…
— Да, но е там, където трябва да е! — намигна й Севарин.
Триото слезе и отиде до каретата. Уитни и Пол се опитваха да вдигнат проклетото нещо, Емили се правеше, че напъва отдолу, но всъщност нищо не вършеше. За да качат притежанието си в каретата им отне още тридесет минути. Започнаха да се показват първите слънчеви лъчи.
— Трябва да побързаме, преди някой да ни е видял, за Бога! — извика истерично Ем… Пол и Уитни се нацупиха, но не й отговориха…
Два часа по-късно Майкъл Арчибалт не бе проблем! Е, поне за сега.

* * *

Клейтън Уестморланд беше бесен. Прибра се два дни по-рано. От доста време насам не се бе чувствал толкова щастлив и доволен. Напрежението от последните дни го бе напуснало… помнеше някакъв кошмар, който го бе преследвал преди, но не се сещаше точно какъв бе лошият сън.
Щастието му бе краткотрайно, обаче! Неговата скъпа годеница не си седеше сама в къщи да го чака покорно. Не! Мръсницата ходила от бал на бал и се задявала, най-вероятно, с всички свободни и не чак толкова свободни мъже. Още щом Емили Арчибалт му каза къде да търси изгората си Клейтън тръгна натам.
Влезе в огромната бална зала и кимна разсеяно на някои от познатите си. Започна да търси с поглед госпожица Стоун. Видя как излиза на терасата, под ръка с онази отрепка Дьовал.
— Държи се доста неприлично, нали? — изгука зад него Маргарет Меритън. Клейтън не й обърна внимание и продължи да се взира в годеницата си. — Не се притеснявайте от Пол Севарин и Никълъс Дьовал, просто идете и си я вземете. Те двамата няма да се оженят за нея.
— И защо мислите така? — ядосано се обърна към жената.
— Защото и двамата знаят истината, че не са били единствените в леглото й. — Клейтън стисна устни. Желанието му да е първият и единствен мъж на Уитни бе толкова силно, че му идеше да избие не само нейните красиви зъбки, но и тези на Маргарет. — Първият й мъж бил един от конярите на баща й, за това всъщност я пратиха във Франция. — продължи напевно тя.
Всичко се завъртя пред очите му. Изчака Никълъс да отиде да вземе напитки за двамата и излезе на терасата. Уитни ухилено се бе загледала напред и не разбра за присъствието му. С едни скок той бе зад нея и я хвана през кръста с една ръка и запуши устата й с другата. Уитни започна да се бори и да рита, но той не й даде шанс да се измъкне. Не и този път. Завлече я до каретата си, хвърли я вътре и се настани на седалката срещу нея.
Жената го погледна ядосано и скръсти ръце пред гърдите си.
— Какво си въобразяваш? За кого се мислиш?
— За кого се мисля ли? — с леден сарказъм отговори той. — За твой господар, естествено. Според собствените ти думи, баща ти те е продал на мен!
— Да те вземат дяволите…
— Млъквай! — нареди той. Не искаше да слуша, в момента, и една дума, която излизаше от лъжливата й уста.
— Кретен! — не се стърпя тя, но въпреки всичко се облегна назад и не каза и дума повече. Не се страхуваше от него, защото знаеше, че кочияшът най-вероятно е пазачът му. Въпреки това реши да не предизвиква и без това разклатеното му съзнание.
— Това ме прави идеален за една кучка.
Пътуваха дълго, Уитни осъзна, че отиват към дома му. По дяволите, дано надзирателите да се намесят скоро, защото иначе доста трудно щеше да се оправи сама. Веднага си спомни за тялото на боклука и тайно започна да се моли и нейното да не се озове на също такова място и в същото положение.
Каретата спря, Клейтън излезе пръв и грабна ръката на годеницата си. Започна да я дърпа към входа, Уитни се опъваше, но без особен успех. Тогава, от никъде, изникна Пол пред тях. Клейтън го изгледа с такава ярост, че ако погледите можеха да убиват… Пол да се е разделил с всяка една съставна част от тялото си.
— На твое място бих я пуснал! — процеди през зъби Севарин. Още щом видя как Клей натъпка Уитни в каретата си, Пол издебна тя да потегли и се хвана отзаде й. Малко преди да спрат пред дома на Клеймор той скочи от мястото си и хукна към входа на къщата, като изпревари дори спиращите коне.
Клейтън пусна ръката на жертвата си и заби ляво кроше по наглата физиономия на натрапника. Пол се олюля и падна на земята. Клейтън отново се обърна към Уитни, но тогава видя странен пистолет в ръката й. Тя само се усмихна и натисна спусъка. В този момент Клейтън Уестморланд, херцог на Клеймор, за втори път бе обезвреден чрез ток и в същия този момент умря. Но пък за сметка на това Клей Уест се роди… отново.


[* „Елена в кутия“ — американска романтична драма на режисьора Дженифър Линч. Филмът разказва за нездравата връзка, между талантливия хирург Ник Кавано и красавицата Елена. След като отвлича жената, по стечение на обстоятелствата, лишава жертвата си от крайниците й и я затваря в кутия.]
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 14 ноември 2015, 15:01

> Глава 11

Без да си проговорят Уитни и Пол се върнаха в дома на Емили. За жалост, намериха въпросната жена, на която Уитни бе страшно ядосана, в салона заедно с… проклетия Джейк.
Спря се, като закована на входа на голямата стая, като прикри с тяло Пол.
— Добър вечер, Стоун, виждам, че имаш нови дружки! — подигравателно се поклони Фримънт. Емили седеше на един стол, свита като мишка. Трепереше и очите й излъчваха нескрит ужас.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита ядосано Уитни. Как щеше да обясни на приятеля си, че първо помага на нередовна и второ сега си „играеше“ с бившия си побойник?
— Когато изчезна от бала, тръгнах да те търся. Естествено първо минах през дома на Емили Арчибалт, жената, която ти потвърди, че е чиста. Да не би скенера ти да се е прецакал, Стоун? — повдигна веждите си той. В същия момент Севарин мина покрай Уитни и се настани на дивана. Любимото му място в стаята.
— Не, просто ми трябваше, това е. След като приключа с работата си тук, ще взема и нейните… — Емили погледна тревожно към приятелката си. Какво да очаква от един долен събирач? Излъгала я е! А тя си помисли… глупачка!
— Да правиш сделки се нередовни не е редно и ти го знаеш! Хайде, взимай каквото има да се взима и да продължим нататък. Къде беше, всъщност?
— Клей Уест малко ме забави…
— А какво търси тази отрепка тук? — посочи Джейк към Пол. Уитни неведнъж му бе разказвала за насилника си от гимназията. Той знаеше всичко за нея… всичко от преди, точно сега не знаеше и половината неща, които се въртяха в главата й.
— Колкото и странно да звучи, се опита да ми помогне. Както и да е! Виж, Джейк, по-добре да оставим за сега Ем, много е полезна в разчистването…
— Не! Стоун, вземи органите и да приключваме. Ок? Писна ми от тези изроди, да намерим всичко тази вечер, да се приберем у дома и да съсипем черните си дробове с много пиячка!
Уитни въздъхна и мина покрай колегата си, като застана зад Емили. Нали това бе нейното желание, да приключи със задачата, да се прибере у дома и да се натряска заедно с приятеля си… да, това бе златната и мечта. Трябваше просто да отвори тялото на Емили, да извади бъбрека й, после да вземе и очите… нищо работа. Правеше го постоянно.
„Много пъти Джейк си задаваше въпроса, дали си е заслужавало Реми да се опълчи срещу нас, заради онази жена. Тя все още е жива, явно Джейк има сърце, някъде там скрито от света. Дори плати и за нейните весели сънища, така да се каже. Сега тя и Реми лежат легло до легло в клиниката… сигурно сънуват как си пият коктейлите на някой плаж.
Въпреки всичко, обаче, Джейк има принципи. Ако това може да се нарече така. Аз също!
Не ме вълнува дали имате деца, семейство, приятели, на които да липсвате. Интересувам се само от това, което се намира под кожата ви и е собственост на Съюза.“
Както се взираше във врата на нередовната Уитни стисна очи и въздъхна. Тийзърът се намираше в ръката й, така като трябваше да обезвреди момичето…
— Емили Арчибалт… — започна Разпоредителя — по закон съм длъжна да ви попитам дали искате да повикам… — не довърши. Насочи оръжието си към Джейк и го простреля. Гигантът падна, като талпа, назад.
— Да, Уит, мисля, че този път тотално потъна в лайната… Добре дошла от тъмната страна! — ухили се доволна Севарин.

* * *

След като Пол и Уитни завързаха здраво, все още зашеметения Джейк, двамата се отпуснаха на канапето. От страх или шок, Емили не помръдна от мястото си. Уитни я погледна ядосано… добре поне, че в пристройката зад къщата намериха здрави въжета.
— Защо, по дяволите, се срещна с него? Много добре знаеш, кой е и какъв е, за Бога?
Емили дълго мълча и се взира в пода. Накрая вдигна поглед, пълен със сълзи, към събирача и захълца насреща й:
— Той не почука на вратата, Уит, събуди ме, докато се намирах в собственото си легло. Вече ме бе сканирал.
— Така, добре, а защо си казала на Клейтън къде се намирам?
— Защо не, нали сте сгодени…
— Клейтън е психически нестабилен изрод, който за малко да не ме нареже в дома си. Не знаеш какво е направил и на какво е способен. Както и да е! Сега трябва да решим какво, по дяволите, да правим. Не можем да останем тук, Джейк ще се събуди и ще вдигне на крак цялата, проклета, къща…
Вариантите на Уитни не бяха кой знае колко много, но за сметка на това натрупа цял куп проблеми.
Проблем номер едно — не можеше да се върне на работа. Заради нападението над един от своите, мястото й в Съюза истина.
Проблем номер две — не знаеше какво да прави с нередовната си, нова, приятелка.
Проблем номер три — не знаеше какво да прави с побойника.
Проблем номер четири — не можеше да остане повече в този затвор, а нямаше и на идея как да се измъкне оттук, с дружките си.
— Мога да помогна! Има едно място, където можем да се покрием за известно време. Проследих един от надзирателите до малка къщичка, близо до реката. Сега съм новият му наемател.
— Така ли? Какво точно направи на горкия човек, че да ти преотстъпи дома си?
— Наистина ли искаш да знаеш?
Уитни поклати глава. Разбира се, че не искаше.
Така, сега Пол и Емили, крачеха заедно с нея в студената нощ, към новата си щаб квартира. Някак си трябваше да избягат от това място, но граничните пунктове бяха пълни с Разпоредители и Репликатори. Нямаше как с Емили под ръка да мине през скенера. В същото време, след като ДНК-то на Пол се провери, никой нормален Репликатор нямаше да го остави да си излезе просто така. Пък и веднага щом Джейк се свести и докладва за намесата на Стоун, едва ли някой щеше да я остави и нея да си иде мирно и тихо. Нямаше ни най-малка на идея какво да предприеме. За пръв път, след като започна в Програмата, Уитни нямаше план.

* * *

Клейтън блъскаше по вратата на дома на брат си. Трябваше да говори със Стивън, при това незабавно. Проклетата женска го просна в безсъзнание не един, а цели два пъти. Сега вече си спомняше всичко точно и ясно. Бе убивал за много по-малко от това. На от всичкото отгоре, кучката се оказа от Съюза, това разбра, когато си спомни за татуировката на врата й. Белегът на корпорацията. Преди събираше нарисуваната кожа на жертвите си. Държеше сувенирите си в един буркан, пълен със спирт.
Как Клей стигна до там, че да организира нападения към Властите на Щатите и Разпоредителите на Съюза?
Още от дете Клейтън Уест знаеше, че е различен, че е по-добър от останалите. Единственият човек, когото обичаше, бе неговата майка — Сара. Двамата живяха цял живот сами, упоритата жена бе изоставена от бащата на Клей, който един ден отишъл за цигари и повече никога не се завърнал. Майка му работеше на три, скапани работи, за да може да изхрани сина си и да плаща огромните сметки в малката им квартира.
Жената се разболя. По дяволите, тя никога не бе пушила и една цигара през живота си, но се сдоби с рак на белия дроб. Двамата — младия Уест и неговата майка, отидоха до офис на Съюза, където един олигофрен в костюм започна да ги увещава да вземат на изплащане един от техните продукти и да си подарят още много мигове заедно. Мазняра се обърна към болната и й каза: „Дължите го на себе си, дължите го на семейството си!“.
Всичко щеше да е просто прекрасно, ако не видяха вноските по органа. Дори и да започнеше на още три места работа, нямаше как да си позволят да плащат. Майка му бе покрусена и каза, че сделката е невъзможно. Тръгна си от красивата голяма сграда, без да продума повече.
Клей не можеше да се примири с такава съдба. Свърза се с доста съмнителни типове, които хакнаха системата на Съюза и от там той се сдоби с нужната му информация, а именно клиенти с прекрасен нов бял дроб. Един такъв тип се оказа противен юрист, с прекрасна къща, прекрасна жена, прекрасни деца и прекрасна любовница. Имаше си всичко, негодника, докато Клей и майка му не можеха да си позволят дори мляко… Без да му мисли много Клей влезе с взлом една вечер в дома на копелето, издебна го точно когато бе сам в къщата, нападна го, разряза го и взе белия му дроб.
Намери си с един от най-добрите „продавачи“ на органи на черния пазар — Азбъри. Клей си имаше собствен орган и трябваше да намери пари само за операцията. Така майка му се сдоби с чисто нов бял дроб! Тук приказката трябваше да спре и двамата да живеят дълго и щастливо. Така и стана, всъщност, но едва за едни нищо и никакви шест месеца.
Един ден, когато тя се прибирала от работа, по пътя я издебнали скапани събирачи. Неутрализирали я и си взели дължимото. Веднага след като, Клей открадна дроба, той влезе в системата на Съюза като „неплатен“ и майка му се оказа задача в ръцете на Разпоредителите.
Клейтън бе натрупал доста съмнителни приятелчета и тръгна срещу тези, същите изроди, които отнеха жената, която обичаше повече от всичко на света. Тя винаги му е казвала, че е нещо повече, че е нещо особено… че един ден ще постигне нещо велико в този живот. Така и стана.
Клейтън не се вълнуваше от никого повече. Не го бе грижа истински за идеалите, които проповядваше пред своите хора. Искаше единствено да си отмъсти. Майка му бе най-чистия и най-добрия човек на този свят. Опитваше се толкова пъти, да си намери половинка, която да запълни празнотата, оставена му от Сара. Ала всички жени се оказаха долни уличници и лъжкини. Ни една не бе достатъчно чиста, че да застане рамо до рамо с него… нито една, освен Уитни Стоун.
Може и да бе Разпоредител, но за него тя бе нещото, от което има нужда… все още. Ако някой я бе омърсил, щеше да пречука копелето, а нея да накаже… така както той си знаеше. Но за целта трябваше да я намери.
Първо отиде в дома на Арчибалт, промъкна се и претърси цялата къща. Нямаше я там, в салона бяха останали някакви въжета, но за какво са били използвани не знаеше. Ако онази отрепка Пол Севарин се е докоснал до неговата жена щеше да го нареже на малки парчета.
Сега Клей се намираше пред дома на Стивън Уестморланд… или поне в М-5. Навън Стивън бе един пропаднал алкохолик, който обираше стари баби по улиците на Куинс. Беше се прокраднал в редиците на Уест, но така като нямаше топки за акциите, които се провеждаха, бързо бе изритан обратно на улицата. Въпреки това, никой не се отказа от парите, които Стивън набавяше… а и никой не го интересуваше как точно ги намира. Той не можеше да остане сам, защото така бе лесна мишена за всички останали банди и Властите.
Един прекрасен ден Стивън изчезна от лицето на земята. Не след дълго Клей разбра, че е заловен.
— Господи, Клейтън, събуди всички слуги в къщата! — изрева Стивън на брат си, веднага щом бе въведен в кабинета. Той така тряскаше по вратата, че дори на глухия иконом му зазвъняха ушите.
— Трябва ми помощта ти, Стив! — каза Клей и седна на стола, от другата страна на бюрото.
Стив? Брат му никога не съкращаваше името му. Да не се е напил до безпаметност? Двамата често сядаха на по чашка и… ами привършваха всички налични запаси.
— Какво искаш да направя за теб?
— Първо трябва да се покрия за известно време в дома ти. Не искам никой да знае къде съм изчезнал… опитай се да се отървеш от прислугата си. Второ, трябва да намеря годеницата си Уитни Стоун, да докарам задника й тук и да преценя дали е достатъчно добра да бъде наистина моя жена…
— Клейтън, успокой се, моля те, защото нищо не разбирам! Какво за Бога е станало с теб? За какво говориш?
— Ще ти го кажа така, Стив. Ти си една отрепка, която преди ми плачеше на рамото, че може да ми е от полза, сега ти давам шанс да се докажеш.
— Да се докажа? Клейтън, наистина не разбирам какви ги дрънкаш! — брат му никога не е изглеждал по-зле. Дрехите му бяха измачкани и раздърпани, косата рошава, под очите си имаше тъмни сенки… а самият поглед бе някак налудничав. Не знаеше защо, но силно се уплаши от собствения си брат, сякаш знаеше, че е способен на всичко.
— Ще направиш точно това, което ти казах! Не искаш да те убеждавам, нали така?

* * *

Изминаха два дни в криене. Стаята, която обитаваха тримата бегълци бе малка и мръсна. Имаше и отделно помещение, което всъщност представляваше тоалетна. Нямаше как да се изкъпят, защото нямаха нито корита нито кофи, с които да си набавят вода. Пол излизаше вечер и се връщаше с храна, но от къде и как я набавяше не се знае. Гърнето, което ползваха за тоалетна чиния, се изливаше в реката от Емили, също вечер, защото Уитни не би могла да отиде до него, без да си изповръща червата. За Разпоредител с богата практика, понякога можеше да е доста гнуслива.
Още не бяха измислили план как да се измъкнат от тази каша. Почти не говореха един с друг, а и никой не даваше адекватни предложения. Все още не бяха ги нападнали, но много скоро щяха да ги открият, така че не разполагаха с много време.
Уитни непрекъснато мислеше за Реми. Явно си приличаха много повече, от колкото тя предполагаше. Сега разбра, какво го е докарало до там, че да тръгне с онази проститутка Бет. Как Емили Арчибалт успя да влезе до толкова под кожа й, та чак да я накара да нападне Джейк… Джейк, какво ли мислеше сега за нея? Дали я осъждаше за предателството, така както осъждаше и Реми? Нямаше да й прости! Щом не бе способен да прости на най-добрия си приятел, нямаше да прости и на неговия заместител.
На четвъртия ден, докато Уитни ядно рисуваше с пръчка в прахта по пода, Емили започна да се вайка.
— По дяволите и тримата смърдим като порове. Трябва да се изкъпем по някакъв начин.
— Скочи в шибаната ледена Темза и се оправяй!
— Уит, нещата не могат да продължават повече така, за Бога, нещо трябва да се направи!
— Чудесна идея, Ем, не бях се сетила! Какво искаш точно да направим?
Пол се подпря на стената със скръстени ръце пред гърдите си, като наблюдаваше сблъсъка на двете жени. Относно Емили нямаше никакви чувства. Дали жената щеше да живее или умре… нямаше никакво значение. Уит я харесваше, но щеше да я преживее, ако нещо се обърка. Започна да върти различни планове в главата си, как да се отърве от този допълнителен багаж. За жалост нямаше никакви връзки в този затвор, така че точно как да се промъкне през Разпоредители и Репликатори по граничните пунктове, не му бе много ясно. Единствената истина за него бе, че Арчибалт пречи. Без нея двамата щяха да са много по-добре… Уит и Пол, най-накрая заедно срещу света. Той щеше да пази нея, а тя щеше да го връща в реалността, винаги когато изпаднеше в онези си състояния. Пол се чувстваше щастлив, а когато се отърве и от Емили щеше да изпадне във възторг.
— Мисля си, че все може да има…
— Мамка му, сетих се! Когато Реми и Бет тръгнаха да бягат от нас, бяха решили да изчезнат от страната, Кения или Южна Африка, някъде, където нямаше да има офис на Съюза.
— Това какво общо има с нас?
— Със скапан антирадар, може да объркаме компютрите на граничните пунктове и ако още не знаят за мен и моето… предателство… ще преминем от другата страна. Тоест няма да имат информация относно Пол, няма да могат да засекат органите ти и ще се доверят на един Разпоредител, намерил, шибани, погрешно вкарани затворници.
— Джейк със сигурност е докладвал на шефовете си.
— А може и да не е!
— Защо мислиш така?
— Защото Джейк вече загуби най-добрия си приятел. Направи какво ли не за да го вкара в правия път, но Реми така и не успя да се върне към задълженията си. Мисля, или поне се надявам, Джейк да се опита да „поправи“ и мен, преди да докладва на Франк, каква съм я надробила.
— Супер, Уит… — замисли се Пол. Не му хареса възхищението, което лъхаше от устата й всеки път щом заговореше за негъра. Също както тогава, когато Малкълм го удари… но пък момчето вече не бе проблем, нещо можеше да сполети и колегата й. — … има само един малък проблем. От къде да се сдобием със скапан антирадар?
— Имам един в куфара си. Бях го намерила у Питър…
— Добре, тогава какво ще правим? — Емили вече почти се чувстваше спасена. Безкрайно много започна да вярва на събирача.
— Ще се промъкна обратно в къщата ти, ще намеря нещата си и след това изчезваме от това място! Пол, тази вечер можеш ли да ми намериш нещо по-удобно, което да облека?
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 14 ноември 2015, 18:06.
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 14 ноември 2015, 18:00

> Глава 12

Същата вечер, без особени проблеми, Уитни се промъкна в дома на Майкъл Арчибалт. Ключалката на входната врата не бе сменена, пък и защо да се сменя? Едва ли Джейк е тръгнал да си сътрудничи с пазачите. Те бяха най-обикновени хорица, които не бяха минали подготовката, която бяха преминали всички Разпоредители.
Като влезе в стаята си и се огледа, събирача установи, че никой не бе пребърквал нещата й. Чудесно! Извади куфара си изпод леглото, отвори го и започна да търси антирадара.
— По дяволите, Стоун, станала си толкова прозрачна, както и останалите нередовни. — Уитни се стресна и се обърна. Зад нея Джейк се бе облегнал на стената и я наблюдаваше съвсем спокойно.
— Стресна ме!
— Миришеш зле!
— Да, а и всичко дяволски ме сърби, но ще се оправя като си взема един душ.
— За да го направиш, ще трябва да се измъкнеш от това място. Виж, Стоун, дай ми скапаните бъбрек и очи на онази жена и си отивай у дома. Ще кажем на Франк, че се чувстваш малко зле и за това ти трябва още малко почивка. Като се съвземеш ще се върнеш на работа и нещата ще станат както преди!
Беше толкова лесно. Можеше да направи точно така, както искаше приятеля й. Да си тръгне, без да се обръща назад. Всъщност, защо толкова пазеше Ем? Нямаше причини за това… Пол… за него все още не знаеше какво да мисли. Никога не би повярвала на някого, ако преди й кажеше, че щеше да започне да помага на тази отрепка, която превърна детските й години в кошмар. Защо да не остави Джейк да се погрижи за всичко и да си иде у дома, както така любезно й предложи?
— Не мога да го направя… защо не забравиш за Емили? Остави я в този затвор, нека си си крета някак!
— Работата си е работа, Стоун, знаеш, че няма да го направя.
— Да, не го направи заради Реми, няма как да очаквам, да го направиш заради мен! — унило отбеляза тя.
— Реми разби сърцето ми. Не прави същото и ти! — помоли Разпоредителя.
Не искаше да го прави, искаше всичко да е както преди, но… не можеше да го направи. Нямаше ни най-малка на идея, какво става в съзнанието й, но не можеше да остави онези двамата и да продължи нататък.
Усмихна се тъжно и поклати глава. Хвана една кана за вода, която седеше на шкафчето до леглото и я запрати по Джейк. Той се наведе, за да избегне удара. Тогава Уитни грабна тийзъра, който бе предвидливо сложила в колана на мъжкия си панталон, и го насочи към колегата си. Стреля, но той падна на земята и не улучи. Още преди да се опомни Джейк я хвана за крака и дръпна напред. Уитни падна, като удари главата си в рамката на леглото. За секунда-две видя звезди пред очите си. Разтърси глава и ритна в лицето Джейк, докато той още държеше другия й крак. Претърколи се настрани, когато се освободи от хватката му и забеляза, че оръжието й е до ръката на Разпоредителя. Хвърли се срещу него, но Джейк го докопа пръв. Двамата се сбориха за тийзъра, ала огромния негър бе доста по-силен и стиснал здраво пистолета бутна Уитни назад и насочи дулото към нея.
— Не исках да става така, но все още има надежда. Ще намеря твоята нередовна, ще я обработя и тогава те пращам вкъщи. Няма да кажа на никога за малката ти слабост и ще гледам повече никога да не повториш грешките си. — с тези думи Джейк стреля и Уитни се разтресе от конвулсии, когато тока премина през нея.
Джейк се изправи, хвана на ръце колегата си и я положи на леглото. Нямаше защо да я връзва, така като много добре знаеше, къде се криеше до сега тя и нейните приятели. Не ги нападна все още, защото изчакваше Уитни да се отдалечи от тях, за да не пострада при атаката. От доста време бе забелязал Пол, как краде от случайни минувачи, а после купува храна. Проследи го доста лесно, все пак това му бе работата, да намира хора, които се крият.
Сега щеше да намери онази жена, заради която Уитни го подведе. Ако мъжът се застъпеше за нея щеше да обезвреди и него. В край на сметка, той бе един долен престъпник, при това бивш член в редиците на терористите, които нападаха него и подобните нему.

Излизайки от дома на Емили, Джейк не забеляза притаения, в тъмен ъгъл, Клей Уест. От както загуби дирите на Уитни, Клейтън постоянно следеше къщата на Арчибалт или пращаше Стивън на пост. Това бе единствената му свръзка с бъдещата му жена. Да, Уест, все още се надяваше точно това да е човекът, който да замени майка му.
Когато видя огромния негър да излиза се сети от къде му е толкова познат. Една вечер, под прикритие, Клей и негови подчинени посетиха бара, където се събираха Разпоредителите след работа. Там ги видя. Негърът и неговите колеги, в това число и Уитни. Тя не сваляше поглед от устата на проклетника, докато същия разказваше какво е сторил с хората, които е намерил… хора като Сара. Сега разбра, защо му се стори толкова странен, когато му бе представен като „Ники“. Какво ли бяха сторили на мозъка му?
Крачейки по тъмните коридори Клей се натъкна на едно младо момиче. Тя го погледна уплашено и бе готова да извика, когато той извади дългия си нож и не го заби в гърлото на прислужницата. Тя започна да хрипти и да се дави, но след няколко секунди безсмислена борба за живот падна на земята. Прескочи я и продължи да отваря стая след стая в търсене на годеницата си.
Намери я да лежи на едно огромно легло… слава богу напълно облечена. Ако си лягаше с ония негър, щеше да я убие. Но не, тя спеше… по-скоро бе в безсъзнание. Видя забитата токова стрела в тялото й. Онзи дори не я е извадил от нея. Щеше доста да се учуди, когато се върнеше за колежката си и не я намери.

* * *

Уитни се събуди с ужасно главоболие и отвратителен вкус в устата си. С мъка започна да си припомня какво се случи. Добре поне, че Джейк не знаеше къде се намират Емили и Пол. За сега те бяха в безопасност. Отвори, с мъка очите си, огледа се. Не се намираше в стаята си… къде ли я е замъкнал Джейк?
— Добро утро, малката ми, как спа? — когато чу познатия глас на Клей Уест Уитни рязко се изправи в леглото си. Погледна го объркано. Видя, че на единия й крак е закачена някаква странна верига, чийто край бе прикрепен за една халка на пода на земята. И таз добра!
— Какво търся тук? Къде е Джейк?
— Онази тлъста свиня те остави и тръгна на някъде… най-вероятно да открия приятелите ти. — Уитни затвори уморено очи. Господи, ами ако знаеше къде се намират другите двама? Тогава със сигурност щеше да „обработи“ Емили и може би дори да умъртви Пол. Джейк не бе убиец, всъщност, едва ли щеше да се стигне чак до там, но Пол пък не бе особено стабилен и можеше да си навлече доста проблеми. Най-вероятно щяха да го върнат за „поправка“ на Репликаторите и тогава можеше и да не остане много мозъчни функции у главата му.
Все такива красиви мисли се въртяха в главата на Уитни, когато изведнъж осъзна факта, че е завързана за леглото на сериен убиец, терорист. Ето това вече си бе мисъл за паника.
— Какво искаш от мен? — попита със затворени очи момичето.
— Нищо, което да не ти е известно. Аз те купих, ти си моя! Можем да бъдем наистина щастливи, знаеш ли? Аз съм много повече мъж от другите… аз съм много повече човек от останалите. Двамата може да сме съвършената двойка, трябва само да ме слушаш и да се грижиш за мен. Никой никога няма да ти причини вреда. Може да бъде прекрасно! — Господи божичко, този беше напълно изперкал! За какви глупости дрънкаше?
Въпреки ужаса, който изпита Стоун, тя не издаде мислите си. Бе учила психология в Програмата и знаеше, че не е добре да се изнервят психопати. Това не бяха логични хора, така че не се знаеше каква реакция можеше да предизвика.
— Взех решение — продължи да говори той — ще останем тук. Мога да намеря хора, да създам империя, а когато стана достатъчно могъщ ще се опълча на правителството и ще започнем да се борим за свобода. Ще стана новият лидер, ще имам абсолютната власт и ако ти ме подкрепяш и стоиш от дясната ми страна ще бъдеш най-силната жена на света!
— За какво намекваш? — май Уест напълно изгуби нишката.
— Предлагам ти или да ми се подчиниш и останеш с мен, или… не искаш да ме разстройваш, нали? — попита многозначително.
— Не мисля, че искам… — съвсем искрено отвърна Уитни. — всъщност си мисля, че това е най-доброто предложение, което някога съм получавала. Може да бъде прекрасно, можем да бъдем голяма сила… така или иначе вече няма към какво да се върна, сигурно съм изгубила работата си, Джейк ме мрази, а най-вероятно е убил и хората, които все още бяха на моя страна. Остана ми само ти! Как бих могла да ти откажа?
— Сериозно ли ми говориш? — учуди се той.
— Какво според теб трябва да направя на този етап от живота си. Заради онази кучка Емили се размекнах и виж до къде я докарах. След като бях нападната от собствения си колега ти ме отвлече и завърза за това, шибано легло… не съм глупава, Клей, имам инстинкт за самосъхранение. Ако сега не ти се подчиня, едва ли ме очаква нещо добро… пък и защо веднъж и аз да не съм в отбора на победителите? — трябваше й време, за да измисли как да се отърве от този изперкал тип, после да намери Ем и Пол, ако Джейк не ги е застигнал преди нея, след което да се омете от това проклето място.

* * *

На следващия ден Уитни седеше на един удобен стол в просторната трапезария на имението Клеймор. Херцогинята бе настанена до нея, като в погледа й се четеше такъв ужас, че човек щеше да реши, че жената се намира пред ешафода. Стивън, братът на Клеймор, или поне брат му в М-5, всъщност не изглеждаше по-добре. Самият херцог бе начело на масата, хранеше се напълно спокойно и от време на време поглеждаше към бъдещата си жена.
— Трябва да помолиш херцогинята да ти помогне с подготовката на сватбата. Трябва да е нещо грандиозно… — дъвчейки започна да говори той.
Клейтън освободи Уитни от оковите, но само през това време, когато събираше „родата“ за вечеря. Каза й, че тя трябва да докаже привързаността си към него. Все още й нямал доверие. Като постави покорната си маска на лице, Уитни се усмихваше нежно и се съгласяваше с всяка негова дума. Не напълно, за да не събуди подозрението му, но почти винаги. Искаше да спи с нея още същата вечер, но тя му каза, че трябва да почакат до първата брачна нощ… инак това щяло да е „мръсно“.
— Разбира се, Клей, напълно ще се доверя на Нейно превъзходителство. Вярвам, че има превъзходен вкус.
Къщата бе опразнена, за жалост на Уитни, обаче, слугите не бяха уволнени. Така като Клейтън се досети, кои са неговите надзиратели, той просто се отърва от тях по неговия си начин, тоест изби ги до крак. Всичките петдесет души персонал. Чистката направил, докато Уитни била в безсъзнание и той я довлякъл тук, като взел и „майка“ си и „брат“ си. Така като хората не очаквали някой да ги издебне и умъртви, за няколко часа Клейтън складирал телата в избата на дома си.
— Стив, ти ще си ни кум… мисля, че скоро и ти трябва да се задомиш, не може брат ми да бъде заклеймен като стар развратник. Трябва да пазим поведение, в край на сметка! — Уест бе напълно изчаткал, според Уитни. Говореше така, сякаш те са едно голямо и щастливо семейство, при което най-важното на света. Не знаеше какво се върти в сбъркания му мозък, но трябваше бързо да се измъкне от него, защото много скоро тя самата щеше да загуби ума си… е, поне се надяваше само това да изгуби. Куфарът с „бебчетата“ й бе скрит нейде из къщата, а без него тя не можеше да си иде. Как щеше да мине през граничния пункт, ако под ръка нямаше антирадар… отново мислеше за Ем и Пол, естествено.
— Разбира се, братко, както кажеш… — Стивън също като Уитни се включи в играта на така наречения си брат, макар да не разбираше какво точно се случва. Както и дъртата така и той се ужасиха от това, което стана. Не знаеха какво не е наред с човека, който вярваха, че е най-близкия им роднина.
След дългата и тягостна вечеря херцога придружи Уитни до „покоите“ й. Не натресе вниманието си към нея. Положи я на леглото и закопча крака й. Предния ден и предложи да си вземе вана, така като леко понамирисвала… Уитни всъщност се наслади на банята си, въпреки факта, че мъжът я наблюдаваше. Не се срамуваше от тялото си, пък и след като го държеше на разстояние със собственото му изкривено съзнание, като аргумент, поне от изнасилване не се страхуваше… за момента.
Останала сама Стоун изчака около час, след което се надигна в леглото си. Докато слизаше към трапезарията и търпеше присъствието на психопата, Уитни тайно търсеше нещо, с което да си помогне да избяга. В един от коридорите забеляза изпаднал метален фуркет. Сигурно бе останал от някоя клета душа, която се е опитвала да се отърве от нападателя си, но безуспешно. Докато вървеше, гордо изправена, Уитни се направи, че се спъва и опря длани в пода, като прибра фуркета в ръката си, без Клейтън да я види. Той тогава й каза, че бъдещата херцогиня трябва да е грациозна, така че трябвало да поработят над маниерите й. Уитни не каза нищо само се усмихна глуповато и кимна покорно.
Напипа огромния пръстен, обграждащ крака й. В един от бардаците на баща й имаше едно момиче, на не повече от дванадесет години, което проституираше. То бе заловено от едни безскрупулни букмейкъри, докато се опитвала да ги окраде. Тя можеше да отвори всякакви сложни ключалки, само с помощта на малко тел. Така като злодеите не й оставили избор, тя се примири с факта, че става собственост на Мартин Стоун, за да може поне да запази живота си, и лицето си, такова каквото си го харесваше. За малкото си години, на тази земя, девойката бе изключително умна и проницателна. Тя научи, още по-малката от нея Уитни, да си служи с шперц. Разпоредителят никога не бе предполагала, че това й знание ще й влезе в употреба.
Едва след три минути борба с катинара на крака си, Уитни Стоун бе свободна. Добре, а сега какво? Нямаше оръжие под ръка, което означава, че не може да се защитава. Уест бе много по-силен от нея, пък и някъде бе чела, че лудите имат свръхчовешки физически способности. Започна да обмисля вариантите си. Можеше първо да се опита да избяга, да намери Пол и заедно с него да се опитат да откраднат куфара й. Можеше да тръгне да го търси и сега, сама, но така имаше голяма вероятност да се сблъска с онзи човек. Може и да се каже, че бе смела, но никой не можеше да твърди, че е глупава. Втората възможност не й се стори особено добра.
Отиде до прозореца, отвори капаците и огледа света пред себе си. Намираше се на третия етаж от имението. Нямаше нито жив плет, по който да се спусне, нито дори первази, по които да стигне до някъде си… къде точно няма значение. Само гладка тухлена стена. Погледна леглото. Бе гледала филми, където главните героини си правеха въжета от чаршафи и така бягаха от лошите. Да бе, от къде да вземе толкова чаршафи и как по дяволите да е сигурна, че възела няма да се развърже по средата на пътя. Пък и къде да прикрепи другия край. Трябваше да е скапан Херкулес*, та да помръдне огромното легло. До тук и с този план. Значи трябваше отново да си послужи с фуркета и да отвори вратата.
След десетина минути в опити, явно първата ключалка й се отдаде по чиста проба късмет, Уитни отключи вратата на спалнята си. Огледа се. Коридорът бе пуст и тъмен. Нямаше свещ или фенер… нищо, с което да не се пречука докато се измъква от това място. Просто чудесно! Макар с неохота жената тръгна. Нямаше друг избор. Дано онзи да си спи мирно и тихо в спалнята.
Когато вървеше до трапезарията и обратно Разпоредителя се опита да запамети пътя. Никога не бе добра в ориентирането. За това не обичаше и да шофира. Не можеше да се оправи с посоките, дори в града си, кому ли пък на някое непознато място. Установи, че дългите коридори: първо си приличат и не знае по кой да тръгне. Второ — от тази тъмница не може да забележи нито едно познато нещо. И преди се прокрадваше така в тъмни пространства, но тогава поне имаше очила за нощно виждане… да си го признаем, тя не ставаше за къртица.
Луташе се из лабиринта поне около час, или на нея така й се стори. Стигна до стълбите и започна тихо да се спуска по тях. Най-накрая стигна площадката, където водеше както към входната врата, така и към трапезарията, това поне запомни. Почти стигна до края, когато се блъсна в нещо… в някого. Уплашено отстъпи назад, но не продума и дума.
— Какво? — обърна се човека шепнешком към нея. — Госпожице Стоун, какво правите? — попита тихо Стивън.
— Моля Ви, не вдигайте шум, милорд… — също толкова, едва доловимо отговори тя. По дяволите, ако трябваше да се бие с него със сигурност щеше да събуди умопобъркания му брат.
— Опитвате се да избягате, нали?
— Толкова ли е очевидно?
— Тръгвайте тогава. Предупреждавам Ви да не крадете един от конете ни. Тръгнете пеша. Ако брат ми тръгне подир вас, ще му е много по-лесно да разчете следите на тежък кон, от колкото вашите…
— Не се притеснявайте, милорд, няма да оставя следи… — всъщност едва сега се сети да прикрие белезите, които да остави на Уест, но нямаше как да го каже на човека. Имаше гордост все пас… е, поне до скоро имаше такава.
Като излезе от къщата Уитни си пое дълбоко дъх и хукна към близката гора. Нямаше и на идея как да стигне до Лондон, не знаеше и как да се добере до къщичката, където се криеше заедно с Пол и Ем… въпреки това, не можеше да остане в дома на терориста Клейтън Уест.



[* Херкулес — известен като най-силния човек за своето време. Син на Зевс и смъртната Алкмена. Рожденото му име е Алкид. Има брат-близнак на име Ификъл. Те са родени едновременно, но докато Херкулес е син на Зевс, Ификъл е син на Амфитрион.]
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 15 ноември 2015, 11:52

> Глава 13

След дълги часове на безполезно лутане Уитни се примири, че няма да достигне никъде скоро и за това се свря под една скала и легна на влажната земя. Дано не си докараше пневмония. Бързаща да си иде от дома на терориста, Стоун си облече същата рокля, която Клей й бе дал за вечерята. Тя бе от доста лека материя и Разпоредителят умираше от студ в момента. Очите й се затваряха, главата й бучеше, краката й се преплитаха. Дори и калена в Програмата, жената просто не издържаше повече.
Не знаеше колко време е спала, но когато се пробуди разбра, че първо вече не й е толкова студено и второ някой я наблюдава. Дано само онзи психопат да не я е открил, не знаеше как отново да получи и малкото доверие, което й бе оказал.
— Събуди се, спа достатъчно. — нареди й Пол Севарин.
При звука на гласа му, Уитни веднага се изправи и разтърка очи.
— Как, за Бога, ме откри?
— Винаги съм знаел къде се намираш.
— Не разбирам?
— Когато влезе в къщата на Арчибалд и ми нареди да ходя да пазя твоята приятелка, аз всъщност останах на пост. Видях как негъра излиза през парадния вход и не след дълго вътре влезе Клейтън. Джейк ме следя доста дълго време в началото, мислеше си, че няма да го забележа. Както и да е, видях как онзи те изнася в безсъзнание и го проследих. Знаех, че си умна и няма да го оставиш да ти направи нещо, за това не влязох с гръм и трясък да вадя задника ти от онова място…
— Емили?
— Нямаше как да пазя теб и нея едновременно. Въпреки това се върнах до онази дупка, след като разбрах къде те е скрил онзи тип… вече няма нужда да я пазиш. Ако питаш мен варианта ти в момента, за да оцелееш, е да се върнеш при своя колега, да му разкажеш какво е направил Уест и да го увериш, че повече никога няма да помагаш на такива като мен и Емили.
— Сериозно ли ми говориш, ами ти? — Пол се усмихна тъжно. Искаше да е до нея, да я пази… беше загрижен прекалено много за нейното благополучие, за да го направи, обаче. Тя можеше да си има нормален живот, извън цялата тази лудост, дори можеше да си намери друга работа… или пък не? Каквото и да решеше, бе по-добре да остане без неговото присъствие.
— Няма какво да ти кажа, Уит, това е единственото нещо, което можеш да направиш за себе си. Дори да се промъкнем през граничните пунктове и да избягаме, какво ще стане после? Ще трябва да се криеш както от Съюза така и от Властите, защото си помогнала на един затворник… не, това не е за теб и ти го знаеш.
Уитни отвори и затвори устата си. Бе си мислила, дори след всичко, което преживя с него, че въпреки всичко той мисли единствено за себе си, как да се измъкне от това място и за това й помага. Сега разбра, че не е така. Пол Севарин наистина я защитаваше, дори с цената на собствената си свобода… дори живот.
— Севарин, ако изляза от тук… аз все още ще имам авторитет. Джейк не ме е докладвал, точно както си мислех… мога да ти помогна, трябва само да се оставиш да те хванат.
— И тотално да изпържат мозъка ми?
— А каква е алтернативата? Ако го направиш, ще ти помогна.
— Защо?
— Не знам, защото така искам да направя.
Уитни се отпусна назад на мократа трева и затвори очи. Виждаше доверчивото лице на Емили, което вече никога нямаше да се усмихва. Толкова искаше да я предпази, дори не разбра, кога тази идея се загнезди в съзнанието й. Пол бе прав, живота на беглец не бе за нея. Щеше да падне на колене пред Джейк и да се върне към живота, който познаваше… но щеше да помогне и на Пол Севарин. Не успя да запази живота на Емили, но можеше да запази неговия.

* * *

— Разбирам, че сте загрижени, това е нормално. Уверявам ви, че финансовият ни отдел ще ви изготви идеален месечен план. Ако изпаднете в затруднение имаме тримесечен гратисен период. Ако до четвъртия месец не направите месечната си вноска, си взимаме продукта обратно. За наша сметка и с наши специалисти. Не знам, какво сте чули по новините, но това не се случва никога. Трябва да ви кажа… дължите го на себе си, дължите го и на семейството си. — Уитни въздъхна и погледна ухиления старец срещу себе си. Беше готов да подпише, всички подписваха… — Ако, обаче в край на сметка не успеете да плащате навреме, наш служител ще ви посети посред нощ. Ще ви разреже със скалпела си и ще си вземе органа обратно… — усмивката на стария човек се стопи. Дъщеря му се нацупи, хвана дядо си под ръка и бързо напусна офиса на госпожица Стоун, начинаещ продавач на Съюза.
Веднага щом клиентите си тръгнаха Джейк нахълта при нея разярен и в същото време леко развеселен.
— Трябва да започнеш и да продаваш, защото така няма да се задържиш в този дзен офис дълго, дълго! — седна пред нея и наклони глава на една страна.
— Какво да ти кажа, може би не съм точно за търговския отдел. — отвърна му тя.
— Днес пускат Севарин, разбрах, че си издействала да го освободят под твоя протекция. Как ще си купувате полуфабрикати, ако не изкарваш пари?
— Все ще измисля нещо, мерси!
„От както се върнах заедно с Джейк нещата се промениха. Той не отказа да ми помогне, дори бе щастлив от факта, че съм се вразумила.
Не исках да се връщам обратно на работа. Странно нали? Това бе единственото ми желание, това бе смисълът на живота ми, това бе моята същност толкова дълго… но сега не искам да продължавам по същия начин. Почти всеки ден ходя до клиниката, където е настанен Реми. Завиждам му, той поне е щастлив, дори и само като стайно растение.
Направих постъпки да върнат Пол към живота извън купола. Той се предаде, така де остави се да бъде заловен, заради мен. Надявам се да не са съсипали мозъка му. Репликаторите ми казах, че няма да си спомня живота преди, че трябва да го предпазя от спомените за криминалното му минало… да го моделирам като малко дете.
Ще знае за живота си под купола, но ще мисли, че е бил болен, или нещо такова и е бил част от програмата на М-5 за щастливи сънища. Каква глупост!“
Уитни седеше пред граничния пункт на М-5. Корабът чакаше да поеме новосъбраните семейства и да ги откара до Голямата Ябълка. Пред нея вратите се отвориха и „пациентите“ започнаха да излизат един след друг. Не приличаше на вход на затвор, а по-скоро на вход на нормална болница… само че тя знаеше какво се случва на километри разстояние от красивата сграда.
Пол застана пред нея, воден от един санитар.
— Господин Севарин, това е госпожица Уитни Стоун, ваша приятелка от гимназията. След нелепата катастрофа, която претърпяхте, тя настояваше да се погрижим за вас и плащаше болничните сметки. Така като вече сте по-добре можете да си вървите, напълно сте възстановен, но все пак няма да е лошо да ни посещавате всеки месец… след толкова дълга кома, трябва да проверим дали няма да има увреждания.
Пол я гледаше, сякаш не я разпознаваше. Значи е истина, не помнеше нищо. Поне не изглеждаше умопобъркан.
Двамата тръгнаха към кораба и се качиха борда, без да си кажа нито дума. Той не зададе въпрос, тя не попита.
— Клейтън е мъртъв. — изведнъж заговори той.
— Моля? — учудено повдигна веждите си.
— Репликаторите, нападнаха дома му и по време на атаката той умря. Доста се борел…
— Спомняш си?
— Това ли? Ами да кажем, че загубих около месец в нова мисловна кома, но в край на сметка една вечер отново възвърнах същността си. Знаех, че не трябва да си отварям устата, за да може да ме измъкнеш, за това се правех на проклет идиот, докато не дойдеш за мен.
— От къде бе сигурен, че ще го направя?
— Сигурен бях…
Двамата се усмихнаха един на друг и се вгледаха във водата пред себе си.

* * *

— Кой сте вие? — попита раздразнено огромния негър. Уест се обърна рязко и след като сви рамене отново се загледа в леглото, където лежеше една много красива жена. В същата стая бе настанен и Реми. Джейк беше дошъл на редовното си посещение.
Бе дал луди пари, за да държи бившия си колега в самостоятелна стая, въпреки че на първия това едва ли му правеше впечатление. На главата му бяха поставени два метални пръта, очите бяха изцъклени и празни, тялото неподвижно. Реми сънуваше… това, което не можеше да има в реалния живот.
— Аз съм сенатор Уест, господине. Това е вашият приятел, доколкото знам.
— Да, а тя коя е? — посочи жената със зелените, стъклени очи.
— Жена ми, Уитни Уест.
— Защо е в стаята на Реми?
— Няма друга свободна стая в момента. Ще построят, специално оборудвана такава, в дома ми, но до тогава трябва да я оставя в клиниката. Единственото подходящо помещение, бе това тук. Ще внеса вноските за приятеля ви, докато е… съквартирант на жена ми.
— Какво е станало с нея?
— Катастрофа. Проклетницата се е блъснала, докато пияна се е прибирала от среща с любовника си Пол. Той е бил в колата, но не е оцелял. Тримата се знаехме от деца, но в гимназията аз не бях много популярен, а те двамата бяха гаджета. Пораснах и се сдобих с пост и пари и тя се ожени за мен… за загубеняка. Имали връзка през цялото време, а аз не си давах сметка.
— Тогава защо я държите тук? Оставете я!
— Обичам я, по дяволите. Нека сънува, нека е до мен… дори така.
— Защо ми казвате всичко това?
— А на кого да кажа? Ако медиите разберат, че на сенатора са му слагали рога толкова време, знаете ли какъв скандал ще предизвикам? — Уест въздъхна — Репликаторите ми казаха, че понякога сънищата и спомените на хора, които се намират близко един до друг се преплитат. Мислите ли, че сега двамата са в някой недокоснат рай и си пият пиенето заедно?
— Не знам, надявам се.
— Защо оставихте колегата си тук?
— Защото това е единственият приятел, който някога съм имал. Работата си е работа, обаче!…
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Какво ще стане ако Дж. Макнот се сблъска с Ерик Гарсия?

Мнениеот cattiva2511 » 15 ноември 2015, 11:57

> Пролог

— Мисля си… — започна Людмила — че дори като един не романтик тайно се надявах да дадеш добро и красиво бъдеще на Уитни и Пол.
— В книгата тя не е с него, с Клейтън е. — рече развеселено Лидия. Всъщност хареса и развоя на нещата, въпреки всичко. Бе доволна от историята на Светлана, дори с този край.
— И в книгата ли е толкова нестабилен? — поинтересува се половинката на Светлана.
— Ами всъщност… да. Първо купува си жена, после я изнасилва, защото някакви си там му казала, че имала любовник. Нашата, обаче, му прощава и забележи, тя хуква да го гони и да го моли да й простял, че го била нагрубила. Накрая се женят, ама нашия намира една бележчица и решава, че тя му слагала рога, без дори да я попита за какво иде реч. И така до момента, в който той не установил, че всичко идва от параноичното му съзнание. Но въпреки, че я тероризира и обижда тя му прощава, отново, и двамата заживяват дълго и щастливо.
— Ахам… а този Пол?
— В книгата се представя като абсолютно говедо, зестрогонец…
— Ахам… ще го направим ли пак?
Трите приятелки повдигнаха вежди срещу новото си попълнение. Защо не?
cattiva2511
 
Мнения: 109
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19


Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост

cron