Среща с Бъдещето

[martoudi]

Партито след традиционните годишни награди за фотография бе към края си и само най-издръжливите пиячи се събираха на малки групи, които тръгваха незнайно къде, за да удължат максимално триумфа или разочарованията, който бяха изживели. Гуша бе един от водачите на една такава доста голяма група. Той бе и най-възрастен от зачервените, говорещи високо мъже. Носител бе на Фотонаградата четири пъти през деветдесетте и имаше репутацията на жива легенда в българската фотография, въпреки че през последните десет години не бе направил почти нищо интересно.
- Абе, не знам, не съм особено впечатлен от тия дронски снимки. Чак пък първа награда? - каза един от по-трезвите мъже - Ти какво мислиш, Гуша?
- Ако през деветдесетте някой искаше да направи снимки от птичи поглед, трябваше да се научи да лети. Разправял ли съм ви как един път се опитах да снимам, докато скачам с бънджи... беше през 97-а... - Гуша бе във вихъра си, скоро не му се бе случвало да е център на внимание и сега наваксваше. От друга страна, за първи път от много години настроението му на Фотонаградите беше добро. Най-накрая получаваше сериозна поръчка, и то от международен клиент, нещо, което не бе правил отдавна.
Въпреки ранния час поведе компанията към близкия бар "Дупката", като не спираше да разказва истории от 90-те. Мъжете го разпитваха за моделите, с които бе работил, за клиентите, за местата, които бяха посетили с частните самолети на рекламодателите, а Гуша разказваше и всичко оживяваше пред очите му.
- Ние създадохме цяла индустрия - смееше се той, - преди нас фотографите или снимаха във фото, или правеха изкуство за собствено удоволствие. Върхът бяха студийните снимки, а ние се кефехме, пътувахме и за една фотосесия взимахме цяло състояние.
Купонът продължи до рано сутринта и когато Гуша стана от леглото, едва си спомняше как се е прибрал. Това не го притесняваше, не му бе за първи път. Много повече го вълнуваше работата, която трябваше да получи на другия ден в Мюнхен. Късния следобед пътуваше със самолет и рано на другата сутрин трябваше да се срещне с рекламната агенция и рекламодателите. Махмурлукът не помрачи доброто му настроение, дори напротив, през мъглата на полупияното си съзнание той събуждаше емоции от отдавна изживени пътувания и снимки. Прииска му се да прегледа любимите си творби. Отвори си бира и седна на компютъра. На екрана започнаха да преминават лица и корици на списания, излезли преди десетилетие, но за Гуша всичко бе живо и той изживяваше всяка емоция отново. Неизвестността и напрежението преди фотосесия, радостта от уловения миг, учудването по лицата на моделите, когато видеха крайния резултат. Настроението му ставаше все по-приповдигнато, защото знаеше, че всичко това отново му предстои, а не е само спомен.
С такова настроение той стегна багажа си, взе фотораницата и тръгна към летището. „Точно като едно време – отново съм в играта” – мислеше си, а усмивката не слизаше от лицето му.
Тълпите не му правеха впечатление и дори се нареди на опашката от нетърпеливи да се качат на самолета хора, нещо, което преди никога не правеше. В самолета бе задушно и цареше суетня от хора прибиращи багажите си. Гуша бързо се вмъкна на мястото си до прозореца и се приготви да поспи, защото махмурлукът му явно агонизираше.
- Добър ден, господине, закъде пътувате? – тънкият глас идваше от слаба, възрасна дама със прилежно сресана назад бяла коса вързана на кок, която някак си се бе появила на седалката до него.
- Добър ден! Имам среща с бъдещето - усмихна се Гуша по-скоро на собственото си остроумничене.
- Хубаво нещо е бъдещето – усмихна се възрастната жена – Особено, когато е пред теб. Но внимавайте да не ви измами. Често обещава много, изисква много, а в края на краищата ви зарязва с празни ръце.
- Звучите като човек, които е имал доста работа с бъдещето...
- Ооо, моля ви! Аз и сега постоянно се разправям с него – каза госпожата усмихната.
- Извинете, не исках да ви обидя! – притесни се Гуша.
- Не се притеснявайте. Ще ви обясня. Бях балерина, по-късно станах прима. Обиколила съм най-големите сцени в света. Имах хиляди почитатели, пък и обожатели. Дадох душата си на балета и той ми даде много. И тогава се появи то – Бъдещето. Много е трудно за една прима да си представи, че трябва да слезе от сцената. Това ме убиваше. Всяко следващо представление се раздавах и знаех, че то ме приближава към края. Когато неизбежното се случи, дори малко по-късно, отколкото трябваше, в душата ми се отвори дупка. Исках да давам още, но не можех. Пробвах какво ли не, открих балетна школа, но процесът е бавен, талантът е рядкост, а не исках цял живот да уча децата на парвенютата как да вървят изправени. Аз съм прима! Това бе най-тежкият период в живота ми и тогава сключих сделка с Бъдещето, тъй като то вече нямаше какво да ми предложи, се съгласих да го предлагам на млади и способни хора. Те ми дават радостта от тяхното бъдеще, а аз им давам опита на моето минало. Така станах търсач на таланти и мога да се наслаждавам на моето изкуство. Помогнала съм на много деца да стигнат до върховете на балетното изкуство.
- Това е страхотно – каза Гуша, който внимателно бе слушал старата прима – Всъщност ви разбирам много добре. Аз съм фотограф и доскоро мислех, че съм дал всичко, което съм можел на това изкуство, даже се бях отчаял, но сега имам ново предизвикателство и съм щастлив, че отново ще съм на сцена – засмя се той.
- Желая ви успех, млади човече, дано се преборите с предизвикателствата. – Усмихна се жената.
В Мюнхен валеше ситен дъжд и беше неприятно студено. Гуша също не се чувстваше вече толкова екзалтиран, колкото в София, за това взе такси до хотела, където на другата сутрин щеше да се състои срещата с неговото бъдеще. През целия път Гуша мислеше за възрастната балерина и нейния успех в борбата с Бъдещето. Прибра се в студената хотелска стая, изкъпа се и отвори една бира от минибара. Изпи я на два пъти. Умората му се беше натрупала и той заспа почти веднага.
Алармата на телефона го събуди трудно. Едвам стана, като си мислеше, че понякога махмурлукът е по-човечен от чистата трезвеност. Стомахът му се бе свил на топка. „Притеснил съм се като някоя ученичка”- мислеше той. Закуси в ресторанта на хотела, като се срещна със стария си приятел Ханс от рекламната агенция, която го бе повикала.
- Радвам се да те видя – каза Гуша, бяха изминали повече от десет години от последната им среща. Ханс беше напълнял и приличаше много повече на самодоволен бизнесмен, отколкото на шеф на рекламна агенция. – Разкажи какво ще трябва да направим за твоя клиент.
- Ще разбереш на срещата - каза Ханс и се усмихна, – всъщност работата е по-лесна, отколкото мислиш. Хайде, пий кафето и да тръгваме, че е време.
В конферентната зала се бяха събрали множество добре облечени мъже и жени, на които със сигурност нямаше да запомни имената, всички бяха усмихнати и много се радваха да го видят. Ханс се изправи и след кратка реч за творчеството на Гуша и влиянието му върху модната фотография през деветдесетте каза:
- Ще карам направо. Искаме да откупим правата за ранните ти снимки. Нашият клиент харесва ранните ти творби и иска да проведе следващата си рекламна кампания в тази стилистика. Както ще видиш от предложението ни, ще бъдем щедри. – Ханс продължи да говори, но Гуша вече не го чуваше, бе изтръпнал. Значи това не е голямото ми завръщане, а е големият бенефис. Стана една от жените в залата и започна да говори за рекламната кампания и мястото на снимките в нея. Накрая всички загледаха Гуша въпросително. Той стана от стола, кимна и едвам промълви:
- Да, добре – излезе, олюлявайки се, а Ханс го настигна.
- Как си? Добре ли си? Направихме добра сделка, нали?
- Да, - чу се да казва Гуша, - а сега ще трябва да се спазаря и с Бъдещето.