_Бета β_ Глава III

[Мечтател]

Глава III

Приближаваше обяд. Денят беше необичайно спокоен дори за неделя. Улиците извън централната градска част бяха опустели, а почти всички паркоместа бяха празни. Градът бе изоставен като потъващ кораб. Късната есен все още напомняше за отминалото лято с топлият си бриз. Само още няколко дена и почваха студовете, време което караше повечето хора да се изолират още повече и да се заседяват вкъщи.
Йордан погледна първо през прозореца, а после и часовника си. Днес започваше от втора смяна и можеше да загуби още около два часа. Свободното му време беше прекалено малко. „Трябва да си взема отпуск, не се търпи вече! Кога за последно спах повече от осем часа? Далеч от работата и от пиянските простотии на приятелите ми. Не издържам шума и дългият работен ден.“
Размислите му винаги се въртяха около една и съща мисъл, но без да формулират ясен план за действие. В него оставаха само намеренията превърнати в горчив копнеж за нещо по-различно, от това което той има или той е. „ Искам да имам атлетично тяло; Искам да си купя нова кола; Искам да отида на море това лято“.
Споменът за случката с гърмежът на езерото миналата седмица пак се върна при него. Сега той изпитваше сигурността на града и старото решение да избягат с приятелите му вчера след шума, му се виждаше абсурдно. Това не можеше да е негова идея... другите бяха виновни, алкохолът им бе размътил главите. „ Гърмяли са с фойерверк. Малко ли луди хора има по горите.“
Йордан си мислеше, че никога не би проявил такава страхливост на трезвена глава. „ С какъвто се събираш такъв ставаш.. от тия пикльовци и аз омекнах“. Почуства се велик пред глупостта на другите около него през онази вечер и реши да излезе да се разходи.
След прелезът, прекъсващ глухата улица пред квартирата му, имаше затревена хубаво окосена площ. Йордан продължи разходката си по стръмата на тревата, крачейки с големи крачки, типични за човек оставил наклона на пътя да води стъпките му със силата на свободното падане. След като походи малко забеляза, че подметката на обувката му се беше разлепила.
В бързината на ежедневието, той беше спрял да обръща внимание на външният си вид. По начало беше спретнат младеж, възпитан в старание към външният си вид, граничещо със суета. С годините обаче, поради нарастващата му изолираност от майка му и от жените изобщо той беше изгубил всякакво старание да изглежда добре. От завода се прибираше директно вкъщи, понякога и на кръчма, но рядко с хора. Тъй че видът му отдавна не представляваше приоритет в ежедневието му. Неслучайно той не беше любител на старателното пазаруване, затова и спонтанно взе решение, че трябва да си вземе нови обувки веднага и от възможно най-близкият магазин. Това беше добър начин да запълни двата часа преди следващата непоносима смяна.
Магазин „Галери“ беше универсално място за пазаруване от всякакво естество – от патентовани немски рендета до плюшени играчки. Близкото му разположение до цехът го бяха превърнали в пазарен фаворит за Йордан. Наблизко имаше и бензиностанция, а вътре освен супермаркет имаше и аптека. Въобще за него целия град можеше да изчезне в един единствен миг напълно безразлично, стига цеха, универсалният магазин и бензиностанцията да останат. Понякога се замисляше, че идеалното място за живеене би било едно опустяло село стига да има магазин за всичко и на човек да не му се налага да обикаля извън рамките на кварталът си.
Във втората врата след входа на сградата Йордан видя витрина със спортни стоки и влезна без да се замисли дори за други опции. На стелажът с маратонки преобладаваха детските и дамските модели, но за не повече от минута той направи своя избор между черни и тъмно сиви маратонки, пробва ги и отиде на касата.
На касата стоеше младо момиче с къдрава руса коса и лунички. Погледът и беше размечтан някъде извън магазинът и на Йордан тя му се видя извънредно привлекателна. Той сложи обувките на плота и поиска да плати с лек жест и усмивка със стисната уста.

 Здравейте, господине. Премерихте ли ги вече? Останаха ни само по-големите номера. – гласът и беше още по-тънък от колкото той го представяше
 Ами аз мога да нося и един номер отгоре – даже така ми е по-удобно.
 Наистина?! – възклицанието и прозвуча осъдително. Досега тя не беше попадала на толкова непретенциозен клиент. Наистина съдейки по облеклото му той беше доста безразличен към външният си вид. Дрехите му беше едноцветни а блузата му даже беше скъсана по ръба на ръкавите, едната му обувка се усмихваше с широко отворена уста (А не като него – с едва забележима уста смачкана от стегната гримаса. Чертите по лицето му сякаш прикриваха някаква остра болка в корема.)
 Да, нима това е толкова лошо? – Йордан не хареса критиката и и не скри неудобството си.
 Е, да предполагам човек на първо място трябва да носи това, което му е удобно. – отвърна безразлично тя.
 Даа, а колко ви дължа? – престоят в магазина вече прехвърляше пет минути – с около четири повече от необходимото.
 Ами 54 лева и 99 стотинки, предлагаме и плащане с карта – тя отговаряше на служебните въпроси с липса на всякаква изразителност.
 В брой мога веднага, изчакайте само.... – Йордан отвори портмонето си. С типична за него разсеяност, той беше останал само с пет лева и някакви си стотинки. Отново бе забравил да изтегли пари от банкомата, а никога не носеше дебитната си карта със себе си – ползваше едно старо малко портмоне, в което се събираха не повече от четири визитни картички и пет банкноти. Уви, за него банковата карта не попадаше на добра позиция в класацията за потребност.
 Има ли някакъв проблем господине? – в нов безразличен тон добави Моника – или поне така пишеше на баджът и с ръкописът „вас ви обслужва Моника “
 Ааам, нещо съм си забравил парите, сигурно след като заредих колата забравих да изтегля още от банкомата – смотолеви Йордан със същата измъчена усмивка.
 Ако това е проблема – отново безразлично, но и малко престорено –както казах, предлагаме плащане с карта.
 Даа.. нооо.. аз не си я нося.. не сега, а пък и изобщо избягвам да я взимам със себе си. Разбирате ли, портмонето ми е подарък от абитуриентският бал и си го ползвам вече много години, но не може да събира карти с този размер – Йордан отново започна да се оправдава в подробности, които не представляваха интерес за никой от събеседниците му.
 Добре, щом казвате.
 Че за какво ми е да лъжа, нали идвам при вас да пазарувам?! Ако не исках на платя нямаше да говоря изобщо с вас щях да си излезе от магазина с маратонките.
 Господине, моля не се разстройвайте елате пак, работим до 18 часа. Даже после ще хванете колежката ми и няма да се притеснявате от мен.
 Че защо да се притеснявам от вас? Аз съм поне с десет години по-голям от вас – Йордан винаги преувеличаваше когато се ядоса. – Нищо лошо не съм направил, че да ме коментирате така осъдително. Йордан остави обувките в кутията им и си тръгна с пъргава крачка.
 Довиждане, лек ден. Отново с безразличие отговори Моника и пак погледна през прозореца – времето беше почнало да се разваля.

Йордан се почувства унизен за втори път от края на миналата седмица. Нервите пулсираха в слепоочията му. Беше му горещо независимо, че вън започна да вали силен дъжд.
След като се прибра, той смени подгизналите си дрехи. Оставаше му още час и половина до началото на работния ден. Той погледна разлепените си обувки, намръщи се и тръгна надолу по стълбището.
Напоследък скуката го принуждаваше не веднъж да започва по-рано работният си ден. „Още една смяна до десет вечерта.“ Поне вечерта щеше да бъде спокойна – малко работа, а и грипа беше прогонил половината му колеги в болнични. Мисълта за усамотение го зарадва, беше започнал да забравя случката от магазина.
Час след обедната почивка, продължаваше да вали. Машината работеше по някакъв скучен детайл с дълга, бавна програма. Една муха седеше на таблото вече почти 20 минути и Йордан се бе заел със задачата да я задържи колкото се може повече там преди да излети отново. Малко бяха нещата в цеха, с които човек можеше да се забавлява – затова се налагаше изобретателност и много свободно време. Налични бяха и двете. След още една минута тя излетя и го остави сам. Още преди да успее да преглътне разочарованието си, Йордан видя приближаващият силует на Лора. Походката и беше трескава. Той се подготви за шоуто, което щеше да се разиграе пред него. Може би пак Кольо беше сгафил, отново уж за последно. За своя почуда обаче, Лора се спря пред него.

 Ти ли си направил това?! – с повишителен тон Лора показа един омазан чертеж на бронзовият препелар от преди повече от седмица
 Да, аз заместих за Караманов, това беше негова работа – със спокоен тон отговори Йордан
 Да, така беше, но ти го направи и от фирмата поръчител го върнаха обратно, не били спазени допуските
 Така ли? Не ми се е случвало, особено с такава прецизна машина. Центъра на Караманов е най-хубавият в цеха. Дай да им видя забележките!
 Виж, всичко! Проблема си остава. Трябва да им платим компенсация за забавянето, този детайл е похабен, а материала е много скъп. Твоята грешка, коства прекалено много на фирмата! Ще те глобя, имам правото по правилник! – Лора обичаше да говори твърдо, но без да повишава тон, последните и думи бяха извикани с извънредно висок глас, всички работници се обърнаха да ги слушат, нищо че машините изпълняваха целодневният си рок концерт.
 Аз... Моля?! До сега никога не е имало такъв проблем! Аз не съм виждал някого във фирмата глобен, пък дори и по правилник. Нима наистина ситуацията е толкова страшна, че моята смешна заплата ще трябва да компенсира загубите ви? – В един по-обикновен ден Йордан нямаше да се впечатли толкова от забележката, щеше да му бъде криво до края на смяната, но после да забрави. Днес всичко вървеше по дяволите. Нямаше толкова мухи на света, които да го забавляват след този скандал.
 100 лв глоба и детайла трябва да се направи днес, ако ще до полунощ. – думите и този път добиха спокоен заповеднически тон.
 Не стига, че ме глобявате за чужда работа, ами ме карате да я правя отново и при това с извънреден труд. – думите му бяха изказани съобщително, той вече беше спрял да търси отговори в Лора.
 Трябва да те глобя! Твоето поведение е прекалено фамилиарно, ако смяташ, че глобите не важат за теб като служител! Има си правилник, в който ти си се подписал, следователно подлежиш на глоба.
 Ха ами тогава да не се подписвам за да не ме глобявате. Това ли ми предлагаш? – отговори злобно
 Без подпис няма назначение – отново извика Лора
 Хаааа – Йордан издиша бавно и тежко. „Без подпис няма глоба, но няма и работа, с подпис има глоба, но поне ми плащат за да мога да си платя глобата. Параграф 22.“ Той знаеше, че скоро няма да излезе в заслужен отпуск, още и че продължава грешката си, работейки във фирма, която не можеше да му покаже нищо ново повече от четири години. Повишението не го очакваше нито сега, нито след време. От отдавна решението да напусне гъделичкаше въображението му. В един миг той си спомни за тези внезапни хрумвания. Как искаше да се научи да свири на китара, или да пътува по-често, как всеки път намираше оправдание да отложи почивката на морето. „Рядко правя това, което ми е на сърце, но не мисля че има по-подходящ момент за това“ Наведе се надолу и видя мократа си скъсана обувка – още нерви. – Не мога повече, НАПУСКАМ
 Моля?! – Лора не очакваше такава реакция. Йордан беше един от най-изпълнителните хора, с която тя работеше. Тя беше подложена на голям стрес, защото трябваше да определи хората, които ще напуснат след предстоящите съкращения другия месец – точно преди коледните празници. Йордан не беше част от тази нещастна група, Лора просто беше ядосана, но не и специално на него. Очакваха я тежки месеци на трудни решения.
 Напускам, кажи ми какви документи трябва да подготвя, днес ще остана до 12, но ще го оправя белята, щом като е толкова важно.
 Аз.... Добре щом като така си решил. – Лора не посмя да покаже тъгата си, все пак работеше в цех само с мъже и тя винаги трябваше да показва само най-твърдото от себе си. С неприкрито разочарование, но без капка съжаление тя довърши – Това не променя нещата, 100 лв глоба и детайла нов, но както трябва този път. Напускането става с едномесечно предизвестие, ще го подпишеш утре, а сега оправи тази каша – политиката на фирмата не може да се изменя спрямо всяко разногласие на нейните служители.
 Добре. – отдъхна Йордан, даже се усмихна отново стиснато.
 Добре! – Лора отговори през рамо и напусна със същата си трескава походка.

За първи път, от месеци Йордан изпита облекчение. Усмихна се неловко и на зяпачите със своята стисната усмивка и обърна гръб на отдалечаващата се Лора. Без да обръща повече внимание на погледите на другите, той се върна при машината си – детайлът тъкмо беше готов.
Йордан се прибра вечерта вкъщи. Той влезна в мухлясалата си стая. Не се беше замислял досега, но напускането му от работа водеше до напускането и от тази миризлива квартира. Тази мисъл го зарадва. Чак сега си даде сметка, че мразеше тясната стая и неудобните стари мебели.

След месец работа без сътресения и конфликти той напусна цеха и квартирата си едновременно. През последният месец все по-малко мислеше и се ангажираше с работният процес. Наистина нямаше значение. Йордан реши, че иска да прекара известно време без да работи – за да опознае себе си отново, за втори път след университетските си години.
Премести се с малкото си вещи обратно в апартамента на майка си. Тя не живееше там, откакто се ожени повторно, но и не искаше да дава жилището под наем. В апартаментът Йордан завари стаята си точно така както, когато я напусна преди седем години. Там стоеше още любимото му ученическо бюро, на което той ремонтираше всякакви уреди – повечето от които неуспешно. Имаше и старо дървено радио и грамофон останали от времето, в което той събираше антики. Там бяха и малката библиотека с научна фантастика, дъмбелите и старият полюлей, залепен с тиксо – от играта му на джедай.Той остави двата кашона от които единият с дрехи, другият с инструменти и пусна малкият объл 17 инчов телевизор, облягайки се на леглото, както едно време след училище.
След седмица Йордан започна да привиква с новият си живот. Още не търсеше нова работа. Отиваше до магазина и си започна да си готви сам, чак сега спря да яде полуготови храни и се отдаде на кулинарството. Взе и една китара, но без да свири на нея – само я окачи на стената за да си я гледа до стария грамофон. Не посмя да си вземе куче, какво си беше обещал, но пък напълни отново малкият аквариум с риби. Времето минаваше бавно, но и спокойно. Започна да чисти по-често. Изми и колата си, подреди избата. Опита се да следи сериали, но губеше прекалено бързо интерес – явно този навик вече беше отвикнат. След като живя повече от месец така, ежедневието започна да му доскучава. Чакаше да стане тъмно за да отиде на кръчмата и да изпие две три преди лягане. Все още се намираха някакви задачи за вършене, но дните му се виждаха по-скучни и даже и от времето прекарано в цеха. Тази мисъл го изплаши и той предпочете да се отдаде на колкото се може повече хобита, отколкото да мисли върху това. Опита се да чете повече книги, но без голям ефект. Започна да си търси отново работа. Не искаше да работи това, което е правил до сега. „Просто някъде трябва да има място, за което аз да съм роден“. Търсенето му обаче показваше друго, дните минаваха безрезултатно. След като мина още един месец в отказване на предложения, които не му допадаха, той се зарече, че няма да чака трети. Бездействието беше по-изтощително от нежеланата работа. Една съботна вечер, Йордан изгледа филмът Шоушенк изкуплението и се вдъхнови, за първи път от деня, в който взе решение да напусне работата си. След прилива на тази нова сила, Йордан размисли още за нуждата от промяна в живота му. Той облече най-новите си дрехи и излезе в галоп, този път трябваше да опита нещо ново и различно.
Той вървеше безцелно вече час, предимно по централната градска част. Броеше колко хора ще види по пътя си. Времето беше мразовито и колите по улицата до него преобладаваха пред броя на пешеходците. След като преброи около деветдесет човека, видя група от шест жени, в три редици една зад друга, всяка жена хванала друга през ръка. Те се смееха и говориха шумно. Студа ги караше да потрепват толкова силно, че понякога подскачаха с високите си обувки. Йордан реши да ги последва. След още пет минути те стигнаха до виолетова сграда с зелен трептящ неонов надпис. Fame беше мястото за него тази вечер – млади хора, красиви жени и модерна музика. Той си припомни че все още принадлежеше теза група. Йордан пое последна глътка от студеният свеж зимен въздух и прекрачи прага на клуба.
Едва на влизането, той усети, че е сам и ще му се наложи да се присъедини към непозната компания, или поне да се потърси някой познат. Къде ли отидоха онези момичета? Той сканира хоризонта. Всички хора бяха извънредно весели и непознати. Много бяха и чужденци. Първо отиде до бара и си купи една водка. Като му съобщиха цената се намръщи и почна да си мисли, че може би идването му тук не е било толкова добра идея. Там той видя познатата ярко червена рокля на една от жените от улицата. Без ясна стратегия той се приближи към тях. Групата им беше голяма повече от десет души и предимно жени. Докато мислеше начин да се запознае с тях, но без да им изглежда много натрапен, той чу познат глас. Шумът му отне повече време, но той го разпозна. Това беше гласът на Виктория – негова приятелка от детските му години.
Виктория беше едно от най-хубавите момичета с който Йордан се познаваше. Тя му беше трета братовчедка и кака – с две години по-голяма от него. От малки те се разбираха много, тя му помагаше с домашните. Те често си ходеха на гости и бяха измислили стотици игри, на които играеха заедно – карти, домино, шах. Един ден внезапно семейството и имигрира в Англия, без да каже на никой. Той не я беше виждал повече от 10 години, но веднага позна приятният и глас. Косата и беше на две плитки със сини връзки на панделки. Имаше нещо наивно детско във видът и.

 Бъркам ли се или това наистина си ти Виктория! – Музиката беше прекалено шумна и никой не му обърна внимание. Той се наклони пред нея, докосна я деликатно по рамото и повтори непосредствено до ухото и – Вики това ти ли си?
 И както ти казах вече, не го познавам – внезапният въпрос вцепени Виктория и тя се замълча за момент. Когато се обърна тя го погледна Йордан първо в лицето, а после го огледа и в цял ръст, усмихвайки се. – Дани това ти ли си?
 Не бях чувал да ме наричат така от много време. – усмихна се Йордан, но този път искрено, със зъби.
 Радвам се да те видя! – Вики го прегърна силно и той я стисна също толкова емоционално, както преди десет години. Целуна я по бузата и и за миг аромата и му върна детските спомени. Да, това беше същото момиче, с което той играеше на ластик.
 Тук с приятели ли си дошла? – добави тактично Йордан.
 Да това са мои приятели от работа, имам да ти разправям толкова работи, дошъл ли си с някой или си сам?
 Всъщност дойдох сам, ей така за да се запозная с някой...
 Супер тогава, извади късмет. Наздраве – и тя постави чашата си високо във въздуха по средата на масата. Другите също се пресегнаха с питиетата си, Йордан се усмихна и се включи последен – НАЗДРАВЕ – извикаха всички в хор.

Будилникът изписука гадната си тревожна аларма. Хиляди игли се забиха едновременно в челото му. Устата му беше суха и лепкава. Очите му париха, а големите мускулни групи го боляха като след тежка тренировка. Йордан не помнеше някога да се е събуждал с такъв силен махмурлук. Освен това не помнеше и нищо изобщо.
След време се опомни, но остана легнал още половин час. Преди да стане от леглото се опита да проследи събитията до напиването му. Спомни си, че вчера му изгоря крушката в банята, а после му се обадиха за едно интервю. Интервюто не протече добре и той не остана доволен. В момента не можеше да си спомни какво точно беше станало тогава но беше мрачен целият ден. После дояде пържените картофи от обядът си и пусна телевизора. ДА! Вчера вечерта излезе на бар. Там той срещна Вероника. Там тя го запозна с много хора, може би повече от десет. След това не си спомняше нищо. Беше му толкова лошо, че целия ден се очертаваше да прекара само във възстановяването си. „Само да ми мине това главоболие и всичко ще си спомня“. Той стана от леглото, но падна още преди стигне до банята. Мисълта, че няма кой да му помогне, го изплаши, но и мотивира.
„Повече няма да пия...“