от дъното

[Матей]

В съседното село живееше един Калин. Той си бе само Калин, докато майка му, вдовица, не реши да го ожени, след което поради някои обстоятелства Калин стана Калин Орела. После стана друго, но това по-нататък. Още преди една вечер майка му тежко да въздъхне, гледайки го как замислено яде боб, и да му заяви: "Калине, ша та женя!", Калин си бе особняк. Като вървеше, все в небето гледаше. Не гледа като хората в краката си и заради туй все се спъваше, ама докато падаше, пак в небето гледаше. Та затуй брадичката му бе тъй очукана, като че ли кълцана. "Ша та женя!" - повтори майка му сутринта, докато Калин по долни гащи се прибираше от клозета, гледайки към облаците. "Булка съм ти намерила. Булка не ами булка! Умна и разумна, че да ти наведе таз чорлава глава!" Калин се спря, постоя вгледан в черния облак, после с вирната глава отиде до хамбара, измъкна от там стълба, подпря я на къщата и се закатери. "Къде бе! Къде?" Калин се изправи на покрива загледан в небето, размаха ръце, скочи и падна в магданоза. Изведнъж се изсипа порой... Гипсираха му ръката, обаче майка му не се спря - ще го жени и това си е. Калин пак се качи на покрива и махайки с една ръка падна връз курника. Потроши го и тъй уплаши петела, че както разправяше после комшията, оня, кукуригайки, прехвръкнал през дувара, клекнал и снесъл яйце. Калин и той се потроши, та освен другата ръка, гипсираха и врата му, та сега брадичката му тъй се вирна, че той вече съвсем оправдано и законно си гледаше все в небето. Та от тогаз му излезе Калин Орела. Майка му се видя в чудо и спря да го жени, щото в Калин здрава кост нямаше да остане. Мина се време, махнаха му гипсовете, ала след туй пак му ги сложиха, щото Калин скочи от ореха. После добре че отчето го видял, как като червей се катерел по стълбите на камбанарията. Хъката-мъката, срам-не срам, майка му го качи на рейса и отидоха в града на психолог. Психологът едва успял да го хване за гащите, докато Калин скачал от прозореца му на третия етаж. След това на психиатъра Калин заявил, че колкото и да го спират, рано или късно ще полети, защото е птица. "Орел ли си?" - попитал го събралият вече сведения психиатър. "Не, не съм хищник - отговорил Калин, жадно гледайки небето през зарешетения прозорец - аз не искам да стъпвам като теб по пропитата с кръв земя. Искам чистота, искам да летя!" В лудницата Калин се държал тихо, само дето често се самонаранявал и с кръвта рисувал пера по ръцете си. Минала се година, когато една утрин дежурният не намерил Калин в стаята. Колкото и да го търсили, единственото намерено било едно перо на възглавницата му. Странно перо. Дали го на орнитолог и той заявил, че това е перо на албатрос. "Албатрос! Тази птица дълго лети и рядко каца на земята. А албатроси тук няма. Къде го намерихте това перо?" След това в съседното село взеха да му викат на нямащият го вече Калин - Калин Батроса. Когато чух тази история и аз се запитах, какво дири по нашите ширини тоз албатрос? Ами тук албатроси няма. Прав е орнитологът. Но в съседното село живееше един Калин...

......................................................................................................................

Майка ми била пеленаче, когато през Втората световна война дядо са го взели на фронта. "Ване - разказваше дядо - в Сръбско немците луди ни направиха - такива бомби изсипаха върху нас, че във въздуха хвърчаха и коне, и хора, а върху мен в окопа падаха парчета месо и карантии. Лежах в калта и си мислех, че от тук жив няма да изляза. Виждах баба ти, майка ти, която тогава беше бебе, и плачех." "Тогава в село - разказваше баба - само двама мъжа бяха останали - кметът и сакатият Здравко. Здравко беше голям приятел с дядо ти и как си наумил, не знам, ама откраднал печата на кмета, намерил хартия, написал писмо до фронта за дядо ти, ударил му печата, подписал се като кмет и го пратил по Дочка пощальонката. С къв акъл?, да го убийш!" - усмихна се баба. "Една сутрин - разказваше дядо - ротният командир ни строи и държеше някакъв мокър лист. Беше един такъв намръщен. И като кресна "Йордан Петков Янков три крачки пред строя!" - направо се насрах. Излязох аз. Като сега си спомням, че валеше, дъждът ме блъскаше в лицето. "Господа войници - викна командирът - сега ще ви прочета едно писмо от село Било, Балчишка околия, до редник Янков от кмета Здравко Тончев, за да видите как, докато ние защитаваме Майка България, какви неща се вършат там. И така зачитам: "Драги Йордане, с дълбоко прискърбие ти съобщавам, че баща ти излезе свиня! Същият изгони посред студа, пък тук е много студено, жена ти и маловръстната ти рожба на пътя. Как не го е срам, питам аз! Жена ти Параскева сега се скита немила-недрага и плаче редом с малката Мария. Туй ти го пиша, че да го знаеш. Помоли армията да те пусне за малко, щото не са хубави тия работи. Кмет: Здравко Тончев." Господа войници, всички сме оставили жени и деца, майки и бащи, близки в родния си край. Но за първи път виждам нещо така възмутително! Редник Янков!" "Аз!" "Един месец отпуск!" "Слушам!" "Отивай в Било и си оправи живота!" "Слушам!" Та, Ване, бях шашардисан - баща ми никога няма да изгони жена ми! Какво е станало? И как пък Здравко Тончев е кмет? Та тръгнах за Било. Доста път бих, война беше и едва за Коледа се прибрах." "За Коледа 44-та дойде дядо ти - разказваше баба. Пък сняг, преспи, страшна зима. И плаче. "Що плачеш, бе Йордане?" "Бабо, ти първо не го ли прегърна, не го ли целуна?" "Ми... Ний да не сме хаймани, че да се целуваме... Пък и майка му беше на двора. Пък и беше въшлясал. Стопихме с баща му сняг, завряхме вода и хубаво го изкъпах зад къщата. Дядо ти само ме попита, кой е кметът. Казах му, пък той си замълча." "Постоях си, Ване, в къщи - разказваше дядо - позагладих косъма, отпуската свърши и отидох в Балчик да питам къде ми е ротата, че да се прибирам на фронта. Там направиха справка и ми отговориха, че цялата рота е избита. Казаха ми да се прибирам в Било и да чакам разпореждане." "Дядо ти уж пак тръгна за фронта - разказваше баба - пък се върна. Ревеше на портичката, та се късаше!" "Че тъй, Ване - разказваше дядо - прибрах се на село, запролети се, постегнах къщата, чаках да ме извикат на фронта, и докато си чаках, войната взе че свърши."... "Дядо!" "Какво?" "Дядо, ами Здравко?" "Здравко ли. Той умрял от холера, докато съм се прибирал от фронта. Виждаш ли защо нашата къща е по-ниска от другите. Защото, когато я строихме с баба ти, дойде синът на Здравко и ни помоли за тухли. Дадохме."

......................................................................................................................

...Бай Йеремия... Та бай Йеремия просто си умираше да почерпи. Той като че ли с такава мисия се бе пръкнал на земята. Има-няма лев на джоб, можеше цяла вечер в кръчмата на чаша вода да седи, но черпеше другите. Ако ще и на вересия, ако ще и заем да вземаше от почерпаните от него, но ги черпеше и това си е. Разбира се, после си оправяше дълговете, което пък беше нов повод да почерпи. Който и да минеше край двора му, не оставаше непочерпан – я круша ще му пъхне в ръката, я за диня ще притича, а през зимните утрини пот като водопад струеше от него, дорде изрови пряспата пред портичката, че да подари на тръгналите за училище деца пръжки от свинята. Бай Йеремия не само заради минувачите по цял ден стоеше в двора, а и защото искаше и слънцето да почерпи, но понеже нямаше как това да стане бе решил, че то за хората изгрява, поради което от сутрин до вечер стоеше навън, избягваше сенките, кат кюмюр бе почернял, но пък бе доволен – със себе си слънцето черпеше. И все ухилен. Жена му по цял ден му крещеше, все за нещо го овикваше, пък и права бе – от черпане ни пари имаха, ни нищо. В къщичката им всичко бе мъничко, и столчетата, и масичката, и долапчетата, абе колкото да вършат там някаква работа. Даже и коминът им бе един такъв нисичък. Че и деца си нямаха, то пък бай Йеремия кога ли се завърташе в къщи, че да намери време да легне с жена си – понеже денем се раздаваше, нощем на фенер работеше из двора. Та писна й на жената, вдигна се една нощ и отиде та изневери с Панайот Дервиша. На другия ден Дервиша мина край двора на бай Йеремия, който с надежда оглеждаше зад портичката уличката, а шепите му пълни с орехи. Като видя Дервиша, бай Йеремия цъфна от радост, отвори с лакет портичката и мълчаливо му поднесе орехите. Дервиша рефлексно ги взе, защото цял живот само това бе правил, но изведнъж му стана чоглаво, ядоса се, пък и не можеше да понася вечно ухиленият бай Йеремия, и му изтърси, че снощи е спал с жена му. Ей тъй, да му размаже усмивката. Бай Йеремия като чу новината, наведе глава, помисли, помисли, вдигна бистрите си очи към Дервиша и с усмивка тихо му рече: „Ами добре си сторил! Тя, мойта, не бива да е само моя. Не е хубаво така. Благодаря ти, Панайоте, много ме зарадва!” Дервиша остана като гръмнат. Когато се съвзе, изпсува дрезгаво, изкашля се и викна към бай Йеремия: „Ти си идиот! Кръгъл идиот си ти бе!”. Прииска му се да го фрасне, но шепите му бяха пълни с орехи, пък как да ги хвърли, аванта са все пак, изпсува отново, врътна се и бързо си тръгна, та чак се затича. „Странен човек!” – тихо си каза бай Йеремия и влезе в двора за още орехи.

......................................................................................................................

През есента след Войната бай Райчо, тогава още ерген и още само Райчо, отиде да оре бащината нивичка и се върна ухилен – кончето му с мъка влачеше метър голям неизбухнал снаряд. За ужас на баща му и майка му, на комшиите, че и на цяло село, Райчо направи здраво дървено магаре и с помощта на въже и макара повдигна и положи върху него снаряда. Селяните уплашено гледаха иззад близката могила Райчовите манипулации, а сред тях майка му, набързо облякла черни дрехи, припяваше на умряло. Но нищо особено не се случи и хората един по един се прибраха по къщята си, обаче цяла нощ не спаха, кръстеха се и се ослушваха за неизбежния взрив. Но вместо взрив рано сутринта се чу силно чукане на метал в метал. Всички се метнаха към Райчовия двор, видяха и заради туй що видяха, пак хукнаха презглава към могилата – наш Райчо бе положил едно криво желязо върху корема на снаряда и блъскаше ли блъскаше по него с огромен чук. Но отново взрив се не чу, селяните показаха един по един първо калпаците, а после и главите си иззад баира и с тревога огледаха селото – то бе непокътнато, слънчево и само Райчо шаваше там долу в двора си. Прибраха се пак хората в селото, щото на есен всеки си имаше работа, пък да се излежават зад могилата, бе срамно. Е, някои му викаха на Райчо да махне таз адска машина, други докараха властта, трети, по-грамотните, писаха доноси, но Райчо легна върху снаряда с чук в ръка, властта се повъртя, повъртя, постепенно се отдалечи, разсеяно се качи в черните си коли и се прибра по кабинетите си, далеч от бомбата. От немай-къде селото се поуспокои, пък и кротък излезе снарядът, не гърмеше. Минаха се години, Райчо се задоми, деца му се родиха, пораснаха, изжениха се, напуснаха селото, а Райчо стана бай Райчо. Сегиз-тогиз идваха любопитни люде в двора, почтително стояха по-далечко от снаряда, докато бай Райчо изчукваше по него някое криво желязо и после го питаха що му е тази голяма беля на главата. „Щото – тихо продумваше побелелият вече бай Райчо – точно този снаряд наистина е голям. Ако избухне, ще ме измете от земята така, както би ме измел от небето и най-малкият ми неразкаян грях. Прибрах го при себе си кога бях млад, защото още тогава исках да умра чист. И затова, преди да пристъпя към него с чука, измолвам прошка от всекиго, който волю или неволю съм обидил. Така дяволът в снаряда ме опази жив.” Любопитните люде се смълчаваха, навеждаха глави, умисляха се, поглеждаха отново към огромния, лъснал от удари снаряд, към големия чук в ръката на стареца и бавно си тръгваха. Веднъж най-младият му зет, подигравчия, наблюдаваше как тъстът му блъскаше по снаряда, за да изправи изкривена от работа лопата. „Глупак и дърт лъжец – присмехулно си мислеше зетят – снарядът е дефектен, а той мами хората и се прави на светец!” Бай Райчо се сепна, спря блъскането по лопатата, сне я на земята, остави чука и бавно се извърна към зет си. Разтревожено го изгледа със строгите си, но топли очи и тихо каза: „Недей така, зетко, грехота е!” Зетят се стресна, но после кой знае защо се ядоса, приближи се до стареца и гневно викна в лицето му: „Ай стига си ни баламосвал, тоя снаряд е празен, бе…” и преди да довърши, с дългия нокът на мъничкото си кутре чукна по снаряда. Взривът бе така силен, че глухата Нешка от съседното село подскочи. Когато най-сетне гъстият дим се разнесе, се видя правия и ронещ сълзи бай Райчо, на който дори снежнобялата коса не бе разрошена, а пред него - дълбока яма. Откъм небето се чу свистене и в дъното на ямата тупна на тила си главата на зетя. Тя объркано завъртя изцъклените си очи и с изменен, подземен глас изгъгна: „… дяволе!”

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

„Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда. Любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка за зло. Не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината. Всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада. Другите дарби, обаче – пророчества ли са – ще се прекратят, езици ли са – ще пресъхнат, знание ли е – ще пресекне. Защото отчасти знаем, отчасти пророкуваме…” Първо послание на апостол Павел към коринтяните 13:4-10.

Към определението на апостол Павел за любовта, към което нито може нещо да се добави, нито може нещо да се отнеме, аз нескромно ще притуря една история, която не е за вярване, но точно и поради това ще ви я разкажа. Има една морска птичка – земеродно рибарче. Тя гнезди на самият морски бряг, в близост до водата, и то не през тихите летни дни, а през втората половина на декември. Тогава морето е свирепо, вълните яростно връхлитат сушата и с грохот търкалят камъни напред-назад. Но когато рибарчето набързо, безстрашно и с необяснимо доверие свие гнездо на брега, тогава морето утихва като помилвано. Седмица преди зимното слънцестоене земеродното рибарчето снася и мъти. Морето си трае, „гък” не казва. Малките рибарчета се излюпват и им трябва още седмица, за да позакрепнат и да отлетят. И през тази втора седмица морето е кротко, като само леко се умилква недалеч от гнездото. Две седмици огромното море лежи смирено пред невзрачното земеродно рибарче и търпеливо чака. Две седмици то не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето. Неговата любов към морското птиче носи радост и за моряците, защото през този мирен прозорец посред зима те плават с корабите си, като са напълно сигурни, че бури няма да има. Наричат това време дните на земеродното рибарче, или на техният език – алкионически дни. Да, техният език е бил древногръцкия, а описаното до тук се е случвало всяка зима, векове наред, но не и сега. Писах в сегашно време, защото тази история много ми харесва и искам и сега да се случва, но вече не е така. Земеродното рибарче е изчезнало от бреговете ни. Сега през неговите дни морето беснее, залива, срутва брегове. Сигурно някой би казал, че от научна гледна точка тук няма нищо чудно – в миналото климатът е бил такъв, че в определен период през зимата не са бушували бури и земеродното рибарче се е възползвало от това. После климатът се е променил и то е отлетяло край езера и реки, където е и сега. Да, може и така да е. Но на мен гледната точка на любовта ми вдъхва повече вяра. И надежда.

........................................................................................................................

Преди доста години в едно село, в съседни дворове живеели чорбаджия и сиромах. Чорбаджията имал кладенец със сладка вода, а сиромахът – с горчива. Чорбаджията имал много деца, сиромахът и жена му – ни едно. Веднъж в един жегав, душен, прашен ден в селото бавно-бавно влязла каручка със семейство цигани и циганчета. Кончето им преплитало крака от жажда, на децата също им били попукани устните, а очите им вече помътнявали. Спряла каручката пред чорбаджийската порта. Смъкнал се от нея дрипавият циганин и тихо помолил седящият на сенчеста пейка чорбаджия за вода. Богаташът се разлютил, развикал се, скочил и ритнал циганина. Дрипльото отстъпил без да продума и бавно отишъл до съседната портичка. Застанал до нея и нямал сили да извика към къщата. Но от там го съзрял сиромахът и бързо дошъл. Без да пита, разбрал от какво имат нужда циганите. „Вода, че имам – имам, но е горчива.” „Нищо, чорбаджи, дай ни, че умираме!” Разбързали се сиромахът и жена му. Извадили с мехове горчива вода от кладенеца, напълнили ведра, стомни и ги занесли на добичето и циганите. Дълго пили те и се съвзели. Сиромасите им напълнили вода и за из път. Преди да си тръгнат, се разговорили. Циганинът видял как стопанката гледа с жадни очи циганчетата. „Деца ли нямате?” – попитал той. Жената въздъхнала и се свила. „Ми нямаме. Господ не ни дава.” – отговорил сиромахът. „Ще даде! И много отгоре ще придаде!” „Ха дано” – унило поклатил глава бездетният. Тръгнали си циганите. Вечерта сиромахът спуснал мяха в кладенеца. Голямо било учудването му, когато в изтегленият мях видял бистра студена вода, а преди това тя била мътна и топла. Отпил от нея – сладка, та чак жива. В същият миг от съседния двор се чули яростни псувни. Ослушал се сиромахът и чул как чорбаджията ругае кладенеца си – водата била горчива, топла и мътна. След близо година на сиромаха се родило момченце. После още едно. После пак. За няколко години се сдобили с пет красиви като зорници дечица. Питали ги смаяните хора, на какво се дължат тези чудеса в дома им. „На стомна горчива вода. За жадни цигани.” – отговарял развеселеният сиромах… Стомна горчива вода.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе …” Старецът, седнал под асмата, огрян от залязващото слънце, тихо и съсредоточено шепнеше Иисусовата молитва. Доскоро той, макар и от дете кръстен, не бе вярващ, а и като вечен ерген нямаше кой знае какви грехове, но напоследък съвестта му взе всяка нощ да го събужда и отначало тихо, а после високо и гневно да му посочва това и онова. Тази пролет отчето го помоли да му изреже лозенцето и докато си хортуваха през обедната почивка, старецът му сподели за безсънните си нощи. Отчето му каза, че няма човек без грях, и че е добре да попости, а после да дойде в църквичката за да се изповяда. Попости, изповяда се и се причасти. Олекна му и спа дълбоко. Но още на следващият ден в душата му се разрази огнена болка. До вечерта болката така се развилня, че той по тъмно, въпреки слабите си крака, прибяга до дома на отчето. Плачеше като дете, докато отчето го питаше да не би да е забравил да изповяда някой грях. Но грях нямаше. Тогава отчето му каза, че не всичко е знайно за човека, особено когато става въпрос за собствената му душа, но на Бог всичко Му е известно, и му заръча колкото се може по-често да си шепне Иисусовата молитва. И старецът вече лягаше и ставаше с нея, защото само и за малко да я изоставеше, като че ли някой така го обвиняваше, но не с думи, а мятащ върху му изгаряща го жар, и той така чувстваше вината си, та…, не, неописуемо е!...
Вече двадесет години тя всяка нощ пиеше. Вино, ракия, а понякога и вино и ракия. Мъжът й наследи лозя и в избата им винаги имаше пълни туби и бъчви. Докато децата им бяха при тях, тя не кусваше. Но когато те се задомиха и излетяха от градчето, налегна я мъка и отначало ей така пийваше вечер една малка ракийка, после две, а когато си наля третата, мъжът й я погледна учудено, тя се засрами и повече не посмя да пие пред него. Ала си пълнеше бутилки от избата и след като си легнеха, тя пиеше в леглото. Още откакто им се роди първото дете, с мъжът си се разделиха и спяха отделно. Той хъркаше и за да не се стряскат децата, се премести в пристройката до къщата. Но пък само това му бе кусура. Изключително работлив, не пиеше, не пушеше, спестовен, но не и свидлив, по фусти не се заглеждаше. Работеше в лозарската бригада, а когато се пенсионира, се отдаде на наследените лозя, като даже си направи там барачка и от ранна пролет до късна есен се прибираше в къщи само да вечеря, спи и закуси. Тя работеше в читалищната библиотека, а когато и тя се пенсионира, по цял ден четеше, готвеше, носеше обяда до барачката, сееше в дворчето, плевеше и пак четеше. А нощем пиеше. Вдигаше възглавницата, облягаше се, завиваше се, и гальовно отваряше бутилката. Отпиваше и оживяваше. Всяка нощ тя обичаше и бе обичана. Бе млада и той бе млад. И бяха много, много красиви. О, не!, тя никога не си позволяваше да си помисли за чужд мъж. Мъжът, с който нощем живееше, бе нейният мъж. Преди да се оженят, те имаха бурна, слънчева, цветна любов. Но след като се събраха, той се отдаде на работата, на къщата, на колата, а за нея някак си лека-полека забрави… Тя отпи. Притисна бутилката до гърдите си, усмихна се в тъмнината и продължи снощната любов. Да, спомни си. Ето ги вече на крайбрежната алея. Топла нощ, нежно ухание на море и звезди, звезди, звезди. Той я вдигна високо-високо и сред звездите топло грейнаха очите й. А тя го гледаше отгоре и й се искаше никога вече да не слиза долу… Тя пак отпи. Конвулс, бутилката се свлече в чаршафа и самотно забълбука… Както всяка сутрин мъжът й стана точно в шест, облече се, излезе от пристройката, изми се в банята и влезе в кухнята, където както винаги трябваше да го чака топла закуска и чаша мляко. Седна и едва тогава забеляза, че на масата няма нищо. Това никога не се бе случвало и затова той не знаеше какво да прави. Поседя, поседя, стана, отиде до печката – студена. Излезе в коридора, засуети се нерешително, доближи се до вратата на спалнята и почука. Нищо. Натисна дръжката, влезе и го блъсна мирис на ракия. Жена му лежеше завита, но защо косата й е черна? Дръпна завесите. Млада, красива и блажено усмихната жена, а до нея празна бутилка и мокро петно. Той изумен се доближи до леглото и тогава разпозна жена си на млади години. Приближи се още и краката му ритнаха нещо, което звънна. Наведе се и видя под леглото празни бутилки, силно лъхащи на алкохол. Изумен, държейки се за леглото, едва успя да се надигне. Седна. Загледа се в чудно красивото момиче, в неговата жена и усети, че всеки момент ще загуби съзнание. Побутна я леко и тогава усети телесният й мраз. Изведнъж прозря. Прозрението с такава мощ, пълнота и неумолимост изригна в него, че той се срина върху момичето. „Недей! – развика се – Недей умира! Скъпа, мила, недей! Прости ми! Прости ми! Не умирай, прости ми!” Плувнал в сълзи, крещейки, той скочи, бясно отхвърли завивката, сграбчи под мишниците чудно лекото момиче и го вдигна високо-високо. Млъкна и се загледа в затворените очи. Изведнъж белият таван изчезна, стана тъмно и замириса на море. На крайбрежната алея един млад мъж държеше високо-високо, между две ярки звезди красиво момиче със затворени очи. Внезапно от морето духна леден вятър, младежът свали празните си ръце, разгледа ги недоумяващо, загърна се зиморничаво с куртката и позачуден какво прави тук в този късен час, забързано се отправи към къщата си…
Бе се стъмнило, когато задрямалият старец се сепна, бавно и с охкане се изправи, излезе изпод асмата и преди да влезе в пристройката, където имаше навика да спи, погледна към небето. Там тихо премигваха звезди. Само две от тях не мигаха, а топло го гледаха. Изведнъж в душата го шибна болката. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе…”

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

„Затворено. Дай коз!... Коз!... Пак коз!... И двайсет, и ми стигат.” В пристройка към ритуалната зала на гробището двама цигани гробари шляпаха карти и смучеха гроздова направо от шишето. Единият, на който му викаха „дявола”, с вечно кръвясали очи и черен като етиопец, грабна ядосан шишето, дълго пи, изтри с ръкав устата, погледна през прозореца и процеди: „Ей таз ша я утрепя! От как дойде и взех да падам!” Навън бе сиво, мъгливо и ръмеше. Над един гроб, в близост до пристройката, се бе привела жена с огромна гърбица, почистваше плевелите, окопаваше и сееше китки. Викаха й „камилата”. Но иначе се казваше Мария.Тя се бе родила без баща и като дете си растеше най-нормално. Но когато навлезе в онези години, в които на момичетата им се наливат гърдите, на нея й се наля гърбица. Къде ли не я води майка й, но лекарите безпомощно вдигаха ръце. Всяка сутрин Мария тръгваше на училище като на заколение. Съучениците й се подиграваха, триеха длани о гърбицата й за късмет преди контролно, а някои дори изненадващо скачаха на гърба й и я яхаха като туареги. Мария нищо не продумваше, само и без това големите й очи, плувнали в сълзи, ставаха още по-големи. От скръб тя се приведе. Завърши гимназията и се скри в къщи. Ала майка й почина и Мария остана съвсем сама-самичка с гърбицата си. Тогава директорката на училището, която бе приятелка с майка й, дълбоко въздъхна, отиде в къщичката на Мария и след дълги молби успя да я убеди да започне при нея работа като чистачка. Мария се съгласи само защото се разбраха да чисти и мие коридорите през нощта. Вече десет години в полунощ училището светваше и през прозорците можеше да се види, как едно уродливо същество сръчно забърсваше праха, метеше и миеше, а на зазоряване заключваше и като сянка изчезваше. По цял ден Мария стоеше в къщи, като в близкото магазинче ходеше малко преди да затвори, когато вече нямаше клиенти. Избягваше хората, защото едни й се присмиваха, други я съжаляваха, а трети я гледаха с ужас и зле прикрито отвращение. Много й се искаше да се грижи за някого, но нямаше никакви близки, а да се задоми бе немислимо. „Няма жив човек, който да ми позволи да се грижа за него” – с печал си помисли веднъж Мария и тогава изведнъж й хрумна, че като няма живи, то пък има много мъртви. Много изоставени мъртви. Мария живо скочи и приведена, бързо понесе тежката си гърбица към гробището. Да, наистина голяма част от гробището, особено старите гробове, бяха запуснати, буренясали, в тръне и храсталаци. За има-няма година Мария почисти цялото гробище, оформи алейки, зася много и различни цветя, така че то заприлича на ботаническа градина. Хората бяха доволни, но най-доволни бяха циганите, които работеха към общинската служба за поддържане на гробищния парк. Защото хората си мислеха, че тази разцъфнала красота се дължи на тях и им носеха кой ракия, кой вино, а някои и пари им даваха. Циганите оживено поддържаха хорската заблуда и живот си живееха. А Мария не знаеше що е почивка: нощем работеше за живите, а през деня – за мъртвите. Скрита между надгробните паметници, тя пак си бе незабележима, а ако случайно я зърнеше някой, той не смееше да й се подиграе, щото все пак е гробище. Мъртвите я пазеха. И така Мария щеше завинаги да си остане незабележима, докато една късна зимна вечер Любо Гларуса не мина край къщата й, прибирайки се от поредния си хайманлък. Едната страна на къщата излизаше на улицата и на нея имаше прозорец, който вечно бе закрит с дебела завеса. Но сега откъм единия край завесата бе леко открехната и отвътре грееше силна светлина. Гларусът бе всепризнат женкар и сваляч, но пък да наднича в дома на камилата! – е, не беше я загазил чак дотам. Но пък защо е така силна тази светлина? Гларусът не се стърпя и надникна. Когато след месец му се възвърна говора, той възбудено и с трескав поглед разказа следното на жена си: „Погледнах аз и какво да видя! Камилата седнала на стол до масата, ама хем е камилата, хем не е тя. Абе тя си беше, обаче без гърбицата. И така красива, така красива! Неземно красива! Лицето й светеше, като че ли гледах право в слънцето, но без да ме болят очите. Не само че не ме боляха, а и не можех да ги откъсна от нея! От големите й очи се стичаха сълзи и от светлината блестяха като течни диаманти. До нея имаше изправен мъж, който бе с гръб към мен, с коса до раменете, облечен в искрящо бяло наметало. Този мъж нежно милваше камилата по косата и кротко нещо й говореше, но не се чуваше добре. Изведнъж този мъж се извърна към мен и ме погледна. Много строго ме погледна! Такъв поглед не съм виждал! – тук Любо Гларуса задиша учестено, изтри потта от челото и продължи – Така ме погледна, че изведнъж се видях с неговите очи. Не тялото си, душата си видях. А това което видях ме ужаси! Ужас! Ужас!!!” Любо млъкна и заплака. Така са го и намерили тогава на разсъмване хората – седнал на тротоара и горчиво плачещ, както се плаче при внезапна смърт на най-любимия човек, и целият побелял. Не можел да върви, та на ръце го пренесли до дома му. Месец лежа напълно неподвижен, онемял и жена му се грижеше за него като за малко дете. И все плачеше. Та като се изправи и възвърна говора си, Любо разказа тази история на жена си, не я повтори повече пред никого, събра богатата си колекция от порно списания и ги изгори на двора. Обръсна си някога възчерния мустак, по който жените примираха, направи си голям иконостас, тури разни икони, а когато на централно място сложи голяма икона на Иисус Христос и се вгледа в очите му – поразен отстъпи назад. Любо много се промени. Стана тих, от работа – в къщи, прекрати с хойкането. Жена му не можеше да се нахвали с него: „Наш Любо от гларус на гургулица стана!” Тя разказа на комшиите историята, която чу от мъжа си, но естествено никой не повярва. Все пак спряха да се подиграват на Мария, а когато Любо я срещнеше, той й се покланяше до земята и не се изправяше докато тя не отминеше. Местния журналист чу за тази история и дойде да вземе интервю от Любо, но той не рачи и думичка да обели. Все пак в местния вестник излезе статия под надслов: „За мистичната реалност, за реалната мистичност и още нещо…” Така за известно време камилата се прочу и се наложи дълго време да не излиза от вкъщи. Но и това отшумя, позабрави се и тя отново миеше нощем училищните коридори, а денем сееше цветя из гробовете…”Затворено! Дай коз!...Коз!...Пак коз!... И читирсет, и ми стигат!” Дяволът изръмжа, хвърли картите, сграбчи шишето, отпи, блъсна го в масата, погледна през прозореца и бурно стана събаряйки стола. „Бе твойта мама камилска!” – кресна той, изскочи навън, спусна се към Мария и с все сила я ритна в гърдите. Ударът я изправи и без да охне даже, тя падна по лице в мократа пръст на току-що почистения гроб, гърбицата й трепна и тялото се смръзна. „Какво направи бе, дяволе! Що уби жената? Златната ни кокошчица утрепа! Дяволе, дяволе…”

[Матей]

А как искаше единственото й момче, единственото й дете, да се ожени за красива, стройна булка, която на стари години да свети из дома й, която да й бъде като дъщеря, а той се влюбил в Елена от Борсуковите, в куцата Елена, дето като върви и замята с дясната нога, а пък снагата й на всяка крачка – ту нагоре, ту надоле! „Ванчо, мама, свършиха ли се хубавите моми, бе мама, толкоз ли няма в наше село някоя с два крака, че отиде та се лепна на крак и нещо! Ми виж Гана! И крака си има, и ръце, и гърди, и… Като в дюкяна на Моше – всичко има!” Не, та не! – клати глава Ванчо, Елена искал. Сега, което си е право, право си е. Тя добре познаваше Борсуковите. Не са богати, ама и скъсани не са. Много работят, много са чисти и най-важното – кротки, добри хора са. И Елена е такава, от малка я знаеше. Ама тоз пусти крак! Само като си представеше и й прилошаваше. Ще излезат на гезме двамата, неин Ванчо и Елена, тя ще ги изпрати до портата и ще гледа отзад хубавкият си Ванчо, а до него как Елена замята десен крак и ту нагоре, ту надоле! Не! Сакън! Няма да позволи! Срам, не срам, в себе си тя взе да нарича Елена – чума. „Аз на таз чума момчето си не давам! Без мъж съм го отгледала, суров мамул съм яла, че за него хляб да има, по тютюневите ниви без кръст останах, че книжки да му взема, та човек да го направя! Не, на таз чума детето си не давам!” И прави, струва, развали работата. Ванчо се разсърди и спря да й говори, а Елена се затвори в къщи. Но ето че друга чума се зададе, война Балканска се отвори. Докато се усети, тя й взе момчето. А после колко рева, тръшка се, моли се, но писмо нямаше и нямаше. Другите майки получаваха сегиз-тогиз по писъмце, някои плачеха от радост, други почерняваха от болка, но все е вест, а от нейният Ванчо – нищо. През една нощ, когато навън диво фучеше виелица, тя не мигна, а до сутринта със сведена глава коленичи пред иконата на Дева Мария. На изгрев-слънце се изправи със светнало лице, облече палтото и излезе навън. Бе утихнало, грееше слънце и миришеше на пушек. По прекараните от талигите пъртини стигна до дома на Борсукови. Отвори й Елена. „Добрутро, Ленче! Аз…” „Зная. Заповядай.” В стаичката си Елена извади изпод възглавката връзка писма и тихо ги изчете от първото до последното. Не скри нищо. Майката попиваше думите на сина си като жива вода. И за битките чу, и за кишата, и за болестите, но най-вече чу и разбра за истинската любов на неин Ванчо към Елена. Накрая всяко писмо свършваше с молба Елена пак да пише как е майка му. „Винаги му пишех за теб как си, що си. Заръчала съм на мама всеки ден да те вижда.” Да, вярно че всеки ден странно как, но все се срещаха нейде с майка й. Стана, целуна Елена по челото, тихо изрече „Благодаря!” и си тръгна. След седмица Елена дойде в къщурката й с новото, още неразпечатано писмо от Ванчо. Изчетоха го, после пак, поплакаха си, порадваха се, поговориха си и едва се разделиха. И вече всеки ден тя стоеше до портичката и с надежда очакваше отгоре да се зададе Елена с писмо, да й донесе нейния Ванчо. Не обръщаше внимание на никой друг, жадуваше да види единственото, най-милото й куцукане! Чумата на войната се разрази и постепенно погълна целият свят. Месец след месец, година след година, писмо след писмо – ще оцелее ли момчето й, Боже няма ли да туриш край на тая мъка! „Грях голям имам пред Тебе, Господи! Въстанах срещу Твоята съдба, срещу онова, което бе определил за момчето ми – се упрекваше тя, седнала на пейчицата до портичката - Себе си гледах аз, себе си, и затова бях сляпа за онова, което синът ми съзря с очите на любовта, онова което Ти му даде да види в куцичкото Ленче. Но не изкупих ли греха си вече? Не намъчих ли се?...” „Тр-р-р!” Пред нея спря каруца. Вдигна очи и видя очите на Ванчо. Брадясал, с кърпен шинел и ухилен до уши. Синът й спусна крак от каруцата, с мъка прехвърли другия, взе си торбичката и закуцука към нея, замятайки с дясната нога, и на всяка крачка – ту нагоре, ту надоле… С радост даде съгласието си да се оженят. Вдигнаха скромна сватба и младоженците заживяха при нея. Колко много щастие се изсипа в старостта й! Елена й бе повече от дъщеря. Не само светеше из дома й, но и го топлеше с изумителната си добрина… Един пролетен ден, под аромата на разцъфналите акации, тя изпрати до портичката Ванчо и Елена и с умиление ги гледаше как вървят подръка надолу към чаршията. И двамата замятаха с дясната нога, и двамата - ту нагоре, ту надоле. „Ох на мама, как сте ми хубави! Ама лика-прилика сте си – един за друг сте родени!”

[Матей]

Ако бившата продавачка в селския магазин не бе подгонила бездомното куче Бездомчо и не бе се блъснала в залитащият от бира кмет, и не бе паднала, и не бе си счупила крака, и поради което най-сетне се пенсионира, не би се случила следната странна история. На нейно място назначиха младата и красива Еленка от съседното село. Еленка бе все една такава усмихнатичка, жизнерадостна, въпреки че мъжът й бе пияница, ревнивец и побойник. Тя приветливо заговаряше клиентите си, изслушваше болежките им и им подаваше хляб, който ставаше чудно вкусен. Откак започна работа селските старци някак си се поизправиха, дори двама-трима захвърлиха бастуните и с радост отиваха до магазина, като взеха да си позволяват да си купят и по биричка, само и само докато бавно я пиеха, да са по-близо до греещата Еленка. Единствено Стоил, мъж на средна възраст, като че ли не забеляза смяната на продавачките. Забързано влизаше в магазина, някак си съсредоточен в себе си изреждаше какво иска да вземе, без да вдигне поглед към Еленка прибираше в чантата покупките, плащаше и си тръгваше. Ден след ден Еленка все по-внимателно се вглеждаше в него, но Стоил продължаваше да е безразличен към нея и затворен в себе си. Постепенно Еленка се умълча. Веселието я напусна, с безпокойство се озърташе към витрината докато не видеше идващият Стоил, а след като той си тръгнеше, тя свеждаше красивата си глава и тъжно се умисляше за нещо си. Един ден, когато в магазина нямаше клиенти, Стоил отново влезе забързано, застана пред щанда, втренчи се в него и каза: „Два хляба”. Еленка го гледаше с широко разтворени очи и не го чу. Стоил попристъпи, вдигна поглед към нея и повтори: „Два хляба”. За първи път Еленка срещна тъмните му очи и без да се усети промълви: „Обичам те!” Настана дълбока тишина. Еленка изведнъж се усети, захлупи с ръка устата си и отстъпи крачка назад. А Стоил бавно сведе поглед, прегърби се, залитна и неуверено излезе от магазина. До в къщи вървя като в безсъзнание. Мълчаливо хвърли на учудената си жена празната чанта, без да се преоблече хвана брадвата и взе да цепи дърва. Все по-яростно и все по-яростно цепеше. На следващият ден той тихо каза на жена си тя да иде за покупки. И така цяла седмица. Една вечер, докато се хранеха, жена му рече: „Знаеш ли, нашата Еленка, магазинерката де, май нещо е болна горката. Отслабнала, пребледняла една такава, не говори. Пък каква веселичка беше. Сигурно мъжът й пак я бие.” Стоил замръзна. На следващият ден се избръсна, премени се и треперещ тръгна към магазина. Там с учудване видя събрано цялото село. „Ми ти не чу ли бе? – дръпна го бъбривата Кольовца – Снощи мъжът на Еленка я е заклал. Напил се като звяр, прибрал се и с брадвата чат-чат на парчета я направил. Горката Еленка – изви глас Кольовца – не случи на мъж, горкатаааа!” Нещо изпищя в ушите на Стоил и светът изчезна. Той се извърна и тръгна залитайки. Мина край къщата си, ускори крачка и продължи. Излезе накрай село, хвърли чантата, пресече черния път, навлезе в узрялата пшеница и оставяйки пътека от стъпкани хлебни класове, диво побягна из нея. Слънцето залязваше, когато полският влезе в селото с раздрънканата си жигула, на чиято задна седалка в безсъзнание лежеше Стоил. „Седя си аз на противопожарната кула – разправяше той на разтрепераната му жена – и по едно време гледам някакъв бяга из пшеницата. Ама тъй в кръг бяга. Бре, викам си, кво става тука? Скочих долу, отидох и гледам – ми той наш Стоил! Ама едва го познах. Един такъв страшен! Стоиле, викам му. А той си обикаля. Ама бяга да видиш! Пак му викам, не чува. По едно време се спря, вдигна очи и ръце нагоре, и припадна. Та тъй де, нося ти го.” Идва доктор, гледа го, слуша го, вдигна рамене и каза на жена му, че медицината е безсилна, че е преживял силен стрес и че трябва да почива. Жена му всеотдайно се грижеше за него и си поплакваше в другата стая. Вече бе разбрала как и защо мъжът й се поболя. Един ден, докато той бе в унес, тя придръпна стола до леглото му, седна и пак заплака. „Защо бе, Стоиле, защо бе? Не се ли грижех за теб, не ти ли готвих? Мръсен ли ходеше, неизгладен ли? Като писано яйце те гледах, че то иначе какво ще кажат хората. Какво ти липсваше, какво не съм ти дала? Пък ти… Ех, Стоиле, Стоиле…” След месец Стоил се надигна. Взе да излиза из двора, но нищо не му се похващаше, а само седеше под асмата и нещо си мислеше. Една нощ той тихо се измъкна от леглото, облече се, взе връзка събирани през годините ключове, излезе от къщата и отиде до тъмния магазин. Още първият ключ отвори вратата. Влезе, затвори след себе си и пипнешком се отправи към щанда. Застана там и зачака. Млечна светлина изпълни магазина и пред него, зад щанда, изплува смутено усмихнатата Еленка. Дълго се гледаха. През следващата нощ, Стоил отново влезе в магазина, Еленка дойде и пак с часове не откъсваха очи един от друг. И така цял месец. Една нощ Стоил се престраши и тихо промълви: „Обичам те!” Еленка се смути, после тихо се усмихна, обиколи щанда, хвана го за ръката, повдигна се на пръсти и го целуна. Магазинът се залюля. Ръка за ръка двамата отидоха до витрината и видяха как селото изчезва надолу. Магазинът мина през облаците и с едва чуто свистене се отправи към небето. По едно време полетът спря, Еленка отвори вратата и каза на Стоил: „Ела!” Двамата прекрачиха прага, стъпиха на Млечния път и тръгнаха… И сега, тези които виждат, ако нощем вдигнат очи към небето, ще забележат Стоил и Еленка как бавно вървят ръка за ръка из звездите. Ала ако бившата продавачка не бе подгонила Бездомчо, тази история не би се случила. Или… щях да си намеря друг повод за да си я измисля.

[andela]

Много ми хареса

[Матей]

Вчера видях бял лебед в черната угар. Замислен, свел глава на гърди, а в очите му – езеро…………………………
Той вдигна глава, прецапа през калта, излезе на пътя, огледа се за нея, тя го потърси и се срещнаха. Той се вмъкна в нея, тя се вмъкна в него. Нощта се превърна в ден, а денят - в огън. Изстиналите им пръсти палеха клавиатурите, пресъхналите им очи пиеха мониторите, душите им трепереха. И един ден той отново вдигна глава, прецапа през калта, излезе на пътя, огледа се за нея, тя го потърси и се срещнаха. Телата им едно до друго, а душите им една в друга. Мълчаха. Дълго време се изпиваха с очи и мълчаха. Той я докосна, тя го помилва, той я прегърна, тя го целуна. В тишината оглушително се сринаха мрачни зъбери в тъмни пропасти. От Небето грейна слънце, любовта им се превърна в езеро, а те – в неми лебеди. Тихо плуваха един до друг, тихо танцуваха един с друг, сред лилии тихо рисуваха сърце, свеждайки глави един към друг. Но светът не понесе тази страстна чистота, развълнува любовта, изскубна лилиите и те се нараниха един друг. Тя и езерото изчезнаха… „Спри тук!” Джипът намали, отби и спря в банкета. „Какво има?” Той не отговори. „Ааа, лебеда ли гледаш?” „Да… Гледам… Половин сърце.” „Какво сърце?” – учудено попита шофьорът. „Нищо… Има езеро в очите му.” „Какво каза?” „Нищо… В езерото се целуват два лебеда сред лилии.” „Ти не си добре!” – отбеляза шофьорът и се загледа след профучалата край тях кола. „Глей, глей кво порше мина!” Но той продължаваше да се взира в свелият глава в калната угар бял лебед. „Ще закъснеем!” „Да… Карай.” – прошепна той, погледна към правото шосе пред себе си и сведе глава. Шофьорът рязко потегли, той се сепна, вдигна глава и видя отдалечаващият се джип. Поразтърси криле, прецапа през калта, излезе на пътя, спря се, въздъхна и се върна. Сведе глава.

[Матей]

Преди векове китайските императори си избирали съпруга по един доста ефирен и възхитителен начин. Събирали в императорския двор най-красивите китайски девойки, донасяли клетки с пеперуди, разтваряли ги, пеперудите запърхвали над красавиците и върху която от тях кацнел рояка, тя ставала императрица. Има легенда за китайска девойка, която била така красива и нежна, та пеперудите я мислели за цвете и тя постоянно била обгърната от пъстрия им облак. Та се сетих за един грозен, бозав на цвят, помияр. На един от постовете по турската граница се бяха събрали няколко бездомни кучета, защото ние ги хранехме, а пък те се отблагодаряваха като отдалеч надушваха бежанците и с лай ни предупреждаваха. Сред тях беше и този помияр. Колкото хърбав, толкова и глуповат. Хвърлям им хляб и докато той радостно лае, другите го изяждат. Давам му хляб в устата, той го поставя на земята, вдига муцуна към мен и пак радостно лае, а другите го изяждат. От радост все гладен стоеше. До поста имаше обширна поляна, която всеки месец сменяше цвета си в зависимост от цъфтящите цветя и билки. И много, много пеперуди. И червени, и сини, и бели, и синьо-червени, и червено-бели, и какви ли не - да се чудиш цветя ли хвърчат, пеперуди ли цъфтят. Докато другите кучета лежаха с изплезени езици на сянка, бозавият хърбавел с радостен лай се гмурваше в пъстрия разкош, душеше цветята, гонеше пеперудите, после се заковаваше на място и с отривисти движения на главата следеше ту една ту друга прелитаща край него пеперуда. А като видеше някоя кацнала на билка красавица, бавно се доближаваше, внимателно мушваше муцунка до нея и с изумени очи я разглеждаше. Грозникът бе така влюбен в красотата, че с нея се хранеше и чрез нея живееше. Един ден по асфалтовия път, който преминаваше недалеч от поста, профуча красиво кабрио с изрисувани на вратите големи пеперуди. Помиярът хукна с радостен лай покрай него, чу се удар, скимтене, колата отмина, а на пътя остана бозава конвулсия. Стана страшно тихо. И сред тази тежка тишина кучето бавно вдигна глава, огледа се, видя къде е поляната и с предните си лапи мъчително се довлече сред цветята. Една, после втора, трета и още много, много най-разноцветни пеперуди го потопиха в шарен облак, сред който като в цветна мъгла видях как най-красивото куче отпусна глава, шумно въздъхна и умря.

[Матей]

Ровех се, четях тукашните писания и ми направи впечатление следния текст:

"Добре дошли!"
Мнениеот yanence » 09 ноември 2014, 14:15

— Да му се не види! — измърмори капитана, загледан в малкото бунгало.

Зелените листа на палмите хвърляха дебела сянка над сламения покрив и верандата. Слънцето се отразяваше в пясъка, придавайки му ослепителен бял цвят. Спокойният океан изпращаше малки вълни към брега, носещи спомена за тъмните бездни и сапфирените багри на плитчините. Бялата пяна, в която вълните се превръщаха изчезваше без следа в горещият пясък.....

Хубаво е. Та се сетих за нещо, което бях написал преди време, ама доста време го търсих. Е, намерих го. Заповядайте:

“… скитах аз по път тъмен и плъзгав и Те търсих вън от мен, и не намирах Бога на сърцето ми, и стигах до морската дълбина и загубих вяра, и загубих надежда, че ще намеря истината.”…

- Аз тръгвам. Като се върна, искам да си научил урока. Ще те изпитам!
Момчето изчака, чу заключването на външната врата, измъкна изпод учебника сгънатата карта на света и взе да я разгръща…

Отдавна, отдавна, когато духът бе силен и обширен, а материята все още слаба и неразгърнала се, един мъж се влюби. Любовта му нежно зауха, земята вдъхна от нея и всичко що бе с корен, разпръсна аромати. Мъжът вдигна очи и погледна към отсрещния бряг. Там стоеше любовта му и подканващо се усмихваше. Той също се усмихна и тръгна към нея. Стъпи в плиткото поточе, но вместо да усети с босите си крака плоските камъчета, почувства, че е върху прохладна коприна. Отклони поглед от любовта, погледна в нозете си и видя, че стои върху водата. Учуден понечи да стъпи с другия крак на брега на любовта си, но брегът се отдръпна и кракът му отново стъпи върху вода. Нова крачка, нова отдръпване. Пак крачка, пак брегът избяга. Мъжът се спря, погледна към любовта си, която все така подканващо му се усмихваше. Той се ядоса и се разбърза. Отсрещният бряг също се разбърза и се отдръпна надалеч, поточето се превърна в широка река. Мъжът се затича по водата. Брегът с любовта му също се затича и скоро се превърна в едва видима чертица на хоризонта. Пред мъжът се простираше голямо езеро, чиято вода потъмня и се развълнува. Той много обичаше любовта си и много искаше да бъде с нея, затова приведе тяло напред и хукна с все сили по набразденото езеро. Тичаше, тичаше, тичаше, гледаше само във водата и тичаше. Спря се без дъх, опря ръце на колената си и дълго време стоя така, нямайки сили да вдигне глава. Когато успя да погледне напред – бряг нямаше. До хоризонта бе само вода. Зад него – също. Мъжът бе сам сред море без брегове. Повя хлад, слънцето се скри под водата. В онези времена хората все още не затваряха очи нощем, защото за да не забравят за смъртта, на тях им стигаше залеза. Стана тъмно и мъжът изморено тръгна напосоки. Силно обичаше и цяла нощ вървя, макар да не се виждаше никаква светлинка. Тогава забеляза зад себе си, че стъпките му оставят по водата губещи се в далечината светещи следи, които му показваха коя е грешната посока. Когато слънцето изгря, той отново не видя бряг. Вярата му се разклати и водата го погълна. Докато потъваше към дъното на отчаянието си, в него изгря ликът на любовта му и той викна в себе си към нея. Тогава морското дъно под него бързо се издигна и изнесе мъжът на повърхността. Това го изпълни с вяра, с надежда и той отново хукна към любовта си. Зад него остана остров… Много години бяга из безкрайната водна шир този мъж, хиляди пъти губеше вярата си, потъваше, но жаждата му за обич бе така силна, че тя побеждаваше гроба в дъното му и то пак и пак го издигаше, и той отново поемаше към хоризонта, оставяйки зад себе си архипелази, изкопчени от смъртта… И ето че една утрин, на изток, на фона на изгряващото слънце, той видя още по-светлата от него любов. Вече знаеше – с бавни крачки, без да сваля очи от любовта, без никакво съмнение в себе си, той се доближи, стъпи на брега и усмихнат застана пред нея. Тогава любовта пристъпи към него и го обгърна. Изведнъж се чу грохот и брегът, заедно с мъжа и любовта, бързо се заиздига към небето…

Момчето разтвори напълно картата, смъкна се от стола и постла света на пода. Легна върху него, сложи пръстче на Магелановия проток и…

… и на 28.11.1520г. пред очите на бившия паж на португалския крал се ширна невижданата досега от европеец безкрайна водна шир. Фернандо Магелан въздъхна облекчено и самодоволно – пътят към страната на подправките се отвори. В правото си на първооткривател той нарече новата водна шир Мирен /тих/ океан. Но океанът не го интересуваше, той бе тръгнал за да открие нов път към родината на подправките, ароматът на любовта, с които модерният свят подправяше гозбите си. Не го интересуваха и тези невиждано високи планини, които се издигаха към небето по брега на континента отдясно на борд… През една безвездна нощ помощник щурманът го събуди и разтревожен го помоли веднага да излезе на палубата. Там Магелан видя силуетите на целия екипаж, надвесени над единия борд. Разбута моряците и погледна – по черната вода ярко светеха човешки стъпки. Те идваха от запад и се губеха на изток. „Виждате ли, сеньор капитан – трескаво зашепна пом. щурманът – стъпките са в обратна на курса ни посока! По водата! О, Пресвета Богородице, помилуй ни нас грешните!... Моряците са разтревожени. Мрат от скорбут. Вече с месеци не виждаме земя. Говори се за бунт. Никак не е мирен този океан, сеньор. Да, да, за бунт се говори!” Магелан бавно се извърна и впи тъмните си очи в щурмана. „Сеньор капитан, водачо наш, нека се върнем! Това е знак от Дева Мария, от Бог е знак, сеньор капитан. Посоката ни е грешна, не е богоугодна. Капитане!” „Да се окове! – властно нареди Магелан – до края на плаването в окови!” Водачът на експедицията обърна гръб на светещите стъпки, както и на виковете за милост на пом. щурмана, прибра се в каютата, легна и заспа… На 27.04.1521г. Фернандо Магелан загина нелепо на малък филипински остров, без да успее да достигне до земята на ароматите.

Чу се щракване на ключ и момчето скочи. Бързо сгъна света, пъхна картата под учебника, седна, подпря лакти на масата, стисна с длани главата си и се превърна в най-примерното дете.
- Научи ли си урока?
- Не. Все още не.
- Е хайде де! Какво прави досега? Сигурно пак си пътешествал. А урока? Урока кога ще си научиш?
- Все някога. Малък съм още.
- Моля!... Философ. Гледай по-бързо да пораснеш, че знаеш ли какво те чака, ако в най-скоро време не си научил урока си!

… Момчето порасна, стана мъж и видя какво го чакаше. Любовта. На отсрещния бряг. Влюби се. Уханието вече бе само вътрешно. Тръгна към нея. Между тях ромолеше поточе. Той сведе очи към препятствието. И урокът започна…

От към далечното бъдеще се чу прошумоляване на разтваряща се карта. Материята продължаваше да се разгръща…

[Матей]

В кочината се чу грухтене, русите клепачи бавно се разтвориха и в очите изплува бръснещият се Стоян Фирлипа. От огледалото го гледаше изжуленото му лице. Остана доволен. Вече изобщо не се личеше, че е на четирсет и девет. „Ши кайш, че съм на има-няма трийсет и пет, маа му стара” – си рече сам Фирлипа и с умиление поглади гладката си буза. Само дето тоз гъсталак от черни косми, стърчащ из ноздрите, разваляше фасадата! Стисна го с яките си селски пръсти и безмилостно заплеви буренака. Днес с жена му бяха канени на сватба в съседното село Гомор. От там бе момчето, а момичето – тяхна рода, бе от селото им Содом. За Стоян Фирлипа тази сватба бе от особено значение, защото на нея щеше да бъде и гоморчанката Вица. А между Стоян и Вица напоследък имаше закачка. Не че нещо особено, но ето на – оня ден Стоян се бе наредил на опашка за кренвирши в гоморчанския магазин. Вица бе по-напред. Тя пазари и на излизане, минавайки край него, го погледна игриво и някак си обещаващо, от което на Фирлипа му завря кръвта и после вместо кренвирши взе мармалад. А каква жена бе Вица! Не като неговата Стоянца – скрипя! Здрава жена бе Вица! Гърдите й - огромни и при всяка стъпка /а Вица винаги стъпваше наперено/ изтежко се люлееха и заковаваха мъжките погледи. Ами задника й! Тук Стоян изпъшка пред огледалото, размечта се и така си остана с наврени палец и показалец в лявата ноздра. От унеса го изкара жена му. „Айде бе, Стояне! Айде бе! Кво беше туй твойто бръснене! Рейса сигур само нас чака!”… В ресторантът на село Гомор бе шумно и задимено. Циганският оркестър ехтеше и от време на време се чуваше онова дружно „Гор-чи-во! Гор-чи-во!...” Младоженците срамежливо се изправяха, набързо се целуваха, след което всеки път пияният свекър ги мляскаше по бузите. Стоян обръщаше чаша след чаша ракия и ставаше все по-мрачен. Вица с мъжа си бяха седнали в другия край на салона. Тя ни веднъж не погледна към Фирлипа. „Стига си пил! Кво се наливаш като не видял!” – изсъска му Стоянца. Фирлипа изръмжа, сграби бутилката и пак си наля. Оркестърът засвири танго. „Дами каняааат!” – извика на микрофона свекърът. След малко някой отзад леко докосна рамото на Стоян. Той тежко се извърна и – Вица! „Може ли едно танго със свата?” – се усмихна Вица на жена му. Стоянца само присви устни и се извърна. Какво танго бе, каква страст! Дълбоко деколте и пареща го жега в него. Отдаваща му се снага и желаещи го очи. И лакомо поглъщаща го трескавост. Тангото свърши. Мъжът на Вица отдавна спеше пиян до пържолата си. Засвириха ръченица. Фирлипа засука ръкави на мократа си риза, жадно отпи от най-близката бутилка ракия и заподскача заедно с Вицините гърди. То не бяха хора, кючеци, диско… „Да излезем малко навън!” – прошепна Вица на Стоян и устните й докоснаха ухото му. Поредна голяма глътка ракия и преобърнат стол. Навън Фирлипа сграбчи пухкавата Вицина ръка и мучейки, с наведена глава пресече тъмната улица и нахлу в парка. Край първото борче се спъна в някакъв къпинак, падна, а с него падна и Вица. „Их че си Стояней!”. Фирлипа изръмжа нещо, запретна роклята й и тежко се прехвърли върху Вица. Ала пустият му нов колан! И тъй се мъчи пухтейки и иначе се мъчи псувайки, и Вица дърпа, тегли, опъва, но коланът не се предаде. Изведнъж блеснаха фарове и ярко осветиха двете тела. Вица тихо извика, претърколи встрани Стоян, скочи и побягна. Заваля. Фирлипа се мъчеше да стане, плъзгаше се по мократа трева, падаше, пак криво-ляво се изправяше, спъваше се в къпинака и пак падаше… В рамката на ресторантската врата се изрисува жалка картина – мокър, окалян, с впита в крачола му къпина, със зеленясала риза и одрана до кръв буза, Фирлипа мучеше и гледаше така безумно, като че ли не знаеше кой е и къде се намира… Огнена болка в главата, сухо като шкурка гърло и някакво виещо отвращение. Стоян се надигна от леглото, с пъшкане се облече и влезе в кухнята. На масата го чакаше голяма чиния с куп топли, дъхави питки, чаша и кана с айрян. Стоянца бе седнала до прозореца и гледаше навън. Фирлипа надигна с трепереща ръка каната и шумно излочи айряна. Стоянца продължаваше да гледа навън. Фирлипа тихо изпсува и излезе. Студен, пронизващ вятър и кал. Отиде зад къщата на завет. Не знаеше какво да прави, а и това кипящо и смърдящо отвращение в него! Тогава видя, че вчера бе забравил брадвата край купа нацепени дърва. Жвакайки из калта, Фирлипа отиде до нея, сграбчи я с две ръце, диво изкрещя и с все сила я запрати към кочината. Острието извънтя в металната мрежа и лежащото прасе изквича и изплашено скочи. То дълго гледа Стоян, който стоеше като вкаменен, после се успокои, легна пак в калта, бавно притвори руси клепачи и Фирлипа изчезна.
… В бликащите някога от живот села Содом и Гомор, сега са останали само няколко беззъби баби.

[Матей]

Имало някога един пътешественик. Но той не бил като ония, които може да видите под и над път, и с които са пълни разни притчи, истории, романи или филми за джунглата. Не, той бил домашен пътешественик. Стоял си на стола разтворил атласа на света, вглеждал се в него и пред вътрешните му очи се вдигала завесата на ежедневието, появявали се жарки пустини, мрачни тайги, коралови рифове, и той потеглял. И така пътешествал ли, пътешествал. Всъщност той бил най-големият пътешественик, защото вече имал зад гърба си стотици обиколки на света. Та този велик пътешественик, освен атлас, имал и жена. Докато си седял на стола, спускайки се по горното течение на Нил, жена му стояла пред него с ръце на кръста и го овиквала. Пътешественикът внимателно не я слушал, защото с присвити очи оглеждал брега на реката за човекоядци. Но веднъж, както винаги се случва, дошъл „един ден”. Един ден пътешественикът, както си седял на стола внимателно не слушащ жена си, чул повелителен глас: „Тръгвай! Към слънцето върви!”. Той бил смирен човек и се подчинил. Издебнал докато жена му с гръб към него белела картофи овиквайки го, станал, взел бял лист, нарисувал на него кръг, в кръга две големи очи, ченгелче и усмивка, забол листа с габърче за облегалката на стола и тръгнал. Ей така, без нищо тръгнал. Сутрин вървял на изток, после постепенно извивал към юг, а надвечер – към запад. Слънцето залязвало, той преспивал и сутрин отново потеглял към изгрева. Така ден след ден описвал дъга след дъга, като усмивка до усмивка. На деветата усмивка чул громолене. Вдигнал очи и пред него се разкрила толкова прекрасна гледка, че дори и в атласа му нямало като нея. Водопад. Ала какъв водопад! Не мога да построя с думи красотата му, защото думите са парченца, а тази красота била така цялостна и плътна, както е цялостен и плътен бисера. Само ще кажа, че пътешественикът дълго време стоял с жадно пиещи очи и забравил кой е и от къде е. Само едно не забравил – защо е, и то само защото все още не знаел отговора на този въпрос. Гледал пътешественикът, дивил се в захлас, а слънцето търпеливо и с разбиране стояло на небето без да залязва. Дали тази омая продължила часове, или дни, или месеци, не зная, защото слънцето отказало да следва календара. Но по едно време се сепнал. От някъде, от нищото, в него изплувал въпрос: „Ами аз? Аз къде съм сред тази красота?” Решил да провери. Измъкнал се от тялото си и само по душа се изкачил на една близка височинка. Погледнал пак към водопада и на фона на ажурната му дъга, се видял като мръсно петно. Гледката изведнъж станала така отвратителна, че той не издържал, свел глава, спуснал се бавно от височинката, влязъл в тялото си, закопчал се здраво в него, обърнал гръб на красотата, махнал така за сбогом и с безбрежна тъга в сърцето, си тръгнал. Едва сварил малко да се отдалечи, когато слънцето, от нещо ядосано и почервеняло, така бързо се скрило, та и славеите от изненада дълго мълчали. Пътешественикът седнал под една крива круша, облегнал гръб на ствола й и се замислил в непрогледната тъмнина. Пред очите му отново изгряла ослепителната красота на водопада, после пак видял своята черна грозота и дълбоко-дълбоко въздъхнал. Било така тихо, та не чул как до него се промъкнал един усмихнат въпрос. „Ами ако – прошепнал въпросът въпроса си в ухото му – ами ако не бе ти, дали щеше да я има тази красота? Ето, и сега водопадът е на мястото си, но той е само водопад, а не красота, защото няма кой да му се наслаждава. И дъгата му изчезна, защото слънцето залезе. А защо слънцето грееше през цялото време? Хайде помисли си, че и при други трябва да ходя.” И въпросът тихо се скрил в тъмнината. Седял пътешественикът под кривата круша, седял и мислел. По едно време все пак се решил и гласно се запитал: „Ами ако…” На изток небето колебливо примигнало. „Ами ако наистина…” Тиха светлина обагрила изтока. Запял славей. „Не, не! Чакайте, вижте! Ами то ако наистина пък…” Слънцето леко надникнало иззад хоризонта, един оранжев лъч докоснал краката на пътешественика и продължил към водопада, оставяйки след себе си ярка пътека…

[Матей]

„Обичам те!”
Мъжът видя греещата бележка с този надпис на пейката, едва след като сряза въжето и положи на нея обесената си любов. Бе дълбока нощ. Над столицата на света звездите премигваха в кървавочервено, а от разцъфналите липи се разнасяше остра воня на мърша. Свлече се до пейката, на която всяка нощ се целуваше със самоубилата се жена и тихо, немощно заплака. Някакво прошумоляване го сепна, стреснато се огледа в мрака за други канибали, но не видя никой. Скочи, повдигна лекичката, само кожа и кости своя любима, прехвърли я на рамо и олюлявайки се, я понесе към дома си.

- Обичам този човек!
Младежът се разсмя, весело се закикоти и компанията. Смехът се разнесе от към единствената светлина сред обширния мрачен столичен площад, излъчвана от жарава, край която бяха насядали няколко мъже. Миришеше на печено. От двете страни на жаравата, на мястото на извадени павета, бяха побити чатали, на които бе поставен кол с пронизано на него обезглавено и изкормено голо човешко тяло. Младият мъж бавно и гордо въртеше чевермето, преобръщайки трупът над жаравата, като от старание бе изплезил език. Компанията му бе гласувала доверие, но все пак и той си го заслужи - той сам бе заклал печащия се на огъня и сам бе почистил вътрешностите му, като тази работа я свърши с любов, защото това бе баща му.

- Мамо, точно така го обичам!
В малко апартаментче в краен столичен квартал, на слабата светлина на газена лампа се виждаше голямо блюдо положено на маса, около която бяха седнали дъщеря и майка. В блюдото вдигаше пара току-що сварено телце на новородено. Младата жена го бе родила предишната нощ, като й акушира само майка й, защото не искаха да хранят и други хора. После си почина, през деня кърми детето, като му се радваше, опипвайки го лакомо. Вечерта го предаде на майка си, за да го приготви и пак заспа. Сега с нетърпение чакаше да изстине горещото месо, а от устата й течеще слюнка - вече месеци с майка си караха само на треви. Младата жена не издържа, пресегна се, хвана горещата дясна ръчичка, откъсна я и ръмжейки я захапа.

Съвършеният излезе на дворцовата тераса, гледаща от хълма към столицата на света. Развиделяваше се. Както всяка нощ той не спа. Съвършеният никога не спеше. И тази нощ, като всяка друга, той си припомни всичко, което бе сторил, премисли го и остана доволен - до ликвидирането на човечеството оставаше малко време. Преди години бе овладял цялата земя благодарение на познанието си за човека. Тогава Съвършеният се отличи не само с гениалността си във всяка една наука, във всяко едно изкуство, отличи се от останалите не само с поразителната си красота, с перфектната си спортна форма, но най-вече се отличи с любовта си към хората, с ярко демонстрираното желание за тяхното благоденстване. Тогава Съвършеният произнасяше прочувствени, омайни речи из няколкото световни столици, топло прегръщаше децата из провинциите и с прости думи обясняваше на родителите им, как всички могат да живеят в мечтите си, стига да му повярват и да го изберат за водач. Повярваха му и го избраха. Съвършеният бързо обедини света в една държава, разтвори съкровищниците му и великодушно ги раздаде по равно на хората, без да лишава дори тия, които му бяха върли противници. И всички се сдобиха с онова, по което преди можеха само да въздишат. Съвършеният попита щастливите си поданици искат ли този идеал да се запази завинаги. Те поискаха. Тогава той им обясни, че щастието се крепи не само на материалното, а и на морала и трябва да се вземат крути мерки срещу онези, които подронват този основен стълб на прекрасния живот. Съвършеният получи одобрение и издаде укази, с които забрани пороците. Същевременно съкровищниците се изпразниха и бързо настъпи бедност. Съвършеният с гняв посочи виновниците – това бяха онези, които не спазваха моралните укази и попита света желае ли да се върне доволството или да остави неподчиняващите се да продължат рушенето на устоите на щастието. Светът, изпитал пиянството на богатството, поиска виновните да бъдат наказани. Тогава Съвършеният даде на всички, които се заклеха в безпределна вяра в него, званието „примерен” и положи върху тях своя знак. Даде им пълна свобода да действат както намерят за добре по отношение на отстъпниците, без да се съобразяват с каквито и да е норми. Борбата за щастие не позволяваше компромиси, защото бедността вече преминаваше в глад и „примерните” гневно поеха на поход срещу виновниците. Светът се развилня, полудя. Въведеното правило, важащо за „примерните”, че всеки от тях е прав в решението си, стига то да не касае властта на Съвършения, отприщи инстинктите. За радост на последователите на Съвършения, денем и нощем светът се огласяше от стрелби и писъци. Понеже вече всичко бе изядено и „примерните” имаха право да не работят, а само да се радват на охолния живот, единствената храна, която остана бяха дивите треви, корените, зверовете в планините и … човекът. Човекът посегна на човека. В началото людоедството предизвика смут, но Съвършеният убеди света, че ако изяде бунтовниците, това от една страна ще спаси „примерните” от временната опасност от глад, а от друга ще прочисти света от отстъпниците и тогава ще настъпи абсолютното благоденствие. И примерните се нахвърлиха на отстъпниците и ги изядоха. Но отново завърлува смъртен глад. Тогава Съвършеният разясни на „примерните” правилото, че щом всеки е прав в решението си, може сам да определи кой от останалите „примерни” не вярва напълно в Съвършения, защото знаел той, че има и такива, и съответно да го изяде. И хората посегнаха на близките си. А други се самоубиваха за да спасят от гладна смърт най-близките си...

Съвършеният със задоволство гледаше в утринния здрач опустялата световна столица. Ала настъпваше изгревът и той трябваше да се скрие в двореца си. Напоследък слънцето все по-силно гореше земята и още след първите му лъчи бе невъзможно да се седи навън. Облаците бяха изчезнали, дъждът бе само спомен. По цялото земно кълбо царуваше огънят. Съвършеният погледна на изток и се озадачи - там вместо утринно зарево бушуваше огромен пожар, като бързо се надигаше все по-нависоко. Изведнъж пламъкът лумна по цялото небе. Стана така ослепително светло, че Съвършеният затвори очи. Оглушително гръмна потресаваща, разтърсваща музика. Съвършеният захлупи с длани ушите си, и със стиснати очи ужасен отстъпи и изкрещя:
- Любовта-а-а-а, Любовта идва-а-а-а-а!!!...

През стените на дома му така рязко блесна, че мъжът сепнато отвори пресъхналите си от сълзи очи и стреснато се огледа сред ярката светлина. Гръмна нечувано тържествена музика. Силно зауха на липов цвят. Трупът на любимата му се раздвижи, очите й се разтвориха, тя му се усмихна, музиката утихна и тя му каза:
- Обичам те!

[Матей]

В края на малко градче, в малка къщичка, живеели малки хорица. Мъж, жена и дъщеря. Мъжът метял и миел стълбищата на жилищните блокове в градчето, а жената и дъщерята работели в градския парк - по цял ден седели на пейка, оглеждали хората и си говорели за тях.
- Виж, виж го тоя ма! - смушквала с лакет майката дъщеря си - С очила. Професор трябва да е.
- Кой? Оня дето върви с ръцете отзад ли? Ми професор ще да е. Щом е с очила - казвала щерката и продължавала да чопли семки.
- Хубав човек! - въздъхвала майката и бръквала в джоба на избелялото си черно сако за още семки - И гледай как все в земята гледа. Сигурно мисли нещо.
- Ми те професорите все тъй мислят - осведомявала щерката майка си - Нали са професори. Те затуй им плащат.
- Ох, горкия! Все мисли. Хубав човек!
- Да, мамо. Хубав е.
И двете продължавали да чоплят семка след семка и да плюят в шепа шлюпичка след шлюпичка.
- Мамо, виждаш ли ги ония трите? Ей там ма, дето завиват по алеята.
- А, там ли. Видях ги мама. Май са пенсионерки. Говорят си нещо.
- Много са хубави! Виждаш ли тая в средата каква хубава блузка има?
- Да, мама. Сигурно сама си я плела. Браво! - радостно се усмихвала майката.
- Браво! - съгласявала се щерката и одобрително кимала.
От сутрин до вечер майката и дъщерята се възхищавали на всекиго в парка и към залез-слънце, препълнени с радост, се прибирали в малката къщичка. Сготвяли каквото дал Господ, подреждали масичката, мъжът се прибирал и всички сядали да вечерят.
- Днес като миех площадката пред апартамента на доктор Жеков, вратата му се отвори и той излезе. И като ме видя, знаете ли какво ми каза? - мъжът загадъчно изгледал жена си и дъщеря си.
- Какво ти каза доктора? - спряла да дъвче жената и с уважение се вгледала в мъжа си.
- Ами каза ми "Здрасти Манчо!" Не, не, тъй ми каза "Ооо, здрасти Манчо!" Зарадва ми се човека. Пък и името ми знае бе!
- Браво! - също се зарадвала жена му. Тя не напразно се гордееше с мъжът си - Културен човек. Хубави са хората. Друго каза ли ти?
- Каза ми я! - с умиление се усмихнал мъжът - Вика ми "Миеш ли, миеш ли?" Ми мия, викам му. Пък той "А тъй. Ай. " Пък аз се дръпнах, че да мине човека и му казах "Довиждане, господин докторе!"
- Хубав човек. Възпитан! - въздъхнала жена му - Че чак и името ти знае! Браво.
А дъщерята греела от щастие.
Така си живеели тримата хорица, докато една нощ, докато всички в градчето спели, нещо в небето изпукало, прехвръкнала звезда, замирисало на изгоряло и нещата се объркали. Пък кой знае, може и да не се объркали, може да са били повредени, а сега да се оправили. Но станало така, че телата и душите си разменили местата - телата влезли в душите, а душите обвили телата. Събудили се сутринта гражданите, обули чехлите и покашляйки влезли в баните си. Свършили това и онова, и погледнали в огледалата си. Всеки гражданин всяка сутрин се гледа в огледалото си за да не се забрави. Другиго може и да не погледне, може и да го забрави, но гражданинът затова е и гражданин, за да не забрави себе си. Та и тази сутрин гражданите се погледнали в огледалата си и извикали от ужас - всеки видял срещу себе си чудовище. Чудовищата били най-различни, но всички били така ужасно-страшни, че баните се напълнили с припаднали граждани. Събудил се и мъжът от малката къщичка в края на градчето. Обул си чехлите, поизкашлял се и влязъл в банята. Погледнал се в огледалото, но не за да не се забрави, а за да въздъхне както всяка сутрин "Ех, Манчо, Манчо!", ала отсреща нямало никакъв Манчо. От там го гледал красавец. Светлото му лице изпускало нежно сияние, а от очите му бликала такава любов, че на мъжът изведнъж му се приискало да се гмурне в тях. Все пак той се посъвзел, стиснал очи, постоял така, отворил ги, но отсреща пак го гледал красавеца.
- Огледалото се е повредило - казал си гласно мъжът за да добие кураж след тази аномалия. Излязъл от банята, облякъл се бързо, че закъснявал за работа и тръгнал.
Малко след това станали жена му и дъщеря му. Като се погледнали една друга, ахнали и от изненада седнали в леглата си.
- Дъще, това ти ли си ма? - след известно колебание попитала майката.
- Мамо, ами туй ти ли си ма? Въй, каква си красивааа!
- Ами ти! Хем си ти, хем не си. Леле, като на картинка си!
Майката и дъщерята прибягали бързо до банята, страхливо надникнали в огледалото и всяка видяла, че е с невиждана хубост. Много-много не се чудели, защото се чудят начетените хора, а те никак не били такива. Зарадвали се на неочаквания подарък, разцелували се, облекли се и отишли на тяхната пейка в парка. Ала цял ден не дошъл нито един мъж, нито една жена. Натъжили се майката и дъщерята. Нямало ги хубавите хора, нямало на кого да се радват. Вечерта мълчаливо се прибрали в къщи. Мълчалив се прибрал и мъжът. Седнали всички на масата и мълчали.
- Чудно - въздъхнал по едно време мъжът, като му било така тежко, че даже не можал да се зарадва на приказната хубост на жена си и щерка си - Днес никой не видях. Ни по стълбищата на блоковете, ни по улиците, пък даже и магазините са затворени. По едно време се загледах по прозорците на апартаментите и видях, че ту тук, ту там, някой бързо наднича навън и пак се скрива. Що тъй се изпокриха, не мога да разбера! Цял ден да няма на кой да се зарадваш! Лоша работа.
- Лоша работа. И в парка тъй беше- също скръбно въздъхнала жената.
- Лоша работа! - проплакала дъщерята.
Легнали си тримата без да вечерят и изморени от тъга по хората, заспали.
През нощта пак нещо изпукало в небето, прехвръкнала звезда, замирисало на изгоряло.
На сутринта огледалото в банята на малката къщичка отново показало предишните грозновати лица на тримата малки хорица. Те се зарадвали, предчуствайки, че всичко си е дошло на мястото...
- Мамо, мамо, виж го тоя! Ей тоя там, дебелия.
- Виждам го мама. Хубав човек!
- Да, мамо. Много, много е хубав!
- А ти виж, виж ония!
- Ау, какви са хубави!
- Да мама. Всички хора са много хубави!