Светулките хапеха - разказ

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Кристиан Цветанов
Мнения: 32
Регистрация: 30 май 2015, 00:30

Светулките хапеха - разказ

Мнение от Кристиан Цветанов »

СВЕТУЛКИТЕ ХАПЕХА

Дворецът къркореше, трепереше, рухваше метър по метър, колона по колона, зала по зала, крило по крило - от солиден каменен титан се превръщаше в облак прах, полетял във вятъра. Бомбите, ракетите и булдозерите му се нахвърляха като глутница хиени на паднал слон, хапещи, разкъсващи, бесни.
Хората в двореца измираха. Криеха се, бореха се, бягаха. Някои оставаха живи за известно време. Но всички измираха.
Ето, едни от тях влизат в картинната галерия.


Галерията преди взривяването ѝ
Снаряди: на 17 километра разстояние.


Една от големите врати на галерията се отвори с трясък. Двете ѝ крила прелетяха диво през тишината и се блъснаха в стените от мрамор. През нея се втурнаха три жени: две дребни и една огромна.
- Умирам! - крещеше едната от дребните, задавена за въздух. По лицето ѝ се стичаха реки от пот, сълзи и пепел. - Не мога вече!
- Не спирай! - ревна огромната. Масивното ѝ тяло се хвърляше от крачка на крачка с бързината на мечка.
Но дребната падна на колене и остана така. Зад нея стените на галерията дуднеха и отърсваха сърдито прахоляк от себе си.
Огромната жена я сграбчи за китката и я повлече като парцалена кукла.
Другата дребна жена не говореше. Нито изоставаше. Нито плачеше. Тя беше кралицата.
Подът на галерията беше от стъкло. Етажът под нея се виждаше с всичките му зали, алеи, предградия. Всичките зали трепереха, дуднеха, отърсваха прах от себе си. И из тях тичаха хора. Тичаха на север като трите жени в галерията. Защото откъм юга идваха снарядите.
Някои от хората на долния етаж виждаха трите жени отгоре. И когато ги видеха, насочваха оръжия и започваха да стрелят. Светулки от блъскащи се куршуми кацаха по дебелия стъклен под, искаха да преминат. Искаха да докопат трите жени.
- Някой ще ни срещне. Ще се изкачат дотук. Ще ни убият - дребната жена не спираше да хлипа. Огромната я влачеше за ръка.
Не ѝ отговориха. Беше се отчаяла. Нямаха време за разправии с отчаяни хора.
- Госпожо, ваше величество - изпръхтя огромната - Какви са заповедите ви? Накъде сме се насочили?
Кралицата не говореше. Нито изоставаше.
- Госпожо! - ревна огромната - Чакам заповеди!
Кралицата не говореше. Тя също беше отчаяна.
Стените зад тях дуднеха.
Огромната жена се препъна и падна в бързината. Дребната излетя от хватката ѝ и се строполи на пода. Кралицата спря и се обърна да види другите две жени с искра страх в каменното лице. Откакто бе започнало сриването на двореца, откакто бяха побягнали, огромната жена нито един път не бе спирала да бяга, не бе падала. Досега.
- Нищо ми няма! - побърза да откликне огромната - Не съм изморена. Няма да спираме. Спънах се. Само се спънах.
Веднага се опита да стане. Но не издържа и три секунди. Строполи се на стъклото с въздишка. Другата дребна жена бе паднала лошо. Тя хлипаше до грамадата.
Кралицата пристъпи до тях с каменна физиономия. Стените отзад дуднеха и отърсваха прахоляк. Хората под стъклото тичаха и стреляха нагоре.
- Ще спрем - каза кралицата.
Коленичи до тях и повдигна лицето на дребната. Носът ѝ беше разбит. Върху стъклото шуртеше кръв. Но тя не викаше. Само хлипаше.
- Не можем да спираме - изпъшка огромната - Няма да спираме - гласът ѝ се сниши до унесен шепот - Снарядите са близо. Ще ни стигнат и погребат живи, ако спрем.
- Не си спирала да бягаш от два дни - отвърна кралицата студено. Гласът ѝ сечеше прегракнал. Дълго време бе крещяла, преди да започнат да бягат. - Лежи и почивай. Ако ти умреш, ние сме изгубени.
Тя скъса парче от блузата си и го постави на носа на хлипащата. Хората от долния етаж стреляха по тях. Всеки пускаше поне по един куршум. Но след това всички продължаваха да бягат. Защото снарядите приближаваха.
- Не ме оставяйте тук - изхлипа хлипащата - Знам, че падам. Знам, че съм слаба. Но не ме оставяйте.
- Няма - каза кралицата. - Никой не оставя никой.
Огромната жена, проснала се вече в просъница, изшептя последни думи, преди да заспи:
- Госпожо... какви заповеди?
Не дочака да ги получи. Кралицата щеше да ѝ ги даде, щом се съвземеше. Вече беше решила какви са те. Щяха да тръгнат към крилото на наследниците. Щяха да търсят сина ѝ. Нейния син и сина на нейния Бранислав. Техния наследник.
Сега нищо друго не беше от значение. А стените дуднеха и отърсваха прахоляк по пода.


Галерията преди взривяването ѝ
Снаряди: на 12 километра разстояние.


Огромната жена спеше от половин час. Хлипащата беше спряла да хлипа, положила мълчаливо глава в скута на кралицата. Разбитият ѝ нос я убиваше.
- Ако тя не стане, ние ще умрем - каза - Без нея ще умрем.
Кралицата не отговори.
- Ако не стане, ще трябва ние да я носим.
- Не - отвърна кралицата. Физиономията ѝ беше каменна. - Не можем да я носим. Не и ние нея.
Хлипащата изхлипа. Носът я убиваше. Из размазаните пот, сълзи и пепел по лицето ѝ сега имаше и размазана кръв.
- Но трябва да тръгваме. Ако не можем да я носим, как ще тръгнем? Нали никой не изоставя никой?
- Ако не стане, ще я оставим.
Хлипащата остана безмълвна. Стените дуднеха и отърсваха прахоляк. Хората под стъклото стреляха. Вече не бяха много на брой. Вече повечето бяха избягали нататък, все по дълбоко на север в двореца. От юг идваше разрухата.
Хлипащата гледаше кралицата и нейната физиономия от камък. Гледаше я уплашено, заклати глава в отрицание.
- Аз съм кралицата - сряза я кралицата с глас от лед - Аз съм тази, която трябва да оцелее. - кимна към спящата огромна жена - Тя го знае. Тя ми служи. Тя би се жертвала.
- Никой не изоставя никой, никой не изоставя никой... - хлипащата захлипа отново. Клатеше глава, пръскаше сълзи, пот, пепел и кръв.
Хората изпод пода стреляха, светулки от куршуми хапеха стъклото.
От вратата, през която бяха влезли в галерията, се разнесоха викове. Дребната хлипаща затрепера и запищя. Кралицата погледна към вратата с физиономия от камък. Огромната спеше.
Бяха по средата на галерията, с още толкова път за изминаване преди другата врата. А другата врата беше спасението им.
Кралицата се изправи на крака, подхвана хлипащата, за да я изправи. Зашлеви я, за да я успокои. Не можеха да бягат, ако тя трепери. А трябваше да бягат. Виковете от входа идваха.
- Не! - писна хлипащата - Никой не изоставя никой! - носът ѝ избухна в нов поток от кръв - Никой не изоставя...
През отворената врата връхлетяха група мъже. Спряха се на входа, загледани в жените. Лица нямаха. Милост нямаха. Имаха само ятагани в ръцете.
Затичаха се към трите жени. Черните им ботуши заромолиха по пода. Изпод стъклото хора стреляха, светулки хапеха.
Кралицата дръпна хлипащата за ръката.
- Не! - пищеше хлипащата - Никой не изоставя!
Кралицата дърпаше, хлипащата не тръгваше, огромната спеше. А мъжете идваха.
Кралицата реши да тръгне сама към вратата. Реши да изостави хлипащата. Физиономията от камък гледаше вратата в далечината, теглеше натам. Но ръката ѝ държеше ръката на дребната. А краката ѝ стояха до лежащата. Не побягна.
Само затвори очи, затвори ги с клепачи от камък върху лице от камък.
Стените дуднеха, светулките хапеха, мъжете идваха.
- Какви заповеди, госпожо... - дочу се глас от земята.

Продължава във 2ра част

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости