Фицджералд Сурдини - "И аз имам една мечта" - sci-fi разказ

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Фицджералд Сурдини - "И аз имам една мечта" - sci-fi разказ

Мнениеот Кристиан Цветанов » 30 май 2015, 04:02

10.12.2088 ПОВЕРИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ
Следният откъс ни бе изпратен из останките на Армада 10, първата човешка експедиция до Марс, под ръководството на Д-р. Фицджералд Сурдини, претор на Свободните астронавти от Червената НАСА, с цел да се сформира първата човешка колония на планетата.
Информацията, изглежда произлязла от разумна форма на живот от самата червена планета, е достигнала до нас в двоен формат, звуков и писмен, като аудио-версията е най-незасегната от радиационни вълни. Ето я в непреработен вид:

И реших да ползвам землянския език да напиша тази част от дневника ми, защото ми е интересен език. И искам да отбележа веднага, че с език, подобен на този, мисълта тече от мозъка направо комично бавно. И се чудя на тия земляни. И се смея, защото докато си ползвам тялото да възпроизведа тия звуци и символи, толкова много време и енергия се харчaт.
И това е втората година, откак първите земляни дойдоха да крачат на Марс. И втората година, в която излавяме всички, дошли след тях. И на всеки спираме сигнала, дето праща обратно до земята, за да не ни изложи на показ пред сънародниците му, и така земляните да не се изплашат и да продължават да идват, да си търсят изгубените изследователи. И като те продължават да идват, ние продължаваме да им взимаме протеиновите тъкани, и да ги консумираме.
И много ни харесват. И много ни помагат. И как не, чисто месо си е. И кой би си помислил, че такъв хубав енергиен ресурс ще ни се появи ей така чак от някаква съседна планета.
И няма да ни се налага повече да консервираме питателни бактерии в полярните шапки на планетата и да гладуваме, разчитайки само на тях. И вече ще ядем месо. И това само да се пази сигурно прикрито, като не позволяваме на човеците да се свързват със Земята, щом са стъпили тук. И ще се правим, че ни няма. И нека машините им си правят снимки по червените пустини и ги пращат на сателитите им. И нека ония там се залъгват, че тук не съществува нищо, и да пращат още хора. И още месо.
И този език е толкова смешен. И да видиш само колко е интересно, че като накарах един от човеците да ми покаже как се смеят, той издаде звук, подобен на ХАХАХАХАХА. И беше трудно да го накарам да се засмее, защото като знаеше, че ще ги използваме за храносмилане по-късно, той само крещеше превъзбудено и отделяше странна солена вода през едни жлези на лицето, дето са много хранителни между другото. И не искаше да се смее землянинът, и отказваше, и едвам го накарах да ми покаже. И трябваше да му отрежа един-два крайника, докато склони да ми демонстрира човешки смях. И то е още по-смешно да ги гледаш пък като им срежеш протеиновите тела, защото не могат да регенерират. И само се гърчат и пръскат соковете си навсякъде.
Хахахахахахаха. И ето и аз вече мога да го правя тоя смях. Хахахахахаха. И е заразителен. Хахахахахахахаха.
И някои от човеците искаха да говорят с мен, преди да ги нарежем за консумация, и така дори аз успях да разгадая формулата на тоя техен глупав език. И ме питаха кой съм, какво съм, дали съм бил „разумен“, и защо сме толкова дълбоко закопани в недрата на планетата.
И ми беше интересно да му поразкажа, да контактувам малко с него. И да го видя как ще реагира. И ще го цитирам тук директно със звуковия запис, дето направих, защото те само така говорят, с вибрации из въздуха. И вграждам вибрациите в страницата. И ето ги:
Тук извънземният интелект прилага в „дневника“ си звукозапис на една от жертвите от нашите пратеници от Армада 11, които имаха задачата да открият какво е станало с екипажа на Армада 10 и Д-р Сурдини. Гласът е идентифициран като този на Д-р Валентина Берое.
REC:
Аз... аз... Това какво е? Записва ли ме? Да говоря ли? *подсмърчане Какво да говоря? Аз... не знам. Не ви разбирам, какво искате да ми кажете? Не те разбирам, стига си ми ръмжал в лицето! Какво искате от мен?
ПРЕВЪРТАНЕ
Добре. Добре. Аз... добре. *подсмърчане.
Пристигнахме тук... на Марс... преди шейсет часа. Приземяването ни беше успешно - точно двеста и три километра от кратера на Клеопатра. Застопорихме кораба надълбоко, приготвихме се набързо и потеглихме на обход. Щяхме да търсим изчезналите мисионери в петстотин километров радиус от мястото на първоначалното им приземяване на планетата. *подсмърчане
Добре, добре, ще говоря ясно, няма да плача вече! Добре, ДОБРЕ! НЕ! НЕ!НЕДЕЙТЕ! НЕ В ОКОТО! НЕ В...
ПРЕВЪРТАНЕ
Казвам се Валентина Берое. На трийсет и седем съм, специалист по вакуумни релефи и абсолютни черни дупки, мисионер от Червената НАСА. Човечеството успя да кацне на Марс преди две години. Оттогава сме пращали общо две флотилии до тук, Армада 10 и 11, първата за колонизиране, а втората, за да търси колонизаторите от първата, които се изпариха. Но всяка флотилия мистериозно се обезлюдяваше почти веднага, след като е дебаркирала. Всичките хора потъваха вдън земя... вдън Марс може би трябва кажа. кашлица* подсмърчане* И сега пратиха нас да разберем къде чезнат хората. Защото корабите и сондите пращаха регулярна информация, отчети, местоположения, видеозаписи... но хората изчезваха.
*кашлица
Не ги намерихме. Намерихме друго. Намерихме обитавана планета.
*тежко дишане Приземихме се успешно до Клеопатра... И тръгнахме на обход в петстотин километра радиус от последната известна локация на мисионерите от Армада 10... тая проклета планета. Боже, бди над душата ми...
И търсехме, но мисионери не намирахме. Нито от първи, нито от втори отряд. Совалките си бяха на място, сондите им си бяха на място, вещите им бяха там. Само хората ги нямаше. Чудехме се дълго време къде са. Но скоро разбрахме. Защото те ни намериха.
Смееш се. Смешно ли ти е? Много ли ти е смешно? Много ли, безформен плужек, а? Много ли е смешно бе, изрод? Шибани марсиански лайн...
ПРЕВЪРТАНЕ
...смееш ли се, копеле! Хахахахахаха! Смееш ли се, а? Не можеш даже да грачиш като хората! Не можеш два звука да възпроизведеш с тая уродлива клоака, дето зее на гръбнака ти! Не можеш да имитираш човешки смях, копеле! Не можеш! Урод! Майната т...
ПРЕВЪРТАНЕ
Аз съм Валентина Берое, на трийсет и седем, от Червената НАСА. Изпратиха ме с колегите ми да търсим изчезналите първи мисионери. Заварихме Марс обитаем. Заловиха ни. Едната ми ръка е отрязана. Едното ми око е стопено. Записват всичко, което казвам.
Искат от мен да общувам с тях. Да ми разказват. Ето, добре. Марсианците ми разказват.
Обитават Марс от неопределен период от време. И не го наричат Марс. Наричат го с нещо подобно на „вертуме“. Не знам дали това е собствено име или тяхната обща дума за „планета“. Живеят в недрата на планетата, някъде по средата на мантията. Популацията е огромна. Пещерите им изглеждат бездънни. Не мога да определя нивото им на цивилизация. „Технологически развити“ би било доста неточно определение за тях. Тук в техния свят границите между технология и еволюция са някак размити, примесени. Човек не може да отличи дали са гениални роботи или свръхбиологичен вид. Като че имат клетки от шайби.
Говорят развален земен език, възпроизвеждат изречения едвам-едвам, с някакви устройства или органи, едно от двете. И ми разказват. За живота им.
Защо ми разказваш, копеле проклето? Защо ми разказваш, като ще ме ядеш? Защо, да ти го...
ПРЕВЪРТАНЕ
Исусе, гледам как изяждат Рубен. Пред очите ми. Парализирали са го, за да не ги затруднява с боричкане. Не гъква, не помръдва. Но гледа. Лежи на земята, гол, безпомощен. И те си режат от него. А той гледа. Гледа в мен.
И това извънземно изчадие още иска да ми разказва. Добре, изчадие, разказвай ми, щом ще те удовлетвори. Поиграй си с храната ти, преди да я изядеш, храчко.
Казва ми, ние хората сме се чудили дали на Марс е имало вода. И къде се е дянала. Ето, той сега ми казва. Били са я изтеглили цялата под повърхността. Всичката била събрана в подземната им колония. Употребявали си я за консумация и хигиена. За какво им била там горе, казва, като атмосферата на планетата не била благоприятна за тях. Защо им е вода там, където не могат да виреят. Затова я просмукали дълбоко в планетата. Полярните шапки се запазили, защото не могли да стопят леда. И освен това в леда имало организми, годни за ядене. Макар вече да са им непотребни, добавя копелето, тъй като ние земляните сме били дошли да ги заситим.
Пита ме сега дали имам деца. Защото те сигурно ухаели на същите сочни протеини, като мен. МАМКА ВИ ПРОКЛЕТА, ШИ...
ПРЕВЪРТАНЕ
Казвам се Валентина и имам съпруг и четири деца вкъщи на Земята. Питат ме за ръст и тегло. Метър и седемдесет съм, шейсет и девет килограма. Това по принцип. Иначе сега съм с отрязани лява ръка и десен крак, така че има разлика. Стопиха ми и другото око, да не виждам. Решиха, че като гледам се плаша и напрягам, а хормоните на стреса разваляли месото ми.
Та вече не ги виждам, но си ги спомням. Марсианците. Не са хуманоиди. Не приличат на нищо земно, нищо органично. Имат тела и някакви подобия на опорно-двигателни системи в тях, скелети, имат и отвори, повече от пет-шест, и разположени без каквато и да била симетрия. Цветът си го спомням като нещо между бежово, розово и червено. Менеше се според околната светлина, релеф, температура, и дори според настроението им, струва ми се. Също така не можех да определя дали са частично прозрачни или не. Телата им сякаш не заемаха обем в пространството. По-скоро, там, където тялото им се озовеше, пространството се размекваше и преливаше в плазма. Пространството заемаше тях, а не те него.
Нищо от отрязаното или стопеното не ме боли. Упоили са ме като Рубен, който между другото вече е мъртъв.
А ако телата им не са „тела“, тогава защо изобщо се хранят?
Ние трансформираме масата във „врепострансо“, казват. Гадовете не могат да произнесат „времепространство“ . Обяснявали го по този нашенски землянски метод, защото така сме щели да ги разберем по възможно най-достоверния начин.
Не ме боли, но умът ми започва да мъглее. Умирам вече. Най-сетне.
Опитват се да ме освестят, да ме накарат да изчакам още малко. За да питат къде точно се намират на Земята децата ми. Месата с моя ген били с уникална питателност.
Да ви го начукам.
STOP
Тук всички запазени данни от дневника приключват.
05.08.2092
Изпратихме военна армада с всичките ни сили срещу Марс.Световната хазна и ресурси бяха изцяло употребени в начинанието. Сондирахме по цялата площ, взривихме 80% от планетарната кора.
Форми на живот не бяха открити. Нито колонизирани пещери нямаше.
След четиридесет и три месеца попаднахме на запечатан в преторианските трезори инфраархив. В него намерихме последните записани данни от Д-р. Фицджералд Сурдини, предводителят на първите колонизатори, обясняващ ни как решил да изиграе шега на сънародниците си „обратно на зеленичката планетка“, затваряйки всички свои колеги на борда на Армада 10 в хранителните складове, в пълно неведение, за да е автентичен „трикът“ му. Когато претърсвателната Армада 11 пристигнала, той изчакал екипажът да тръгне на оглед извън транспортната централа-майка. После се прокраднал в нея и ги затворил навън. Измислил си сценарий, симулирал гласовете на останалите изследователи, за да създаде „дневника на марсианеца“, подправил всички данни за сателитите, измислил „покъртително забавен в убедителността си, въображаем интелигентен биологичен вид“, както Сурдини го е описал в инфраархива. Вид, който да пребивава на Марс и да е хищен спрямо хората. Фикцията препратил към Земята.
След три месеца разследване на Фицджералд Сурдини, местообиталището му, документацията му, ресурсите му и най-поверителните му лични данни тук на Земята, попаднахме на копие от диагноза, съставена от семейния му лекар, броени дни преди отпътуването на Армада 10 към Марс. В диагнозата е отбелязан начален стадий на алцхаймер.
Въпреки заболяването си, Фицджералд Сурдини беше осъден на смърт, по обвинение в опустошаване световната икономика, застрашаване живота на над 400 мисионери и опазване на инвалидност в тайна.

МОНУМЕНТЪТ НА ГРОБА МУ ПО СЛУЧАЙ 300 ГОДИШНИНАТА ОТ СМЪРТТА МУ
Тук почива Фицджералд Сурдини, човекът, който ни подари космоса. Основател на първата постоянна колония на извънземна почва, откривателят и култиваторът на новия Нов Свят. В този паметен камък вграждаме неговите последни записани думи към света, открити години след екзекуцията.
„Аз също имах една мечта. Мечта, че човечеството ще продължи напред, след всички тъмни векове и бури, които е преживяло. Мечта, че ще продължи да крачи по пътеката на бъднините, дори тази пътека да не е вече от свидна пръст и ухайните треви на нашата стара майка. Дори ако тази пътека се изкачва нагоре към страшната, мистериозна, но тъй прекрасна бездна на звездите.
Аз също имах мечта, но прекалено много умове се бореха да я удушат. За да създам голямата колония на Марс, аз имах нужда от огромно количество финанси и не по-малко количество доброволни съвести - а никой дар не е по-непосилен за хората от този на искрената добра воля. Мисията бе на път да се провали. Затова реших сам да покваря своя собствен ум пред всички, ако това бе цената да осъществя мечтата си. Заклеймих своя интелект като накърнен от алцхаймер, за да се сдобия с моралното право да действам привидно безразсъдно. Превърнах се в откачения учен, захвърлил шепа хора на празна планета като мишки в лабиринт, и лъжех мишките, че лабиринтът е пълен с хищници. Изплашените мишки зацвърчаха за помощ, и така куп други мишки дойдоха на Марс да им се притекат. А аз хвърлих и тях в лабиринта. Така се сдобих с най-важното нещо, което мечтата ми изискваше, макар и по подло изглеждащ начин - голям брой хора на новата планета. И логично - големият брой хора довлече със себе си голяма маса ресурси. И ето перфектната формула за колонизиране.
Така моята мечта се превърна в реалност. Дадох на хората новия Нов Свят, защото, веднъж стъпили на новия си дом, осъзнали, че червената пръст не хапе повече от кафявата, те поеха дълбоко дъх и си казаха „Вече сме достатъчно смели, за да останем“.
И знам, че трябва да платя цената за мечтата си. Самите хора, на които подарих нов дом, ще ми отнемат живота. Но нека. С радост ще платя. Всичко в тази вселена има възвращаемост, нали разбирате. Губиш едно, получаваш друго. А в замяна на живота ми, хората ще ме дарят с безсмъртие. Може би не след месеци, или години. Или не след векове дори. Ала както и да е, вековете да си текат колкото щат. Ако има нещо наистина надценено на този свят, то това е времето.“
Три века след смъртта му, останките на Фицджералд Сурдини бяха ексхумирани от безименния му гроб на земята, за да бъдат положени в почетния мавзолей в самия център на полиса Марсион Сурдинис, на 203 километра от кратера Клеопатра.
Кристиан Цветанов
 
Мнения: 32
Регистрация: 30 май 2015, 00:30

Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: MSN [Bot] и 0 гости