Сфера на сенки

[Saimon_Black]

Увод

Седя, втренчила се в кафявия стол, разположен близо до мен. Дясното му краче е леко чукнато и колкото и незначително да бе това, толкова много ми се набиваше в очите, че не можех да си намеря място. Може би, защото е един от нищожните предмети близо до мен. Съвсем обикновено легло, стол и врата. А останалите пет метра от стаята са пусти и мрачни. Една чисто бяла картина с пресечен край. Няма абсолютно нищо друго. Това бе моето кътче.
Малката желязна вратичка с размерите на двете ми длани, допрени една до друга, се отваря на всеки четири часа и то не за да изляза, а за да ми се предостави определеното разрешено количество вода, въглехидрати, мазнини и т.н – дози, насищащи организма ми. Сякаш съм експериментална играчка, на която й е забранен достъпа извън това пространство.
Еднообразието продължава вече четири години. Толкова много пъти съм се чудила как не съм загубила разсъдъка си досега. Едно петнайсет годишно момиче, поробено в нещо като изолатор, без занимания, контакт с някой или други социални дейности.
Мразя всичко това. Мразя тази стая, това легло. Ненавиждам цветовите багри на стената, менящи се през едно денонощие. Днес е бяла, вчера бе синя, утре кой знае каква ще е.
Или искат да постигнат нещо с тази цветова разновидност, или вече напълно съм достигнала границата на здравия си разум. Несравнимото явление, породило се в мен и доказващо, че все още съм сред живите - това са спомените.
Спомените за семейството ми.
За прекрасните години.
За отнетото ми детство.
Нищо не ми дава мир и покой. Понякога е по-лесно да ги забравиш. Но опитвайки се все повече се концентрирам върху тях и това предизвиква емоционален срив, който не понасям. Спомените са се загнездили в главата ми, а прогонвайки ги от там, те се задържат колкото може повече време. Нямам представа защо ме измъчват тук...
Но ще започна отначало.
Тоест, новото си начало!







1.


В деня, след като навърших единадесет години, група маскирани мъже с оръжия нахлуха в дома ми и ме качиха на някакъв автобус. Бяха около десетина, високи и големи като скали. Маските на лицата им бяха от такава плат, че наподобяваше кожа. Ръцете им – напукани, мазолести и с незаздравели рани. Буквално – ожесточени бандити. Разбиха вратата и нахлуха с гръм и трясък.
Още когато татко чу пред къщата ни да паркира огромно превозно средство, остави сутрешния си вестник и ми нареди мигновено да се скрия под масата. Дорт – по-малкия ми брат за щастие бе в стаята си. Покрих се под масата. На нея бяхме поставили дебела лилава покривка, превита на няколко пъти, за да придобие същинската форма на плота. Баща ми я издърпа, разгъна я цялата и отново я намести така, както бе. Само че сега краищата на тъканта се спускаха чак до пода, закривайки ме цялата. Чух ужасния звук от потрошена дървесина и след това викове, удари, изпочупени вещи… Притисках очи и прехапвах устни с една едничка цел – да не издам прикритието си.
Ала не успях!
Тежък вопъл се изтръгна от мен и отекна в цялата стая. Звук, достатъчно силен за да бъде чут от натрапниците. Звук, предизвикващ масова тишина. Всичко замлъкна. Чувах само подметките на обувките, стъпващи на пода. Те обикаляха около мен. Усещах силна болка в устните, знаех че са посинели от стискане. Започнах да треперя от страх. В същия момент масата изхвърча чак в другия ъгъл на стаята, като с повдигането й ме удари по брадичката. Срутих се на земята.
Хванаха ме и насила ме изведоха от дома. За стройната им мускулатура едва ли ги бе затруднило да ме вземат, въпреки виковете ми. Баща ми бе прегърнал Дорт и гледаше безучастно паническите ми опити да се освободя от непознатите типове. Започна да плаче, но не направи никакво движение. Абсолютно нищо. Недоумявах как човек може да остане спокоен, когато отвличат дъщеря му пред очите му. Думите ми почти не се разбираха - бяха смесица от хлипания и викове. Дотогава не бях предполагала, че така безскрупулно ще ме отделят от дома ми. От семейството ми. От всичко познато досега. Тогава даже нямах тази сила да го осмисля. Просто ей така идват и те отвеждат! Без обосновка и повод. Без ясна причина.

На тръгване погледът ми бе закован право към тях баща ми. Галейки русите кичури на Дорт с треперещи от мъка ръце, осезавам че ще настъпят огромни промени. Вече настъпваха.

Божичко, те бяха всичко за мен. Майка ни бе починала отдавна и колкото и сурово да беше положението, все се справяхме по някакъв начин. И тръгвайки от онази двуетажна зелена къща, разположена близо до гората аз загубих абсолютно всичко.
Но както и да е, вече свикнах с липсата на почти всякакви чувства и емоции в живота си. Ще прозвучи странно, но може да изглеждам като съвсем нормално човешко създание, но в себе си ,,съдържам" повече скала, отколкото си представяте. Не съм онова момиченце, което напусна бащиния си дом. Вече не.
Научих се да се да живея сама и да се крепя само на своите ръце, защото аз съм човека, от когото зависи бъдещето ми и аз определям пътя, по който ще вървя занапред.
Упоиха ме и през времето, в което не помня нищичко са ме тикнали в изолатора. Първите два месеца в тази ,,клетка” бяха ужасни. Три пъти в седмицата правех кръвни изследвания, а след тях аз се чувствах толкова уморена, че проспивах остатъка от деня. Неориентирана, уплашена, несигурна в нищо, постоянно търсеща някакъв изход от това място. Щом още съм тук, вие преценете дали съм го намерила.
Преди време тук имаше обикновена врата. Висока около два метра, направена от крехка дървесина и заключена с железен катинар. Сякаш от Средновековието. Нямаше познатите стандартни белези от новото време - метална дръжка или миниатюрно прозрачно стъкло, поставено в горния й край. Тя водеше към тайното място, откъдето идваха разни психолози, психотерапевти, лекари които да говорят с мен. Обещавайки ми, че скоро ще ме освободят, аз им позволявах да ме подлагат на множество тестове и винаги поглеждайки крайните резултати те се мръщеха и ме заключваха отново. Не, че през това време съм била свободна да ходя където и да било, но през краткия период, в който бяха близо до мен те оставяха отворено. Веднъж помолих един от служителите да погледна установения ми анализ. И според изследванията имам голям проблем с гнева, с което естествено беше причината да се увеличат кръвните проучвания, а намаляха външните прегледи. Сякаш чрез кръвта ще разрешат който и да е нравствен проблем! Но това не подлежеше на обсъждане, ни най-малко с мен.
След поредния хематологичен анализ не можех да заспя. Все още опознавах всеки сантиметър от изолатора, в неуспешни опити за търсене на някакъв изход. Мисълта, че не мога да се измъкна и фактът, че нямам никаква представа за нещата, които съм длъжна да правя, ме накараха да се разгневявам. Изведнъж ми стана тясно, въпреки че стаята е пригодена за около десетина души. Цялото това напрежение, страхът, тревогата ескалираха от мен и... направо полудях.
Започнах да крещя, блъскайки се в стените, като същински психопат, изпаднал в най-критичното състояние на лудостта. Изпотроших стола, а за малко и леглото. Досега не знаех, че съм способна да използвам целия си сбор от физическа енергия и да го стоваря върху каквото и да било. Застанах срещу дървената врата и се блъснах в нея. Болката в областта на кръста стана толкова сладка, че в един момент си пожелах да я изпитвам многократно.
Вратата се разклати.
Последва втори удар.
После трети.
Накрая се разкърши на две, а аз се строполих от другата й страна. Не мога да опиша това, което стана. Сякаш не аз, а друг управляваше тялото ми, а с него и действията, които извършвах. Изправих се, след като отместих парчето дърво, притиснало ме на пода. Бях си навехнала крака и страшно много ме болеше. Но когато съзрях света зад вратата, забравих за всичко останало. Напълно лабораторна мебелировка - широко помещение с бели тапети и множество врати. Миризмата на белина и други химични препарати се носеше около мен. След секунди, най-вероятно от шума, който вдигнах, се включи алармата и през целия коридор засвяткаха червени светлини, придружени с дълги отсечени тонове. Въпреки стресовата ситуация не се паникьосах. Продължих напред.
До всяко помещение имаше малък екран, свързан към самата стена. Чернобялата картина представляваше двайсет и четири часов запис на човек, затворен в изолатор, подобен на този, в който аз съм затворена. И всеки беше означен с цифра. Преди усилващата се суматоха да ме накара инстинктивно да притисна длани към ушите си, видях двете стаи, симетрични на моята, и съответно изолираните вътре. В изолатор номер 7 имаше момиче, седящо на стол (много по-различен от моят – висок и с изрисувана облегалка), гледащо съсредоточено в една точка. Картината не ми даде ясно цветово описание, затова не изпаднах в подробности, а се насочих към помещението, в дясно от моето. Изолатор номер 8 беше моята ,,килия". А в номер 9 бе настанено момче, очевидно и то търсещо изход от там.
Неоновите лампи, простиращи се над главата ми, осветяваха целия път. Бях решила да тичам, докато не намеря отвор, но нещо ме сграбчи и ме блъсна в стената. Дори не го видях. Заболя ме, сякаш самата стена се стовари върху мен. От удара главата ми се замая, свлякох се. То хвана и поведе на там, откъдето отчаяно исках да се измъкна. Не бях нито във физическо, нито в психическо състояние да се съпротивлявам, затова му се оставих. Започна да ме влачи обратно към стаята. Избута ме до леглото. Същевременно погледа ми започна да се размазва. Дълга черна опашка с шипове, завършваща с остър връх докосна останките от вратата и мигновено се изпари. Като дим във вентилационна шахта. Не се скри, а изчезна. Единствено това успях да видя. Никога досега не бях чувала за такова създание, какво остава да ми се яви пред очите. Може би беше някакъв научен експеримент, ала и до сега не съм сигурна. Може и да е плод на въображението ми, породено от бурната ярост.
Усетих, че нещо се стича от главата ми. Нещо затоплящо се и преминаващо надолу под ухото ми. Докоснах тази течност с пръсти. Когато погледнах, цялата ми ръка бе омазана с тъмно червеникава кръв, а в горната част на скалпа ми започна пареща болка. Загубих съзнание.
Първоначално помислих, че е от уплахата към съществото, но се дължеше по-скоро от поредицата удари, които то ми нанесе, докато ме завличаше обратно в леговището ми. Цялото ми тяло бе посинено. Когато се събудих на мястото на голямата дървена врата - онази дето разбих, бе направена този път метална, но сходна с онези, с които домашните любимци могат лесно да излязат. Но не и човек. От тогава не съм търсила изход, дори не исках да правя повторен опит за бягство.
До днес.
Не поддържам добра хигиена, а знам, че момичетата на моята възраст полагат огромни грижи за външния си вид. А какво да кажа, като дори не помня как изглеждам всъщност! За последните няколко години не съм се поглеждала в огледалото, поради простата причина, че нямах такова. Понякога ми доставяха различни супи в стъклена купа, но оглеждайки се в нея не виждах нищо друго, освен зеленчуците или другите продукти на самото ястие. Храната също не я биваше. По-скоро насищах организма си с цялата Менделеева таблица, но не и с истински продукти, въпреки че на външен вид не се отличаваха.
Ръцете ми бяха целите в болезнени рани. Отчасти, повечето си ги бях причинила аз. Чак не отива на една девойка да има толкова много рани по себе си. Но тук няма кой да те оцени или кого да впечатлиш. Сядаш, опитваш се да си събереш мислите, броиш часовете, оставащи до смяната на електронния тапет. И толкоз. Но надеждата, че ще те изкарат от там... Тя се е скрила някъде в мен и в момент на пълно отчаяние излиза и ми напомня, че рано или късно всичко ще приключи.
В добрия или в лошия смисъл на думата.



2.

Чух шум. Първоначално започна с леко потропване, но се постепенно звука се измени в тряскане и викане. Изглежда идваше от коридора. Допрях ухо до стената, но не дочух нищо. Всичко утихна. Същото безмълвие. Същия ужасяващ покой, каращ тялото ти да затихне. Умът ти да затъпява и да се чувстваш изтощен, въпреки че не си извършил никаква трудова дейност. Да, това се случва в такива моменти.
Внезапно някой почука на малката метална вратичка. Четири тихи, едва доловими почуквания, провокиращи сърцето ми да се разбунтува отведнъж и да загубя ума и дума за части от секундата.
- Има ли някого? - гласът идваше от другата страна. Изправих се на крака. Не бях чувала нечий глас от години, сякаш ми говореше самата стена. Толкова странно се почувствах. Извиках, че съм вътре. Не смеех да помръдна, опитвайки се да чуя внимателно следващите думи на отсрещния глас. Трябваха ми едва няколко секунди, за да осмисля всичко и да се избистря ума си.
Но не последва нищо. Нито дума, нито звук. Мина минута. После две. В стаята отново цареше мъртвешка тишина.
Отказах се да чакам. Отвътре ми идваше да се свия в ъгъла и да заплача, но събрах сили да превъзмогна тази моментна слабост. Седнах на пода и свих колене до главата си. Обхванах ги с ръце и отново зачаках. И аз не знаех какво - може би онзи да дойде отново или просто да поговоря с друго човешко същество, а не само с въображаемите образи, спотайващи се в главата ми. Това, че не съм чувала някой да ми говори от години, ме затрудни в разпознаването на пола. Но определено исках да се върне. Независимо кой е. И какво иска.
След няколко часа осветлението намаля отново, по обичайния незабележим начин и беше време за принудителен сън. Ако се противопоставяш на основната си нужда от сън, както аз правех в първите си дни, от четирите ъгъла на помещението започва да се изпуска приспивателен газ. Който не е никак приятен!
На следващия ден усещаш ужасното главоболие, както и силните коремни болки, нямаш сила да станеш дори от леглото, а единственото ти желание е да продължаваш да спиш. Затова по-добре е да си легнеш рано.
Нормалните тийнейджъри лесно могат да определят, че сънят е спокойната част от денонощието, в която мозъкът не се напряга особено и почти през цялото време запазваш спокойствие. В моя случай е напълно обратното - единственият признак, че в момента спя е когато при мен се присъединяват и други лица, предмети или пейзажи, които отдавна нямам възможност да зърна отново.
Силен стряскащ звук ме изкара от сладкия транс, в който бях изпаднала. Погледът ми се насочи право към желязната вратичка. Някой удряше по нея с тежък предмет и с всеки последвал удар тя се изместваше към мен. Докато не се разпръсна на мънички парчета метал. Явно е отредено вратите в тази стая рано или късно да бъдат разбивани. От дупката, която се бе образувала в стената се подаде лице. Мургавата кожа на фона на нощното осветление разнообразяваше едноцветното пространство около мен. Сините й очи търсеха нещо из цялата стая, запомняйки всеки детайл от нея за секунди. След като забеляза моето присъствие, погледът й се спря върху тялото ми. Прибра разчорлената си кестенява коса и протегна ръката си, на която нямаше даже и драскотина.
- Побързай. Нямаме много време. – знаех, че говори на мен, но нямах представа как да реагирам. Клекнах на колене близо до новообразувалия се отвор. Тя ми направи знак с ръка да побързам и не се забавих. Преминах през дупката. Беше тясна и металните паянтови щипки се отриваха о кръста ми. За щастие, само няколко издрасквания. Адреналинът, препускащ в мен за първи път от доста време насам, ме накара да се почувствам отново жива.
Изправих се, а тя ме задърпа за дясната ръка и ме повлече към коридора. За трети път някой ме дърпа така. Измъкнах ръката си от нейната и продължих да тичам сама. Тя ми хвърли един сериозен поглед в движение. Познавам това място. Нищо тук не се бе променило от първия ми и последен, надявам се, пристъп на агресия. Моментната физическата дейност напомни на тялото ми, че има и по-различни раздвижвания, освен излежаване или продължително седене на стол. И това ми хареса. Бях затворена в клетка за дълъг период от време, а сега сякаш можех да почувствам свободата, която винаги съм искала.
Нямаше нито аларми, нито червени светлини, сигнализиращи опасност. Беше тихо и зловещо. Единствените звуци бяха тези от триенето на обувките ни, тежко стъпващи по пода. Обиколихме няколко коридора без почивка. Дробовете ми започнаха да отказват. Краката ми също. По лицето ми се стекоха капки пот, а през тялото преминаха горещи вълни.
Най-накрая, с последни сили спряхме до друга метална врата с дървена дръжка. Тя почука няколко пъти върху нея, но никой не излезе. Изчакахме няколко секунди, ала брюнетката бе нетърпелива и нервна. Направи още един ред почуквания, след което вратата бавно се разтвори. От вътре се появи още една непозната личност.
- Какво правиш за Бога? Помислих, че са те хванали! - тя започна да вика на момчето застанало отсреща й. Той не обърна особено внимание на нейното раздразнение и влезе обратно. Последвахме го. Стаята бе обширна, с множество холограми, окачени по стените, десетки компютри свързани към екран, с диаметър около десетина метра. И толкова много бутони, клавиатури и продълговати дръжки. Като контролна зала, или още по-точно - сърцето на лабораторията. Насред цялата тази научна каша, на земята, на няколко метра разстояние от мен, лежеше труп с три куршума забити в гръдния му кош. Бе паднал по лице и единствения знак, по който се разбираше, че е мъртъв беше локвата кръв, върху която лежеше.
Паникьосах се.
Нямах никаква представа какво са намислили тези двамата. И мускулестият русокос младеж забеляза безпокойствието ми.
- Какво гледаш? – извика ми той. - Това което те правят върху нас е сто пъти по-гадно от този безобиден труп. - държеше се надменно, като ми намигна с едното око.
Не можех да повярвам. Сякаш да отнемеш един човешки живот е елементарно, позволено, маловажно нещо. Но още повече не можех да допусна, че изпитах нещо като... удоволствие. Да видя един от невъзмутимите студенокръвни лица, олят в кърви.
Не, никога не трябва да се радваме за нещастието на другиго. Така казваше татко.
Момчето извади пистолета си и го насочи право към мен. В този момент осъзнах, че всичко отива към своя край. Паниката обзе цялото ми същество. Изтръпнах цялата. Животът ми висеше на косъм и един шестнайсет ,най-много седемнайсет годишен щеше да реши да живея ли, или да умра. Решение, което никой няма право да вземе. Но винаги, привличането към непозволените неща водят към най-греховните изкушения, превръщайки човекът в безскрупулна и жестока личност.
- Страх ли те е от смъртта, Ним? - гласът му остана толкова спокоен, толкова ритмичен.
И изведнъж спря да ми пука.
Безчувствената машина, в която се бях превърнала отново ме завладя и ясно личеше, че няма намерение да ме остави така лесно. Цялата тази суматоха ме бе изкарала от строя. Този засилен полет срещу течението обърка още толкова умът ми. И това което му казах, накара дори и един убиец да се почувства несигурен в действията си.
- Рано или късно идва момент, в който си длъжен да вземеш такова решение, макар и на свой гръб. Така че давай. Стреляй. Вземи своето решение тук и сега. - посочих сърцето си. – Ако ме улучиш, безжизненото ми тяло ще се строполи на пода. Но ако пропуснеш.. Е.. Тогава се заричам, че няма да има такава сила на Земята, която да ме спре да те убия с голи ръце!
Ръката която държи оръжието се разтрепери. Много по-лесно е да нараниш някой по-низш от теб. Но ако ти се противопоставят, нещата коренно се променят. Въпрос на гледна точка.
Преди минута може би щях да припадна от страх без той да насочва нищо срещу мен, а сега съм готова даже да му се нахвърля.
Кафявото му око се прицели и тогава натисна спусъка. Той взе моето решение. Сгромолясвам се на пода. Осем милиметровия куршум се заби в мен. Алармите се включиха, светлините също.
- Какво направи? Ще ни хванат и... ще ни изпратят там. Мили боже... Кевин не искам да отивам на онова място. Трябва да направиш нещо! - момичето започна да плаче и да се тръшка. Говори за някакво преместване, но не я разбирам ясно. Нещо в гърлото ми се надига, ала успявам да го преглътна, колкото и мъчително да бе.
- Успокой се. Знам точно какво правя. – приближи се до кървящото ми тяло. - Тя ще ни измъкне оттук. Няма да има друг изход. Трябва да отидем там. Нямаш представа какво... - направи пауза, след което погледна в ъгъла до гигантския екран. - Донеси ми онези два кабела. Бързо!
Тя изпълни нарежданията, донесе каквото е нужно и натисна един червен бутон с квадратна форма. Той ги поожули в земята и постави кабелите с всичка сила в дупката в стомаха ми. Оголените им жици се сляха с кървавия теч. Заболява страшно много. Губя съзнание и кръв. Преди да заспя завинаги, вратата се разбива и няколко членна група в бели лабораторни униформи се нахвърлят върху двамата. Имам чувството, че ще повърна. Не мога да го задържам. На екрана се изписва някаква схема с множество стрелки и други символи.
-СЕГА! - викът на русокосия огласява стаята, а момичето се хвърля с всичка сила върху клавиатурата, поставена в непосредствена близост до монитора. Мрежата от числа и букви изчезват от екрана.
Лежейки на пода, ударена от токовия енергиен поток, гледам как двамата биват заловени. Огромен мъж с бяла екипировка ме вдигна с двете си ръце и затича към изхода на стаята. Двата кабела се отскубват от мен.
Този път наистина припадам.

3.

Болката е неописуема. Разяждаща и ужасна. Лежа на болнично легло със прикрепени системи. Абокати са забити в двете ми длани. Не смея да помръдна, защото знам че болката ще се върне. Отново и отново...
Изправих се със сетни сили след много време. Изтощена съм. На корема ми, или по-точно на раненото място е залепена голяма марля, наполовина окървавена. Системата пиукаше през няколко секунди. В реанимацията имаше още едно легло. Момичето,което ме измъкна бе завързано здраво със сивкав,дебел възел за краката на леглото. Като че ли разговаряше с някого.
До нея бе и приятеля й. Ръцете му се намираха зад гърба на стола, на който седеше, оковани с белезници. Краката му бяха, омотани с ръждясали вериги. Лицето му бе в рани, още пресни и кръвясали. Онази група сигурно го е пребила, задето ме простреля. Джинсите му бяха омазани в някаква синя течност, наподобяваща боя. Блузата също. Всяко едно движение на неговото тяло, дори на устните си при изговаряне на дума, му причиняваха болка. На левия му крак имаше зачервена марля, също като моята. Може би са го наръгали, или изтезавали. Не го бяха пребили, а направо смазали. Главата му бе клюмнала на едната страна, а вдишванията и издишванията му бяха чести и неравни. Опитваха се да говорят така, че никой да не ги чуе. Но явно това не важеше и за мен.
- Видя ли очите й, Ашли? Видя ли ги? - говореше бързо и отделяше голямо количество слюнка, примесена с кръв.
- Да, видях ги.
- Още ли мислиш, че е нормална?
- Напълно обикновена е. И безобидна.
-За Бога,тя предизвика изстрелването на куршума без дори да съм натискал спусъка.Опасна е.
- Ти се престори, че изстрелът е бил умишлен.
- Отидем ли там тя ще ни избие всичките.
Момичето го погледна и ококори очи.
- Или ще ни спаси.
От думите му се вцепених. Нервно тропнах по масичката, разположена в близост до системата. Не знам защо. Тялото ми стана неконтролируемо. Погледнаха ме. Дишането ми се зачести, също като неговото. Силни вибрации преминаха през мен, като започнаха от пръстите на краката и стигаха чак до главата, завършвайки със силно мигновено главоболие.
Ръката ми се опря на таблото за първа помощ. Не можех да я удържа. Над мен имаше червен бутон с буквата ,,П". Може би ,,помощ”, не бях сигурна. Удряйки по стената, го натиснах. Отвъд помещението, в което се намирах за пореден път се включи аларма и след няколко секунди, тичешком влязоха две жени, облечени в бели лабораторни костюми придружавани от възрастен мъж. Носеха малко бронирано куфарче, като изчакаха водачът им да се приближи преди да го отворят. Двете прихванаха неудържимото ми тяло, докато той извади сребриста спринцовка с тъмно синя течност. Заби я в крака ми и внесе синьото вещество в организма ми. Вибрациите спряха, а тялото ми се успокои. Дишането ми си възвърна стария ритъм и силните болки в таза се намалиха. Действаше като морфин, само че с пъти по-бързо успокоително. Уверени, че няма да изскоча от леглото, жените се отдръпна и застана в права редица.
- Бяхме на косъм. - обади се първата. Толкова си приличаха, че не различавах едната от другата. Бялата униформа, черните коси, ръкавиците поставени на ръцете им...
- Увеличили сте дозата, без нашето разрешение. Така ли е?
- Позволих си да направя леки промени, но сега поне вече нямаме съмнения спрямо нея. Аз мисля, че е време да ги преместим.
- И тримата ли? - учудено продума едната ,,близначка". Държаха се, като че ли не бяхме в стаята. Нас игнорирането не ни притесняваше, стига да изкопчим повече информация. Каквато и да е, за каквото и да било.
- Нещата ще се развият в наша полза. Ще видите. - възрастният мъж бавно напусна стаята. Останалите също.
Скоро съзнанието ми се ободри и разтърках очи. Напипах раната на корема си, но не изпитах никаква болка. Нямаше я. Едно положително нещо в цялата тази работа. Обмислях всяка една тяхна думичка, изречена преди малко. Преместване....никакво съмнение спрямо мен. Какво значи всичко това? Погледнах двете човешки създания, вързани като животни, чак ми дожаля, въпреки че направиха подобно нещо с мен и заслужаваха цялата болка на света.
- Аз съм Ним. - това бе единственото, което казах. Името ми. Ако ще ни преместят някъде и тримата, може да извлека някаква полза от тях. На пръв поглед, те са смели, изобретателни и безмилостни. Особено момчето. Но това е всичко, което знам и искам да споделя. Името си. Мургавата брюнетка се обърна с лице към мен, като ми показа една странна гримаса.
- Знаем как се казваш.
- Всички знаят. - остро и отсечено допълни русокосия.




4.

Остатъка от деня се изпълни с неловка тишина. Лекарството, което поставиха в мен ме караше да се чувствам леко и удобно в тялото си. Морфинът, съдържащ се в синьото вещество успокояваше клетките ми и едновременно поддържаше контрола над крайниците ми стабилен. Не знам какво е довело до тези смущения в организма, отказващи да изпращат сигнали до главния мозък. А и нямах намерение да разбера причините,стига това да не зачести.
От време на време си отправяхме по един сериозен поглед, но те не обелваха и дума с мен. Държаха се нагло и нахално, въпреки че дори пръстите си не могат да размърдат в момента. Обсъждаха ме, без значение, че се намирам на няколко метра от тях. Но не ми пукаше - никога не съм се впечатлявала от мненията на хората, особено пък на тези двамата. Личи си, че годините за възпитателна дейност при тях липсваха и често се стигаше до псувни и обиди. А когато не се сещаха за определена дума, я заместваха с ,,такова” или ,,това”. Чак да ти стане забавно.
Може би изолатора ги е променил. Както аз се промених. Емоциите ми почти отсъстваха от съзнанието и винаги отстъпваха мястото си на безчувствената Роуз. Знам,че мога да правя безскрупулни неща, без дори да изпитам и капка съжаление. Явно не бяхме толкова различни. Понякога точно заради тази моя тъмна страна се мразя толкова много. И ако това е причината да съм тук, явно няма да изляза още дълго време. Колкото и да се опитвам сама да предизвикам някакво вълнение, то само се явява и отшумява за части от секундата.
Наближава полунощ, а осветлението е включено, даже увеличено. Останалите спят. Аз опитвам, но не се получава. По коридора се чуват нечии стъпки и скоро пред вратата застава някой, но се колебае дали да влезе. От замъгленото стъкло се вижда само една черна ивица, която се раздвижва от време на време. Накрая дръжката изщрака и той влезе. Отново мъж на средна възраст - но лабораторния му костюм не беше бял, както всички останали - а наситено черен, наподобяващ цвета на перата на гарван. Ръцете му бяха оголени и по дланите си имаше множество белези, или по-конкретно - разядена кожа. Затворих очи, заблуждавайки го че спя като другите. Но номера не мина, защото започна да ме дърпа за ръката и ме подкани да ставам. Когато оказах съпротива ме сграбчи и изхвърли на пода. Паднах , като целия оказан натиск на тялото ми се стовари върху коремната част. И по-точно върху раната. Болката се върна и изпищях. Виковете ми събудиха двамата тийнейджъри. Мъжът ме хвана за китката и ме изведе от стаята. Русия младеж започна да вика за помощ и да се дърпа от стола, на който бе вързан. Но не успя до се освободи. Тръгвахме по коридорите.
Погледнах областта под гърдите ми. На блузата ми се образува огромно кърваво петно, стичащо се по панталона. Обикаляхме, дърпайки ме може би пет минути. Но на мен ми се стори като цяла вечност. Вечност, изпълнена с непоносима и стрелкаща болка. Той буквално ме влачеше надолу. Накрая спряхме пред бронирана врата с три дръжки на нея. Отпусна ръката ми и моментално забърсах сълзите си. Може би ако разбере, че изпитвам слабост ще ми причини още болка, а аз няма да го понеса. Нареди да не мърдам от мястото си. Коленете ми бяха изцапани с кръв, памучната бяла тениска бе възприела нов ,по-тъмен цвят. Притиснах корема си, опитвайки се поне да намаля кръвоизлива. Очите ми фокусираха единствено причинителя на всичките ми мъки. Зяпаше вратата,след което завъртя дръжките така, че да се получи подобие на остроъгълен триъгълник. Обърна се към мен, като една лицемерна, гнусна усмивка се бе появила на лицето му.
- Ако майка ти беше тук да види в какъв парцал се е превърнала любимата й дъщеричка.Отново би скочила в дупката!
Усещах отслабването на тялото си с всяка изминала минута.Гнева отново набираше сили в мен и няма да позволя да говорят за майка ми в какъвто и да било аспект. Но няма да позволя да умра точно сега. Не и докато не разбера защо живота ми се промени за последните пет години. И докато не си отмъстя за всичките страдания, които си позволиха да стоварят върху мен.
Странните сенчести нюанси, появили ли се по белите стени сякаш се уголемяваха и започваха да заемат по-голямо пространство върху тях. Тъмно - сивият цвят, постепенно се затъмняваше, докато не заприлича на черен пушек, разпръскващ се навсякъде. Настръхнах цялата. Повдигнах глава и огледах навсякъде, докато онзи тип стоеше сякаш с победоносна още по-ехидна усмивка. Вратата зад него бе наполовина отворена. Не мога да си представя ужасът, който се намира вътре в нея. От трите й страни прелитаха черни обезформени сенки. Със скоростта на куршум летяха из коридорите и се връщаха обратно. Като митовете за призраци, обитаващи улиците на Вси Светии. Страховито, пленяващо, че чак губиш ума и дума. Седейки по средата на тази ужасия, част от мен - нямам представа защо, изпитваше някакво страхопочитание. Обикалят наоколо, но не ме докосват. Променяйки постоянно формата си, някои тръгваха по източните коридори, други пък се връщаха от там. Дори ако успееш да проследиш пътя на една от тях, по-късно няма да успееш да я откриеш.
Силното потупване върху рамото ми,ме накара инстинктивно да се обърна. Лабораторният психопат се бе навел към мен и ме зяпаше. Погледите ни се пресякоха. Кафявият цвят на очите ми, изглеждаше като бяла ивица върху неговия контрастно черен поглед взиращ се в мен.
- Ставай веднага! - крещеше, докато от устата си отделяше повече слюнка, отколкото е нужно. Припълзях,отдалечавайки се на няколко сантиметра от него. Нямаше за нищо на света да вляза в онази стая.
Чух го да изругава. Сграбчи ме за врата и притисна двете си длани в гърлото ми. Започвах да се задушавам. Ръцете му бяха силни, стискащи здраво гръкляна ми. Започнах да правя панически опити за освобождение от тази хватка. Но дланите сякаш му се бяха вкаменили и не можеше да ги премести. Прокарвах пръсти по цялото тяло, опитвайки се да докосна някакъв предмет по дрехите си, с цел да го използвам за защита, но изглежда нямаше такъв. Свих ръце в юмрук и се захванах да удрям главата му, която се бе надвесила над моята. Когато си използвал всевъзможни средства и всичко което имаш, ти оставя единствено да се примириш и да чакаш това, което е предречено да се случи. В моя случай - смъртта. Надявах се само тя да пристигне несравнимо бързо, без повече болка и страдания.
Отворих очите си. Хаотичния танц на тъмните силуети продължаваше с пълна сила. Разпръснаха се по стените и в пространството между тях остана празно. Вероятно ни наблюдаваха,забавляваха се и може би ръкопляскаха. От древната гръцка митология знам, че създанията на сенките живеят за ненадминатата радост от мъката, изтезанието, голготата на простосмъртните. Те са толкова многобройни, че Хадес - богът на подземното царство, брат на Зевс и Аполон - ги приютил при себе си, но при условие, че на няколко години водят по една красива девойка в отвъдния свят. А за да направи задачата им още по-лесноосъществима ги дарил с възможността да променят формата си.
Може би са дошли да ме отведат.
Чувствах как жизнеността ми ме напуска и се разпилява навсякъде. Ноктите му се забиваха под кожата ми, а дробовете ми се свиваха все повече. Погледът ми се замъгли. Една черна завеса, започна бавно да се спуска от горния край на склерата на окото. Помислих си, че това е краят. Краят на всичко. Наградата за издръжливостта на всичката болка, причинена от онези лабораторни нещастници.
Загледах се в един от безбройните силуети,който бе застанал право пред нас. Около еднометрова неправилна форма, създадена от тъмен прозрачен газ. Размърда се. После пак. След третото движение набра сила и се удари в човека, опитващ се да ме удуши, минавайки право през мен. Той се блъсна в стената, а оживлението в ,,кошера” се възвърна. Изтощена до краен предел се строполих на пода. Лявата част на главата ми се тръшна в земята, докато наблюдавах как една по една сенките влизаха в тялото му. Викаше нещо като ,,Моля ви! Оставете ме! Направих каквото трябваше...!”, но те безмилостно го нападаха. С последни сили на лицето ми изпъкна малка крива усмивка. Вътрешно в себе си рева от щастие, че съм жива. Че онова чувство за безсилие и отчаяност изчезнаха. Че дробовете ми ще могат пак да функционират. Но най-важното нещо, за което съм искрено доволна е, че извършителя си плати за цялата тази безжизненост, в която ме постави и за това, че ме накара да изпитам антипатия към живота.
Сега тялото му лежи в ъгъла. Анемично, окървавено и неподвижно. Както тайно се надявах.
Черната завеса на съзнанието ми напълно се спусна и изпаднах в несвяст.



5.

Усещам леки тръпки. Нечии докосвания. Липсата на пряк контакт с друг човек през последните години, ме накара да си мисля, че самата аз допирам длани в себе си. Хареса ми. Накара ме да си спомня нежния допир на грапавите ръце на баща ми привечер, когато ми пожелаваше лека нощ. Топлите му устни, които за секунда, две поставяше на челото ми, преди да заспя. Тогава знаех, че винаги ще е до мен и ще прощава всяка моя погрешна постъпка,както би сторил всеки един родител и понякога пренебрегвах желанията му. Но той никога не се бе оплакал.
Не живеехме съвсем охолно. Веднъж го попитах защо всички други си имат майки а ние нямаме, а той ми отговори, че тя починала няколко дни след като съм се родила и от тогава нещата се усложнили. Наемът на къщата, в която живеехме се удвои и се наложи веднъж на няколко месеца да продаваме нещо, за да си стъпим на краката. Но този човек не се предаде. Дори когато шансовете за подобрение бяха съвсем малки, заключваше се в стаята си и обмисляше добре случващото се. Не загуби надежда. Не ни даде повод да се срамуваме. Той бе нашата гордост. Често го виждахме с насълзени очи, ала облекчението че сме още съвсем малки и не разбираме суровата действителност, го крепяха. Макар, че това твърдение е много далеч от истината, се налагаше да играем игра,в която се правехме на едва ли не ,,глупачки”.
За един миг аз се преродих отново. Можех да усетя всичко. Домашната атмосфера, чистият въздух, мириса на горска растителност. Всичко това бе отново мое.Нима бях загубила надежда? Онази частица от теб, която загива последна. Която те държи изправен и в най-суровия момент и не позволява на семейството да се разпадне. Не и до този момент. Вече не съм малко момиче и единствената игра, която трябва да играя е да оцелея. Тук. Сега. Утре. Завинаги.
Отваряйки очите си силна бяла светлина разяде зениците ми. До момента се бях тръшнала по гръб на пода. Косата закриваше едната част на лицето ми. Отмествайки я усетих остра, пронизваща болка в гърлото. Всяко вдишване и издишване принасяха за запарването на шията ми. Изправих се на крака,като крепях лявата си ръка на коремната част, а дясната на гръкляна. Имах и някои други нахлузвания по тялото, но по-сериозните повреди бяха две.
Стаята бе раздразнително обикновена, а този бял фон, заобикалящ те навсякъде ти придава чувство за изолация и обърканост. Подухваше хладен ветрец и температурата бе сравнително по-ниска, макар че стаята бе обградена от четири стени, а никъде не забелязвам климатик или нещо от този вид технологии.
Огледах над себе си и преди да завъртя главата си и да отпусна ръце, силен грохот изпълни пространството.
- Моля всички да се съберат в стаята за разпределение. - не знаех от къде идва този глас. Поканата се повтори, след това потрети и чак тогава осъзнах,че съобщението е предназначено предимно към мен. На няколко метра имаше врата, в същия стенен цвят и трябваше да изостриш зрението си за да я забележиш, нямаше брава - само контури. Избутах я и се отдръпнах. Ако исках да опазя тялото си от допълнителни наранявания трябваше да съм предпазлива. Достатъчни са ми и тези болки.
Подадох плахо глава от към отсрещната ми страна, а учуденото ми изражение накара връстниците, изправени пред мен да се засмеят. Толкова много хора на едно място. Беше като илюзия, като нещо недействително. Около двайсет - до двайсет и пет тийнейджъри крачеха из широката стая, изглежда чакащи нещо... или някой.
Повечето подхвърляха нервни и плахи погледи, а други се държаха съвсем нормално и естествено. Аз бях нещо по средата. Разговаряха помежду си, като от време на време настъпваше пълен хаотичен кошер, от който се съмнявам, че някой би разбрал думите на събеседника си. Подобен на сенките от преди сблъсъка.
- Моля за внимание! - онзи програмиран глас отново се обади, но явно никой не считаше за нужно да изпълни нареждането, но следващата стряскаща намеса под формата на максимално усилена аларма накара всички да затворят уста и да се успокоят. Дискусията продължи.
- Както всички знаете, не сте тук по свое собствено желание. Но това не значи, че ще угодим на вашите прищевки, а напълно обратното - който следва стриктно поставените му задачи, той ще излезе от този кошмар. На ясно сме, че за много от вас всичко тук е много.. парадоксално. Но с времето ще свикнете с промените.
Някой разбута тълпата и застана в празното пространство на стаята.
- Какво ще стане ако се опълчим на правилата? - намеси се младо мускулесто момче. Дрехите му бяха чисти и запазени, за разлика от тези които нося в момента. Бе настървено, готово да премине през каквито и да е опасности заради едно. Свободата. Свободата да напуснеш това място и повече да не погледнеш назад.
Заслушах го с интерес.
- Нима очаквате да ви служим, като ни изпращате на място, където войната и разрухата са в своята стихия? Това няма да стане!
Безшумна минутна пауза,изпълнена с много объркани и възмутителни погледи,след която отново думата взе програмирания глас.
- През последните 72 часа настъпиха някои усложнения в системата. За наша радост, но не и ваша, тримата бегълците са заловени, като само един има шанса да продължи напред. Много скоро на пътя ви ще застане важно решение, което се изисква от вас да вземете. Благодарим ви и знайте, че каквото и да става вътре – от вас зависи как ще завърши всичко.
От казаното за бегълците – тоест ние, разбрах че само аз съм получила своя специален втори шанс, а останалите да се надяваме че са изпратени обратно в изолаторите.
Също така отново ще се изправя пред избор. Да вземеш решение е все едно да имаш ключ, отварящ много врати, а да си способен да влезеш само в една. И веднъж преминал тя се заключва. А каквото и да правиш, колкото и силно да го искаш не можеш да се върнеш обратно и да промениш миналото. И твърденията, че ако оказваш добра воля преди и след преместването, ще имаш по-голям шанс да се махнеш от тук, ми се струва като цел за успокоение и заблуждение.
За да оцелея, знам със сигурност, че ще трябва да направя следното нещо:
Трябва да формирам перфектната тактика, която ще ме заведе до върха на стълбата, по която ще съм длъжна да се катеря, за да стигна до това, което винаги съм искала. Да организирам бунтовническа група от съмишленици, с които да се противопоставим на лабораторните или да продължа напред като отделен играч. Може би това ще реша като отида на мястото, което го определиха като стихията на разрухата и войната. А може би не.
Момчето с бунтарско поведение кръжеше наоколо, оглеждайки всички малодушни уплашени лица. Не след дълго погледите ни се сблъскаха и се вкамениха за няколко секунди. В очите му пламтеше пожар, готов да унищожи всичко по пътя си, силно желание да се изяви като човек, спазващ моята стратегия... Този поглед ми е твърде познат. Може да не съм се поглеждала в огледалото от години, но знам че единствено той не се е променил, а това бе малка доза успокоение.
Стана ми малко неудобно, затова забих погледа си в пода. Невероятно е колко много неща можеш да разбереш за даден човек само като погледнеш лицето му. Не изглеждаше като глупав тип, затова не исках да си прави грешни изводи. Колкото по-нищожна информация знаеха за мен, толкова по-огромна преднина ще ми дадат занапред.
Отново почувствах късите вълни от болка, които изневиделица се появяваха и по същия начин ме напускаха. Само за няколко мига си представям патрона забиващ се в тялото ми отново и отново, докато не отворя очи. Картината е илюзия, усещането – повече от реално.
Отместих ръката от корема си, с която прикривах част от кървенето. Обърнах се с гръб към останалите и повдигнах блузата си,оголвайки кръста. Засъхналата кръв бе залепила памучната дреха за плътта ми и при отделянето й сякаш нещата се усложниха повече. Пак бликна кръв. Започна да се стича към панталоните и се попиваше към колената.
В цялата суматоха около мен не разбрах кога образът на пламенното момче се е доближило до мен и със засилен интерес ме разглеждаше.
- Явно те боли.
Повдигнах тила си,учудена от глупавото заключение.
- Явно ти току-що откри Америка. – странното озъбване го забавляваше. Държеше парцал от скъсана блуза, подхвърляйки го ту в едната, ту в другата ръка.
- Мислех да те обвържа с това, за да спрем кръвоизлива, но може би ти си достатъчно умна за да се досетиш. - усмихна ми се.
- Да ме чу да те моля за помощ? – направих бърза крачка към него и със свободната си длан взех окъсаната дрипа.
Трябваше да я обвия около раната, като омотая през кръста, но в момента приличах на едноръка заядлива старица, която притъпяваше болката единствено чрез стискане на зъби. Правейки пореден безуспешен опит за превързване, изпуснах плата – за пореден път.
- Дай да ти помогна. - дори не изчака отговора ми, който естествено щеше да бъде отрицателен, затова вдигна парцала и започна да ме обвързва.
- Повдигни и другата ръка.
Пуфканията и мърморенето от моя страна не го сломиха да продължава да нарежда. Прехапвайки силно устни отделих ръката си то корема, а той веднага я хвана, знаейки че щом започне увиването ще ме заболи и инстинктивно ще я поставя на раненото място.
Така и стана. Изстенах от болка, а челюстта ми почти да се разтроши от притискането на зъби.
Но свърши. Само след секунди дишането ми започна да нормализира такта си, а коремните мускули бавно да се отпуснат.
Обърнах се, а той продължаваше да ме гледа с онзи загрижен поглед. Сякаш наистина му пукаше за мен. Гледайки го,взех моментно решение оттук нататък.
Реших да съм соло изпълнителя в тази игра. Колкото и непосилно да е в началото. Това, че дори не мога да се справя с една рана бе лично моя минусова точка, която ще променя. Затова му благодарих и направих редица крачки, запътвайки се към друга група от непълнолетни хлапаци.
- Дори не знам коя си.
Предпочетох да не се обръщам право към него, въпреки че исках да продължим разговора си. Държанието ни, под вид на закачки ме върнаха в ,,предишния ми живот”, който съм на път да го забравя.
Устоях на изкушението и казах почти глухо:
- Аз също!
6.

Дълбоко в себе си знаех, че той е човек, на когото мога да се доверя. Макар че сърцето ми говори едно, здравия разум – съвсем друго.
Не знам защо съм тук. И въобще защо съм жива? Нямам представа къде съм и какво е предопределението ми, а мразя да съм в каквато и да е неизвестност. Сега като се замисля, да се съюза с него ще е в пъти по-добре, отколкото да се скитам сама из някое забутано място,каквото предполагам че ще е то. Най-сетне в главата ми изплува система, разширяваща се до основите на план.
Неусетно се бях отдалечила чак до другия ъгъл на широката стая. Кошерът от викове, крясъци и писъци продължаваше с пълна мощ, но това не е нещо което ме смущава. Забелязах го да стои облегнат на същото място,където го оставих. Скръстил ръце и замислено гледаше в една точка. Приближих се,отново. Хвърли ми бърз повторен поглед и леко се нахили.
- Не можа да устоиш на чара ми,нали?
Ала не шегите му бяха истинската причина, за която да се върна.
- Искам да знам за какво е всичко това?
- Искаш повече подробности? Добре, ще го направим по следния начин. Въпрос за въпрос, отговор за отговор. Става ли?
- Карай направо.
- Ще започна аз. Преди да ти разкажа за това място, първо ти ще ми кажеш всичко за себе си. Като започнеш с името си, разбира се.
Донякъде това ми изглеждаше напълно налудничаво и детинско. Но се съгласих да участвам. Показвайки му леко раздразнение, дадох старт.
- Казвам се Ним Маклауд и ме доведоха преди 4 години. Аз... - внезапно спрях до тук. Забравих, какво трябваше да правя, за да не се набутвам в очите на другите – да не говоря за себе си. Нямам намерение да усложнявам нещата
- Ии? - любопитството му ме раздразнява. Каквото съм искала да кажа – съм го казала.
- Това е, няма друго. Времето прекарано преди настаняването в изолатора ми е като в мъгла.
- Така значи. – повдигна вежди, показвайки ми че не е толкова глупав, че да измислям нови правила на игра, която отдавна е играл.
- Аз изпълних моята част от уговорката, сега ти си наред.
- Кажи ми точното и определено нещо, което искаш да научиш?
- Нима не знаеш въпроса?
- Всъщност..не! Помогни ми да се досетя.
Този път преля чашата.Побеснях – единствените неща, които мразя са лъжите и увъртанията. Не стига, че Бог е отредил моята съдба като на грешница, а сега ще се оставя на един дрипльо да ме върти на малкия си пръст.
Притиснах го с тяло към стената и го хванах за гърлото по начин, по който останалите да не забележат, че му отправям заплаха. Доближих устни към ухото му.
- Мога още на секундата да ти извия врата и не ме е страх от последствията. Така или иначе скоро ще умра от кръвоизлив. Напъни си нищожния мозък и извади от него информацията, която ми е нужна. И без глупости. Ясно ли е?
Измърмори нещичко и отпуснах гръкляна му, след което пое дълбока глътка въздух. Невероятно, той остана в същата спокойна поза, въпреки моята готовност за пререкания.
- Самото начало..или нашето начало? – озъбеният ми поглед отговори на въпроса му и той продължи – Преди повече от седемдесет и пет години се създала корпорация от налудничави учени решили да сформират нещо наречено ,,Предизвикателството”.
- Какво означава ,,Предизвикателството”?
- Изпращат те на затворено място, където единствения изход е... – направи кратка пауза, в която искаше да довърша изречението му.
- Да избягаш от там?
- Не.. да умреш, борейки се със собствените си кошмари!
По-нелепо нещо не съм чувала през живота си. За да оцелееш – трябва да умреш. Напълно лишаване от какъвто и да е смисъл.
- А къде се сме сега? – намалих тона си.
- Намираме се в Кълбото, или още известно като ,, регистрационната част от Предизвикателството”. Тук лабораторните избират кой да продължи напред или съответно да остане.
- Къде ще продължим?
- Ще стигна и до там. Преминеш ли през първата му фаза – нарекох я ,,кастинга” , заминаваш право към несъмнената гибел. Това е Сферата. Място, където се бориш с най-страшните си кошмари, а повярвай ми веднъж стъпила там, ще предпочетеш никога да не се бе раждала.
- А защо точно ние трябва да участваме против волята си?
- О да, за малко да забравя. Когато ,,Предизвикателството” е стартирало за първи път, в него са влезли не кой да е – а самите му създатели. Поставените им условия са били много по-сурови, отколкото сегашните.
- Какво имаш в предвид?
- Не можеш да влезеш в Сферата, ако нямаш поне един свой кръвен наследник, който ще може да продължи на твое място.
От както се помня баща ми е бил постоянно с мен. За разлика от майка ми. Нямам нито един спомен с нея, нито една снимка, нито каквото и да било. Тя е била тогавашната участничка. А щом аз трябва да продължа играта й – явно нейната вече окончателно е завършила.
- Откъде знаеш всичко това? - настояваща крачка пред него.
- Условието бе един въпрос и един отговор. Въпреки, че аз ти казах много повече. Няма какво друго да споделя по темата... освен че ако не се слееш с тълпата, рано или късно ставаш частта, от която никой няма нужда. - умело се измъкна от ситуацията.
А ако лабораторните преценят, че вече няма смисъл от моето присъствие ще сложат край на съществуването ми с минимални усилия от тяхна страна.
- Само един болен мозък би измислил подобно нещо! С каква цел изобщо се провежда? Не съм малко дете и не се плаша толкова лесно. Така че ми кажи истинската причина всички ние да сме тук.
Той ме хвана за ръката и ми предложи още една сделка, въпреки че не вярвам на нито една негова дума.
- Знам, че ще е трудно да приемеш фактите такива каквито са, но с течение на времето ще свикнеш. Ако се сработим, може заедно да преминем през ужаса, който така или иначе ни е разпределен и да се измъкнем възможно най-скоро от там. А след това всеки да прави каквото иска. Съгласна ли си?
Изскубнах ръката си от неговата, отговаряйки едновременно на въпроса му.
- Докато не видя с очите си, не мога да съм сигурна, че не лъжеш. Няма да се съюза с някой шизофреник на напълно непознато място. Раните ми са достатъчни!
Той сви небрежно рамене, сякаш нищо сериозно не се случваше, а аз закрачих, търсейки друг силен играч сред това уплашено стадо.
- Името ми е Лукас. Чисто информативно.
Погледнах го през рамо, с изражение съобщаващо нещо от вида на ,,Все тая!” или ,,Не ми пука!”.
Това е пълна лудост! Не мога да възприема казаното, няма и да се опитвам. Не искам да съм някаква пионка, която ще разиграват току така лесно.
Близо до мен седи сляпо момче, опитващо се чрез напипване да разпознае ъглите на стаята. Вида на треперещите му пръсти. На побелелите му очи. Всичко това ме накара да се замисля. Слава богу имам здрави крайници и изострени сетива. Имам всичко нужно да продължавам все напред и да се боря до сетни сили. Е, с изключение на раните по врата и корема.

Спрях до две момичета седящи на пода. Клекнах до тях и ги поздравих. Погледнаха ме с крайчеца на окото си, след което отвърнаха на поздрава ми почти синхронно. Забили са поглед някъде и просто няма друго движение – живи статуи.
- Били ли сте някога в изолатор?
- Не можеш ли сама да си отговориш на въпроса? – бавно обърна лицето си към приятелката си като ококори очи, учудена от неграмотността ми. Ясно е, че с тях няма да намерим общи интереси. Най – много да ме принудят с държанието си да ги намушкам с някой твърд предмет. Ала да не се оставям на тъмните си мисли.
Обиколих стаята препълнена с народ и не можах да намеря нито последовател, нито отговор на въпроса ми.
Добре, да преосмисля нещата, казани ми до сега:

1. Намирам се в нещо като регистрация и скоро ще разбера дали съм минала ,,кастинга”. Въпрос – какво представлява този кастинг и какви са критериите му?
2. Ако ме одобрят продължавам в Сферата. Мястото на същинската гибел? Въпрос – какво ще стане там и нещата не могат ли да преминат към мирен път. Или просто целта им е да се нагледат на кървава баня с група деца.
3. Оцелявайки, в което твърдо се съмнявам, ще излезем ли от този ад и ще се върнем ли в домовете си? Въпрос – защо бях затворена тук четири години, вместо да започнат с това още от началото и как ще продължа на мястото на майка си?

Много въпроси и теории, на които явно няма да разбера отговора. Надявам се поне нещата да се развият в близко време, защото стоейки тук с останалите... просто не мога да издържа.
След няколко часа половината от жителите на стаята задрямаха, а аз седях облегната на една от четирите стени, замислена и спокойна.
На няколко метра право срещу мен – на другата стена лежеше момченце, с възрастова разлика от около три до четири години по-малък. Опитва се да запази спокойствие, да не се паникьоса и да заспи, но явно не може и затова отправя към мен поглед с крайчеца на окото си. Показвайки, че съм в същата безизходица повдигам глава и гледам към тавана. Усмихна ми се. Аз също. Но бе твърде малък за да участва в цялото това ,,Предизвикателство”. Огледах наоколо търсейки момчета и момичета на неговата възраст, но не намирах.
Когато го зърнах отново, той бе успях да заспи. Успокоих се. Мислех, че ще дойде и ще опита да завърже разговор, а аз по най-безпричастен начин щях да го отпратя. Достатъчно е само да разменим няколко думи и после няма да си простя ако видя това дете да страда или да се измъчва. Щеше да е плътно с мен, а така щях рискувах както собствения си, така и неговия живот. Ще очаква от мен да му помагам в трудни ситуации. Аз? Момичето, което даже не може да превърже раната си, а да не говорим за спасяване на нечий друг живот.
Затворих очи и усетих как мозъка ми се изтощава и има нужда от здрав сън. Точно на време. Преместих ръката си, която досега е поставена върху раната на корема ми и не след дълго заспивам.

***

Алармата, биеща гръмогласно из стаята ме подплаши до такава степен, че за малко да си ударя главата в едно червенокосо момиче, лежащо близо до тялото ми. Гледах как паниката в останалите надделяваше и изненадващо за мен – сякаш това бе ежедневие. От единият ъгъл се спусна малък звуко-предавател. Лампичката, намираща се над него светна червено, след това зелено. През няколко секунди менеше цвета си. Накрая стана жълта и не се промени.
След спирането на ужасната аларма, лабораторните имат важно съобщение относно продължаването ни в ,,играта”.
- Както сами забелязахте пред вас има две врати. На външен вид напълно еднакви, на вътрешно съдържание убийствено различни. В коя ще влезете вие е само и единствено ваше решение! Но не всички ще могат да преминат и ще се върнат обратно в изолаторите. Ще помолим всички да застанете в долния ъгъл и един по един да направите своя избор, разбира се под наше наблюдение. Благодарим ви и знайте, че каквото и да става вътре - от вас зависи как ще завърши всичко.

Край на връзката.

Да вземем решение, което предварително е взето вместо нас. Да отидем на неизвестно място, но до болка познато на лабораторните. Да направим избор, от който ще зависи изцяло живота ни.
Но не ми пука. Да става каквото ще. Само да действат бързо.

Никой не смееше да помръдне. Всеки се крие в сенките, като че ли има шанс някой да се отърве. Отново се осъществи гласова връзка, пригодена така, че те да говорят на нас, а ние да нямаме тази възможност.
- Изглежда никой не проявява желание да премине пръв. Това ни натъжава, защото най-смелите и най-жертвоготовните винаги стоят на първо място в нашата среда. Но не се притеснявайте, в Сферата ще се научите как да се справяте с всичко сами, дори и да са нужни кръвопролития. А ние ви гарантираме това. Нека преходът да стане по възрастови групи. Ще преминат първо най-малките, като постепенно възрастовата граница ще се разширява. Оказването на съпротива само ще влоши нещата.

Този път спасение нямаше да има. Всеки ще премине през една от вратите и ще се отдаде на незаслужени мъки. Успокоението ми бе, че няма да започнат с мен и ще имах шанса да надзърна какво има вътре след като веднъж я отворят.
Над празното пространство между двете вратите се появи черен екран. След няколко секунди фона стана сивкав и не след дълго се изписа числото 13. Фаталното число. Онова момче, което се бе втренчило в мен преди да заспим направи няколко крачки, отдалечавайки се от групата и застана пред избора си. Сърцето ми се бунтуваше в гърдите. Какво ще избере? Какво ще избера аз? Нямам никаква представа!
Стои право срещу лявата врата и дръзна да я отвори. Нещо в мен, като че ли избухна и тропнах с крак, привличайки вниманието на всички. Изкрещях му да спре. Той се обърна и ококори очи.
- Избери другата! – след изказа ми децата равно стоящи до мен се отдръпнаха назад, оставяйки ме на челна позиция.
- Какво има в онази? - попита ме малкия, сочейки дясната врата.
- Нямам представа. Просто влез в другата. Довери ми се. – настоятелността ми победи. Отвори дясната врата и влезе. Въпреки че бях на метър от него, единственото нещо което успях да видя е мракът, в който той отиде. Дали не направих грешка? Дали не го изпратих право в бездната, от която всички се страхуват? И ако умре, моя ли ще е вината?
Минавайки ми все лоши помисли през главата, алармата отново ни проглуши. Този път по-продължителна и по-силна. Едвам издържахме. Някои даже започнаха да лазят по пода с цел да скрият ушите си от децибелите на това чудо. Другите, като мен останахме изправени.
- Това бе нарушение на главното правило, издадено от нас. Никой не трябва да взема решението на другия!

Човекът, говорещ през предавателя изглеждаше разгневен. Но аз няма да се подчинявам на правила, които вещаят гибелта на мен или на другите. Нито днес. Нито когато и да било.
- Защо тогава вие взехте нашето решение? Как очаквате някой да се подчини на правило, на което даже създателите му не зачитат? Аз няма да... – някой ме хвана за ръката и ме придърпа. Лукас. Той наистина се оказа прав за Сферата. Дължах му извинение за онези обиди, но едва ли сега е най-подходящия момент да му го дам. Все пак бях в центъра на яростен спор.
Придърпа ме до стената и аз се облегнах.
- Ама какво правиш? Не виждаш ли, че.. – затисна ми устата с дланта си, а аз не се възпротивих. Когато разбра, че няма да вляза отново в пререкания с лабораторните ме пусна. Зачакахме с приятно мълчание на екрана да се появи следващото число. И то не закъсня много. Влязоха трима четиринадесет годишни. След това петнайсет годишните. Дойде моят ред. Запътих се към същата врата, в която влезе първото момче. Ако беше все още там трябваше да му помогна. Не мога да понеса мисълта, че съм го изпратила на сигурна смърт. И ето ме сега. Стоя право срещу своето решение. Трепереща, уплашена, дезориентирана. Докато гледах как един по един влизаха преди мен бях по-спокойна. Но когато трябва аз да го направя, нещата станаха по-сериозни.
Не исках да ме помислят за някое уплашено хлапе затова забързах темпото. Хванах дръжката и задърпах. Но тя не се отваряше. Отново напънах да отворя вратата, но без успех. Преместих се при дясната. Не знаех какво става. Сигурно си правеха някаква шега с мен. Незабелязано, друг мой връстник се доближи и опита да отвори вратата. Отдръпнах се. Направо онемях.
Той я отвори и влезе. Затичах се към все още отворената врата, но тя моментално се затвори и заключи.
След още няколко нищожни опита стигам до крайно заключение. Явно аз няма да продължа напред. Провалила съм се на ,,кастинга”. Но не искам да се връщам в изолатора и да седя затворена още четири години. Всичко друго, но не и това. Очите ми се напълниха със сълзи. Бавно се връщам към чакащата група. Клякам в ъгъла, закривам лицето си в нозете и заплаквам. Трябва да излея всичко – срама, безнадеждността, болката. Трябва да се отърся от тях и да приема нещата такива каквито са. Не биваше да се противопоставям на лабораторните, особено когато те самите ни предупредиха за това. Но всичко е свършено. ,,Картите са на масата”. Аз се връщам.
Не смеех да повдигна глава. Твърде унизително е. Някой ме потупа по рамото. Знаех кой е. Това е единствения човек, с когото обелих няколко думи. Който ме взе на сериозно.
Изтрих сълзите си с колена и го погледнах.
- Много съжалявам Ним. – кимнах с глава. - Надявам се да се справиш.
Отвърнах поглед от него и го забих някъде другаде, докато очите ми още плуваха. Не желая никой да ме съжалява. Никога не съм го искала.
- Дойде и моят ред. Трябва да тръгвам. Надявам се някой ден отново да се срещнем. – усмивката му бе тъй жална и фалшива. Усетих неговия страх, неговото огорчение от живота. Но няма начин. Ако не иска да последва моя пример –по-добре да върви.
- Късмет Лукас. – не отмествах погледа си, страхувайки се да не го погледна право в неговите искрящи очи. Сълзите се стичат по бузите ми, разливайки се право в нозете ми. Наблюдавах го едва с бялото. Останах напълно сериозна. Той наведе глава, прехапа устни и премина. Може би очакваше по-различно сбогуване. Нещо от вида на прегръдка или няколко мили думи. Ала не му дадох този шанс.
Докато влизаше притисках до болка клепачите си. Нарочно не исках да видя коя от двете врати избра. И коя мор му бяха предначертали. Защото няма да го понеса.



7.

Един по един всеки преминава. Колкото и лицемерно да звучи, тайно се надявам някой да отпадне – като мен. Да споделя бремето и разочарованието си с него. Да спра да смятам, че аз съм най-неспособното момиче, което няма да може да се справи с предизвикателствата си по пътя. Но за съжаление все още няма такъв човек.
След няколко минути кандидатите останаха двама. Високо момче с пламенно червеникава коса и едро чернокожо момиче, което не пропускаше да покаже антипатията си към мен чрез физиономии, жестове и т.н. Той изглеждаше симпатичен – на пръв поглед здрав, мускулест, със самочувствие на победител. Доколкото тя приличаше на създание, криещо всичките си угризения, болка, страх, съвест под черупка, а на показ оставяше наглия си манталитет.

Но преминаха.

Сега окончателно стигнах дъното. Няма я вече надеждата. Изчезна безследно. Няма го достойнството – и то се изгуби в мрака. Единствено при мен остана съвестта ми, която ми напомня многократно, че може би съм изпратила онова момченце право в гибелта и че неговото наказание ще е много по сурово, отколкото връщането ми в изолатора.
Но не мога да се откажа! Не и след като извърших толкова много неща, за които ако не се погрижа ще съжалявам до края на дните си.
Ставам и отивам до двете врати. Непоклатими и заключени. Побутвам я лекичко – нищо не става. Допирам дланта си на вратното дървено пано и я плъзгам към дръжката. Построена е от грапава дървесна материя. Полагам главата си на нея и дълбоко вдишвам през носа, поемайки малкото останала миризма на истинското дърво, от което е построена вратата. Като малка обичах с татко да обикаляме из горите. Запомнях всеки един дръвник само като го помиришех. Със затворени очи можех да определя мястото, на което ме е завел. Дано за тези четири години да не съм изгубила доброто си обоняние.
Правейки редица вдишвания и издишвания, най-сетне в главата ми се появява ясна картина на представител от дървесните видове. Бор. Поне мисля че е това. Боровите дъски са по-лесно разрушими отколкото ореховите например. И в този момент ми просветва: Когато се оставих на своя гняв и се блъсках във вратата на изолатора – тя се разкърши на две. Като гледам няма никаква разлика спрямо дървения материал и тук.
Затова се отдалечавам няколко крачки назад, засилвам се и се удрям във вратата. Болката от изстрела в корема се завърна и ме атакува с пълна сила, ала нямам намерение този път да се дам толкова лесно. Увеличих разстоянието двойно повече от първия път и се блъснах. Издаде се пукот. Това бе звука на наближаващия успех. На преминаването ми оттатък.
Преди да продължа да опитвам, стиснала се за корема, от четирите ъгъла на стаята започна да излиза зеленикав газ, наподобяващ странен пушек. Такъв, който ме приспиваше първите няколко нощи в изолатора.
След два повторни тласъка вратата се разкършва на две, като средата остана слепена и се нуждаеше от един последен решаващ напън. Газа ме задушава и съм на края на силите си. Чувствам се уморена и сънлива. А трябваше само още веднъж. Само още веднъж.
Преди окончателно да ме приспят разкърших останките от дървения материал и ускорено преминах през дясната врата.

ПП: Здравейте, ако историята ви е харесала и искате да прочетете продължението, моля коментирайте, за да знам дали изобщо имам някакъв талант и струва ли си да продължавам.