Нощта на Страшния съд - фантастичен роман, част

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

Нощта на Страшния съд - фантастичен роман, част

Мнениеот Kreo » 09 март 2015, 00:22

Част от фантастичен роман за Третата Световна война, който пиша в момента. Интересувам се от мнение за стила на писане, смислово оформяне, ще съм благодарен за всякакви съвети и насоки с цел изглаждане и подобрение.

Пролог

Великите Градове лежаха сринати. Останките им, можещи да бъдат сравнени по мащаб единствено с някогашния им блясък, се измиваха бавно от ветровете на времето, като пясъчни замъци от морски вълни. Нощта на Страшния съд беше дошла и отминала, донесла със себе си семената на опустошението, които пробиха небето с мощен тътен, в миг разцъфнаха в ужасяващи цветя на разрухата и огнения ад, след което дойде... покоят.
Това не е разказ за Третата Световна Война, доколкото можеше да се нарече война краткотрайния миг, в който страните изригнаха натрупания си през годините ядрен потенциал, като иронично подобие на защита, сякаш имаше нещо, което можеше да ги предпази от пътуващия в същия този момент към тях подобен атомен дар. Не е разказ за нощта, в която човечеството загърби хилядолетия изграждан морал, заглуши съвестта си и се срина до най-ниското си стъпало, като прие повсеместното унищожение като свое единствено възможно бъдеще. Не е и разказ за феноменът, който се появи една година по-рано, и много хора избраха да наричат Месията, с надеждата, че той ще ги избави от предвещания от самия него ядрен ад. И въпреки, че тези събития присъстват, не те са есенцията в историята, а по-скоро последствия, допълнителни щрихи към същността й.
?(Това е история за решенията, които взимаме, за които понякога убеждаваме себе си, че са измамно правилни и подплатени с причини, които ние самите оправдаваме като истини, подкрепени с аргументи толкова ефимерни, че биха изчезнали безследно при най-лекият полъх на логиката. Или решения, за които сме толкова уверени в тяхната правдивост, че сме готови да защитаваме нашият избор с цената на живота и морала си, без значение от крайните резултати за нас, или другите хора. Възможно най-безсмислените са решенията породени от гордост, собствено его, за които знаем че са погрешни още в момента на зараждането им и очакваните последствия могат да бъдат ужасяващи до степен собствено саморазрушение.
Това е история за решенията които трябва да вземем, но не го правим; посоките, които избягваме да поемем по една или друга причина, било от страх, несигурност, или нежелание. Последствията от тях понякога са много по критични и съдбоносни, отколкото погрешните стъпки, които все пак сме се престрашили да направим ‒ пренебрегнатия проблем е само отложен във времето, и той ще се завърне дали след ден или година, натрупал критична маса и ускорение, и ще помете всичко по пътят си.)?
И докато Земята лежи изпепелена...
... радиоактивна пустош от полюс до полюс, оголена от живота и изложена на показ като една върховна демонстрация на човешките гений и безумство, самотен знак в студения космос, крещящ единствено "Не бъдете като нас!"; докато океани, някогашна люлка на живота, но вече мъртви от върха на затихващите си вълни до непозналите светлина дълбини, мият пусти брегове и безжизнени континенти; докато слънцето изгрява над обезлюдени градове, където няма кой да посрещне лъчите му...
И докато Земята лежи изпепелена...
...може би все още има надежда да бъде променено вече случилото се бъдеще, но дали би било достатъчно за да се избегне? Бъдещето има гадното свойство да се извива и огъва, докато отново не възвърне първоначалната си форма, да измие като река ронливия бент на човешкото упорство и да се завърне пак в старото си корито.
Трябваше да се променят и хората, за да избегнат предопределената им съдба. И ако това се случеше, щяха ли да бъдат хора и след това...

------------------------------------------

Арка първа, част първа
Кошмарът

Като натрошен скелет на гигантски динозавър се простираха безжизнените останки на града върху прашната земя. Смлените в еднородна маса предградия бяха изчезнали, погълнати от огъня, и единствено оцелели самотни каменни стени издаваха къде са били. Пречупени небостъргачи лежаха в някогашните си основи, а малкото останали цели извисяваха оглозгани стоманено-бетонни скелети, съблечени от някогашната си стъклена кожа. Вятърът преминаваше свободно от край до край през оголените етажи на високите сгради. Под тях се пресичащите града плавателни канали бяха пресъхнали, отделени от съседния океан, след като руините на сринати мостове и околни постройки бяха създали своебразни бентове в коритата им. В тях сега ръждясваха полегналите метални корпуси на кораби. Сивото небе влачеше мрачни облаци, а под тях самотни пясъчни вихри трепваха за миг и утихваха из мъртвия апокалиптичен пейзаж.
Някога из този град бяха живели стотици хиляди хора, а сега донесеният от вятъра вездесъщ прах беше покрил всичко. След него идваше дъжда, който първоначално измиваше голяма част от натрупания прах, но малкото останал такъв се наслояваше постепенно с времето, втърдяваше се и покриваше със суха кора всичко открито и изложено под сивото небе.
Пусти улици, самотни руини, всепокриваща сивота навсякъде. Единствено гласът на вятъра се чуваше понякога измежду развалините... Съблечен от дрехата на живота, градът лежеше гол под яркото слънце в заобикалящата го прашна пустош.
Самотна фигура вървеше по това, което някога е било булевард с някакво име, но какво значение имаше името му сега? Катаклизъмът, довел града до сегашното му състояние беше променил изцяло всеки първоначален маршрут за достигане от една точка до друга, а разпръстнатите развалини допълнително затрудняваха пътя. Човекът не бързаше, вървеше мудно с вяла крачка, а дясната му ръка се поклащаше неестествено отпусната, подавайки се като груб мимуфициран крайник от ръкава на посивелия му шлифер. Колко време бродеше из този град? Месеци ‒ със сигурност, години, но колко? ‒ изминалото време се сливаше със заобикалящия го пейзаж и се разтегляше в самотно безвремие. Нуждата от измерване на време беше безсмислена щом единствената ти цел е преживяването на настоящия ден, и кошмара на нощта...
Също като булеварда, по който вървеше, без значение беше и името на този човек. Каква е смисълът да помниш собственото си име, щом няма с кого да го споделиш? Много имена присъстваха някога в ума му, свързани с лица на познати хора. Беше забравил имената, мъртви за него, както и хората зад тях. Единствено самотна мисъл, която блуждаеше в съзнанието му със силата на развит през времето подсъзнателен рефлекс, го караше да следи с поглед прокрадващото се през сивите облаци слънце за оставащото време до падането на нощта.
Нощта...
Онази далечна нощ, толкова отдавна. Самотен спомен проби твърдата кора на погребаната паметта и извика забравени картини на отминало време. Картини на избелена в миг среднощна тъмнина, огромен огнен стълб извисяващ се на километри височина, и всепомитаща вълна от мрак, плъзгаща се към него като безшумна смърт. И на онзи боботещ тътен, когато новопоявилото се малко слънце се издигаше над града... [/indent]
В онази далечна лятна нощ пътуваше по щатска магистрала номер 5 към града, който след няколко секунди щеше да престане да бъде Сиатъл. Бе подминал малките градчета Рентън и Кент и обширната долина с безброй квартали зад тях преди десетина километра. Сиянието на светлините от първите предградия на Сиатъл се долавяше над двата стръмни ниски рида, които се проточваха от двете страни на широката асфалтова лента. Пътят пустееше и в двете посоки поради късния нощен час, и единствено фаровете на джипа правеха компания на самотната магистрала. Слабия звук от двигателя бе единствения шум, който се долавяше в купето на автомобила.
Тогава дойде първия удар.
Силен проблясък далечината отзад, рязък и остър като хирургически скалпел, някъде отвъд Рентън и многобройните му квартали, избели тъмнината на нощта и разцъфна в нажежено до бяло огнено кълбо. Среднощния мрак в миг бе избутан от неземно ярка светлина, която освети земята чак до хоризонта. Като че слънцето реши да си спести малкото оставащи часове до изгрева и да се появи директно в обедната си позиция. За момент се виждаха облаците в небето, преди невидима сила да ги издуха по груб и невъзможен начин.
Гледаше невярващо назад, към малкото слънце в далечината, което се издигаше върху стълб от дим и пламъци, и превръщаше нощта в ден. Няколко секунди след това дойде тътенът на милиарди освободени в миг атоми, силен като сблъсък на континенти. Разтресе автомобила, който поднесе, а предната гума се удари в бетонния ограничител отстрани на пътя, и цялата конструкция се преобърна.
Два тона метал се прегърнаха с асфалта, и смениха няколко пози под странни ъгли. Инерцията прекрати премятането на тежкия джип и го остави полегнал на една страна, на фона на неземно осветен пейзаж, огрян от малкото слънце на няколко километра от тях. Вълни прах влизаха непрестанно в него през натрошеното предно стъкло. Силното премятане беше разбило ключалката на задната врата, която последното премятане бе оставило широко отворена върху страничната, вече горна страна на джипа.
В този момент напорен вятър от ударната вълна, преминала за няколко секунди десетината километра от епицентъра на експлозията стовари стена от прах върху него. Стихийния поток беше остатък от ураганните ветрове около епицентъра, където до преди секунди вихри със скорост от над хиляда километра в час оглозгваха сгради. Вихрушката губеше сила бързо и гъста мъгла от прах заемаше мястото й.
Той успя да изпълзи през прозореца, падна тежко в пръстта, и се изправи, олюлявайки се. Постоя секунда-две така, усети пясъка в устата си и го изплю.
Вдигна поглед към назад към далечината, където се чуваше глухото бумтене на малкото слънце. То се бе издигнало на километри височина и вече избледняваше, а земята под него вреше в огнен ад.
Нощният мрак се завръщаше и тъмнината се сгъстяваше. Въздушния вихър изведнъж замлъкна, когато последните остатъци от кинетичната енергия на ударната вълна се разтвориха във въздуха.
А над всичко това се носеше лек свистящ шум, без определена посока на произхода му. Сякаш беше навсякъде, но по някаква неясна причина, може би същата, която е карала милиони години по-рано нашия прегърбен прародител да спре рязко в изпълнената с шум и живот джунгла и да впие изпитателен взор в определен шубрак, криещ сто килограма дебнещи мускули и зъби, накара погледа му да се вдигне и насочи нагоре, в посока града към който беше пътувал допреди малко. Наслоения във въздуха прах и завърналият се непрогледен мрак не му позволи да види металната игла, която проби под малък ъгъл небето със скорост от над 10 000 километра в час и потъна в тъмнината над на нощта. Но това рязко се промени в следващия момент, когато атомите на плутоният и уранът в двеста килограмовата бойна глава, прекарали самотни години в очакване откакто бяха извадени от земните недра, се целунаха и сключиха атомите си в ядрена прегръдка. Като внезапно събуден ухажор в необичаен любовен триъгълник водородния изотоп заяви своето присъствие като подсили многократно ядрения разпад. Плодът на тяхната моментна любов ‒ огромно количество енергия, в миг изчисти сцената за най-величественото представление, поставяно някога ‒ създаването на ново слънце, което избухна на километър над града.
Топлинен прилив, нажежен до няколко милиона градуса, погали сградите под него, като изпаряваше в миг метал, бетон и камък. Ударната вълна блъсна земята с превишаваща звука скорост, и се разпръсна в разширяващ се кръг около епицентъра на взрива, помитащ постройките, като издуха и угаси милиони малко пожари, пламнали от отделената в първите няколко мига лъчиста топлинна енергия.
Атомната вълна отмиваше къщи и здания, като ненаситно поглъщаше хилядите животи в тях, без да проявява предубеждение към тривиални неща като цвят на кожата или благосъстоянието на собственика й. Изпепеляващата огнена завеса се свличаше над града с постепенно разширяващ се адски радиус, като слагаше върховния финал върху представлението на живота.

Двама млади влюбени са застанали в центъра на друг път оживено, но пусто в момента кръстовище. Прегърнати са. Смятат да посрещнат края заедно. Струва им се романтично. Експлозията ги кара неволно да извърнат очи натам. Виждат нажежена до бяло стена от смърт да се носи към тях, да разтапя каменни стени и бетонни сгради по пътя си. И двамата са ужасени, младежът пуска момичето и в диво, животинско умопопомрачение побягва към близката сграда. Лицето му е сгърчена призрачна маска на първичен кошмар. Очите му са впити в приближаващия ад, чиято картина изпарява в миг разумът му, и оставя безволевото му тяло да се води от първични инстинкти. Успява да направи две крачки, преди да се свлече на улицата безпомощно. В последен отчаян опит да се защити момичето момичето стиска очи, извръща глава и вдига ръце пред лицето си. Дробовете й изпращат последната си порция въздух, гласните струни го поемат, превръщат го в писък, и тогава свръх нагорещената вълна ги достига и обгръща.
Казват, че такава смърт е мигновена и безболезнена, но грешат. Агонията е продължителна и разтеглена във времето, а болката - толкова чудовищна, че страдащият жадува утехата на смъртта.
Отделената в първите мигове на взрива лъчиста енергия удря тялото и ускорява в пъти бързината на обмен от информация между нервните окончания по тялото, и на невроните в мозъка. В резултат на това човек усеща всичко проточено във времето и възприема заобикалящият свят на забавен каданс, а последните мигове страдание са дълги като минути.
Бавно, като на сън, момичето вижда как нажежената вълна идва към нея. Горещината я обгръща като гъст захарен сироп, отначало топла като въздухът в летен ден през август, после гореща, като от рязко отворена фурна, и накрая изпепеляваща, като то доменна пещ.
Кожата й почернява, набръчква се, започва да се напуква и отделя от плътта, като кората на портокал върху нагорещен котлон. Нервните окончания по цялото тяло, непознали досега подобна болка, пищят, а сигналите им се забиват в мозъка подобно на нажежени игли. Съблечените от кожа мускули се изпичат върху костите. Подобно на опитен готвач топлината обелва тъканта й като пресни листа от зелка.
Момичето пищи, стиснало очи, собствената й вселена се е свила до размерите на грахово зърно, смазвано върху хидравлична преса. Способна е единствено да усеща безпомощно как нажежени клещи разкъсват тялото й. Свръх нагорещения въздух блъска писъка й обратно в гърлото, смачква го, нахлува в белите й дробове и изпарява в миг алвеолите им. Към страданието от разтапящото й се тяло се добавя и агонията на задушаването, сякаш се дави в разтопен метал.
Горещината изгаря клепачите й, и ослепителната бяла светлина от малкото слънце високо над нея е последното нещо, което вижда, преди течността в очните й ябълки да възври и да се изпари, заедно с кожата по лицето й.
Всичко това се случва в бегъл миг, внезапен и кратък като живота на плодовата мушица сравнен с периода на завъртане на колелото на галактика, и е толкова рязко, че гравитацията все още не е имала време да предяви претенциите си към лишената от опората на мускулите осакатена фигура.
Тялото й е вече мъртво. Мозъкът й, защитен от черепните кости, успява да преживее миг повече от изпепеленото й сърце, изврялата за момент кръв и изпарените като салфетки на пламъка на горелка бели дробове, докато постепенно потъва все повече и повече в разтегления във времето океан от болка и агония, продължил не повече от секунда в реалното време...
... и тогава същинската ударна вълна я удря, и изпарява дори оставената сянка в паважа зад нея...

Бъдещият самотен обитател на разрушения град не виждаше тези сцени, и можеше само да се досеща за стотиците хиляди заличавани в този момент животи в далечината пред него. Бе в състояние единствено да гледа разиграващия се апокалипсис на няколко километра от него, а по лицето му играеха отблясъците от новопоявилото се малко слънце, докато в главата му прескачаха мисли със скоростта на приближаващата се в този момент ударна вълна.
Трескаво се хвърли към обърнатия автомобил, който беше между него и атомната гъба в далечината. Задната врата лежеше широко отворена върху страничната, вече горна страна на колата. Скочи, гърдите му блъснаха периферията на вратата. Главата му се издигна над ръба, погледа му насочваше дясната ръка, за да се вкопчи в дръжката на вратата. Успя да я хване, и тогава вдигна очи...
... за да види приближаващата се тъмна стена от смърт, която контрастираше рязко на фона на светлинно кълбо зад нея. Ударната вълна напредваше безшумно, като смъртоносен и безмилостен хищник, изпреварил даже звукът от стъпките си; свръхзвуков булдозер, който за миг изтръгваше от основите цели квартали; врящо цунами, съставено от плътен и твърд като скала въздух, помитащ всичко по пътя си.
Бясно и отчаяно задърпа вратата, като инстинктивно сви глава назад пред връхлитащата грамада. В този момент топлинната го връхлетя, радиоактивна нажежена горещина се разля като разтопен метал по цялото протежение на вкопчената му във вратата ръка, и плъзна по лицето. Ударната вълна блъсна вратата, която се завъртя рязко на пантите си, удари го и отхвърли тялото му във вътрешността на колата.
След това целия автомобил беше рязко запокитен, главата му се удари в една от стените, а милостта на безсъзнанието спусна завесата си над него...

‒ ‒ ‒

Свести се пулсиращо главоболие което удряше черепът му отвътре. Усещаше дясната си ръка като потопена във вряща вода. Бавно отвори очи и се огледа, без да помръдва с глава. Лежеше, полу-облегнат на нещо твърдо. Дрехите му бяха надрани на парцали и висяха по изпълнената с резки кожа. Все още се намираше в джипа, смачкан и огънат около него, а пространството изглеждаше смалено двойно. Задната врата зееше широко отворена, а площта на рамката й се изпълваше от клонки диви храсти и купчина пръст, която се спускаше надолу, и го бе затрупала до гърдите.
Беше ден. Мръсен слънчев лъч си пробиваше път през тясно свободно пространство между рамката на вратата и пръстта, и осветяваше металния ковчег около него.
По някакъв начин беше останал жив. Джипът беше подмятан и блъскан в земята, за което съдеха огънатия и изкривен метал който го заобикаляше. Очевидно ‒ и той с него. Накрая цялата конструкция се е сгромолясала и заорала в пръстта. Очакваше да е мъртъв, а в най-добрия случай с натрошено тяло. Трябваше да установи дали е в състояние да се измъкне от смачкания автомобил, а след това ‒ как точно да го направи.
За пронизващото главоболие не беше в състояние да направи нищо в момента, затова насочи вниманието си към дясната си ръка, която лежеше странно изтръпнала, полу-зарита в пръст.
Без особена надежда разчистваше пръстта от нея с лявата си длан, като очакваше да види обгоряла кост. Пръстите му срещнаха нещо твърдо, приличащо по цвят и грапавина на кората на дърво, сигурно влязло с пръстта през задната врата. Хвана го и го дръпна силно, за да го отмести.
Сякаш бръкна с дясната си ръка в електрическо табло и сграбчи най-дебелия кабел. Резки болезнени искри пробягаха по ръката му и влязоха в главата му, където експлоадираха в бяла агония. Застина с цяло тяло, и постоя така няколко минути, докато болката не намаля.
Внимателно, без да мърда, разрови пръстта около дясната си ръка, и я разгледа на мъждивата светлина, която изпълваше тясното пространство.
Ръкавът на ризата му беше разпран до яката и висеше на ленти. Отдолу се виждаше това, което в обикновен случай би трябвало да е плът. Имаше кафяв цвят и грапава, напукана повърхност. Започваше от върховете на пръстите, преминаваше по цялата повърхност на ръката, и доколкото можеше да извие врат за да види, продължаваше нагоре по рамото и свършваше до шията.
Дясната му ръка беше безполезна, трябваше да привикне да използва лявата като неин заместител, докато не разбереше какво можеше да се направи за поразената тъкан. Въпреки, че изглеждаше като препечена на скара, продължаваше да я усеща, сякаш беше облечена в метален обков с шипове от вътрешната страна ‒ можеше да стегне леко мускулите й, но ако опиташе да я свие, болезнено прорязване го караше да се откаже.
С лявата длан внимателно опипа вратът си от дясно. Беше наред, плъзна пръсти нагоре и напипа непривична груба кора. Опипом установи къде се простираше поразената зона ‒ кожата по задната дясна част на главата му беше като препечена, ушния хрущял почти го нямаше, а когато натисна леко с пръст кората, искри от болка се забиха в черепа му, все едно ръждив циркуляр режеше костта.
Отпуснат изчака докато новата порция болка отмине, и огледа другите части от тялото си. Изглеждаха добре, и докато тъпата болка в главата му пулсираше непрестанно, той се отпусна и си припомни изминалите събития.
По някакво чудо беше все още жив. Не беше атомен физик, но не се съмняваше, че двете експлозии бяха ядрени. По някаква неизвестна нему причина някой беше решил да удари Сиатъл и околностите му, и то не с какво да е, а с атомно оръжие. Защо точно тук? Не беше забележително голям град, като например Филаделфия, и сигурно имаше десетки, стотици други много по-важни цели - военни обекти, електрически централи, даже удар по Ню Йорк би имал много по-големи последствия, отколкото Сиатъл.
Чудесата не свършваха до тук. Беше оцелял и последващата ударна вълна, вероятно поради отдалечеността от епицентъра. Първият удар беше далеч зад него, някъде в изпълнената с квартали долина между Рентън, Кент и езерото Иънгс. Вторият беше насочен директно върху Сиатъл, и по негова преценка ‒ сравнително в средата на населеното място. Намираше се в точка между двете експлозии. Спаси го разстоянието ‒ ударната вълна, която без съмнение беше помела всичко намиращо се в непосредствена близост до точката на взрива, постепенно е губела енергия, с отдалечаването си от епицентъра. Въпреки, че беше запратила автомобила като подритната кибритена кутия, и беше изгорила кожата му, това бяха едва ли не последните издихания на една иначе неудържима в началото си сила.
Чудо ли беше, че е жив, или не ‒ щеше да е без значение, ако не се измъкнеше и не се погрижеше за ръката си. Беше чувал за лъчевата болест сред преживелите атомните бомбандировки над Япония по време на Втората Световна Война, но нямаше представа какви ще са последствията в неговият случай. Знаеше единствено, че изгарянето не е обикновено, и това никак не му нравеше.
Като малък, на седем години, се беше изгорил. Една ранна съботна сутрин баща му, сънен и намусен като всеки път преди да тръгне за гадната си нископлатена работа като автомобилен монтьор, го беше изкарал от леглото му да наглежда кафеварката на котлона, докато той посети любимото си място в тоалетната. По принцип кафето се грижеше да предизвика този процес, ведно с разсъняването и способността на баща му да възприема заобикалящият го свят като по-малко гаден. Но непонятните физиологични процеси в големия родителски корем точно тази сутрин го принудиха да постави посещението на кралския трон преди поглъщането на вълшебната напитка.
Сънен, седемгодишен, със замъглени очи, с мисълта в главата за анимационните филмчета, които щеше да гледа в съботната сутрин, и с думите на баща му в ушите "Гледай кафето и го премести, когато заври", той чу как в металната кафеварка нещо забълбука. Посегна към дръжката. Парче от бакелитовата й обвивка, поставена за изолация от топлината на метала се беше отчупило, но той не отчете този факт, защото го вълнуваха единствено предстоящите Невероятни Приключения на Отряда Супер Котки. Затова когато стисна дръжката на кафеварката и постави палеца си върху незащитения горещ метал, внезапната мисъл за ново и много болезнено усещане нямаше много съперници, за да се настани на първо място в рязко разсъненото му съзнание, и да избухне като царевично зърно върху нагорещен тиган.
Това беше първото му изгаряне, и първа среща с неприятна натрапчива болка, различна от периодичните бащини шамари. Беше успял да пусне кафеника, без да го разлее, така че си спести поредната доза "възпитание", но дълго след това не можеше да използва дясната си длан пълноценно заради изгорения палец.
Запомни болката от изгорената кожа, която дълги седмици след инцидента периодично пулсираше някъде зад очните ябълки, и предизвикваше ослепително бели фойерверки от пронизваща агония.
Спомни си за изгорения палец, докато разсъждаваше над ситуацията полу-зарит с пръст в смачкания автомобил. Сегашната болка в дясната ръка беше... различна. Все едно я беше поставил в буркан със гладни, но слепи пирани - почти не я усещаше, ако не я помръдва, но всяко по-силно движение караше малките озверели рибки да впият нажежени зъбки в плътта. Това би затруднили измъкването му изпод смазаните ламарини, но не беше невъзможно ‒ просто трябваше да бъде по-внимателен.
Използва краката си, за да избута пръстта около тях. От купчината се затъркаляха буци надолу, а цепнатините, през които се процеждаше светлината, се увеличиха. Продължи да рине с крака, докато отворът между рамката на вратата и земната маса не се разшири достатъчно, за да успее да се промъкне. Протегна здравата си лява ръка зад себе си и я опря в разкривения метал. Стегна коремните си мускули и сви крака към гърдите, докато коленете му не ги допряха. След това се завъртя, като използваше седалището си за опора, и се избутваше със здравата си ръка, като внимаваше наранената да не се опре никъде. Така успя да завърти тялото си на сто и осемдесет градуса, докато краката му не опряха там, където беше до преди малко гърбът му. Облегна се на купчината пръст, и изви врат за да погледне нагоре.
Рамката на вратата беше на ръка разстояние, и той се хвана за нея. Като се избутваше с крака и издърпваше със здравата си ръка постепенно успя да промуши глава над пръстта. В очите му се посипа прах, и той продължи слепешком да промъква тялото си навън. Периодично спираше, за да даде възможност да отшумяват болезнените моменти когато неволно напрягаше изгорената ръка.
Измъкна се наполовина, след това се доизбута с колена и пети, опирайки ги в пръстта или колата. Отвън купът рохкава почва се спускаше полегато, и той се плъзна по него, докато гърбът му не опря в твърда земя. Пое си дъх, претърколи се по корем, след това се изправи внимателно, като се опираше на колене и здравата си ръка. Тръсна лице от прахта и невярващо огледа демоничния пейзаж, в който беше попаднал.
Двата продълговати хълма, които обграждаха магистралата в този участък бяха почернели, а белезникави пушеци изпълваха въздуха наоколо, като рядка мъгла. Тревата димеше опърлена, тук-там невзрачни оцелели храсти изправяха самотни овъглени израстъци. Малките дървета и горички, обрасли наоколо, изглеждаха нелепи, съставени от голи клони, съблечени от листата си и обгорели. Горещата вълна бе преминала толкова бързо, че не бе дала време да се запалят.
Не се виждаше никаква зеленина.
Из целия въздух се носеха редки мазни сажди и талази пепел, като мръсни снежинки, полюшвани от слабия вятър. Пътят, по който беше пътувал, бе започнал да се покрива с тях, а стена от пушек го закриваше в далечината.
Вдигна поглед. Светло размазано петно загатваше положението на слънцето през неестествената мъгла. Самотен слънчев лъч успя да пробие през барикадата пушек, само за да придаде още по-нереални очертания на пейзажа, и се кри отново зад талазите сажди.
Само преди няколко часа бе видял с очите си цели две атомни експлозия и бе изпитал на собствения си гръб последствията, а смъртта бе решила да го подмине. Бе се срещнал очи в очи с Богът на Атома, бе видял и преживял гневът му, а и имаше голяма вероятност да му бе принесъл в жертва ръката си... но беше жив, а на фона на преживяното през последните няколко часа задоволството от този факт беше сладко като парче сметанова торта след дълга изтощителна диета.
И ако имаше дори и малка представа за очакващият го кошмар, би осмислил по друг начин факта, че е останал жив...

‒ ‒ ‒

Прекара остатъкът от деня в очакване някой да се появи. Стараеше се да мърда колкото се може по-малко ‒ всяка по-рязка стъпка изпращаше от наранената му ръка импулс болка, който шибваше като с електрически камшик черепа му.
Вдясно от него се намираше кварталът Рейниър Бийч, скрит зад ниския хълм край магистралата. Съставен от безбройни редици спретнати къщи, наредени около перпендикулярно пресичащи се улици, и така заедно стигащи чак до езерото Вашингтон. Не знаеше какво е състоянието на квартала в момента, но можеше да си представи, ако въздушната вълна бе преминала от там по същия начин.
Ако се изкачеше на хълма от лявата страна на магистралата би могъл да види железопътната линия, зад която кварталът Алънтаун бе наредил своите къщи, обградени от 42-ро авеню, зад което бе реката Дюамиш. Те даваха началото на Сиатъл, удобно сгушен между залива Пъгет Саунд и езерото Вашингтон.
Беше въпрос на време да се появи някой. Съмняваше се фактът, че няколко стотин хиляди души изведнъж са замлъкнали, и не отговарят на телефонните повиквания да остане незабелязан от останалата част на страната. Някой някъде трябваше да следи за необичайни явления из света, а внезапното онемяване на цял град, и то не къде, а в задния двор на държавата, си беше необичайно явление.
Най-малко проклетите канадци би трябвало да забележат изгряването на две нови слънца през нощта ‒ дяволските неща се бяха издигнали високо и светеха толкова ярко, че сигурно озаряваха цялото пристанище на Ванкувър оттатък границата!
Мъглата от пепел продължаваше да се носи, тлеещите пушеци постепенно скриваха магистралата в двете посоки. Виждаше как пътят се губеше сред море от изгоряла трева и дим, но нищо не се задаваше по него.
Изминаха няколко часа в очакване, и денят започна да преваля, без да се появи никой.
За да преспи през нощта избута навън пръстта от задната част на автомобила, и се свря сред огънатите ламарини, където се беше свестил. Бързо привикна да не използва наранената си ръка след няколко болезнени напомняния. Главоболието беше намаляло, и в момента се отцеждаше през главата му като поток от метални топчета в желязно корито. Заедно с това го измъчваше и лека, но натрапчива жажда. Така и заспа първата нощ, сврян в потрошения автомобил.
По някое време през нощта се сепна в тъмнината. Стори му се, че в просъница чу шум на реактивен двигател в далечината. Ослуша се, но звукът бе изчезнал, дори и да беше истински, а не само плод на въображението му. Въпреки това изпълзя навън под откритото нощно небе и се ослуша. Не се чуваше нищо, и това беше странно.
Тишината бе... особена. Всички естествени природни звуци бяха изчезнали. Всякакви полски насекоми, така активни през този сезон, бяха замлъкнали. Най-вероятно завинаги. Изпепелената трева наоколо бе спряла да шумоли, самотните дървета бяха онемели, лишени така внезапно от листата си. Вятърът се бе умълчал, гъсти облаци бяха скрили звездите, а дълбокия мрак наоколо създаваше впечатление, че се намира в огромна пещера. Единственият звук беше хрущенето на овъглени клончета изпод обувките му, които отекваха в заобикалящата тъмнина като чупещи се пръчки спагети.
Потръпна от студ в накъсаните си дрехи, и се свря обратно в металното си легло. А навън тишината се разпростря наново.

‒ ‒ ‒

Следващият ден не започна по по-различен начин. Пътят и небето пустееха, обвити в пушек. Прекара час в самотно взиране в далечината, и докато жаждата настойчиво заемаше все по-голяма част от съзнанието му, а гладът се спотайваше зад нея и очакваше своя ред да застане на сцената. Трябваше да намери вода, и то скоро, преди да се свлече изнемощял и умората да го прилепи завинаги към земята.
Сигурно имаше основателна причина да не идва никой. Може би замърсяването от двата взрива е толкова голямо, че той самият в момента плува в море от радиация, без да го усеща. В такъв случай можеха да пратят безпилотни дронове, които да обследват пораженията. Но и небето под скупчените мръсни облаци беше пусто, без признаци за движение. Не се забелязваха дори и птици.
Огледа се за последен път назад в далечината, несъзнателно прокара длан по грапавата кора, която покриваше дясната му ръка, и бавно тръгна към близкия квартал.
С бавни, внимателни стъпки успя да изкачи осакатеното си тяло през стръмния хълмист насип, който обграждаше магистралата. Спираше всеки път, когато по рязко движение предизвикваше болезнен импулс от обезобразената ръка, който го прорязваше. Изправи се и насочи поглед към квартата.
Тогава за момент забрави жаждата, глада и болката в ръката си, щом осъзна мащаба на късмета си.
Защото за първи път видя пропорциите на опустошението.
Целият квартал бе буквално издухан от основите си, сграда по сграда. Парчетата от дървените къщи бяха натрошени на по-малки отломки, които тлееха, а пушеците изпълваха околността, като гигантска клада на жертвена хекатомба. Тук-там някоя от по-рядко срещащите се каменни къщи бе съумяла да запази части от стените си. Дърветата бяха обезлистени, а много от тях пречупени.
Съдържанието на къщите бе разпиляно навсякъде, цялото им имущество бе изложено на показ до където се простираше погледа, като един огромен панаир на суетата. Огънати до неузнаваемост коли от всякакви модели и размери. Натрошени мебели. Догарящи дрехи. По-рядко се виждаха и трупове на хора.
Странно е колко малко място заема човек спрямо размера на домът си. И колко по-трудно е да бъде намерен този човек при бедствие спрямо този размер. Всяка една от къщите бе разпръснала съдържанието си на голяма по размер площ, докато нейните обитатели, а в много случаи ‒ само части от тях ‒ можеха да бъдат намерени покрити от съвсем малка част от него.
Но едно беше общо за всички жители на квартала ‒ нямаше нито една изправена човешка фигура сред останките. Нямаше оцелели. Обитавано от хиляди хора до преди ден, цяло предградие бе заменило спокойното съществуване на средната класа с димящ след-апокалиптичен пейзаж.
Всичко това бе причинено от ударна вълна, която бе преминала за не повече от секунда.
Бе виждал сцени от последствията след преминаване на торнадо през населено място. Спомняше си широката просека разруха, която преминаваше през сградите, като следа от исполински пръст. Тогава имаше някаква рязка граница между оцелелите сгради и развалините. Но това пред него нямаше нищо общо с природната стихия. Стената смърт бе преминала от край до край, помела всичко, и не бе пощадила нищо и никого. А и най-вероятно се беше погрижила да зарази достатъчно добре мястото, и да го направи необитаемо за дълго време.
Не знаеше колко време може да седи в зона, намираща се близо до атомен взрив, преди да започне да изпитва последствия. А и нямаше как да го разбере ‒ в този момент тялото му би могло да се къпе в радиация, която би убила слон, но не би могъл да го усети, преди да е станало късно.
А и щом отмина първия шок от гледката, жаждата продължи да стърже още по-настойчиво със счупени нокти по гърлото му, а гладът бе започнал да стиска и извива стомахът му с грубите си ръце.
Огледа се назад по магистралата в посока Рентън и Кент, където бе първия удар. По цялата долина се виждаха масивни вълма дим, виещи се към небето. Обърна се и се затътри с бавни крачки сред полето отломки в търсене на вода и някаква храна. Всичко, което можеше да гори беше овъглено от топлинната вълна. Напредваше бавно и трудно, докато внимаваше къде стъпва. Улици и дворове бяха скрити под отломките, а димът изпълваше въздуха. Намери голям масивен хладилник, който беше смачкат като детска играчка, с откъсната врата. Надникна вътре, но беше празен. За сметка на това из руините имаше много дрехи, разпилени сред разрухата, и скоро успя да намери подходящи за своя размер панталони, риза и леко яке, с които замени досегашните си дрипи.
Продължи напред. Изведнъж кракът му хлътна между две парчета дървена стена, и подметката му изджвака в нещо мокро. Премести едната плоскост, и видя отдолу дворна ливада, напоена с вода. Целият двор под него беше кален. Най-вероятно водопроводните системи на всички къщи са се откъртили, когато сградите са били отнесени, и в момента сигурно безброй тръби от бивши мивки и душове изливаха литри вода по земята, докато той умираше от жажда. Само трябваше да намери поне една тръба.
Внезапно видя нещо с позната форма, подаващо се изпод натрошеното крило на масивен и тежък гардероб. Трескаво протегна ръка към малката половин литрова пластмасова бутилка. Беше здрава, а шумът от ромоленето на водата вътре в нея накара сухото му гърло да се стегне в очакване на течността като изсушен в пустиня папирус.
Хвана бутилката между коленете си, използва здравата си ръка, за да развие капачката, и след няколко секунди езикът му изпита онова ласкаво съприкосновение с живителната течност, като че организмът му приемаше глътки бутилиран живот, изпълващи цялото му тяло с енергия.
Количеството не беше много, но поне горчивия вкус на жаждата, който го преследваше от два дена, беше отмит... за известно време. Водата успя да намали и усещането за глад, което бе напълно сразено след последвалото намиране на консерва ананасови резенчета. Никога не бе харесвал този плод, но в момента поглъщаше сладките парчета като гладен затворник последната си вечеря. Удоволствието от храната успя да избута от съзнанието му всички доскорошни събития ‒ експлозиите, близката среща с ударната вълна, ръката му стегната като в нажежено желязо, цялото умъртвено предградие.
Прекара целия ден в търсене на още припаси из руините. В късния следобед на гърба му се полюшваше намерена раница с още една бутилка минерална вода, и няколко очукани, но здрави консерви. Докато се ровеше из развалините попадна на няколко водопроводни тръби, стърчащи в причудливи огънати форми от бетонните основи. Въпреки, че навсякъде около тях се виждаше попила в земята влага, от самите тръби не течеше вода. Сигурно цялото количество се бе изляло в часовете след опустошаването на квартала, или водоподаването бе прекъснато автоматично.
А през това време зад него долината гореше. Многобройните квартали между Рентън и езерото Йънгс бяха изпълнени с нагъсто с къщи и предоставяха изобилно гориво за огъня, който бе запален от първия атомен взрив. Като огромно одеало, изплетено от пушек, димяща завеса изпълваше пространството между земята и небето. А вятърът определено духаше към него. Единствено в посоката на Сиатъл се виждаше изчистена от димът област.
Трябваше да се махне от това място. Нямаше никакво желание да се намира още тук, когато горящата задушлива стена от огън достигнеше до морето от дървения в което се намираше. Когато повлече крака към града, залязващото слънце оцвети в червено небето над димната стена.

‒ ‒ ‒

Отне му цял ден да прекоси десетината километра разстояние и да довлачи осакатеното си тяло до индустриалната зона в началото на града. Успя да подремне няколко часа, когато умората залепи за краката му един номер по-големи обувки от тези, които би могъл да носи. През цялото време изгорената му ръка висеше като изсушен закърнял крайник, който се поклащаше при всяка стъпка.
Напредваше бавно, в търсене на още храна и вода из развалините, и излизаше на магистралата, за да ускори темпото си на придвижване, побутван непрестанно като добиче на паша от пастирът на мисълта за бушуващият огнен ад зад него.
Постепенно се приближаваше до града. Заедно с това се увеличаваха мащабите на разрушенията, където ударната вълна бе преминала с по-голяма сила. Подмина наредени едно до друго бетонни халета с изтръгнати покриви, помещавали обществени складове. Последва ги зона с разхвърляни и усукани до неузнаваемост брони и купета на всякакви видове автомобили, подхванати и донесени от някой авто-парк. Музеят на Полета бе разхвърлял изложените си експонати, които лежаха раздробени на широката писта край него, а едно крило от Конкорд бе успяло да направи своя последен полет, като се бе врязало в малка зелена площ на половин километър от музея. Навсякъде дърветата лежаха повалени, с пречупени дънери.
Намирането на припаси ставаше все по-трудно. Подминаваше големи жилищни квартали с наредени нагъсто една до друга къщи, но вече всички бяха смлени в еднородна маса от набързо овъглена дървения. В раницата бе успял да сложи още една намерена бутилка с вода, и не се съмняваше, че призракът на жаждата ще го споходи пак, ако не намереше допълнително.
Следващите няколко дни продължи да бъде избутан деликатно от огнената стихия в посока на града. Навлезе и продължи навътре в индустриалната зона, където дървените къщи почти липсваха, за сметка на масивни бетонни и тухлени сгради, някои от които бяха полуразрушени. Прецени, че огнената стена ще е безсилна да го последва в този район, и тук ще е достатъчно безопасно да изчака стихията да погълне наличното си гориво. Освен това бе сигурен, че вече е навлязъл достатъчно дълбоко в силно радиоактивна зона и искаше ден по-скоро да се махне от тук.
Така влезе в града, в който мислеше да прекара няколко дена... а остана за дълги години в него.

− − −

И тогава дойде нощта в която се изпариха всякакви минали представи за ужас от съзнанието му, и кошмарът на настоящето влетя със страшна скорост, за да се настани за дълго време в живота му.
В далечината стената от огън бе почти изчезнала. Горящата стихия бе погълнала предградията, като остави след себе си изгорената земя, и спря пред бетонната барикада на индустриалната зона. Лишен от ново гориво огънят постепенно намаляваше. Накрая човекът реши, че утре ще е денят да тръгне по обратния път.
През тази нощ се свря в празен метален контейнер, изпаднал от преобърнат камион насред разрушения квартал, и останал по чудо здрав. Слънцето постепенно се смъкна зад хоризонта, чиито натрошени сгради приличаха на урбанистична сцена от тетрис. Влезе в контейнера и затвори двете метални врати след себе си. Уви се в одеалата, които изрови изпод останките на срината къща. Последните лъчи светлина се промъкваха през малки цепнатини в стените и осветяваха сумрачната вътрешност на контейнера. Докато ги гледаше как изтляват постепенно се унесе и заспа в тишината на разрушения квартал.
Изминалите дни бяха белязани с пълната липса на шум. Постепенно привикваше с нея. Усещаше тишината като огромна възглавница затиснала земята, и бе започнал механично да свързва безмълвието като част от заобикалящото го опустошение.
Затова щом през нощта чу в просъница тихото потракване по металните стени на контейнера, за момент му се стори, че всичко преживяно досега е лош сън, и обичайния градски шумов фон се е завърнал и е край него. След това споменът за гигантската огнена гъба изгря в съзнанието му, той се разсъни окончателно. Отвори очи в мъждивата тъмнина, където лунното сияние се прокрадваше през пукнатините и опъваше бледи струни светлина във вътрешността на контейнера, и се заслуша без да помръдва.
Нещо почукваше по металната стена. Звукът се чуваше откъм дъното на помещението. Бавно извъртя глава и се вгледа през бледия мрак в тази посока. Не успя да различни нищо, но бе сигурен, че контейнерът е празен, защото го бе огледал на светло, преди да заспи. Каквото и да причиняваше този звук се намираше от външната страна.
Докато се взираше в мрака, от същата посока се разнесе нов, различен от досегашния шум. Звучеше приглушено, като торби с пясък потупващи леко метала. Този път нямаше никакво съмнение, че идва отвън. Защото се носеше от горната част на помещението, и отекваше с познат тон, като от стъпки. Нещо ходеше по тавана на контейнера, докато друго нещо потракваше по стената.
Мислите му чертаеха образа на пристъпващо по метала животно. Може би голямо куче, или масивна хищна котка, оцеляла и избягала от разрушената си клетка.
Ръката го проряза внезапно. Болката бе заглушена от безпокойството, което го обземаше, а всяка от приближаващите стъпки го караше постепенно да избуява в страх. След миг разбра кое го кара да се страхува от шума. Беше ритъмът на стъпките. Каквото и да бе това над него, редуваше стъпка след стъпка в позната отмереност. Ходеше на два крака.
Дали бе човек? Звукът от ритмичното леко пристъпване трудно се вписваше в представата за ходеща горе масивна горила или тромаво шимпанзе. В съзнанието му изникна картината на пост-апокалиптична банда от ренегати, целите облечени в кожени якета, ръждясали шлемове и прокъсани обувки. Шайка мълчаливи мародери, успели да оцелеят и да се изродят пет дена след атомния апокалипсис.
Внезапно към леките стъпки горе и почукването по едната страна се добави тихо стържене от срещуположната стена. Страхът някъде дълбоко в гърлото му започна бързо да еволюирва в ужас, който набираше критична маса. В заобикалящия мрак на контейнера съзнанието му услужливо чертаеше ярки картини на ръждясали остриета, дращещи по метала. Трите звука се процеждаха по стените, събираха се заедно и се движеха към него като вълна от постепенно нарастваща заплаха.
До този момент той чуваше само звуците, а техните източници бяха обвити в мистерия и догадки. Това, което скъса нишката на търпението и отприщи бента на необузданата животинска паника в него, бе неясната сянка, преминала над една от цепнатините в тавана и засенчила за секунда спускащият се от там лунен лъч. Този визуален импулс даде плътност на страховете му, щедро подхранвани досега от странните звуци, и блъсна тялото му с адреналинов юмрук.
Човекът трескаво отметна одеалата настрани, и задращи със здравата си ръка по стената, докато се изправяше. Двете врати на контейнера бяха на три метра от него, и той можеше да различи в мрака очертанията им, от където се процеждаха капки лунна светлина. Ужасът блъскаше по черепа, и единствената мисъл, която му правеше компания, бе тази, че когато затвори вратите, не спусна резетата за заключване отвътре.
Изправи се на крака, а инерцията от движението го задържа за момент. Олюля се в мрака, докато ушите му поглъщаха заобикалящите звуци, причинени от неговото придвижването, и тогава ги чу.
Стъпките по тавана вече не пристъпваха леко и бавно, а трополяха забързано. Към тях се присъединиха двата странични звука, които се изстреляха в негова посока. Какафонията изпълваше целия контейнер. Човекът се втурна напред, а цялата му вселена се бе смалила до размерите на сърцето му, което го блъскаше с лудешки ритъм в гърдите и изпълваше неговото тялото с вълни от ужас.
Стигна до вратите. Едва се удържа да спре за да не ги блъсне и изскочи навън. Падна на колене, протегна ръка в мрака и от първия път напипа металния лост на резето на лявата врата. Блъсна го с все сила надолу и сякаш фанфари на облекчение зазвучаха, когато чу как хлътна в жлеба си. В този момент звуците отвън се изравниха с него.
Стърженето от двете страни го подмина и прекъсна внезапно. Чу как трополенето от тавана премина над него, и след една последна по-силна стъпка замря, като остави на свое място бързо заглъхващо еко. След по-малко от секунда отвън пред вратите нещо тупна на земята.
Включило на автопилот, съзнанието му даде команда на дясната ръка да се протегне към вратата. Взрив от болка блъсна очните му ябълки и избели мрака, когато обгорената кора на ръката му се блъсна в метала. Осакатения крайник изпрати електрически заряд, който премина по костта му и се впи в мозъка, на чиито две половинки се прииска да се разделят, да пробият черепа му и да избягат. Докато падаше назад усети като в просъница как лявата му ръка тласна второто резе на мястото му и заключи вратата.
Не знаеше дали крещи от болка, или нещо отвън блъскаше по метала. Страданието бе изключило сетивата му и дълбаеше с ръждясала отвертка по нервите. Можеше само да лежи сгърчен на металния под, със стегнати по цялото тяло мускули, докато агонията постепенно отминаваше, и заобикалящия го свят се завръщаше на порцийки. Първо усети твърдия метал под себе си. После мракът се завърна, когато отвори леко очи, и му помаха с черната си ръка: "Хей, ти се върна. Нямаше те за малко, но аз бях с теб през цялото време. А, да, познай кой още е тук. Звуците, чуваш ли ги?"
И тогава ги чу.
Бяха от другата страна на металните врати. Странни, неразбираеми звуци излизаха от нещо, което трябваше да бъде гърло. Приличаха на клокочещо кикотене, минало през кофа вода, а след това и през тенекиен коридор. Може би някъде там имаше и език, който допълнително смачкваше всеки тон. Не знаеше какво същество пораждаше тези звуци, но в едно бе сигурен − нямаше нищо човешко в тях.
Можеше единствено да ги слуша, свит на металния под и вцепенен от ужас.
Бяха застанали на не повече от два метра от него, и ги делеше единствено металната плоскост на двете врати. Не знаеше колко от тези неща са там, може би три или повече. Странни сенки преминава покрай процепите и закриваха за миг процеждащата се през тях бледа лунна светлина. Чуваше как нещо отново потраква по стените и си представяше нокти, дълги и остри, внимателно да почукват метала. Слушаше гърголещите звуци и странното кикотене, а съзнанието му щедро чертаеше в мрака картини на усти, широки и гротескно усмихнати. Усти, пълни с дълги и остри зъби.
Нещо удари силно едната врата. Силното издрънчаване го накара инстинктивно да се свие назад. Нов удар, този път по дясната стена, след това и по лявата. Ударите заваляха в неспирна канонада, отекваща в целия контейнер. Стискаше с всичка сила очи в безсмислен опит да спре лавината от шум. В следващият миг тишината го покри отново.
Но тези... неща продължаваха да са там. Чуваше как почукват леко с нокти по вратата и обхождат внимателно очертанията й. Потракваха по метала, докато шаваха из процепите. Търсеха как да влязат.
Странния им бълбукащ кикот се завърна. Бяха го заобиколили и вече ги чуваше от всички страни,. Отново имаше някой над него, а разкривени демонични сенки преминаваха край стените, когато закриваха за момент леките лунни проблясъци. Изскимтя, когато неясен силует премина над него. Това предизвика нов порой клокочещо хилене. Не ги виждаше, но умът му обличаше звуците отвън във форми, призрачни образи на сюрреалистичен ужас, с разкривени тела и ноктести крайници. Може би обсъждаха него, с професионализма на хищници, обградили безпомощна жертва.
Прекара нощта свит на металния под. Слушаше как се разхождаха по тавана, драскаха по стените, чегъркаха в метала. Блъскаха и удряха, докато контейнера не започваше да се клати, а човекът в него да крещи от ужас. Спираха и бърбореха тихо, докато го слушаха. След това започваха отново да блъскат. В тялото му не бе останала дори капка вяра в успешно избавление. Напълно лишен от надежда, безпомощно чакаше мига в който щеше да почувства ноктите да се плъзнат по кожата му и да сложат край на цялата агония. Тогава, около час преди зазоряване, всичко свърши.
Частица разсъдък побутна вцепененото от ужас тяло. Ослуша се, и там... нямаше нищо. Мъртвешкото безмълвие се бе завърнало. Невярващо вдигна глава и отвори очи. Виделината на зараждащият се ден се процеждаше през процепите в стените и изпълваше контейнера.
Нямаше движещи се призрачни силуети, нито кошмарни звуци.
Прекалено дълбоко бе затрупана надеждата в него, затисната под канари страх и пресни спомени на мъчителни часове агония през кошмарната нощ. Нужно й бе време отново да се разгъне, и да изпълни тялото му, докато повярва, че всичко е свършило. През първата половина на деня седеше без да помръдва, и напрегнато се ослушваше да дочуе издайнически звуци на коварното очакване да излезе от контейнера. Едва когато слънцето се издигна високо в небето, и освети и най-мрачните ъгълчета на контейнера, набра кураж да излезе.
Избута резето, блъсна вратата и изскочи с вик навън. Ярката светлина го блъсна в очите и го ослепи за момент. Крещейки се завъртя, очаквайки да види ухилена гротескна фигура над ръба на вратата, притаена в очакване.
Нямаше никой. Трескаво се завъртя, докато размазаните фигури на заобикалящият пейзаж добиваха контраст и очертания. Не спираше да се върти, сякаш очакваше непрекъснато да има някой зад гърба му. Викаше нечленоразделно, докато ударите на сърцето го блъскаха по гърлото в забързан ритъм.
Тогава започна да бяга. Тичаше куцукайки, залиташе и губеше равновесие. Бягаше към полуразрушените сгради в далечината, към приветливостта на дебелите им бетонни и тухлени стени. Бягаше далеч от мрачния контейнер с продупчените стени, който едва не се превърна в негов ковчег. Падаше, изправяше се с избутване, удряше наранената си ръка, и стискаше зъби от последващата ослепителна болка. Не спираше, бягаше слепешката, докато зрението му не се изчистеше и можеше да вижда отново.
В един момент тялото му изкрещя, че не може повече, и нуждата от глътка въздух го накара да спре, превит на две. Пълнеше дробовете си като примрял от глад крадец тъпче сак с храна от хладилника на чужда къща. Насили се да забави ритъма, защото от собственото си дишане не би чул нищо друго. Когато успя да се съвземе се огледа къде е, готов да хукне отново.
Намираше се на улица, между полуразрушени сгради. Не се различаваше дали са били високи или не, но приземните им етажи бяха оцелели, макар и полу-затрупани от по-горните. Втурна се слепешката през изкъртената врата на приземно помещение и огледа стаята в която се озова. Дълга и тясна, без прозорци, може преди да е била малък склад или магазинче. В далечния край имаше врата, чиято рамка бе изпълнена до горе с масивни парчета от натрошена вътрешна стена. Нямаше прозорци, и това го устройваше идеално. Трябваше обаче да се погрижи и за вратата, през която премина току що.
Започна да трупа парчетии, препречвайки входа на помещението отвътре. Използваше всякакви отломки, които напипваше. Натрупваше ги едно върху друго, докато не спираше на ум да проклина неспособната да му помогне дясна ръка. Избутваше строшени домакински уреди, като мислено отбеляза, че помещението може да е било обществена пералня. Трупаше, докато прецени, че барикадата е достатъчно масивна. Намери дъски, и ги вклини в пода, докато другия им край подпираше бариерата. После продължи да трупа и върху тях.
В стаята притъмня. Слънчевите лъчи огряваха през вратата, чиито отвор се смаляваше все повече и повече. Накрая спря, когато вече почти нищо не се виждаше, а тялото му молеше за почивка. Единствената светлина влизаше от едната стена през широк двадесет сантиметра отдушник. Преминалата ударна вълна бе избила перката му. Натъпка в него намерена на пода дреха, и в помещението притъмня съвсем.
Така прекара остатъка от дена. Свит в ъгъла, с напрегнато тяло и кошмарни видения за бъдещето. Укоряваше се, че не огледа за други потенциални убежища, а се втурна слепешката в първото изпречило му се. Гледаше в сумрака към импровизираната барикада и се чудеше колко ли минути допълнително живот щеше да му даде, ако онези го намереха. Спомняше си ударите им, как ехтяха из металния контейнер, и отчаянието се завръщаше на вълни. Накрая скочи, готов да разхвърля натрупаната преграда, и да изтича навън. Порив разумна мисъл в последния момент го накара да дръпне покривалото на отдушника, и да погледне навън.
Стъмваше се. Не виждаше слънцето, което бе от другата страна на помещението, но можеше да съзре ясно смрачаващото се парче небе, което настъпваше от изток. Натъпка обратно дрехата в отдушника, и се свлече на пода.
Беше безсмислено да напуска сегашното си място. За миг си представи как излиза навън и бяга между сградите в търсене на по-добро укритие. Оглежда тичешком тук и там, докато тъмнината край него се сгъстява все повече. Накрая влиза в някаква сграда, бяха по стълбите, провира се в първата стая и блъска вратата зад себе си. Обляга се на нея и си поема дъх в мрака. И чува тихото клокочещо хилене от тъмнината в дъното на стаята...
Долови студът да прониква в тялото му от тези мисли. Не, по-добре бе да остане тук. Щеше да се свие на топка, ето, по пода има още отломки, и ще се покрие с тях. Гледаше барикадата на вратата и физически усещаше все тъмнината на нощта, все по-черна с всяка изминала минута, да прониква през нея.
Отминаващите часове се влачеха бавно, дълги като дни. Лежеше на пода, като се стараеше да не издава и най-малкия шум. Представяше си, че е неясно черно петно в тъмнината, парче развалина сред безпорядъка на пода. Неподвижно слухтеше, попиваше околната тишина, докато погледът му се опитваше да се просмуква в непрогледния мрак. Напрегнат като затегната пружина, очакваше всеки момент да чуе тихичкото почукване по стените...
И тогава, след като прекара може би месец от собственото си време в напрегнато очакване, видя първия светлик за деня да прозира през отдушника. Не помръдна още няколко часа, докато слънцето не напои обилно със светлина заобикалящия пейзаж. Искаше да е сигурен, че ще срещне колкото се може по-малко сенки, щом излезе от тук. Като безпомощна жертва, душеща въздуха за опасност, се надигна от пода. Внимателно размести части от импровизираната преграда на вратата и през пролуката огледа улицата. Беше... чиста, до колкото можеше да бъде чиста след ядрена атака. Нямаше движение, не виждаше измамни спотаени силуети... не чуваше носещият ужас кикот.
Разбута барикадата и излезе на улицата. След цялото нощ, прекарана в неподвижност и мрак пристъпваше клатейки се, с притворени очи. Оглеждаше се на всички страни, докато не се убеди, че нищо не се е притаило из руините и няма да скочи върху него.
Отново беше сред разрушения град. Но вече знаеше, че не е сам.
Kreo
 
Мнения: 4
Регистрация: 20 февруари 2015, 19:20

Re: Нощта на Страшния съд - фантастичен роман, част

Мнениеот Kreo » 09 март 2015, 00:23

Поместват част с диалози. Интересува ме мнение как са представени отделните герои, звучат ли достоверно развогорите им. Заедно с това отново се интересувам от мнение за стила на писане, смислово оформяне, ще съм благодарен за всякакви съвети и насоки с цел изглаждане и подобрение.
----------------------------------------

Писмото, поканата, първа среща


Писмото не представляваше нищо особено. Обикновен продълговат плик. Лежеше си кротко върху компютърната клавиатура на бюрото на Сара Хол, а чисто белия цвят на хартията се открояваше върху белезникавата пластмаса под него. Намиращия се в непосредствена близост компютърен монитор сякаш беше вперил празен поглед в плика пред себе си, който не помръдваше, в търпеливо очакване да изпълни предназначението си. Невинната чистота на бялата хартия се нарушаваше единствено от черните букви в средата на плика:

"За Сара Хол
от Робърт Фриймън"

Матовото стъкло на монитора беше безразлично за написаното, но не и десетината души, вперили мълчаливи погледи в писмото. В момента то се радваше на завидно внимание от цялата редакция на седмичника "Филаделфия Нюз", събрани в малка тълпа около бюрото на Сара. Мълчаливи погледи, вперени в него, подобно на притихнал клас по време на интригуващ химичен експеримент. Нехаещо за интересът, който пораждаше, писмото не помръдваше. Като снежно одеало, затрупало следите на беглец, белия плик загатваше за тайните, които се криеха в него, и чакаше несмутимо чакаше пристигането на Сара.
Парсън Грийн, завеждащ спортните новини, който мълчаливо разчесваше тилът на обвитата си с рижа коса глава, докато държеше часа димящо с кафе с другата ръка, пръв наруши мълчанието.
− Окей, на някой да му се ходи на бърза почивка в Мексико? − каза той с по-дрезгав от обикновеното глас.
Никой не се засмя на казаното. Закачките на спортния журналист имаха навика да са иронични подмятания или хапливи забележки, в много редки случаи и леки сексистки намеци, но в този случай шегата се плъзгаше по тънката допирателна с реалността, а и имаше всички шансове да се окаже нещо повече от шега, като например действителност. Слуховете в новинарския занаят, в който си вадеха хляба присъстващите, се разпространяваха с бързината на препускаща тълпа в магазин през Черния Петък, защото най-често тези слухове представляваха бъдеща новина, толкова гореща, че можеше да подпали вестникарската хартия, на която предстоеше да бъде отпечатана.
И ако наскоро появилите се пресни слухове за човекът, стоящ зад второто от изписаните имена на плика, притежаваха този еквивалентен за сензациите топлинен заряд, новините за него трябваше да се печатат на метални листове. И имаше вероятност да не е достатъчно.
Подобни мисли вълнуваха почти всеки от събралите се на десетия етаж на небостъргача 1818 Маркет Стрийт, където се помещаваше редакцията на вестника. Неспособна да долови случващото се, сградата бръмчеше от живот в топлата августовска утрин. Виждащите слънцето едва за няколко часа на ден асфалтови артерии около него кипяха от движение, което нахълтваше с рев през мостовете над река Скоолкил и успяваше да държи тишината надалеч почти през цялото денонощие в централната част на града, където се помещаваха офисите на "Филаделфия Нюз".
Вниманието на човешката барикада около бюрото бе привлечено от дълбокия, подплатен с властни нотки глас на главния редактор Тод Флеминг, който се показа от вратата на кабинета си. Някои погледи се извърнаха към него. Повечето останаха вперени в писмото, в очакване то да направи нещо странно.
− Свързах се със Сара и й съобщих, но и без друго тя е вече наблизо. Чистачката също не знае нищо, но е сигурна, че не е имало никакъв плик снощи, когато си е тръгнала последна.
− А на полицията? − обади се отново Парсън − може да е антракс, или...
−... или новите десет божи заповеди, написани от някой непохватен шегаджия − довърши вместо него главния редактор − Съмнява ме някой разочарован от последния концерт на поредната момчешка група да иска да си го изкара на Сара, но дори и да беше така, една ли би оставил писмото да привлича внимание по този начин, още по-малко с точно това име. Никой да не пипа плика, а, и между другото − обърна се той към смълчаната тълпа − имате работа за вършене!
Бавно, с нежелание, колегите се насочиха към околните бюра, като тихомълком си разменяха идеи за произхода на писмото.
Парсън Грийн остана на мястото си втренчен в бюрото и потънал в мисли, докато несъзнателно люлееше чашата кафе в ръката си. Очите му прескачаха между белия плик и поставената до компютърния монитор снимка в рамка, където прегърнати мъж и жена се държаха за ръце и гледаха камерата по онзи начин, когато не е нужно да се напрягат, за да изглеждат щастливи.
Спортният журналист облиза устни, и хвърли поглед към офиса на шефа си, където Тод Флеминг се беше облегнал с гръб на рамката на вратата и говореше с някой по телефона. Парсън остави чашата на масата до него, и като направи крачка напред, си помисли:
"Е, само ще пробвам..."
Може би със следващата щеше да е достатъчно близо да протегне ръка. Спря го мек, но твърд женски глас, идващ от новопоявилата се фигура, прекосяваща в този момент вратата на офиса.
− Благодаря, Парсън, аз поемам от тук.
Сара Хол влезе в своя редовен сив костюм. Денят й бе започнал гадно, закъсня за работа, а сега и това телефонно обаждане, докато бързаше към редакцията. Зад кафявите рамки на очилата й бе изражението на човек, който е научил новина от неоспорим в достоверността си източник, но въпреки това несъзнателно таи частица недоверие, докато не види със собствените си очи.
От своите 36 години Сара бе прекарала седем от тях в журналистическото поприще, списвайки хай-лайф новините и живота около неспирния поток изгряващи и залязващи шоу-звезди на Америка. Страницата й се радваше на сравнително добър интерес, но всеки от читателите й би останал учуден, ако знаеше за равнодушния поглед с който редеше шеговити и хапливи коментари под статиите за поредната звезда на музикалната сцена, или предстоящия летен филмов хит. Не можеше да се каже, че харесва това което правеше, но имаше да плаща сметки. Даже до преди две години и беше сравнително забавно да пише за младежка аудитория. После се случи инцидента с Итън, и Сара загуби напълно интерес към предпочитанията на читателите си. Продължи да върши работата си професионално, но механично, с безразличие към историите и събитията, които описваше. Може би по-значима журналистическа новина би могла да събуди интересът й.
С натрупаният опит в годините новинарски бизнес Сара се бе научила да проверява всяка новина и източник. Малко бяха хората, които се радваха на нейното пълно доверие, и нейният шеф и близък приятел Тод Флеминг бе един от тях. Точно това доверие бе подложено на изпитание в момента, защото ако новината, която Тод й бе съобщил по телефона преди няколко минути не се окажеше нескопосана шега, то тогава тя нямаше как да е вярна.
По пътя до офиса бе обмислила варианти за произхода и съдържанието на писмото, но бе трудно бе да се каже какви мисли преминаваха през главата й в тези последни метри до бюрото. Най-вероятен й се струваше този, в които голям брой произволно избрани хора из различни градове получават идентични писма със сходно по смисъл съдържание.
В нейния случай тя очакваше да е "Итън иска да продължиш с живота си".
Тя се спря до бюрото. Парсън бе отстъпил мълчаливо крачка назад, и втренчено гледаше какво ще направи, докато поднасяше към устните си празната чаша кафе.
Сара погледна към писмото. То продължаваше да лежи там, но нещо във вида му й подсказа с непоклатима увереност, че не е нечия безсмислена шега. Бе като онзи момент през зимата, когато с Итън се замеряха в снега. Топката не бе излетяла от ръката й, но още докато замахваше Сара предусети със сигурност, че ще го удари в лицето, й той ще се хване с ръце за него, и се случи точно така, но все едно за момент гледаше вече познат филм.
И ето я сега отново, посяга с ръка към плика с цвят на снежна топка, и онази увереност се завръща и й казва, че човек, който тя никога не бе срещала, и за когото до скоро не бе чувала нищо повече от откъслечни слухове, е поставил писмото на място, където го нямаше снощи.
И имаше голяма вероятност този човек изобщо да не бе влизал в сградата.
Чуваше се единствено тихото бръмчене на компютрите от бюрата наоколо, от където мълчаливите погледи на нейните колеги я проследиха как взима писмото, в очакване Сара едва ли не да изчезне в мига, в който пръстите й докоснат плика.
Нищо такова не се случи.
Тя отвори писмото, отвори го, и прочете съдържанието му. То гласеше:
"Здравейте, Сара. Бих желал да обсъдим идея за репортаж, който би представлявал интерес за вас. При желание от ваша страна, и за потвърждение на моята самоличност, моля, използвайте интернет адреса за видео връзка по-долу."
Следваше адресът: call.to.robert.freeman.
Тя продължи да гледа текста, докато обмисляше прочетеното, а пръстите й неволно потриваха хартията.
− Хей, Сара! − от краткия й унес я извади гласът на Пег Мадисън, която водеше колонката за готварски рецепти, и в момента я гледаше с любопитство зад бюрото си. − Какво пише, момиче?
Сара се огледа. Не бе само Пег, почти всички погледи бяха втренчени в нея с очакване.
Спаси я Тод Флеминг, който се показа от кабинета си:
− А, Сара, може ли да дойдеш за малко? − думите му спусната завесата на представлението, но Сара знаеше, че това беше краят само на първа част, и следващото действие предстоеше в кабинета на Тод.

− − −

Сара изчакваше търпеливо Тод. Главният редактор гледаше замислено листът хартия, който се намираше на бюрото му, между тях двамата. Бе прочел написаното, и сега седеше в любимият си архаичен дървен стол, скръстил пръсти пред устните си. В кабинетът му проникваше лекият шум от работата на служителите му, но Тод Флеминг знаеше, че всички тръпнат в очакване да разберат за ставащото в стаята.
Срещу него Сара изглеждаше, сякаш обмисляше нещо. Сепна я гласът срещу нея:
− Добре, можеш да моят компютър. − каза Тод.
− Ъм... какво? − попита недоумяващо Сара.
− За да му се обадиш. − кротко обясни редакторът, в очакване на ответната реакция.
− Защо да го правя? Всичко това прилича на някаква нескопосана шега, а и най-малкото нямам никаква представа кой е той, освен от дочути слухове от колегите в жълтите страници. − бе нейният отговор. − А и как се е озовало това писмо на бюрото ми? В офиса има камери, нали?
Тод бе очаквал този въпрос и се постара отговорът му да е максимално ясен:
− Да, така е, имаме две камери в стаята с бюрото ти, в срещуположни ъгли. Прегледах записите, двете са снимали цяла нощ. След като ти си тръгваш предната вечер, единственият човек доближавал бюрото ти, е чистачката. Обърнах внимание на този момент, и не − тя не е оставяла никакъв плик. През цялата нощ не е влизал никой. След това на сутринта всички от колегите идват един след друг, отново никой не е поставял нищо. Пег зърва плика, докато минава покрай бюрото ти, втренчва се за момент за да прочете какво пише − знаеш я колко е любопитна, и след това се събират всички.
− А тогава как...
− За съжаление, − продължи спокойно редакторът − двете камери снимат бюрото ти под голям ъгъл. Мониторът ти пречи на едната, ниският параван между твоето място и това зад теб − на другата, и нито една не покрива директно мястото, където е намерено писмото на сутринта.
− Какво искаш да кажеш, че писмото се е появило изведнъж? От въздуха?
Тод се наведе към нея от стола си, и попита:
− Наистина не си чула нищо повече от бегли слухове, а?
Сара поклати глава. Главният редактор се облегна, и започна:
− Първо се появили тези кратки клипове в разни сайтове за видеосподеляне. Лично аз не успях да ги зърна, но доколкото чух не са представлявал нищо особено и приличали на откровена измама. Твърди се, че били кадри от лични работни камери на двама полицаи, знаеш ги, в някои градове полицаите ги носят за да записват всичко по време на дежурството. Южен Портланд е един от тези градове, и това е мястото, където се случва. Както и да е, видеото показва как през деня полицейска кола се движи по пътя из един от онези квартали, където къщите са на разстояние една от друга, с малки гори между тях. Колата спряла пред приятна къща на два етажа, с широк двор с ограда, сгушен между дърветата. Пълна идилия и спокойствие, едно от онези места, където искаш да си прекараш старините след пенсия.
Тод замълча за миг, сякаш си представяше следващите сцени в съзнанието си, въпреки че не ги бе видял.
− Човекът ги чака зад вратичката на оградата. Да, точно той − Тод кимна в отговор на въпросителното изражение на Сара − Робърт Фриймън. Стои си, и ги чака, което е странно само по себе си, защото от кадрите до този момент е изглеждало, че полицаите са по-скоро на рутинна проверка, а не идват по предварително подаден сигнал. Та слизат те, говорят, но не ме питай за какво, звукът бил премахнат от клиповете. Но за каквото и да са разговаряли, не е било нещо хубаво, защото Фриймън се обръща и тръгва към къщата си, като оставя полицаите пред оградата. И тук става интересно.
Отново кратка пауза, като че Тод премисляше трезвостта на последващите събития.
− Кадрите показвали как двамата полицаи влизат − единия отваря вратичката на оградата, стъпва на алеята и влиза в двора, последван от втория. И тук внезапно сцената се сменя − в единия кадър е слънчев ден, дворът на Фриймън, заобиколен от беличката ограда, с красивата дървена къща на заден фон, и отвсякъде дървета, а в следващият момент рязко, без какъвто и да е преход следва различна сцена. Дворът, оградата, алеята и къщата били изчезнали, а вместо тях се виждали папрати, големи храсти, и дървета. Кадрите тук стават леко хаотични, полицаите се сепват, започват да се въртят и оглеждат. През цялото време камерите им снимат, а броячът на всяка отчита времето и не показва каквато и да е пауза.
Сара слушаше търпеливо, без да задава някакви въпроси. Тя го гледаше от другата страна на бюрото, а изражението й показваше, че сдържано очаква краят на тази история, преди да реши как да реагира на нея. Отдавна премина момента, когато всичко това можеше да е някаква шега от колегите, и беше сега навлизаше в непознати за нея дебри.
− Тук кадрите от камерите свършили. Последвали ги надписи, накратко описващи случващото се после. Двамата полицай... се били озовали на друго място. Всъщност на две различни места. Единият в Панама, а другия в съседната й Коста Рика. Набързо разказано, и двамата са се намирали в покрайнините на гори, близо до главни пътища, водещи до големи градове, от където те са се свързали с нашето правителство и след много въпроси и задънено разследване се прибрали в страната. Никой от тях не споменал за Фриймън.
Сара понечи да каже нещо, но Тод вдигна извинително ръце и добави:
− Наясно съм, че всичко това звучи като некадърна младежка шега и перфектен материал за жълтите списания. Знаеш, че не бих обърнал никакво внимание на казаното до тук, ако не ми бе сервирано от Нийл Ортега. А ти знаеш кой е той.
От леко скептичен слушател Сара превключи на професионални журналистически обороти при споменаването на това име, и тя кимна. Нийл Ортега бе от онези нагла порода разследващи журналисти, за които се предполага, че са произлези от териерите. Обичаха да преследват хищно историята си, да надушват сътресения по високите етажи, и изпитваха професионално удоволствие, ако някой паднеше от там. Имаха разследването Уотъргейт за постоянно четиво в тоалетната си.
− След като Пулицър му се размина на косъм, с историята за младежите отиващи доброволно да се бият за Ислямска държава, Нийл реши да направи репортаж за цензурата и манипулациите в интернет. Жена му ми сподели, че е доволна, защото няма да си рискува живота с опасни репортажи, и единственото което можело да стане, е да лепне компютърен вирус. Търсил истории за принудително свалени новини и истории, защото засегнали нечии лични или корпоративни интереси. Попаднал на тези клипове, и естествено не бил впечатлен. Това, което забелязал обаче, било... че те изчезнали от всички големи интернет страници за видеосподеляне. Направил опит да ги потърси в разни подземни сайтове, намерил ги прясно качени, но много набързо били премахнати, заедно със целите сайтове. Нийл се свързал с администраторите, които го упътили към хората, качили тези видеофайлове. Говорил с тях, и тук е странното - клиповете били изтрити и от техните лични компютри, а харддисковете им били негодни. Има се предвид хора, умеещи да пазят анонимност в интернет, като те самите са позволили на Нийл да се срещне с тях. Научил, че всеки, който е притежавал този въпросните видеоклипове ги е загубил ведно със хардуера, на който са били качени. Гадна работа.
− И никой не е имал времето да ги качи на аналогов носител, като видеокасета например? − недоверчиво попита Сара, разкъсвана между абсурдната история, която й се поднасяше от човек, на който имаше пълно доверие.
− Добра идея, но не се знае. Сигурно ги има някъде, качени на флаш-носител, но притежателят им не иска да рискува да ги качи. Факт е, че Нийл ги е видял, и аз съм склонен да му вярвам, и след това пуф − изчезват. И точно тук е интересното − какво толкова може да има в клип, които е толкова абсурден да повярваш в истинността му, че да поиска някой, и то някой със съответния ресурс, да го премахне. Може от цялата история с изчезващите полицаи да има нещо, което някой да не иска да се вижда и да добива известност, дори като се има предвид, че самите клипове изглеждат като измама. Въпреки това за Нийл цялата история не изглеждала особено перспективна, защото от край време из интернет вървят разни истории, които са измами, и в най-лошия случай стигаш до задънена улица. Решил да направи последен опит, като се потърси директно Фриймън. Ако било измама, най-много щял да загуби времето си...
− ...и евентуално репутацията си, журналист от неговият ранг да се занимава с истории за преместване в пространството. − кисело вметна Сара и попита с леко прикрито нетърпение: − И къде е връзката на цялата история с мен?
Тед се вглъби в себе си за мин, после махна с ръка, като че прогони лош спомен:
− Да, разпрострях се. Накратко, Нийл отива в Южен Портланд, говори с хората, но никой не иска да говори за Фриймън, научава съвсем малко, само общи неща. Търси полицаите от клипа, но не ги намира, били командировани някъде към Вашингтон. Накрая посещава гвоздея на вечерното шоу − мистър Фриймън. И от тук нататък, Сара − всичко което казвам, е самата истина, кълна се в майка си, защото го чух лично от устата на Нийл, и видях лицето му, докато ми го разказваше.
Сара инстинктивно се наклони към него, като че Тод щеше да й съобщи местоположението на Светия Граал.
− Нийл се е срещал по време на предишните си разследвания с много... гадни хора. Като онези кокаинови крале в Мексико, или командири във войната в Украйна, за които се говорело, че палели живи хора и се забавлявали да ги гледат как се пищят, преди да умрат. Знаел за тях, преди да поиска среща с тях, и е бил наясно както може да му се случи, ако на човека отсреща реши, че нещо му е криво и вместо интервю иска забавление. Имало е моменти, когато все едно е гледал в собствения си гроб и е виждал себе си в него − това са точни негови думи. Но срещата с Фриймън била различна. Отишъл там и... видял един тридесет и шест годишен мъж със спокойна крачка да се приближава към него по същата тази алея от клипа. С всяка негова стъпка имал чувството, че вижда самият себе си как пристъпва по алеята, и носи в главата си мисълта за всички свои скъпи хора − съпругата, детето си, своите родилите, всички близки − мъртви. Сякаш току-що се е завърнал от масово фамилно погребение, където е погалил лицата на всеки един от своите любими, затворил е капаците над тях и е пуснал по шепа пръст във всеки един гроб. И единствено той бил жив от цялото си семейство.
− Тази мисъл го ударила като с чук в топките. На Нийл му се приискало да се разкара веднага от там. Осъзнал, че всяко друго място, дори и предната фронтова линия на размирен конфликт в някоя африканска държавица би бил по-добър избор от малката бяла оградка с вратичката на този човек. Но единствено могъл да гледа как онзи се приближава с ръце в джобовете. Фриймън дошъл до него. Деляла ги единствено тази вратичка. Спрял, постоял няколко секунди гледайки към дърветата настрани, после погледнал Нийл, и казал: "Това е всичко." Обърнал се и си тръгнал. Докато гледал как Фриймън се отдалечава, имал такова чувство на всемирно облекчение, като че гледа в гръб Сатаната дошъл за душата му, но си тръгва с празни ръце.
Сара слушаше мълчаливо историята, а в главата й дрънна тихо позната струна, която тя се стараеше да държи мълчалива поне докато не се прибереше и не се хвърлеше в леглото. И тогава й даваше възможност да зазвъни, а понякога и да закрещи с пълна сила.
А и самата Сара имаше защо да крещи, и го правеше понякога, заровила лице във възглавниците, който отдавна вече не носеха миризмата на Итън.
Животът бе прекарал Сара по своята тангента в спокойно пътуване, като й бе спестил по-големите болки и разочарования. След като завърши се премести от Нюарк във Филаделфия. Градът й се стори като остров на спокойствието спрямо мащаба на Ню Йорк. Получаваше редовни обаждания от родителите си, и се събираха заедно за Денят на Благодарността. След това животът реши, че има нужда от спътник до себе си в пътуването, и така Итън се намести в колата до Сара. И ако се бе радвала на детството си с обични родители, то с Итън тя откри какво е да обичаш някого и той да ти отвръща със същото, ако не и повече. И може би всичките изминали 10 години взаимно щастие даде прекалено голямо ускорение на съвместното им пътуване и запрати колата на техния живот в по-рязък завой, от който Сара излезе сама. Ракът стопи Итън за шест месеца, който кратък период от време, период на агония и опити за отблъскване на неизбежното, гледайки как любимия й човек тлее, се настани в сърцето й, и успя да обвие в каменна прегръдка спомените за щастливите години заедно. Болката бе огромна и можеше да се сравни само със страданието от загубата, която Сара никога не преодоля. За изминалите две години от тогава тя успя само да подтисне и смачка още по-дълбоко в себе си тази болка. И ето сега това писмо дращеше с нокът по твърдата кора на сърцето й, и погребаните спомени се надигаха, без тя да знае причината.
Лесно е да изкрещиш своята болка в самотната празна стаята за изповед, но е странно изведнъж да усетиш потупване по рамото от човек, който по никакъв начин не би трябвало да е там.
От другата страна на бюрото Тод гледаше своята близка приятелка, и можеше само да гадае какви мисли минаваха през главата й. Той й бе опора, когато се случи всичко с Итън, видя през какво премина тя. През цялото време й отстъпваше безрезервната си помощ, докато Сара се бореше със загубата. Досещаше се, че не я е преодоляла, но самата тя не допускаше никой по-нататък.
Махна с ръка, и за да разведри натежалата от несподелени мисли атмосфера, каза:
− Освен това има и други слухове, които и ти си чула, предполагам. Например за журналисти от онези жълтите вестници, които редуват истории за поредния отвлечен от извънземни с конспиративни теории за плоската земя и тайното общество на рептилиите, които искат да ни поробят − един-два от тях имали неблагоразумието да се пробват и да вземат "горещо" интервю с Фриймън. Наистина се оказало горещо, когато се озовали до клокочещо езеро от лава на активен вулкан в Мексико с думите на Фриймън в ушите "Другия път ще е вътре". − Сара повдигна скептично вежди − Пълни глупости на жълтата преса, ако питаш мен, като теорията, че имало първичен програмен код директно записан в хардуера на компютрите, още в процеса на производство, и по този начин можело да бъдат следени от разстояние − така били проследени и изтрити видеофайловете. Но слуховете вече били плъзнали, а те не можели да бъдат спрени или изтрити.
Тод млъкна, усетил се, че е навлязъл прекалено навътре в блатото с онези новини, от които всеки уважаващ се журналист би искал да стои надалеч.
− Да обощим, − въздъхна Сара. − тип, когото никога не съм виждала и чувала, и не знам нищо за него, но според клюкарските издания обладава някакви... свръхестествени способности, проявява интерес да говори с мен. − Сара сви устни − това ли е всичко до тук?
За момент Тод сякаш щеше да добави нещо, но се отказа:
− В общи линии, да. − той видя изражението на колежката си как се смени, като че искаше да отсвири целия свят и побърза да добави:
− Виж, работата която вършиш е боклук. Ти го знаеш, и аз го знам, познаваме се, и не се притеснявам да ти го кажа. Да, харесва се и се продава, и, ей Богу, в трудните моменти на вестника ми е идело и аз да хукна към някой изпълнен с пищящи тийнейджъри концерт за сензационната новина на деня на поредната разлигавена тийн-банда, докато например заглавие за неразкрития случай за избитото семейство на другия край на страната, или новата книга на Харпър Ли не би било посрещната толкова добре. Да, това което правиш пак е журналистика, но не е нещо, което някой би избрал да се занимава при наличие дори и на най-дребния намек на избор. А изборът е тук − и той посочи с пръст писмото на бюрото си.
Срещу него Сара не изглеждаше убедена, и редакторът направи последен отчаян опит:
− Все пак това ще е само разговор. Колко ще ти отнеме, пет минути? Може да му откажеш, разговорът не те задължава с нищо.А и аз ще стоя до теб, ако реши да се пресегне през монитора и да те дръпне. − добави с насилена усмивка.
Сара отвори уста и Тод очакваше бързо конско за сериозната журналистика, но за негово учудване тя каза:
− Добре, нека да го чуем този феномен.

− − −

Десет минути по-късно Сара отново седеше до класическото дървено бюро в кабинета на главния редактор. Тод я бе помолил да я изчака, докато "разхвърли" няколко задачи за следващия брой. Сара бе уверена, че го е направил, споменавайки никой да не ги безпокои следващите няколко минути. Писмото продължаваше да седи на бюрото пред нея, но центъра на събитията предстоеше да бъде изместен върху лаптопа на редактора.
Тод влезе, кимна й, че всичко е готово, и се облегна на шкафа отстрани, извън полезрението на камерата. Цялата сцена беше нейна, и на Сара се падаше важна роля в представлението, но се съмняваше, че ще е главната.
Тя натрака на белите клавиши даденият адрес. Изчака познатия тон за свободно да прозвучи два пъти, и се внезапно се сети, че от целия разговор с Тод не се бе сетила да попита как всъщност изглежда бъдещият й събеседник, за да разбере, че говори точно с него. Ръката й се плъзна към бутона за прекъсване на повикването, но някой от другата страна на линията я изпревари, и сигналът за успешно свързване възвести началото на разговора.
Екранът светна и се изпълни с човешко лице. На Сара не й остана друг избор, освен да отвърне на погледа, за който се предполагаше да е на човека, който бе оставил писмото без да е влизал в сградата.
Лицето от другата страна на монитора бе... странно. Гледаше я спокойно, с отзивчивото изражение на човек, предразполагащо към непринуден разговор. Същия този човек по някакъв начин бе накарал журналистическата хрътка Нийл Ортега да се разкара с подвита опашка. И все пак лицето. Какво странно имаше в него? А, да − не изразяваше нищо, като лишено от съдържание.
− Здравейте, Сара. − каза с мек глас човекът зад лицето.
Сара реши да не сваля гарда си, поне докато не разбере какво иска от нея.
− Виждам, че знаете коя съм аз. Как мога да съм сигурна, че вие сте...
− ...Робърт Фриймън? Да, това е името ми, а вашият приятел Тод Флеминг може да потвърди истинността на думите ми.
Човекът от другата страна на монитора направи невъзможен жест по посока на седящият извън обхвата на камерата главен редактор. Не би трябвало да го вижда, но въпреки това представящият се за Робърт Фриймън посочи с ръка към него, а Сара инстинктивно изви поглед в тази посока, за да срещне изненаданото изражение на Тод. Възрастният мъж се бе сепнал, когато чу името си. Отговори на погледа й и се окопити, приближи се до нея, и влезе в полезрението на камерата.
− Здравейте, господин Флеминг. − разнесе се гласът от лаптопа, а погледа от екрана се извърна към Тод. − Вярвам, че нашият общ познат Нийл Ортега ви е разказвал за мен, а в работното досие от проучването му имаше моя снимка?
− Здравейте, ъм... господин Фриймън. Да, определено изглеждате като лицето от снимката, която Нийл ми показа.
Робърт Фриймън се усмихна леко:
− Е, предполагам, че засега ще трябва да се задоволим с това. − обърна се отново към Сара − Извинявам се, ако писмото ми ви е обезпокоило. Уверявам ви, че намеренията ми не са били да плаша или впечатлявам.
− А какви са всъщност намеренията ви, господин Фриймън? − попита Сара, като наум си отбеляза как събеседника й насочваше следващите й въпроси. Не й минават на нея такива номера, но засега ще го остави да води.
− Мога да ви предложа доста интересен репортаж, който ще представлява интерес както за вас, така и за доста, ако не и всички хора. Наясно съм, че думите ми звучат странно, но в момента не мога да ви споделя нищо повече.
Начинът, по който каза "не мога да споделя в момента" беше специфичен, при което в главата на Сара светна червена лампа.
− Смятате, че може да ни подслушват в момента? − попита тя направо.
− О, мен постоянно ме наблюдават от няколко месеца. − махна небрежно с ръка Фриймън. − Също така и този разговор в момента се записва от същите тези хора, но това не е проблем, уверявам ви. Също така и вашата ]безопасност е напълно гарантирана, ако приемете предложението ми и срещнем в Южен Портланд.
− Искате да дойда при вас? И... как ще стане това? − Сара неволно се стегна в неволно очакване Фриймън да щракне с пръсти, и тя да се озове другаде. Той сякаш отгатна мислите й и отново леката усмивка премина по лицето му.
− Бих ви препоръчал автобуса от Филаделфия в единадесет и половина. Ще пристигнете за приблизително девет часа.
Сара се упрекна мислено, тръсна глава и се върна към същността на разговора.
− Казахте, че имате идея за интересен репортаж. Това свързано ли е по някакъв начин с... − тя погледна застаналия до нея Тод, въздъхна, и добави: ... историите за вашите странни способности?
Лицето на Робърт Фриймън стана сериозно, но запази спокойното си изражение.
− Съмнява ме такъв репортаж да бъде взет на сериозно. От друга страна, история, засягаща живота на милиони хора определено би привлякла внимание.
Думите му извикаха трескави мисли в главата на Сара: "Тогава защо не го казахте на Нийл, когато беше при вас? Той е известен, всички ще го чуят". Някакво малко гласче се обади, тихичко като мишле, показало се от стар затрупан с вехтории сандък: "− Нийл има какво да губи. Има жена и дете, които тръпнат в очакване да се завърне жив и здрав след всеки свой репортаж. А ти, Сара − ти нямаш. Имаше преди, но вече няма какво повече да изгубиш."
В този момент Сара се усети, че е отново в колата. Но не стиска тя волана, а живота, това гадно копеле, което й отне Итън се бе вкопчило във кормилото, и в момента я гледаше и се хилеше до полуда, скочило с пълна сила върху педала на газта. И тя можеше само да се държи здраво и безпомощно да гледа приближаващия завой.
Каквато и да беше тази история, тя щеше да я приеме, щеше да отиде там, и... краят на всичко това нямаше да й хареса.
Гласът от говорителите на лаптопа я върна към реалността:
− Ако сте съгласна, предлагам да се срещнем след четири дена. Вие ще имате време да завършите настоящия си репортаж за следващия брой, а аз ще запазя стая за вас в семейния хотел на Абигейл. Старата госпожа Абигейл ще ви се зарадва, само не й давайте да ви заговаря прекалено дълго, защото няма да спре да дърдори.
Какво беше това, опит за разведряване на атмосферата? Преди секунда спомена за животите на милиони хора, а сега говори за някакъв хотел, сякаш нищо не е било. Да не би да бе разбрал за размишленията й, или... прочел мислите й?
"Тод бе извън обсега на камерата, застанал отстрани, едва ли не зад лаптопа, а той го посочи сякаш го виждаше пред себе си..." − прошумоля отново тънкото гласче, преди Сара да хлопна капака, и да обърне компаса на мислите си в различно посока, но не се сещаше за какво друго.
− Да кажем, че ме заинтригувахте, и аз, ъм... приема вашето предложение.
− За което ще съм ви много благодарен. Ще ви предупредя, че е възможно целия процес да отнеме по-дълго време, като например една-две седмици. Това се налага заради... големият интерес, на който се радвам в момента и някои нежелани срещи, които се налага да отказвам.
Сара усети, че разговорът отива към края си, но едно "е, ще се видим след няколко дена" и прозвуча банално, и вместо това тя каза:
− Само още един въпрос. Споменаха ми, че сте имали посещения от други журналисти, към които вие не сте се отнесли особено приятно, това вярно ли е?
До нея Тод подбели очи: "По дяволите, Сара, това беше само майтап! Не си го взела на сериозно, нали?"
− О, не. − каза Робърт Фриймън, и тя чу как до нея редакторът си отдъхна, само за да се стегне отново при последващите думи: − Журналист е прекалено добра дума за търсачите на евтини сензации, каквито всъщност бяха те.
Той протегна ръка извън екрана, чу се познат кликащ звук и връзката прекъсна.

В тишината на кабинета Сара проследи с поглед Тод Флеминг, който заобиколи бюрото и седна на мястото си, докато думите на Фриймън отекваха в главата й. "Животът на милиони" − какво ли искаше да каже с това? Срещу нея редакторът почукваше замислено с пръст бузата, очевидно с близки до нейните мисли.
Той наруши мълчанието и каза:
− Това определено беше любопитно...
"Да, Тод, а знаеш ли кое беше още по-интересно? Че ти не видя как той посочи към теб, без да те е видял. Как ти се струва като новина на първа страница?" − помисли си тя, а на глас каза само:
− Това са командировъчни за две седмици, Тод, заедно с пътните, сигурен ли си, че ще се справиш?
Той се сепна, но не на шегата й. По-скоро думите й го извадиха от някакво вцепенение, където го бяха отнесли някакви негови си мисли.
− Значи отиваш?
− Да, утре ще довърша материала за следващия брой, след това съм свободна. Сигурна съм, че в най-лошия случай ще си загубя времето в тихо крайбрежно градче. През това време ще ти изпращам редовните си статии за списанието от там.
− Мда, няма да е проблем... − каза Тод, но сякаш не я слушаше.
"Е, това май е края на срещата." − каза си Сара, и стана.
Тя хвана дръжката на вратата, и тогава чу:
− Сара... − вдигна ръка Тод, а на лицето му бе изписано колебание от вътрешна борба. − има още нещо, което... ще е по-добре да знаеш.
Тя се обърна и го изгледа:
− Нещо за Фриймън ли, Тод?
Той и посочи стола на който тя бе седяла до преди малко:
− Няма да отнеме повече от пет минути.
Тя седна в очакване.
− Когато ти казах, че Нийл посетил Южен Портланд, не бях съвсем точен, че хората избягвали да споменават за Фриймън. Не искали да говорят за него СЕГА, но му разказали за Робърт Фриймън ПРЕДИ.
Сара го изгледа настойчиво, и попита:
− Преди КАКВО?
Тод въздъхна, и започна:
...
След пет минути Сара излезе от кабинета с такова изражение, че никой не посмя да я попита за писмото. Дори Парсън реши да се разкара за малко.
Само Пег бе достатъчно близо до нея, за да забележи влагата в очите й.
А от това, което Тод й разказа, би могло да излезе история със заглавие:

− − −

"Последния нормален ден от живота на Робърт Фриймън"
Kreo
 
Мнения: 4
Регистрация: 20 февруари 2015, 19:20

Re: Нощта на Страшния съд - фантастичен роман, части

Мнениеот Kreo » 09 март 2015, 00:23

В тази част съм си позволил да експериментирам с малко по-разчупен и описателен стил. Отново - всякакви мнения са добре дошли.

Арка втора, част първа

Мракът

Казват, че човек постепенно свиква с тъмнината. Зрението му се адаптира, свиква с мрака, и очите постепенно започват да различават отделни силуети и очертания на заобикалящите предмети. Но в този случай винаги има някаква остатъчна светлина, която се процежда като плах крадец през спуснатите завеси или под затворената врата. През нощта градските светлини щедро осветяват и боядисват тъмнината с искрящи неонови тонове, а сиянието им е толкова ярко, че звездите постепенно се губят и накрая изчезват в него. Загасете светлините, махнете ги, нека нощта изпълни и прелее пространството около вас. Смятате, че тогава е тъмно? Вдигнете поглед нагоре. Дори без луната, способна да очертае ясно всяка дребна песъчинка на морския бряг, звездите ще ви попречат да изпитате пълния мрак върху себе си, а милионите пътници по магистралата на Млечния път ще ви поздравят с постоянно включените си фарове от светлинни години разстояние.
Мракът не може да бъде сразен, той е естествено състояние на нещата, нужно е усилие, за да се разпръсне, но веднъж изчезнала всяка противопоставяща му се сила, мракът се завръща, като дълго отсъстващ стопанин на западнала къща, която децата от квартала са използвали за невинните си игри. Не, мракът не може да бъде сразен, може само да бъде отблъснат.
Човек се е научил успешно да отблъсква мрака, от мига в когато е вдигнал в ръка горящ клон и е тръгнал към далечния край на пещерата, който до този момент винаги е тънел в непроницаема тъмнина. И оттогава досега този първичен мрак може да се намери скрит там − дълбоко под земята, в пещери и каверни, затрупан под геоложки пластове и затиснат от тектонични плочи и цели континенти.
Тази мазна, лепкава тъмнина, родена още със създаването на планетата, тя е там, надълбоко, спи в очакване...
... понякога протяга пипала и успява да докосне хората с малки капки тъмнина, които посяват в човешките души своите семена. Но техния плод е крехък, защото се дави в морето от светлина, и е принуден да мимикрира в бездушие, алчност, а понякога и жестокост, за да оцелее...
И когато хората разтресоха Земята с ядрен юмрук, когато континентите проехтяха в един глас и заглушиха човешките викове, тогава мракът усети, че е време да се завърне с цялата си сила.
А единственото, от което се нуждаеше и желаеше, беше изкупление...

− − −

Човекът в тъмнината се бе събудил преди час. Въпреки това продължаваше да лежи, вперил поглед в посока на гранитния таван над себе си. Непрогледният мрак навсякъде около него му пречеше да го види, но си представяше зърнестата му повърхност, същата като по стените, които пръстите му опипваха всеки ден, докато се придвижваше слепешком из лишения си от светлина подземния си дом.
Макар че не го виждаше, вече знаеше как изглежда този таван. Преди шест месеца лежеше на същото това легло с вперен поглед нагоре, в очакване на ядрените удари. Тогава светлината се разливаше навсякъде около него, но той не отчиташе наличието й, защото бе свикнал с нея, както човек свиква с въздуха, и може да го оцени пълноценно едва когато изпита неговата липса.
Беше два дена преди датата за атаката, когато той и останалите фаворити на Земята се спуснаха във вкопаното на километър дълбочина под милиони тонове масивна скала убежище. Представляващо по форма огромен цилиндър, то бе високо двеста метра, цял подземен небостъргач, построен в изкуствено издълбана кухина. Самата земната кора бе предоставила гранитът като материал за неговите стени, за който се очакваше да издържи на директно попадение от ядрена атака и евентуална масивна сеизмична вълна.
Убежището беше внушително освен със своят мащаб, също така и със системата си за самостоятелно поддържане на живота на своите обитатели, ако те бъдат откъснати от света за продължително време. В него имаше работещи генератори за електричество, пречистватели на издишвания въглероден диоксид, хидропонни лаборатории, които подпомагаха пречиствателите и даваха допълнителна вода, която отиваше при вече наличната във водните резервоари − всичко в достатъчни количества за да осигури комфортното съществуване на стотината привилегировани, и подбраният помощен персонал, които се грижеше за съоръжението. Там имаше също просторни тенискортове, уютни фитнес зали, комфортни киносалони, малки паркове с изкуствено слънчево осветление. А също и храна, замразена или прясна от вътрешните оранжерии, синтезатори на белтъчини − всичко отново в достатъчни количества за десетки години откъснато от света съществуване в случай, че немислимото се случи някога.
А то бе предсказано да се случи, с точност до един ден, и тази порязаваща прецизност в предвещанието бе рязка и студена като удар с нож изневиделица в тъмна уличка − без предупреждение, без възможност за отсрочка. И въпреки че самата новина предвещаваше библейски по мащабите си апокалипсис, тя бе поднесена едва ли не като прогноза на времето за следващата седмица − слънчево време в понеделник, а във вторник очаквайте атомна война, всепомитащи ударни вълни и масивно количество радиация. Без оцелели.
Самото убежище не беше построено специално заради това предсказание, което се бе появило месеци преди фаталната прогноза. Години по-рано бе дошла идеята за този луксозен бункер, където определени единици от хора ще могат да се защитят в случай на нужда. Това не бе отчаяна идея на нечий параноичен ум, а дойде по-скоро с мисълта за потенциална възможност в случай на нужда, на фона на натрупаният световен ядрен потенциал и множеството малки конфликти пламващи постоянно. Тази мисъл отне дълъг период от време, преди да бъде претворена в огромният подземен цилиндър в земните недра. Оставен там, той отлежаваше като бутилка скъпо вино, и чакаше денят, в който гостите ще се насладят на компанията му.
И ето че денят бе назован, но някак си странно бе това пророчество. Не като традиционните, които предричат краят на света за след няколко века, в размит по дължината си период от време, и обвиват в неопределена смътност фактите около него. Не, това предсказание споменаваше конкретната дата, като предстояща премиера на дългоочакван филм, където всички са поканени. Още по-странен бе произходът му − то бе казано мимоходом на четири очи, на банална среща в кафене. И може би най-куриозният факт бе, че човекът който го изрече не търсеше публичност и масово оповестяване − не, казаното тогава бе предназначено единствено до знанието на един човек, и само щастлива случайност, или нещастна предопределеност го разгласи и разпръсна из света, като разнесени от вятъра памфлети.
Човекът в тъмнината лежеше и си спомняше отминалото време, тези последни месеци преди да се спусне в убежището, преди Армагедон. Той бе непряк свидетел на странните способности на онзи, когото всички започнаха да наричат със странни имена, като пророкът и месията. И въпреки че видя на какво е способен, въпреки разказите на хора, чиято достоверност бе извън всякакво съмнение − всичко това не бе достатъчно, за да повярва, а и кой би могъл да го направи − да приеме, че един ден, съвсем близко в бъдещето, целият свят както го познава ще изчезне в огнена буря, която ще опустоши земята, въздуха и моретата и ще изтрие цивилизацията и живота по начин, които поставя под въпрос възраждането му дори и в далечното бъдеще.
И тогава дойде денят, когато човекът в тъмнината се срещна лице в лице с този феномен. Онзи говореше за погребани факти и тайни, които никой човек на земята не би трябвало да знае, защото бяха скрити и защитени под бариерите на метри стомана, тежестта на отминали десетилетия и векове, и огромно количество страх и ужас у малцината, които знаеха за тях. Начинът, по който онзи говореше − със спокоен глас и сведен поглед, отмиваше с лекота и плашещо със силата си безразличие пластовете наслоени бариери, и излагаше на показ никому неизвестни, освен за малцината избрани, истини и такти − като непреодолима сила в земните недра, избутваща отдавна потънал континент − това беше плашещо повече от думите му.
Но повратната точка дойде, когато онзи вдигна поглед, и от всички събрани около масата погледна точно него − човекът, които сега лежеше в непрогледния мрак, и осмисляше отминалите събития с неотменимата сила на техните последствия − погледна го, и каза:
"...и вие смятате, че вашето каменно убежище ще ви спаси?"
Това беше повратния момент, когато за миг сякаш времето спря, и видя настъпващия мрак, почувства студа на мъртвата земя, и цялата неотменимост на бъдещето, приближаващо с непоколебимостта на пълзящ глетчер, който троши скали и избутва планини по пътя си. Сякаш за момент се пренесе в убежището, почувства бетонът около себе си, облечен в милиони тонове скала, и въпреки, че беше под земята, видя атомната гъба да се издига над цялата конструкция, и как тя се срива, и погребва него със себе си.
Тогава реши, че няма какво да губи. Поиска да изиграе бъдещето като излъже съдбата и в изблик на отчаяние поръча свое собствено убежище, прокопано в скалата, обграждаща главното, но на разстояние от него. Свързано към основния цилиндър посредством дълъг сто метров коридор като пъпна връв на ембрион към своят родител щеше да черпи ресурсите му, а в случай че основното убежище пострадаше, щеше да има свои собствени източници на храна и енергия.
Но времето беше малко, а гранитът прекалено твърд, а още повече неподкупен, и дори за всичките пари на света не би омекнал и позволил да се троши по-бързо. Времето стигна само да се прокопае дългия коридор и стаите, предназначени за обитаване, генераторите и за складове. Последните останаха празни, и когато два дена деляха Земята до обявения фатален срок, той и избраниците се събраха и се спуснаха дълбоко в прокопаната скала, а дузина тежки укрепени врати се затвориха над тях.
Странно бе да ги гледа край себе си тогава, всички онези разполагащи с достатъчно власт и средства да си позволят частица надежда − как се шегуваха, че обявеното предвещание няма да се случи и ще излязат като къртици изпод земята след седмица очакване. Завиждаше им за техният оптимизъм и упование в нормалността на света, защото никой от тях не бе срещнал онзи, заради който бяха сега тук. Да, беше им позволено да се шегуват, да се смеят, може би вътрешно всеки изпитваше леко съмнение, но го прикриваше достатъчно добре.
Отминалото време от срещата и тези последни дни в основното укритие успяха да засадят частица надежда в скованото му от ужас сърце. Може би оптимизмът на останалите се просмука в него, но каквото и да беше, то му даваше сила да споделя същото пространство с тях, а неговата лична пещера да тъне в самота. Успя да подтисне изкушението да прекара тези последни два дена отделен в самота, а се радваше на компанията на себеподобните си.
Но прекалено силен бе ужасът от онези думи, и въпреки че изминалото след онази среща време го бе приспал накъде дълбоко в съзнанието му, в последните часове преди фаталния срок този ужас се размърда и започна да дращи по кората на здравият му разум и постепенно да изяжда късчета трезвост. Накрая не издържа и се втурна към своето лично укритие, и имаше чувството, че бяга прекалено бавно, като муха през гъст захарен сироп, а стените се сплескват зад него.
Влетя в своя подземен трезор, предназначен да предпази най-голяма му ценност − собствения му живот. Премина тичешком стаите, докато намери спалнята. Задъхано се хвърли на леглото, обърна се по гръб и впери поглед в гранитния таван. Така закача ядрените удари, обграден от гранитни стени и обвит от каменна тишина.
Тези последни часове бяха изпитание за здравия му разум. Като човек обиколил земното кълбо и завръщащ се в изходната си позиция, в съзнанието му се превърташе срещата и чуваше отново и отново прогарящите думи, все едно за първи път. Какво е искал да каже? Дали е виждал онова бъдеще, където чака участта си в основния цилиндър, и с думите си тогава е променил тази предопределеност, като без да иска му е дал шанс да го избегне? Или му е казал нарочно това, знаейки, че ще построй същото това помощно убежище където ще загине, и по този начин го е накарал да изгради собствения си ковчег. Споходи го съмнението, че нямаше значение къде се намираше − на което и от двете места, основното убежище или неговото малко такова, да се спреше, неговият избор щеше да определи лобното място в последната секунда.
Чакаше тази последна секунда. Неспособен да помръдне, притисна от чувството за тоновете масивна скална маса над себе си. Усещаше се като жив мъртвец, вкопан в най-дълбокия гроб на земята. С ръце вкопчени в леглото можеше само да стиска зъби и да гледа над себе си, а изсечения гранитен таван се запечатваше в съзнанието му, като хидравлична преса готова всеки един момент да се спусне.
Тогава дойде атаката. Гръмовен като удар на метеор и титаничен като разцепен континент, адския тон на ядрената експлозия на повърхността отекна под земята като предсмъртен вик на самата планета. Разтресе цялото помещение, и в последващия момент изпадналия в катастрофален ужас човек видя как таванът се спусна към него, като юмрук на божие възмездие.
В същото време надолу се спусна и подът. Имаше чувството, че за миг изпита усещането за безтегловност, преди гравитацията да придърпа тялото му към потъващото легло под него. Цялото помещение сгромоляса надолу, и той отново пропадна в леглото си, а таванът се намираше на същото разстояние от пода, както преди. Но той вече не можеше да го види, защото светлината бе изчезнала. Изчезна толкова рязко, очите му още няколко мига виждаха остатъчни образи, преди и те да избледнеят в заобикалящия мрак.
Бучащото помещение пропадна надолу, застина за момент, после матракът го блъсна в гърба, когато подът избута леглото обратно. Стаята рязко се устреми нагоре с боботещ звук на остъргващи се тектонични плочи. След миг движението спря също така рязко, както и започна, и цялото помещение застина неподвижно, докато тътнещия звук от стените замря, и каменната тишина се върна.
Всичко това продължи не повече от две секунди, които мракът използва да се настани като постоянен гост за дълго време.
Човекът в тъмнината остана да лежи така, без да диша и шава, от страх и най-лекото движение да не наруши завърналия се покой. След известно време размърда пръстите си, и постепенно опипа цялото си тяло с такова удовлетворение да намери всичко на мястото си, като претърпял възстановяване слепец проглежда за първи път, или удавник успява да изплува на повърхността за живителна глътка въздух.
Но в момента той бе слепецът, който плуваше в подземната тъмнина. Размаха ръка пред лицето си, но не видя дори и най-бегъл силует на движение в мрака.
Колко тъмен можеше да бъде мракът? Колко е тъмно в сърцевината на камък, лежащ под океанското дъно още от сътворението на света? Дълбоководно черно, космическа тъмнина, отсъствие дори и на заблуден фотон светлина? Тази непрогледна чернилка бе като мазен океан от нефт, в който не би видял собствения си пръст да докосва широко отворената зеница на окото му.
Стана от леглото, но се олюля в мрака и седна отново. Осъзна колко много е разчитало тялото на зрителната информация за да впише положението си в заобикалящата среда. Вестибуларния апарат му казваше дали е прав или легнал, но тялото бе свикнало с очите и имаше нужда от тях, най-малкото за да му покажат повърхността на която е стъпило. В непрогледната тъмнина не виждаше пода под краката си, и въпреки, че го усещаше, подсъзнанието му не го възприемаше като налична опора. Със същия успех можеше да седи на ръба на висока отвесна пропаст. Възприятията му си играеха игри с него, по същия начин по който човек можеше да премине без проблем по поставена на земята дъска, но би загубил равновесие ако тя е поставена между две високи сгради. А той не виждаше дъската.
Спусна се на пода и запълзя на четири крака. Опипваше с протегната ръка пред себе си и търсеше пътя между стаите по който бе дошъл тичешком. Подът бе облицован с покритие, под което се намираха кабелите за електричество и тръбопровода, но стените и таванът на цялото помещение бяха голи, от студен грапав гранит. Самото помещението бе построено в кратък срок, бе стилно, но семпло. Докосна внушителен плосък телевизор, които в момента не бе нищо повече от студена гладка зона върху стената, която той усещаше единствено чрез пръстите си. В банята напипа голяма мраморна вана, която простираше гладкото си тяло, никога не усетило ласката на водата. Опипом намери библиотеката си, където томове книги бяха наредени, безгласни правоъгълници в тъмнината. Произволно разлисти една от тях, а шумоленето на изпълнените с истории, но невидими в тъмнината страници го прониза с нова порция отчайващо безсилие. Продължи да търси изхода от персоналното си убежище, за да може да проучи в какво състояние бе основното хранилище, където бяха всички останали хора.
Издълбаната в скалата кухина където се намираше в момента, първоначално бе замислена като по-малко копие на масивния главен цилиндър. Предвидени бяха три етажа − два за жилищните помещения, и един по-обемист за складовете и генераторите. Заради изключително краткия срок до фаталната дата този план отпадна, главно поради продължителното издълбаване на цялата кухина и изграждането на солидните междуетажни повърхности. Времето стигна единствено за да се изгради по-малко помещение от един единствен етаж, представляващ по форма сплескан широк цилиндър като голяма кръгла пита кашкавал, свързан с дългия коридор до голямото убежище. Дори и при непрекъсната работа крайния срок бе прекалено близко, и финалното обзавеждане на стаите бе направено буквално ден преди да се спуснат обитателите под земята.
Човекът в мрака знаеше, че времето няма да стигне за всичко за да се завърши пълноценно, и едно такова убежище е безсмислено без собствени източници на енергия и припаси. Може би го искаше заради частица отчаяна надежда да излъже съдбата. Същата тази надежда го караше сега да пълзи към коридора, свързващ двата подземни подслона. Електричеството бе спряло − това значеше, че генераторите в основния комплекс са прекъснали работа точно в момента на краткото подземно сътресение. Тези факти водеха до страшното заключение, че нещо се е случило с двеста метровия жилищен комплекс, с всичките му генератори, складове с храна и вода, с всичките хора там. За съжаление истината се оказа друга, и на моменти той се питаше дали агонизиращата смърт от жажда и глад не би била за предпочитане пред мъчителното съществуване, което водеше сега...
Четири идентични по форма помещения в бункера побираха всички стаи, които се свързваха една с друга в изпълнен с мрак лабиринт, където той се луташе в търсене на централната част. Там четвъртинките се събираха в една централна стая, като вътрешно фоайе. От нея тръгваше къс коридор, преминаващ между две от четирите части на малкото убежище, за да се прехвърли в дългия коридор, свързан със големия цилиндър.
Плъзгайки пръсти по стените продължи напред. Намери централната стая където бяха няколко на брой врати, и бързо намери тази която му трябваше − единствено зад нея стените не се разширяваха в поредна стая, а продължаваха напред, образувайки малката галерия която търсеше. И тук властваше мракът, не се виждаше дори и бледа искра светлина по протежението на коридора. Прие това за поредния лош знак − когато идваше по-рано, по цялата дължина на прохода се лееше ярка светлина, захранвана от вкопан в стената малък канал. Същият канал поемаше в себе си водопровода и дебелият електрически кабел за личното му убежище.
Продължи напред полу-изправен, полу-облегнат с една ръка на стената, която следваше. Другата бе подсъзнателно протегната напред, което беше безсмислено, защото коридорът продължаваше право напред в следващите сто метра.
Бе излязъл от зоната на своето укритие, и бе преминал може би десетина метра, когато изведнъж пръстите му срещнаха преграда, която не трябваше да е там. Озадачен опипа препятствието, докато ужасът на осъзнаването на страшната истина бавно растеше в главата му, а глас, който бе чувал само веднъж в живота си се обаждаше отново.
"...и вие смятате, че вашето каменно убежище ще ви спаси?"
Свързващият коридор между неговото и главното укритие беше срутен. Единственият изход пред него бе преграден от същата скала, от която бяха направени стените наоколо − зърнестия гранит, корав като стомана и коварен като банков чиновник. Ужасяващата съдба на затрупания жив под земята ставаше все по-реална с всяко докосване по скалата пред него, докато търсеше до къде се простира почти отвесната стена пред него.
Преградата пресичаше двете странични стени на коридора гладко, като нажежен нож през тръба от тънка пластмаса. Опря се с цяло тяло на препречващата скала и протегна пръстите си нагоре, докъдето стигаше. Проходът не се отличаваше с особена височина, и той отново напипа по цялото протежение на тавана гладкия ръб на слетите хоризонтална и отвесна каменни повърхности.
Безсилно се срина на колене. Срутената скала бе прерязала и запушила коридора с хирургическа прецизност. Без особена надежда разбута малките късове камъни на пода около долния ръб.
Почти веднага откри пролука. Започваше близо до лявата стена като едва доловим процеп, и след това се разширяваше, и разширяваше... трескаво плъзна пръсти по продължението на грубия каменен ръб, който се издигаше постепенно над пода. Можеше да пъхне пръстите си в пролуката и да напипа пода на коридора! Придвижи се още надясно. Вече вкарваше цялата си длан, а след още малко успя да промуши ръката си до лакътя! Извади я и се придвижи още малко. Разчистваше натрошените камъни и следваше ивицата скален ръб, който продължаваше да се изкачва, може би ако бе достатъчно висока щеше да успее да пропълзи между пода на коридора и надвесената над него пропаднала скала...
Надеждата му за спасение се блъсна в дясната стена с унищожаваща сила. В най-високата си част цепнатината между скалата и пода на коридора стигаше двадесет сантиметра, след която стената от дясно я преграждаше. Можеше да провре ръката си до рамото и... толкова. Това беше. Не можеше да види до къде продължава пролуката навътре, не знаеше дали скалата не се вдига постепенно нагоре. Успяваше само да напипа все същото свободно разстояние между двете повърхности, докъдето можеше да си вкара ръката, легнал с цяло тяло на пода и опрял буза о преградата.
Не виждаше нищо освен тъмнина, чуваше само собственото си дишане. Бе в състояние единствено да вика, допрял лице до цепнатината, което и прави през следващият ден, а може би и повече. Заспа сред прахоляка и каменните отломки до стената, когато умората, гладът и жаждата взеха превес над отчаяният му разум.
Така го намери старецът, чиито глас чу през цепнатината, и видя проблясък от другата страна. Странно е колко малко е нужно на човек, за да създаде надежда дори и в безнадеждна ситуация. В този случай това бе светлината на фенерче, тя му позволи да види до къде се простираше пролуката под преградата и заедно с това да обхване мащаба на капана, в който бе попаднал.
Десет метра дълга масивна скала се бе сринала върху коридора. Малката цепнатина между скалата и пода продължаваше под цялата й дължина, и преминаваше от другата страна в прохода, който той така жадуваше да достигне, и с всяка секунда осъзнаваше със страшна сила, че няма как да го постигне. Въпреки булото на отчаянието спуснато над съзнанието му той забеляза нещо необичайно.
Подът под пролуката се спускаше под лек ъгъл надолу. Същото правеше и скалата над нея. По странен начин двете равнища на коридора се намираха на различни височини, като неговата позиция бе по-висока. Цепнатината, която свързваше двата края беше под лек наклон надолу. От другата страна старецът стоеше изправен и гледаше към него през десетте метра тясна пролука. Тя бе прекалено тясна, за да пропълзи под нея, и достатъчно широка, за да пренесе думите на стареца до него, който му разказа за случилото се по време на атаката и след нея.
Някой някъде знаеше за местоположението на гигантския подземен цилиндър. В това технологично време с безброй спътници около планетата странен строеж като този не остава незабелязан. И въпреки, че можеше само да прави догадки за предназначението на подземния комплект, същия този някой някъде бе решил да прати една от ракетите си върху нещото под земята, ей така, за всеки случай. Така и така целият свят отива по дяволите, по-добре да сме сигурни, че ще всички ще стигнат там и няма да има случайни оцелели. Подземния комплекс бе получил своят ядрен подарък, какъвто в същия онзи момент се спускаше над всички градове на Земята. Но за разлика от тях, той бе защитен от километър здрава скала, и въпреки, че ударът бе преднамерено наземен, а не на разстояние над повърхността, комплексът бе успял да устои на последвалите сеизмични вълни от няколкостотин килотонната ракета. Построен внимателно на прецизно изследвано и избрано място, високата двеста метра конструкция бе устояла като масивен плътен блок на земетресението от ядрената експлозия на повърхността.
Което не бе могло да се каже за малкото странично укритие, прилепено като паразит за великански гостоприемник. Построено в кратък срок и набързо, без възможност за избиране на правилното място и разчитащо единствено на сляпата надежда на отчаян човек да издържи, то бе осакатено, лишено от пъпната връв от която черпеше живот. Неговото лично убежище бе мъртво, а с най-голяма вероятност − единственият му обитател също, просто моментът му на смърт бе разтеглен във времето и агонизиращо неизбежен.
"...и вие смятате, че вашето каменно убежище ще ви спаси?"
Това ли беше неговото изкупление? Смърт не от глад и жажда, не затиснат и премазан от тонове скала, а от ирония. Старецът го слушаше от другата страна как се смее истерично, докато не премина постепенно в плач и глухо хлипане.
И ето го сега, шест месеца по-късно, се събудил отново в мрака, без да вижда и чува нищо. Лежеше без да мърда, безсмислено отворил очи по навик, вперени в тъмнината пред себе си, поглъщащи заобикалящата непрогледна чернилка. Бродеше из подземния си дом, без да съзнава защо го прави, ден и нощ се сливаха в непроницаема черна маса тук долу. Лягаше с изпразнено от мисли съзнанието, промито от тъмнината, а се будеше и онези думи бяха в главата му като камбанен звън:
"...и вие смятате, че вашето каменно убежище ще ви спаси... ще ви спаси... ще ви спаси..."
"...от вас самия..".
През тези шест месеца старецът му носеше храна, която той издърпваше през пролуката с въже от накъсани дрехи. Няколко метра съединени гумени тръбички, взети от хидропонната оранжерия му помагаха да утоли жаждата си. Старецът се придвижваше трудно. Когато го попита защо не изпрати някой път друг да го замести, стария човек замълча, а после му разказа обстоятелствата около живота на хората в убежището.
Тези дълги месеци бяха самотни и изпълнени с въглищен мрак за откъснатия в мрака човек. Почти до него подземния град искреше със своя блясък като затворен в скала диамант. Неизпитващи липса от храна или енергия, неговите обитатели благоденстваха и щедро черпеха даровете му...
Kreo
 
Мнения: 4
Регистрация: 20 февруари 2015, 19:20


Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост