Мракът

[Kreo]

Малка част от роман за Третата Световна война, който пиша в момента. При интерес ще добавя по-голяма част. Интересувам се от мнение за стила на писане, съвети, насоки.
− − −
Казват, че човек постепенно свиква с тъмнината. Зрението му се адаптира, свиква с мрака, и очите постепенно започват да различават отделни силуети и очертания на заобикалящите предмети. Но в този случай винаги има някаква остатъчна светлина, която се процежда като плах крадец през спуснатите завеси или под затворената врата. През нощта градските светлини щедро осветяват и боядисват тъмнината с искрящи неонови тонове, а сиянието им е толкова ярко, че звездите постепенно се губят и накрая изчезват в него. Загасете светлините, махнете ги, нека нощта изпълни и прелее пространството около вас. Смятате, че тогава е тъмно? Вдигнете поглед нагоре. Дори без луната, способна да очертае ясно всяка дребна песъчинка на морския бряг, звездите ще ви попречат да изпитате пълния мрак върху себе си, а милионите пътници по магистралата на Млечния път ще ви поздравят с постоянно включените си фарове от светлинни години разстояние.
Мракът не може да бъде сразен, той е естествено състояние на нещата, нужно е усилие, за да се разпръсне, но веднъж изчезнала всяка противопоставяща му се сила, мракът се завръща, като дълго отсъстващ стопанин на западнала къща, която децата от квартала са използвали за невинните си игри. Не, мракът не може да бъде сразен, може само да бъде отблъснат.
Човек се е научил успешно да отблъсква мрака, от мига в когато е вдигнал в ръка горящ клон и е тръгнал към далечния край на пещерата, който до този момент винаги е тънел в непроницаема тъмнина. И оттогава досега този първичен мрак може да се намери скрит там − дълбоко под земята, в пещери и каверни, затрупан под геоложки пластове и затиснат от тектонични плочи и цели континенти.
Тази мазна, лепкава тъмнина, родена още със създаването на планетата, тя е там, надълбоко, спи в очакване...
... понякога протяга пипала и успява да докосне хората с малки капки тъмнина, които посяват в човешките души своите семена. Но техния плод е крехък, защото се дави в морето от светлина , и е принуден да мимикрира в бездушие, алчност, а понякога и жестокост, за да оцелее...
И когато хората разтресоха Земята с ядрен юмрук, когато континентите проехтяха в един глас и грохотът им заглуши човешките викове, тогава мракът усети, че е време да се завърне с цялата си сила.
А единственото, от което се нуждаеше и желаеше, беше изкупление...

− − −

[единак]

Изобщо не съм в позиция да давам съвети...
Много добре редиш думите, чете се леко и задържа вниманието. Поставяш акцента на правилните места, поне за мен. Търси свои метафори, опитай да избягаш от клишета и до втръсване познати сравнения.
Напомпано е с потенциал.

Пусни още.