Степени на свобода - Саймън Мордън

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

Степени на свобода - Саймън Мордън

Мнениеот tufr » 26 ноември 2014, 19:38

Изображение

Шестте степени на Петрович:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…

Откъс:

1.

Беше студено. Докато Петрович изкачваше огром­ната купчина отломки, се бяха изредили жега, дъжд и вятър и сега времето отново се променяше. Дъхът му излизаше на впечатляващи облаци, разбиваше се в шинела му и се превръщаше в проблясващи капчици роса, които залепваха и потрепваха върху дебелия зелен плат.
Маршрутът му беше избран предварително: той знаеше точно коя паднала метална греда ще издържи тежестта му и коя ще поддаде, запращайки го в море от натрошени стъкла; онази бетонна плоча беше нестабилна, но тази привидно незначителна колона се опираше върху твърда земя. Програмата беше качена в съзнанието му и показваше поредицата от маркери, дръжки и стъпала, но само на него. Притежаването на това познание беше доста опасно.
Опасно до такава степен, че той се изненада, когато видя друг човек да се приближава откъм срещуположната страна към мястото на срещата. Досега никой не го беше правил, макар и той да не беше сигурен, че е нямало опити. Останките на кулата „Ошикора“ не му принадлежаха по никакви законови или морални норми.
Това, че имаше компания, сигурно означаваше нещо, но той трябваше да изчака, за да разбере какво.
Нямаше да позволи на този новак да попречи по някакъв начин на ритуала, който бе изпълнявал всеки ден по едно и също време през последните триста четирийсет и осем дни. Продължи да се изкачва, без дори да се замисля за мускулите си, позволявайки на тялото си да извършва поредицата от познати, заучени движения.
Вместо това използваше времето, за да си мисли за други неща: за това, как бе протекъл животът му, как се развиваше в момента и как щеше да се промени в онова бъдеще, което той се опитваше да построи. Лицето му потрепна, едното ъгълче на устата му се изкриви леко – призрачно подобие на усмивка, нищо повече. Той беше обсебен от едно видение, което съдържаше в себе си почти неограничени обещания, но въпреки това упорито отказваше да се осъществи.
Почти беше стигнал до края – и в буквалния, и в преносния смисъл. Пред погледа му се появи върхът на купчината отломки от кулата „Ошикора“, превърнат от честите му посещения във вдлъбната корона от извита, изкривена стомана. Той скочи в нея и се огледа за нещо символично, което да хвърли надолу.
Разрови с крак натрупаните боклуци, праха и натрошеното стъкло, начупените плочки и парчетата накъсани килими, счупените плоскости и оголените жици – всичко, което беше част от кулата, преди тя да бъде срутена от крилатите ракети.
Ето едно парче от пластмасов стол. Той се пресегна и го вдигна, измъквайки го изпод останалите боклуци. Седалката беше розова на цвят и се беше откъртила от стойката си с колелца. Беше се спукала почти до средата, но не съвсем. Щеше да свърши работа.
Отнесе го до ръба на пропастта и го вдигна над главата си. Беше се превърнал в уличен циркаджия за събралата се тълпа, но не това беше целта му. Когато преди година бе започнал да го прави, валеше силно и той беше подгизнал до костите. Тогава го гледаха само Люси, Маса и Валентина. Дори не ги беше предупредил какво смята да направи – предпочиташе да е съвсем сам в онзи първи ден, но те не му бяха позволили. Пос­тепенно постъпката му заживя свой собствен живот, хиляди започнаха да се събират около огромната купчина отломки и да го гледат как церемониално и безполезно се опитва да изкопае погребания отдолу ИИ.
Те идваха, той се изкачваше, вземаше нещо от върха и го хвърляше на земята. После слизаше, а те се разотиваха. Общо взето, това беше.
Протегна ръце. Розовата седалка полетя в студения неподвижен въздух, оставяйки след себе си следа от прах. На няколко пъти се удряше в отломките, превърташе се и продължаваше да пада надолу. Профуча край тълпата, която се наведе, за да я избегне. Изчезна някъде зад масата от тела и той изгуби интерес към нея. Шест седмици по-рано случайно беше ударил някого с ръба на един пулт, но на следващия ден човекът отново се появи с бинтована глава и блясък в очите.
Не беше сигурен какво да прави с тази… преданост.
Петрович се накани да се обърне и да тръгне надолу, когато се сети, че някой идва, за да се срещне с него. Тъй като това се случваше за пръв път, той не беше сигурен как да реагира. Не беше длъжен абсолютно на никого. Можеше просто да си тръгне, а можеше и да остане.
Огледа тълпата. Обикновено досега да се бяха разпръснали – той беше хвърлил предмета, образът му беше запечатан от безброй фотоапарати и беше излъчен в мрежата за глобалната аудитория. Трябваше да си тръгват. Чакаше ги работа, защото точно затова бяха дошли в Свободната зона.
Ала те стояха и наблюдаваха фигурата, която се опит­ваше да додрапа до него, но непрекъснато се плъзгаше назад. Петрович не беше сигурен дали тълпата иска да остане, или се опитва да го издърпа надолу с мислите си.
Той седна, провесил крака през ръба на една отломка. Опасно беше. Част от него го осъзна и се наслади на усещането. Останките от кулата изобщо не бяха обезопасени. Все някога щяха да започнат да се разместват.
Мъжът, който се опитваше да се изкатери до него, се придвижваше ёбаное бавно. Часовникът в ъгъла на зрителното поле на Петрович отброяваше секундите и минутите, а една бърза консултация с бележника му подсказа, че след час трябва да бъде някъде в другия край на Свободната зона.
– Ще продължаваш ли, или да се връщам утре? – извика той.
Мъжът вдигна лице нагоре и пулсът на Петрович лекичко се ускори.
– Би могъл да слезеш и да ми помогнеш – каза човекът.
– Защо да ти улеснявам живота? Ти никога не си го правил.
– Можеше да помолиш някой друг да ти бъде кум.
Мъжът се спря и се изправи, разкривайки пред Петрович бялата свещеническа якичка на черната си риза.
– Маделин не би приела никой друг. И все още не съм разгадал дали се опитваше да накаже мен, или теб.
– И двамата, сигурно. – Свещеникът забърса лицето си с длан. Потеше се въпреки студа. – Трябва да поговорим.
– И без това не съм тръгнал да се крия.
– Трябва да поговорим сега.
– Нямам намерение да викам през останалата част от разговора.
– Тогава ми помогни.
Петрович обмисли ситуацията. Струваше му се напълно приемливо да покаже среден пръст и да остави свещеника на нестабилната купчина отпадъци, изправен пред също толкова трудното слизане на земята.
– Би трябвало да ти кажа отвали.
– Но няма да го направиш. Ти си изморен, Петрович. Нещата, които най-силно искаш от живота, са все така далеч, както са били винаги.
Може и да беше така. Може и да се беше изморил от непрекъснатите сблъсъци. Може би все пак, въпреки всичко, се беше променил.
– Все тая. – Той скочи и се плъзна надолу, изминавайки десетте метра между двамата за някакви си секунди. После подгъна пешовете на шинела и седна на мястото, където се беше спрял. – Така е добре. Казвай каквото имаш да ми казваш. Даже по-добре ми обясни защо не можеш да ми го кажеш на някое друго място. Освен ако нямаш нужда от публика. – Петрович се намръщи и изпрати виртуалните си агенти из възловите точки на местната мрежа. – Нямаш подслушвателни устройства, нали?
– Свещениците повече от всички трябва да могат да пазят тайни.
Отец Джон се огледа, търсейки подходящо място за сядане, и Петрович завъртя очи; зажужаха сервомотори и миниатюрни помпички впръскаха повече течност, за да смажат твърдата повърхност на имплантите.
– На мен не ми е удобно и не ми пука как ще се чувстваш ти. Скоро трябва да бъда на друго място, така че не разполагаш с много време.
Свещеникът приклекна и се опита да седне. Започна да се плъзга назад; ръката на Петрович се стрелна нап­ред, сграбчи го грубо за гърдите и го натисна върху задните му части.
– Стъпи си по-здраво на краката, мудак. Бъди по-уверен. – След като се убеди, че свещеникът няма да започне да се плъзга надолу, той отпусна ръката си в скута. – Всичко е въпрос на увереност, независимо дали е уместна, или не.
– Метафората на живота ти?
Отец Джон леко се заклати на място, опитвайки се да се намести по-удобно, но не успя.
– Пойди к чёрту. Досега вършеше добра работа.
– Досега – каза отец Джон, – но вече не. Закъсал си, нали?
– Ебать мой лысый череп.
– А ако спреш да ругаеш и ме изслушаш, току-виж съм успял да ти помогна. – Той махна с ръка към съб­ралите се хора, рискувайки да падне от мястото си. – Както може би и те.
– Аз… – започна Петрович. После погледна към тълпата. Увеличи образите им и огледа лицата. Стига да поискаше, можеше да получи името на всеки един от тях от базата данни на Свободната зона. – Те идват тук всеки ден и не казват нищо. Никой от тях никога не е казвал какво иска.
– Не може да нямаш някаква представа.
– Нямам ёбаная идея. – Петрович сви рамене. – Никога не ме е бивало в човешките отношения.
– Това поне е истина. Някога хрумвало ли ти е да поговориш с тях? А ако точно това очакват от теб?
Устните на Петрович отново потръпнаха и той вдиг­на пръст към носа си, за да намести несъществуващите очила.
– Какво?
– За бога, човече. – Беше ред на свещеника да се вбеси. – Всеки политик западно от Урал може да те ненавижда, но те – той отново посочи надолу, – те те обичат. Ти ги спаси. Два пъти. А хората, които наистина са обмисляли случилото се, знаят, че ти дължат живота си. Дори онези, които не те мислят за жив светец, са ти задължени до такава степен, че всеки водач, религиозен или светски, е готов да направи всичко заради теб.
– Не съм го искал и не се нуждая от това.
– Напротив. Ти идваш тук всеки ден, за да правиш това. Знаеш, че е безполезно, дори безсмислено. Би могъл да използваш времето си, за да лобираш пред ЕС, пред ООН, но доколкото ми е известно, не си разговарял с никого за онова, което е скрито под тази купчина.
– Не което. Който. Той си има име.
Петрович почувства как старият гняв се надига отново, но той знаеше много добре как да се справи с него. Да диша бавно, да контролира ритъма на сърцето си, да пусне схемата мозъчни вълни, създадена, за да имитира спокойствие.
– Майкъл – каза отецът. – Онова момиче каза…
– Тя също си има име. Люси.
За момент свещеникът изглеждаше притеснен.
– Сега не говорим за Люси. Няма и да говорим. Давай по същество, защото времето тече.
– Колко време ще ти е нужно, за да изкопаеш Майкъл от тая купчина отломки, използвайки само голите си ръце?
Петрович се наведе напред, облягайки лакти на коленете си.
– Когато казваш вълшебните си думички над хляба и виното, ти ли ги превръщаш в тяло и кръв?
Той знаеше, че навлиза в спорна територия, но оставайки тук да изслуша свещеника, си беше платил за правото да говори.
– Не. Това е силата на Светия Дух – но аз не очаквам да повярваш в това.
– Защо тогава изобщо изричаш думите?
– Защото са важни.
– Ето ти и отговора на твоя въпрос. – Петрович докосна носа си. – Това е символ.
– Но не е ефикасен.
– Какво?
– Това. Хвърлянето на разни неща от тази планина. Ще си мъртъв, преди да приключиш, а И… а Майкъл ще остане в капана. Тайнствата имат силата да спасяват. Това е просто един безсмислен жест.
Отец Джон махна с ръка във въздуха, за да покаже колко велико е небитието.
– Безсмисленият жест за един е смислен ритуал за друг. – Петрович сви устни. – Не ти трябва да поемаш по този път. Не и с мен.
Лицето на свещеника се изопна.
– Виж какво, изпратиха ме тук. Изпратиха ме да ти задам един въпрос, а това е единственото място, където си сам.
– Едва ли отговорът ми ще се промени, ако съм в компания. – Думите на свещеника обаче бяха възбудили любопитството му. – Кой те изпрати?
– Конгрегацията на Доктрината на вярата.
Петрович повдигна вежди.
– Инквизицията? Колко неочаквано.
– Престани с това. Повече от петдесет години не ги наричат Инквизиция.
– И какво искат?
– Искат да знаят дали Майкъл може да се счита за жив. И ако да, дали има душа?
– Наистина ли? Почти година лежи заровен под тази планина от отломки и едва сега те решават да го забележат. Къде са били досега? – Петрович изсумтя. – Били са заети да си крият главите в жопу?
– Не очаквам от теб да разбереш – каза свещеникът. – След Дългата нощ те непрекъснато дискутират. Ами ако ИИ покаже признаци на независимост, творческо мислене? Ами ако може да показва съпричастие? Ами ако е способен на щедрост, алтруизъм, състрадание?
– Можех да им дам отговор още преди единайсет месеца.
– Нямам предвид това. Те трябва да намерят теоретично решение на тези „ами ако“. Ако е способно, как трябва да постъпим ние? Те имат един – свещеникът се поколеба – протокол. Нещо като теста на Тюринг, само че не измерва разума, а душата.
– Значи, Ватиканът иска да знае дали Майкъл е одухотворено същество, или просто парче месо. – Петрович примигна. – Ёбаный стос. Те искат да знаят дали може да бъде спасен.
– Нещо такова. Снощи светият отец подписа протокола. Конгрегацията веднага ме призова. Не са седели със скръстени ръце; за Църквата това дори се смята за неприлично бързо.
Петрович се замисли, след което взе решение.
– Не – каза той.
– Не? Та аз дори не съм ти казал още какво иска Конгрегацията.
– Няма значение. – Петрович се изправи, отупвайки полите на шинела си. – Отговорът ще е същият. Отказвам да участвам.
– Ако Църквата обяви, че Майкъл има душа, всеки католик ще бъде длъжен да помогне за спасяването й. – Отец Джон също се опита да се изправи, но Петрович беше успял да се отмести. Краката на свещеника отново започнаха да се плъзгат. – Смятах, че точно това искаш. Ти имаш нужда от нас.
– Да. Ти така твърдиш.
Петрович протегна ръка и се хвана за една стърчаща метална греда. Знаеше, че тя ще издържи на тежестта му, затова скочи върху нея. Оттук можеше да се прехвърли обратно на върха.
– Петрович! Мислех, че ще бъдеш доволен.
Това го накара да спре. Той погледна назад през рамо и бавно поклати глава.
– Кой хуй те накара да си го помислиш? Слушай ме внимателно, защото нямам намерение да си хабя дъха да повтарям. Не ми пука какво казват група дъртаци – те всичките са мъже, нали? – не ми пука какво казват за Майкъл, дали смятат, че има душа, или не, дали си заслужава да бъде спасен, или да бъде оставен тук да гние, докато не му се изхабят батериите, полудявайки бавно в тъмното. Той ми е приятел и няма да го оставя да умре. Врубаться?
Той се обърна, но тогава се сети, че има да каже още нещо.
– Какво? – попита свещеникът.
– Стой далеч от Люси. Ако разбера, че дори си я пог­леждал, ще те разпоря от пъпа до шията с ръждясала лъжичка. Това можеш да го кажеш и на кардинал Хименес.
– Това не е… – Отец Джон се отказа. – Не можеш да ги спреш. Съдействието ти не е необходимо.
Този път вече Петрович показа среден пръст на свещеника.
– На път си да разбереш колко много бъркаш.
Той се изкатери горе и изчезна от погледите.
Тълпата се размърда нервно. Бяха пропуснали нещо, а не можеха да разберат какво. Повечето започнаха да се разотиват. Други, по-упоритите зрители, решиха, че ще изчакат някой да им обясни какво се беше случило току-що.


2.

Петрович разтърси ръцете им – здраво немско ръкостискане, което продължи малко по-дълго от обичайното. По-възрастният Кренц беше баварец с малка кръгла глава и очевидна слабост към картофените кнедли. По-младият имаше пясъчноруса коса и атлетично телосложение, но ако искаше да ги запази, щеше да му се наложи да води сериозна борба с генетичното си наследство.
– Guten tag, Herren. – Петрович огледа костюмите им и реши, че подобно на него, и те не се чувстват особено удобно в тях. – Добре дошли в Свободната зона.
– Благодаря – отвърна по-младият мъж. Той огледа доковете, които бяха празни, с изключение на самотния контейнер, току-що свален от един кораб на кея. – Ваше ли е това?
– Да. Извинявайте, че се наложи да ви разкарвам чак дотук, но в момента имиграционният ми статут е малко несигурен.
– Да, разбирам. – Мъжът се поколеба. – Как да ви наричам?
– „Петрович“ ще свърши работа, хер Кренц. Колкото и да са ви уверявали в противното.
– Доктор Петрович, в такъв случай. – Той погледна към баща си. – Готови сме да ви демонстрираме системата където пожелаете. Включили сме матриците за пет- и петнайсетметровите устройства – най-големите, които можем да използваме без предварително подготвени основи.
– Какво ще кажете за това място? – Петрович сви рамене. – Удобно е като всяко друго.
Последва момент на объркване, докато двамата германци разговаряха на родния си език.
– Мислехме, че ще имаме по-голяма публика. Соня Ошикора, може би. Някой друг от Пълномощната власт на Свободната зона.
– Господа, мандатът на властта на Свободната зона изтича след две седмици. Ако тази демонстрация беше за тях, щяха да са тук. Но не – това е демонстрация за мен. – Той потърка носа си. – Това проблем ли е?
– Аз… nein. Не, искам да кажа.
– Знам какво искате да кажете. Отворил съм обемист онлайн речник и програма за граматична проверка и мога да си преведа почти всичко, което казвате, независимо дали ще е на хохдойч, мандарин или навахо. – Петрович постави ръката си върху дългата дръжка на контейнера. – Ще продължим ли?
Вътрешността на контейнера – чиито размери бяха почти като на стария му домик – беше пълна с щайги и денкове, а в задната му част бяха подредени варели с разтворител и обемни черни бали с гранулиран полимер. Докато Петрович разглеждаше, двамата германци започнаха да разстилат голямо пластмасово фолио върху песъчливата повърхност на кея.
Той беше гледал видеоматериалите на компанията. Беше виждал снимки на крайния продукт. Онова, което искаше повече от всичко, бе да го види със собствените си очи.
Петрович извлече навън шейната с генератора и включи индустриалния вентилатор. Кренц-старши го наблюдаваше.
– Технологията ви е позната, да?
– Горе-долу знам какво да правя. Сигурно щях да се справя и сам, да построя всичко, но накрая щях да съм допуснал същите грешки, които вие вече сте оправили. Нямам време за грешки, хер Кренц.
– Страхувате се? – Той изпръхтя като бик. – Вие?
– Знам, че репутацията ми ме изпреварва. Но всъщност не съм такъв. – Той погледна към Кренц. – Просто съм понесъл много дини под една мишница.
– Не е моя работа да ви задавам въпроси. – Кренц провери нивото на гориво в генератора и потупа с пръст по бутона за запалване. – Имам само един. – Моторът запърпори и мъжът се заслуша в звука му, за да се увери дали работи по правилния начин. – Въп­росът е следният: как ще платите? Никаква Свободна зона, ЕС или ООН. Никаква Ошикора. – Кренц потърка с длан плешивата си глава. – Срещам се със Самуил Петрович. Това е достатъчно за настоящия момент, но аз не съм…
Той се поколеба, търсейки точната дума.
– Благотворително дружество. – Петрович видя, че младият Кренц прикрепя тръби към пластмасовото фолио. Почти бяха готови за запалването. – Не се притеснявайте, хер Кренц. Ако искате пари, аз имам огромен овърдрафт.
– Was?
– Кредит. На стойност два и половина милиарда евро. Би трябвало да стигне.
Кренц продължи да работи, свързвайки пластмасовия калъп към вентилатора чрез гъвкав маркуч. После изведнъж спря.
– Милиарда?
– Да. Няма да ви кажа името на банката, защото може да се изпуснете пред тях и директорът им да възрази. Но компютърът им няма нищо против.
Петрович се пресегна покрай Кранц и натисна прев­ключвателя на вентилатора. Перката разсече звучно въздуха, след което бързо ускори, изпращайки струя въздух през маркуча, и пластмасовото фолио започна да се къд­ри. Устройството постепенно започна да се издува.
– Те ще разберат. Утре. Следващата седмица.
– Кредитът е временен, трябва да се върне до утре. Междувременно, ако вдигнат шум, аз разполагам със списък на всичките им клиенти. – Петрович се усмихна. – Той включва някои доста неприятни хора, затова предполагам, че ако не искат половин Америка да се изсипе на прага им с искане да си получи откраднатите пари, те ще предпочетат да си затраят.
След двайсет минути една лъскава сива полусфера потрепваше, изпъната докрай над доковете. Междувременно двамата Кренц бяха приготвили пълнежа, който започна да се изпомпва по тръбите.
– Колко дълго? – попита Петрович, надвиквайки шума.
– Половин час, за да се напълни – отвърна му младият Кренц. – Пет минути, за да се консервира с ултравиолетова светлина.
– Ако поискам един, знам ли, сто метра в диаметър? Как ще го направите?
– Няма да го направим, не можем…
Петрович отхвърли оправданията му с махване на ръката.
– Науката е мъдра. Това е просто инженерен проб­лем.
– Защо ви е толкова голям? Куполите могат да се свързват, просто трябва да построите повече.
– Трябва ми само един, по-голям от този. С диаметър двеста, може би двеста и петдесет. Разтворът за един стометров би трябвало да е същият като за двеста метра.
– Но, докторе, въздушният калъп ще се срути под тежестта на неконсервирания полимер.
– Да. Но вие не го консервирате в движение, нали? Първо го напълвате, след това го втвърдявате с ултравиолетови лъчи. Какво ще стане, ако втвърдите дъното, докато пълните отгоре? Така Брунелески е строил куполите си. Преди шестстотин години.
– Да, разбирам. Просто казвам, че досега никога не са ни молили да строим нещо толкова голямо. – Младият Кренц се намръщи. – Защо вие го искате?
– Защото – отвърна Петрович – го видях в съня си. А след това, когато намерих време да го потърся, попаднах на компанията ви. Те са абсолютно еднакви. Само са по-малки.
– Но двестаметров купол? Можете да съберете цяло село под него.
– Да. Нещо такова. Заедно с топлообменници, система за рециклиране на отпадъчни води, хидропонна система, система за пречистване на въздуха. Използвате пасивно фотохромно покритие за слънчево време, но няма причина да не използвате вместо това полупрозрачно фотоволтаично. То си е чиста енергия извън електрическата мрежа. Използвайте го за извличането на водород, който да се вкарва в електроцентрала с горивни клетки.
По-възрастният Кренц го прекъсна:
– Хер доктор, защо ви е всичко това?
– Мога да открадна технологията ви. Мога да купя компанията ви. Или поне веднъж мога да постъпя като свястно човешко същество и да търгувам с вас, вместо да ви обера или да ви погълна. Защо да не изчакаме, докато всичко стане готово, преди да обсъдим условията?
Помпата продължи да пълни пространството между двата пласта на калъпа, а ултравиолетовите тръби отдолу започваха бавно да проблясват. Петрович допря длан върху сивкавата стена и почувства топлината на невтвърдената гума. Когато отдръпна ръката си, видя лек отпечатък. Стената се втвърди, запазвайки отпечатъка от дланта му за идните поколения.
Той се обърна. По-възрастният Кренц наблюдаваше старомоден секундомер.
– Трябва да изчакате. Три минути.
Петрович неохотно отстъпи назад, а след като трите минути изтекоха, двамата Кренц започнаха да работят върху калъпа, да разкачват тръбите и да разрязват пластмасовата обвивка с къси, назъбени ножове. Петрович си отбеляза, че калъпите, които щеше да използва, трябва да бъдат за многократна употреба.
Немците откачиха вентилатора и изключиха генератора. След оглушителния грохот настъпи дълбока тишина. В далечината се долавяха различни шумове – тежкият, ритмичен глух звук от машина за набиване на пилони, лекото потракване на къртач на бетон и звуците от улично движение и сирени от другата страна на реката – но нищо не можеше да смути незабавното сваляне на пластмасовата обвивка.
Младият Кренц я хвана от едната страна, баща му от другата и двамата заедно свалиха покривалото на купола. Вътрешният калъп вече беше паднал. Останала беше само една оптична илюзия, игра на светлината.
Материалът беше абсолютно прозрачен: присъствието му се разкриваше единствено от оптичния ефект. Петрович се приближи, протегнал ръката си; той пристъпваше бавно напред, докато върховете на пръстите му не докоснаха гладката, мазна повърхност. Те оставиха отпечатъци, които сякаш увиснаха във въздуха.
– Ёбаный стос.
Той закрачи около купола, наблюдавайки как образите на двамата Кренц се кривят и променят през пластмасовата черупка, докато не се върна в началната точка.
– Това ли искахте? – попита младият Кренц.
Петрович се поколеба, преди да отговори. За миг той отново беше стар и гледаше надолу към обсипаното с куполи крайбрежие, а над него в синьото небе танцуваха слънчеви петна. Той умираше, но не му пукаше.
– Да. – Не му се наложи да си представя как ще изглежда в по-голям мащаб. Вече го беше виждал. – Да се договорим.
Той им предложи пари в брой в замяна на лиценз, достъп до плановете и доставчиците им. Даваше им достатъчно и младият Кренц предположи, че баща му ще приеме сделката, но старият Кренц имаше други идеи.
– Бих ви направил стометров купол. Бих го направил, ако ми покажете как да стане. Да, ние произвеждаме къщи за игра и парници, и куполи за басейни, но вярвам, че можем да ги направим по-големи. Покажете ми как. Покажете ми тези облицовки. Ние сме семеен бизнес: малък и надежден, но не…
– Креативен – прекъсна го младият Кренц.
Той изглеждаше унил, сякаш бе водил този разговор стотици пъти досега.
– Да, да, точно така. Кажете как да строим по-големи и ние ще го направим за вас.
– Няма да искам само един купол. За начало ще са няколко, а после още. Искам да мога да ги правя сам. С малко помощ, разбира се, но искам да е нещо, което малко хора да могат да направят за ден-два. Да не се притеснявате, че смятам да ви бъда конкуренция?
Кренц кимна.
– Хер Кренц, след две седмици ще ми се наложи да си търся друго място за живеене. Когато властта премине в ръцете на органите на Метрозоната, въпрос на часове ще е да ме завлекат пред някой съдия заради една или друга заповед за екстрадиране. Не се интересувам от създаването на „Петрович Индъстрис“, интересува ме собственото ми оцеляване. Така че какво ще кажете за следното – аз ви давам всичко, за което се сетя. Всеки технически детайл от всяко нововъведение, което съм измислил. В замяна вие ще направите същото за мен. Всичко. Без да скривате нищо, за да спечелите конкурентно преимущество, защото конкуренция няма да има. Само вие ще продавате куполите „Кренц“. Смятате ли, че можете да го направите?
– Говорите за… каква беше думата?
– Партньорство. Мисля.
Двамата Кренц се спогледаха, след което погледнаха към дребната фигура, застанала между тях.
– Добре. Къде искате да построите първия?
Петрович се разсмя и продължи да се смее толкова дълго, че дробовете го заболяха.
– Това, господа, не мога да ви кажа.
– Но…
– Защото не знам точно къде.
– Не знаете?
– Още не.
– Как тогава ще продължим?
Петрович пъхна ръце в джобовете си.
– Вървете си у дома. Поръчайте калъпи за стометров купол. Поне една дузина. Съберете всичко, което ще ви е необходимо – аз ще изпратя указания за допълнителното оборудване. След това чакайте обаждането ми. Ако след две седмици се появя по всички новинарски канали с белезници и оранжев гащеризон, ще трябва да приемете сделката за анулирана.
– Ще бъдем или богати, или фалирали. – Младият Кренц осмисляше новината, а старият Кренц се чешеше по главата. – Този избор не ми допада.
– Няма проблем. Ще ви дам два милиона аванс. – Петрович примигна. – Готово. Не ги харчете наведнъж.
Той се запъти към мястото, където бавно се оформяха новите небостъргачи, където крановете бяха най-високи и шумът от строителните работи най-силен, когато младият Кренц извика след него:
– Не искате ли да подпишем нещо? Някакъв договор? Нещо? Каквото и да е?
Петрович се обърна и тръгна назад, като безпогрешно избягваше всички препятствия по пътя си. Това, че не ги виждаше, не означаваше, че не гледа. Обмисли дали да каже на двамата Кренц, че е записал всичко, което се беше случило: всяка дума, всеки жест, всеки детайл от оборудването и химикалите, които са използвали. Реши, че това ще ги ошашка съвсем, а имаше нужда от тях.
– Имам думата ви. Трябва ли ми нещо друго?
– Предполагам, че не. Но е доста необичайно.
– Тази сутрин CNN ме нарекоха душата на световната престъпност. „Юландс Постен“ ме определи само като най-опасния жив човек, което е малко по-добре, но съвсем малко. Да, разбира се, ще подпиша нещо, ако поискате. Или ще държим всичко скрито-покрито колкото се може по-дълго. Вие решавате.
– Значи, действаме, както кажете. Две седмици? Не разполагаме с много време.
– Това се отнася и за мен, хер Кренц.
Петрович хвърли последен поглед към купола, който проблясваше под ниското зимно слънце. Повърхността се охлаждаше и започваше да се овлажнява. Значи, щеше да се наложи да постави обезвлажнители из базата…
Той се обърна отново. Влезе пак в мрежата, оглеждайки се за нещо важно, като остави на клиентския софтуер да контролира вървежа му.
Като че ли целият свят беше решил да се разкъса на парчета и той мислеше, че е единственият, който може отново да го сглоби. Глупава, глупава, арогантна самозаблуда. И въпреки това се беше свързал с двамата незначителни немски инженери в техния тих баварски градец, и те бяха дошли по собствено желание. Никой не им беше опрял пистолет в главите: тактика, с която Петрович беше свикнал и от която му беше втръснало.
Телефонът – виртуалният, в главата му – иззвъня. Той разсеяно прие обаждането, преди да провери номера, преди да го прекара през търсеща програма, която да му каже кой се обажда и откъде. Умът му беше някъде другаде. Това беше грешка, която той не допускаше често.
– Да?
– Със Самуил Петрович ли говоря?
Акцентът беше американски. Лицето, добавено към гласа, събуди някакъв спомен, заровен дълбоко в съзнанието му – то беше гладко избръснато, добре охранено, лице на здрав човек. Така изглеждаше сега, но някога беше натъртено, разранено, ужасено и отчаяно.
– Само да се изясним: името ти не беше Петрович, когато живееше в Санкт Петербург преди четири-пет години. Работеше за мъж, на име Борис. Той ме отвлече…
– Чёрт. Долтън.

3.

– Предполагам, че този разговор беше неизбежен, но съм почти сигурен, че когато пътищата ни се разделиха, между нас остана негласната уговорка никога повече да не разговаряме.
Макар Петрович да комуникираше само с глас, не виждаше смисъл да отрича кой е.
– Такива бяха и моите намерения – каза Долтън. – Да забравя Санкт Петербург, да забравя Борис, да забравя теб. Но внезапно преди една година ти се превърна в обществен враг номер едно. Малко е трудно човек да не ти обръща внимание. Тукашният „Уол-Март“ продава твои карикатурни маски за Хелоуин.
– Ами добре. Каквото се случва в Санкт Петербург си остава в Санкт Петербург. – Петрович огледа продължително Долтън, офиса, част от който се виждаше зад гърба му, и гледката през прозореца, която сигурно беше на безумно висока кула от стомана и стъкло. – Като гледам, бързо си се съвзел.
– Как да те наричам?
– Доста хора ми задават този въпрос. Отвръщам им по един и същи начин: Петрович.
– Доктор Петрович?
– Ако изберат да се държат учтиво. Когато се сещах за теб, в мислите ми ти винаги беше Долтън. Наричай ме просто Петрович, и това е. Всъщност като стана дума за това, не би трябвало изобщо да говориш с мен. Аз съм Антихристът, превъплъщение на дявола и главен злодей в хиляди некадърно написани и изпълнени с фактологични грешки разкази. Може да те арестуват за това.
Долтън докосна своята удивително гладка, загоряла от слънцето, овлажнена брадичка. Той се наведе нап­ред и отвори една тънка картонена папка. Първият лист хартия в нея представляваше снимка на мъж, малко по-млад от Петрович, с гъст черен бретон, падащ над лявото му око.
– Знаеш ли кой е това?
Петрович знаеше.
– Това е Анархия. Кандидат-уберхакер. Преди три месеца удари АНС с модифициран троянец, създаде сума ти проблеми, с някои от които още не могат да се оправят. Да, той е няколко крачки пред обичайните скрипт-кидита, но го заловиха.
– Клиент е на фирмата ми. Увери ме, че линията е напълно сигурна.
– Вече няма такива неща като сигурни линии, Долтън. Не и в прекрасния нов свят. Информацията иска да бъде свободна.
– Достатъчно сигурна, в такъв случай. Достатъчно, за да рискувам да ти се обадя.
– И защо ти е притрябвало да го правиш? По всичко личи, че се оправяш много добре без мен. – Докато говореше, Петрович претърсваше обществените и не чак толкова обществени архиви, за да разбере точно колко добре. – Ето: партньор в бизнеса, с равен дял акции, голям ъглов офис, женен, син и дъщеря, трето дете на път – поздравления – къща в Хемптънс. Малко скъпичка, но пък ти си се оженил за пари. Бащата на съпругата ти е твърдолинеен реконструкционист, цял сенатор. Добре си се справил. Твърде добре, за да провалиш всичко само за да ми кажеш едно здрасти.
Долтън като че ли имаше проблеми с дишането.
– Леле. Мари е бременна?
– Вчера е посетила специалист. Предишния ден е купила скришом три различни вида тестове. По всичко личи, че е така. – Петрович се изкашля. – Съжалявам, че ти развалих изненадата.
– Ще се престоря, че не знам. – Долтън беше притис­нал юмрук към гърдите си. – Да не се бъзикаш с мен?
– Не и този път, товарищ. Тя сигурно просто изчаква подходящия момент, за да ти го каже. Сигурен ли си, че не искаш да ми затвориш?
– Вече взех решение. Аз… аз съм страхливец, Петрович. Ти го знаеш най-добре от всички. Бях се скапал абсолютно и сега съм тук само защото ти успя да запазиш самообладание. Всичко, което притежавам сега, го дължа на теб. Искам – с пет години закъснение – да ти се отблагодаря.
– Долтън, аз ти опразних банковите сметки. Взех почти всичко, което имаше навремето. Ограбих те. Да не би да си забравил? Или може би си забравил за всички останали хора, които Борис отвлече и на които не помогнах? А онези, при които нещо се обърка – не платиха откупа или се опитаха да проследят сметката – какво ще кажеш за тях? Онези, които бяха убити. На които той им вдигна ръцете на тила и им строши ларинкса, за да се задушат бавно. Всеки път, когато това се случваше, аз просто обръщах страницата на учебника, който четях, и се радвах, че не съм на тяхно място.
– Петрович, откакто се върнах от Санкт Петербург, аз съм във фаза на пълно отричане. Някои сутрини се събуждам и се чудя дали това изобщо ми се е случило. А после лицето ти се появява във всички новини и аз установявам, че повече не мога да потискам спомените. Но с кого мога да поговоря? Този мъж, това руско хлапе, което ме спаси, е същото, което е обявено за враг на държавата. Може би ако преди година се бях разкрил, сега нещата щяха да са наред. Но не можах, защото бях страхливец, защото и сега съм страхливец.
– Не си страхливец, Долтън. Не си искал да те отвличат. Никоя от жертвите на Борис не го е искала. И аз не бях някой ёбаный ангел, изпратен отгоре, за да ти помогне. Ти ми даде възможността, от която се нуждаех, за да се измъкна – със същата лекота на твое място можеше да е някой друг.
– Ти не разбираш, Петрович…
– Тогава ми го обясни по-добре, човече!
– Опитвам се. В съда съм като някой магьосник със сребърен език. Прокурорите дори се страхуват от мен. От мен? Можеш ли да го повярваш?
– Добре. Имаш чувството, че ми дължиш нещо. Аз не искам нищо от теб. Навремето взех всичко, което ми трябваше. Мога дори да ти го върна, макар че така сигурно ще те вкарам в беля.
– Парите не означават нищо за мен.
– Едно време не мислеше така.
– Ти ме накара да преосмисля приоритетите си. Всичко, което имам сега, води началото си от мига, в който стъпих на американска земя. Семейството ми, кариерата ми. За дванайсетте месеца след завръщането ми спечелих повече пари, отколкото ти ми отне.
– Бяха ми достатъчни. Достатъчни, за да се измъкна, за да се скрия. Бях ако не щастлив, то доволен. И не бях убил никого, за да го постигна. Сделката беше добра, Долтън. И двамата получихме по нещо, което искахме. Беше справедлива. Добре, приемам благодарностите ти, но защо ще повдигаш този въпрос точно сега, освен ако внезапно не си решил да изпълниш предсмъртното си желание? Какво ще кажеш на жена си, когато те попита как е минал денят ти? – Очната ябълка на Петрович потрепна. – Тя не знае нищо за случилото се, нали? Когато каза „с кого мога да поговоря“, имаше предвид, че не си й разказал нищо?
Долтън помръдна рамене, признавайки си.
– Женен съм малко повече от година – каза Петрович – и дори аз знам, че е лошо да премълчаваш разни неща от жена си. – Той се отнесе за миг, потъвайки в собствените си мисли, но бързо се концентрира обратно върху американеца. – Ала това не означава, че следвам собствения си съвет.
– Всеки път, когато се появиш в новините – а това става доста често – тя започва с тирадата от обиди. Че си Хитлер, Сталин, Пол Пот и Мао, събрани в едно. Че ще ни нападнеш в съня ни, защото изроди като теб нямат нужда от сън; че кроиш заговори да ни отнемеш страната, ценностите и децата ни. Тя е умна, любяща и мила. Организира благотворителни сбирки за набиране на средства за добри каузи. Лидер е на групата жени в църквата. Добър и набожен човек е майката на децата ми, Петрович.
– И на трите.
– Точно. И всеки път, когато започне, на мен ми се иска да я разтърся и да не спирам, докато тя не се спре, защото ти си причината аз да се превърна в това, което съм.
Петрович наклони главата си на една страна.
– Можеш просто да спреш да гледаш новините заедно с нея.
– Трябва да й кажа. Трябва да й кажа още тази вечер.
– Както решиш, Долтън. Аз не бих го направил. Бих го заровил толкова дълбоко, че да е нужна цяла геоложка епоха, за да изплува на повърхността. Ти имаш добър живот – не го хвърляй на боклука. Виж какво – онова, в което вярва тя, може да е истина. Аз подмамих Борис да те пусне, но така предадох доверието на човек, който винаги е бил добър с мен. Парите, които той ми даваше, изхранваха мен, майка ми и сестра ми. Позволиха ми да уча. Когато прецаках Борис, аз го нап­равих, чисто и просто, заради пари и досега не съм се осмелил да проверя какво се е случило със семейството ми. Можеш да продължиш да се заблуждаваш относно мотивите ми да те спася, но само аз знам какви мисли ми минаваха през ума в онази нощ.
Долтън се облегна назад и огледа офиса си и всичко, което отразяваше положението и властта му.
– Аз съм адвокат, нали? Занимавам се с корпоративно право. Хората, с които работя, клиенти и партньори, играят твърдо един срещу друг, за да получат и най-малкото предимство. Не дават нищо просто току-така. Вярно, че всички сме братя по Реконструкция: пазим се трезвени и чисти, не ругаем и не наемаме проститутки, усмихваме се един на друг и се ръкуваме сърдечно, разпитваме се за съпругите ни. Може би някои от тях наистина вярват в това. – Той притисна език към бузата си и го завъртя; издутината се виждаше отвън. – Работата е там, че онова, което си причиняват един на друг, е още по-свирепо и брутално точно защото изглеждат като свестни хора, на които може да се разчита – а всъщност всеки един от тези обирджии би ме оставил да изгния в онова мазе в Санкт Петербург.
Петрович се накани да възрази, но не стигна по-далеч от едно сподавено „Аз…“.
– Ти ми взе всичките пари, стотици хиляди долари. Можеше просто да избягаш. Вместо това се върна за мен. Измами Борис и ако той се беше усетил, ако беше заподозрял нещо, щеше да ни убие и двамата, без да му мигне окото. Ти рискува живота си, за да спасиш моя. – Долтън посочи с пръст в камерата. – Знам тайната ти, Петрович. Знам, че си един добър човек и винаги ще си останеш такъв.
– Да, добре. – Петрович издиша облак пара. – Само недей да го разправяш наляво и надясно. Трябва да си пазя репутацията.
– Искам да ти помогна. Искам да направя за теб същото, което ти стори за мен.
– Аз не лежа на мръсен матрак в леденостуденото мазе на моя похитител и не се наливам с евтина водка, за да се стопля.
– Но колежката ти доктор Еканоби е точно в това положение. С изключение на частта с водката.
– Задържахме една от агентките на вашето ЦРУ и се надявах на размяна, но Соня каза, че е била принудена просто да я върне. Не можем да предложим нищо в замяна. – Петрович сви устни. – Никой не е виждал Пиф от десет месеца. Вътрешна сигурност я държи… някъде. Дори аз не мога да открия къде. Всичките ви поверителни документи вече се пишат на ръка, знаеш. Използвате пишещи машини. Пренасяте ги в куфарчета, заредени с експлозив, който да изпепели съдържанието, в случай че попаднат в чужди ръце. Не разполагам с нищо, Долтън. Дори не мога да предположа откъде да започна търсенето.
– Защо не ме оставиш да се оправя с това?
– Щом Нобеловият комитет не можа да я открие, защо си мислиш, че ти ще успееш?
– Защото утре летя за Калифорния с писмено нареждане за хабеас корпус в джоба си. Ще я представя пред щатския Върховен съд и очаквам от тях да излязат с решение до няколко дни. Където и да се намира тя, който и да я държи, ще трябва да я доведе в съда и да защити действията си пред съдия.
– Далеч съм от мисълта да посочвам недостатъците в плана ти, но ти си пълен мудак! Като оставим нас­трана, че просто ще се изсмеят в лицето ти, когато им представиш малкия си лист хартия, не бих се учудил и ако се проснеш мъртъв на стълбището на Съдебната палата. Ако не бъдеш застрелян там, по-късно някоя наета шайка ще ти пръсне главата от бой.
– Няма да ми се изсмеят, Петрович. Магистратите вземат задълженията си много на сериозно. Те са длъжни да действат. Нямат друг избор. Хабеас корпус се прилага във всички съдилища. Прилага се във всеки клон на правото и в администрацията. Прилага се към всеки, независимо дали е гражданин, или не. Трябва да я доведат пред съдията и да изложат мотивите си – правните си мотиви – защо трябва да продължат да я държат затворена. В това правило няма изключение и повярвай ми, добре съм си написал домашното.
– Тогава защо, чёрт, никой не го е направил досега?
– Защото нямаш приятели тук. Никой няма да се изправи, за да защити теб или нея. Знам, че си се опитал да привлечеш вниманието на някого, но ти се изправяш срещу Реконструкцията. Всички знаем какво ни чака, ако направим погрешна крачка.
– Онова, което не мога да разбера, е ти защо си готов да рискуваш. Долтън, ние сме квит. Сключихме сделка и я изпълнихме, като всеки спечели. Всичко свърши. Нито аз ти дължа нещо, нито ти на мен.
– Прочетох всичко за теб. Знам какво си направил, през какво е трябвало да преминеш, за да го направиш. Знам за Соренсънови и за ЦРУ. Знам за онова… нещо, което наричаш Майкъл, и откъде се е появило. Знам за Дългата нощ. Знам в какво си се превърнал. Познавам те. Ти не ме разбираш, защото не си различен човек. Не знаеш нищо за мен, за хилядите компромиси, които правя всеки час само за да се впиша в този обширен, бездушен монолит, наречен Реконструкцията. Ако ме познаваше, щеше да ме прокълнеш и да ме наречеш страхливец, защото точно като такъв се държах всеки един ден през последните пет години. – Долтън погледна над камерата. На стената зад нея сигурно висеше часовник. – Трябваше да говорим само пет минути, максимум шест. Колкото и да внимавам, пак могат да проследят този разговор.
– Мога да се справя с това – каза Петрович. – Знаеш, че ще те разпънат на кръст. Ще изгубиш всичко. Жена ти ще те напусне и ще ти вземе децата. Баща й ще те съсипе. И с такъв шут ще те изритат от работа, че ще ти излязат свитки от очите.
– Знам.
– И въпреки това смяташ да го направиш?
– Да. Полетът е резервиран. Куфарът ми е готов. Утре потеглям.
– Не знам какво да кажа. Нали аз съм царят на безплодните усилия, а ето ме стъпкан в прахта от някакъв си глупав адвокат янки. Мога само да го повторя още веднъж: Долтън, не го прави.
– Отдавна мина времето, когато можеше да ми казваш какво да правя, Петрович. Едва ли ще се наложи да ти се обаждам отново, за да ти кажа как вървят нещата. Мисля, че ще се чуе.
– Само… когато всичко това свърши и се наложи да си търсиш място, където да се скриеш – аз мога да ти помогна.
– Благодаря. – Разнесе се звън и женски глас обяви, че човекът за следващата уговорена среща чака отвън. – Само още минутка, Адел. – Долтън изключи интеркома. – Не че има някакво значение. Когато научат, всичките ми клиенти ще започнат да ме избягват като чумав.
– По-добре върви.
Петрович примигна. Беше стигнал чак до Лаймхаус. Зад него бучеше камион, пълен с облечени в сини гащеризони никейджин: работна група на Ошикора. Той махна с ръка на шофьора, който бавно спря.
– Довиждане, Петрович.
– Довиждане, Долтън. И успех.
Петрович улови протегнатата ръка на един от работниците и се изкатери в каросерията. Мъжете и жените се сместиха, за да му направят място, и той седна, облегнат на ниския метален парапет.
– Петрович-сан – каза бригадирът, – вие плачете.
Той му предложи пакетче хартиени носни кърпички, в което беше останала само една.
– Заради прахоляка е. И тези ёбаные очи. – Петрович почука с изгризания си нокът по бялото на лявото си око, което издаде характерен звук на кухо. – Случва се винаги когато е студено.
tufr
 
Мнения: 7
Регистрация: 05 май 2012, 15:29

Обратно към Анонси за нови произведения

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости