Хрониките на гробарите - книга 1: Море на призраците - Алън Камбъл

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

Хрониките на гробарите - книга 1: Море на призраците - Алън Камбъл

Мнениеот tufr » 24 ноември 2014, 21:14

Изображение

Гробарите – елитна диверсионна част, са разпуснати и преследвани от империята. За да се скрие, командирът им полковник Томас Грейнджър става тъмничар в Етугра – град-затвор с улици, наводнени с отрова.
Но скоро разбира, че не е лесно да избяга от миналото си. Янти е млада девойка с невероятна психична дарба, която я прави уникална в света, управляван от могъщите хаурстафи. Те са единствената преграда между империята и заплашващите я унмери – цивилизация на магьосници и бойци, яздещи дракони. Ако Грейнджър успее да опази Янти, тя може да го направи богат. Но когато плъзва мълвата за способностите є, бойните му умения са подложени на изпитание.
Янти се опитва да овладее силата си, която расте по непредвидим начин. А в това време някъде там, отвъд отровените морета, се надига стар враг. Ако не бъде спрян, той ще удави целия свят заедно с човечеството...

Откъс:

ПРОЛОГ

Гоблен на плътската любов
Продавачът бе висок над два метра и носеше фантастичен копринен тюрбан с цвят на сладолед, украсен с перли. Плъзна ръка по лавиците да намери томчето, което търсеше, и го измъкна с ловкостта на панаирджийски факир.
– Това е книгата, за която питате. „Гоблен на плътската любов“, изучаваща изкуството на съблазняването. Написана е от най-великия любовник в историята. – Млъкна в престорена почуда. – Тук са скрити тайните на лорд Хериан Гудман, методите, с които е печелил сърцата на всеки мъж, жена или изчадие от дълбините, което е пожелавал! Вземете я, прочетете я и се оставете да ви съблазни.
Айда допря разтворената книга до устните си и вдъхна ухания на влажна хартия и екзотичен парфюм. Все още чуваше глъчката от кипящата около нея улична търговия, но шумът ? се струваше някак отдалечен. Плъзна поглед по първите редове и усети, че сърцето ? започва да бие учестено. Трябваше на всяка цена да притежава тази книга.
Иманярският пазар заемаше сложен лабиринт от тухлени сводове и криволичещи улички в недрата на имперския град Лосото, а по отрупаните му сергии имаше находки, привличащи неспирен поток от туристи. Те сновяха под надвисналите сводове и впиваха любопитни и търсещи погледи в рафтовете, сияещи от златни и сребърни джунджурии, стъклени орхидеи, инкрустирани със скъпоценни камъни часовници, алабастрови клетки за птици и безкрайни редици от почернели драконови кости. Икони на светци и статуетки на божества ги зяпаха с очи, в които сияеха отраженията на свещи, и с устни, начервени като черешова глазура. Миниатюрни месингови машинки кудкудякаха и чикчирикаха безсмислени слова и хвърляха разноцветни отблясъци без никаква видима цел. Стари мечове очакваха новите си притежатели. Имаше кутии с пера и мастилници с пъстроцветен прах, шишенца с желирано вино и наметала, изтъкани от косите на умрели принцеси. Тюленски черепи бяха положени до миниатюрни надгробни камъни. Мъже и жени с шагренова кожа се гърчеха или танцуваха в аквариуми, пълни със саламурена вода, сивкавите им крайници се мяркаха зад дебелите стъклени стени, а косите им се развяваха като зеленикави знамена. Милиони купувачи минаваха през подземния пазар на Лосото и гребяха от несметните му богатства и въпреки това тук стоката никога не свършваше. Нямаше как да стане, след като всяка находка в империята рано или късно се озоваваше тук, за да легне в очакване да разпали искрицата на нечие желание.
Айда стискаше книгата със силата, с която майката държи отдавна изгубеното си и току-що намерено отроче.
– Гудман е бил унмерски лорд, нали?
– Лорд, либертинец и прочут магьосник. Живял е само на стотина метра оттук. – Продавачът посочи с палец сводестия тухлен покрив, над който улиците на Лосото все още се къпеха в слънчева светлина.
– Значи тази книга е вълшебна?
Продавачът се усмихна широко и броеницата от диаманти в зъбите му лъсна.
– Кой може да го твърди със сигурност? Унмерите често вдъхват магия в творенията си. Трябва да я прочетете, за да откриете ценностите ?. Страсти, плътска наслада, ужаси и опасности. Всичко е възможно между кориците на подобна книга.
Тя кимна нетърпеливо.
– Но има и още – добави той. – Сега, след като притежавате карта на съблазънта, трябва да се сдобиете със секстант и компас, така да се каже, за да си осигурите крайния успех. – Отведе я при един почернял шкаф, натъпкан с тумбести стъкленици, които блещукаха като живак. – Тези унмерски билки са извадени от дъната на шестнайсет морета. Погледнете тук. – Той взе една зелена бутилка. – Пийте от тази, за да прочистите и освежите ума си, вкусът е като на пролетен дъжд. А тази... – той посочи едно малко празно бурканче – е невероятно ценна.
– Какво има вътре?
– Яснота на ума.
– Колко струват? Не зная дали...
– Ето тук пък има издръжливост. – Шишенцето бе жълто на цвят, до едно яркорозово. Продавачът ги взе в шепата си сякаш бяха захаросани плодове. – Ярки сънища и безшумна стъпка... ах, а това е истинска загадка. Тази тинктура позволява на човек да вижда стаените в сенките на другите оттенъци и по такъв начин да предугажда скритите им намерения. Тези трите пък са бутилирани аури на млади момчета, принесени в жертва пред унмерски олтари, духовете им все още се скитат безутешни. Колко дълго възнамерявате да останете?
– Моля?
– Ще бъдете ли в Лосото след седмица?
Тя поклати глава.
– Корабът ми отплава утре.
Продавачът закърши ръце в престорено съжаление. Внезапно й се стори още по-висок и голям, истински синеуст джин в центъра на вселената. Провесените от тавана фенери се поклащаха над главата му като пламтящи топки. Очите му сияеха.
– Но вие ще изпуснете най-рядкото от всички съкровища! Моят агент във Валсиндър ми изпраща невероятна находка, която току-що са извадили от дъното на морето – прочутия нож ревнивец. При изваждането му е загинал човек. Казаха ми, че бил невероятен.
Тя усети, че й се вие свят.
– Това унмерско изделие ли е? Какво прави?
– Какво прави? Ревнивецът позволява на двама любовници да разменят сетивните си усещания. Достатъчно е да се убодат по пръстите и всеки от тях ще възприема удоволствието или болката на другия. Така самотната жена може да дарява наслада на съпруга си дори когато са разделени от огромни разстояния или храбрият мъж да изпита болката от раждането вместо жена си.
– Но защо го наричат...
Той махна нехайно с ръка.
– Ефектът е дълготраен. Ала не и любовните връзки.
Може би би могла да остане още няколко дена и да се върне у дома с по-късен кораб? Беше похарчила вече толкова много пари за това пътуване, но на всяка цена трябваше да се сдобие с този нож. И може би с една-две аури, унмерски сонет, драконово око или няколко стъкленици със страсти, извлечени от труп на човек. Нека скъперниците трупат злато, тя предпочиташе да се зарови в тайните на унмерското магьосничество. Да. Наистина бе по-добре да остане. И тъкмо се готвеше да го каже, когато наблизо се надигна глъчка. И екна женски писък.
Продавачът погледна над рамото й, обърна се и се отдалечи забързано по пътечката.
– Господин Са’маел? – повика го Айда. – Господин Са’маел?
Хора започнаха да се провират покрай нея, обзети от уплаха. Айда усети как прихлупеното помещение се изпълва с паника. Прозвуча нов писък и проехтя нещо, което приличаше на експлозия. Чу се звън на строшени стъкла. Внезапно тълпата се люшна и някой събори Айда на пода. Тя извика и притисна книгата към гърдите си. Току до главата й трополяха обувки.
Сетне тишина.
Айда се изправи и отметна назад разчорлената си коса. По дрехите й имаше следи от стъпки. Ръцете и краката й бяха изцапани с кал. Пътечките между сергиите бяха затрупани със съборена стока. Сякаш бе преминало цунами. Тълпата бе избягала, но пазарът не беше празен.
На десетина крачки от нея, на кръстовището на четири алеи, стоеше малко момиче, притиснало в ръце метална кукла. Носеше червена рокля с толкова много дипли, че се поклащаха над обувките й като венчелистчета. Косата и кожата й бяха бели като оглозгана кост, големите й черни очи бяха пълни със сълзи.
– Ах, бедното ми момиченце – каза Айда и пристъпи към детето.
– Госпожо – спря я мъжки глас зад нея.
Айда се обърна.
Петима имперски войници се бяха покатерили на сергиите зад нея. Стърчаха върху сандъците със съкровища, трима от едната и двама от другата страна на алеята. Разнородна група, каквато Айда не бе виждала досега, с черни униформи, загърнати с протрити наметала, но със сияещи токи и катарами. Имаха ботуши и ръкавици от китова кожа и бяха въоръжени със саби, ножове за изкормване и пищови с дръжки от драконова кост и сребърни инкрустации – последните несъмнено бяха извадени от дъното на морето, тъй като по тях се виждаха драскотини от щипци. Мъжът, който я заговори, бе клекнал над кожена чанта, между зъбите му стърчеше смачкана пура и държеше мускета си сякаш е огнемятащ жезъл. Раменете му бяха украсени със синкавите еполети на полковник от Имперската гвардия. Беше жилест, със сурово, но не жестоко лице, ъгловата челюст и барета, пристягаща кестенявия му перчем. На шията му се виждаха сивкави шагренови точици, ала въпреки това бледосините му очи бяха ясни и твърди като стъкло. Дрипавият му вид контрастираше толкова силно с високия чин, че за момент Айда се зачуди дали не е отнел еполетите насила от някой от най-добрите воини на император Хю.
– Тя е унмерка – каза той. – Ще ви убие дори без да го иска.
– Не може да е унмерка – възрази Айда. – Хаурстафите щяха да я усетят.
Полковникът я погледна безизразно.
– Щом така смятате. Но сега няма смисъл да обсъждаме проблема. Моля ви, отдръпнете се, или ще приложим сила.
Айда послушно отстъпи през някакви купчини сияещи джунджурии. Сега, след като се вгледа по-добре, забеляза, че роклята на момиченцето наистина изглежда достатъчно стара, за да е антика. Оригинална унмерска носия, съхранена на дъното на морето? Не можеше дори да си представи каква би била цената. И не се ли усещаше във въздуха странната гробищна миризма?
– Но как е излязла?
– Предполагам, че е изпълзяла през стената.
– Хаурстафите щяха да я засекат!
Полковникът издуха облаче дим.
– Хаурстафите стават небрежни, когато императорът пропусне да си плати дълговете навреме. Бъдете така добра да се насочите към изхода, а ние ще се справим с проблема.
– Мамка му, това си е живо изнудване – изсумтя войникът зад него.
Беше едър груб мъжага, приседнал леко назад като някаква огромна маймуна. Стискаше тежък мускет, опрял приклада в рамото си, и се беше прицелил в момичето. На ръката му се виждаше малка татуировка. Приличаше на лопата.
– Внимавай какво говориш, сержант Крийди.
– Ами тъй си е – настоя другият. – Пуснали са я да избяга, за да дадат урок на Хю.
– Значи няма да дойдат? – попита Айда.
– Малко вероятно е, госпожо – отвърна полковникът.
Айда тъкмо се канеше да даде воля на недоволството си, когато момичето внезапно проплака:
– Искам при мама.
Гласът й отекна странно в пустото подземие: беше придружен от пукот като от далечна канонада.
Полковникът бръкна в чантата си и извади топка от печена глина. От единия й край се подаваше къс фитил. Той погледна гранатата, после вдигна очи към сводестия таван и каза на мъжа от другата си страна:
– Бенкс. Да чуя мнението ти за този покрив.
Войникът – доста по-млад от другите – огледа свода и подпорите с мрачната увереност на врял и кипял ветеран, подсмръкна, почеса се по носа и каза:
– Това място е строено от унмери. Гредоредът навярно е от времето на Лусианските войни. Проблемът е, че оттук няма как да определя какво има над него. Ако взривим тавана, не се знае дали ще ни заринат само отломки. – Млъкна и пак подсмръкна шумно. – По-добре ще е с драконов огън.
– Водиш ли си дракон? – сопна се полковникът.
Младият войник сякаш понечи да отвърне нещо, но после само поклати уморено глава, погледна пак към тавана и каза:
– Вероятно сме близо до унмерското гето. Императорът хич няма да е доволен, ако го сринем.
– Какво казва картата?
Младежът премигна с воднистите си очи.
– Каква карта? Хю не смята, че Иманярският пазар е в опасна близост до неговия дворец, за да финансира скъпи сондажи. Хаурстафите вероятно ще знаят, но...
– Да взривите покрива? – възкликна Айда. – Как така ще взривявате покрива?
– Стандартна процедура, госпожо – отвърна полковникът. – Нищо, което да ви безпокои. – Изправи се, погледна за миг втренчено момичето, после се обърна към едрия войник. – Сержант Крийди, застреляй момичето. В главата.
– Слушам, сър. – Едрият мъжага изтегли назад ударника и се чу металическо щракване.
Айда изтича пред момичето, все така притиснала книгата към гърдите си, и викна:
– Какво правите, в името на Небесата? Та това е само едно малко момиченце!
– Госпожо, ще ви помоля да се отдръпнете – каза полковникът.
Айда не помръдваше.
– Тук сме по заповед на император Хю – добави той. – Ако не се подчините, ще бъдете арестувана за възпрепятстване на имперски войници във военно време. Наказанието за подобно престъпление е от шест до девет месеца карцер.
Тя не помръдна. Полковникът я гледаше със студените си очи. После каза:
– Не мисля, че разбирате напълно опасността. Пукотът, който чувате, когато тя говори, е звук на превръщащ се във вакуум въздух в дробовете й. Тя не може да се контролира. Унмерските деца нямат задръжките на възрастните.
Айда го изгледа гневно.
– Не е направила нищо лошо на никого. – С крайчеца на окото си забеляза, че детето се е приближило зад нея.
Полковникът извърна очи към другите си двама бойци и повдигна многозначително вежди. Двамата бяха като стари гарги: дръгливи и кривокраки, с черна коса и с носове като клюнове. Може би бяха синове на една и съща нещастна женица. Боравеха с лекота с тежките си пушки, ала в присвитите им очи не се виждаше увереност. Единият поклати глава и заговори с гринбейски акцент:
– Не и без да ударим жената, сър.
– Суон, ти не можеш да уцелиш и океан от лодка – изсумтя Крийди. – Дори аз оттук мога да приключа всичко това с един изстрел. Ако взривим жената с динамит, след това ще изглежда сякаш я е убило унмерското дете.
Полковникът вдигна ръце.
– Не, сержант. Ще се придържаме към закона. – Помисли за миг, после пак се обърна към Айда. – Имате ли квитанция за тази книга?
Тя премигна.
– Не успях да я купя.
– Имаме право да застрелваме крадците на място.
Крийди се разсмя.
Айда почувства как силите я напускат и проплака:
– Но това не ви дава право да застреляте едно невъоръжено...
Така и не успя да довърши, защото момичето побягна.
Айда се обърна.
И в този момент Крийди стреля.
От дулото на мускета излетя пламък, последван от оглушително буум. Момичето изпищя и на гърба му разцъфна ярка светлина. Детето рухна като парцалена кукла. Сърцето на Айда се сви от отчаяна паника. Имаше чувството, че някой е изсмукал въздуха от дробовете й.
Дулото на мускета на Крийди бълваше дим. Той свали оръжието и изруга.
Ушите на Айда все още звънтяха от детонацията. Трябваше да минат няколко секунди, преди да осъзнае, че момичето е невредимо. Все още стиснало куклата си, бедното дете се опитваше да се изправи.
– Улучих я в гърба – изръмжа Крийди.
– Зареди оръжието, сержант – нареди полковникът.
Крийди клатеше глава.
– Куршумът просто изчезна.
Момичето хлипаше. Изправи се и заотстъпва заднешком. Зад него се издигаше един от множеството саламурени аквариуми на пазара, дванайсет тона отровна морска вода, фосфоресцираща едва забележимо зад стъклената стена. Жена с шагренова кожа подаваше лице от мъждукащия сумрак на аквариума, наблюдаваше приближаващото се момиче. Заблъска предупредително с юмрук по стената, но от тази страна не се чуваше никакъв шум.
– Аквариумът, полковник – извика Бенкс.
Полковникът кимна на двете гарги върху сергията.
– Суон, Тумел. Само внимавайте да няма усложнения.
Те вдигнаха оръжията си.
Детето извика.
Двата гърмежа бяха едновременни. Сачмите улучиха червената рокля на момичето... и изчезнаха. То изпищя и изпусна куклата. През мъглата на дима Айда го видя как се обръща и побягва.
Крийди изпсува.
Айда не знаеше дали момичето просто не може да възприеме саламурения аквариум, или пък не го забеляза в паниката си. Но беше сигурна, че това, което последва, не бе преднамерено. Детето просто се блъсна в стъклената стена на аквариума.
Бликна ярка светлина, чу се трясък...
И аквариумът се разпадна.
Вълна от саламура блъвна върху пода на пазара и понесе нападалите стоки. Айда се покатери изплашено на най-близката сергия. Кракът й обаче се подхлъзна и тя усети на глезена си студена морска вода. Металната миризма на саламура изпълни ноздрите й. Айда извика уплашено и си дръпна крака, но беше твърде късно. Вече усещаше, че глезенът започва да я сърби.
Нечии яки ръце я уловиха и я повдигнаха нагоре.
– Успокойте се. Само глезенът е.
Сърбежът се усилваше в неприятен бодеж. Сърцето на Айда се разтупка като лудо.
Чу гласа на Крийди.
– Вината не е наша. Хю не може да ни държи отговорни за строшения аквариум.
– Ето я! – извика другият мъж.
Момичето шляпаше в локвите.
Бодежът в глезена на Айда се усилваше. Тя се разтрепери от страх. След колко време щеше да започне да се променя кожата й?
– Трябва ми сладка вода – изохка тя. – Трябва да се...
– Сър, пушките не вършат работа. Куршумите и сачмите нямат достатъчно маса. Ще трябва да я затиснем.
Айда изу обувката си и си погледна глезена. Все още не виждаше някаква промяна, но чувстваше кожата си така , сякаш се опъва върху костта.
–... колко ще трябва за нейните размери?
– Поне пет-шест тона. Но както казах, рискът е огромен. Хю все още търси някакъв повод да се разправи с нас. Една дупка насред града му ще е напълно достатъчна.
Айда се опитваше да овладее уплахата си, но непрестанно я спохождаха видения за разрастващи се шагренови петна. Дали нямаше да стане като Удавниците? Прилоша й, виеше й се свят, като че ли бе изпила силно лекарство. Иманярският пазар се завъртя около нея като святкащи златисто-сребристи колела. Тя се наведе и повърна.
Някъде отблизо долетя протяжен вопъл. Шагреновата жена, лежаща сред останките от разбития аквариум, бе започнала да изсъхва. Гърчеше се, мяташе се в саламурата и я втриваше в сивкавата си пергаментова кожа. Айда с мъка откъсна поглед от нещастното създание. Глезенът вече я болеше нетърпимо. Толкова скоро? Трябваше й прясна вода, за да промие раната. Тя се огледа трескаво за нещо, което да...
– Вземи Суон и Тумел и намери пробойната. Ще е малка, нали е от дете. Ако я изплашим достатъчно, може да побегне сама.
– Заповядано ни е да убиваме всички, които избягат. Хю изрично настоя за това.
– Император Хю не е тук.
– Слушам, сър.
– Крийди, ти идваш с мен.
– Сър, нали няма да стоварят вината за тази бъркотия върху нас?
– Госпожо?
Айда вдигна глава. Полковникът й подаваше шише.
– Това е вино.
tufr
 
Мнения: 7
Регистрация: 05 май 2012, 15:29

Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост