"Добре дошли!"

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
yanence
Мнения: 1
Регистрация: 06 април 2013, 18:02

"Добре дошли!"

Мнение от yanence »

— Да му се не види! — измърмори капитана, загледан в малкото бунгало.

Зелените листа на палмите хвърляха дебела сянка над сламения покрив и верандата. Слънцето се отразяваше в пясъка, придавайки му ослепителен бял цвят. Спокойният океан изпращаше малки вълни към брега, носещи спомена за тъмните бездни и сапфирените багри на плитчините. Бялата пяна, в която вълните се превръщаха изчезваше без следа в горещият пясък. По лазурното небе мързеливо плуваха пухкави бели облаци. В далечината искрящите платна на няколко платнохода гонеха вятъра. Прозрачните дълбини се простираха близо километър на вътре в океана, а най-дълбокото място бе на не повече от стотина метра. Хилядите риби населяващи рифа обикаляха плувците със същият интерес, с който те разглеждаха подводните чудеса. В тези води риболовът винаги бе повече от задоволителен.

—Да му се не види! —повтори той дочувайки откъслечните заповеди долитащи от радиото. От години очакваше с нетърпение да се гмурне сред прохладната водата в горещ следобед.

Лекият вечерен бриз разнасяше аромата на сготвеният улов. Мъжът почти можеше да усети вкуса на рибата примесен с любимата му бира. Шумът на вълните и нежният блясък на звездите бяха идеалният край на поредният ден в рая. Той въздъхна и откъсна поглед от снимката. Гласът на секретаря по отбраната отпрати далеч мечтите за бунгало обградено от сапфирени води.

Познати приказки се лееха от радиоприемника:

Ситуацията е много важна... невероятна възможност... капитане, имаме нужда от вас... делегацията няма да пристигне на време... шанса на живота... за пръв път в историята.

Фактът, че бе захвърлен тук от години не беше от значение за началниците. Сега имаха нужда от него и трябваше да изпълни дълга си към човечеството. В крайна сметка, все още е в армията, нали? Речта стигна до частта, в която напомнят, че прегърбването под огромната отговорност носи душевна наслада от изпълненият дълг. В заключение се гордеят с него. Колко познато. Каква лъжа!

Усети как надписът „Добре дошли!” на снимката пари под пръстите му. Ако можеше би зарязал всичко веднага. Дори му мина през ум. Все още имаше време да се метнат на кораба и да отпрашат към белите пясъци.

Погледът му се плъзна към тъмните камъни, представляващи плаца на базата. Транспортните средства бяха излъскани и подредени в лявата страна. От дясно, до лабораторията и помощните бараки бе оставено празно място. Малкият площад сред постройките започваше от главната сграда се превръщаше в широк път водещ до площадките за кацане. В далечината личаха очертанията на тъмният като нощ корпус на ръждивата купчина, която наричаха кораб. Старата таратайка бе на двадесет години, но още се държеше с помощта на безброй заварки и огромно количество тиксо. Нямаше друг избор. По общо мнение изпратените на края на нищото не се нуждаеха от нова технология. В известен смисъл бе така и само Професора не можеше да се примири с това. С упорити писма и хиляди съобщения до щаба успя да получи нов робот за геоложките изследвания. Всичко останало бе тук от основаването на базата.

В дните, когато мястото представляваше интерес, цял екип от механици и електротехници се грижеше за сградите и техниката. Сега имаше само един. По стечение на обстоятелствата назначеният механик, с който разполагаха почина преди няколко години. За да се избегне изпращането на друг ценен кадър на това забравено място, щаба проведе бърз изпит сред останалите в базата, последван от бързо назначение на нов техник. Стандартната процедура беше пренебрегната още повече от факта, че новоназначения отговорник по поддръжката на станцията бе четиринадесет годишната дъщеря на починалият механик. В крайна сметка, кой друг би имал по-добра квалификация от някой, поправял хипердрайвера на пет годишна възраст, с отвертка в ръка и офърфаният плюшен мечок Г-н Коремчо в другата. Момичето не само се справи с поддръжката, но и успя да осъвремени доста от апаратите. Наред с кораба, радарите и радиото, тя оптимизира производството на енергийния генератор и създаде защитният купол около базата. Всички бързо свикнаха с неизпитаното от години удоволствие, да се разхождаш на открито без тежкият скафандър. Когато докладваха за изобретението, получиха символично потупване по рамото, но никаква нова техника. В един нормален свят момичето щеше да завърши университет, да се радва на слънцето и на вниманието на дузини момчета. Вместо това тя правеше неща, които хиляди изобретатели не успяват, а в отплата получи измърморена под нос благодарност. Не беше честно спрямо нея. Не беше редно.

През последните дни редник Ерик се постара да разчисти базата от ненужните за момента неща. Капитана бе сигурен, че в очите му, както винаги, грее пламъчето на преизпълненият с оптимизъм и желание да промени света новобранец. Назначиха го в базата преди пет години. От тогава той търпеливо доказваше, че реда и дисциплината са наложителни на астероид, разположен на двадесет и пет милиарда километра от слънцето. Млад и силен, той представляваше олицетворението на един истински войник. Не губеше много време да премисля нещата, за сметка на това успяваше да се справи с поправката и на най-старото оръжие, а в базата имаше безброй такива.

Професорът се приближи към войника и двамата преместиха огромният варел в хангара зад колите. Беше оставил пожълтялата с времето престилка в лабораторията и сега носеше просто работно облекло. Сега мъж на средна възраст, при пристигането си ученият едва бе завършил университета. Острият му ум не спираше да бълва реферати и открития, от които някой на Земята със сигурност печелеше много пари.

В далечината се появи джип движещ се с пълна скорост към плаца. От рязкото спиране сините буйни къдрици на момичето за миг образуваха малък пожар от цвят сред сивотата на вечната нощ. Капитана не бе на ясно от къде бе намерила подобна боя за коса, но това явно бе една от женските тайни. Тя скочи и с бързи движения отвори багажника. Сив предмет проблесна в ръцете й, привличайки вниманието на двамата мъже. Разговаряха кратко, след което се насочиха към централната сграда.

Персоналът на базата се събра в кабинета на капитана. Всички бяха чисти и носеха най-запазените си дрехи по простата причина, че тук понятието „нов” не се отнасяше за нищо налично. Професора седеше в креслото срещу огромното бюро. Момичето се оглеждаше в снимката на отдавна починал политик докато се опитваше да приведе в ред непокорната си коса. Ерик, както винаги стърчеше в средата на стаята очаквайки заповед. Отдавна никой не заставаше мирно при влизането в този кабинет, но момчето държеше да запази част от традицията доколкото бе възможно.

Вратата се отвори пред побелял старец. Той внимателно постави подноса на бюрото и раздаде чашите, като във всяко негово движение личеше добрата стара школа на английския иконом. Можеше да работи за най-богатите и влиятелни личности, но предпочете да остане тук след като базата започна да запада. Старецът често казваше, че дори това забравено място има нужда от малко финес. След като всички получиха чаша топъл чай зачакаха нарежданията на началника си.
Капитана продължаваше да се взира през прозореца към далечните тъмни хребети. Все така обърнат с гръб към тях той повдигна измачканата снимка на острова, така че да я виждат всички. С бързи движения на пръстите превърна парчето хартия в топче, което излетя от ръката му и се приземи кошчето за боклук.

— Да му се не види, сър! — измърмори Алберт и отпи от чашата си.

Високо над тях студената светлина на звездите бе заменена от топлите разноцветни багри на приближаващите извънземни космически кораби.

Яна, 28 Февруари 2012 г.

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости