леля Герда

[travell]

Намерих адреса без особени затруднения. Много добре се виждаше кой жив плет има нужда от подрязване. Другите на съседните къщи бяха горе-долу в добро състояние. Само този тук биеше на очи и разваляше до някъде впечатлението, което оставяше красивата тиха уличка. От преди това знаех, че тук живеят само богати хора, не такива като мен черноработници. На външната порта имаше звънец. Натиснах го и зачаках. След известно време се появи Анета. Жена на около 30, нещо като домашна прислужница . Преди седмица ме бе видяла как подстригвам плета в един друг двор, намиращ се през две улици от тук и ме бе попитала дали ще мога да свърша тази работа и в къщата на леля Герда. Нейният стар градинар се разболял тежко и от сума ти време никой не се грижел за двора. Тя самата нямала време и възможност, по цял ден била заета с къщата, а и без това било мъжка работа. Наистина бе така. Резачката с която аз действах съвсем не беше лека и не можех да си представя как някоя жена, със слабо телосложение като Анета ще върши тази работа. Веднага се съгласих на това предложение, защото и за мен то бе добре дошло. И без това други поръчки нямах. Колкото и пари да изкарам все ще са от полза, мислех си аз, защото наема на моята квартира не го бях плащал вече два месеца. Ако така продължаваха нещата щяха да ме изгонят много бързо. Чужденците тук не ги харесват по принцип, а пък и като са без пари съвсем се усложнява положението.

Влизайки с Анета навътре в градината видях, че ме чака доста работа. Плетът не бе много дълъг, но очевидно цяло лято никой не се бе грижил за него, защото доста бе обрасъл. На места направо бе заприличал на джунгла. Може би вече имаше и подходящи обитатели, от сорта на големи черни паяци и всякакви други насекоми. Нямаше време за губене. Помолих Анета да ми донесе от някъде подходяща стълба и се захванах с работата.

Няколко часа действах без почивка. Докато работех чувствах как от последния етаж на къщата някой постоянно ме наблюдава. Не исках да се разсейвам, но след известно време и аз хвърлих поглед натам. На един от огромните прозорци откроявах силуета на възрастна жена с побеляла коса. Явно това бе прословутата леля Герда. Бях чул някои истории за нея, за това какъв скъперник била, колко скръндзава и неблагодарна, но аз самият не знаех, дали да вярвам на повечето от тях. Общоизвестно бе, че тя е една от най-богатите в града и доста хора може би искаха да очернят името ѝ, просто защото ѝ завиждаха. Кимнах с глава в знак на поздрав, но отсреща не последва никаква реакция и аз продължих работата с плета.

В късния следобед вече привърших. Всичко бях направил както трябва, бях доволен от себе си. Появи се Анета да ми помогне да разчистим и ми съобщи, че леля Герда ме кани на чай, след като привърша тук нещата. Докато събирахме с нея отрязаните листа и клонки се разприказвахме. Попитах я що за човек е леля Геда. Тези хорски приказки за нея май не са много верни. Досега където и да съм работел, никой не ме е канил след това на чай. Тя не отговори веднага, а просто се усмихна леко, което можеше да означава всичко. Без много да увърта в последствие каза, че сам съм щял да разбера що за човек е леля Герда, като прекарам известно време с нея. Аз обаче продължих да я поразпитвам оттук-оттам за да науча нещо повече. Може би бях досаден, но не исках да приключвам разговора, защото Анета ми допадаше, няма какво да крия. Всъщност не знаех за какво друго можем да говорим на този етап, освен за леля Герда. Ако подхванех някоя друга тема рискувах да се разкрия много бързо и не знаех как щеше да реагира, въпреки че имах чувството, че и тя изпитва някаква симпатия към мен. Можеше и да се лъжа, затова продължих разговора за Старата. Научих, че мъжът и навремето имал собствена бирария, а също така и редица заведения в града на които тя била нещо като управител, макар и да минавала от там само в края на деня. Ясно, мислех си аз. Отивала е само да прибере печалбата. Oчевидно не се е преуморявала от работа. Когато мъжът и починал тя продала всичко и заживяла така, както е положението и сега. Не правела излишни според нея разходи за това и онова, с две думи не харчела много. Не посмях да попитам какво е станало с прихода от продажбата на всички тези заведения, който очевидно е надхвърлил няколко милиона. Анета обаче явно се досети какво си мисля и се опита да ми разясни нещата. Парите били в банката и носели на леля Герда една доста добра лихва. Това всеки в града го знаел. Наистина така се говореше и аз самият го знаех, но не можех да си представя, че най-богатата особа в града не се възползва от парите си, а живее меко казано „скромно“ и просто чака инфлацията да ги изяде. Тук може би не разсъждавех особено правилно, защото парите най-вероятно бяха толкова много, че каквато и инфлация да дойде едва ли щеше да им повлияе особено. А и както знаем инфлацията и кризата ловят бедните, тези с малки доходи и с много заеми. На милионерите банките дават по-високи лихвени проценти по влоговете, а да не говорим и за това, че ги учат и как да укриват данъци. Все привилегии, които простосмъртните просто нямат, а и никога няма да имат. Както и да е! Въздъхнах леко и последвах Анета по алеята. Време беше за срещата с леля Герда.

Tя вече бе седнала в градината и ни чакаше. Позадравих учтиво и се настаних на мястото отредено за мен, а Анета започна да приготвя чай. Леля Герда не изглеждаше никак зле, имайки предвид нейните 80 години. Ако не беше бялата коса, можеше да мине и за някоя млада пенсионерка около шейсетте. Направи лека гримаса като чу моя акцент и разбра веднага, че съм чужденец, но тя най-вероятно не е и очаквала друго. За тази цена която плаща, никой от местните градинари нямаше да се съгласи да работи. Щяха да ѝ поискат поне двойно повече. Анета ни сервира чашите в които имаше по едно пакетче чай, а след това наля гореща вода от каничката, първо на нея, после и на мен. Аз не знаех за какво точно си говорят хората пиейки следобеден чай в градината и затова подех разговор за времето. То в случая се оказа на моя страна и днес бе много подходящо за градинска работа. Старата кимна в знак на съгласие. Наистина така било. Каза че съм свършил добра работа, но можело и по-добре. От горе, от прозореца където тя ме наблюдавала се виждало, че имало място, където плетът не бил добре подравнен. Съгласих се. Не исках да влизам в пререкание с нея, къде от учтивост, къде от страх, че можеше и да не ми плати накрая. Аз така или иначе бях в неизгодната позиция. Плетът си беше много добре и тя самата го знаеше. Просто леля Герда явно е такъв човек. Гледа да намери у другите някакъв косур, някакъв уж недостатък, който да изкара на преден план за да може да ги унижи. Май хорските приказки наистина ще се окажат верни. Аз обаче не ѝ останах длъжен и учтиво казах, че няма как да видя плета от нейната по-висока позиция в къщата, а само от стълбата долу с която работех. Тя не знаеше какво да отговори и бързо излезе от ситуацията, питайки ме как пия чая, със захар или с мед. Казах мед и се загледах в чашите. Тя вече бе извадила нейното пакетче чай и то стоеше на някаква салфетка отстрани. Бе стояло в чашата не повече от две минути. Аз по принцип оставям чая да престоѝ поне 5 мин в чашата, но щом леля Герда толкова малко го бе държала вътре, явно чаят бе такъв. Извадих и моето пакетче и понеже пред мен нямаше такава салфетка понечих да го изхвърля в малкото кошче, намиращо се встрани от масата. Леля Герда обаче ми даде знак да го оставя до нейното на салфетката. За мен бе малко странно, но явно там му бе мястото. Оставих и моето на слафетката и взех бурканчето на което пишеше „мед“. Смятах да си сложа поне две лъжички. За малкия си престой в чашата с гореща вода, чаят едва ли бе разгърнал целия си аромат, затова смятах да го подсладя с малко повечко мед. За моя изненада обаче бурканчето се оказа почти празно. Почудих се за секунда какво да правя в така създалата се ситуация (бурканчето така или иначе вече бе в ръцете ми) и не измислих нищо по-подходящо от това да кажа, че пия чая с малко мед. Няма нужда заради мен да се отваря ново бурканче, просто не исках да ставам нахален. Обрах колкото мога с лъжичката и оставих напълно празното вече бурканче отново на масата, без да предположа какво ще се случи по-нататък. За моя изненада леля Герда взе бурканчето и изсипа чая си вътре в него. Онемях! Въобще не бях предположил, че и тя ще иска да си сложи мед в чая. Но защо не си отвори ново бурканче? Или може би в момента няма такова, а аз бях обрал последната лъжичка мед от старото. Почувствах се страшно неудобно и се чудих как да се извиня. Леля Герда изглежда не забалязваше моето смущение и най-спокойно си разбърка чая в бурканчето след което го върна отново в порцалановата чаша с думите, че всичко трябвало да се използва рационално. Винаги оставало по стените на бурканчето малко мед, грехота било да се изхвърля. Старата отново много тактично излезе от ситуацията, мислех си аз. Явно наистина това е бил последният мед. Някъде от към къщата в този момент звънна телефон и Анета с бързи стъпки се оттегли.

След кратко мълчание обект на обсъждане стана икономическата криза. Тя поде разговора, а аз бях в ролята на слушател. Описа ми накратко световната ситуация според нея и как от сега нататък хората повече трябвало да пестят за да не останат един ден на улицата. Опитах се по време на нейният монолог да вмъкна забележката, че за да пести човек трябва все пак да има от какво. Когато доходите са оскъдни не може да се спести нито цент. Тя така и не обърна внимание на думите ми, а продължи с нейните теории по въпроса. Докато ми обясняваше как стоят нещата, така някак между другото измъкна от някакъв вътрешен джоб две банкноти и ми ги подаде. Това било заплащането ми за свършената работа. Сумата бе прекалено малка, дори и за работа на черно. Очаквах поне 20 евро повече, но както винаги: едно са надеждите, съвсем друго реалността. Преглътнах унижението и прибрах банкнотите. Да ми е за урок. Следващият път с такива като нея предварително ще договарям цената. Междувременно Анета се бе появила отново и съобщи на Старата, че я чакат на телефона. Важен разговор с някакъв мениджър от някакъв инвестиционен фонд. Едва дочула името му леля Герда бързо се изправи и тръгна към къщата. За годините си бе учудващо пъргава. Очевидно финансовите въпроси живо я интересуваха. Ние с Анета останахме насаме в градината. Може би сега бе момента аз да я поканя някъде, но не на чай. Някъде в града, на кино или на вечеря, или просто на разходка. Аз самият не знаех на какво, искаше ми се да кажа нещо, а мълчах. Тя явно усети моето смущение и за да ме отърве от тази скованост отново стана дума за Леля Герда. Попита ме дали вече съм разбрал що за човек е тя. Аз разбира се ѝ споделих моето притеснение за това как обрах последната лъжица мед и за Старата не остана, а също така и моето учудване за чая. Защо се държи толкова малко в чашата и как след това леля Герда не ми позволи да изхвърля използваното пакетче? Все неща, които ме озадачиха.

„Няма какво толкова да се учудваш. Просто Старата си е такава“ . Това ми каза Анета усмихвайки се. После забелязвайки как повдигам въпросително вежди , реши че за такъв като мен бавно схващащ нещата, трябва да поясни по-подробно. „Мед има достатъчно. Поне още двайсетина бурканчета. Но Старата не иска да се отваря ново, преди да е изчерпана и последната капка от старото. А за чая... Иска просто да използва пакетчето още веднъж. Оставя го да изсъхне и утре ще си направи пак чай с него... Такава си е тя! Какво да се прави? Аз вече отдавна съм свикнала. После след като си тръгнеш, ще ме накара да огледам и проверя всичко в градината, да не би да липсва нещо, което е откраднато. Но знаейки това не бива да се притесняваш. След всеки посетител тя иска да извършвам подобен оглед. Независимо дали градинар, водопроводчик или просто неин познат дошъл на гости за по чаша чай. Старата няма доверие на никого, въпреки че досега нищо не е изчезвало“

Слушах всичко това, което казваше Анета и не знаех как да реагирам. Само кимах с глава разбиращо и цъках с език. Съчувствах на Анета и донякъде ми бе жал за нея. Как издържа по цял ден с човек като леля Герда. Хората бяха прави. Старата си е чисто и просто скъперник. Кой нормален човек би прилагал подобна пестеливост? Бях пил кафе втора цедка, както се казва, но че и с чая може да се прилага подобна практика, не съм и предполагал. Това бе повече от абсурдно! Анета се бе погрижила ( както разбрах впоследствие ) днешният чай да е от чисто нови пакетчета и именно затова Старата не ми позволи да изхвърля моето в кошчето. В това отношение бях късметлия. Други гости на най-богатата особа в града са нямали този шанс. Просто са пийнали по една чаша оцветена топла вода.

Сега разбирам и защо леля Герда купува кремове и мазила само в кутийки, а не в тубички. Това го чух преди време от жената на един приятел, която работи в козметичния магазин, чийто клиент е леля Герда. Тогава не виждах логика и ми се стори просто някаква богаташка прищявка, която не значи нищо. Всички хора с пари имат понякога странни желания. А то какво било! Споделих това с Анета, а тя потвърди моето предположение. Наистина купувала само кутийки с кремове за ръце, лице и други, защото тубичките никога не можело да се изстискат докрая и вътре винаги оставало малко от съдържанието. Което разбира се било разхищение. При пастите за зъби обаче нямало как, просто такива в кутийки нямало и малко преди да свърши, тубичката се разрязвала за да се вземе и последния остатък от пастата.

Сега вече ми стана смешно. Смешно въпреки че положението бе по скоро трагично. На Анета и бе забавна моята реакция и физиономиите, които правя научавайки някои факти, които са известни на почти всички местни жители в този град. А аз все едно падам от Марс, едва сега разбирам що за човек е леля Герда. Тя все още не се бе появила, явно продължаваше разговора си по телефона, а за мен бе станало време да тръгвам. Анета ме изпрати до портата и докато вървяхме по алеята, аз все още не бях взел решение, дали да я поканя на среща. Факт бе, че тя през цялото време е заета със Старата. Почти няма свободно лично време. Не обелих и дума за това. Следващият път. Ако ми предложат пак да подрежа плета след време. Въпреки че Старата ще ми плати малко, ще дойда заради Анета.

На портата се разделихме усмихнати и аз закрачих надолу по улицата. Анета помаха отново за довиждане и изчезна навътре в двора. Вървейки към къщи в глава ми се преплитаха милиони мисли. Стремях се да не са във връзка с Анета и да не тая някакви напразни надежди. Жена като нея сигурно има и други обожатели. Просто може би чака най-подходящия, който да я измъкне от хватката на Старата. Времето ще покаже. Замислих се за леля Герда. Аз самият преди време издвайки в този град мечтаех да съм на мястото на някой от живущите в този квартал със спретнатите тихи къщи. Сега вече не. Да съм богат и да водя такъв живот. Да съм роб на парите. Не, благодаря! Не и по този начин. Искам да харча и малкото изкарани от мен пари без угризения, а не да се чудя как да ги умножавам с финансови машинации. Искам когато се срещам с други хора да виждам човешкото у тях, а не крадци и мошеници искащи да ограбят скъпоценното ми богатство. И най вече когато седна някъде изморен, да пия спокойно чай от чисто ново пакетче и да сложа вътре две или три лъжички мед. Независимо от окаяното ми финансово състояние, това все пак мога да си го позволя.