Историйка

[Centuries]

НАКАРАЙ ТРУПА ДА ВЪРВИ

Първа глава
Имението

Ариадни Оливър – известната писателка на криминални романи с прочутия финландец Свен Хиерсон, в момента стоеше пред огромна дървена врата с различни вдлъбнатини и украси. Харесваше й. Все пак бе поканена в едно от най-вдигащите шум имения и очакваше да усети галантността му още от вратата. Е, усещаше я.
Пресегна се към чукалото и го удари три пъти. След това го пусна, хвана чантата пред себе си с две ръце и зачака да й отворят.
Докато чакаше, се обърна назад и хвърли последен поглед към градината. Не беше нищо особено, но грабваше с подредеността си и уюта, който създаваше. Ариадни се зачуди дали затова градината на стопанина на имението присъства в почти всички списания или просто медиите изпитваха нужда да пишат името му навсякъде.
Точно когато провери, че е 12ч. наобед, чу как вратата се отваря и хвърли поглед към ниската слугиня, стояща отпред.
- О, Вие трябва да сте Ариадни! – очите на дребната жена се разшириха и лицето й блесна. – Ох, да знаете колко се радвам да Ви видя, да видя Вас на живо! Чела съм всичките Ви романи. А вашият финландец, само да можех да срещна и него така както сега Вие стоите пред мен!
Ариадни слушаше уж заинтересовано и чакаше слугинята да я пусне да влезе. Докато брътвежа се изсипваше върху писателката, тя разглеждаше късата кестенява коса на жената пред нея. Беше слаба и с глава по-ниска от Ариадни, имайки се предвид и че тя не беше особено висока.
- Ох, къде са ми обноските?! Засипвам Ви с глупости! Ако някой не ме спре, мога да говоря така до сутринта! – удари се по главата, отвори широко вратата с изскърцване и ръката й посочи навътре в имението. – Добре дошли!
Писателката само кимна и пристъпи напред. Откакто пристигна не бе обелила и дума, а и не й се отдаваше възможност. Неразговоливият таксиджия, а сега и тази жена, която не млъкваше. Човек щеше да си помисли, че Ариадни е свенлива и притеснителна, като тя не беше! Намръщи се при тази мисъл и побърза да влезе в огромната стая, изпречила се на пътя й, преди чудовището зад нея да я настигне.
- Това е гостната! Не е ли хубава? Всеки, който иска да се срещне с господаря, минава оттук!
- Очевидно.
Първата й дума от часове…
- Къде е Джеймс? – Ариадни погледна слугинята и тя заби поглед надолу.
- Сега ще уведомя господаря, че сте пристигнали. Идвам след минутка.
И се изпари, за да отиде при Джеймс.
Джеймс Колидж беше един сред най-известните личности в света, прочул се с откритията си в областта на химията и спечелил много пари. Журналистите не го изпускаха от поглед и всички знаеха за имението му в Бриксам – отдалеченото градче, което стана жертва на различни туристи именно заради това имение. Различни градинари се грижеха за огромния двор, който по скоро приличаше на парк, и всички знаеха това благодарение на „Градините по целия свят”. А за самото триетажно имение не спираха да се бълват милион статии. И ето, че именно Джеймс Колидж бе поканил Ариадни Оливър да го посети, бе й казал, че не само той харесвал романите й, а и всички, живеещи в имението. Писателката нямаше как да откаже на поканата и ето я, беше пристигнала. Подозираше, че ще стои следващата седмица тук само защото бе срещнала учения съвсем спонтанно на някаква сбирка, а не защото роднините му я харесваха, но нямаше смисъл да изпробва късмета си.
Седна на мекия диван, простиращ се в средата на стаята, и заби поглед в секцията, която бе отрупана с много книги, по които вече имаше прах. Никъде не видя и една своя, но реши да не се впряга много. Още от самото начало бе ясно, че не е тук заради книгите си, а заради прищявките на така известния Колидж и смяташе просто да изслуша какво точно иска.
Чу се някакъв шум и в стаята влезе той, а слугинята гледаше в краката си зад него.
- Ариадни! Колко е приятно да ви видя! – при тези думи тя се изправи и последва силна прегръдка.
- Нямах търпение да ви видя! Изобщо не сте се променили!
Усмивка озаряваше лицето му. Беше висок и кльощав. Носеше мръсна престилка.
- О, извини ме… Правя експеримент и прекарвам почти по цял ден в бърлогата си.
- Няма нищо, Джеймс. И аз се радвам да ви видя. Нямам търпение да ме разведете из „малкото” си имение.
И двамата се засмяха.
- О, видели сте Бела. Тя ви обожава, сигурно сте разбрали.
Слугинята бързо кимна.
- Ще ни оставите ли за малко, Бел? – слугинята излезе, а Джеймс се обърна към Ариадни и й посочи дивана. – Седни, седни.
Послуша го, докато той сядаше на стола до стъклената масичка срещу дивана.
- Как сте? Какво става с вас?
- Пиша нов роман и се намирам в лека безизходица. Но съм добре и се радвам на поканата.
- Да, да, бях сигурен, че ще дойдете. Но животът ми не е толкова бляскав, колкото го изкарват по вестниците, и до известна степен заради моя проблем сте тук.
Караше го направо без заобиколки. Колко спешно трябваше да е, за да избегне дори и клишетата, като колко е заинтересован от това какво се случва с госта му?
- Какъв про…?
Ниската Бела влезе с трясък в стаята и остави поднос с две чаши на масата.
- Поискахте две кафета, господарю, когато слизахме…
- Да, да… - Джеймс се хвана за главата. – Благодаря.
Вратата се затвори и отново бяха сами. Ариадни посегна към чашата си и се опари… Беше разлято кафе по нея. Направи се, че нищо не е станало, и посегна към кърпичките, които сигурно никой не бе пипал от десетилетия… бяха дръпнати на ръба на масата, сякаш изобщо не трябваше да ги има.
- За какъв проблем става дума? – Ариадни зададе въпроса уж случайно, но отвътре изгаряше… бяха я викнали заради проблеми, които те сами трябваше да си разрешат?
- Зная, че пишете криминални романи, и зная, че сте добра в това.
- Да, няма спор.
- Нуждая се от помощта ви – Джеймс гледаше кафето на масата отнесено. – Не мога да викна полиция, никой не би и дошъл… Не трябва да привличам ненужно внимание и затова се обръщам към вас. Ако сте толкова добра, можете да разгадаете мистерията. Или поне да й придадете малко светлина.
Очите на Ариадни бяха изхвръкнали невярващо. Спря да бърше ръцете и чашата си и се концентрира върху събеседника си.
- Никой не е казал, че съм полицай, или че разгадавам мистерии.
- Много добре знам това – Колидж вдигна глава и заби погледа си в очите на писателката. – Но не съм сигурен точно какво се случва, а ако викна полиция, цялата къща ще откачи! А тя не трябва да подозира, че е следена… И се сетих за вас.
Агент под прикритие… добре…
- За какво всъщност говорим? – Ариадни си придаде по-спокоен вид. Не трябваше да се учудва на това, че я търсят. Беше известна и умна.
- Имам жена. По принцип не сме женени, но сме заедно и тя живее тук с мен… От известно време казва, че не се чувства добре и че някой я наблюдава. Не спи, не се грижи за себе си, заприличала е на нищо… Психясала е и параноята я съсипва.
- Предполагам първо е трябвало да извикате лекар, психиатър, или каквото и да е, преди да накарате писателка на криминални романи да дойде тук специално заради жена ви, която не ви е жена – Ариадни усети проличалото й раздразнение, но по принцип не бе пристигнала тук с особен ентусиазъм. Смазаха го още когато и съобщиха, че е тук заради проблем.
Джеймс замръзна и пребледня.
- Това е сериозно!
- Да, виждам…
- Не, вие не разбирате… Тя не е луда! – понижи глас. – Подозирам като нея, че някой от тази къща се опитва да ни направи мръсно и че много скоро ще стигне далеч. Може дори да… да ни убие.
- Казвате, че някой ви тормози, и ще изколи цялата къща?
- Не, казвам, че някой оттук ни има зъб… И по най-бързия начин трябва да разберем кой.
- Не мога да вярвам само на жена ви, приятелката ви или там каквото е…
- Но аз чух стъпки през нощта също! Не само тя чува разни неща…
- Какво е станало? – Ариадни присви очи.
- Докато спях… беше около 3 часа през нощта, когато жена ми ме събуди. Спомням си, защото часовникът на шкафчето бе първото, което видях. Мелинда бе ужасена… Посочи ми вратата и чухме някакви стъпки… мина точно покрай нас… И продължи нанякъде.
- Продължи накъде?
- По коридора…
- Джеймс, няма как да ме убедите, че сте чули стъпки, че сте чули евентуален крадец или някой от собствената си къща, както подозирате, и не сте излезли, за да дори да видите кой е той. Не сте посмели да се разправите с човека, заради когото жена ви е откачила? Умирали сте от страх или какво?
- Когато го чух, скочих от леглото и веднага се озовах в коридора, но нямаше никой! Разбирате ли, нещо става и ние не знаем какво. Трябва ни помощ…
- Нещо да ви липсваше след случката?
- Абсолютно нищо…
- Тогава може просто някой от имението да е ходил за вода или да не е могъл да заспи… Как очаквате да ме убедите, че някой ви мрази и може да ви стори нещо, с тези глупости?
- Не са само стъпки… Посещенията не са били един път – виждали сме и сенки, движения, черни фигури да бягат…
- Добре… - Ариадни изгълта кафето си на един дъх и се изправи.
- Е, какво решихте? – Джеймс скочи, сякаш го бяха събудили от дълбок сън, и погледна авторката умоляващо.
- Трябва да тръгвам – тя извади най-очарователната си усмивка и понечи да тръгне. В този момент вратата, през която бяха влезли, изскърца… някой я затвори.
- Някой ни е подслушвал! Виждате ли? – гласът на Джеймс вече бе станал писклив от истерия и безсилие.
- Да, виждам… Но не можете да ме убедите, че това не е била досадната ви прислужница, нали? Затова си тръгвам… Ако се притеснявате, викнете си полиция.
Ариадни Оливър излезе от стаята ядосана и разочарована. Бе повикана в едно от най-известните имения на картата заради откачена жена и мъж, които си мислят, че някой ги преследва… Джеймс Колидж бе вманиачен перко.
- Ох, чантата – писателката зърна двете си свободни ръце и се сети, че бе оставила чантата си на дивана… умори се, дори не й се мислеше. Обърна се на пети и влезе в голямата гостна отново. Там завари слугинята при прашлясалата библиотека, която Ариадни оглеждаше преди минути. Бела се стресна, бързо пъхна нещо в някаква книга и я върна обратно на мястото й. Присъствието на писателката я стъписа напълно.
Ариадни само се усмихна и взе чантата си. Нямаше търпение да се махне от тази къща… всичко и всички й се струваха странни.
В този момент писък от горния етаж раздра цялата къща.
- НЕ!
Слугинята бързо изтича от стаята и се заизкачва по стълбите, като Оливър я последва. Какво ставаше? Да не би наистина да имаше някой?
Бела влезе в третата стая подред на втория етаж и там с писателката завариха жена със сенки под очите, разпиляна коса и износена нощница да стои в прегръдките на Джеймс.
Ариадни се стресна при вида й. Фактът, че носеше нощница на обед и изглеждаше толкова зле, я накараха да потрепери.
- Мелинда! Какво стана? – слугинята си докарваше притеснен вид, но на Ариадни й се струваше, че просто играе театър.
- Видях го! Видях го!
На Ариадни й стана ясно, че има работа с третия луд член на къщата.
- Кого сте видели? – когато чу гласа й, непознатата жена се стъписа.
- Нападателя ми! – изрече след малко.
- Нападател? – при тази дума Ариадни стрелна с поглед Джеймс.
- Да… докато спях! Събудих се и го видях да се надвесва над мен с нож! Изпищях и той избяга…
- О, боже! Наистина трябва да направим нещо, господарю! Някой се е промъкнал в къщата. Ще позвъня на полицията!
- Няма да звъните на никого, Бела – Джеймс гледаше тъжно. – Който и да е бил, вече е избягал… а ченгетата ще вдигнат само шум. Не се притеснявайте…
Ариадни гледаше втрещено… току-що бе дошла, а я заливаха с откачени неща.
Интуицията й обаче започваше да се обажда и усещаше, че нещо лошо ще се случи. След разговора с Джеймс, сега и тази жена, измъкнала се на косъм…
Нямаше съмнение. Нещо ставаше и щеше да остане. С някой друг. Сама нямаше да разреши цялата тази каша. Познаваше един дребен човечец, който може да й помогне.
Усмихна се при мисълта за Еркюл Поаро.

ВТОРА ГЛАВА
СРЕЩА С ВРАГА

Ариадни Оливър се събуди посред нощ от силен трясък. Първоначално се стресна и се зачуди къде е, но спомените за настаняването й у Колидж бързо изплуваха в главата й.
Стаята й се намираше на третия етаж, а крадецът, както ученият и жена му го наричаха, беше забелязван само при тях, на втория… тогава защо сега бе събудена от някого?
Махна завивката си и думите на Джеймс при нанасянето прозвучаха в главата й: „Ще ви настаним на третия етаж, защото очевидно нахалникът посещава само мен и жена ми долу… чудя се дали наистина не иска да ни вкара в лудницата или някой от подплашените компании го е пратил да проучва експериментите ми и междувременно да ни стряска”. Ариадни тръсна глава и си припомни думите му след въпроса й защо са толкова сигурни, че няма да навести и нея: „Синът ми, Рен, се шири на третия етаж… По принцип той бе неизползваем, но той реши, че иска да живее там… Не се е оплаквал от странни шумове, та затова мисля, че поне вие ще можете да се наспите спокойно. В момента Рен е в труден период, не говори с мен особено и е ужасно раздразнителен… но ще го предупредя, че сте ни гост, и ще се отнася добре с вас”. Писателката не бе повярвала на усмивката на Колидж и се увери, че няма да й е лесно при срещите й със сина му, каращ последна година в училище. Беше напълно луд – не слушаше никого, крещеше постоянно и отричаше всичко… дори не пое ръката й, когато се нанасяше, а просто изсумтя и излезе от имението. Джеймс оправдаваше поведението на сина си с непоносимостта му към Мелинда, която не била биологичната му майка; връзката между нея и баща му го сварила неподготвен. Нищо чудно той да им изкарваше ангелите посред нощ… Разбира се, Ариадни запази тези мисли само за себе си.
И отново дойде в настоящето. Чу се още по-силен трясък, при което подскочи и стана от леглото. Да не би лудото синче да бе решило да плаши и нея?
Отиде до прозореца и огледа двора под светлината на ярката луна. И тогава видя сянка. Голяма сянка, приличаше на мъжка, се промъкна в двора. Скри се зад храстите и после я изгуби от поглед пред вратата. Някой влизаше в имението!
Ариадни отвори вратата на стаята си и при изскърцването сърцето й се разтуптя бясно. Изглеждаше обаче, че никой не я е чул, както и трясъка отпреди малко. Заходи по тъмния коридор, който напомняше за обитаван от призраци, и реши, че да намесва страховитите мисли в главата си сега нямаше да й е от полза.
Стигна стълбите и бързо заслиза по тях, като се озова на втория етаж. Етажът, който бе под прицела на вандала. Ариадни си даваше сметка, че всеки момент може да стане свидетел на една от разходките на закачулената фигура, но не трябваше да се стряска. Трябваше да разберат кой е. Пред нея се изпречиха редица железа, които се използваха долу… благодари, че камината се намира точно срещу стълбите на първия етаж, а железните пособия бяха на втория, и бързо взе едно… Даваше си сметка, че не се използваха през лятото, и вероятно затова бяха качени горе, но не я интересуваше защо са там, а че са там.
Нещо изщрака… Някой затвори врата. Чуха се приближаващи стъпки.
Ариадни затича по коридора, за да се скрие и да причака нещастника, посмял да нахлуе в имението за пореден път.
Скри се точно зад гардероба, така че онзи, който се качваше по стълбите, да не я види.
Притаи дъх и една мисъл я порази при приближаващите стъпки. След всички откачени случки и влизания в къщата, поне трябваше да се заключват или да са сменили ключалките! Как някой външен човек можеше да се промъкне незабелязано отвън? Започна да осъзнава защо Джеймс мислеше, че вандалът е някой от къщата…
Чу как врата се открехва и някой изшептя:
- Тук ли си?
- Чаках те цяла нощ – дори и тих, Ариадни позна гласа на Мелинда. Какви игри играше тази?
- Най-сетне реши, че може да говорим нормално – нищо, че се чуваше само шепот, нямаше спор, че Мелинда говореше с мъж… гърленото ръмжене се усещаше стабилно.
„По дяволите, Джеймс толкова ли дълбоко спи?! Не знае ли, че жена му му върти номера?”
- Нищо не съм решила! Ти ме изнудваш… Покажи нещата, които ти поисках… не си мислех, че си толкова подъл!
- Ти играеш мръсно, Мел! Принуди ме!
Любопитството на Ариадни надделя и подаде главата си иззад гардероба. Видя Мелинда да ръкомаха пред стаята си, докато закачулена фигура бе надвиснала заплашително над нея. Ариадни стисна желязото в ръцете си по-силно.
- Писна ми от теб! Ще ми дадеш ли нещата или си решил да ме заровиш?
- Все още всичко може да се оправи само ако ние двамата с теб…
- Махай се! Няма да те слушам, ако си дошъл за това… приключихме!
Черната фигура блъсна Мелинда, която се претърколи в стаята си и завика за помощ.
- Джеймс! Той ще ме убие!
Мъжът заотстъпва назад и се затича към Ариадни, като тя се разкри. Стресна го и първоначално той се спря стъписано, за да тя да има време да замахне с желязната кука. Глупакът обаче реагира по-бързо от нея и се наведе, след което се надвеси над нея и я повали на земята. Въпреки падането и на двамата, той се изправи на секундата и затича към края на коридора, откъдето заслиза надолу и се измъкна през задната врата.
Ариадни видя, че не може да направи нищо повече и бързо се качи в стаята си. Мелинда изобщо не бе разбрала, че тя бе чула разговора им, а целта на писателката бе точно тази. Не трябваше да разкрива картите си, за да стигне до дъното на мистерията… Обаче колкото и силно желание за разкрития да имаше, когато черната фигура й се нахвърли, дъхът й секна и едва удържа писъка си… Не знаеше дали Джеймс вече бе излязъл да види какво става, но нямаше намерение да проверява. Трябваше да се прави, че не знае, и се подготви за утрешния ден… Какво щеше да измисли Мелинда този път?
* * *

Енергичната секретарка на мосю Еркюл Поаро, мис Лемън, пишеше ожесточено нещо върху бележника пред себе си, когато телефонът до нея иззвъня. Тя вдигна светкавично и се заслуша, като обърна глава към детектива. Закри слушалката с ръка и го повика.
- Искат да говорят с Вас, Поаро.
Той весело пое слушалката.
- Ало?
- Лично с Еркюл Поаро ли разговарям? – странен женски глас покоси ухото на дребния човечец с яйцевидна глава.
- Да. Кой се обажда?
- Мисис Оливър! Писателката, Ариадни Оливър…
- А, Вие! Какъв е поводът, мадам?
- Трябва по най-бързия начин да дойдете в Бриксам. Мисля, че имам случай за Вас…
- Какво? Случило ли се е нещо? – Поаро докосна мустака си и смръщи вежди.
- Не, но имам чувството, че ще се случи… Бях повикана в имението на Джеймс Колидж, известния учен, защото смята, че някой му играе номера. Притеснен е, а и се случиха разни неща. Сетих се за Вас и смятам, че може да му помогнете…
- Мис Лемън – Поаро се обърна към секретарката си, - имам ли някакви ангажименти през седмицата?
Тя прелисти няколко листа и поклати глава.
- Добре, мисис Оливър. Хващам първия влак оттук и ще се видим в имението. Впрочем колко часа се пътува дотам?
- Няколко часа, нищо изморително – гласът на Ариадни издаваше вълнението й. – Сега е около 9ч. сутринта, значи следобед ще се видим.
- Отлично! – детективът остави слушалката и се настани удобно на диванчето си. – Мис Лемън, изглежда, че заминавам за Бриксам! Кажете ми в колко часа е първият влак и оправете багажа ми.
- Защо хората си мислят, че трябва да разрешавате всеки техен случай, и Ви разкарват постоянно нанякъде, сякаш сте им задължен? – секретарката се изправи и отиде за куфарчето.
- Е, няма как да им откажа. Забавлявам се, а и имам нужда от малко разнообразие – Поаро потупа рамото си, сякаш махаше някаква досадна прашинка. – А и никога не съм бил в Бриксам.
- Не живееше ли там известният химик, как му беше името…
- Джеймс Колидж. Да, точно там. И аз му отивам на гости – мис Лемън едва удържа учудената си физиономия.
След като се справи, дребният белгиец взе такси и потегли към гарата.
Влакът му тръгваше в 10ч. и застана на перона, тъкмо когато той пристигна. Имаше сравнително много хора, но детективът изобщо не го интересуваше, докато един човек пред него не го побутна.
- Какво толкова сте се замислили, мосю? – пред него стоеше Хейстингс! Наивният и любим на Поаро Хейстингс!
- А, чудесно, че ви виждам, приятелю!
Хейстингс носеше сив костюм и мъкнеше тромаво багажа след себе си.
- Накъде сте се запътили?
- Към Бриксам, Хейстингс, очевидно някой се нуждае от помощта ми – очите на Поаро светеха. – Но аз ще се нуждая от вашата… Винаги е по-лесно с въображението и присъствието ви, не веднъж сте ме съпътствали, докато съм бил изправен пред доста заплетени случаи. Ще ме придружите, нали? Освен ако нямате някакъв ангажимент…
Младият мъж се намръщи.
- Току-що слязох от влака, сега се прибирам… За колко време ще останете в Бриксам?
- Зависи. Но отивам в имението на Джеймс Колидж, така че няма защо да бързам да го лишавам от компанията си, нали? – Поаро намигна.
- Колидж?! Ученият? С химията? – Хейстингс ококори очи невярващо.
- Абсолютно същият.
- Е, значи всичко тук може да почака. Поаро, явно ще си имате другар за пътуването във влака и престоя в имението.
- Прекрасно!
Хейстинс заби поглед в земята.
- Дали ще съм проблем за…?
- О, вашата стеснителност… Имението е огромно, как мислите, че ще ви изгонят? Та вие сте с най-известния детектив в целия свят – с мен, Еркюл Поаро!
Хейстингс се засмя при мисълта за физиономията на приятеля си, когато някой му отвръщаше, че за първи път чува името му. Изтича да си вземе билет, а после се качиха заедно във влака за Бриксам. След няколко минути потеглиха и скоро щяха да се озоват при Джеймс Колидж… който си нямаше представа, че го очакват още гости.
* * *
След като Ариадни проведе разговора с Поаро слезе да закусва по-спокойна. Вчерашната случка се бе запечатала в главата й и дребният белгиец можеше да й помогне. Както и на Джеймс, който не подозираше какви номера му върти Мелинда.
Влезе в трапезарията, очаквайки да види повечко клюмнали глави, но не завари нищо такова. Когато зърна как Джеймс се смее, си помисли, че сънува. Бързо си намери място на огромната маса след вежливо „Добро утро” и заслуша за какво си говорят.
- Братко, повярвай ми, този експеримент е задънена улица… Явно ще трябва да се захващам с нещо ново.
Ариадни погледна онзи, когото Джеймс нарече „братко”. Да, вчера се бе запознала с него. Казваше се Майк и не беше особено разговорлив, но й се струваше по-нормален от другите. Например от майката на Мелинда, чийто смях сигурно сега се чуваше на километри от къщата. Мира бе превзета старица, която гледаше да е център на внимание постоянно. Ефектът, който предизвикваше у Ариадни беше непоносимост. Познаваше други жени като нея и навън бягаше по-далеч от тях. Тук нямаше как да избяга, защото гласът й издухваше цялото имение.
Бела се появи отнякъде и донесе няколко препечени филийки на Ариадни и две палачинки.
- О, мадам е пристигнала – възкликна тя. – Как спахте вчера?
Сега беше момента да повдигне темата за среднощния гост.
- Хм, почти цяла нощ будувах. Чух силен трясък, помислих си, че нападателят на Мелинда се е промъкнал отново – Ариадни погледна Мелинда, която бе забила поглед в чинията си. Всички на масата млъкнаха и затропаха с вилиците си, сякаш изреченото от Ариадни бе плод на въображението им.
- Предполагам така ви се е сторило – Джеймс взе щафетата. – Тази нощ за първи път спах добре от седмици. Предполагам глупакът е решил да ни остави намира и се е отказал.
Ариадни едва прикри учудването си. Та Мелинда викаше „Джеймс!”, когато забулената фигура я прекатури в стаята им. Нямаше как да не я е чул, а пък нямаше и защо да лъже, че не е бил навестяван през нощта… На масата стояха само тя, Джеймс, брат му, майката на Мелинда и Мелинда… Защо криеше? Всички знаеха за нападенията… Не искаше ли да всява допълнителна паника?
За пореден път се убеди, че Поаро е единственото решение, и си представи изненаданите физиономии на Мел и компания при пристигането му. Те лъжеха, че харесват Ариадни и че се радват на присъствието й; почти не разговаряха с нея. След като толкова си бяха наумили, че харесват криминални романи, зъбите им щяха да изпопадат за детектив.
След лъжата на Мелинда, че и тя е спала добре, се обърна към Ариадни:
- Пишете ли нов роман за Свен Хиерсон? Толкова е симпатичен…
- Да, но съм на един доста заплетен момент… Уликите за убиеца малко ме затрудняват, защото Хиерсон е в бърлогата на убиеца и трябва да намери нещо, което да му подскаже кой е лошият. Но трябва уликата да е почти незначителна за читателя, за да накрая да остане изненадан…
- Разбирам ви, но съм сигурна, че ще се справите – Мира се намеси в разговора, както и Ариадни очакваше.
- Но имам подобаващ край… Да, измислила съм го до почти най-малкия детайл – писателката стрелна с поглед Мелинда. – Моят досаден финландец ще причака лошия, още не съм решила къде, и тогава ще го чуе да говори с жената, която уж е уплашена, че ще бъде следващата му жертва… Тогава Хиерсон разбира, че е бил измамен… Жената и убиецът се карат за нещо и тогава той я блъска и й налита, а тя започва да пищи… Детективът ще я спаси, а после ще обясни какво всъщност се е случило и ще разреши мистерията пред полицията… а лъжкинята, която е съучастница, ще отиде зад решетките.
Мелинда направи жалък опит за усмивка, цялата беше пребледняла. Стана от масата с оправданието, че не се чувства добре и се качи горе.
Ариадни се усмихна и погледна другите:
- Чели сте книгите ми и сте ми фенове. Ще ми кажете ли дали тази развръзка ви харесва?
* * *
Поаро и Хейстингс най-сетне пристигнаха в Бриксам около 1ч. следобед и се насочиха към първото изпречило им се такси. Качиха се и казаха, че са за имението на Колидж. Колата потегли, а Хейстингс се обърна към Поаро:
- Наистина ли Ариадни не ви каза какъв е случаят?
- За пореден път, да – Поаро продължаваше да е в добро настроение.
- Но тогава как сте решили да тръгнете, дори не знаете защо сте тук… - Хейстингс се възмущаваше на глупостта на приятеля си, но тогава мисълта за известния учен се върна… На дребния му приятел стигаше, че отива в имението на Колидж, даже на Хейстингс му бе нужно само това, за да потегли… Осъзна глупавата си забележка и се загледа в улиците и зеленината пред тях. Слънцето печеше здраво и нямаше търпение да нахълта в имението, където със сигурност щеше да се поохлади. Пътуваха около трийсет минути и най-сетне колата спря пред огромен зелен двор. Поаро и Хейстингс си платиха, слязоха и тръгнаха по пътеката, около която имаше различни цветя и камъни.
- О, драги ми Хейстингс! Погледнете каква подреденост, каква спретнатост… Нямам търпение да се запозная с градинарите.
Хейстингс не му обърна внимание, защото познаваше вманиачеността на приятеля си ставаше ли дума за градини, особено за симетрята им и това как всичко е разположено. Поаро обичаше подредеността и твърдеше, че когато нещата са на мястото си, най-сетне пъзелът се сглобява.
Отделиха малко време в оглеждане на парка – Поаро си позволи да го нарече така – минаха покрай една шатра и входната врата на имението се изпречи на пътя им.
- Е, Ариадни ще ни се зарадва – почукаха на вратата и една ниска жена отвори. Изгледа ги от глава до пети намръщено и зачака.
Неловката тишина продължи няколко секунди, след което Поаро каза:
- Трябва да знаете кой съм. Аз съм Еркюл Поаро, а това е помощникът ми – Хейстингс.
Бела смръщи вежди още повече и изръмжа:
- Нито ви знам кои сте, нито знам защо висите пред вратата ни. Това не е хотел, търсете си друго място за отсядане. Досадни туристи…
Понечи да затвори вратата, но Поаро изстреля бързо едно „Чакайте”.
- Ние сме тук по заръка на Ариадни Оливър. Тя ни повика.
Лицето на прислужницата поомекна, но изглежда, че не им вярваше.
- Заради безкрайното ми уважение към нея, ви пускам… Да видим дали тя ще ви познае.
Ниската жена ги поведе напред през няколко коридора, докато Хейстингс се мъчеше да проумее какво става, а Поаро си подсвиркваше весело.
Въведе ги в огромна стая, очевидно трапезарята, защото няколко чифта очи се втренчиха в гостите, тропайки с лъжици и вилици.
- Прекрасно… - успя да каже Хейстингс и след това не му се удаде възможност да проговори. Слугинята го оглуши:
- Мисис Оливър, тези двамата казват, че вие сте ги поканили тук… Да ги изхвърля ли?
Всички насочиха погледите си към Ариадни, която се хранеше на масата точно срещу Поаро. Тя вдигна глава и се опита да си придаде спокоен вид:
- Аз ги поканих тук, да.
- Каните си гости сама в имението? – Поаро погледна към истеричния младеж, задал въпроса.
Ариадни стана и отиде при двамата новодошли. Не й убягна ококорения и гневен поглед на Хейстингс.
- Да, поканих ги. Ако някой има нещо против, нека ги изгони.
Хейстингс изтрещя и понечи да нададе вой, когато Поаро просто изпречи ръката си пред него и тихо изшептя:
- Не.
Ариадни се усмихна при настъпилата тишина и каза доволно:
- Да започнем с представянето.

[Centuries]

ТРЕТА ГЛАВА
НЕКАНЕНИ ГОСТИ

Всички в имението станаха свидетели на нахълтването на двамата непознати и разбраха, че Ариадни ги е повикала.
Устите им увиснаха невярващо, докато писателката си позволяваше да гледа доволно след няколко предизвикващи реплики.
- Е, да започнем с представянето – при тези си думи погледна Рен Колидж, сина на Джеймс, който заяви недоволството си от присъствието на Поаро и Хейстингс. Очакваше да има и други като него затова трябваше да действа бързо.
- Това е Еркюл Поаро, най-известният детектив в света, а това е помощникът му – капитан Хейстингс.
При споменаването на „най-известния” Поаро кимна уж скромно, сякаш това вече бе известно на домакините. Физиономиите им обаче продължаваха да са намръщени.
- Само аз ли не разбирам за какво ни е притрябвал нисък непознат човечец? – Мелинда погледна Джеймс и очевидно не разбра неуместността на репликата си. Трябваше да е притеснена от фалшивия нападател и да е във възторг, че има детектив в къщата…
Ариадни реши да атакува:
- О, моите извинения, просто реших, че те ще са от голяма полза при ситуацията, в която всички се намирате.
Рен намери място да се обади отново:
- Не виждам как решавате да се разпореждате вие тук… Как вие преценявате в каква ситуация се намираме, непонятно е…
Джеймс прочисти гърлото си. Знаеше, че той се нуждаеше от някого, който да му помогне, и ето, че сега гостенката му доведе някого. А хората в имението се караха с нея заради това…
Ариадни почервеня:
- Явно не се изразих правилно – и изгледа свирепо всички на масата, сякаш всеки момент щеше да им се нахвърли. – Видях колко сте запленени от романите ми, колко харесвате престъпленията и разкриването на мистериите… Не зърнах нито една моя книга в имението, но предположих, че вече сте ги научили наизуст, защото ги обожавате. Та реших, че да се запознаете с изключително интелигентен детектив, ще ви хареса още повече… Особено при положение, че някакъв болен напада нея и тя не може да се защити… - Ариадни погледна жално Мелинда. Тя побърза да се обърне на другата страна.
Тишина завладя трапезарята и Ариадни отново я наруши:
- Значи нямате нищо против? – пауза. – Е, добре, решено е. Поаро и Хейстингс ще се разкарват из имението през идната седмица.
* * *
Поаро и Хейстингс бяха настанени на масата, за да хапнат с всички, след като се запознаха. Ръкуването с Джеймс бе протекло малко по-дълго заради любопитството им върху какво работи ученият.
Поаро огледа всички. Казаха му, че имало хора, които в момента не били в имението, но когато се върнели с радост щели да ги запознаят. Детективът кимна смирено и се зае с присъстващите.
Бързо прескочи Джеймс – той му бе симпатичен и бе поговорил малко с него; доби някаква представа що за човек е. Въпреки че не знаеше какво става в имението, реши да се запознае с характерите на другите… доколкото можеше от няколко минути взиране.
Обърна се към Мелинда – тя седеше до Джеймс и бе стиснала ръката му. Младото й лице беше бледо и упорито отбягваше погледа на Поаро. Той бе разбрал от думите на Ариадни, че някой я е нападал… Значи това беше жертвата… Също му направи впечатление, че през по-голямата част от обяда мълчеше.
До жертвата не спираше да говори по-възрастна жена – Мира Фарел. Беше се представила като майката на Мелинда и взимаше активно участие в разговорите, докато се хранеше. Особено когато ставаше дума за случващото се в околността. Хейстингс на няколко пъти се обади и поговори с нея, но изглежда тя бързо загуби интерес към него.
На края на масата стоеше Рен Колидж – синът на Джеймс. Физиономията му беше позната на Поаро, предполагаше, че от вестниците. И той като много други знаеше, че майката на Рен живее надалеч и бе напуснала него и баща му. Неприязънта му към Мелинда се усети по време на обяда, когато й отправи няколко остри забележки. Никой не му обърна внимание, защото явно всички бяха свикнали с трудния му характер. Но момчето определено привлече вниманието на Поаро…
От другата страна до дребничкия детектив седеше Хейстингс, посъвзел се от първоначалния шок, когато искаха да ги отпратят.
До него се хранеше Ариадни, а до нея се бе настанил братът на Джеймс, Майк Колидж – на Поаро му направи впечатление, че и той като Мелинда мълчеше през повечето време. Все пак имаше интелигентен вид.
След оглеждането на персонажите Поаро се разочарова от факта, че бяха толкова малко – картината, която бе изградил в главата си, беше оскъдна. Искаше да се срещне и с другите, както и да поразпита Ариадни за това-онова.
След като поседяха и си побъбриха още малко, разговорът пое в друга посока.
- Ариадни преди малко спомена, че някой е бил нападнат… - Поаро затърси със святкащите си очички Мелинда. – Притеснявате ли се от нещо? Все пак полицията може да помогне с…
- Полицията не умее нищо - Джеймс го прекъсна доста уверено.
Ариадни едва успя да сдържи смеха си. „Полицията не може, а аз мога…?”
- Ако повикаме полиция, всичко ще бъде разтръбено от вестниците, а заглавие като „Известният учен тероризиран” и нещо от сорта, че не мога да се защитя, нямам желание да попада, където и да било.
- Кога се е случило въпросното нападение?
Мелинда разтърка очите си театрално:
- Не беше само едно. Почти всяка нощ е. Някой се разхожда из имението, нападна ме… Радвам се, че скъпият ми Джеймс е до мен в тези моменти… - тя зари глава в прегръдките му, а Ариадни остана да се чуди докъде можеше да стигне това момиче с представленията си.
Поаро се намръщи.
- Не разбирам как оставяте на този да се измъкне, както и да влезе в къщата. Ако не можете да се справите сами, трябва…
- Оправяме се. Единственото, което ме интересува, е да знам кой се осмелява да нахълтва така.
Изглежда разговорът приключи. Поаро долови заповедническата нотка в гласа на Джеймс, явно не искаше да се говори за това пред всички. Прислугата започна да събира чиниите, а Поаро и Хейстингс трябваше да се запознаят с новата си стая. Щяха да спят на третия етаж, където бяха стаите на Ариадни и сина на учения.
Бела ги поведе нагоре заедно с писателката. Изкачиха стълбите и ниската жена ги отведе до врата, която се намираше точно до тази на Ариадни.
- Стаята е голяма, ще може и мосю Поаро, и капитан Хейстингс да се разположат заедно. А и както господата познават мисис Оливър, ще им бъде доста удобно да си говорят с нея, когато поискат.
Поаро благодари с лек поклон и когато Бела изчезна, той влезе в стаята, с Хейстингс тупнаха куфарите си на пода, и зачакаха Ариадни, която бе плътно зад тях, да обясни пристигането им. Тя се огледа, затвори вратата и се настани на червено кресло, срещу което лежаха двамата мъже. След дълбока въздишка Поаро каза:
- Е, може би разбирам защо не сте съобщили на хората в имението, че ще идваме… ох, каква грозна реакция беше тяхната…
Хейстингс смяташе, че това, че се натресоха в имение, което не ги искаше, и те не знаеха заради Ариадни беше грозно, но си замълча.
- Все пак се радвам да Ви видя, мисис Оливър. Никак не сте се променили от последната ни среща.
Дамата само се усмихна и зачака въпроса на Еркюл Поаро.
- Но да не задълбаваме. Изгарям от нетърпение да разбера защо с капитан Хейстингс бяхме повикани тук.
- Защото аз бях повикана тук. Джеймс Колидж оправда посещението ми с това, че всички се възхищавали на книгите ми… а всъщност искаше да разбера кой и защо нахълтва в имението посред нощ, тормозейки главно Мелинда.
- Хм, и разбрахте ли?
- Разбрах, че Джеймс нищо не знае… Мел тайно се среща с някого в имението… Не разбирам защо й е обаче да вдига толкова шум и хората да се ослушват за човека, с когото тя иска да е насаме.
Поаро поглади мустаците си.
- Боя се, че информацията, с която разполагаме е твърде малко. Трябва ни повече.
- О, със сигурност ни трябва повече. Но едва ли Мелинда ще ни посвети в тайната си, а не вярвам и някой друг да знае нещо по въпроса… Разбирате защо се обърнах към вас, защото всичко си е задънена улица.
- Но ако никой не знае за тайния посетител, как вие разбрахте за него?
Ариадни скръсти ръце.
- Защото го чух, защото слязох долу, защото подслушвах разговора им и защото този изрод ме изблъска от пътя си като парцалена кукла!
Поаро се изненада:
- О, но мисис Оливър! Защо не започнахте с това?! Та вие сте чули разговора им!
Ариадни поклати глава:
- Няма значение. Очевидно мъжът, сигурна съм, че беше мъж, я изнудваше… той й каза, че му се е наложило да я изнудва, за да поговорят нормално, а тя му отвърна, че не го мислела за толкова подъл. Той се опита да я убеди, че могат отново да са заедно, намекваше й нещо от сорта. Каза: „Всичко ще се оправи само ако ние двамата с теб…” и тя избесня. Явно са имали връзка и Мелинда го е отрязала… Заради гнева си тя дори пренебрегна любопитсвото си да види онова, с което я е изнудвал, защото му каза да се маха. Той я повали и тя се развика за помощ… Разбирам, че другите не са чули писъците й, не е като вратите им да са точно една до друга, но ми е интересно как Джеймс не я е чул… А може би не иска да притеснява хората…
Поаро бързо прекъсна Ариадни:
- Казвате, че мъжът е носел нещо?
- Не знам. Мелинда му каза да покаже нещото, с което могъл да я „зарови”… Искаше да й даде нещо, от което очевидно се плашеше.
Поаро изръмжа доволно и след малко заговори:
- Имам една идея, просто идейчица, която казва много. Всичко е ясно като бял ден.
Ариадни и Хейстингс изгледаха Поаро съмнително.
- Ще ни кажете ли какво е толкова ясно, защото аз не разбирам? – Хейстингс се намръщи.
Поаро поклати глава:
- Не, не, винаги сте толкова нетърпелив! Ако поне малко използвахте малките си сиви клетки, щяхте да стигнете до същия извод, до когото стигнах и аз… Но моето е само една проста теория. Ще ви я разкрия единствено когато съм сигурен кой е тайнственият посетител. А дотогава не искам да обърквам никого с разсъжденията си.
Хейстингс очакваше такъв отговор и се обърна към прозореца, за да се разсее. Не му се слушаше за прословутите сиви клетки, бяха му изнасяни лекции за тях милион пъти. Слънцето навън все още напичаше, а красотата на огромния двор, който в къщата наричаха парк (какъвто се стори и на Хейстингс), продължаваше да го изумява.
Поаро поде отново:
- Мисис Оливър, какво направихте, когато мъжът ви видя?
- А, да… Изблъска ме от пътя си и избяга през задната врата. През прозореца на стаята си видях да идва отпред, ако ви интересува…
- Аха, а Мелинда видя ли ви?
- О, не, не! Той я запрати вътре, извън коридора, и имах достатъчно време да се изпаря преди да ме забележи.
- Чудя се… Ще познаете ли гласа на мъжа, когото сте чули миналата нощ?
- Той шептеше постоянно, така че не съм много сигурна…
- Ясно, значи няма какво повече да ми кажете – Поаро се усмихна. – Мисля, че е време да ме заведете при г-н Колидж. Той ще ми каже онова, което искам да знам.
* * *
След малко Ариадни ги отвeде в кабинета на Джеймс, а той с радост ги прие. И без това искал да разговаря с двамата детективи. Хейстингс не беше детектив, но му харесваше да го мислят за такъв заедно с Поаро.
Настаниха се удобно на едно диванче, докато от лявата им страна Джеймс се бе отпуснал спокойно. Ариадни и Хейстингс очакваха въпросите на Поаро с интерес, мислейки си, че ще им помогнат с разгадаването на загадката, която той бе нарекъл „ясна като бял ден”. Бяха сигурни, че не знаеше кой е тайнственият посетител, но пък по думите му съдеха, че е разбрал среднощния разговор отлично.
- Е, да започнем с моите извинения за реакцията ни по време на обяда… Никой не бе прав да ви говори така при положение, че вината за пристигането ви е изцяло моя – Поаро наклони глава, взирайки се в учения. – Аз накарах Ариадни да опита да разбере какво се случва в имението, както сами разбрахте всяка нощ сме под обсада. И съм изключително притеснен. Никой не знаеше истинската причина, поради която Ариадни е тук… И тя реши да доведе вас. Цялата предпазливост беше заради възможността някой от имението да е предател. Но вече след като всички разбраха какви сте, предполагам, че ще може да вършите работата си свободно. Позволявам ви да разпитвате, когото поискате, стига най-накрая да се отървем от това психо!
Поаро кимна.
- Разбирам. Все пак най-добре ще е Ариадни да продължава да играе ролята си на писателка, нямаща нищо общо с разследването. Ако разберат защо наистина е била повикана, ще настане малко смут.
Джеймс се позамисли, но Ариадни бързо се съгласи и можеха официално да преминат към разпита.
- Е, време е да ми разкажете по-подробно за нападенията над Мелинда. Кога за първи път нахлуха в имението ви? – Поаро зорко следеше учения.
- Преди две седмици. Спях, когато ме събуди някакъв трясък, и видях Мелинда до вратата. Каза, че имало някой, но когато излязох, коридорът беше празен. Мислех, че тогава си измисля, но…
- Кога се уверихте, че има вандал в къщата?
- На следващия ден… отново бях събуден от Мелинда и в коридора долових движение. Уви, фигурата всеки път изчезва…
- Не сте ли проверявали дали този човек не се вмъква някъде? Дали не излиза навън, за да избяга?
- Ами… май не. Ужасно тъмно е, с Мелинда го мяркаме по средата на коридора и в следващия момент – пуф! Изчезва. Изключително странно е. Бързо изтичвах долу, оглеждах външните врати – и предната, и задната си стояха заключени. Навън изглеждаше пусто и първия път сметнах, че негодникът още е в имението, но на втория етаж нямаше и следа от чужд човек. Всички бяха по леглата си, вдигнах цялата къща на крак. Притесниха се, но установихме, че е избягал някак си, нямаше никой. Допусках възможността, че може да ми се привижда, ама всяка нощ да се случва почти едно и също е направо нищожна.
- Споменахте, че сте събудили цялата къща. Прислугата влиза в това число, нали?
Джеймс кимна с готовност за следващия въпрос.
- От Ариадни разбрах, че преди да дойдем само синът ви е спял на последния етаж, а там има доста стаи. Събудихте ли и него, проверихте ли за нещо странно горе?
- Не, не сме се сещали затова досега… Имам предвид… не исках да будя Рен, а за евентуално скривалище горе изобщо не ми е хрумвало. Досега възприемах този мерзавец като някакъв фантом – появяваше се и после изчезваше на секундата… мислех си, че сме проверили цялата къща и се е измъквал някак…
- Добре. В каква посока сте виждали да върви този човек? Към определена стая, изход?
- Хм, не мога да определя. Малко… трудно ми е. Не знам.
Поаро направи кисела физиономия.
- Значи сте сигурен, че външните врати са били заключени след…?
- Всичко винаги е заключено… откакто се започна проверявам вратите лично. Но навестяванията продължават и именно заради това смятам, че има предател в имението.
Поаро продължи:
- Само през нощта ли се появява тайнствената фигура?
- Досега да. Вчера обаче някъде следобед Мелинда се събудила и го видяла с нож провесен над главата й – Джеймс поклати глава унило. – Ариадни тъкмо беше дошла.
- Видяла ли е лицето му?
- Не, била е в шок. Целият носел черно, в това е убедена. Успяла да го фокусира чак когато изскочил през вратата. Била е сънена и я уплашил до смърт…
- Жена ви винаги ли спи следобед? – Хейстингс погледна Поаро разсърдено. Джеймс Колидж не беше женен.
- Понякога, когато е уморена, спи.
- Така, вчера да сте забелязвали нещо през нощта? Да е имало трясъци, които да са ви събудили?
- О, не! Вчера бе единствената нощ, в която спахме спокойно от седмици, без шумове и влизания.
- Така ли? – Поаро не успя да скрие учудената си физиономия.
- Да, така. Надявам се този негодник вече да се е отказал.
- Добре. Предполагам, че ще трябва да се запозная с всички хора в имението отблизо.
- Да, разбира се. Ако искате, още сега мога да ви разведа…
- Не, до края на деня мисля да се отдам на почивка. Събитията днес ми дойдоха малко в повече – Поаро се усмихна.
- Няма проблем.
- Имам само още два въпроса. Кого от имението смятате, че иска да ви навреди? Щом се съмнявате в тях, значи имате някой заподозрян…
- Тими – не мисли дълго. – Тими – градинарят. Крадец е, всички в околността знаят. Взима всичко ценно. С нас се държи добре, обаче ме съмнява. В работата си иначе е неповторим.
- О, да, забелязах. Дворът ви блести – Поаро се позамисли за момент и после продължи. – Другото, което исках да ви попитам – защо смятате, че ви посещават през нощта?
- Първо си мислех, че е заради работата. Нови експерименти, открития… Мислех, че някой конкурент иска да ме смаже психически, но вече не съм толкова сигурен. Защо и кой ме тормози? Това вие трябва да разберете. Мога да бъда щедър.