Вълк

[Miglena]

Това е историята на Белият Зъб ... всъщност не е, това е просто история за един вълк. История която започва от самото му раждане. От раждането на едно безгрижно малко вълче. Той се роди във време, в което хората мислеха, че им е позволено да правят всичко безнаказано и без проблеми. Но той не го знаеше, той не познаваше това животно „човекът“ . Беше сив, всъщност много бледо сив, приближаващо се повече към бяло от колкото към черно, което беше странно защото в глутницата нямаше нито един друг вълк или вълчица, който да е толкова бял. Сякаш символизираше свободата, толкова бял и чист. Въпреки игрите в калта, тревата, водата и всяко друго място, което успееше да намери заедно с останалите вълчета неговата козина оставаше винаги така бяла. Но той всъщност още от малкък не харесваше тези игри, не харесваше цялото това гонене с останалите, боричканията и ръпането по врата. Намираше го всъщност за безинтересно и безсмислено. Не харесваше тези игри, но все пак се случваше да ги играе, защото мислеше, че може един ден да му е от полза, не знаеше къде или кога, но все пак мислеше, че нищо не губи ако потърпи малко тези игри. И все пак предпочиташе да тича сам, да гледа небето и птиците в него, тези птици го омагьосваха с техните криле, как плавно ги размахваха и се рееха с вятъра. Понякога му се приискваше да полети, точно като тях, но после осъзнаваше, че за добро или лошо е роден без криле, без никакъв шанс някога да полети, беше роден вълк. Беше избухливо малко пале, но това го знаеше само той и майка му, защото само тя го беше виждала в истинската му ярост. Него всъщност го беше страх от това, което видя, от погледа си, от оголените зъби, от стегнатите до болка мускули, беше го страх, че може да нарани някого в тази си своя ярост и да съжалява след това. Затова си обеща да зарови това дълбоко в себе си и да го заключи там, като диво животно в клетка. Това беше дивият му нрав, наследен от баща му, черен като катран вълк убит от глутницата в опита си да създаде поколение с една от вълчиците, вълчицата,която той наричаше своя майка. Затвори истинската си същност, затвори вълка, наричайки го чудовище и хвърли ключа. Той започна да расте и да става огромен и изключително силен със все още ослепително бяла козина, в дълбоките му кафяви очи все още можеше да се долови онзи плам, който можеше да се види преди, онзи който само един истински вълк може да притежава, въпреки че този вълк беше заключен в него. Това чудовище искаше да излезе, но той винаги успяваше да го удържи и това го правеше изключително силен. Той знаеше, че го е заключил и че не може да излезе освен ако той не го освободи, но останалите не знаеха това, тези които успяваха да видят едва доловимият остатък от това чудовище в погледа му никога не посмяваха да му се противопоставят. А той знаеше как точно да пази звяра, защото знаеше каква е неговата сила и че ако го държи без никакво внимание, той ще се озлобява и един ден няма да може да го одържи. Научи се от време на време да прави това, което искаше чудовището, но с много повече самоконтрол от колкото то би го направило. Научи се да го използва, когато е спокоен просто, за да показва на останалите, че не може да му се качват на главата. Но в момента, в който усетеше,че започва дори малко да се ядосва той спираше и се превръщаше в кученце. И така живееше дълго време, сега вече му беше по-лесно да понася игрите с останалите, всъщност той сам искаше да учасва, искаше да бъде като другите, но дълбоко в себе си знаеше, че не е . Мислеше, че е достатчно силен да се промени, но това го съсипваше, когато оставяше звяра да говори всичко беше толкова леко, но през останалото време той го изяждаше отвътре. Но това беше, не можеше да го остави, беше го толкова страх, че може да нарани приятелите му. Дори толкова голям и силен, колкото беше стана, беше наивен като малко пале, все още вярваше в това наречено „приятелство“. Научи се да живее спокойно, научи се дори да се разбира със звяра в себе си, той бе открил, че дори толкова необуздан той е изключително умен и добре преценяваше всичко и всички. Знаеше, че той винаги е прав, дори когато не му вярваше и му се искаше да греши той пак беше прав. Така той се учеше да се вслушва в него, той стана неговият вътрешен глас, но не го освобождаваше все пак го беше страх. Но с това същество вътре в себе си него не го беше страх от нищо друго единствено от него, знаеше, че какво то и да стане, дори един ден този звяр да успее да излезе от клетката, колкото и вълци да нарани, то ще е защото го защитава, защото защитава своето тяло,което го беше затворило. Очевидно и в него все пак е имало нещо кучешко- верността, верността към този с когото живееше. След време по стечение на обстоятелствата неговата наивност изчезна. Онзи звяр затворен в неговото вълчо тяло успя да покаже главата си през клетката и да му покаже, че тези вълци, които наричаше приятели всъщност не бяха нищо повече от бълхи, бяха точно като тях използваха го и източваха всичко което можеха. Той дълго време не искаше да повярва, но знаеше, че звяра е прав, та той винаги беше прав. И така един ден след като се събуди на поляната на която обикновено спеше през лятото,беше решен, че ще се промени. Ще се отърве от клетката и ще освободи звяра въпреки страха си, беше толкова ядосан, че не го интересуваше вече кой ще нарани, не беше останал никой за когото да го е грижа. Той му беше толкова благодарен и го освободи, но все пак му остави каишката. Сега той беше истински жив отново, за пръв път от както беше малък осещаше какво е да си истински вълк, върна си онзи плам в очите, който е способен освен да оплаши всяко живо същество, то и да го омагьоса по един необикновен начин. Може би не знаете, но за вълците не са присъщи кафявите очи, както и толкова светлата козина. Сякаш беше специален, сякаш притежаваше нещо, което никой друг вълк не притежаваше, нещо различно от физическата сила, нещо много по-специално и мощно, нещо като скрито оръжие, това не беше дори нравът му- онова чудовище държано в клетка с години, дори то се подчиняваше на тази сила. Това нещо, което го различаваше от всички останали вълци беше способността му да контролира всяка малка частица от себе си, да контролира яростта на звяра и наивността на кученцето в него. Това, че той ги беше обединил, беше достигнал съвършенство, сега той беше уравновесен и спокоен докато не се наложеше да покаже страната на звяра и след това отново беше спокоен. Той не беше унищожил звяра,както мислеше, че иска, когато беше малък, той го беше подчинил без сила, просто беше осъзнал неговата сила и изключителната му способност да е прав за всичко и беше избрал да се вслушва в него, но все пак да остане негов господар и звяра се беше подчинил, дори не се беше съпротивлявал, може би това е била първоначалната му цел, просто да го накара да чуе какво му казва и да се вслуша в него. Всъщност не може да се каже кой кого е подчинил, те винаги са били едно тяло и един дух, един необикновен вълк,който просто не осъзнаваше, че е необикновен. Сега осъзнавайки това, че няма кученце и няма звяр, който е затворил, а има само и единствено един вълк, един истински вълк, наследил нрава от баща си, но много по-силен, осъзнал, че не трябва да се променя, не трябва да прилича на всички останали вълци, той беше вече наистина свободен и за пръв път беше себе си, без да подтиска нищо. Сега знаеше, че е било за добро това, че се е родил без криле, сега вече беше благодарен за това, че е вълк. Колко горд се чувства дори само при мисълта – един истински ВЪЛК.


Може ли да чуя мнение за този текст

[vog]

Miglena, прочетох го и ми хареса. Имаш идея, и я представяш по приятен начин, без да е натрапливо. След средата нататък, исках да разбера какъв ще е краят. Поправи обаче правописните грешки. От бързане ли си ги направила?

[pechkov]

Прекалено много повторения. И не трябва да се пише така слято в един абзац. Звученето е в стил "Максим Горки", макар че си избрала друг словоред. Може би със стихове ще имаш по-голям успех.
Това беше критиката. Сега малко похвала...
Похвално е, че го правиш. Повечето хора никога не са се и опитвали да напишат нещо, и на фона на опростяващото население всеки такъв опит звучи гордо. (пак в стил Максим Горки, но по лични причини имам слабост към "Червената шапчица" )

[Miglena]

Това е само началото на историята и все още не е редактирана - за това има правописни грешки и няма абзаци. С течение на времето ще я дописвам и редактирам.
Повторенията са, за да засилят и подчертаят, защото това, което е повтаряно ще оказва доста голямо значение в по-нататъчното развитие