"Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Мнениеот deadface » 11 февруари 2014, 07:13

Изображение
"Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Бестселър №1 на "Ню Йорк Таймс" за февруари, "Зимна приказка в Ню Йорк" е обявена от "Ню Йорк Таймс Бук Ревю" за един от най-добрите американски романи за последните 25 години.

Шедьовърът на Марк Хелприн ще ви пренесе в Ню Йорк отпреди Първата световна война, в град, пречистен от дебелата пелена на безпрецедентни снегове. Една зимна нощ Питър Лейк – майстор механик и крадец – прави опит да ограби непристъпно като крепост имение в Горен Уест Сайд. Макар да си мисли, че къщата е празна, дъщерята на семейството, което живее там, си е у дома. Така започва любовната история на ирландския крадец и Бевърли Пен – момиче, умиращо от туберкулоза. Любовта им е толкова силна, че Питър Лейк, обикновен и необразован човек, ще бъде тласнат в битка да спре времето и да съживи мъртвите. Непримиримата му борба е една от най-красивите и необикновени истории в американската литература.


"Този роман излиза извън границите на съвременната литература. Това е любовна история между един писател и изразните средства." - Newsday

"Абсолютно необикновена... От целия роман струи зашеметяващо усещане за красота и емоционална фантазия... От дълго време не се е появявала толкова забавна, съдържателна, въздействаща и всеобхватна книга... Изпитвам известно притеснение, което досега не ми се е случвало в работата ми като критик, да не би да не успея да представя това великолепно произведение в пълния му блясък." - Бенджамин ДеМот, New York Times Book Review

"Хелприн създава невероятно красива и живописна история, която изпълва душата." - Publishers Weekly

"Хелприн не е просто уважаван автор; той има качествата на велик писател." - USA Today

"Хелприн борави безстрашно и виртуозно с езика... предава живописно атмосферата и многобройните пейзажи на града със спираща дъха поетичност... От тази книга без никакво съмнение струи гениалност... Читателят със сигурност ще остане запленен от невероятно богатото въображение на Хелприн." - Saturday Review

"Хелприн чисто и просто наелектризира цялата вселена!" - The Boston Globe

Откъси

В мига, в който Бевърли отвори вратата към желязното стълбище и в небето проблесна светлина, Питър Лейк хвърли куката си, която се издигна в съвършена дъга и безпрепятствено стигна до покрива. Закачи се с тупване, подобно на звука, издаван от врязваща се в дърво брадва. Бевърли обаче не го чу, тъй като куката се приземи в мига, в който вратата се затвори. С пълната си с инструменти раница на гърба Питър Лейк се изкачи като алпинист по завързаното за куката въже, като през цялото време я умоляваше на глас да не се извади. Бевърли се завъртя около централната колона на витото стълбище сякаш танцуваше надолу по стъпалата на изпълнен с музика палат. Беше четири часът сутринта.
Градът все още спеше. Няколко тънки струйки дим се издигаха необезпокоени, а в реката тук-таме просветваше сигналната лампа на някой плавателен съд, закотвен здраво или заседнал в леда. Замаяни и обсебени, и Бевърли, и Питър Лейк бяха заети с трескава работа. Тя въртеше пируети на втория етаж и събличаше дрехите си в движение, докато чакаше басейна да се напълни с достатъчно топла вода, в която да се скрие от студа, който щеше да си играе с невидимите въртопчета на повърхността. Бевърли не бе свикнала да се напряга толкова и вероятно щеше да е добре да се въздържи, но въпреки това тя танцуваше както хората често танцуват, когато никой не ги гледа – освободени и лишени от всякаква стеснителност, като дете, което подскача като козле. На покрива Питър Лейк, запъхтян като велосипедист, въртеше тежка ръчна дрелка.
– Проклетият покрив е дебел поне деветдесет сантиметра – каза той на себе си, докато бургията навлизаше все по-навътре, но не стигаше до другия край. Помисли си, че е попаднал на някоя напречна греда и започна да дълбае нова дупка. След няколко минути патронникът се опря плътно в покрива, а свредлото още не бе пробило.
– Какво става тук? – попита изключително раздразнен Питър Лейк. Обикновено вече щеше да е обрал къщата и да си е заминал. Той обаче не знаеше, че Айзък Пен (като ексцентричен и червив с пари стар китоловец) бе поръчал къщата му да бъде построена от най-добрите корабостроители в Нова Англия и по-точно покривът да е конструиран като корпуса на полярните китоловни кораби, които оцеляват и сред сковани от ледове води. По неизвестна причина Айзък Пен се страхуваше от метеорити и затова мансардата на дома му бе в общи линии един цял масивен дървен блок. Гредите бяха толкова дебели и плътно наредени, че Питър Лейк нямаше да си пробие път навътре, дори да разполагаше с време чак до юни. Започна да става все по-неспокоен, когато осъзна, че може би ще се наложи да влезе през някой комин. Дори през лятото това бе изключително неприятно, но през зимата обикновено възникваха още по-големи усложнения.
Докато Питър Лейк ходеше по покрива, Бевърли се приготви да влезе във ваната. Къпалнята на Айзък Пен представляваше резервоар, настлан с черни плочки и бежов мрамор, дълъг три метра, широк два и половина метра и дълбок метър и половина. Водата се вливаше в него по гладък каменен перваз, опасващ целия периметър на басейна, издигаше се на силни бълбукащи струи от дъното и танцуваше по повърхността, след като се изсипеше от широко отворените усти на златни китове. Всичките деца на Пен, най-скоро от тях Уила, се бяха научили да плуват тук. И въпреки заслужената си репутация на стожер на добродетелността Айзък Пен не възразяваше мъже и жени да се къпят заедно голи, стига да проявяват достатъчна свенливост. Той бе научил този обичай в Япония и твърдеше, че е изключително цивилизован. Ако обществото научеше за това, щеше да го прикове на позорния стълб.
Басейнът бе пълен до половината и приличаше на бурно море заради вихрещите се топли мехурчета. Питър Лейк намери вратата, водеща до осветеното вито стълбище. Мина му през ум, че може да е някакъв капан, но си помисли и че просто може да е извадил късмет. Вратата бе от масивна стомана: някой я бе забравил отключена, след като си бе тръгнал от верандата. Той реши да я изпробва и извади пистолета си. Бевърли вдигна ръце. Не, нямаше температура. Улови отражението си в огледалото. Беше красива, а колко прекрасно бе да си красив, вместо да чезнеш от болест. Питър Лейк надзърна през вратата на покрива и остави очите си да свикнат със светлината. След това пристъпи през прага, а Бевърли скочи с краката напред и цопна със силен вик във водата. Той заслиза по спираловидните стълби, от което му се зави свят. Тя разпери ръце и се остави струите вода да я завъртят. Тъкмо когато той стигна на първия етаж, с пистолет в ръка и очи, озъртащи се във всички посоки, тя се хвана за един от златните китове, опъна крака и започна да рита на място с песен на уста. Бевърли заплете косата си на хлабава плитка, която се разстла в прозрачната вода, плискаща гърба й. Крайниците й, по-гладки и съвършени и от слонова кост, прекрасни примери за изящна форма, красиви в движението си един до друг, бяха опънати и слаби, а ръцете й държаха златния кит сякаш бе лютня. Ако треската се завърнеше, то щеше да почака, докато приключи с банята и отново да зачерви кожата й като поле с червени рози. Но тя не мислеше за това, докато пляскаше с крака и пееше, а водата преливаше от басейна.

*

Опашката на белия кон се поклащаше наляво-надясно, докато той потичваше в тръс по пустите улици и булеварди. Движеше се с грацията на танцьор, което не е изненадващо – конете са красиви животни, но най-забележителното у тях е, че се движат така, сякаш чуват музика. С увереност, която го озадачаваше, жребецът вървеше на юг към парка "Батъри", видим в края на дълга тясна улица като белоснежно поле, нашарено от дългите сенки на високите дървета. До парка пристанището започваше да се облива в цветове на утринната светлина – полюшващи се пластове от зелено, сребристо и синьо. В края на тази полярна дъга на хоризонта се разстилаше плътна белота – рамката, в която бе поместен целият град, – която изгревът започваше да обагря в златисто. Светлозлатистото прииждаше и се оттегляше на вълни от топлина и рефракция, докато не заприличаше на място, където се крият хиляди градове, или на порта към небесата. Конят се спря да погледа и очите му се изпълниха със златна светлина. От ноздрите му излизаше пара, докато съзерцаваше недостижимата, примамлива далечина. Стоеше на улицата сякаш бе статуя, а златистото блещукаше все по-ярко и кипеше в синята си постеля. Мястото му се стори съвършено и той реши да стигне до него.
Отново потегли напред, но след малко установи, че улицата свършва при масивната желязна порта на парка "Батъри". Върна се назад и пое по друг път, но и там се натъкна на порта със същата изработка. Опита много други улици, но все стигаше до големи железни врати, нито една от които не бе отворена. Докато се луташе из този лабиринт, златистото ставаше все по-ярко и накрая сякаш обгърна половината свят. Бялата пустош със сигурност водеше до онзи друг, съвършен свят и макар да нямаше идея как ще прекоси водата, конят искаше да влезе в "Батъри", сякаш му бе предопределено да отиде там. Той препускаше отчаяно по уличките и през покритите със сняг тревни площи, без да изпуска от поглед златистите отблясъци.
В края на, както изглеждаше, последната уличка, водеща към брега, той отново се озова пред порта, заключена с просто резе. Дишаше тежко и докато се взираше през решетките, дъхът му се издигаше на пара около му. Край: Никога нямаше да успее да влезе в парка и оттам да прескочи някак си синьо-зелената вода към златистите облаци. Тъкмо се канеше да поеме обратно към града, може би, за да намери моста и да се върне в Бруклин, когато сред тишината, в която и собственото му дишане звучеше като оглушителен прибой, чу множество стъпки.
Първо се долавяха съвсем слабо, но с приближаването си шумът се усилваше все повече, докато земята не потрепери, сякаш наблизо препуска друг кон. Стъпките обаче не бяха от конски копита, а човешки, и хората изведнъж се появиха с гръм и трясък. Макар да тичаха с всички сили, изглеждаха, сякаш се движат на забавен каданс. Отне им доста време да стигнат до средата на поляната, но когато все пак се добраха дотам, конят видя, че един от мъжете тича напред, а останалите, десет-дванайсет души, го гонят. Преследваният дишаше тежко и от време на време ускоряваше бяг умишлено. На места падаше, но веднага скачаше на крака и отново хукваше. Преследвачите също падаха на моменти, но се изправяха по-бавно, поради което редицата им се разкъсваше. Размахваха ръце във въздуха и крещяха. Преследваният обаче не издаваше нито звук и изглеждаше почти скован, докато тичаше, освен когато прескачаше някоя преспа или ниска ограда с разперени като криле ръце.
Когато мъжът наближи, конят го хареса. Движеше се добре, макар и не елегантно като жребец или танцьор, или сякаш чува музика, но у него се долавяше дух. Случващото се като че ли се дължеше изцяло на начина, по който мъжът се движеше, а цялата сцена изглеждаше много по-дълбока от проста гонитба в снега. Въпреки това останалите хора го настигаха. Конят не разбираше как успяваха, тъй като бяха облечени с тежки палта и шапки, а мъжът бе гологлав и носеше само шал и зимно яке. Той бе със зимни ботуши, а преследвачите с ниски половинки, които несъмнено се пълнеха с вледеняващ краката сняг. Но те тичаха по-бързо от него, очевидно ги биваше в това, а и като че ли имаха повече опит.
Единият от преследвачите спря, разкрачи крака в снега, вдигна пистолет с две ръце и стреля по бягащия мъж. Гърмежът отекна от сградите около парка и накацалите по заледените алеи гълъби литнаха вкупом. Бягащият мъж погледна за миг назад и рязко смени посоката към улицата, където конят стоеше като хипнотизиран. И преследвачите завиха и го наближиха още повече, тъй като минаваха по хипотенузата на въображаем триъгълник, а мъжът тичаше по втория катет. Бяха на не повече от шейсет метра зад него, когато друг от групата спря, за да стреля. Гърмежът прозвуча толкова наблизо, че конят се стресна и отскочи назад.
Мъжът, който се опитваше да избяга, наближаваше портата. Конят отстъпи назад към една барака. Не искаше да се забърква в тази каша, но тъй като бе твърде любопитен, не издържа да се крие дълго и след малко подаде глава иззад ъгъла на бараката, за да види какво ще стане. Бягащият мъж отвори портата с мощен удар с юмрук, мина през нея и я затръшна силно. Извади от колана си тежка стоманена кама и задъхан зачука с нея резето така, че да не може да се помръдне повече. След това с измъчен поглед се обърна и хукна по улицата.
Преследвачите вече бяха стигнали до оградата, когато мъжът се подхлъзна на заледена локва. Той падна, удари си силно главата в земята и се преобърна няколко пъти, преди да спре проснат неподвижно. Сърцето на коня се разтуптя, когато видя дузината мъже да се хвърлят върху оградата сякаш са военен отряд. Несъмнено имаха вид на престъпници със странно изкривени лица, изсечени като от камък чела, миниатюрни брадички, носове и уши, които сякаш бяха зашити на главите им, и коси, които растяха абсурдно ниско над челата им (по-ниско нямаше накъде). Излъчваха жестокост, струяща от тях като електрически заряд.
Един от мъжете вдигна пистолета си и се прицели, но друг – очевидно главатарят им – каза:
– Не! Не по този начин. Сгащихме го и ще го убием бавно, с нож.
Групата се зае да катери оградата.
Ако конят не надничаше към него иззад бараката, падналият мъж вероятно нямаше да се надигне. Името му бе Питър Лейк и той си каза на глас:
– Здраво си загазил, щом дори и кон те съжалява, проклет глупако.
Тези думи го накараха да се размърда. Той се изправи на крака и се обърна към коня. Дванайсетимата мъже, които не виждаха животното зад бараката, си помислиха, че Питър Лейк или е полудял, или им крои някакъв номер.
– Конче! – извика Питър Лейк. Конят вдигна глава. – Конче, моля те! – разпери ръце той. Другите мъже един по един се приземяваха отсам оградата. Не бързаха, защото се намираха едва на няколко метра, улицата бе пуста, жертвата им стоеше на едно място и бяха сигурни, че ще го хванат.
Сърцето на Питър Лейк биеше така силно, че цялото му тяло се тресеше. Той се чувстваше нелепо и безпомощен като повреден двигател.
– О, Боже – каза той, трептящ като механична играчка. – О, Иисусе, Дево Мария и Йосиф, дайте ми сили!
Всичко зависеше от коня.
Той прескочи заледената локва, спусна се към Питър Лейк и наведе широкия си бял врат. Питър Лейк се окопити, обгърна с ръце изящната като на лебед шия и се метна на гърба му. Отново се бе измъкнал и ликуваше, макар сред студения въздух да отекнаха изстрелите на пистолет. След като бе станал негов съучастник, конят се извъртя с едно елегантно движение и приклекна на задните си крака, за да си поеме дъх, да събере сили и да се втурне напред. В този миг Питър Лейк се обърна с лице към сащисаните преследвачи и им се изсмя. Цялото му същество се смееше. Той усети как конят се стрелва напред и двамата се понесоха по улицата и оставиха Пърли Соумс и част от бандата на Късоопашатите до желязната ограда да стрелят с пистолетите си и да ругаят – и дванайсетимата с изключение на самия Пърли, който прехапа устни, присви очи и започна да обмисля нови начини да залови жертвата си. Шумът от многобройните гърмежи бе оглушителен.
Вече излязъл от обхвата на куршумите, Питър Лейк пое в галоп през мекия сняг покрай затворените магазини и се понесе на север като светкавица през пробуждащия се град.

*

Водите на езерото Кохийрис бяха наситено сини като водата в кръгло, кристално езеро на някой ледник. Гъмжаха от армии сребристи риби (които изскачаха над повърхността като размахани мечове) и се стрелкаха сред призрачен вир от неизменни интензивни звукови вълни. По време на буря езерото се гневеше и бушуваше, а да пиеш от водите му носеше пробуждане и благодат. Всяка година, някъде в началото на зимата, езерото Кохийрис изненадваше всички, като замръзваше буквално за една нощ. Най-късно през втората седмица на декември жителите на градчето Езерото Кохийрис сядаха пред камините след вечеря и се взираха в мрака около гредите на таваните, докато ветровете от Канада нахлуваха на орди и нападаха селището им от север. Тези ветрове се бяха родили и израснали в арктическия кръг и се бяха научили на обноски по пътя си на юг, в Монреал – или поне така се говореше, тъй като хората от Езерото Кохийрис не хранеха особено уважение към обноските и маниерите в Монреал. Ветровете събаряха керемиди, чупеха клони и катурваха неукрепени комини. Щом задухаха, всички знаеха, че зимата е започнала и че ще мине дълго време, докато пролетта отново позлати езерото с топящите се потоци, разливащи се по отново дишащите полета.
Но една зима ветровете бяха много по-силни и студени, откогато и да било преди. Вечерта, в която задухаха, птиците се блъскаха в скалите и дърветата, децата плачеха, а свещите мъждукаха. Госпожа Геймли, дъщеря й Вирджиния и бебето на Вирджиния, Мартин, седяха в къщурката си и си представяха какъв ад вилнее над езерото. Чуваха как огромните вълни се разбиват в меките туфи, където полетата се срещаха с водата. Госпожа Геймли разправяше, че по средата на езерото вятърът завихря вълните в гигантски пенливи замъци и разорава дълбините, откъдето всички огромни чудовища, сред които и Донамула, излизат на повърхността като след ранна оран.
– Слушай – рече тя. – Писъците им се чуват, докато се въртят презглава. Горките създания! Макар да са кръстоска между родени в морето паяци, гърчещи се змии и най-острите ножове; въпреки че очите им са огромни и облещени, без мигли, и се взират в теб като кривогледи просяци; и макар зъбите им да са като гора от костеливи бръсначи, жалко е да ги слушаш как плачат.
Вирджиния се взираше в мрака и се ослушваше за писъците на водните създания, мятани напред-назад като в центрофуга по средата на езерото. Чуваше обаче единствено вятъра.
Госпожа Геймли обърна малките си очички с досада и вдигна пръст.
– Шшт! – прошепна тя и се ослуша. – Ето! Не ги ли чуваш?
– Не! – отвърна Вирджиния. – Чувам единствено вятъра.
– Нима наистина не чуваш чудовищата, Вирджиния?
– Не, майко, чувам само вятъра.
– Обзалагам се, че малкото пашкулче ги чува – рече госпожа Геймли, като имаше предвид бебето, спящо, загърнато в дебели одеяла. – Тези създания наистина съществуват. Виждала съм ги. Когато бях малка и живеех в северния край на езерото (много преди да се омъжа за Тиодор), ги виждахме непрекъснато. Разбира се, това бе отдавна. Плуваха на стада и идваха до брега край къщата като опитомени кучета. Понякога прескачаха кея, а друг път потапяха някоя лодка. Със сестра ми стояхме на пристана и ги хранехме с пай. Обожаваха пайове. Донамула, създание дълго шейсет метра и широко петнайсет, обичаше черешов пай. Хвърляхме пая във въздуха, а то го улавяше с дългия си десет метра език. Един ден баща ми реши, че е твърде опасно и ни забрани да храним чудовището. Донамула повече никога не се върна – Госпожа Геймли сбърчи вежди: – Чудя се дали още ме помни.
Последната и единствена промяна е направена от deadface на 11 април 2014, 13:30.
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Re: "Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Мнениеот НПетрова » 06 март 2014, 19:06

Да, ама истината се оказва мааалко по-друга.
Безсмислена, хиперописателна, досадна! 700+ страници думи, които не казват нищо.
Съжалявам, че си дадох парите за нея.
НПетрова
 

Re: "Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Мнениеот deadface » 19 март 2014, 05:39

Аз пък не харесах особено екранизацията, твърде различна е от книгата.
Нийл Геймън обаче е харесал и двете - Нийл Геймън: Защо трябва да гледате и четете "Зимна приказка в Ню Йорк"
Така че - разни хора, разни истини (;
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49


Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости