Сузана Кларк - "Дамите от Грейс Адию"

Това е място, където имате възможност да пускате ваши преводи, или да информирате за прогреса на неща, които превеждате в момента — сами или в сътрудничество с други хора.

Сузана Кларк - "Дамите от Грейс Адию"

Мнениеот Tigermaster » 21 януари 2014, 23:12

Може би сте чували за "Джонатан Стрейндж и мистър Норел". Книгата е прекрасна. Качена е на сайта, твърде обемиста е, но ако имате време, прочетете я. Ще ви хареса. А може и да не ви хареса, де да знам. Във всеки случай е едно от най-добрите фентъзита, писани някога, а стилът на авторката е просто убийствен.

Преди известно време започнах превода на нейния сборник с разкази, чиито истории се развиват в същия свят като тази книга, а в първия Стрейндж дори изиграва важна роля. Превел съм целия първи разказ и го предлагам на вашето внимание. Дано ви хареса, че преводът ми взе здравето. Постепенно ще преведа и останалите, но не знам кога ще успея. Голяма част от това, което сега ще имате възможност да прочетете, е писано по време на работа, когато се случи по-лека нощна смяна. Превел съм и предговора на сборника, но него няма да го качвам никъде, преди да съм готов с целия сборник.
Приятно четене.
---

Дамите от Грейс Адию

Най-важно е да помните следното: магията принадлежи на сърцето толкова, колкото и на главата, и всяко дело трябва да се върши с любов, радост или праведен гняв. Спазваме ли този принцип, ще открием, че нашата магия е по-велика от всички заклинания на света. За нас магията ще бъде като полета за птиците, защото ще идва от мрачното и мечтаещо сърце точно както полетът на птицата идва от сърцето й. И в правенето на магия ще познаем същата радост, която птицата изпитва, щом отлети в небето, и ще знаем, че магията е част от човека точно както полетът е част от птицата. Това познание ни е дар от Краля Гарван, скъпият крал на всички магьосници, изправил се между Англия и Другите земи, между дивото и света на човека.
“Книгата за лейди Катрин от Уинчестър” (1209-1267),
преведена от латински от Джейн Тобаяс (1775-1819)

След смъртта на мисис Фийлд скърбящият й съпруг се огледа и установи, че светът е също толкова пълен с красиви млади жени, колкото и в младостта му. Скоро след това му хрумна, че сега е по-богат от всякога и, макар че в дома му вече има една красива млада жена (неговата племенница и повереница Касандра Парбрингър), още една няма да му е излишна. Не мислеше, че се е променил в изминалите години, и Касандра беше на абсолютно същото мнение, тъй като (както си мислеше): “Убедена съм, сър, че на двадесет и една сте бил точно толкова досаден, колкото сте на четиридесет и девет.” Така че мистър Фийлд се ожени отново. Дамата беше красива и умна, и само една година по-голяма от Касандра, но в нейна защита трябва да кажем, че нямаше никакви пари и трябваше или да се омъжи за мистър Фийлд, или да стане детска учителка. Втората мисис Фийлд и Касандра бързо станаха добри приятелки. Тъжната истина е, че държаха една на друга повече, отколкото която и да е от тях държеше на мистър Фийлд. Още една дама беше тяхна приятелка (името й беше мис Тобаяс) и трите често бяха забелязвани да се разхождат заедно близо до селото, в което живееха – Грейс Адию в Глостършир. На двадесет години Касандра Парбрингър беше идеалният пример за красота, която се харесва на някои джентълмени особено много. Кожата й беше бяла, а страните – приятно розови. Светлосините й очи бяха в пълна хармония със сребристо-златните й къдрици и в образа й прекрасно се събираха женственост и детинство. Мистър Фийлд не беше известен с наблюдателността си и твърдо вярваше, че тя е толкова покорна и по детски наивна, колкото лицето й предполагаше. По това време пред нея се бяха отворили по-добри възможности, отколкото бе имала мисис Фийлд. Жителите на Грейс Адию отдавна бяха решили, че тя трябва да се омъжи за пастора, Хенри Удхоуп, и мистър Удхоуп не се противеше на идеята за това.
- Мисля, че мистър Удхоуп те харесва, Касандра – каза мисис Фийлд.
- Така ли?
Мис Тобаяс (която също беше в стаята) каза:
- Мис Парбрингър е умна и пази мнението за мистър Удхоуп за себе си.
- О – каза Касандра, – няма проблем да го научите, ако желаете. Мистър Удхоуп е мистър Фийлд, но разтеглен, за да е по-висок и по-слаб. По-млад е, затова е и по-приятен, и умът му е по-остър. Но във всяко друго отношение е същият като мистър Фийлд.
- Тогава защо го окуражаваш? – попита мисис Фийлд.
- Защото, предполагам, трябва да се омъжа за някого, а мистър Удхоуп има едно важно предимство – живее в Грейс Адию и бракът с него няма да ме отдели от скъпата ми мисис Фийлд.
- Да се омъжиш за един мистър Фийлд е твърде малка цел – въздъхна мисис Фийлд. – Няма ли нещо по-добро, което да желаеш?
Касандра се замисли.
- Винаги съм искала да посетя Йоркшир – каза. – Представям си го точно като в романите на мисис Радклиф.
- Място като всяко друго – каза мис Тобаяс.
- О, мис Тобаяс – каза Касандра, – как можеш да кажеш такова нещо? Ако магията не живее в Йоркшир, къде можем да я открием? “В горите, под звездите, при твоя Гарван див.”* Това е моята представа за Йоркшир.
- Но – каза мис Тобаяс, – много време е минало, откакто Кралят Гарван е бил там за последно, а междувременно йоркширци са открили пътните такси, вестниците, каретите, въртящите се библиотечни шкафове и всичко модерно и обикновено.
Касандра изсумтя.
- Разочароваш ме.
Мис Тобаяс беше гувернантка на две малки момиченца в голяма къща в селото, наречена “Зимно царство”. Родителите на децата бяха мъртви и жителите на Грейс Адию обичаха да казват, че това не е къща за деца, тъй като е твърде голяма и мрачна, и пълна със страшна дърворезба и стаи с непонятна форма. По-малкото дете наистина се страхуваше и често го измъчваха кошмари. Изглежда горкичката вярваше, че я преследват сови. От нищо на света не се страхуваше както от совите. Никой друг дори не беше виждал птиците, но в къщата имаше достатъчно процепи и дупки, за да влязат, и достатъчно тлъсти мишки, за да ги примамят, така че вероятно имаше причина за страховете на детето. Гувернантката не се харесваше особено на хората в селото – беше твърде висока, твърде начетена, твърде мрачна и – любопитно – се усмихваше единствено ако имаше на какво. И все пак мис Урсула и мис Флора бяха добре възпитани деца и много държаха на мис Тобаяс.
Макар че щяха да наследят огромно богатство, откъм роднини децата бяха бедни като църковни мишки. Единственият им настойник беше братовчед на починалата им майка. През годините, откакто бяха останали сираци, този джентълмен ги беше посетил два пъти и веднъж им беше написал кратко писмо за Коледа. Но тъй като капитан Уинбрайт носеше червен мундир и беше офицер, отсъствието и мълчанието бяха простени и мис Урсула и мис Флора (макар и само на осем и на четири години) бяха започнали да показват слабостта на пола си и предпочитаха него пред всеки друг свой познат.
Говореше се, че прадядото на тези деца е изучавал магия и е оставил голяма библиотека. Мис Тобаяс често беше в библиотеката и никой не знаеше какво прави тя там. В последно време двете й приятелки, мисис Фийлд и мис Парбрингър, също прекарваха немалко часове в къщата. Предполагаше се, че посещават децата, понеже дамите (както всеки знае) не изучават магия. Магьосниците са друг въпрос – дамите (както всеки знае) желаят до полуда да видят магьосник. (Как иначе може да се обясни огромната популярност на мистър Норел по приемите в Лондон? Мистър Норел е известен с незабележителното си лице и дългите си периоди на мълчание почти толкова, колкото и с несравнимото си умение в магията, а ученикът на мистър Норел, мистър Стрейндж, с почти красивото си лице и оживения си маниер на разговаряне, е добре дошъл, където и да отиде.) Това, ще предположим, обяснява въпроса, който Касандра Парбрингър зададе на мис Тобаяс в един септемврийски ден – прекрасен ден на границата между лятото и есента.
- Прочете ли статията на мистър Стрейндж в “Ривю”?** Какво мислиш за нея?
- Мисля, че мистър Стрейндж е изразил вижданията си със своята обичайна точност. Всеки, независимо дали разбира нещо от теория и практика на магията, може да го разбере. Изразява се иронично и закачливо, както обикновено. Справил се е похвално. Мисля, че е умен мъж.
- Говориш точно като гувернантка.
- Толкова ли е изненадващо?
- Не исках мнението ти на гувернантка. Интересува ме мнението ти на... Няма значение. Какво мислиш за идеите му?
- Не съм съгласна с нито една от тях.
- Ах, точно това исках да чуя.
- Модерните магьосници – каза мисис Фийлд, – отделят повече време на омаловажаването на магията, отколкото на практикуването й. Постоянно чуваме, че някоя магия е твърде опасна, за да се опитва (макар да се появява във всички стари истории). Или че вече не може да се направи, защото заклинанието е загубено. Или че никога не е съществувала. Що се отнася до другоземците, изглежда мистър Норел и мистър Стрейндж не знаят дали те изобщо съществуват. Това явно не ги и интересува много, тъй като дори да съществуват, не трябва да говорим с тях. А Кралят Гарван, както научаваме, е само блян на размътени от твърде много магия средновековни умове.
- Мистър Стрейндж и мистър Норел искат да накарат магията да изглежда толкова обикновена, колкото са те самите – каза Касандра. – Отричат Краля от страх, че в сравнение с неговата велика магия тяхната не струва нищо.***
Мисис Фийлд се засмя.
- Касандра – каза тя, – не може да спре да обижда мистър Стрейндж.
Скоро след това от греховете на великия мистър Стрейндж и още по-великия мистър Норел се прехвърлиха към разговор за покварата на мъжете като цяло, което, естествено, доведе до дискусия дали Касандра трябва да се омъжи за мистър Удхоуп.
Докато дамите от Грейс Адию разговаряха, мистър Джонатан Стрейндж (втори магьосник на епохата) седеше в библиотеката на мистър Гилбърт Норел (първи магьосник на епохата). Мистър Стрейндж съобщаваше на мистър Норел, че ще прекара няколко седмици извън Лондон.
- Надявам се, сър, че с това няма да ви причиня неудобство. Следващата статия за “Единбург Ривю” е готова – освен ако не желаете да я редактирате (което, струва ми се, можете да направите и без мен).
Мистър Норел попита мистър Стрейндж къде отива, тъй като, както беше добре известно в Лондон, по-възрастният магьосник, тих и сух човечец, не обичаше да остава без по-младия и за половин ден. Не му харесваше дори да вижда мистър Стрейндж да разговаря с други хора.
- Отивам в Глостършир, сър. Обещах на мисис Стрейндж да я заведа на посещение при брат й, който е пастор в едно село там. Мисля, че сте ме чувал да говоря за Хенри Удхоуп.
На следващия ден в Грейс Адию валеше и мис Тобаяс не можа да излезе извън “Зимно царство”. Прекара деня с децата – преподаваше им латински (“който няма нужда да пренебрегвате само заради пола си – някой ден може да ви бъде полезен”) и им разказваше истории за пленничеството на Томас от Дъндейл в Другите земи и как той е станал първият човек слуга на Краля Гарван. На другия ден беше слънчево и мис Тобаяс се възползва от възможността да се измъкне за половин час да посети мисис Фийлд, докато децата бяха оставени на грижите на бавачката. Случи се така, че мистър Фийлд беше отишъл в Челтънхам (рядко събитие, тъй като, както отбеляза мисис Фийлд, нямаше друг мъж, така пристрастен към дома си. “Опасявам се, че му е твърде удобно”, бе казала тя.) и мис Тобаяс се възползва от отсъствието му и остана по-дълго от обичайното. (Тогава това не изглеждаше опасно.)
На връщане към “Зимно царство” тя мина покрай края на улица “Грейс Инд Ейнджълс Лейн”, където беше църквата и, близо до нея, домът на пастора. Бърз кабриолет завиваше от главния път и навлизаше в улицата. Само по себе си това беше достатъчно интересно за мис Тобаяс, тъй като тя не разпозна нито колата, нито пътуващите с нея, но още по-любопитен беше фактът, че кабриолетът беше уверено направляван от жена. На капрата до нея се беше настанил удобно джентълмен с ръце в джобовете и кръстосани крака. Изражението на лицето му правеше силно впечатление. “Не е точно красив”, помисли си мис Тобаяс, “носът му е твърде дълъг. И все пак има арогантното изражение на красив мъж.”
Изглежда днес беше ден за гости. В двора на “Зимно царство” имаше двуколка и два буйни коня. Дейви, кочияшът, и момче от конюшнята се грижеха за тях под надзора на слаб мургав мъж – твърде мърляв човек (нечий слуга) – който се беше облегнал на стената на кухненската градина и пушеше лула. Ризата му беше разкопчана отпред и когато мис Тобаяс мина покрай него, той бавно почеса голите си гърди с дълъг тъмен пръст и й се усмихна. Откакто мис Тобаяс бе дошла за първи път в къщата, голямата зала никога не се беше променяла – винаги пълна единствено с тишина и сенки, и с прашинки, блестящи под лъчите дневна светлина. Днес беше различно – чуваха се силни гласове и музика, и висок, развълнуван смях. Мис Тобаяс отвори вратата към трапезарията. Върху масата бяха поставени най-хубавите чаши, най-хубавите сребърни прибори и най-хубавите съдове за вечеря. Ястие беше приготвено и сервирано, но след това, явно, никой не се сещаше за него. Бяха внесени пътнически сандъци и кутии и съдържанието им беше извадено и забравено – мъжки и женски дрехи се търкаляха на пода. Мъж в офицерски червен мундир седеше на стол и мис Урсула беше на коляното му. В ръката си той държеше чаша вино, която доближи до устните на детето и когато то се опита да отпие, той отдръпна чашата. Мъжът се смееше и мис Урсула се смееше. По зачервеното й, развълнувано лице мис Тобаяс съдеше, че детето може вече да е опитало виното. В средата на стаята друг мъж (много красив мъж), също в униформа, се беше изправил сред купчината разхвърляни дрехи и дреболии и също се смееше. По-малкото дете, мис Флора, стоеше отстрани и ги гледаше с широко отворени, учудени очи. Мис Тобаяс веднага се приближи до нея и я хвана за ръка. В мрачното дъно на трапезарията пред пианото седеше млада жена и свиреше зле италианска песен. Вероятно осъзнаваше, че не се справя добре, защото изглежда изобщо не свиреше с удоволствие. Нерядко правеше дълги паузи, често въздишаше и не изглеждаше щастлива. Изведнъж спря. Красивият мъж в средата на стаята веднага се обърна към нея.
- Продължавай – каза той. – Всички те слушаме. Свириш – при тези думи той се обърна към другия и му намигна, – прекрасно. Ще научим малките ми братовчедки на селски танци. Фред е най-добрият танцьор на света. Затова трябва да свириш, нали разбираш?
Младата жена продължи да свири с неохота.
В този момент седналият, чието име явно беше Фред, забеляза мис Тобаяс. Усмихна се широко и помоли за извинение.
- О – каза красивият, – мис Тобаяс ще ни прости, Фред. Мис Тобаяс и аз сме стари приятели.
- Добър ден, капитан Уинбрайт – каза мис Тобаяс.

По това време мистър и мисис Стрейндж се бяха настанили удобно в приятната всекидневна на мистър Удхоуп. Мисис Стрейндж бе видяла всички стаи в дома на мистър Удхоуп и бе разговаряла с иконома и готвача, с доячката и прислужницата, с коняря, с градинаря и с момчето на градинаря. Мистър Удхоуп много държеше да получи женско мнение за всичко и не позволяваше на мисис Стрейндж да седне или да хапне нещо, преди да е одобрила къщата, слугите и домакинството. Като добра сестра тя огледа навсякъде, усмихна се на прислужниците, постара се да се сети за лесни въпроси, които да им зададе, и обяви, че всичко много й харесва.
- Бъди сигурен, Хенри – каза тя с усмивка, – на мис Парбрингър ще й хареса също толкова.
- Той се изчервява – каза Джонатан Стрейндж и вдигна очи от вестника си. – Единствената причина да дойдем, Хенри, е, че искаме да видим мис Парбрингър (за която пишеш толкова много) и щом я видим, ще си отидем.
- Наистина? Е, надявам се възможно най-скоро да ми се удаде възможност да поканя мисис Фийлд и племенницата й.
- Не си прави труда – каза Стрейндж. – Донесли сме далекогледи. Ще я шпионираме от спалнята си, докато се разхожда из селото.
Докато казваше това, се беше изправил и се беше приближил до прозореца.
- Хенри – каза той, – много ми харесва църквата ти. Харесва ми как малката стена обгражда сградата и дърветата и държи всичко заедно. Така мястото прилича на кораб. Ако задуха силен вятър, църквата и дърветата може да отплават нанякъде.
- Стрейндж – каза Хенри Удхоуп, – изобщо не си се променил.
- Не му обръщай внимание, Хенри – каза Арабела Стрейндж. – Той има ум на магьосник. Всичките са леко луди.
- Освен Норел – каза Стрейндж.
- Стрейндж, като приятел те моля да не правиш магия тук. Селото е тихо и спокойно. - Скъпи ми Хенри – каза Стрейндж, – аз не съм уличен фокусник с будка и жълта завеса. Нямам намерение да застана в някой ъгъл на църковния двор, за да си търся клиенти. В днешно време адмирали, контраадмирали и вицеадмирали, и всички министри на Негово Величество ми изпращат учтиви писма, за да поискат услугите ми, и (което е по-важно) ми плащат добре за тях. Силно се съмнявам някой в Грейс Адию да може да си позволи магията ми.

- Каква е тази стая? – попита капитан Уинбрайт.
- Това е спалнята на стария мистър Ендъруилд, сър – отговори мис Тобаяс.
- Магьосникът?
- Магьосникът.
- Къде е пазел нещата си, мис Тобаяс? Била сте тук достатъчно дълго, за да разберете. Смея да предположа, че тук има златни лири, скрити из разни ъгли и дупки.
- Не съм чувала нищо такова, сър.
- Хайде де, мис Тобаяс, за какво един старец би тръгнал да учи магия, ако не за да открие нечия купчина злато. За какво друго може да послужи магията?
Нещо го накара да се замисли.
- Не са наследили семейния талант, нали? Говоря за децата. Естествено, че не са. Къде се е чуло и видяло жена да прави магии?
- Известни са две жени магьосници, сър. И двете са високо ценени. Лейди Катрин от Уинчестър, която е обучила Мартин Пейл, и дъщерята на Грегорий Авесалом, Мария, господарка на Къщата на сенките в продължение на повече от век.
Той не изглеждаше особено заинтересован от това.
- Покажете ми още стаи – каза той.
Тръгнаха през поредния мрачен коридор, който, както голяма част от огромната мрачна къща, беше паднал във владение на мишките и паяците.
- Братовчедките ми здрави деца ли са?
- Да, сър.
За малко той помълча, след което каза:
- Естествено, това може да не продължи дълго. Има много детски болести, мис Тобаяс. Аз самият, когато бях на шест или седем годинки, за малко не умрях от шарка. Децата боледували ли са от шарка?
- Не, сър.
- Наистина ли? Струва ми се, че нашите баби и дядовци са разбирали нещата по-добре. Не биха си позволили да заобичат децата си твърде много, преди да са изкарали всички детски болести. Има едно добро правило. Не се привързвай към деца.
Когато видя погледа й, той се изчерви. След това се засмя.
- Шегувам се. Изглежда ви разстроих. Ах, мис Тобаяс, разбирам ви. Твърде дълго сте носила отговорността за къщата и за братовчедките ми, за моите богати малки братовчедки. Не бива жените сами да носят такова бреме. Крехките им рамене не са подходящи за това. Но сега съм тук да ви помогна. Фред също. От Фред ще излезе прекрасен братовчед. Той много обича деца.
- А дамата, капитан Уинбрайт? И тя ли ще остане, за да бъде един от братовчедите като вас и джентълмена?
Той й се усмихна. Очите му бяха така светли и така весело сини, а усмивката му изглеждаше толкова искрена, че само жена, хладнокръвна като мис Тобаяс, би могла да не отвърне на усмивката му.
- Между нас казано, от нея се възползва един офицер в ---шир. Но моето сърце е толкова меко – женските сълзи могат да ме накарат да направя почти всичко.
Това каза капитан Уинбрайт в коридора, но когато отново влязоха в трапезарията, сълзите на младата дама (която се беше разплакала) го накараха единствено да бъде груб с нея. Щом тя произнесе името му, той се обърна към нея и извика:
- Ох, а защо не се върнеш в Брайтън? Нали знаеш, че може да стане много лесно. Това ще е най-добре за теб.
- Рейгейт – каза тя нежно.
Той я погледна с досада.
- Точно така, Рейгейт беше.
Тя имаше приятно, плахо лице, големи черни очи и малка уста като розов цвят. Непрекъснато изглеждаше все едно ще заплаче. Но красотата й беше красота, която се изпарява в момента, в който се изправи срещу страдание, а дамата, горкичката, наскоро бе изтърпяла много нещастия. Напомняше на мис Тобаяс на детска парцалена кукла – в началото е хубава, но буди единствено съжаление, щом загуби пълнежа си.
Погледна към мис Тобаяс.
- Не съм си и помисляла, че... – каза и избухна в плач.
За момент мис Тобаяс не каза нищо.
- Е – проговори накрая, – възможно е да не са ви казали.

Тази вечер мистър Фийлд отново заспа във всекидневната. В последно време му се случваше доста често. Случи се ето така. Прислужникът дойде в стаята с бележка за мисис Фийлд и тя започна да я чете. Докато съпругата му четеше, мистър Фийлд започна да се чувства (както сам се изрази) “твърде объркан” и му се доспа. За него бяха изминали едва секунда или две, когато се събуди и вечерта продължи както обикновено. Касандра и мисис Фийлд бяха седнали от двете страни на огъня. Действително, мистър Фийлд прекара много приятна вечер – точно такива вечери обичаше да прекарва в компанията на двете дами. Фактът, че беше само сън (защото бедничкият наистина беше заспал), не намали удоволствието му.
Докато той спеше, мисис Фийлд и Касандра бързаха по алеята към “Зимно царство”.
В дома на пастора Хенри Удхоуп и мисис Стрейндж вече си бяха пожелали лека нощ, но мистър Стрейндж пожела да почете още известно време. Четеше „Животът на Мартин Пейл“ от Тадеус Хикман. Беше стигнал до глава 26, където Хикман говореше за теория, която приписваше на Мартин Пейл, че понякога, по време на голяма беда, магьосниците са способни на много по-велика магия от тази, която са изучавали, или дори от тази, за която са чували до тогава.
- О – каза Стрейндж раздразнено, – но това е абсолютна глупост.
- Лека нощ, Джонатан – каза Арабела и го целуна по челото.
- Да, да – промърмори той, без да вдига поглед от книгата.

- А младата жена? – прошепна мисис Фийлд. – Коя е тя?
Мис Тобаяс повдигна вежди и каза:
- Тя казва, че е мисис Уинбрайт. Капитан Уинбрайт казва, че не е. Не знаех, че това е въпрос на мнение.
- Ако нещо се случи... на децата, имам предвид – прошепна мисис Фийлд, – капитан Уинбрайт ще има ли някаква печалба от това?
- Със сигурност ще стане много богат човек и това, от което е избягал тук – независимо дали е дълг или скандал – вероятно вече няма да бъде заплаха за него.
Трите дами бяха в спалнята на децата. Мис Тобаяс седеше някъде в мрака, наметната с шал. Две свещи бяха запалени, една до леглото на децата и една, върху малка скърцаща маса до вратата, така че всеки, влязъл в стаята, да бъде видян.
Някъде в къщата, на края на много дълъг, мрачен коридор, можеше да се чуе как един мъж пее, а друг се смее.
От леглото мис Флора уплашено попита дали има сови в стаята. Мис Тобаяс я увери, че няма.
- Но все пак се страхувам, че ще дойдат – каза мис Флора със страх, – ако не останете. Мис Тобаяс каза, че ще останат още малко.
- Пазете тишина сега – каза тя – и мис Парбрингър ще ви разкаже приказка, ако я помолите.
- Какво да ви разкажа? – попита Касандра.
- Приказка за Краля Гарван – каза мис Урсула.
- Добре тогава – каза Касандра.

Това е приказката, която разказа на децата:
Преди Кралят Гарван да стане крал, по времето, когато все още бил Детето Гарван, той живял в прекрасна къща със своите чичо и леля. (Те не били неговите истински чичо и леля, а просто добри хора, които го приели да живее с тях.) Един ден чичо му, докато четял книги по магия**** в голямата си библиотека, повикал Детето Гарван и учтиво го попитал как е. Детето Гарван отговорило, че е много добре.
- Хмм, добре – казал чичо Оберон. – Като твой пазител и защитник, малко човешко дете, трябваше да се уверя в това. Покажи ми сънищата си от последната нощ.
Детето Гарван извадило сънищата си и чичо Оберон направил място за тях на библиотечната маса. На тази маса имало сто странни неща – книги по неестествена история, карта, показваща относителните позиции на Мъжкото двуличие и Женската почтеност (и как да стигнем от едното до другото) и комплект красиви месингови инструменти в махагонова кутия, създадени, за да измерват Амбицията и Ревността, Любовта и Саможертвата, Верността към родината и Мечтите за кралеубийство, както и много други Пороци и Добродетели, за които би било добре да се знае. Всичко това чичо Оберон преместил на пода, тъй като не бил много подреден и често получавал забележки за това. След това чичо Оберон разпръснал сънищата на Детето Гарван по масата и ги погледнал през телените си очила.
- Защо – казал чичо Оберон, – тук има сън за висока черна кула в мрачна гора в снега? Кулата е цялата в руини, прилича на счупени зъби. Страшни черни птици летят наоколо, а ти си в тази кула и не можеш да излезеш. Малко човешко дете, не те ли беше страх от този ужасен сън?
- Не, чичо – отговорило Детето Гарван. – Снощи сънувах кулата, в която съм се родил, и гарваните, които са ми носели вода, когато съм бил прекалено малък дори да пълзя. Защо да ме е страх?
Чичо Оберон погледнал следващия сън и когато го видял, извикал.
- Но тук има сън за зли блестящи очи и страшни тракащи челюсти. Малко човешко дете, не те ли беше страх от този ужасен сън?
- Не, чичо – отговорило Детето Гарван – Снощи сънувах вълците, които са ме кърмили и са лежали до мен, за да ме топлят, когато съм бил прекалено малък дори да пълзя. Защо да ме е страх?
Чичо Оберон погледнал следващия сън и когато го видял, потръпнал и казал:
- Но това е сън за мрачно езеро в тъжен, дъждовен здрач. Гората е страховито тиха и призрачна лодка плава по водата. Лодкарят е тънък и крив като корен на храст, а лицето му е цялото в сянка. Малко човешко дете, не те ли беше страх от този ужасен сън?
Детето Гарван ударило масата гневно и тропнало с крак на пода.
- Чичо Оберон! – извикало. – Това са феината лодка и феиният лодкар, които ти и леля Титания изпратихте, за да ме доведат във вашия дом. Защо да ме е страх?
- Брей! – чул се трети глас, който не се бил обаждал до този момент. – Вижте как детето се хвали със смелостта си!
Проговорилият бил слуга на чичо Оберон, разположил се на един рафт и маскирал се (до този момент) като бюст на мистър Уилям Шекспир. Чичо Оберон се стреснал от внезапната му поява, но Детето Гарван през цялото време знаело, че той е там.
Слугата на чичо Оберон погледнал от рафта си надолу към Детето Гарван и Детето Гарван погледнало към него.
- На небето и земята има всякакви неща, които копнеят да те наранят – казал слугата на чичо Оберон. – Има огън, който иска да те изгори. Има мечове, които желаят да те прободат, и въжета, които целят да те вържат здраво. Има хиляди, хиляди неща, за които дори не си сънувал. Същества, които могат година след година да крадат съня ти, докато накрая сам не можеш да се познаеш, и хора, които ще те проклинат и ще заговорничат против теб. Малко човешко дете, дойде време да се страхуваш.
Но Детето Гарван казало:
- Робин Гудфелоу, през цялото време знаех, че ти си ми пратил тези сънища. Но аз съм човешко дете, значи съм по-умен от теб, и когато тези зли същества се опитат да ме наранят, ще бъда по-умен и от тях. Аз съм човешко дете и цялата голяма, камениста и дъждовна Англия ми принадлежи. Аз съм английско дете и сивото английско небе, пълно с пляскащи криле и дъждовни призраци, ми принадлежи. Тогава, Робин Гудфелоу, защо да ме е страх?
След тези думи Детето Гарван разтърсило главата си, покрита с гарваново черна коса, и изчезнало.
Мистър Гудфелоу погледнал нервно към чичо Оберон, за да провери дали го е подразнил, когато проговорил така дръзко на човешкото дете, но чичо Оберон (доста възрастен джентълмен) бил спрял да ги слуша и се бил върнал към търсенето на една книга. В нея имало заклинание за превръщане на членове на парламента в полезни членове на обществото и точно сега, когато чичо Оберон намерил за какво да го използва, не можел да открие книгата (макар да я бил държал в ръка преди няма и сто години). Затова мистър Гудфелоу не казал нищо и отново се превърнал в Уилям Шекспир.

В дома на пастора мистър Стрейндж все още четеше. Беше достигнал глава 42, в която Хикман разказва как Мария Авесалом победила враговете си, като им показала истинските отражения на душите им в огледалата в Къщата на сенките и грозната гледка, която видели (и за която знаели, че е истина), ги уплашила толкова много, че вече не можели да й се противопоставят. На тила на мистър Стрейндж имаше едно особено чувствително място, което, както беше разказал на всичките си приятели, започваше да го сърби всеки път, когато някой наблизо прави магия. Без да се усеща, мистър Стрейндж беше започнал да чеше това място.

„Колко много мрачни коридори“, помисли си Касандра, „истински късмет е, че ги познавам. Много хора, струва ми се, бързо биха се изгубили. Горкичките, биха умрели от страх, но аз знам, че съм близо до голямото стълбище и скоро ще изляза в градината.“ Бяха взели решение мисис Фийлд да остане при децата до края на нощта, затова Касандра се връщаше в дома на мистър Фийлд сама. „Но“, помисли си тя, „не мисля, че този висок прозорец трябва да е там. Би трябвало да е зад мен. Или отляво, до мен. Сигурна съм, че не беше там, когато дойдох. Ох, загубих се! Колко... Сега гласовете на онези двама непрокопсаници се чуват надолу по коридора, а те са пияни и не ме познават. А аз съм тук, където нямам право да бъда.“
(Касандра пристегна шала си.)
- И все пак – промърмори – защо да ме е страх?

- Проклета да е тази къща! – извика Уинбрайт. – Няма нищо, освен ужасни черни коридори. Какво виждаш, Фред?
- Само една сова. Една хубава бяла сова. Какво, по дяволите, търси в къщата?
- Фред – извика Уинбрайт, облегна се на стената и се плъзна леко надолу, – бъди добър приятел и ми подай пистолета.
- Веднага, капитане! – каза Фред. Козирува на капитан Уинбрайт и след това напълно забрави какво го бяха помолили.
Капитан Уинбрайт се усмихна.
- А това – каза той, – е мис Тобаяс, която бърза да се срещне с нас.
- Сър – каза мис Тобаяс, след като внезапно изникна от мрака, – какво правите?
- В къщата има сова. Ще я застреляме.
Мис Тобаяс погледна летящата в сенките сова и бързо каза:
- Трябва да призная, че не страдате от суеверия. Утре вие двамата може да започнете да пишете енциклопедия за атеистите. Поздравявам ви за смелостта, но не я споделям. Двамата джентълмени я изгледаха.
- Не сте ли чували, че совите са притежание на Краля Гарван? – попита тя.
- Не ме плашете, мис Тобаяс – каза капитан Уинбрайт. – Заради вас някъде в тъмнината ще ми се привиди корона от гарванови пера. Тази къща определено е подходяща за нещо такова. Забрави я, Фред. Тя се държи, все едно е и моя гувернантка.
- Всичките ти гувернантки ли са като нея? – попита Фред.
- Не знам. Много бяха и всичките ме изоставиха. Вие не бихте ме изоставила, нали, мис Тобаяс?
- Не мога да кажа, сър.
- Фред – каза капитан Уинбрайт, – сега совите са две. Две хубави малки сови. Вие сте като Минерва, мис Тобаяс, толкова висока и мъдра, и строга. Минерва и нейните две сови. Името ви е Джейн, нали?
- Името ми, сър, е мис Тобаяс.
Уинбрайт погледна в мрака и потръпна.
- Каква беше онази игра от Йоркшир, Фред? В която пращат деца сами в тъмното да призоват Краля Гарван? Какви думи трябваше да се кажат?
Фред въздъхна и поклати глава.
- Беше нещо за изядени сърца – каза той. – Само това си спомням.
- Виж как ни гледат, Фред – каза Уинбрайт. – Колко са нахални само. А винаги съм си мислил, че совите са срамежливи животинки.
- Не ни харесват – каза Фред с тъга.
- Но харесват теб, Джейн. Едната кацна на рамото ти. Не се ли страхуваш?
- Не, сър.
- Тези пера – каза Фред. – Меките пера между крилете и тялото танцуват като пламъци, докато летят. Ако бях мишка, щях да си помисля, че огънят от Ада идва да ме погълне.
- Наистина – промърмори Уинбрайт и двамата мъже гледаха как двете сови летят из мрачния коридор. Изведнъж едната птица нададе страховит, смразяващ кръвта писък. Като скромна гувернантка, мис Тобаяс погледна надолу и скръсти ръце.
- Нали знаете, правят това, за да накарат жертвата да се вцепени от страх – каза тя. – Да се вкамени. Това е жестоката, дива магия на совите.
Но никой не й отговори. В коридора бяха само тя и совите (всяка от двете птици държеше нещо в клюна си).
- Колко ли сте гладни, милички... – каза мис Тобаяс одобрително. – Раз, два, три и си изядохте всичко.

Някъде около полунощ мистър Стрейндж реши, че книгата е твърде скучна, а нощта е много приятна, затова излезе да се разходи в овощната градина. Тази градина нямаше ограда, само обрасъл с трева насип. Мистър Стрейндж легна под едно крушово дърво и, макар че имаше намерение да размишлява за магията, съвсем скоро заспа. Малко по-късно чу (или му се присъни, че чува) женски гласове и смях. Погледна нагоре и видя три дами в светли рокли да вървят (почти танцуваха) по насипа над него. Бяха вдигнали ръце високо (наистина изглеждаха сякаш танцуват). Мистър Стрейндж се протегна и ги загледа с удоволствие. Предположи (не без основание), че все още сънува. Но дамите спряха и погледнаха надолу в тревата.
- Какво има? – попита мис Тобаяс.
Касандра се взря в тъмнината.
- Мъж – каза авторитетно.
- Мили Боже – каза мисис Фийлд. – Какъв мъж?
- Мисля, че е съвсем обикновен – каза Касандра.
- Интересуваше ме, Касандра, в какво състояние е този мъж.
Джонатан Стрейндж се изправи объркан и изтръска набързо сламата от дрехите си.
- Дами – каза той, – простете ми. Стори ми се, че съм се събудил в Другите земи на Краля Гарван. Помислих си, че вие сте дамите на Титания и идвате да ме посрещнете. Дамите замълчаха. След това:
- Брей! – каза мисис Фийлд. – Каква реч само!
- Моля за прошка, мадам. Исках само да кажа, че нощта е прекрасна (с което, убеден съм, ще се съгласите) и че я помислих (в най-критически и технически смисъл) за магическа нощ, и ми мина през ума, че вие сте магията, която трябваше да се случи.
- О – каза Касандра, – мъжете говорят пълни глупости. Не го слушайте, скъпа ми мисис Фийлд. Мис Тобаяс, да си вървим.
Но след това го погледна с любопитство и каза:
- Вие. Какво знаете за магията?
- Знам малко, мадам.
- Е, сър – каза тя, – нека ви дам един добър съвет. Никога няма да овладеете добре изкуството, ако продължите с остарелите си вярвания за Краля Гарван и другоземците. Не сте ли чул? Те бяха напълно отречени от мистър Стрейндж и мистър Норел.
Мистър Стрейндж й благодари за съвета.
- Можем да ви научим на толкова много... – започна тя.
- Така изглежда – каза Стрейндж и скръсти ръце.
- ...но нямаме нито време, нито желание.
- Жалко – каза Стрейндж. – Сигурна ли сте, мадам, че не желаете да премислите позицията си. Последният ми учител казва, че аз съм изключителен ученик и много бързо разбирам принципите на всеки проблем.
- Как се казва последният ви учител? – попита мис Тобаяс.
- Норел – каза Стрейндж меко.
Дамите отново замълчаха за кратко.
- Вие сте магьосникът от Лондон – каза Касандра.
- Всъщност не – отговори Стрейндж обидено. – Аз съм магьосникът от Шропшир, а мистър Норел е магьосникът от Йоркшир. Никой от нас не счита Лондон за свой дом. И двамата сме от провинцията. Поне това имаме общо помежду си.
- Подозирам, сър, че сте твърде противоречива личност – каза мис Тобаяс.
- Така е, мадам, хората често го споменават. Дами, със сигурност ще се видим отново – и то съвсем скоро – затова ви желая лека нощ. Мис Парбрингър, като знак на благодарност за съвета ви (защото съм сигурен, че ми го дадохте с добро), аз също ще ви посъветвам нещо. Магията, мадам, е като вино и ако не сте й свикнали, лесно ще се напиете. Успешното заклинание развързва езика не по-зле от бутилка добро кларе и на сутринта разбирате, че сте казали неща, за които съжалявате.
След тези думи той се поклони и тръгна през градината към къщата.
- Магьосник в Грейс Адию – каза мис Тобаяс замислено, – при това точно сега... Е, нека не се смущаваме. Ще видим какво ни носи утрешният ден.
Утрешният ден донесе учтива покана от мистър Удхоуп, в която той изказваше надеждата си дамите от Грейс Адию да окажат на сестра му честта да се запознаят с нея в дома му този следобед. Беше поканена дори мис Тобаяс, макар обикновено тя да не посещаваше никого в селото (и мистър Удхоуп не я харесваше много).
Въпреки опасенията на трите дами (които мис Фийлд няколко пъти изказа на висок глас), мистър Стрейндж се държа учтиво, поклони се на всяка от тях и дори не намекна, че това не е първата им среща. В началото разговорът беше съвсем обикновен и за дамите от Грейс Адию, които не го познаваха, мистър Стрейндж изглеждаше приятен и общителен човек. Затова се учудиха, когато Арабела Стрейндж го попита защо днес е толкова тих. Мистър Стрейндж отговори, че се чувства малко уморен.
- О – каза мисис Стрейндж на мисис Фийлд, – цяла нощ е чел книги по магическа история. Това е лош навик, който всички магьосници прихващат, и именно той, в крайна сметка, отслабва умовете им.
Тя се усмихна на съпруга си, сякаш очакваше той да каже нещо остроумно или закачливо в отговор. Но той само продължи да гледа трите дами от Грейс Адию.
По средата на гостуването им мистър Удхоуп се изправи и, като гледаше мис Парбрингър, изрази съжалението си и помоли да го извинят – имаше работа в енорията. Толкова силно настояваше мистър Стрейндж да го придружи, че Стрейндж нямаше друг избор, освен да му угоди. Така дамите останаха сами. Разговорът се насочи към статиите на мистър Стрейндж и, по-конкретно, към пасажите, където доказваше, че Кралят Гарван никога не е съществувал.
- Мисис Стрейндж – каза Касандра, – ще се съгласите с мен, че това мнение е твърде необичайно за един магьосник, при положение, че дори най-обикновените историци споменават ключовите дати в живота на Краля в книгите си – а той е живял четири или пет пъти по-дълго от нормален човек.
Арабела се намръщи.
- Мистър Стрейндж невинаги пише каквото желае. Голяма част от това, което издава, идва от мистър Норел. Мистър Норел е изучавал магия много повече от всеки друг джентълмен и със сигурност няма по-успял магьосник от него. Мнението му е от първостепенно значение за всеки, който се интересува от английската магия.
- Разбирам – каза Касандра. – Казвате, че мистър Стрейндж пише неща, в които не вярва, по нареждане на мистър Норел. Ако бях мъж (особено магьосник), никога нямаше да направя или напиша нещо, което не харесвам.
- Мис Парбрингър – промърмори мис Тобаяс неодобрително.
- Мисис Стрейндж знае, че не искам да я обидя – каза Касандра. – Но трябва да кажа каквото мисля по темата.
Арабела Стрейндж се усмихна.
- Ситуацията – каза тя, – не е точно каквато си я представяте. Мистър Стрейндж изучава магия от години с мистър Норел в Лондон, а в началото мистър Норел се е заклел никога да не приеме ученик. Затова за Джонатан беше голяма чест, когато той се съгласи да го обучава. Освен това, както знаете, има само двама истински магьосници в Англия, а Англия е във война. Ако двамата магьосници се скарат, какво ще последва? Колко ли ще е удобно това за французите?
Дамите пиха чай заедно и единственото, което ги обезпокои, беше пристъп на кашлица, който обхвана първо Касандра, а след това и мисис Фийлд. За малко мисис Стрейндж се беше притеснила доста за тях.
Когато Хенри Удхоуп и Стрейндж се върнаха, дамите си бяха отишли. Прислужницата и мисис Стрейндж чакаха в коридора. Всяка от тях държеше в ръце парче бял ленен плат. Прислужницата говореше шумно за нещо и изминаха няколко секунди, преди Джонатан Стрейндж да успее да ги накара да го чуят.
- Какво има? – попита той.
- Открихме кости – каза жена му с объркано изражение на лицето. – Малки бели кости и две малки сиви кожи, приличат на празни шушулки. Ти си магьосникът, обясни го.
- Това са миши кости. И миши кожи. Совите правят това. Вижте – каза Стрейндж. – Кожите са обърнати с вътрешната част навън. Интересно, не мислите ли?
Мисис Стрейндж не изглеждаше много впечатлена от това обяснение.
- Със сигурност – каза тя, – но това, което ме учуди истински, е че открихме костите в кърпите, с които мис Парбрингър и мисис Фийлд бършеха пръстите и устите си. Джонатан, надявам се, не твърдиш, че дамите са яли мишки.
Времето остана все така приятно. Мистър Удхоуп заведе мистър и мисис Фийлд и племенницата им до ---хил да се порадват на гледката, да ядат и да пият близо до една приятна гора. Мистър Стрейндж яздеше зад тях. Отново гледаше групата внимателно и отново мисис Стрейндж обърна внимание на мрачното му, странно настроение и му каза, че не прилича на себе си.
В други дни мистър Стрейндж яздеше сам и разговаряше с фермери и кръчмари по пътищата. Мистър Удхоуп обясняваше това поведение, като казваше, че Стрейндж винаги е бил ексцентричен, особено сега, след като е станал толкова важен в Лондон.
Един ден (последният ден от посещението на мистър и мисис Стрейндж при мистър Удхоуп) мисис Фийлд, мис Тобаяс и Касандра бяха излезли да се разходят по високите, голи хълмове над Грейс Адию. Вятърът превиваше тревата. Светлина и сянка се преследваха бързо, сякаш огромни врати в небето се отваряха и затваряха. Касандра държеше държеше за сините панделки бонето си (което отдавна бе свалила от главата си) и го развяваше, когато видя джентълмен, яхнал черна кобила, да идва към тях. Когато ги видя, мистър Стрейндж се усмихна и заговори за гледката и времето, и в рамките на пет минути беше много по-общителен, отколкото през предишните две седмици. Нито една от дамите нямаше какво да му каже, но мистър Стрейндж не беше джентълмен, който, веднъж решил да говори, би се спрял заради мълчанието на слушателите си.
Разказа за забележителния сън, който беше сънувал.
- Веднъж ми казаха, че един магьосник не трябва да разказва сънищата си, защото това ще ги накара да се сбъднат. Но според мен това е пълна глупост. Мис Тобаяс, вие сте изучавала въпроса, какво мислите?
Но мис Тобаяс мълчеше. Стрейндж продължи:
- Сънувах това при, мисис Фийлд, при доста странни обстоятелства. Снощи взех в леглото няколко малки кости – намерих ги съвсем наскоро. Поставих ги под възглавницата си и те бяха там през цялата нощ, докато спах. Мисис Стрейндж щеше да ми направи много забележки, ако знаеше за това. Но съпругите и съпрузите не си казват всичко, нали, мисис Фийлд?
Но мисис Фийлд не каза нищо.
- Ето какво сънувах – каза Стрейндж. – Разговарях с един джентълмен (много красив мъж). В съня си виждах ясно всяка черта на лицето му, но съм убеден, че не съм го срещал през живота си. Когато стана време да си стиснем ръцете, той се поколеба – не разбрах защо. Изглеждаше смутен и доста засрамен. Но когато накрая протегна ръка, това изобщо не беше ръка, а малка, покрита с козина лапа. Мис Парбрингър, чувал съм, че разказвате чудесни приказки на децата в селото. Може би вие ще можете да обясните съня ми.
Но мис Парбрингър запази тишина.
- В деня, когато аз и съпругата ми пристигнахме, в Грейс Адию дойдоха и други хора. Къде са те сега? Къде е слабата, мрачна фигура – жена или момче, не знам – която седеше в кабриолета?
Мис Тобаяс проговори.
- Мис Пай отпътува обратно в Рейгейт с нашата карета. Дейви, кочияшът ни, я отведе в дома на майка й и леля й – добри жени, които наистина я обичат и от много, много време са се чудели ще я видят ли отново.
- А Джак Хог, слугата на капитана?
Мис Тобаяс се усмихна.
- Замина си забележително бързо, щом разбра, че оставането няма да му помогне изобщо.
- А къде е Артър Уинбрайт? А Фредерик Литълуърт?
Запазиха мълчание.
- О, дами, какво сте направили?
След малко мис Тобаяс проговори отново.
- В онази нощ – каза тя, – след като капитан Уинбрайт и мистър Литълуърт... си отидоха, видях някого. В другия край на коридора видях неясен силует – висока и слаба фигура, около раменете й птици пляскаха с криле. Мистър Стрейндж, аз съм висока и в този момент около раменете ми птици пляскаха с криле...
- Значи сте видяла отражението си.
- Отражение? Но от къде? – попита мис Тобаяс. – В тази част на къщата няма стъкло.
- И какво направихте? – попита Стрейндж несигурно.
- Казах думите на Йоркширската игра. Дори вие, мистър Стрейндж, трябва да знаете думите на Йоркширската игра.
Мис Тобаяс се усмихна леко саркастично.
- Все пак мистър Норел е магьосникът от Йоркшир, нали?
- “Възхвалявам те, господарю, и отварям сърцето си за теб” – каза Стрейндж.
Мис Тобаяс сведе глава. Сега беше ред на Касандра.
- Горкичкият вие, това, което вярвате в сърцето си, изобщо не е това, което сте задължен да пишете в статиите си. Можете ли да се върнете в Лондон и да разкажете тази история? Мисля, че ще се окаже пълна точно с безсмислиците, които мистър Норел не харесва – Крале Гарвани и магията на дивите същества, и магия, правена от жени. Не можете да се мерите с нас, ние сме три и сме обединени, а вие, сър, сте във война дори със себе си. Ако някога дойде ден, в който главата и сърцето ви сключат примирие, може да се върнете в Грейс Адию и да ни казвате каква магия можем и не можем да правим.
Беше ред на Стрейндж да замълчи. Трите дами от Грейс Адию му пожелаха приятен ден и продължиха разходката си. Мисис Фийлд му се усмихна (доста съжалително). Месец след завръщането на мистър и мисис Стрейндж в Лондон мистър Удхоуп бе изненадан с писмо от сър Уолтър Поул, политикът. Мистър Удхоуп никога не беше срещал джентълмена, но сега сър Уолтър внезапно му предлагаше богат живот в Грейт Хитърдън, Нортхамптъншир. Мистър Удхоуп можеше само да предполага, че това се дължи на Стрейндж – приятелството на Стрейндж със сър Уолтър беше добре известно. Мистър Удхоуп съжаляваше, че напуска Грейс Адию и мис Парбрингър, но се успокои с мисълта, че в Нортхамптъншир ще има дами, почти толкова красиви, а ако няма, там ще е много по-богат пастор, отколкото в Грейс Адию, и ще му е по-лесно да понесе самотата.
Мис Касандра Парбрингър само се усмихна, когато разбра, и същия следобед излезе на разходка из високите хълмове в есенния ден с мисис Фийлд и мис Тобаяс – по-свободни от всяка жена в кралството.
------------------------

Бележки от преводача

*Феите и феините владетели имат недотам добрия навик да отвличат мъже и жени и да ги отвеждат в Другите земи. Това важи дори за Краля Гарван – Джон Ъксглас – макар той да е англичанин от плът и кръв. Споменатият от Касандра откъс е от известната балада “Кралят Гарван”, която описва такова отвличане:

Не за дълго, казваше баща ми,
не за дълго ще останеш с нас,
Кралят Гарван знае, че в дома ни
скоро ще разцъфне чуден цвят.

Свещеникът бе твърде земен,
но се молеше Богу горещо.
Той остана доволен, когато
Кралят Гарван запали три свещи.

Ръката й бе твърде слаба
любовните ни клетви да запази.
Кралят Гарван дойде и я грабна,
тя въздъхна и ме изостави.

Земята ни е твърде плитка,
сякаш на небето издълбана,
и трепери като водна капка,
Кралят Гарван когато минава

За любовта ни спомена
пази в душата жив,
в горите, под звездите,
при твоя Гарван див.

Взето от официалния превод на “Джонатан Стрейндж и мистър Норел”, дело на Магдалена Куцарова – Леви.
---

**Читателите може би са наясно с факта, че за Гилбърт Норел Кралят Гарван е най-голямото зло, сполетяло английската магия. Както беше споменато във въведението, в интервала от 1808 до 1816 година Джон Уотърбъри, лорд Портисхед, виден магьосник теоретик, е изцяло под властта на Норел и публикациите му са изцяло подчинени на неговите схващания. До един момент в голяма степен това важи и за Джонатан Стрейндж. Макар в действителност схващанията на двамата практикуващи магьосници по отношение на Краля Гарван да се различават драматично, като ученик на Норел Стрейндж съобразява всяка своя публикация с него. До един момент...
---

***Редно е да се спомене, че отношението на Касандра към Стрейндж не е напълно справедливо. През ноември 1814 година излиза книгата на Джон Уотърбъри “Есе върху чудното възраждане на английската магия”, според която английската магия води началото си от Мартин Пейл през ХІV век и тезата, че неин родоначалник е Джон Ъскглас, е напълно невярна. През януари 1815 година в “Единбург Ривю” е публикувана статия, в която “Есе върху чудното възраждане на английската магия” бива остро разкритикувана и авторът изразява искреното си учудване, че е излязла изпод перото на същия човек, дал на света “История на Краля Гарван за деца”. Макар тази статия да не е подписана и в нея да се срещат тежки критики както към Норел, така и към Стрейндж, за никого не остава съмнение кой е авторът й. Ето как завършва: “В заключение, макар да съдържа множество забележителни сведения, книгата на ПОРТИСХЕД е добър пример за непримиримото противоречие, заложено в сърцевината на съвременната английска магия: най-изтъкнатите ни магьосници постоянно заявяват за намерението си да премахнат всеки намек и следа от ДЖОН ЪСКГЛАС в английската магия, но нима това е възможно? Ние практикуваме магията на ДЖОН ЪСКГЛАС.”
Цитатът е взет от официалния превод на “Джонатан Стрейндж и мистър Норел”, дело на Магдалена Куцарова – Леви.
---

****Читателят може би е наясно, че съществува сериозна разлика между книгите за магия и книгите по магия. Докато първите се намират сравнително лесно и рядко са особено ценни, вторите са изключително скъпи. Естествено, както казва Джонатан Стрейндж, магьосниците обичат да се карат за всевъзможни неща, което води до там да не е ясно определено коя книга е по и коя е за магия. Обикновено лаиците се ръководят от следното правило: ако книгата е написана преди изчезването на магията в Англия, тя е по магия, ако е написана след това, тя е за магия. Проблемът е, че ауреатите – магьосниците от Златния век, между които е и Кралят Гарван – са написали твърде малко или твърде малко е достигнало до нас. Магьосниците започват да пишат по-усилено едва през Сребърния век – векът на Грегорий Авесалом, Томас Ланчестър, Джак Беласис – но те са преди всичко учени и едва след това – магьосници. Естествено, твърдят, че правят магии, и някои даже държат по един-двама слуги феи, но учените от времето на Стрейндж и Норел силно се съмняват в способностите им.

Превод: Александър Мишков
Tigermaster
 

Re: Сузана Кларк - "Дамите от Грейс Адию"

Мнениеот Tigermaster » 24 май 2014, 21:05

Искам само да кажа, че все още работя по преводите, не съм се отказал - само дето вторият разказ е сигурно двайсет пъти по-труден за превод от първия, а в последните месеци имах доста ангажименти, свързани с писане. Живот и здраве, скоро ще е готов, но не бих се ангажирал със срокове.
Tigermaster
 
Мнения: 1
Регистрация: 23 януари 2014, 14:09


Обратно към Преводи

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости