"Лицето" от Дийн Кунц

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Лицето" от Дийн Кунц

Мнениеот deadface » 13 януари 2014, 13:08

Изображение
"Лицето" от Дийн Кунц

Запознайте се с Лицето на новото хилядолетие – Чанинг Манхайм, най-ярката звезда на Холивуд, която буди възхищение у милиони. Всички го боготворят и благоговеят пред него.
А може би не всички.
Няколко дни преди Коледа актьорът получава неочакван подарък – черна кутия със зловещо съдържание. Кой е изпратил кутията и какво е страховитото й послание?
Докато търси отговор на тези въпроси, Итън Труман, бивш детектив от отдел "Убийства" и настоящ началник на охраната на Лицето, започва малко по малко да губи връзка с реалността: тялото на най-добрия му приятел изчезва чудодейно от моргата, някой го дебне от огледалото, а един глас, който звучи досущ като този на мъртвата му съпруга, оставя загадъчни съобщения по телефона.
Междувременно непознат мъж, който се представя за ангел хранител на десетгодишния син на звездата, предупреждава момчето да си намери добро скривалище, защото Звяра в жълто идва...
А черните кутии продължават да пристигат... и съдържанието им става все по-зловещо.
Поемете си дълбоко дъх и влезте на пръсти в света на Дийн Кунц, защото тук границата между мъртвите и живите е тънка, а зад ъгъла ви чакат призраци и серийни убийци.


Още като студент Дийн Кунц печели конкурс за разказ на списание "Атлантик Мънтли" и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на "Ню Йорк Таймс", при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият "Ню Йорк Таймс" нарича творбите му "психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин", а не по-малко престижното списание "Ролинг Стоун" го определя като "най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка".


Откъси

Корки Лапута се чувстваше отлично под дъжда.
Беше облечен в дълга лъскава жълта мушама и жълта шапка за дъжд с клепнала периферия. Жълтееше се като глухарче.
Мушамата имаше много вътрешни джобове, които бяха дълбоки и непромокаеми.
Във високите черни гумени ботуши два чифта чорапи държаха краката му приятно затоплени.
Той копнееше за гръмотевица.
Той жадуваше за светкавица.
Бурите в Калифорния обикновено минаваха без мълнии и тътен и бяха прекалено тихи за вкуса му.
Вятърът обаче му харесваше. Съскайки и подсвирквайки, той се стараеше да разруши реда, караше дъжда да жили и обещаваше хаос.
Фикусовите и боровите дървета трепереха и се разтрисаха. Клоните на палмите чукаха и тракаха.
Откъснатите листа се въртяха и образуваха страховити зелени привидения, краткотрайни демони, които се разпадаха в канавките.
Постепенно те щяха да запушат решетките на отводнителната система и да причинят наводнения по улиците, които да доведат до заседнали коли, забавени линейки и множество други дребни, но неприятни беди.
Тук, посред бурния дъждовен ден, Корки вървеше през един очарователен жилищен квартал на Студио Сити и сееше безпорядък.
Той не живееше тук. И никога не би живял.
Това беше квартал на трудещи се, в най-добрия случай – на средно ръководно ниво. Такова място не предлага много възможности за стимулиране на интелекта.
Той бе пристигнал с кола, за да се разходи тук.
Макар да бе облечен в защитно яркожълто и да лъщеше като канарче, той преминаваше по улиците в пълна анонимност, привличайки не повече внимание от призрак, изтъкан от тънка ивица ектоплазмена мъгла.
Не бе срещнал нито един пешеходец. По тихите улици много рядко минаваха коли.
Времето караше повечето хора да си стоят на топло вкъщи.
Разкошното ужасно време беше добрият съучастник на Корки.
По това време на деня, естествено, повечето от тукашните жители бяха на работа. Блъскаха, блъскаха без никаква цел.
Бе започнала ваканция и децата не ходеха на училище. Днес бе понеделник. В петък идваше Коледа. Слагайте празничната украса.
Някои от малките деца щяха да бъдат гледани от по-големите си братя и сестри. По-малко на брой щяха да бъдат закриляни от неработещите си майки.
Други бяха сами вкъщи.
В този случай обаче Корки не се канеше да използва деца като средство за самоизява. Не бойте се, не ги грозеше никаква опасност от жълтия призрак, минаващ сред тях.
А и Корки беше четирийсет и две годишен. В наше време децата са добре обучени да не отварят на непознати мъже.
Желаният безпорядък и чудесният упадък бяха проникнали дълбоко в света през последните години. И потенциалните жертви от всички възрасти бяха станали предпазливи.
Той се задоволяваше с по-малки безобразия. Стигаше му просто да излезе в дъжда и да нанесе някоя и друга щета.
В един от дълбоките си вътрешни джобове той носеше пластмасова торба, пълна с блестящи сини кристали. Изключително мощен химикал, от който растенията губят листата си.
Бе изобретен от китайската военна индустрия. Предназначението му бе, преди да се започне война, да го посеят в нивите на враговете.
Сините кристали унищожават реколтата в продължение на година. Враг, който не може да се изхрани, не може да се бие.
Един от колегите на Корки в университета беше получил субсидия от Министерството на отбраната, за да изучава кристалите. Те смятаха, че трябва спешно да намерят начини да се предпазят от този химикал, преди да е влязъл в употреба.
Колегата му държеше в лабораторията си един двайсет и пет килограмов варел, пълен с кристалите. Корки бе откраднал половин килограм от него.
Той носеше тънки защитни латексови ръкавици, които лесно можеше да скрие в широките като крила ръкави на мушамата.
Мушамата беше и като палто, и като наметало. Ръкавите бяха толкова грамадни, че той можеше спокойно да измъкне ръцете си от тях, да прерови вътрешните си джобове и да пъхне ръцете си обратно в ръкавите, стискайки една или друга отрова.
Той обсипа със сини кристали иглики, лириопета, жасмини, бугенвилии. Азалии и папрати. Парички и цъфтящи храсти.
Дъждът разтваряше кристалите бързо. Химикалът се всмукваше от корените.
След седмица растенията щяха да пожълтеят и листата им щяха да окапят. След две седмици щяха да се превърнат в купчинки смрад.
Големите дървета нямаше да бъдат засегнати от количеството, което Корки можеше да разпръсне. Тревата, цветята, храстите, пълзящите растения и по-малките дървета обаче щяха да се предадат.
Той не посяваше смъртта в двора на всяка къща. Само на една от три, без да спазва особен ред.
Ако всички къщи между четири улици се засегнеха, съседите можеха да се сплотят от общата беда. Ако някои останеха непокътнати, те щяха да се превърнат в обект на завист. И можеха дори да бъдат заподозрени.
Мисията на Корки не беше просто да руши. Всеки глупак може да го стори. Целта му беше също да предизвика разногласие, недоверие, раздор и отчаяние.
От време на време някое куче излайваше или изръмжаваше от площадката пред входната врата, където бе завързано, или от кучешка колибка зад дървена или каменна ограда.
Корки обичаше кучетата. Те са най-добрият приятел на човека, макар че беше трудно да се разбере защо бяха решили да изпълняват тази роля, като се има предвид гнусната природа на човечеството.
Понякога при обаждането на куче той изваждаше кучешки лакомства от джобовете си и ги хвърляше към входовете и през оградите.
В името на разрушаването на обществото се налагаше да надделее над любовта си към кучетата и да извърши необходимото. Трябваше да се правят жертви.
Не може да се изпържи омлет, без да се счупят яйцата, нали!
Кучешките лакомства бяха напоени с цианкалий. Животните щяха да умрат много по-бързо от растенията.
Малко са нещата, които биха могли да доведат до отчаяние така лесно, както преждевременната смърт на любимо животно.
Корки се бе натъжил. Мъчно му беше за нещастните кучета.
В същото време обаче той се чувстваше и щастлив. Щастлив при мисълта, че по хиляди дребни начини допринасяше ежедневно за разпадането на един загнил строй и за изграждането на по-добър свят впоследствие.
Съображенията, поради които не бе унищожил растенията във всеки двор, го караха да не убива и всяко куче. Нека съседите да се подозират един друг.
Той не се страхуваше, че ще бъде разкрит като извършител на тези отравяния. Хаосът, най-могъщата сила във Вселената, му беше съюзник и бог покровител.
Освен това родителите, които си бяха вкъщи, щяха да гледат тъпи телевизионни предавания, в които дъщери разкриват пред майките си, че са курви, и други, в които жени разкриват пред мъжете си, че им изневеряват с братята им.
Освободени от домашните за училище, децата щяха да се учат как да убиват хора от компютърните игри. И още по-добре, момчетата в пубертета щяха да търсят порнографски материали в интернета, щяха да ги споделят с невинните си по-малки братя и да кроят планове как да изнасилят малката дъщеря на съседите.
Корки одобряваше тези дейности и заради това се стараеше да върши работата си колкото се може по-дискретно, за да не отвлича тези хора от саморазрухата им.
Корки Лапута не беше просто елементарен отровител. Той притежаваше много таланти и оръжия.
От време на време, докато вървеше по улиците, газейки из локвите и обирайки капките под дърветата, той започваше да си тананика. Изборът му, естествено, бе Пея под дъжда, който може да бе банален, но го забавляваше.
Нямаше танци обаче.
Не че не можеше да танцува. Макар и не толкова гъвкав и с такъв фантастичен усет за ритъм като Джийн Кели, той можеше да се представи блестящо на всяка танцова площадка.
Но да се разскача по улицата, както бе облечен в жълта мушама, надиплена богато като одеждите на монахиня, не представляваше разумно поведение за анархист, който предпочита анонимността.
На пощенските кутии, поставени близо до улицата пред всяка къща, винаги имаше номера. На някои от тях бяха написани и фамилиите на обитателите.
Понякога имената приличаха на еврейски. Стейн. Леви. Гликман.
Корки спираше за момент пред всяка от тези кутии и пускаше един от пликовете за писма, които държеше с десетки в друг джоб на мушамата.
Върху всеки плик черна свастика. Вътре два сгънати листа, внушаващи страх и подклаждащи гняв.
На първата страница с дебели черни печатни букви пишеше: СМЪРТ НА ВСИЧКИ МРЪСНИ ЕВРЕИ.
На снимката на втората страница се виждаха купища трупове в двора на газовите камери на нацистки концентрационен лагер. Под нея с червени печатни букви пламтеше предупреждението: ИДЕ ТВОЯТ РЕД.
Корки не страдаше от предразсъдъци спрямо евреите. Той се отнасяше към всички раси, религии и етнически групи с еднакво презрение.
Той беше разпространил по други специално избрани места: СМЪРТ НА ВСИЧКИ МРЪСНИ КАТОЛИЦИ; СМЪРТ НА ВСИЧКИ ЧЕРНОКОЖИ; ЗАТВОР ЗА ВСИЧКИ СОБСТВЕНИЦИ НА ОРЪЖИЕ.
В продължение на десетилетия политиците бяха контролирали хората, разделяйки ги на групи и насъсквайки ги едни срещу други. Един добър анархист не можеше да направи нищо повече, освен да раздухва съществуващите конфликти и да налива масло в огъня, запален от политиците.
В момента омразата към Израел и по аналогия – към всички евреи, беше модерната интелектуална позиция сред най-големите светила в медиите, в това число и много нерелигиозни евреи. Корки просто даваше на хората това, което искаха.
От азалия на цъфнал жасминов храст, от куче на куче, от пощенска кутия на пощенска кутия, той вървеше през дъждовния ден. И сееше хаос.
Решителните конспиратори бяха в състояние да организират експлозии в небостъргачи и да причинят изумителна разруха. Те вършеха полезна работа.
Десет хиляди изобретателни и старателни дейци като Корки Лапута обаче щяха по своя тих и неотклонен начин да допринесат повече за подкопаването на основите на това общество от всичките пилоти самоубийци и хора бомби, взети заедно.
С радост бих заменил – мислеше си Корки – хиляда въоръжени терористи с един преливащ от омраза учител, който използва часовете си за хитра пропаганда, с една работничка в детска градина, изпитваща неутолима жажда за жестокост, с един свещеник атеист, криещ се под расото.
Обиколката му го изведе на място, откъдето се виждаше беемвето му, което бе паркирал преди час и половина. Всичко вървеше точно по график.
Да се задържи прекалено дълго в един район беше рисковано. Умният анархист е на път постоянно, защото хаосът е на страната на движещите се и движението осуетява закона.

*

Извади един сгънат вестник и го отвори с треперещи ръце. Лос Анджелис Таймс.
Заглавието на първата страница беше с прекалено ярки черни букви и се набиваше на очи: ФБР СЕ ВКЛЮЧВА В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА ОТВЛИЧАНЕТО ОТ ДОМА НА МАНХАЙМ.
Студена тръпка полази по гърба на Фрик.
Дланите му плувнаха в пот, сякаш бе потопил ръцете си в някакво свръхестествено море, и пръстите му залепнаха за вестника.
Той погледна датата на броя. 24 декември. Вдругиден.
Под страшното заглавие на първа страница имаше две снимки: рекламен портрет на Татко призрак и предната порта на имението.
Фрик не посмя да прочете репортажа от страх да не го накара да се сбъдне и премести погледа си към долния край на страницата. Там видя, че историята продължава на осма страница. Той отвори вестника на осма страница, търсейки най-важната за себе си снимка.
И ето че тя бе там.
Под неговия портрет пишеше: Елфрик Манхайм, десетгодишен, изчезнал от вторник вечерта.
Фрик се взираше шокиран в снимката и черно-белият образ взе, че се превърна в човека в огледалото, непознатия от телефона, ангела му хранител със студеното лице и бледосивите очи.
Фрик се опита да хвърли вестника, но се оказа невъзможно да го пусне не защото ръцете му бяха влажни от пот, а защото вестникът сякаш бе зареден със статично електричество, което го държеше като залепен.
Непознатият от телефона оживя, сякаш това не беше снимка във вестник, а миниатюрен телевизионен екран, и заговори предупредително:
– Молох иде.
Без да има спомен, че е направил дори една крачка, Фрик беше прекосил розовата стая и се беше оказал до вратата.
Дъхът му секна, но не поради пристъп на астма. Сърцето му блъскаше по-гръмогласно от гръмотевицата, която преди бе раздирала небето.
Вестникът лежеше на пода до съборената кошница.
Не след дълго той политна от персийския килим, сякаш понесен от бурен вятър, макар че в помещението нямаше и полъх. Страниците на Таймс се разлистиха, разцъфтяха и за броени секунди се намачкаха, развъртяха се и се струпаха шумно във висока човешка фигура, сякаш невидим човек бе стоял там през цялото време и вестникарската хартия бе полепнала по него.
Това не създаваше усещането за присъствието на ангел хранител, макар че със сигурност ставаше дума за него.
Усещането бе за... заплаха.
Книжният човек се извърна от Фрик и се хвърли към прозорците. Когато шумолящата хартия се блъсна в стъклото, тя се превърна в сянка, в плуващ мрак, който се всмука в стъклото по същия начин, както бе сторил в украшенията на коледната елха предишната вечер.
Призракът се стопи, сякаш се бе пренесъл по стъклото в дъжда и после, яхнал дъжда, бе изчезнал в някакво далечно и немислимо място.
Фрик отново бе сам. Или поне така изглеждаше.
Последната и единствена промяна е направена от deadface на 11 април 2014, 13:22.
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Re: "Лицето" от Дийн Кунц

Мнениеот SargoS » 10 април 2014, 14:21

Като повечето неща на Кунц книгата е доста добра. Специфичен стил на писане и богато въображение. Задължително за фенове на ужаси/трилъри.
SargoS
 
Мнения: 3
Регистрация: 10 април 2014, 12:44


Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Google [Bot] и един гост

cron