Прия

[swish266]

§§§

Събуди се от някакво блъскане. Минаха няколко секунди докато мъглата се вдигне. Погледна Брайтлинга*. Пресметна, че е около десет сутринта. По дяволите! Пак му бяха дали стая близо до ремонта. Кипна, но ядът му отмина почти веднага – беше безполезно да се разправя. В най-добрия случай щеше да овика някоя от младите стажантки на рецепцията – и до там. Беше си разхвърлял вече нещата и не му се сменяше стаята. Скапан хотел! Скапана Индия! Пусна телевизора. По CNN още въртяха снощните новини. Докато обиколи каналите от сателита, главата го зацепи.
Вантера кацна в Бомбай по разписание, рано сутринта. За разлика от предния път, снощи доста ги клати. Трябваше да заобикалят мощен фронт. По едно време радарът плътно почервеня. Отклониха се на повече от сто мили... Мусонът започваше с пълна сила. Като капак вторият пилот беше пълно разочарование. Не стига, че от скоро летеше на големия самолет, ами и беше тотално отнесен. Вантера знаеше, че гаджето го бе зарязало и Роби по-вероятно блуждаеше из саваните на Южна Африка, отколкото да следи времето на радара.
Оставаха още 36 часа. Вече повече от година летеше почти само до Индия. От време на време изпадаше по някой Сингапур или Сидни, но това беше по-скоро изключение, от колкото правило. Познаваше Колаба (кварталът около хотела „Тадж Пелъс” и арката „Гейт ъв Индия”), като задния си двор. Независимо, че Бомбай беше индийският Холивуд или както тука го наричаха „Боливуд”, нищо кой знае какво не ставаше. Повечето барове работеха само през уикенда, а в делничен ден по вечерните заведения пускаха само двойки... Не случайно в Индия бяха на мода купоните у дома – поне човек можеше да си прави почти каквото иска. Жълтата преса беше пълна с пикантерии от палатите на местните величия.
Не харесваше Индия по много причини. Безумни контрасти! Богатите използваха кастовата система (официално отречена преди 50 години) и религията, която учеше да се вярва смирено в прераждането, за да държат в подчинение и невежество простолюдието. Тълпите от просяци нагло подръпваха чужденците за дрехите. Уличните търговци бяха малко по-възпитани от просяците и насила те вкарваха във вмирисаните и наблъскани с каква ли не стока дюкяни. Шумът, мръсотията, смрадта. И не на последно място - стремежът на всеки от улицата да бръкне в джоба на чужденеца по един или друг начин, но разбира се с измама...
Всичко това се извъртя на 45 оборота в ума на Вантера. Вече нямаше никакъв шанс да заспи. Но още не му се ставаше. Пресегна се към двете списания, които си бе взел от борда, но четенето не потръгна. Реши да слезе на басейна, да поплува и след това да се опита да подремне на шезлонга.

§§§

Пиколото едва забележимо плъзна облечената в бяла ръкавица ръка по таблото и вратите на асансьора се отвориха. Вантера понечи да излезе, но бе срещнат от малка тълпа араби. Тия хора вечно бързаха за някъде, освен когато се разплуваха под унищожителните лъчи на слънцето у дома.
Огледа фоайето. Нищо интересно. През огромната витрина се виждаха бабичките от „Делта” и две доста по-млади жени. Най-вероятно от „Алиталия”. По това време около басейна киснеха само стюардеси от екипажите, които отсядаха в хотела. Туристите или бяха на хладно вътре във фоайето или се мотаеха по прашната Колаба, отвъд високите стени.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Брайтлинг – марка швейцарски часовници, популярни сред професионалните пилоти. Бележка на автора.

Забеляза табелата след по-внимателен оглед наоколо. „Гостите на хотела се уведомяваха, че басейнът ще бъде затворен за частно тържество от 19.30 ч.” Ето една добра новина! Довечера се очертаваше мероприятие. Вантера умираше от кеф да се самопоканва. Даже вече му беше нещо като хоби. Обикновено храната беше под нивото на хотелските ресторанти, но пиенето си го биваше и в крайна сметка така си разнообразяваше скучните вечери в Бомбай.
Запамети името на семейството, което празнуваше годежа на сина си и прецапа няколкото метра от витрината до басейна. Свали шортите и тениската си и без да избира шезлонг, се отпусна в приятно хладнеещата вода. Забеляза с крайчеца на окото как момчето се усмихна и отнесе две хавлии на любимото му място. След това щеше да вдигне дрехите и внимателно да ги сгъне на масичката до шезлонга. Вантера не беше циция и няколко рупии от време на време опресняваха паметта на спасителя.
Още не беше готов за плувния маратон. Слънчевите лъчи се отразяваха от леките вълнички, които правеше докато се носеше по повърхността и се заиграваха по суровите викториански черти на каменната ограда. После преминаваха по идеално подстриганите храстчета наоколо... Градината с басейна беше същински оазис на пъпа на едно от най-пренаселените места в Света. Ех, защо и нас не ни бяха колонизирали британците... Домързя го и отряза „маратона” от дневната програма. Може би щеше да успее да дремне час-два на шарената сянка. Денят не започваше чак толкова зле.

§§§

Вантера слезе на басейна около час след началото. Носеше елегантен тъмносив панталон, фина памучна риза с дълъг ръкав и относително скучна вратовръзка. Това беше стилът на местните юпита и нямаше да се набива на очи. Набързо установи, че освен него има само още един бял. Родителите, както обикновено, бяха прекалено заети с роднините и шефовете. Важното беше да се движи по периферията, под колоните и да не се оставя някой да му прихваща погледа. Взе си двойно „Джони черен етикет” и малко кашу в сребърна купичка и се настани на едно от канапетата до далечния край на басейна.
Тези бяха истински баровци! Градината наоколо бе осветена от факли на масивни сребърни колони, а не от обичайните скрити прожектори. Съдовете за сервиране бяха сребърни, а чашата в ръката му доста понатежаваше. Сглобяемият бар със закуските беше два пъти по-дълъг от обикновеното, а пиенето се сервираше на отделно място. Всичко беше излъскано до блясък. Поигра си наум с цифрите и след около минута установи, че присъствието на 200 човека, ще излезе на мама и татко около 70 хиляди щатски долара...
Безплатната храна и пиене не го впечатляваха нито привличаха. Вечеряше в Кралския Бомбайски яхтклуб отсреща или в любимия „Леополд”, преди да се появи. Тук беше, за да наблюдава пъстрата тълпа! Пилотите, които летяха на дълги линии прекарваха престоя в чужбина по няколко общоприети начина – някои пестяха от закуската, други изтрезняваха точно 12 часа преди полет, трети чукаха каквото и колкото могат. Разбира се, не трябваше да пропуска и групата на хронично пазаруващите... Вантера не можеше да припише себе си към нито една от тях – той се интересуваше от хората. Обичаше да разнищва характера на определен индивид по външността, маниерите, поведението. А най-голямото удоволствие изпитваше, ако обектът на неговото наблюдение му дадеше по някакъв начин доказателство, че е прав в умозаключенията си.
От около десетина метра забеляза капките пот по голото теме на един леко закръглен и доста черен индиец на средна възраст. Беше с идеално ушит костюм и модни обувки. Кръсти го „Рада”. Рада слушаше с едно ухо две определено грозни дами и всеки двайсетина секунди скришом поглеждаше на около 45 градуса вдясно. Вантера проследи погледа му и реши, че Рада изчаква на максимално близко разстояние да се освободи някакъв шеф или по-заможен роднина, за да го заприказва. Вантера стана и се приближи до своя обект. В този момент покрай Рада и двете грозни госпожи мина двойка, която тримата поздравиха с повдигане на чаши. Вантера за миг мярна издайническото потно петно под мишницата на Рада. Явно предстоящият разговор беше доста важен за „обекта” и притеснението му го издаваше...
Или онзи там тинейджър. Беше облечен по последната мода от Лондон. Школовката в маниерите и безлимитната кредитна карта от таткото даваха добър краен продукт. С малка разлика. Прекалена самоувереност, все още неподплатена с лични постижения. И точно затова прекалена... Вантера се отмести, за да направи място на количка с нови чаши за бара.
Някой се блъсна в него. Вантера беше метър и деветдесет, около 100 кила и почти не усети стълкновението. Но се обърна за да приеме възпитано извинението. Едва се сдържа да не зяпне. Пред него смутено се усмихваше индийка с най-красивите очи, които бе виждал на живо. Дисплеят на нейния мобифон още светеше – явно бе набирала текст и не го бе видяла, когато се премести, за да направи път на келнера с количката. Нейното стъписване беше по-голямо и това му позволи веднага да измисли нещо по-завъртяно.
- Надявам се, че колкото и да вярвате в прераждането, не си позволявате да правите това докато пресичате улицата, - каза той и кимна заговорнически към мобифона.
- А вие от къде знаете, че вярвам в прераждането?
- Прощавайте, не знам, по-точно предполагам, - Вантера веднага смени тактиката и премина в отбрана. Явно дамата само изглеждаше смутена.
- Извинявайте господине, все пак се опитах да ви разлея пиенето.
- Няма проблем, така или иначе е за смяна, - излъга той. – Може ли да взема нещо за вас?
Това вече я изненада. Реши, че тя няма да успее да преодолее преградата, която индийците, особено тези от по-горните касти, издигаха пред чужденците. Не позна. Денят се изпълваше с приятни изненади. Тя го погледна право в очите. И как само го погледна – той почувства, че потъва в необятната черна вселена на тези прекрасни очи. Момичето не се колеба дълго:
- Би трябвало аз да сменя пиенето Ви, нали сме в Индия, - засмя се тя, но вече уверено продължи:
- Диетична кола с Бакарди, но само колкото за аромат.
Номерът с пиенето беше от старите и проверени тактики на Вантера. Обикновено тези две-три минути му даваха време да прецени какво и как да предприеме. Но този път едва му стигнаха да излезе от тези очи!
На бара се забави неочаквано дълго. Момчетата въртяха сериозни коктейли и трябваше да почака. Толкова, че взе да се притеснява. Какво става? Притеснение?! Отдавна не бе изпитвал подобно нещо! След 15 години обикаляне по света малко неща и хора притесняваха Вантера. Но тази малка дама май му влезе под кожата още в първия миг! Усмихна се. Днес си беше същински хит.

§§§

- Наздраве.
- Намасте.
Интересно. Отвърна му нестандартно, с индийския поздрав. Той го възприе като закачка:
- Викат ми Вантера.
- Прия, - едносрично, но не защото бе смутена, напротив. Вантера почувства, че сам става обект на нечия главоблъсканица. Но Прия бързо завоалира интереса си с кратка биография. Работела в отдел „Връзки” на някаква голяма компания. Вантера се напъна да запомни името, но не успя. Това включи още едно „Внимание” в мозъка му... Явно изцяло се бе пренастроил на приемане, за да не пропусне и най-малкия нюанс в думите на Прия.
Той нямаше любим тип жена. Палитрата на неговите завоевания беше богата и разнообразна, за което голям принос имаше професията Пилот на далечни полети. Вантера беше опитвал всякакви коктейли и подправки. Но беше открил едно нещо за себе си: Вибрациите. Те или бяха там, или ги нямаше. Понякога ги усещаше от метри, понякога беше необходимо докосване – но те бяха като зелена светлина. Без тях просто нищо не ставаше. Отминаваше дамата с галантна усмивка и толкоз. Без значение дали е руса, брюнетка, висока, закръглена, млада или в знойните 40...
Тази Прия просто го разтрисаше! Имаше някакво чародейство в нея.
- И как се озовахте тук?
- Ами самопоканих се, - собственото му откровение го изненада. Вантера беше с готово алиби. Дори си носеше визитката на някакъв баровец, с когото се беше запознал в яхтклуба. Но досега никога не му се беше налагало да оправдава присъствието си. Местните богаташи, с безкрайната си лицемерност и снобизъм, не си позволяваха да изпадат в конфузна ситуация.
- О, интересно! И аз съм горе-долу в тази категория. Рашми, моята приятелка и колежка ме покани. Тя стана причина за нашето малко произшествие – трябваше да се срещнем отвън преди повече от половин час, но тя дори не благоволява да отговоря на текстовете, които й пращам! Имам съмнение, че получавам компенсация от квалитетни мезета и питиета за алибито, което й осигурявам.
- Прия, ще позволите ли на един скромен кавалер да Ви извади от сапунената драма на тази Ваша Рашми?
- Ха-ха, Тази смехория прозвуча много ангажиращо! – засмя се Прия. Ефектът беше като звънтенето на монетите във ваничката на някой еднорък пират! Той почувства сияйна радост и топлина от първия малък успех – УСМИВКАТА, с която го даряваше непознатата жена. Същевременно не успяваше да се начуди на реакцията си. Всичко вървеше по ноти до този момент, но обичайната възбуда от дирижирането на флирта я нямаше. Обратно – вече се усещаше зависим от тези дълбоки черни очи, от лъчезарната усмивка...

§§§

Следващите час и половина отминаха като няколко секунди, ако не се брояха двете разходки до бара за нови питиета. Прия само лизваше своето, докато Вантера с удоволствие пресуши още две черни „Джонита”. Имаше чувство, че устата му непрекъснато пресъхва. Още по-необичайна констатация. Затова с удоволствие остави алкохола да му развърже езика малко повече от обикновено и да обостри сетивата му.
Независимо, че се чувстваше изцяло в свои води и на свой терен, тя го държеше на щрек. Кеф! Толкова рядко му се случваше да си намери мярката тук. Обикновено индийците разменяха лицемерно две-три думи с чужденеца и се отдръпваха при своите, за да го оплюят порядъчно. Това беше един от недъзите, останал от колониално време. Беше си блъскал главата безкрай, как един народ с хилядолетна история и изключително богата култура в продължение на няколко поколения не може да се отърси от самочувствието на иконом.
Усещаше, че вибрират на една вълна. Прия ни най-малко не се притесняваше от неодобрителните погледи на тежките дами наоколо. Нищо не можеше да убегне от очите на Вантера. Понякога професионалните деформации помагаха в живота! Нейната храброст му даваше криле – той я обгърна с присъствието си и още повече разбуни страстите наоколо. Вече не му пукаше, дали стават център на внимание. Беше убеден, че ако го подканят да напусне, Прия ще тръгне с него.
Дойде време да се преместят в дискотеката. „Инсомния” беше хитът на южен Бомбай. Само едно-две заведения на Джуху бийч*, в една от новите колонии заселени предимно с изгряващи боливудски звездички, можеха да й съперничат. Беше изцяло обновена само преди половин година. Всеки път, когато минаваше покрай огромната опашка, Вантера благодареше на съдбата, че центърът на нощния живот в Колаба е в неговия хотел. За гостите на хотела входът беше безплатен – трийсет щатски долара си беше цена и за него – а имаше и отделен коридор.
„Инсомния” беше откупена за годежа. Още поне 15 бона в зелено от сметката на тате. За малко да се почувства гузен, че няма как да почерпи Прия... Влязоха както си бяха с чаши в ръка. Двата мутанта на входа се отместиха без дори да повдигнат вежда. Прия го поведе към малката тераса над бара. Вантера се усмихна доволно, когато усети, че тя ще използва един преход, нещо като заден вход, вместо да пресичат дансинга. Дискотеката се състоеше от лабиринт от коридори, зали и тераси на четири нива – само редовен посетител можеше да знае тази малка подробност. ДА. Толкова изненади за една вечер. Да си ги бе поръчал, нямаше да му се случат!
Побъбриха още малко и слязоха на дансинга.

§§§

- Ивааанеее.
Медният звън на гласа й лекичко го изсули от блажената дрямка. Вантера изсумтя и пусна крака от койката в салона. Едва забележимото полюшване и слънчевите лъчи, които го галеха от илюминатора на отсрещния борд, го бяха унесли. Какво ти унасяне – Брайтлингът показваше, че е спал почти час!
- Кажи, моя Русалке.
- Ела на геноата, трябва да обръщаме галса. Вятърът се завъртя.
Вантера се изправи и нещо тупна на пода. Дигиталният диктофон. Натисна копчето за връщане на последната фраза. „Побъбриха още малко и слязоха на дансинга.” Умна машинка. Знаеше точно къде да се върне. Щом свърши горе, ще го включи в лаптопа и ще прехвърли новия текст в работен файл.
Прия беше изключила автопилота и стоеше права на щурвала – същинска морска сирена. Вятърът оплете един черен кичур около лицето й. Тя галантно го отстрани – усещаше, че Той я гледа през люка.
До Венеция имаха още поне ден и половина. Времето беше перфектно – вятър югозапад, 10-12 възла, нито облаче в кръгозора. Адриатика беше гладка като езеро. „Самодива”, новият им Халберг–Раси 42, гълташе милите с хилядолетното самочувствие на викинг... Скандинавецът, както Вантера ласкаво наричаше яхтата, спеше в уверените ръце на рулевия.
Вантера се качи на палубата и целуна Прия по бузата преди да се наведе към винча.
- On your call, Captain. * *
Усмихна се. Току-що бе измислил края на своя първи разказ.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Джуху бийч – квартал на Бомбай, предпочитан от Боливудските звезди. - Бележка на автора.
** On your call, Captain – По ваша команда, Капитане. - от англ. Бележка на автора.