Вадим Арчер - Чист огън

Това е място, където имате възможност да пускате ваши преводи, или да информирате за прогреса на неща, които превеждате в момента — сами или в сътрудничество с други хора.

Вадим Арчер - Чист огън

Мнениеот khorin68 » 12 септември 2013, 23:24

Опитвам се да започна превод на едно фентъзи, което четох преди 4-5 години и много ми хареса. Понеже е на руски, реших да започна някакъв превод на текста. Това са първите две страници от превода:
Вадим Арчер
Чист огън


Глава 1

Какво изгарят хората след себе си? Мостове? Кораби? Любовни писма?
Той нямаше нито мостове, нито кораби – това е за богатите. Той нямаше дори любовни писма. Не може да се каже, че въобще не ги е писал – писал ги е, и само колко смело, за своите приятели от академията на маговете, защото имаше богата фантазия, жив език и още нещо, което принуждаваше получателките да дават дълги и нежни отговори. И още защото да пише за другите беше много по-лесно, отколкото за себе си. Но той нямаше свои любовни писма, не ги криеше в пазвата си и не ги препрочиташе в междучасията, хвърляйки тържествуващи погледи на завистливите си връстници.
Какво обаче изгори след себе си в онзи глупашки ден, когато с приятеля си намислиха да се пошегуват с първия помощник на ректора на академията – противен, пъхащ навсякъде носа си старик, отдавна надживял своята магия, точно както и зъбите си. И трябваше това да се случи точно два месеца преди зрелостните изпити! По-добре да бяха се пошегували със самия ректор – той, разбира се, би проявил повече разбиране и те двамата нямаше да излетят за броени часове от академията, както за това настояваше смъртно обиденият първи помощник.
Приятелят му в крайна сметка не беше от бедно семейство и можеше да се върне вкъщи. Него самия бяха го дали на времето му, за да се избавят от излишно гърло, и понеже все пак имаше съответните способности, маговете бяха се съгласили да го приемат. Облеклото върху него бе предоставено от академията, торбата му я даде на прощаване съседът му по стая, а сложените в нея дреболии бяха или подаръци от приятели, или възнаграждения за добро учене. Разбира се, сега вече не е момченце и може да работи, но искаше ли му се да се върне в семейство, отдавна станало му чуждо? А и било ли му е някога родно? Във всеки случай, не помнеше нещо такова.
Още два месеца – и щеше да стане истински маг. Щеше да получи препоръка от академията за добро място, да се устрои там и да стане богат и уважаван. А сега, беден скитник без някакви надежди за бъдеще, върви по прашния път все по-далеч от същата тази академия.
Какво все пак изгарят хората след себе си?

* * *

„А времената си остават поръчани...“ Май така казваше Кувалда, един от жестоките магове на древността, служил в кралския двор, когато искал да подчертае, че вън на двора и отвъд пределите му е именно онова време, което са му поръчали на него, Кувалда. В книгите на академията имаше много писано за Кувалда, в това число и че характерът му е бил гаден, а действието на магията му – неустойчиво. И дори не винаги предсказуемо.
Ето какво означава хубаво място и правилно разпространени слухове, помисли си той. По принцип, този Кувалда не е правил нищо такова, което да е превъзхождало способностите на който е да е ученик на академията. Освен може би най-безнадеждните, поправи се той, като поразмисли.
Времето беше прекрасно – ако не беше лошото настроение, да върви през гората щеше да е просто приятно. Ако имаше необходимите пари, самият той щеше да си поръча такова. Макар че, сепна се, за какво са му пари, след като сам при желание може да направи каквото и да е време. Ако можеше също така лесно да направи и храна...
Той се отби встрани и седна под едно дърво с гръб към пътя. Не защото беше уморен – още нямаше пладне, откакто напусна стените на академията. Не защото се канеше да хапне – той и без това нищо нямаше. Просто пътят тук излезе на склон и му се прииска да се полюбува на удивителната гледка, открила се пред него, още повече при такова чудесно време.
Една малка птичка със зелени крила и сиви гърдички усърдно тършуваше в храста точно пред него. Кръгло блестящо око се втренчи в него.
- Здравей – каза той.
- Здравей – изсвири птичката. - Как е?
- Гладен съм – призна си той.
- Искаш ли червей? - попита тя.
- Не – отказа той. - Хората не ядат червеи.
- Защо? - учуди се птичката. - Червеят е хранителен. Червеят – това е месо. Ти сигурно не си много гладен.
- Може би – съгласи се той.
- С кого разговаряш, момче? - раздаде се зад гърба му силен весел глас.
От изненада той подскочи на място. Птичката уплашено се шмугна в храста.
- Ами, с една птичка – каза той, идвайки на себе си.
- С птичка? - изсумтя гласът. - Това е хубаво. Някои хора сами със себе си разговарят.
- Също не е лошо – отвърна неуспелият маг. - Наистина, сам със себе си не е нужно да разговаряш на глас. Изглежда другите ги плаши не това, че хората разговарят сами със себе си, а това че не чуват себе си отвътре.
Той се огледа и видя момък на неговите години, прилично облечен, със здраво натъпкана торба през рамо. Същия го разглеждаше с интерес, устните и очите му се усмихваха.
- Накъде си поел? - попита момъка.
- Натам. - Магът неопределено махна с ръка в противоположната на академията страна.
- И аз съм натам – зарадва се момъкът. Той спусна торбата от рамото и седна съвсем близо. - Ама колко е скучно да вървиш самичък! Вървях и си мислех – да можех да намеря спътник, но незнайно защо все на насрещни попадам! Как мислиш, защо?
Те се погледнаха в очите и се разсмяха.
- И наистина, защо? - повтори магът след момъка, заливайки се от смях.
- Как се казваш? - попита момъкът, когато се насмяха.
Забавно е, помисли си магът, че всеки път по време на общуване с хората, се изисква определено съчетание от звуци, обозначаващо него самия. Когато оставаше в самота, по никакъв начин не свързваше себе си с това звукосъчетание, но сега отново не бе самичък.
- Ервин – отговори той.
- А аз съм Армандас. За приятелите – Арман. - Момъкът започна да разкопчава ремъците на торбата.
- Скоро ще е пладне – каза той. - Хайде да похапнем, щом сме седнали, а после ще продължим да вървим нататък.
- Знаеш ли – на Ервин все още му беше неудобно да назове новия си познат Арман, - нямам никакви провизии.
- Как няма? - Ръцете на Армандас замръзнаха върху торбата. - Майка ми ми е натъпкала цяла торба, едва я мъкна.
- Това е, защото ти си имаш майка.
- А ти нямаш ли си? - досети се Армандас.
- Като че ли имам... - замислено забави той. - Но като че ли не...
- Странно говориш. - Ръцете на Армандас продължиха разправията с ремъците на торбата. - Нищо, тук има достатъчно за двама... Но как така си се оказал сам на пътя, без храна?
- Заради шега – отговори Ервин. - Оказва се, че понякога удоволствието да се присмееш излиза много скъпо.
- Раскажи ми – заинтригувано помоли събеседника му, нарязвайки парчета черен хляб и подреждайки върху тях парчета сушено месо. - Ама ти вземай, вземай. - Той подбутна парче към Ервин.
khorin68
 
Мнения: 3
Регистрация: 03 юни 2010, 13:19
Местонахождение: Дряново

Обратно към Преводи

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост

cron