Мойто слънце

[ananasia]

Мойто слънце своя лик изплете,
Крие се във румения ден,
Като в сън ожъна върховете,
После стана скитник изморен.
В черните одежди топла пепел,
Му напомни бащиния дом,
Дето с руси плитки класовете,
Шушнат като тих камбанен звън.
С изсушени устни го целуна
Родната земя – за сетен път
Сълзите му бистри във върбите,
В листите до късно ще блестят.
Дните като пепел разпилени
Вятърът далече ще развей,
Над цветята росни и зелени,
Мойто младо слънце ще изгрей.

Нина Мирославова Миндова