Лятна командировка

[Boky]

Лятна командировка
(работно заглавие)
1
Най-после на пътя. Мисля се за подреден човек и винаги, когато се захващам с нещо, това означава, че съм го обмислил порядъчно, имам някакъв план за изпълнение и съм оставил нещо в резерв за непредвидени ситуации. Накрая се получава обикновено, че планът е бил нереалистичен, обмислянето е било упражнение, като бягането на място, а резервът – като Държавния ни резерв, само на хартия. Но този път задачата, с която се бях захванал, предполагаше много малко усилия и много удоволствия. Затова и в багажа ми преобладаваха принадлежностите, обслужващи едноседмичното безгрижно излежаване на плажа, в малкото селце на брега на Черно море, което не бях посещавал, Господи, от близо двадесет години. Предварителната подготовка включваше избор на местопребиваване около Северния плаж в селото, който беше по-доброто място от Южния в спомените ми. С възхвала към родителите на Интернет, ангажирах бунгало за една седмица в къмпинга, намиращ се до входа на плажа, преведох авансовата сума и натоварих багажа в Пежото. Времето за този период, края на септември, обещаваше добро държане, а перспективата, че няма да заваря стълпотворението от летуващи, предизвика възторг, избухнал под формата на бек вокал на Арета Франклин, чието изпълнение ознаменува пресичането на Околовръстното. Рядко си позволявах подобни изблици, не защото нямах данни, според скромното ми мнение, а защото рядко се случваше евентуалните слушатели да ги оценят по достойнство. Официално, ангажиментите започваха от утрешния ден, но реших да добавя малка увертюра, като посетя един добър познайник в Средец, бившето Грудово, на когото бях направил известни услуги при предишна командировка в този край и ежегодно получавах покани за посещение, на които така и не можех да откликна. Той държеше една много приятна почивна станция край града, в която дивечът имаше постоянно място в менюто, а излетите в околността можеха да удовлетворят и най-върлия природозащитник. Пътната ми карта бе определена с маршрут, минаващ под Балкана и от Сливен, през Ямбол, до Средец. Не съм привърженик на безсмисленото надбягване по магистралата, особено когато пътуването има за цел удоволствие. Не можех да разбера онези индивиди, които избиват комплекси, като натискат педала докрай, а след като пристигнат с няколко минути по-рано от такива като мен, сядат на маса и започват с часове да обсъждат колко е важна бързината. Затова и маршрутът ми беше по трасе, където трафикът е значително по-слаб, а пътуването включваше и чести спирания на харесвани от мен места. Първото планирано спиране беше при известно в миналото ханче, където мислех да закуся. Уви, ханчето беше полуразрушено и хвърляйки му тъжен поглед, продължих към второто място, при Водопада. За щастие, никой още не беше пресушил тази природна хубост, а и кръчмата до него имаше приличен вид. Насладих се на гледката и на горещата чорба, обелихме няколко приказки със съдържателя, чийто първи клиент за деня му бях и зареден със студена кола, продължих по живописния път. Планът ми предвиждаше да обядвам в едно много симпатично заведение с жива риба, което бях открил близо до Калофер, но поради късното тръгване и удължения престой на Водопада, реших да пропусна това задължително за населяващите планетата събитие. Някъде след Казанлък, спрях до купчина сергии, оформящи местен пазар. Тръгнах към една лелка, охраняваща щайги с грозде, като хвърлях по един поглед и на асортимента по другите сергии. Гроздето имаше апетитен вид и след задължителната обмяна на информация за сорта, цената и разбира се, вътрешното положение в страната, тръгнах към чешмата с голям плик от бялото. Вкусовите качества не отстъпваха на добрата визия, затова седнах на пейката до чешмата, за да намаля теглото на плика. Нямаше много хора наоколо, но поглеждайки към шосето, погледът ми се спря на една колоритна фигура, застанала с изпъната ръка до банкета. Облечена в дънки, срязани под коленете, потник с невъзможен за определяне цвят и бейзболна шапка, върху дълга руса коса, можах да определя пола, от мястото, което заемах, единствено от липсата на характерните издутини под потника. Момчето беше обуто в сандали на бос крак, носеше голяма раница, с привързан спален чувал към нея, а по всички части на тялото, непокрити от някаква материя, се виждаха всевъзможни рисунки и фигури. Отдавна не бях срещал стопаджия по пътищата, но на този не му давах голям шанс. Въпреки песимистичните ми прогнози, десет минути по-късно, един товарен камион намали и спря малко след фигурата. Последва кратък диалог с шофьора и момчето се прехвърли в каросерията, където се намърда сред намиращите се там кашони. След като отдадох дължимото на превъзходния плод, грабнах остатъка и продължих пътуването в превъзходно настроение, подкрепяно от парчетата в новия албум на Джордж Бенсън. Подминах Сливен и поех по пътя за Ямбол. Представях си изненаданата физиономия на Барабата, когато ме види на входа на почивната станция и подготвях рецепторите си за кулинарното изобилие, което щеше да ме засипе. Увлечен в подобни възвишени размисли, мярнах с периферното си зрение нещо познато, което ме накара да се взра в огледалото за обратно виждане, а няколко метра по-надолу и да спра. Не се бях излъгал. Върнах колата назад и застанах до омърлушената фигура на стопаджията, възседнал раницата, с шише вода в ръка. Пресегнах се и отворих вратата откъм неговата страна.
- Накъде си, юнак?
Момчето, явно изненадано от подобно внимание, стана и навря глава през вратата.
- Тръгнал съм към морето. – с малко флегматичен глас заговори стопаджията.
- Към морето ли, на грешен път си попаднал.
- Знам, но тук съм благодарение на един зяпльо, който ме забрави в каросерията и вместо да сляза на разклона за Бургас, ме изтърси на този път.
- Добре де, а ти не протестира ли?
- Ох, бял заспал и се разбудих едва когато онзи ме стовари под това дърво. А Вие накъде сте?
- За съжаление, доста встрани от желаната за теб посока, но ако искаш, мога да те откарам до Ямбол. Там шансовете да хванеш нещо към морето са значително по-големи, от сегашната ти спирка.
- Съгласен. А и нямам бърза работа. Морето няма да изтече през Босфора, макар че знае ли човек, при днешните климатични промени.
Натоварихме раницата в багажника и новият ми спътник се настани на седалката до мен. Оказа се не толкова словоохотлив, с мъка определи началния пункт на пътешествието си някъде на Дунава и след няколко слаби опита да поддържам разговора, го оставих да зяпа през прозореца. Стоварих го на автогарата в Ямбол, а аз продължих към Средец, припомняйки си мои прояви в този вид спорт. В късния следобед пристигнах в града в полите на Странджа, преминах транзит през него и спрях до едно заведение на изхода му. Набрах номера на Барабата и изчаках традиционното му „Алоу“ да прозвучи в слушалката.
- Приемаш ли гости по това време? – започнах без да се представям.
- Приемам по всяко време, стига да са канени. – избоботи гласът отсреща.
- Е, хубава работа. Значи неканените ги връщаш?
- Ей, ако ти е до шеги, не си подбрал момента. Пътувам и нямам желание за празни приказки.
- Охо, сега пък се разсърди. Значи всяка година ме каниш, а като реших да намина, се правиш, че не си спомняш за това.
- Чакай, чакай, Калине, ти ли си, несериозник такъв?
- Най-после. Точно мислех да затварям. Викам си, всичко е било на шега.
- А-а-а, казваш го само защото не си пред очите ми. Ще ти кажа аз една шега. Кога пристигаш?
- Как кога, вече съм почти на входа на бунгалото ти.
- Абе ти сериозно ли говориш?
- Никога не съм бил по-сериозен.
- Леле-е, такова събитие се случва, а аз не съм в къщи. Слушай, обеснико, сега ще звънна на жената да те посрещне и настани. Аз пътувам от Бургас и след час пристигам. И този път няма да те пусна лесно. Хайде, затварям.
Когато за първи път престъпих прага на станцията, беше зима и едвам се добрахме до нея. Сега успях да се порадвам на местата, през които ме водеше пътят и особено завладяваща беше гледката към онова 20 метрово дере, където се минаваше на косъм от ръба. Станцията, строена по времето на соца, носеше всички монументални белези на онзи стил, но Барабата се беше постарал да разчупи сивотата му, с някои интересни хрумвания, като бе превърнал последния етаж в ресторант под звездите, мазето в механа, а парка зад станцията - в зимна градина. След двадесет минути, паркирах пред почивната станция и още не бях отворил багажника, когато отвътре се спусна Каката, съпругата на Барабата. Евгения или Каката, както всички я наричаха, защото винаги вкарваше в обръщение този семеен термин, независимо от възрастта на събеседника, за тези няколко години от последната ни среща, не беше мръднала. Същата дребна, подвижна топчица, с изрусена коса и трапчинки на вечно засмяното лице. Поставени един до друг с мъжа ѝ, контрастът беше удивителен. Нямаше разумно обяснение как близо двуметровата, 120 килограмова грамада, беше избрал тази миниатюрна фурия. Още по-голямо удивление будеше способността на този дребосък, да подчинява безпрекословно и да мести където си поиска тази планина.
- Ох, кака, току що ми се обади моят и като каза, че пристигаш, така започнах да го соля, мислех че пак се е запил и си съчинява оправдание. Но погледнах през прозореца, видях те да слизаш от колата и не повярвах на очите си. Ела да те гушна за да усетя, че си истински.
Разцелувахме се и хващайки ме под ръка, домакинята заситни към входа. Настани ме в стая на втория етаж и след като си признах вълчия глад, се договорихме да изтрая още малко, хем и Барабата да успее с прибирането. Бях успял да мина през душа и навличах дрехите, когато вратата се разтресе и през нея нахълта Барабата, грабна ме в прегръдка, която за момент спря функционирането на дихателната система и след като ми се нарадва, ме бухна във фотьойла. Преди около три години, пристигнах в града, във връзка с поредната задача. Трябваха ми около две седмици за да разплета кълбото, с което беше усукан Барабата, по това време все още административен директор в най-големия завод в града. Бяха го набедили за присвояването на огромни суми и този грамаден мъж, бе на ръба на отчаянието. В деня, в който го отведох от ареста на Окръжния съд със снето обвинение, ми се закле, че винаги ще имам почетното място в дома му. Тази клетва, произнесена със сълзи на очи, така ме впечатли, че едвам се удържах да не ревна с него и само способността ми в такива моменти да вкарвам нещата в хумористични релси, ме спаси от проява на нетипична слабост.
- Няма да те пусна, Калине, ще те заключа в тази стая, ще те храня и поя, докато не реша, че съм компенсирал отсъствието ти за тези години.
- Не мога, Бараба. Тръгнал съм в командировка и утре трябва да съм на терена. Знаеш, че в това отношение не правя компромиси. Първо работата, след това удоволствието. Обещавам на връщане да ти гостувам поне три дни.
- Ох, знам Калине, нали ако не беше ти, сега щях да съм най-голямата развалина в околността. Дари ме с нов живот, спаси ми честта и семейството. Няма да настоявам, но само ако ме излъжеш и не дойдеш след като свършиш …
Излишно беше да довършва изречението. Достатъчно силни аргументи се криеха в огромните юмруци, които размаха пред лицето ми.
- А сега, хайде в механата, че Кака ще ни обръсне и двамата.
Слязохме в мазето, където Барабата ме отведе до една великолепно заредена маса, която би получила отлични оценки и от най-претенциозните чревоугодници.
- Сядай, Калине, аз отивам да избера виното, а ти започвай, не чакай. Сега се връщам, а Кака трябва да обслужи другите гости и после ще се присъедини.
Останалата част от текста на тази първа глава, както и продължението, може да се види на http://www.alexboky.org

[Гост]

Не ме кефи стилът - напомня ми за ученическо творчество (много оригиналничене), както и безкрайният битовизъм - софри, кръчми и т. н. Само началото ми хареса.

[Boky]

Познахте „Гост“. Тази история беше започната преди 37 години, като упражнение за собствен проект, с който участвах в неформален литературен кръжок. Попаднах на него, като прочиствах библиотеката си и реших да му дам нов живот, като променя някои неща. Уважавам мнението, Ви, и се радвам, че сте отделили време за тези няколко страници.