"Г-н Монк и финансовата криза" от Лий Голдбърг

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Г-н Монк и финансовата криза" от Лий Голдбърг

Мнениеот deadface » 21 юни 2013, 03:27

Изображение
"Г-н Монк и финансовата криза" от Лий Голдбърг


"Новият роман с главен герой Монк е изпъстрен с етюдите на една комедия от грешки, белязана от специалните му детективски умения. Истината е, че едва ли има друго съвременно четиво, което да съдържа толкова спонтанни хумористични моменти, оплетени в невероятни сюжетни обрати." – San Francisco Chronicle

Мислите си, че поредицата за гениалния детектив Монк се е изчерпала? Нищо подобно - този десети роман е още по-спонтанен и по-жив от предишните!
Смятате, че това е една безкрайна история с едни и същи хумористични сцени? Напротив, Монк е създаден да бъде непредвидим и да очарова на всяка крачка.

Щатът Калифорния е във фалит, потапяйки Сан Франциско в дълбока финансова криза. Полицейското управление на Сан Франциско е принудено – отново – да уволни Ейдриън Монк като консултант. Монк смята, че може да преживява със спестяванията си, докато нещата се стабилизират. Тогава Натали научава, че преди известно време Монк е инвестирал парите си при Боб Сийбс, харизматичният шеф на „Рейниер Инвестмънтс”, който току-що е бил арестуван по обвинения за организирането на финансова измама на стойност два милиарда долара. Сметките на всички клиенти на Сийбс – включително тази на Монк – са напълно заличени.
Когато ключовият свидетел в правителствения иск срещу Сийбс е убит, Монк е убеден, че извършителят е Сийбс, макар че е под домашен арест, докато пред сградата 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата стои орда папараци.
Да бъдеш разорен и без работа, обаче, има едно предимство: Монк може да посвети цялата си обсесивна енергия на разкриването на и на тази мистерия. Макар че Монк е лишен от спестяванията си чрез измама, дошло е време за разплата.


Откъси

Краката ни скърцаха и хрущяха по разпиления чакъл и боровите иглички. Монк направи гримаса, докато се опитваше да намери чиста пътека.
- Това е като да вървиш по горещи въглени, само дето бих предпочел въглените.
- Ще ти изгорят краката – каза Дишър.
- И всички микроби заедно с тях. Да вървиш по борови иглички е по-смъртоносно, отколкото да вървиш по употребявани спринцовки. Едно убождане и си мъртъв.

*

Първото, което Монк направи, беше да си сложи чифт хирургически ръкавици, от онези, които често използваше на местопрестъпленията.
- Защо правите това? – попитах.
- Защото не искам да стана наркоман.
- Не можете да станете наркоман, като се занимавате с пари – казах.
- Не съм съгласен. Според изследване, представено на двеста трийсет и осмата Национална среща на Американското химическо общество, в повече от деветдесет процента от книжните пари в обръщение има следи от кокаин.
- Шегувате се – казах.
- Ще ми се да се шегувах, Натали. Нужно е само едно подушване на незащитените ти ръце, след като си докоснала погрешната десетдоларова банкнота, и – бум – вече си проститутка-наркоманка. А банкнотите, които не са покрити със слой кока, са заразени с безброй болести, включващи, но не ограничаващи се до това - свински грип, ешерихия коли и разяждаща плътта ебола.
- И това ли го имаше в изследването?
- Това е просто здрав разум. Най-мръсното нещо на света са парите. Нямаш представа къде са били или колко ръце са ги докосвали.

*

Онзи ден в съседната къща се появиха някакви типове, окосиха изсъхналата морава и я напръскаха със зелена боя. Банките предприемаха тази процедура с много от конфискуваните заради просрочена ипотека къщи в квартала ми. Аз изплащах редовно вноските по ипотеката си и тревата ми не беше изсъхнала, но се изкушавах да помоля типовете да боядисат моравата ми само за да изглежда така добре от разстояние, както и онези на всички останали.
Великият детектив Ейдриън Монк, моят страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство работодател, също харесваше идеята за боядисване със спрей на моравата ми, но това е защото обича еднаквостта. За Монк нямаше значение, че има нещо поначало абсурдно в боядисването на мъртви растения и че това може да е симптом за проблем, много по-голям от повяхващите морави.
Например Монк има удивително точно око за детайлите, но съм сигурна, че не забеляза, че специализираният магазин за сирене на Двайсет и четвърта улица беше затворил. Възхитително високомерният maitre fromager affineur ми каза, че бизнесът му рязко западнал, защото – с изключение на онези индивидуално опаковани, съвършено квадратни резени блудкаво топено сирене, което Монк харесва толкова много –
сиренето се било превърнало в лукс в свят, където хората трудно си позволявали и най-необходимото.
Това беше свят, в който аз, самотна майка, отглеждаща дъщеря тийнейджърка, живеех от години. Никога не бях си позволявала “сирене за ценители”. Но внезапно сякаш всички останали се присъединяваха към мен. Самият щат Калифорния сега беше точно като мен – либерал със свободен дух с предимно слънчева нагласа, олюляващ се на ръба на финансов крах.
Но докато всички около мен губеха работата и домовете си, аз намирах гузна утеха във факта, че стига хората да продължават да се избиват помежду си, Монк ще продължи да бъде консултант към Полицейското управление на Сан Франциско, а аз ще продължа да се прехранвам като негова асистентка.
Монк не забелязваше страданията, били те финансови или други, на хората наоколо, защото беше изцяло погълнат от своите собствени. За него страданието беше начин на живот, призвание и форма на изкуство, нещо, в което да се търкаля, изпълнен с нещастие и, колкото и странно да звучи това, до известна степен с утеха. За него страданието беше толкова познато и приятно, колкото е щастието за нас,
останалите.
Дори при това положение моята работа беше да облекчавам страданията, за да може той да функционира в обществото и да се съсредоточи върху разкриването на убийства.
Моя задача беше да се погрижа хората около него и местата, които посещаваше, да отговарят на неговите неописуемо чудати правила за ред и чистота.
За Монк нямаше нищо по-плашещо от промяната. Например всеки ден носеше едни и същи дрехи: кафяво спортно сако върху бяла риза от сто процента памук, закопчана до яката. Всички ризи имаха по осем копчета, разбира се. Ушитите му по поръчка памучни панталони имаха по осем гайки за колан.
Монк се стремеше да води строго организиран, симетричен и антисептичен живот.
Правех всичко по силите си да му помогна да постигне тази невъзможна и непривлекателна цел.
Но колкото и да се стараеше да упражнява пълен контрол над заобикалящата го среда, Монк все пак не можеше да се изолира от световната финансова криза, която откри от личен опит рано в една делнична сутрин в кварталния супермаркет “Сейфуей”.
Отидохме да попълним запаса му от бутилирана вода “Съмит Крийк” – единствената напитка, която той пиеше. Не преувеличавам – пиеше само това. Никаква друга течност не влизаше в устата му. Дори зъбите си миеше с нея.
Затова беше крайно разстроен като откри, че по рафтовете няма никакви бутилки “Съмит Крийк”. Пространството, обикновено заемано от нея, беше заето от бутилки с “Ароухед” и “Евиан”.
Той ме погледна:
– Къде ми е водата?
– Предполагам, че е свършила.
Монк наклони глава на една страна, после на друга, изучавайки рафта така, както би оглеждал местопрестъпление.
– Не, не е това. Махнали са етикета с този артикул от рафта.
– Може би в този магазин вече не я зареждат.
– Не ставай смешна, Натали. Бутилираната вода “Съмит Крийк” е основна човешка необходимост.
– За вас, господин Монк.
– За цялото човечество – заяви той. – Никой не може да живее без вода.
Посочих към десетките други марки бутилирана вода:
– Тук се продават много други марки вода.
– Тази помия не е вода.
– На мен определено ми прилича на вода.
– Те искат да си мислиш точно това.
– Те? – попитах. – Кои са те?
– Не се заблуждавай само защото това е бистра течност. Може да е всичко. Може да е слюнка.
– Не мисля.
– Толкова си наивна – каза Монк. – Има трудови лагери, в които гладуващи роби прекарват жалките си животи, като пълнят бутилки със слюнка, които после се продават по целия свят като фалшива вода на хора като теб.
– Това звучи напълно безсмислено.
– Светът е жесток – каза Монк. – Покварата няма край.
– Помислете логично, г-н Монк. Вместо да се хвърлят усилия и да се поробват хората, за да плюят в бутилки, няма ли да е безкрайно по-лесно просто да пълнят бутилките с чешмяна вода?
– Чешмяната вода представлява преработена мръсна вода, а строежът и управлението на пречиствателни станции струват милиони долари – заяви той. – Наистина ли мислиш, че те имат пречиствателни станции там?
– Къде? – попитах. – Къде е това “там”? Кои са “те”?
– Порасни, Натали. – Той поклати глава и замарширува надолу по пътеката между рафтовете към задната част на магазина.
Забързах след него.
– Къде отивате?
– Да намеря управителя и да поискам обяснение.
– Защо просто не пробваме в друг супермаркет?
– Това е моят магазин – тросна се той. – Трябваха ми години да го организирам както трябва.
– Нима?
– Идвам късно нощем и подреждам всичко по продукти и срок на годност. Това е работа, която край няма, но ми доставя наслада.
Разбира се, че му доставяше. Това не бе изненада. Неочакваното откритие беше, че не знаех нищо за това нощно развлечение. Работех за Монк от години и въпреки това още имаше неща, които не знаех за него. Изглежда, той имаше таен живот, още по-скучен и тъжен от онзи, който водеше наяве.
– Наистина ли ви позволяват да правите това? – попитах.
– Освен това жуля драскотините от балатума – допълни Монк. – Пазарските колички нанасят жестоки поражения по настилката, когато се управляват безразсъдно. Хората би трябвало да бъдат много по-внимателни.
Сега ми стана ясно защо служителите в магазина го оставяха да преподрежда стоките им. Това беше малка цена за безплатни услуги по почистването. Можеха да прекарват нощите си в постоянна почивка.
Открихме управителя, едър мъж с червена престилка, да подрежда кутии със зърнени закуски в края на една от пътеките. На табелката с името му пишеше:
Артър Ъптън.
– Артър – каза Монк. – Трябва да поговорим.
Управителят се обърна с изнурена въздишка:
– Казах ви и преди, г-н Монк, няма да спрем да продаваме дъвка само защото някои хора я изплюват на улицата.
– Какво сте направили с бутилираната вода “Съмит Крийк”?
Артър трепна:
– Мислех, че знаете. Вече не я зареждаме.
– А трябва – настоя Монк.
– Вече никой не я зарежда.
Монк поклати глава и размаха ръце, сякаш за да прогони цялата ситуация.
– Не, не, не, това не е позволено. Длъжни сте да я продавате.
– “Съмит Крийк” излезе от бизнеса – обясни Артър.
Монк продължаваше да клати глава и да размахва ръце в трескаво отрицание.
– Това е невъзможно. Немислимо.
– Преди две години “Съмит Крийк” взе заем от милиони долари, за да придобие компания за енергийни напитки – продължи спокойно Артър. – Работата с енергийната напитка се издъни, при което “Съмит Крийк” затъна още повече в дългове. Обявиха компанията за продан, но никой не проявяви интерес да я купи. И се наложи да прекратят работа.
– Правителството не се ли намеси, за да ги спаси? – попита Монк.
– Това е бутилирана вода – каза Артър.
– Това е същината на живота – отвърна Монк.
– Има и друга бутилирана вода. По дяволите, можете просто да завъртите крана и да пиете оттам.
Тази реплика бе толкова оскърбителна за Монк, че внезапно го накара да спре да клати глава и да ръкомаха. Той погледна Артър в очите.
– По-скоро бих пил собствената си пот, но това няма да е възможно – рече Монк, – защото ще умра от обезводняване.
– Пийте сок – предложи Артър. – Или прясно мляко.
– Прясно мляко? Знаете ли откъде идва млякото?
– От кравите – каза Артър.
– И наистина предлагате да пия това?
– Защо не?
– Това са телесните течности на друго животно, Артър. Може би трябва да излоча и малко кравешка пикня, като така и така съм се захванал. Или кучешки лиги. Какво ще кажеш за чаша хладна, вкусна свинска храчка? Ммм, добре звучи.
– Прясното мляко е напълно здравословно – отбеляза Артър.
– Това, което предлагате, е отвратително, нехигиенично, извратено, и гнусно.
– Добре, изпийте една кока-кола. Или енергийна напитка – каза Артър. – Наистина не ме е грижа.
– Как можете да лишавате хората от питейна вода, да им казвате да пият телесни течности, и да се наричате “Сейфуей”? – изкрещя вбесено Монк. – Това не е “Сейфуей”. Това е “Детуей!”
Хванах здраво Монк подръка:
– Да вървим.
– Магазинът на смъртта! – изкрещя той, обвинително насочил пръст към стреснатия управител. – Магазинът на смъртта!
Повлякох Монк към изхода.
– Говорете по-тихо, господин Монк, иначе ще повикат полиция.
– Ако те не го направят, би трябвало да го сторим ние, защото тук се извършва отвратително престъпление – каза Монк, после изкрещя още няколко пъти: – “Детуей”! Магазинът на смъртта!
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост

cron