Разходка

[pechalen_strannik]

* * *

Градът зад мен бавно се превръщаше в сива точка, докато колата лакомо поглъщаше асфалта. Слънцето едва се бе събудило и рядко се случваше да се размина с други автомобили. Когато това се случеше, винаги хвърлях любопитен поглед на техните водачи. По лицата им бе изписана тъга и нещастие – пътешествието им бе към края си и те се връщаха доброволно в града. Освободени затворници сами слагаха белезници на ръцете си. Аз ликувах, а те ридаеха.
Към десет часа вече наближавах крайната точка на моето пътуване. Монотонните стонове на скучния град отдавна бяха заглъхнали и след броени минути вече стоях на прага на вилата ми.
Преди година баба ми почина и аз наследих нейната собственост. Къщата бе сравнително малка, но за сметка на това бе в отлично състояние. Доста труд трябва да бе хвърлила баба, поддържайки старите мебели. Всичко в къщата бе по-старо от мен самия – повечето неща биха били модерни, ако живеехме в началото на миналия век. Вилата бе един саркофаг, опазил съдържанието си от времето, така копнеещо да погълне всичко, до което се докопа. Чувствах се като археолог, току-що разкъсал печата на древните и отворил за пръв път пратката от предците ни.
Къщата сякаш бе кацнала на един невисок хълм, но висок достатъчно, за да можех да обхвана селцето в подножието. Можех да изброя къщите на пръстите на ръцете си. Като се замисля, дори не съм сигурен дали това село имаше свои обитатели – улиците бяха съвсем пусти.
Времето бе необичайно за май – нито бе топло, както бихте очаквали, нито бе хладно. Реших да се възползвам от предоставения ми случай и да отида за кратка разходка. От върха на хълма в противоположна на селото посока забелязах гора на около километър от мен. Нищо не взех със себе си, защото нямаше да се забавя повече от час – отивах до гората и се връщах, нищо повече.
Вървях по отъпканата земя и стъпките ми се губеха в обширната равнина. След не повече от половин час стоях пред издигащите се борове. Свежото ухание ми завъртя главата, вдигна ме във въздух със своите невидими ръце и ме сгромоляса на твърдата земя. Така почуствах своето кръщение аз, градското човече. След това непознато за мен изживяване плахо прекрачих бариерата на двата свята – стария, светъл и познат свят, и новия – мрачен и непредсказуем.
Слънцето започна да ми липсва Слънцето, което винаги бе мой другай и предводител, ме бе изоставило. Колкото и да го търсех над мен, острите игли бодяха очите ми и преустановяваха всеки мой опит. Следвах отъпкания път, който ме довете в тази непозната местност, и бавно осъзнавахм как пътечката бе единственото нещо, останало от стария свят. С всяка измината крачка мракът се сгъстяваше, докато в един момент започна да ме задушава. Подобно място взема ориентацията, изтръгва я от тялото ти и го скрива от погледа ти. Какво бях аз в този момент? Някаква нищожна точка, част от вероятно безкрайното владение на неузнаваемото?
Оглушаващата тишина всяваше анормален страх. Все по-често се обръщах назад; имах чувството, че всяко дърво мен следеше и бе в очакване да направя една погрешна стъпка, за да ме погълне завинаги. Параноята растеше – когато погледнах краката си, които не усещах от неизвестно за мен време, се осведомих, че така познатия път, който следвах от началото на моето вероятно пагубно пътешествие, бе изчезнал. В този момент осъзнах смъртната си присъда. Щях да вървя безцелно, докато не ме повалеше умората; неспособен да продължа щях да умра от глад. Ах, с какво бях заслужил тази своя участ?
Внезапен шум се вряза в непоклатимата тишина и я разби на малки, прозрачни късчета, сякаш тя бе от стъкло. Отне ми известно време докато се уверя, че това бе шум, породен от чупенето на дървесни клони. Източникът на пръщенето се приближаваше и след секунда пред мен се озова същество, което дори в този момент мога да си представя с най-дребните детайли.
Високо около 3-4 метра, с дървени стволове вместо крака и ръце, покрити със зелени иглички, пред мен стоеше великан в тялото на бор. Имаше брада от живи растения, а очите му бяха с цвета на буреносен облак.
Безсмислено е да се споменава, че аз бях на ръба на здравия ми разум; водех дуел с лудостта. Съзнанието крещеше, но устата бе загубила своето умение да издава звуци. Чувствах се като мраморна статуя, способна да движи единствено очите си. Машинално се обърнах и не по свое желание краката ми започнаха бързо да ме носят в обратната посока. Не бях аз господарят на тялото ми в онзи момент. Инстинктите контролираха всяко мое действие. Препусках, а в главата ми все още бе затворен образът на гиганта. Лутах се, подминавах неподвижните стари борове и не след дълго усетих слънчевите лъчи да галят нежно кожата ми. Никога не се бях радвал повече на светлината, отколкото в онзи момент. В далечината се забелязваше хълм, а върху хълма – позната постройка.
Вече бях прекосил равнината и седях на стария дървен стол в хладната стая. Не ме напускаше мисълта за случилото се. Образът все още бе кристално ясен и аз разпознах в него лесник. Преди известно време бях чел за това същество в книга за славянските митове и легенди. Всичко се връзваше – височината, брадата, местоположението. Аз се бях натрапил във владението му. Истинността на случката не подлежеше на съмнение, но разкажех ли я на някого, то той веднага щеше да ми покаже посоката на общинския дом за душевно болни хора.