Осъдени

[pechalen_strannik]

* * *

–Така и така сме тук, защо да не се опознаем? – попита с известна надежда мъжът в килията в другия край на коридора.

Никой не удостои смелчагата с отговор.

–Добре. Нека аз започна пръв – със същия ентусиазъм продължи той. –Роден съм в града и прекарах живота си в него. О, забравих да се представя! Казвам се Андрей, приятно ми е. Имам съпруга, която много обичам, и две деца – момче на девет годинки и дъщера на шест. Всяка неделя...
–Това е безсмислено – прекъсна го някой в близкия край на коридора. –След броени часове ще сме мъртви и двамата. Всеки, влязъл в този затвор, бива екзекутиран. Обречени сме още при влизането ни. Само смъртта може да сложи край на пребиваването ни тук.
–Прав си, но има някаква надежда. Може да възникне някаква авария или..
–Как ли пък не. Ще слезе самият Иисус, ще махне белезниците ти и ще те спаси.
–Не изговаряй напразно името на Господа. – смирено се обади една килия надолу по коридора. –Святи Отче, в името на Исус аз те моля за прощение на всичките ми грехове, престъпления и беззакония.. –говореше ниско на себе си .
–Съжалявам. Ако започна и аз да се моля, ще бъда ли избавен от мъки вечни? Или..

Речта на мъжа бе прекъсната от внезапното отваряне на врата. Трясъкът прободе тялото на хармонията, както куршумът пронизва крехката плът. Балансът, царувал досега в отделението, кървеше.
Неистовият шум стресна обречените и те впериха поглед в непрогледния мрак. Няколко секунди вратата скърцаше и по това затворниците се ориентираха за местонахождението й. До едни тя бе по-близо, до други – по-далеч.
Стъпки. Всички, уплашени, затаили дъх, следяха със слуха си натрапника. Когато кънтенето секна, се случи незибежното:

–Време е.

Демоничните думи се врязаха в ушите на всички. Дълбок белег оставиха те в съзнанието на зрителите. Сцената се разигра по следния начин: мъжът, пред чиято клетка бе застанал в очакване злодеят, се срина. И физически, и психически. Бебешки плач изпълни тъмното отделение. Долавяха се отделни думи и зрителите ги свързаха в последователна история – мъжът имал семейство, работел здраво целия си живот, изкарвал много пари и издържал близките си, не заслужавал да умре.
Влачене. Отдалечавайки се от късметлиите, избраният крещеше за помощ. Крещеше, а зрителите наблюдаваха последните секунди от спектакъла без да продумат нищо. Блъсването на врата сложи край на хипнозата и всички се опомниха.

След известно време адската порта се отвори отново. Всички бяха запознати със сюжета – стъпките, словото, суматохата, тишината. Актьорът се изгуби в мъглата и се спуснаха шумно завесите. И всичко си бе постарому.
Хората се изнизваха един по един. Някои бяха шумни, други смирено бяха приели участта си. В края на деня и последният от зрителите напусна театъра.


Тогава нови зрители изпълниха скамейките.