"Те живеят в нощта" от Денис Лихейн

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни

"Те живеят в нощта" от Денис Лихейн

Мнениеот deadface » 14 април 2013, 11:53

Най-добрият гангстерски роман, който някога съм чел, вече и на български език :)

Изображение
"Те живеят в нощта" от Денис Лихейн

"Те живеят в нощта" е "Кръстникът" за мислещите хора. – Стивън Кинг

Бостън, Масачузетс, началото на 20 век – епохата на Голямата депресия и Сухия режим, когато контрабандата на алкохол и организираната престъпност в САЩ процъфтяват. Алкохолът се лее, куршумите свистят, а един мъж се заема да остави своя отпечатък върху света. Но животът от тъмната страна има висока цена.
С перото на разностранен и вълнуващ разказвач Денис Лихейн представя интригуващата история на израстването на Джо Кофлин от дребен крадец до най-успешния контрабандист на ром.
Историята може да ви звучи познато: синът на виден полицай попада сред лошите и става един от тях. Но в ръцете на Лихейн сагата за възхода на Джо Кофлин до върховете на криминалната върхушка е свежа, нюансирана, гарнирана с алкохол, оръжия и мацки – и се разпростира от Бостън до Тампа и Куба. Докато Кофлин потъва все по-дълбоко в тъмната страна, сред онези, "които живеят в нощта и танцуват бързо" – той провокира един въпрос: Може ли хем да си добър гангстер, хем добър човек?

Денис Лихейн е автор на десет романа и сборник с разкази, повечето от които бестселъри на "Ню Йорк Таймс", и спечелили не една престижна литературна награда. Три от романите му са филмирани, като филмите се радват на огромен успех както от страна на публиката, така и от страна на критиката (и трите са отличени с различни награди). Романите му са преведени на трийсет и три езика.

---

"Талантливият Лихейн сътворява епична хроника на Америка по времето на Сухия режим, в която описва възхода на Джо Кофлин, бостънски гангстер от ирландски произход. История многопластова и магнетична, съдържаща вечните теми – престъпление, семейни отношения, страст, предателство – на изящно предаден исторически фон." – Publisher’s Weekly

"Мистериозна, с гибелна нотка, романтична и едновременно злокобна, тази гангстерска сага далеч надхвърля стандартите на жанра. Перото на Лихейн притежава размах, който превръща всяко изречение в читателско удоволствие. Но истинското сърце на историята – и сърцето на това велико литературно постижение – е образът на харизматичния гангстер Джо Кофлин и моралната дилема, горчивата и мъчно придобита мъдрост, която съпътства и направлява целия му живот." – The New York Times

"Това е не само блестящ гангстерски трилър; това е блестящо писателско постижение, точка." – The Independent

"Власт, похот и морални лутания – тази комбинация е прерастнала в експолизвна творба. Епична сага за чаровни лоши момчета, фатални жени, тайна и бурна любовна афера, лоялни приятели и безмилостни врагове… И високата цена на живота от тъмната страна." – Kirkus

---

Денис Лихейн очарова с уменията си на разказвач с наистина впечатляващ стил. За разлика от повечето автори на трилъри, които наблягат на действието, диалога, напрежението и загадките, Лихейн акцентира върху обстановката, описанията и мислите на главните герои, като изгражда толкова живи, пълнокръвни и колоритни персонажи, че е просто невъзможно да останеш безучастен към съдбата им. Нещо повече, той създава изключително убедителна картина на Бостън от времето на Голямата депресия и Сухия режим – Бостън на гангстерите и продажните полицаи, на корумпираните политици, беззаконието и анархията; свят, в който оцеляват и преуспяват само най-безскрупулните и силните.

Филмовите права върху книгата са откупени от Warner Brothers. Режисьор на лентата ще бъде Бен Афлек, а главнaта роля е поверена на Леонардо ди Каприо.


Откъси от романа:

Няколко години по-късно, на едно корабче в Мексиканския залив, поставиха краката на Джо Кофлин в корито с цимент. Дванайсет въоръжени мъже чакаха да излязат в открито море, за да го изхвърлят през борда, а Джо слушаше пухтенето на двигателя и гледаше как водата се пени около кърмата. И тогава му хрумна, че почти всичко значимо, случило се в живота му – и добро, и лошо, – бе започнало в утрото, когато пътят му се пресече с този на Ема Гулд.
Запознаха се през 1926 г. малко след зазоряване една сутрин, когато Джо и братята Бартоло ограбиха стаята за игра на комар в задната част на една от кръчмите на Албърт Уайт в Южен Бостън. Преди да влязат, Джо и двамата Бартоло нямаха ни най-малка представа, че кръчмата е на Албърт Уайт. Ако знаеха, щяха да си плюят на петите в три различни посоки, за да затруднят максимално преследвачите.
Слязоха по задното стълбище без проблем. Минаха през празния бар без инциденти. Барът и казиното заемаха цялата задна част на склад за мебели край доковете, за който шефът му, Тим Хики, го бе уверил, че е собственост на някакви безобидни гърци, пристигнали наскоро от Мериленд. Но когато влязоха в стаята, завариха игра на покер в разгара си, петима играчи, пиещи кехлибарено канадско уиски от тежки кристални чаши, обгърнати от сива завеса от цигарен дим. В центъра на масата се издигаше купчина пари.
Никой от мъжете не приличаше на грък. Нито изглеждаше безобиден. Саката им бяха провесени на облегалките на столовете и оръжията на хълбоците им се виждаха ясно. Когато Джо, Дион и Паоло влязоха с извадени пистолети, никой от мъжете не посегна към оръжието си, но Джо видя, че един-двама се канят да го направят.
Една жена сервираше напитки на масата. Тя остави подноса, взе цигарата си от пепелника и дръпна отегчено пред трите дула, насочени към нея. Сякаш бе очаквала за финал на вечерта да види нещо по-впечатляващо.
Джо и братята Бартоло носеха шапки, нахлупени ниско над очите, и черни кърпи, покриващи долната половина на лицата им. Това беше добре, защото, ако някой от присъстващите ги разпознаеше, им оставаше около половин ден живот.
"Нищо работа", бе казал Тим Хики. "Удряте призори, когато там ще са останали само един-двама тъпанари да броят печалбите."
А не петима въоръжени бандити, които играят покер.
Един от играчите попита:
– Знаете ли кой е собственикът на заведението?
Джо не познаваше мъжа, но знаеше кой е онзи до него – Брени Лумис, бивш боксьор и член на бандата на Албърт Уайт, който пък на свой ред бе най-големият конкурент на Тим Хики в контрабандата на алкохол. Напоследък се носеха слухове, че Албърт се запасява с автомати "Томпсън" за предстояща война. Вече се бе разчуло – избираш страна или надгробна плоча.
Джо заяви:
– Правете каквото ви кажем, и никой няма да пострада.
Мъжът до Лумис отново си отвори устата.
– Попитах те дали знаеш кой организира тази игра, кретен такъв.
Дион Бартоло го фрасна в устата с пистолета си. Удари го достатъчно силно, че да падне от стола и да му потече кръв. Така останалите щяха да се замислят дали не е по-добре да си замълчат, вместо да им разбият устата.
Джо нареди:
– Всички, освен момичето, на колене. Вдигнете ръце зад тила и сплетете пръсти.
Брени Лумис прикова Джо с поглед.
– Като приключи всичко това, ще се обадя на майка ти, момче. Ще й предложа хубав черен костюм, да ти отива на ковчега.
Говореше се, че Лумис, бивш боксьор на клуба "Меканикс Хол" и спаринг партньор на Злия Мо Мълинс, удрял като чувал, пълен с билярдни топки. Убивал хора за Албърт Уайт. Не точно, за да си изкарва хляба, а за да покаже на Албърт, че ако тази длъжност се превърне в позиция на пълен работен ден, то тя ще му се полага по старшинство.
Джо никога не бе изпитвал такъв страх, както когато се взря в мъничките кафяви очички на Лумис, но въпреки това му посочи с пистолет пода, изненадан, че ръката му не потрепна.
Брендън Лумис сплете пръсти зад тила си и падна на колене. Останалите го последваха.
Джо се обърна към момичето.
– Елате тук, госпожице. Няма да ви нараним.
Тя угаси фаса си и го погледна така, сякаш се канеше да си запали нова цигара и може би да си долее уиски в чашата. Тръгна към него – момиче на неговата възраст, на около двайсет години, със светли очи и толкова бяла кожа, че Джо почти можеше да види кръвта и тъканите отдолу.
Той я наблюдаваше как се приближава, докато братята Бартоло прибираха оръжията на картоиграчите. Пистолетите падаха с тежко тупване върху близката маса за блекджек, но момичето дори не потрепна. В сивите й очи танцуваха пламъчета.
Тя пристъпи към дулото на пистолета му и попита:
– Какво ще желаят господата към обира си?
Джо й подаде една от двете платнени торби, които носеше.
– Парите от масата, ако обичате.
– Веднага, господине.
Когато момичето тръгна обратно към масата, Джо извади чифт белезници от другата торба и я хвърли на Паоло. Паоло се наведе към първия картоиграч, окова китките му зад гърба и продължи със следващия.
Момичето събра купчината със залози от центъра на масата – Джо забеляза сред банкнотите и часовници и бижута, – а после събра и купчинките пред всеки играч. Паоло приключи с оковаването на мъжете на пода и се зае да им запушва устата с парцали.
Джо огледа стаята – рулетката зад гърба му, масата за крапс, опряна в стената под стълбите. Преброи три маси за блекджек и една за бакара. Покрай задната стена бяха подредени шест ротативки. Ниска маса с десетина телефона служеше за телефонна централа, а на дъска зад нея имаше списък с имената на конете от снощното дванайсето надбягване в Редвил. Върху единствената друга врата, освен онази, през която бяха влезли, с тебешир бе изписано "Т" за означаване на тоалетна, което бе съвсем логично, тъй като, когато пиеха, хората трябваше и да пикаят.
Само че когато бяха прекосили бара, Джо бе забелязал две други тоалетни – напълно достатъчни за подобно заведение. А пък и тази тоалетна бе заключена с катинар.
Той погледна към легналия със запушена уста на пода Брени Лумис, който обаче го наблюдаваше как прави връзката. Джо от своя страна наблюдаваше как Лумис прави връзката. И се увери, че е бил прав от мига, в който бе зърнал катинара – тоалетната изобщо не беше тоалетна.
Това беше сейфът.
Сейфът на Албърт Уайт.
Съдейки по оборота от казината на Хики през последните два дни – първият студен уикенд на октомври, – Джо подозираше, че зад вратата има едно малко богатство.
Малкото богатство на Албърт Уайт.
Момичето се върна при него с торба, пълна със залозите от покера.
– Десертът ви, господине – подаде му тя чувалчето.
Пронизителният й поглед го смущаваше. Тя не просто се взираше в него, а през него. Джо бе убеден, че вижда лицето му зад кърпата и нахлупената ниско шапка. Някоя сутрин щеше да се размине с нея на път до павилиона за цигари и щеше да я чуе как изкрещява: "Това е той!". Нямаше да има време дори да затвори очи преди куршумите да се врежат в тялото му.
Той взе торбата и разклати белезниците на един пръст.
– Обърнете се.
– Да, господине, веднага.
Момичето се обърна с гръб към него и кръстоса ръце зад себе си. Кокалчетата й се притискаха в кръста, пръстите й висяха над дупето и Джо се усети, че последното, което му трябва в момента, е да зяпа нечий задник.
Той щракна белезниците около китките й.
– Ще бъда внимателен.
– Не се притеснявайте заради мен – погледна го тя през рамо.
– Просто се опитайте да не оставяте белези.
Боже!
– Как се казвате?
– Ема Гулд. А вие?
– Издирвания.
– Кой ви издирва? Всички момичета или само полицаите?
Джо не можеше да говори с нея и да наблюдава стаята едновременно, затова я обърна към себе си и извади от джоба си парцал, за да й запуши устата. Парцалите всъщност бяха мъжки чорапи, които Паоло Бартоло бе откраднал от работното си място в "Улуъртс".
– Смятате да сложите чорап в устата ми.
– Да.
– Чорап. В устата ми.
– Чисто нов е, уверявам ви.
Тя повдигна вежди със същия като на косата й цвят на потъмнял месинг и меки и лъскави като хермелин.
– Не бих ви излъгал – добави Джо и усети, че казва самата истина.
– Лъжците обикновено казват точно това.
Тя отвори уста като дете, примирило се, че трябва да си изпие лекарството, и на Джо му се прииска да й каже още нещо, но не успя да измисли какво. Зачуди се дали да не й зададе някакъв въпрос, само за да чуе отново гласа й.
Ема присви очи, когато пъхна чорапа в устата й, опита се да го изплюе – обичайната реакция – и завъртя глава, когато видя канапа в ръката му, но Джо бе готов. Прокара връвта през устата и я завърза стегнато на тила й. Момичето го погледна така, сякаш до този момент цялата работа бе преминала напълно достойно – дори прекрасно, – но сега изведнъж той бе оплескал всичко.
– 50 процента коприна – рече Джо.
Тя повдигна вежди.
– Чорапът – обясни Джо. – А сега вървете при приятелите си.
Момичето коленичи до Брендън Лумис, който не сваляше очи от Джо.
Джо погледна към вратата на сейфа и се взря в катинара. Усети, че Лумис проследява погледа му и се обърна към него. Очите на Лумис станаха безизразни в очакване на следващия ход на Джо.
Без да сваля поглед от него, Джо рече:
– Да тръгваме, момчета. Приключихме.
Лумис примигна бавно и Джо реши да приеме това като примирие – или поне вероятност за примирие – и да се разкара от това място.

*

Джо седна в края на бара най-близо до вратата, където жена, чиито тлъстини висяха от ръцете й като кореми на бременни, му сервира халба топла бира, която имаше лек вкус на сапун и дървени стърготини, но не и на бира или въобще на някакъв алкохол. Потърси с поглед Ема Гулд в сумрака, но видя само докери, двама моряци и няколко труженички. До тухлената стена под стълбите бе подпряно пиано с няколко счупени клавиша. В подобни дупки не се предлагаха кой знае какви развлечения, освен някое и друго кръчмарско сбиване между моряци и докери, осъзнали, че не им достигат една-две проститутки, за да има за всички.
Тя влезе през вратата зад бара и завърза в движение забрадка на тила си. Бе сменила блузата и полата с мръснобял моряшки пуловер и кафяви панталони от туид. Мина по цялата дължина на бара, изпразни пепелниците и почисти локвичките разляна бира, а жената, която бе обслужила Джо, свали престилката си и си тръгна.
Когато Ема стигна до Джо, очите й се стрелнаха към наполовина празната му халба.
– Искате ли още една?
– Да.
Тя погледна към лицето му и видяното май не й хареса.
– Кой ви каза за това място?
– Дини Купър.
– Не го познавам – отвърна тя.
"Значи ставаме двама", помисли си Джо и се зачуди как, по дяволите, му хрумна толкова идиотско име. Дини? Не успя ли да измисли нещо по-нелепо?
– Той е от Евърет.
Ема забърса бара пред него, без да понечи да му донесе нова халба.
– Нима?
– Да. Миналата седмица работеше по река Мистик от страната на Челси. Чистеше коритото. Знаете ли го?
Тя поклати глава.
– Все тая, Дини посочи към отсрещния бряг и ми каза за тази кръчма. Рече, че предлагате хубава бира.
– Сега вече лъжете.
– Защо? Не е възможно някой да е похвалил бирата ви ли?
Тя се взря в него, както бе направила в стаята за покер – все едно виждаше вътрешностите му, розовата плът на белия му дроб, мислите, които пробягваха през гънките на мозъка му.
– Бирата наистина не е чак толкова лоша – рече Джо и вдигна халбата. – Веднъж пих бира в една кръчма и се кълна, че...
– Голям си сладкодумник, а?
– Моля?
– Не съм ли права?
Джо реши да се престори на несправедливо обвинен.
– Не лъжа, госпожице. Но ще си вървя – той се изправи. – Колко ви дължа за първата бира?
– Двайсет цента.
Той постави монетите в протегнатата й ръка и тя ги прибра в джоба на мъжкия си панталон.
– Няма да го направиш.
– Моля? – попита той.
– Няма да си тръгнеш. Искаш да се впечатля от твърдението ти, че ще си вървиш, за да повярвам, че си искрен и да те помоля да останеш.
– Не – той облече палтото си. – Наистина си тръгвам.
Тя се облегна през бара.
– Ела насам.
Той поклати глава.
Тя го повика с пръст.
– Ела тук.
Джо премести два стола, които стояха на пътя му, и се наведе през бара.
– Виждаш ли онези момчета в ъгъла, на масата от бъчва?
Нямаше нужда да се обръща. Видя ги в мига, в който прекрачи прага. По вида им съдеше, че са докери – имаха рамене като четирикрилни гардероби, ръце като канари и очи, които не ти трябва да срещаш.
– Да.
– Те са ми братовчеди. Забелязваш приликата, нали?
– Не.
Тя сви рамене.
– Знаеш ли с какво се занимават?
Устните им почти се докосваха и ако отвореха уста и подадяха езиците си, върховете им щяха да се срещнат.
– Нямам представа.
– Издирват хора като теб, които лъжат за хора на име Дини, и ги пребиват – тя приплъзна лакти напред и лицата им се приближиха още повече. – След което ги изхвърлят в реката.
Тръпки пропълзяха по тила на Джо.
– Интересна професия.
– По-добра е, отколкото да ограбват игри на покер, нали?
За миг Джо изгуби ума и дума.
– Хайде, кажи нещо остроумно – подкани го Ема Гулд. – Например за чорапа, който натика в устата ми. Искам да чуя нещо наперено и оригинално.
Джо замълча.
– И докато размишляваш, имай предвид, че в момента ни наблюдават. Ако си подръпна това ухо, знаеш ли какво ще стане? Няма да стигнеш и до стълбите.
Джо погледна към ухото, което тя посочи с бързо извъртане на светлите си очи. Дясното. Приличаше на зрънце нахут, но по-меко. Зачуди се какво ли би било усещането да го засмуква с устни, щом отвори очи сутрин.
Джо погледна крадешком надолу към бара.
– А ако аз натисна този спусък?
Тя проследи погледа му и видя пистолета, който той бе поставил между тях.
– Тогава дори няма да успееш да посегнеш към ухото си – каза той.
Ема откъсна поглед от пистолета и го плъзна по ръката му така, че косъмчетата по кожата на Джо настръхнаха. Обходи с поглед гърдите му, гърлото, брадичката и когато срещна очите му, взорът й изглеждаше по-наситен и остър, огрян от някаква светлина, появила се на света векове преди цивилизацията.
– Свършвам работа в полунощ – рече тя.

*

Докато бягаха след удара в Първа национална банка в Питсфийлд, Дион и Паоло тъкмо бяха скочили в колата, когато Джо се блъсна на заден в една улична лампа, защото се бе отнесъл в мисли за родилното петно. За цвета му на мокър пясък и за начина, по който се мърдаше между лопатките на гърба й, когато му каза през рамо, че е възможно да го обича, и как бе помръднало по същия начин, когато заяви, че Албърт Уайт не е толкова лош човек. Шибаният стар Албърт си беше направо цвете за мирисане. Приятел на обикновения човек, който би купил зимно палто на майка ти, стига да използва твоето тяло, за да се топли той. Родилното петно имаше формата на пеперуда, но с малко нащърбени и остри очертания и Джо си помисли, че би могъл да опише така и самата Ема, а после си каза да забрави, защото тази вечер щяха да напуснат града и всичките им проблеми да се решат. Тя го обичаше. Нали това бе важното? Останалото нямаше значение. Всичко, което Ема Гулд притежаваше, Джо искаше да вкусва на закуска, обяд и вечеря. Искаше да го прави до края на живота си – искаше луничките
по ключицата й и носа й, мелодичния звук, който издаваше, след като се изсмееше, начина, по който изговаряше "четири" като двусрична дума.
Дион и Паоло излязоха на бегом от банката.
Седнаха на задната седалка.
– Тръгвай – нареди Дион.
Висок, плешив мъж със сива риза и черни тиранти изтича от сградата, въоръжен с бухалка. Бухалката не бе огнестрелно оръжие, но въпреки това можеше да нанесе доста щети, ако мъжът се приближеше достатъчно.
Джо включи рязко скоростния лост на първа с длан, но колата потегли назад вместо напред. Полетя пет метра назад. Онзи с бухалката облещи изненадано очи.
Дион изкрещя:
– Леле! Леле!
Джо скочи върху спирачката и съединителя. Превключи от задна на първа, но въпреки това се удариха в лампата. Ударът не бе силен, а унизителен. До края на живота си селяндурът с тирантите щеше да разправя на жената и приятелите как е уплашил трима въоръжени бандити толкова здраво, че потеглили паникьосано назад, за да избягат от него.
Когато колата подскочи напред, гумите изхвърлиха прахоляк и дребни камъчета в лицето на мъжа с бухалката. В това време още един тип бе излязъл пред банката. Носеше бяла риза и кафяви панталони. Той протегна ръка. Джо видя в огледалото за обратно виждане как ръката му отскача. За миг не разбра защо, но в следващия момент проумя. Извика: "Залегнете!" и Дион и Паоло се наведоха на задната седалка. Ръката на мъжа отново подскочи, после подскочи трети и четвърти път, а страничното огледало се пръсна на парчета и в прахоляка на улицата се посипаха стъкла.
Джо зави по Ийст Стрийт, намери уличката, която бяха избрали миналата седмица, и сви наляво по нея, без да отпуска педала за газта. В продължение на няколко пресечки кара успоредно на железопътните релси зад фабриките. Предполагаше, че вече се е намесила и полицията, не толкова, че да постави блокади на пътя, но достатъчно, за да проследи следите от гуми по черния път пред банката и да разбере в каква посока са избягали.
Сутринта бяха откраднали три коли, все от Чикъпи на около сто километра на юг. Бяха свили колата, с която пътуваха в момента, както и един черен "Коул" без калници и "Есекс коуч" модел '24-та с ръмжащ двигател.
Джо прекоси релсите и кара километър и половина покрай езерото Силвър до изгоряла преди няколко години стоманолеярна, чиито обгорели останки се издигаха вдясно сред поле от бурени и папур. И двете коли си бяха на мястото, когато Джо спря зад сградата с отдавна липсваща стена, паркира до коула и тримата слязоха от колата.
Дион вдигна Джо за реверите на палтото и го блъсна в предния капак на колата.
– Какво, по дяволите, ти става?
– Допуснах грешка – отвърна Джо.
– Миналата седмица беше грешка – кресна Дион. – Тази седмица вече е навик.
Джо нямаше как да възрази, но въпреки това рече:
– Пусни ме.
Дион го пусна, дишайки тежко през носа, и размаха пръст:
– Приключваме с теб, мамка му.
Джо събра шапките, шаловете и оръжията и ги прибра в торбата с парите, след което я метна на задната седалка на есекса.
– Знам.
Дион разпери дебелите си ръце.
– Партньори сме от деца, но това вече е прекалено.
– Да – съгласи се Джо, защото не видя смисъл да лъже, след като бе очевидно.
Полицейските коли – четири на брой – се появиха през стена от кафяви бурени в края на полето зад леярната. Тревата имаше цвета на речно дъно и бе висока близо два метра. Джиповете я повалиха и разкриха зад себе си няколко палатки. Жена със сив шал и бебе стоеше приведена над наскоро угаснал огън и се опитваше да напъха колкото можеше повече топли въглени в палтото си.
Джо скочи в есекса и се отдалечи от леярната. Братята Бартоло го задминаха с коула, чиято задница се поднесе, когато минаха през голо парче земя. Червената пръст се посипа по предното стъкло на Джо и го заслепи. Той се наведе през прозореца и изтри пръстта с лявата си ръка, докато държеше волана с дясната. Есексът подскочи по някаква неравност и нещо го ужили по ухото. Когато се прибра в купето, видимостта вече бе много по-добра, но от ухото му шуртеше кръв и се стичаше в яката и надолу по гърдите му.
Джо чу свистене и удари по задното стъкло – като звука, който издават дрънчащи по ламаринен покрив монети, и в следващия миг прозорецът се пръсна, а от таблото с проблясване отскочи куршум. Един джип се появи от лявата му страна, а миг покъсно друг изникна отдясно. В него на задната седалка седеше ченге, опряло дулото на автомат на прозореца, което откри огън. Джо скочи на спирачката толкова рязко, че металните пружини на облегалката се врязаха в гърба му. Десният прозорец на колата му се пръсна. След това и предното стъкло. Парчета от таблото се посипаха по Джо и предната седалка.
Джипът отдясно се опита да спре, докато завиваше към него. Предницата му се вдигна и се отдели от земята, сякаш ударена от ураганен порив. Джо успя да зърне как автомобилът се търкулва на една страна миг преди другият джип да се вреже в задницата на есекса и пред очите му сред тревата да изникне скала точно в началото на гората.
Предницата на есекса се разби, а останалата част от колата се извъртя надясно заедно с Джо. Осъзна, че е излязъл от автомобила, чак когато се блъсна в дървото. Лежа там дълго, покрит с парченца стъкло и борови иглички, лепнещ от собствената си кръв. Помисли си за Ема и за баща си. Гората миришеше на опърлени косми и той попипа за всеки случай главата и ръцете си, но не гореше. Седеше сред боровите иглички и чакаше питсфийлдската полиция да го арестува. Сред дърветата се издигаше пушек – черен като от бензин, но не много гъст. Виеше се измежду стволовете, сякаш търсеше някого. След известно време Джо осъзна, че полицаите може и да не дойдат.
Когато се изправи и погледна отвъд смачкания есекс, не видя никъде втория джип. Зърна първия, онзи, от който бяха стреляли с автомата – лежеше преобърнат на двайсет метра от мястото, на което го видя да подскача.
Дланите му бяха порязани от пръснатите в колата стъкла. Краката му бяха наред. Ухото му продължаваше да кърви. Щом се огледа в здравото ляво задно стъкло, видя защо – меката част на ухото му липсваше. Отвъд отражението си Джо съзря кожената чанта с парите и оръжията. Вратата заяде и се наложи да опре и двата си крака на шофьорската врата, която вече никак не приличаше на врата. Събра обаче сили и дръпна силно, дърпа, докато не му се догади и зави свят. Тъкмо когато си мислеше, че трябва да потърси камък, вратата се отвори със силно скърцане.
Взе чантата и навлезе в гората. Натъкна се на горящо сухо дръвче, извило двата си най-големи клона към горящия ствол като човек, който се опитва да угаси пламтящата си глава. Две катраненочерни следи от гуми бяха смачкали тревата пред него, а няколко горящи листа се рееха във въздуха. Стигна до второ пламнало дърво и малък храст до него, а следите от гуми ставаха все по-черни и мазни. След около петдесет метра се натъкна на езерце. По брега и от повърхността му се издигаше пара и първоначално Джо не разбра какво точно вижда. Полицейският джип, който го бе блъснал, беше влетял горящ във водата и сега стоеше в центъра на езерцето, потънал до прозорците,
овъглен и с няколко танцуващи по покрива мазни сини пламъци. Прозорците бяха избухнали. Дупките, пробити от автомата в задния капак приличаха на сплескани кутийки от бира. Шофьорът висеше до кръста от вратата. Единствената част от него, която не бе почерняла, бяха очите му, изпъкващи още по-бели на фона на овъглените му останки.
Джо нагази в езерото и отиде до пътническата седалка на джипа, където водата стигаше до кръста му. В колата нямаше друг човек. Той пъхна глава през прозореца, въпреки че така щеше да се приближи още повече до трупа. Опечената плът на шофьора излъчваше вълни от топлина. Джо се измъкна обратно от колата, убеден, че бе видял двама в джипа, докато го гонеха през полето. Пак го лъхна вонята на обгоряла плът и той сведе глава.
Второто ченге лежеше в краката му във водата. Лицето му го гледаше от песъчливото дъно, лявата страна на тялото бе обгорена до черно като на партньора му, а плътта отдясно бе набръчкана, но бяла. Беше на възрастта на Джо, може би година по-голям. Дясната му ръка бе вдигната нагоре. Вероятно с нея се бе изтласкал от горящата кола, след което бе паднал по гръб във водата и ръката бе останала вдигната, когато бе издъхнал.
Въпреки това на Джо му се стори, че сочи него с недвусмислено послание:
Ти направи това.
Ти и никой друг. Поне не никой жив.
Ти си първият термит.

*

Прозорчето на вратата беше черно, защото по някаква причина лампите не светеха.
Не, не бяха угасени по "някаква" причина, осъзна Джо. Имаше само една възможна причина.
Посегна към ръчката, но в този миг решетката се отвори рязко от външната страна и Брендън Лумис го сграбчи за вратовръзката и го извлече от асансьора. Той извади пистолета от колана на кръста му и го хвърли в тъмното на циментовия под. После заудря Джо в лицето и главата. Ударите бяха толкова много, че Джо им изгуби бройката, а всичко се случваше така бързо, че Джо едва успя да вдигне ръце.
В следващия миг той протегна ръка назад към Ема, въобразил си, че някак си може да я защити. Но Брендън Лумис имаше юмрук като касапски чук. Всеки път, когато удареше Джо по главата – бум, бум, бум – мозъкът му изключваше и пред очите ми избухваше бяла светлина. Той примижа сред белотата, без да успее да съсредоточи поглед върху нищо. Чу как носът му се чупи и после – бум, бум, бум – Лумис го удари още три пъти на същото място.
Когато Лумис пусна вратовръзката му, Джо падна на колене на циментовия под. Чу поредица от равномерни капвания като от протекли водни кранчета, но когато отвори очи, видя, че по пода се стича собствената му кръв на капки с размера на десетцентови монети, които бързо се сливаха в амеби, а амебите прерастваха в локвички. Джо обърна глава, за да види дали по някакъв невероятен начин Ема не се е възползвала от боя, който му хвърлиха, за да затръшне вратата на асансьора и да избяга, но асансьорът го нямаше на мястото, на което беше, или пък Джо не бе там, където се намираше асансьорът, защото видя само циментова стена.
В този миг Брендън Лумис го ритна в корема достатъчно силно, че да го вдигне от пода. Когато Джо се приземи в ембрионална поза, не успя да си поеме дъх. Опитваше се отчаяно да вдиша, но до дробовете му не достигаше нищо. Опита се да се изправи на колене, но краката не го удържаха. Надигна се на лакти, за да отдели гърди от цимента и като риба на сухо започна да отваря уста, за да всмуче поне малко въздух, но видя гърдите си като черен камък без отвори, без процепи, нищо, освен камък, без място за каквото и да било друго, защото не можеше
да вдиша, по дяволите.
Дъхът си проправяше път нагоре през хранопровода като балонче през писалка, стискаше сърцето му, смазваше дробовете му, затваряше гърлото му, но тогава най-накрая мина мъчително покрай сливиците и излезе от устата му. Остави след себе си свистене и няколко задавени вдишвания, но за Джо това бе без значение, защото отново можеше да диша, поне можеше да диша.
Лумис го изрита в чатала отзад.
Джо заби лице в циментовия под, закашля се и като че ли повърна, не бе сигурен, а болката, която го прониза, бе нещо, което досега само си бе представял смътно. Топките му бяха натъпкани в червата; пламъци облизваха стените на стомаха му; сърцето му биеше толкова бързо, че скоро щеше да откаже, просто нямаше друг начин; имаше чувството, че някой е отворил черепа му с голи ръце; очите му кървяха. Джо повърна, този път със сигурност повърна, избълва на пода жлъчка и огън. Помисли си, че е приключил, но пак повърна. Падна по гръб и погледна нагоре към Брендън Лумис.
– Изглеждаш – Лумис си запали цигара – окаяно.
Брендън се люлееше от единия край на помещението до другия. Джо си стоеше на едно място, но всичко останало се клатеше като махало. Брендън погледна надолу към Джо, сложи си чифт черни ръкавици и започна да свива и изправя пръсти, докато не ги намести добре върху ръцете си. До него се появи Албърт Уайт, качен на същото махало, и двамата сведоха очи към Джо.
Албърт каза:
– Опасявам се, че ще трябва да те използвам за послание.
През кървясали очи Джо погледна Албърт с бялото му официално сако.
– Послание за всички, които си мислят, че могат да пренебрегват думите ми.
Джо се огледа за Ема, но при цялото това люлеене не видя асансьора.
– Посланието няма да е приятно – продължи Албърт Уайт. – И съжалявам за това.
Той клекна до Джо с тъжно, отегчено изражение.
– Майка ми все повтаряше, че за всичко си има причина. Не съм сигурен, че беше права, но знам, че хората често стават такива, каквито трябва да бъдат. Аз си мислех, че трябва да стана полицай, но когато градът ми отне работата, се превърнах в това. И през повечето време никак не ми харесва, Джо. Да ти кажа честно, ненавиждам работата си, но не отричам, че ми иде отръки. Приляга ми. Опасявам се обаче, че на теб ти иде отръки да се дъниш. Трябваше просто да избягаш, но не го направи. И съм убеден, че... погледни ме.
Главата на Джо се бе килнала наляво. Той я изправи и срещна добродушния поглед на Албърт.
– Убеден съм, че докато умираш, ще си кажеш, че си го направил от любов.
Албърт се усмихна печално.
– Но не се издъни заради това, Джо. Издъни се, защото ти е в природата. Защото дълбоко в себе си изпитваш вина за стореното и искаш да те хванат. Но в нашата професия се сблъскваш с гузната си съвест всяка нощ. Преобръщаш я в ръце, правиш я на топка. И после я хвърляш в огъня. Но ти, ти не си такъв и си прекарал краткия си живот с надеждата, че някой ще те накаже за греховете ти. Е, този някой ще бъда аз.
Албърт се изправи и за миг всичко пред очите на Джо се размаза. Зърна сребрист проблясък, после още един и присви очи, докато безформените очертания се избистриха.
И тогава му се прииска да не го бе правил.
Албърт и Брендън още потрепваха леко, но вече не се люлееха като махало. До Албърт стоеше Ема, поставила ръка на лакътя му.
За миг Джо не разбра какво става, но после му просветна.
Той погледна Ема и вече не го интересуваше какво ще правят с него. Нямаше нищо против да умре, защото да живее щеше да е прекалено болезнено.

*

Килията му се намираше на най-горния етаж в Източното крило. По цял ден слънцето я напичаше и жегата се задържаше и през нощта. В самите килии нямаше електричество. Пазеха го за коридорите, столовата и електрическия стол в Сградата на смъртта. Килиите се осветяваха със свещи. Вътрешната канализация още не бе стигнала до затвора в Чарлстаун и затова затворниците пикаеха и серяха в дървени кофи. Килията на Джо бе проектирана за един човек, но вътре бяха натъпкали четири легла. Тримата му съкилийници се казваха Оливър, Юджин и Тумс. Оливър и Юджин бяха обикновени крадци съответно от Ревър и Куинси. И двамата бяха работили с бандата на Хики. Не се бе случвало да работят точно с Джо и дори не бяха чували за него, но след като се споменаха няколко имена, разбраха, че е достатъчно сериозен, за да не го пребиват просто за да му покажат кой командва.
Тумс бе по-възрастен и мълчалив. Имаше права като клечки коса и длъгнести крайници, а в очите му блестеше нещо гадно, което не ти се искаше да виждаш. Когато слънцето залезе през първата вечер, той седна на леглото си на втория етаж, провесил крака през ръба. Джо го хващаше от време на време как се взира безизразно в него и едва успяваше да отвърне на погледа и после незаинтересовано да отмести очи.
Джо спеше на едно от долните легла срещу Оливър. Бе му се паднал най-лошият дюшек, леглото пропадаше, а чаршафите бяха груби, проядени от молци и миришеха на мокро куче. Той се унесе неспокойно на няколко пъти, но така и не заспа дълбоко.
На сутринта в двора при него дойде Норман. И двете му очи бяха посинени, а носът му изглеждаше счупен и Джо тъкмо се канеше да го попита какво е станало, когато Норман се намръщи, прехапа долната си устна и фрасна Джо във врата. Джо отстъпи надясно, без да обръща внимание на паренето от удара, и понечи да попита Норман защо го удря, но не му остана време. Норман го нападна, вдигнал непохватно и двете си ръце. Ако се насочеше към тялото вместо към главата, с Джо бе свършено. Ребрата му още не бяха зараснали; ставането сутрин още му причиняваше такава болка, че виждаше звезди. Той се олюля, петите му вдигнаха прахоляк. Високо над тях пазачите в кулата се взираха на запад към реката или на изток в океана. Норман нанесе удар от другата страна на врата му, но Джо вдигна крак и го стовари в коляното му.
Норман падна по гръб с извит в неестествен ъгъл десен крак. Претърколи се в прахоляка и се надигна на лакът, за да стане. Когато Джо го ритна в коляното за втори път, половината двор чу как капачката на Норман се чупи. Звукът, който излезе от устата му, не бе точно писък. Беше много по-мек и дълбок, пухтене, скимтене, което би издало куче, пропълзяло под някоя къща, за да умре.
Норман легна в прахта, ръцете му паднаха безпомощно от двете страни, а от очите му рукнаха сълзи и се стекоха в ушите му. Джо знаеше, че може да помогне на Норман да стане, след като вече не представлява заплаха, но това щеше да е проява на слабост. Затова се отдалечи. Отиде в другия край на двора, вече потен, макар да бе едва 9 часът сутринта, и усети как всички погледи са вперени в него, как останалите решават какво да е следващото му изпитание, колко време да си играят с мишката, преди да я сграбчат с нокти.
Норман бе нищо работа. Само загрявка. А ако някой разбереше колко силно го болят ребрата – в момента дори го болеше да диша и да ходи, – до сутринта от него щяха да са останали само кости.
Аватар
deadface
 
Мнения: 73
Регистрация: 13 май 2007, 23:49

Обратно към Анонси за нови произведения

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост