ЛЕГЕНДА ЗА УД И АБЛА

[ANTARAH]

Легендата за плачещата върба – Абла и арабският музикален инструмент – Уд.
1.

Някога в пустинята между Наджит и Петра живеело племе от рода Бану. Номади с шоколадова кожа, стройни снаги и буен нрав. Заради свирепият си характер постоянно нахлували в сърцето на Арабската пустиня, нападали кервани и поселища. Плячкосвали наред! При безчинствата си убивали всички мъже, без значение на възрастта и поробвали жените. Предводител на клана Бану бил Муад бен Моавия – жесток и коварен човек, на който ятагана му никога не хващал ръжда.
Един ден недалеч от скалите на Петра, на ден път от римският гарнизон, охраняващ града и прохода, бандата на бен Моавия настигнала керван. И както си му е реда изклала до крак търговците, прибрала товарите и поробила жените. Но сред жените имало една нубийка, с антрацитено черна кожа, гъста и дълга коса, нежни устни и поглед, който прогарял сърцето и замайвал ума. Била веща в благовонните масла и използването им за лекуване, мазане и разтриване.
Влюбил се в нея от пръв поглед Муад бен Моавия и я пожелал. И след като я пожелал, забравил за плячки, убийства. Така година време. А пустинята забравила страховития му крясък и светкавицата на размахания му ятаган. Копитата на камилата му прораснали, спътниците му се кротнали край жени и деца. И само погледите им с омраза следели как лъва Муад се превръщал в домашно котенце пред погледа и в ръцете на нубийката.
Още по – голяма омраза тлеела в сърцата на многобройните жени на бен Моавия. Защото той вече нямал очи за тях, не ги забелязвал и отхвърлял ласките им. И ако ненавистта можеше да изкове остриета, то тяхната бе достатъчна за въоръжаването на цял легион! И ако злобата можеше огън да разпали, тяхната щеше да изпепели земята по която стъпва Нубийката!
Но изтекла близо година и времето за разплата дошло. Робинята забременяла! Изтъркаляли се месеците, които наливали тежест в корема на наложницата и през една хладна нощ тя родила. В шатрата била сама с още една робина, попаднала в плен заедно с нея край Петра. Никоя друга жена от клана не искала да помогне при израждането. Нещо повече – много от тях с удоволствие биха задушили и детето, и майката, стига да не бил страха от бен Моавия!
Когато отрочето проплакало, вътре веднага нахлул бащата за да види наследника си. Защото бил сигурен, че ще е момче! Дотогава другите му жени го дарявали само с момичета! Поел го от ръцете на акушерката, разгънал пелените и погледнал в тях. А там лежало голото телце на чернокожо момче, покрито с бели петна мас и тъмни рубинени отблясъци от кръв. Едва не го изтървал бащата и изкрещял:
- Но то е черно като Шейтан!
- Ако не си забелязал и аз също съм чернокожа – немощно и с усмивка му отвърнала майката.
Муад бен Моавия продължил да отстъпва заднишком към изхода и да гледа безумно гърчещото се тяло на отрочето си. Преди да напусне шатрата той изкрещял:
- Това дете не е мое! Това е дяволско изчадие! До сутринта да ви няма, защото иначе... – изхвръкнал навън през платнището и само пустинята чула края на заплахата му.
Криво-ляво, все още замаяна и слаба от раждането и с бедра, напоени в кръв, нубийката и акушерката събрали в една бохча малко дрехи. Взели мех с вода и напуснали племето Бану.
Двете жени с бебето поели с несигурни крачки на юг, към Червено море, към Нубия. Към свободата и избавлението си. И само пустинни лисици ги изпратили и съпроводили, опиянени от острият мирис на кръв и слабост...


2.

Минали двадесет години. Муад бен Моавия остарял. Времето с острото си рало разорало бръчки по лицето му. Пустинните бури посипали с пясък очите и зрението му отслабнало. Част от заграбеното през годините сребро се просмукало през дланите и тялото, и обагрило слепоочията му. Бил богат и все още уважаван предводител на клана Бану. И като че ли всичко Аллах му бил дал – ала тежък товар притискал прегърбените му плещи. Нямал наследник! Имал единадесет живи деца и всичките момичета. Най-големите отдавна били задомени, имали съпрузи и деца. Но и техните отрочета били момичета!
Знаел Муад бен Моавия – това било наказанието от Всевишния за прокуждането и навярно смъртта на Нубийката и сина им!
Най-малката му дъщеря била едва на петнадесет години. Тя била неговата слабост и утеха. С очи като въгленчета и усмивка, която те обезоръжава, Абла “вършеела” сред пустинята като нежен самум, вихър от радост и детско безгрижие. И макар тялото и вече да губело резките очертания и непохватност, за бен Муавия тя все още била дете, беззащитно птиче с пух по крилата. Той я глезел, а тя с детската си ръка стискала коравото му сърце и го владеела.
Един ден Муад бен Моавия решил да я вземе със себе си на пазара в Наджит...

Ако някой е ходил в Наджит със сигурност е минал и по прашните улички на пазара му. В добрите времена сергиите бяха стотици, хората – хиляди от цял свят, а стоките безброй...
В дъното на пазара, прислонен край градския дувар понякога излагаше стоката си Уалид Черният или както всички му викаха – Уд. На 15 години беше станал майстор на музикални инструменти, а на 20 вече беше най – добрия сред пясъците на Арабия. Окарините му бяха с душата и гласа на славей. Цафарите пееха и разказваха легенди от древни времена. Леки тръстикови наи изплитаха воали от звук, а пъстри дарбуки отмерваха ритъма на сърцето, което влага музиканта. Уалид обаче най-много се гордееше със своите четириструнни барбати. Веднъж беше зърнал един на гърба на персийски търговец и оттогава го плени изяществото на формата на инструмента. Майсторът не знаеше какви звуци ражда в дървената си утроба барбата. Не знаеше от какъв материал е направен и по какъв тертип. Но това не го спря да го изработи. Даде луди пари за палисандрово дърво и абанос, от които направи тялото. Ключовете, разположени на върха на тънкия като лебедова шия гриф изработи от слонова кост. Четирите струни, по които леко и нежно пробягвали пръстите му били от истинска хотанска коприна. А пък звуците, които изтръгваше бяха направо неземни!..
В деня, в който Муад бен Моавия, дъщеря му Абла и тяхната свита се появиха на тържището, Уалид също беше изнесъл сергията си и поседнал на един камък свиреше на своя барбат. Мелодията му като бързотечна вода извираше изпод дългите му черни пръсти, подскачаше на поточета от акорди и се стичаше по прашните улици на пазара. Изсушената арабска земя и зажаднелите души на хората попиваха музиката на уста Уалид.
И няма нищо случайно или чудно, че свитата на бен Моавия се спряла, както и още много други хора, пред чернокожият майстор, разкриващ сърцето и таланта си. Заслушала се и Абла във вълшебните звуци, а после се загубила в тъмните, искрящи дълбини в очите на майстора. Уалид също открил своето вдъхновение в тънкото, стройно създание с вежди като крила на лястовица и млечно бяла кожа. Любовта между двамата се възпламенила като гръцки огън и нищо вече не било способно да я угаси...
Муад бен Моавия, като врял и кипял мъж усетил веднага каква е работата и още на следващия ден разпоредил свитата му да се прибира обратно в пустинята. Не искал на времето черно дете, сега още по малко бил съгласен на чернокож зет.
Той останал сам в Наджит за да довърши делата си, а малката му дъщеря, заедно с придружителите им поела на север и навътре сред червеникавите пясъци на Арабската пустиня. Няколко дни по-късно обаче Ахмад, племенник и водач на кервана влетял пребледнял и задъхан в шатрата на бен Моавия:
- Чичо, Абла я няма! Избяга една нощ и не можем да я открием!
И се проснал в краката на вожда и роднината си.
Побеснял Муад. В душата му пустинния лъв се пробудил и той се метнал на гърба на коня си и препуснал да търси най – малката си дъщеря. На излизане от Наджит минал покрай тържището и се огледал за уста Уалид. Сергията му обаче я нямало. Над застоялия въздух не се чували трелите на инструментите му. Попитал търговци от пазара и те му отговорили, че от дни не се е появявал.
Продължил на север заедно с племеника си. Двамата се насочили към един загиващ оазис, разположен на половин ден път от града и от морето навътре, близо до стария път за Мека. Пясъците били замели реката от стъпки, насипвали и покривали като със златист саван излинели треви и порутени заслони, настъпвали неумолимо към сърцето на оазиса. Водата и дърветата около нея все още давали отпор, но губели постепенно битката със самумите и сушата. Ракитак и ниски върби скривали езеро със студена, изворна вода.
А там, забравили за хора и природа, откъснали се от времето и отдадени единствено на себе си, Абла и Уалид утолявали жаждата си един с друг.
Когато ги открил Муад бен Моавия бил изненадан от огромната промяна в дъщеря си. Преди дни се бил разделил с дете на прага на зрелостта, а сега пред него се изправила жена, готова да се бори за любимия си. И понеже Абла познавала много добре баща си, с тяло застанала пред Уалид, опитвайки се да го предпази от необуздания бяс на родителя си.
Не успяла!
Вожда на Ал Бану, пустинния лъв и свиреп грабител не се спирал пред нищо. Изтръгнал от ръцете на дъщеря си зашеметения майстор. Метнал на врата му клуп на въже и го закачил за седлото на коня си. После препуснал в бесен галоп покрай езерото. От натиска на възела вратът на момъка се прекършил като сламка и той издъхнал още преди тялото му да рухне на земята. Ахмат препуснал по него в опит да го усмири. Зад тях се чул нечовешкия писък на Абла.
Момичето невярващо гледало в чучелото, което се премятало подир опашката на бащиния кон и което допреди минута било съсредоточие на целият свят за нея. После с все така изцъклен поглед заотстъпвало несигурно назад.
Абла навлязла бавно в студената вода на езерото, която я придърпвала алчно в лоното си, а сълзите и го подсолявали и заквасвали с мъка и безутешна скръб...
Когато най-накрая Муад бен Моавия укротил беса си от дъщеря му нямало и следа. Само на повърхността на езерото плавал тънък кашмирен шал, забулващ доскоро гарвановочерните и коси. Провесил тялото на Уалид на една върба край езерото и поел към убежището си. Към своето скривалище от света, който не разбирал. Към племето и стана си...

3.

Минал повече от месец. Една привечер в шатрата на състарения, немощен и съсипан Муад бен Моавия прекрачила забулена в бурнус сянка. Домакинът повдигнал очи:
- Кой си ти, страннико? Какво дириш в дома ми?
- Имаше време, когато си мислех, че този дом е и мой – познат и забравен глас го стреснал.
Странникът отметнал качулката на бурнуса и пред него застанала прокудената му съпруга, Нубийката. Бен Моавия несигурно се надигнал от стола си и с треперещ глас отвърнал:
- Ти ?!
- Да, аз съм, проклетнико. Излез навън да чуеш гласа на сина, от който се отрече и който уби!...
През плътните завеси на шатрата се промъкнали звуците на плачещ барбат, разказващ историята на една убита любов. Муад бен Моавия доловил тихата песен на майстор Уалид, която беше чул на пазара в Наджит. Разтреперил се и прекрачил навън. Надежда се прокраднала в душата му. Надежда, че всичко е било кошмар, и че Абла и Уалид са живи...
Отвън обаче, провесени на една върлина се полюшвали кости. Костите на майстор Уд, привързани една за друга, оглозгани и шлифовани от вятъра, обмазани с маслата и сълзите на майка му, гладки като копринени струни. Вечерният повей от сърцето на Арабската пустиня се запромъквал между тях, галел ги и разказвал историята на Абла и Уалид!

А на стотици километри от там, край едно езеро, млада плачеща върба се полюшвала в ритъма на уда и ронела сълзи.....

http://ezolegends.blogspot.com/